Включено в книгата
Оригинално заглавие
Reflections In A Tar Barrel, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)
Сканиране
ventcis (2018)
Корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Джак Харт

Заглавие: Размишления в катраненото буре

Преводач: Вергил Немчев

Издание: Първо

Издател: „Алтера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: Роман

Националност: Ирландска

Печатница: Класик дизайн

Редактор: Миглена Николчина

Коректор: Йорданка Михайлова

ISBN: 978-954-91792-8-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4234


Едно

Смъртта е стена. Винаги съм чувствал това. Сега вече ми е ясно като проклет бял ден. Непреклонна стена, в която вълните на нашите дни и години се плискат, спират и се обръщат.

Мигът е нещо чудесно. Един миг от живота. Един миг може да съдържа в себе си всичко. Особено мигът между съзирането на стената и сблъсъка с нея. Този миг е цял един ден. Цял един живот. Всичкият живот, който имаш, по дяволите. Не в смисъл, че чувствата ти преминават пред очите ти като някакъв побъркан кинопреглед. Нищо общо. Това са глупости. Как да го обясня? Става дума за това, че пълното и абсолютно осъзнаване на този един миг представлява пълното осъзнаване на цял един ден, на цял един живот. На цялата човешка история дори, сигурен съм, ако човек се съсредоточи достатъчно.

То е като да стоиш на брега на морето и да наблюдаваш заобиколен от скалите проток. Непреграден. Такъв, в който водата нахлува и се отдръпва. Взираш се в този проток дълго и неуморно. Наблюдаваш малките пясъчни вихри по дъното. Бълнуването на тънките нишки на водораслите. Тогава осъзнаваш, че това не е просто отделен басейн. Това е част от залива. А заливът е част от океана. А океанът е безкраен и обгръща целия свят с вода. И всичката вода се влива и отлива от този малък проток. Разбирате ли? Това, което зяпаш, не е просто локва вода. Пред тебе е безкрайният, неизмерим, бездънен океан. Звучи логично, нали?

Какво затишие. Един последен миг. Стената се провижда. Но още един миг. Цял миг. Цял един ден. Цял един живот.

Всичко започна — искам да кажа краят, — когато надникнах през задната врата на камиона. Съзнанието ми се разпльока като яйце, пуснато от много високо, ако можете да си представите това. Така се почувствах. Потресен, объркан, нещастен. Но преди всичко напълно сам. Отново бях малко момче и учителят ми беше задал въпрос, някакъв глупав елементарен въпрос, отговора на който знаеха всички, без да се замислят, всички освен мен, и аз стоях вкаменен от ужас пред непонятността на въпроса. Всички ми се присмиваха, защото знаеха отговора и си приличаха, присмиваха се, защото бях различен и външен и не знаех отговора, присмиваха се, защото искаха да продължат да бъдат това, което са и да не се превръщат в мен.

Бях разбит. Бесен. Разстроен. Това беше състояние, което постоянно се опитвах да превъзмогна и да премахна от своя нов Аз. Но ето че то отново се беше завърнало. Сякаш отново се бях превърнал в онова дете. Сякаш никога нямаше да се превърна в нормален човек. Сякаш последните две години бяха отишли на вятъра.

Затръшнах омразната врата. Заключих я. Метнах се на колата и отпраших далеч от района на църквата. Минах през селото като побеснял бик. По моста. После завих рязко наляво към океана. Бях обезумял. Това беше единствената мисъл, която ми хрумна. Да се хвърля с колата в морето, да сложа точка на всичко. Край на болката. Желанието беше непреодолимо. Макар и не изненадващо. Неведнъж си бях представял подобен край. Представях си, че следвам стъпките на баща си.

Това беше обиколен път, тесен и неравен. Натисках газта до ламарината. Малкият камион подскачаше и поднасяше. Изведнъж налетя на бабуна и силно подскочи, при което заби главата ми в покрива. Чак сега отпуснах педала и намалих. Приближавайки брега, бях слисан да видя широката ивица от тъмни оголени скали. Отново моят късмет. Идиотският прилив се беше отдръпнал.

Известно време карах надясно покрай брега, почти пълзейки. Беше трудно да вдигна очи от пътя, продължавайки да шофирам, затова хвърлих бърз поглед към тъмните скали и към прилива, който се чумереше в далечината. По дяволите. Никъде нямаше дълбока вода, дори на края на вълнолома. Толкова се беше оголило дъното сякаш беше настъпил пролетният отлив и то в най-ниската му точка. Следвах тесния като магнетофонна лента път, който се виеше покрай брега, надолу-нагоре, напред-назад, сякаш беше построен върху говедарска пътека. Никъде обаче отливът не ми предложи и далечна покана. Накрая крайбрежният път навлезе в мерата, общински терен, надупчен от ями за добиване на пясък. Подкарах по тревата, насочвайки камиона между две от ямите и спрях. Трябваше ми време. Да помисля. Да изработя стратегия. Да взема решение.

