Серия
Братя Уорик (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Only Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 22 гласа)
Сканиране
sqnka (2016)
Корекция и форматиране
asayva (2017)

Издание:

Автор: Катрин Сътклиф

Заглавие: Моя единствена обич

Преводач: Ивайла Божанова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: Американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8078


Първа глава

В свенливост време не пилей

и час по-скоро ти се задоми,

че от младостта ти щом остане

само лек повей,

завинаги си се забавил ти.

Робърт Херик

Ситуацията беше нелепа. На Майлс Уорик никак не му се вярваше, че дори неговият природен брат Дамиен — граф Уорик, барон на Мидълхам, може да е толкова непочтен, та да уреди подобна среща.

Куриерът пристигна в имението Брейтуейт Хол в дванадесет и половина по обяд със следната покана:

Сър, с удоволствие ще ви приема в имението Девънсуик в три след пладне на 6 ноември (днес) или колкото ви е възможно по-рано.

С уважение:

Е. Девъншир

В първия момент Майлс взе „Е.“ за инициала на Емили — дребната, руса, красива, но с лош нрав дъщеря на лорд Девъншир; с нея Майлс флиртува и се забавлява преди няколко години. После тя замина за Континента с по-голямата си сестра — стара мома, която едва си спомняше. От време на време в Англия се понасяха слухове как някой граф, херцог или барон ухажва русокосата Емили. Майлс съжаляваше мъжа, който би се влюбил в привлекателната усойница. По-късно се чуха клюки за непристойното държание и на по-голямата сестра. По едно време злите езици бъбреха наляво-надясно, че — как й беше името? — родила, без да е омъжена.

Най-малкото изглеждаше шокиращо.

Но още по-шокиращо беше, че е задържала детето, вместо да го даде за осиновяване. Това обаче едва ли изненада обществото чак толкова, след всичките невероятни и мрачни слухове вече прелетели Ламанша. По-голямата сестра Девъншир танцувала с цигани в Румъния, нощем из мръсните пазари на Сингапур бродела без придружителка, дори се шепнеше, че някъде из Азия се подложила на мъките да я татуират. Жена с татуировка! Скандал!

Но Майлс винаги слушаше клюките с половин ухо, защото съвсем бегло познаваше по-голямата дъщеря, а освен това самия него често го клеветяха. От млад намрази самодоволните изражения на сплетниците, с които драматично шептяха разните фантасмагории. Още осемгодишен толкова често чуваше да подмятат името му и това на майка му, че направо му ставаше лошо, наложеше ли се да влезе в помещение, където има непознати.

Сега той наистина не се чувстваше особено добре. В три след пладне го въведоха в топлото, добре осветено преддверие на Девънсуик и там направи неприятното откритие, че „Е. Девъншир“ съвсем не означава Емили Девъншир. Поканата се оказа от Еверет — кучия му син. Лорд Девъншир побърза да го въведе в кабинета с махагонова ламперия и стенни килими от дванадесети век, изобразяващи рицари в лъскави брони и изпаднали в беда девици. Несъмнено струваха цяло състояние, както и другите антики, пръснати из стаята. Майлс набързо направи сметка колко биха донесли тези съкровища на „приятелите“ му, които се занимаваха с продажба на незаконно придобити вещи, но строго си напомни, че прахосническите дни са зад гърба му. Сегашното му посещение при Емили бе първото от месеци насам връщане към предишния начин на живот. През последните две години истински се постара да оправи нещата и да остави мрачното си минало в забвение. Е, вярно, никога нямаше да го сочат за образец. Да се ползваш с уважението на хората се бе оказало тежък товар, особено пък ако не си му свикнал. Все пак се стараеше да даде най-доброто от себе си. Лошото е, че времето лети, а той има отчаяна нужда от пари. Вероятно по тази причина първоначално откликна на идиотската покана да се яви в Девънсуик. През ума му за миг се прокрадна мисълта дали пък Емили Девъншир не е променила злия си нрав и сега желае отново да го спечели. Е, този път няма да се прави на толкова недостъпен. Зестрата на момичето представлява истинско малко богатство и би била достатъчна не само да задоволи кредиторите, но и да остане…

Ех, де да беше така.

Майлс погледна към лорд Девъншир, настанил се в стол до камината. Старата драка му направи предложение и в това окаяно финансово състояние трябваше да е пълен глупак да го отхвърли.