„Пусни ме навън, идиот.“ Негово Преподобие отзад в закрития камион, блъскаше по кабината, по страничните стени, думкаше здраво с юмруци. Идиот. Така ме наричаха всички, освен Негово преподобие. Никога досега. Любезен и прелюбезен беше Негово преподобие. „Престани, глупако! Веднага ме пускай или ще пратя душата ти да се пече на най-горещия шиш в ада.“

Изсмях се. С моя си смях. Грухтящият смях. С пълен глас. Но не беше весело. Що за заплаха, ако неговият ад съществуваше, то ние всички се бяхме запътили натам. Аз. Френската курва. Но най-горещият шиш щеше да бъде запазен специално за светинята му. Той го заслужаваше напълно.

Не можех да я разбера. Не разбирах. Свещеник. Особено Негово преподобие. Той, който седеше с набожната ми майка и набожната ми леля в салона и водеше с тях разговори. Вечер след вечер. Докато посръбваха чай от порцеланови чаши. Докато похапваха сладък кейк, купен специално за повода, пазен ревниво за това удоволствие. Свещеник, ей богу. И ето ме отново тук навън, надничащ през прозореца вътре към света. Зяпнал в пълно недоумение.

Същата сутрин Негово преподобие ме спря на пътя, намали своето черно ауди, докато се приближаваше и размаха облечена в черно ръка, докато автомобилите се изравниха и спряха един до друг на пътя. Свалихме прозорците. Докато говореше, той ме гледаше отдолу нагоре.

„Мисията започна, Томи. Няма ли да работиш за нея тази година?“

Аз разглеждах плюшените седалки на аудито. Въпросът му беше съвсем прост. Съвсем невинен. Това, което ме смущаваше, беше хитрата му усмивка. Хитра, презрителна усмивка. И начинът, по който погледът му се спираше на задната част на камиона. Сякаш знаеше. Но как можеше да знае? Кой би могъл да му каже? Както винаги в подобни ситуации се смутих и не успях да кажа нищо. Абсолютно нищо. Просто продължавах да зяпам като идиот хитрото презрително лице в лъскавата черна кола.

„Две вечери от мисията, а отвън никаква сергия. Западаме. Какво ще кажеш?“

Притискаше ме. Продължих да зяпам, съзнавайки, че стоя с отворена уста, съзнавайки, че лицето ми почервенява.

„Очаквам да видя камиона паркиран отвън довечера. Мисията не е същата без сергията навън. Никога не нарушавай традицията. Стара мъдрост. Не си ли я чувал? Това е добър девиз. Добър девиз.“

Той изчезна, ускорявайки плавно и уверено и ме остави зяпнал в мястото, където се намираше допреди малко хитрата, презрителна физиономия.

Мразех да изпадам в такова положение. Положението, в което винаги усещах своя разгром. За нищо не ставах, щом ме притиснеха. Не можех да разсъждавам трезво. Мозъкът ми се разпадаше. Размътваше се безнадеждно. Ставаше негоден. Изкомандорен от Негово преподобие да се явя пред църквата, не можах да измисля никакъв свестен отговор. Никакво разумно извинение. Нямах никаква стока за продаване. Нищо, освен няколко броеници. Бях взел Мишел, която седеше отзад в камиона. И никаква стока. А нямах време да закарам Мишел обратно в Слайго, да се прибера у дома, да натоваря стока и да се върна навреме за мисията. Нямах и наполовина толкова време.

Бих се радвал да поговоря с нея. Но как? Не би ме разбрала. Пелтеченето, което се получаваше при опитите ми да говоря, в най-добрия случай излизаше смешно, а в ситуации като тази направо онемявах. Не, бях съвсем сам. Както винаги. И както винаги свърших работата като пълен идиот.

Мисията беше основата на бизнеса ми. Не можех да си позволя да ги зарежа. Не можех да пренебрегна Негово Зализано Преподобие. Така че реших да се появя, да паркирам камиона пред църквата, докато енориашите бяха вътре на службата и после да изчезна преди да излязат. Хората щяха да ме забележа!. Примерно кръчмарят, който се мотаеше пред вратата на празното заведение. Хората се бутаха през прага на църквата. Някой щеше да ме забележи. В това бях сигурен. И когато вярващите наизлезеха да искат скапуларии, чудотворни медальони и бутилки със светена вода, щеше да плъзне мълвата, че да, бил съм там, но внезапно съм си тръгнал. По този начин щях да покажа, че не съм се отказал от мисията. А до другия ден, когато трябваше да давам обяснения, щях да съм измислил някакво оправдание за неочакваното ми заминаване. Такъв беше моят план.