Но как да вземе за съпруга лека жена, само и само за да пипне зестрата й? Господи! Докъде е изпаднал.

— Както споменах… — Девъншир прочисти гърлото си и се облегна. Пръстите му нетърпеливо барабаняха по страничните облегалки. — … не е тайна, че репутацията на Оливия е накърнена.

Меко казано, помисли си Майлс.

— Но момичето си има и добрите страни. Откакто почина съпругата ми и здравето ми доста се влоши, Оливия взе в свои ръце управлението на имението Девънсуик, при това се справя чудесно. Като изключим продължителното й пътешествие до Континента, през другото време тя успешно борави със счетоводните книги. По деловите въпроси умът й бързо сече. Обърни внимание, че в моите кръгове подобно качество невинаги се оценява, но при нейните недостатъци… — Той стисна устни и се замисли. — Как точно да се изразя…

Майлс присви очи и се опита да си припомни как изглежда Оливия Девъншир, но не успя. Преди няколко години пътищата им се пресякоха съвсем бегло.

— Дъщеря ми, според мен, е доста обикновена, но не е грозна — бързо добави Девъншир. — Просто… незабележителна. Накратко казано, по-голямата ми дъщеря ще е подходяща съпруга за мъж като теб.

— Подходяща, но само като се изключи…

— … грешката й.

Някъде далеч се чу как „грешката“ на Оливия Девъншир нададе вик. Набръчканото лице на лорд Девъншир остана непроницаемо.

Майлс се изправи. Топлината в притъмнената стая го задушаваше. Главата му пулсираше. Прекалено силният аромат на оранжерийни цветя и това лице с прозрачна кожа на лорд Девъншир накараха стомаха на Майлс да се свие. Чудеше се дали да не отвори прозореца и да вдиша малко от свежия, предвещаващ дъжд, въздух. Би било невъзпитано. А и когато на един комарджия се паднат лоши карти — при положение че животът и съществуването му са заложени на тях — той не се отказва прибързано.

Майлс пъхна ръце в джобовете си и съсредоточено се загледа в отражението си на стъклото. Устните му се извиха в язвителна усмивка, тъй типична за рода Уорик. Е, не наследи пари и земи от баща си — изтъкнатия граф Уорик, претенциозен кучи син — но наследи привлекателността и темперамента му.

Без да обръща лице към домакина си, Майлс попита:

— А какво точно има предвид Ваша Светлост с думите „мъж като теб“?

Столът изскърца. Майлс се загледа в приближаващия се образ на лорд Девъншир, отразен в стъклото.

— Майлс… — Девъншир се усмихна, защото съзнаваше, че подобно обръщение показва известно неуважение, — ти си мъж без титла. Дори си мъж без наследство. Ако настояваш да съм прям, бих добавил — ти си незаконен син на граф Уорик и неговата парижка любовница. Преди природеният ти брат Дамиен да ти предаде наследствения дом на рода Уорик, ти не разполагаше с нищо. А, редно е да добавя, той го направи, защото възнамерява в най-скоро време да се засели със семейството си в Америка. Ти нямаш какво да предложиш на никоя млада жена и въпреки това пристигаш тук, като си въобразяваш, че отново ще ти се удаде случай да ухажваш милата ми, сладка и невинна Емили.

Стъклото отрази как Майлс посрещна втренчения взор на Девъншир със студена, непроницаема усмивка и вдигнати вежди. Зачуди се дали да не съобщи на старата жаба, че нито „ухажвам“ отговаря на истинските му намерения, нито „милата“, „сладка“ Емили е „невинна“.

— Всички знаят какво направи от имението Брейтуейт Хол — пълна развалина. Ами усилията ти да възродиш старите, изчерпани оловни мини, които брат ти предвидливо заряза. Да не говорим за дълговете ти от комар в Лондон и Париж. Не пропускаш да се включиш в започната игра, а сметките ти набъбват и в Крокфорд ти отказват всякакви нови кредити. Не си в състояние да плащаш заплатите на прислугата и трима са те напуснали миналата седмица.

Майлс бавно се извърна с лице към Девъншир. Устните на стария човек се разтегнаха в усмивка, преди да продължи:

— Ако се ожениш за дъщеря ми, зестрата ще бъде достатъчна да покрие всичките ти заеми и да преживееш спокойно още няколко години. При положение, разбира се, че харчиш разумно.

— Мога ли да знам защо така бързаш да се отървеш от младата жена?

Девъншир сви рамене.

— За удобство. Не знам дали ти е известно, но по-малката ми дъщеря, Емили, привлече вниманието на маркиза на Кланрикард. И ти, и аз сме наясно, че мъже като него не биха толерирали никакъв скандал. Няма ли да е жалко, ако грешката на Оливия по някакъв начин промени отношението на Кланрикард към Емили?

— И като ме омъжиш за Оливия, тайната някак ще бъде запазена, така да се каже.

— Правилно. А и момичето се нуждае от съпруг. Ти си жив пример какво може да се случи на дете, което расте без баща.

Майлс се пребори с неудържимото желание да забие юмрук в бледото, потно лице на Девъншир.

— Имах баща — напомни той на домакина си, — иначе нямаше да съм тук сега. Вероятно говориш за законен баща — е, за това не мога да споря.

Девъншир се отдалечи и отново се настани в стола.

— Трябва да ти кажа, че Оливия е упорита и темпераментна. Понякога греши в преценките си, но е влудяващо горда и неотстъпчива. Щеше да бъде чудесен син, ако се бе родила момче. — Взе сребърното звънче от подноса и го разклати. На вратата незабавно изникна прислужница с колосана черна униформа, препасана с бяла престилка. — Къде е Оливия? — попита той.

— На следобедната си разходка, сър. Ще се върне всеки момент.

Девъншир я освободи с небрежно махване на ръката.

— Няма значение. Ще разполагаме с достатъчно време после. Сега най-добре да се захванем с неотложните делови въпроси.

Майлс се приближи до бюрото.

— Според мен няма какво всъщност да обсъждаме — заяви той. Девъншир го наблюдаваше безмълвно. — Предложението не представлява никакъв интерес за мен. Нуждая се от пари, но не така отчаяно, че да се оженя за жена, която дори не познавам, и да се нагърбя с отговорността да отгледам незаконното й дете.

Тръгна към вратата.

— Все пак помисли — чу да казва Девъншир.

— Няма какво да мисля. — Майлс се спря и полуизвърнат язвително подхвърли: — Веднъж станала лека жена, винаги ще си остане лека жена.

— Както и едно копеле винаги ще си остане копеле, нали? — Девъншир присви очи. — Независимо чие име получи.

Майлс рязко кимна за сбогуване и напусна стаята. Най-добре да си тръгне, преди нещата да станат още по-отвратителни.

В преддверието се чуваше детски плач. В следващия момент на прага застана Емили Девъншир. По красивото й лице се четеше силно негодувание:

— За Бога, Гертруд, направи нещо! От този неприятен вой ще ми се пръсне главата!

— Правя каквото мога, госпожице Емили. Но на малкия Брайън май му се спи.

— Ами тогава сложи го да спи!

Раздразнена, Емили изпуфтя и се извърна. Сините й очи се разшириха от удивление при вида на Майлс.

— Е — възкликна той, — пак се срещнахме.

— Ти пък какво правиш тук?

— Мислех, че ти си ме извикала да се видим. Идеята обаче, е била на баща ти.

Емили предпазливо хвърли поглед към прислужницата, която взе на ръце съпротивляващото се дете и го понесе напред-назад из стаята. В последвалата тишина се чу как твърдо, но грижовно го упреква за неговата сприхавост. Емили затвори вратата и се вторачи в Майлс.

— Как се осмеляваш да дойдеш — заяви тя. — Когато разговаряхме за последен път, ясно изразих нежеланието си да те виждам повече.

Той сви рамене и устните му се разтегнаха в ленива лека усмивка.

— Отлично си спомням. Но е известно колко често жените променят решенията си.

Емили вирна брадичка и разпилените по раменете й, дълги, руси къдрици отразиха светлината от лампата на стената. Очите й бяха ледени.

— Не съм от онези глупачки…

— Нима?

Той беззвучно се засмя и я накара да се изчерви.

— Махай се оттук — заповяда тя с разтреперан от гняв глас и зарови стиснатите си в юмручета ръце в гънките на робата.