 

 

Безразсъдството на този план обаче бързо се прояви. Въпреки че службата още не беше приключила, Негово преподобие изскочи от вратата на църквата, пъргав като пролетно теленце. Явно задълженията му пред олтара бяха приключили и той беше оставил работата на мисионерите.

„А, Томи, ти си тук. Готов за бизнес.“ Хитрите му очи ме смутиха още повече сега; в тях имаше откровена заплаха, докато крачеше към задната врата на камиона. Обзет от паника, парализиран от ужас, търсех нещо, с което да отклоня вниманието му. Стоварих се навън от кабината с натежали крака и тръгнах към задната част на камиона.

„Да проверим стоката. Трябва да я одобрим. Преди да започнеш да я разпространяваш сред вярващите, нали така. Нали така, Томи? Хм?“

Той отвори вратата и скочи ловко вътре преди да успея да го спра. Вратата се затвори зад него.

Останах прикован към земята, вторачен в задната врата на камиона, без да знам какво да направя, с чене увиснало до коленете ми. Точно под дръжката част от червената боя се беше отчупила, оставяйки черно петно с формата на бъбрек. По принцип не би ми направило впечатление, ако ще цялата боя на камиона да се беше обелила, но сега стоях вторачен в това петънце, сякаш с него започваше незабавното разпадане на целия камион. Толкова старо беше това петно, че през черния долен слой се беше процедила ръжда.

Не зная колко време стоях там като глупак, изучавайки петното на задната врата на камиона, но ми се стори цяла вечност. Ако времето спира, когато си щастлив, трябва да върви обратно, когато се потиш от нещастие.

Очаквах Негово преподобие да изскочи от вратата на камиона бесен, ликуващ, заплашващ с проклятие или, още по-лошо, заплашващ да каже на майка ми. Но от него нямаше и следа. Бях озадачен. Може би щеше да предприеме по-мека линия. Да говори с Мишел за греховността на нейните деяния. Да я вкара в правия път. Да спаси душата й. Но не, той беше на страната на Твореца. По-скоро щеше да й наложи телесно наказание, наслаждавайки се на своята праведност, щеше да излее гнева си, подлагайки я на бездънно унижение.

Тази представа за Мишел, измъчвана от мъжа в черно, постепенно започна да ме отпуска. Ужасът се стопи. Съзнанието ми започна да се прояснява. В мен се надигнаха гняв и възмущение, които отмиха утайката на ужаса. Посегнах, отворих вратата леко и надникнах вътре.

Стонът, който се изтръгна от гърдите ми, ужасните спазми в стомаха ми, пробягали през гласните ми струни, накараха свещеника рязко да обърне глава. Очите ни се срещнаха. На лицето му беше изписано раздразнение, досада от вмешателството, сякаш нямах право да се намирам там. Не успях да видя лицето на Мишел, но беше ясно, че тя участва в онова, което се случваше.

И отново чувството. Усещането, че си паднал тук от друга планета. Че именно ти си напълно сбъркан. Че нямаш дори най-далечна представа за законите, по които се движи животът на земята, животът такъв, какъвто го живеят другите хора. И ето го, този питомец на Твореца, това архи-лайно, вършещ неописуеми неща в задната част на камиона и ме гледа, сякаш съм длъжен да проявя повече такт, вместо да надничам.

За едно нещо сега бях абсолютно сигурен — че беше разбрал за Мишел. Това обясняваше лукавия поглед. Избирането на момента беше твърде важно, за да е съвпадение. А аз, повече от всеки друг, трябваше да го очаквам. Нямаше оправдание. По-добре от всеки друг аз знаех какво се случва всеки път, когато пристигнеше мисията. Знаех как пускат черните хрътки на Твореца върху невинните грешници, как душеха около енориашите, докато всички заблудени бъдат хванати и върнати в кошарата за очистване и изправяне сред тълпите на послушните. Да, всички те се редяха за изповед. И какво можеха да направят, освен да разкажат историята на своите непослушания, разкривайки всичко, за Мишел, за камиона, за мен? Това беше така неизбежно както настъпването на деня след нощта, но въпреки това не го бях предвидил.

Проклинах се. Проклинах сгърчените разкаяни грешници в изповедалните, удрящи се в гърдите, молещи за прошка. Може би щяха да получат прошка от Твореца. Непременно щяха. Бяха се обърнали към него. Всички те, предатели. Мечтаеха да бъдат овце. А отвън пред кошарата клечаха черните хрътки на Твореца, пазещи някоя да не избяга. Дали изобщо им беше минала мисълта, че ме предават? Може би. И може би също така му удряха хубавичък, дълъг смях за моя сметка. Може би да. Може би наистина беше така.