— Какво има, мила? Сега, когато по теб се е увлякъл маркиз, смяташ, че ние, обикновените, не сме достойни за теб. А преди време съвсем не мислеше така. И при всяка гръмотевична буря аз ще виждам твоето обляно от дъжда лице…

— О, колко си долен, Майлс Кембъл!

— Уорик — поправи я той тихо, но заплашително. — В случай че не ти е известно, преди около година законно приех името на баща си.

Тя вдигна тънките си вежди.

— Важното е кой си, и по-точно какво си. А колкото до името, убедена съм, че природеният ти брат трепери от яд, задето дели името Уорик с такъв негодник като теб.

— Ти си усойница — сдържано отвърна Майлс, макар гневът му да растеше. — А и всичко това, малко ми прилича на присмял се хърбел на щърбел, не намираш ли?

Без дума повече Майлс обърна гръб на Емили и тръгна през преддверието към масивната врата, като почти не чуваше отекващите си по мрамора стъпки. Някаква прислужница изскочи от сенките и се завтече да му отвори, но той стигна преди нея и блъсна вратата с такъв замах, че тя се удари с трясък в стената.

Студеният въздух го прониза. Смътно си спомни, че пелерината му беше останала вътре, но и най-лошото време не можеше да го накара да се върне. Направо не проумяваше дотолкова ли е изглупял, та да си въобрази, че хубавата малка никаквица иска отново да го види, особено след като бурната им връзка приключи с кратката бележка: Трябва да съм била луда, да се забъркам с мъж като теб! Положително не е бил с всичкия си, когато реши да дойде тук. Но тази изолираната пустош на графство Йоркшир е в състояние да докара всеки нормален мъж до отчаяние.

Пристъпяше бавно, с наведена глава по каменистата алея, обгърнат от студ и мъгла, докато мислите му трескаво препускаха:

„Дяволите да го вземат Дамиен. Без съмнение добрият граф Уорик е изиграл решаваща роля в току-що разигралото се вбесяващо фиаско. Как смееше Дам да си въобразява, че Майлс ще падне толкова ниско и ще се съгласи да се ожени за една не особено почтена стара мома, която има незаконно дете, танцува с цигани и цялата е изрисувана с татуировки!“

Плътно загърнатата и забулена фигура изникна така внезапно, че Майлс едва успя да се задържи на крака в опита си да избегне сблъсъка с далеч по-дребното тяло. Въпреки това се сблъскаха. Жената залитна назад, подхлъзна се, не успя да се задържи и с писък тупна на земята.

— Идиотски номер, няма що! — извика тя.

— А ти да гледаш къде вървиш! — отвърна той не по-малко рязко.

— Така ли? — Бледото й лице — колкото се виждаше изпод обемистата качулка — го гледаше гневно. — Не съм свикнала да налитам на непознати в собствената си градина, сър.

Протегна ръка към него, но той се направи, че не я забелязва. Задъхана от яд и раздразнение тя се надигна, но отново се подхлъзна и отчаяно посегна да се хване. Когато най-после се изправи се вгледа в него. Първоначално очите й се присвиха. После се разшириха от удивление.

— Ти.

Не прозвуча нито като въпрос, нито като обяснение. Прозвуча по-скоро като долен намек.

— А ти? — отвърна той не по-малко укорително, като повдигна с пръст качулката от челото й, — вероятно си Оливия. Изглежда всички от рода Девъншир имате маниерите на хунски вожд.

Тя отстъпи и придърпа качулката над лицето си, но Майлс зърна гъстите, махагонови къдрици. Косите й бяха разчорлени, сякаш по време на самотната си разходка е свалила качулката и е обърнала лице към вятъра. Падналите по челото и слепоочията кичури правеха очите й още по-големи, а руменината по скулите подсилваше синьо-зеленикавите им оттенъци. Внезапно, така както се появява северният шотландски вятър, му хрумна, че ако това наистина е Оливия Девъншир, тя съвсем не е грозна. Съвсем не.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Мръзна — отвърна той и пъхна ръце в джобовете си.

— Какво правиш тук? — повтори тя, а гласът й му се стори напрегнат.

— Останах с впечатлението, че идвам да видя сестра ти. Обаче…

— И видяхте ли се? А? Видяхте ли се? Отговори ми, да те вземат дяволите!

Тя тропна с крак.

Майлс се намръщи. Сега вече със сигурност знаеше, че руменината по страните й не е от студа. Очите й горяха, а раздразнението в тях се подсилваше от литналите нагоре черни вежди. Появилото се преди миг хубаво усещане тутакси изчезна — тази жена е капризна и раздразнителна като всички други от семейството.

— Да — рязко отвърна той. — Видях я.

Порозовялата й от студа ръка се вкопчи в наметката.

Лицето й пребледня.

— Момчето…

Не можа да продължи. Очите й останаха приковани в него и само дъхът й — едва забележима бяла пара — оживяваше това лице.

— А, да… момчето… — Майлс я дари с известната и скандална усмивка на рода Уорик — студена, пресметната и снизходителна. — И него видях. Гласовит е. И като че ли има темперамента на майка си. А може би на баща си, госпожице Девъншир? Всъщност, като се замисля, в момчето има нещо циганско. Тия тъмни коси и тоя темперамент…

Тя дори не трепна, но той усещаше ожесточената битка, която бушува в нея. Бе виждал същите сковани устни, същия изпълнен с недоверие вторачен поглед върху лицето на майка си хиляди пъти. Знаеше, че вътрешно Оливия трепери.

Накрая, без да отрони дума, тя се извърна. С изправени рамене и изяществото на въжеиграч, госпожица Оливия Девъншир пое по заледената пътека. Придава си важност, сякаш струва повече от него.

— Госпожице Девъншир! — Тя спря, колкото да го изгледа със зле прикрито раздразнение. — Все пак колко татуировки имаш?

Брадичката й се стрелна нагоре, раменете — назад. Зачервените й пръсти сграбчиха полите на дрехата и залитайки, тя, се завтече към къщата, без да отрони думичка. Пред вратата стоеше един треперещ лакей и държеше забравената от Майлс пелерина. Оливия я сграбчи, огледа продължително дрехата и бавно се извърна към Майлс. Дари го с ленива усмивка и обяви:

— Един истински джентълмен никога не би си позволил да носи толкова окаяна дреха. Якичката, сър, е износена.

След тези думи тя захвърли подплатената със сатен дреха, за която той заплати десет лири (феноменално висока сума преди шест години), в калната локва.

Оливия нетърпеливо изчака белокосият лакей да й помогне да свали наметалото и обичайното му мърморене как непременно ще си докара смъртоносна настинка, ако не престане да се разхожда в такова неподходящо време. Тя смотолеви, че е редно той да си гледа неговата работа, а нейно право е да умре както намери за добре. Размениха си усмивки и Джоана изчезна в сенките на огромната къща, метнал през ръка сгънатата й наметка.

Тя се втурна към най-близката стая, разтвори кадифените завеси и изтри с ръка малко от заскреженото стъкло. Майлс Кембъл Уорик точно се качваше на коня си. Очевидно му беше студено и изглеждаше ядосан. Подгизналата пелерина висеше на раменете му. За миг погледна към къщата.

Оливия си помисли, че наистина е вълнуващ. Тъмните му коси, отметнати от вятъра, разкриваха чертите на лицето му — непреклонни и решителни. Високите скули и изписаните вежди издаваха аристократичен произход. Леко извитите устни му придаваха предизвикателен и дързък вид — сякаш пет пари не дава за света.

В този момент той обърна коня и препусна в мъглата. Оливия продължи да се взира навън дълго след като той изчезна от погледа й. Цялата гореше. Бе стояла само на педя от Майлс Уорик и…

— Оливия! — на прага стоеше Емили. По-младата жена притискаше дантелена кърпичка към слепоочието си и гледаше Оливия неодобрително.

— Това дете не спря да хленчи, откакто излезе. Направи нещо, иначе пак ще си легна със смазващо главоболие.

Оливия се отдръпна от прозореца и изгледа сестра си подозрително.

— Какво правеше той тук, Емили?

Емили се поколеба. Руменина плъзна по скулите й, а очите й бяха като на подплашена кошута.

— Кой? — попита тя, недоумяващо.

— Много добре знаеш кого имам предвид. Току-що се сблъсках с него на алеята.

— Откъде да знам защо Майлс Кембъл е бил тук? Аз не съм го викала. Може би е най-добре да поговориш с татко.

— Какво общо има татко?

— Разговаря с този непоправим простак повече от час. — Емили размаха кърпичката пред лицето си и си позволи дори лекичко да се усмихне. — Като че ли е станало дума и за теб.

Оливия разбираше по самодоволното изражение върху лицето на по-малката си сестра, че ще има неприятности и, без да каже нищо, забърза по стълбите към детската стая. Гертруд бе сложила момченцето в леглото и сега тихичко му пееше, за да го приспи. Брайън Хамилтън Чисуел Девъншир носеше името на любимия дядо на Оливия и имаше ангелски вид и разбойнически нрав. Емили обясняваше пакостливата му природа с постоянното глезене от страна на Оливия, но сестра й не смяташе така. Брайън Хамилтън Чисуел Девъншир бе наследил от баща си изключително красивите черти, склонността към индивидуализъм и неописуемата енергичност. Макар, докато спеше, лицето му да изглеждаше ангелски спокойно, той си беше истинско дяволче.

Грижовната прислужница направи знак на Оливия да мълчи и като се убеди, че момчето спи дълбоко, на пръсти се приближи към нея:

— Беше малко неспокоен — прошепна Гертруд. — Предполагам, че ще му мине, след като си почине.

Оливия кимна, без да откъсва очи от детето. Чувстваше се напрегната и притеснена. Още беше под влияние на срещата — Майлс Уорик пред дома на семейство Девъншир след всичките тези години.

— Майлс Уорик е бил тук — най-после тя се обърна към прислужницата.

Веждите на Гертруд се стрелнаха нагоре.

— О, Боже. Значи така изглежда един непрокопсаник.

— Имаш ли някаква представа защо е идвал?

— Никаква, мадам. — Гертруд поклати глава. — Погрижих се за малкия Брайън. Получих изрични указания от баща ви да го скрия някъде и да не му позволявам да вдига шум.

— Не се изненадвам.

— От кое, госпожице?

— От желанието на баща ми да скриеш Брайън и да не му позволяваш да вдига шум. Нали знаеш колко го изнервя самото съществувание на Брайън.

— О, не трябва подобни глупости да ви разстройват, госпожице Оливия. Независимо от обстоятелствата, баща ви е доста привързан към момченцето.

— Смяташ ли? Свободна си, Гертруд. Защо не изпиеш чаша чай?

— Много сте мила, госпожице. Така и ще направя.

Оливия кимна и проследи розовобузата прислужница как се отдалечава; после тръгна по коридора към своята стая, съседна на детската, и пътьом надзърна при Бертрайс — сивокосата й дойка, която пристигна в Девънсуик преди двадесет и седем години, малко след нейното раждане. Цял живот се бе грижила за момичетата и сега живееше в мъгливия свят на своите седемдесет години. С изключение на четирите години, прекарани от Оливия в Европа и Азия, Бертрайс бе нейна постоянна компаньонка и приятелка, а сега се грижеше за сина й.

Преди много години Бертрайс гушкаше малката Оливия и й обещаваше, че един ден тя ще намери своя принц.

Но не стана така. Оливия наруши нормите на обществото: не се правеше на деликатно цвете, нямаше бяла като порцелан кожа, лицето й не притежаваше моден овал и не трепваше, ако чуеше ругатня.

Оливия влезе в стаята си и заключи вратата. „Успокой се, няма защо да се тревожиш…“ — колкото и да си го повтаряше, не можеше да овладее тревогата. Бързо отиде до западния прозорец, дръпна завесата и се загледа в мъгливия пейзаж. През този прозорец обикновено виждаше още от половин километър как някой конник приближава Девънсуик. Но не и в мъгла като днешната, а тя и не търсеше доказателство, че само преди минути е стояла лице в лице с Майлс Кембъл Уорик.

Уви, времето не го е променило — все си е така арогантен и предизвикателен. И все така неустоим — всички от рода Уорик са такива. Ала докато младите дами от областта въздишаха за Рандолф и Дамиен, нея винаги я беше привличал Майлс — отхвърленият син, около който витаеше скандал. Самата тя отхвърлена, все си представяше, че би могла да уталожи гнева в душата на Майлс.

Красавицата Емили пък се впусна да преследва Майлс Уорик, за да си докаже, че е в състояние да заплени всеки мъж — нехранимайко или ангел — на когото хвърли око. Но сметките й не излязоха. Вместо тя да го използва, за пръв път Емили Девъншир откри, че използват нея. Така нито една от сестрите не го спечели.

Оливия огледа стаята. В малката камина гореше огън и хвърляше приятни отблясъци из удобното помещение. Огромното легло — камара от мек дюшек и пухени възглавници — не можеше да я приюти да заспи. Чувстваше се прекалено неспокойна. Разходката я изпълни с енергия. А и шокът от сблъсъка с Уорик…

Защо е идвал, не спираше да се чуди тя. Какво общо има баща й с мъж като Майлс Уорик? Всички знаеха за провала му да разработи наново мините. Миньорите, а и цялото миньорско селце Гънърсайд, не желаеха да имат нищо общо с него. Майлс едва ли смееше да се появи и в Лондон от страх да не би някой безогледен комарджия да си прибере дълга с проливане на кръв.

Крачеше нервно напред-назад. Извади гребените от косите си и тръсна гъстите тъмни къдрици. Свали влажната рокля и я ритна встрани. Спомни си времето, когато танцува пред запален на открито огън — облеклото й беше доста по-оскъдно от сега. Сякаш се бе случило в друг живот. Застана пред камината и се загледа как жълто-оранжевите светлини играят по кожата й. Не преставаше да мисли за Майлс Кембъл Уорик — дългите тъмни коси, посребрени от снега; лицето, бледо от студа; и очите… Винаги я смайваха. Независимо от ореола на опасност и страст, който обгръщаше незаконния син на Джоузеф Уорик, очите му — тези фантастични очи — оставаха непроницаеми. Настроенията му бяха бурни и променливи. В не един и два мъжки клуба още личаха следи от постоянните му в миналото избухвания. Говореше се, че дори лежал цели две седмици в затвора, защото счупил стол в главата на полицай, повикан да го изведе от заведението.

Колко скандално.

Интригуващо.

Вълнуващо.

Обичаше да си мисли, че ако бе имала късмета да се роди мъж, щеше да съперничи на непокорната му природа. Та на мъжете не им е писано да страдат от свързаните с имената им скандали; те сами дори ги предизвикваха, за да се наслаждават на последствията.

Слава Богу, че годините не укротиха Уорик. За общество, задушаващо се от собствената си надутост и помпозност, такива като Майлс представляваха глътка живителен въздух.

А сега?

Свъси вежди и още по-напрегнато се взря в огъня. Усети как стомахът й се свива. Последното нещо, от което някой от семейството й се нуждае, е да се забърка по някакъв начин с този мъж.

Оливия тръгна към детската стая. Беше я украсила с рисунки на приказни герои и детски стихчета. На светлината от камината картинките ставаха още по-ярки. Момченцето лежеше заобиколено от играчки, вперило сънлив поглед към тавана. При влизането й извърна глава и я проследи с големите си черни очи.

— Хайде — прошепна тя, присядайки на леглото до него, — редно е да поспиш, Брайън.

Розовите му влажни устнички се разтегнаха в усмивка и той протегна ръце към нея.

— Целувка, мамо?

— Разбира се.

Оливия долепи устни към челото на момченцето и си позволи да ги задържи малко по-дълго, като се наслаждаваше на познатия и обичан аромат на топла кожа, талк и може би съвсем лек дъх на сладко от портокали, изядено на закуска. Погали гъстите му, тъмни коси и го настани по-удобно под завивките. Тихичко му затананика. Клепачите на детето натежаха и очите му започнаха да се затварят, но то продължаваше да се бори със съня, да гледа с обич Оливия, а ръчичките му да си играят с панделките по ризата й.

— Цвете — промълви то и погали хладната й кожа. Погледът й се спусна към деликатната бледорозова роза, чиято татуировка се виеше нагоре по гърдата й.

— Красиво — прошепна момченцето и заспа. Оливия остана да съзерцава ангелското му лице, тъжно усмихната.

„Детето съзира красивото в неща, които светът не приема. В кой ли момент, тази способност изчезва?“

Целуна го отново по челото и се върна в стаята си. С удоволствие би легнала до сина си, за да прекара остатъка от мрачния следобед, подремвайки заедно с него. Но, уви — чакаше я неотложна работа.

Разреса косите си, с известно усилие събра кичурите на кок и го закрепи с фиби и гребенчета. После изрови от гардероба строгата сива рокля, която покриваше тялото й от врата до глезените.

Намести очилата на носа си и си помисли: Лорд Девършир — милият, сладък, манипулиращ татко — й дължи някои отговори.