Барбара Маколи
Съпруг за Рейчъл (1)

Първа глава

Рейчъл Стивънс бе изпаднала в отчаяние. Ако имаше друга възможност, не бих я изпуснала, повтаряше си тя, но времето летеше и това бе единственият изход.

Облегната на крайната преграда на конюшнята, младата жена пое дълбоко въздух, за да надвие обзелата я паника. Затвори очи и бавно преброи до десет, с надеждата да се отпусне и отново да размисли трезво. Миризмата на сено и коне й припомни защо е тук, вдъхна й сила и решимост да се бори докрай. Дорестият кон зад нея изцвили и подаде глава над преградата, за да го погали. Рейчъл се усмихна и с върха на пръстите си нежно го перна по влажната муцуна.

Човекът, способен да разреши проблема, се намираше само на десетина метра от нея. Корд Кантрел.

Все още със затворени очи, тя направи последен опит да открие друго решение, да си спомни нещо пропуснато, каквото и да е то… За жалост всички възможности бяха отдавна премислени. Този ход — макар и драстичен — беше последната й надежда.

През отворената конюшня лъхна топъл ветрец, довял звуците на ранчото — пърпорене на далечен трактор, кучешки лай, нечий глас, така мек, така тих, че едва се долавяше. Рейчъл напрегнато се ослуша. Гласът беше успокояващ, дълбок и плътен. Ето от какво се нуждаеше: човек, на когото може да се довери. Много скоро тя усети, че напрежението отслабва.

Гласът прозвуча отново, успокои опънатите й нерви. Тя несъзнателно подръпваше светлата си плитка, наклонила глава в посоката, откъдето се лееше дрезгавият глас. Неочаквано я споходи мисълта за горещ вятър и литнали над полето глухарчета… за бавни танци и страстни нощи… за топло бренди и студени чаршафи.

Рязко отвори очи. Господи! Какво й минаваше през ума? Прокара трепереща ръка по лицето си и усети избилата по слепоочието й влага. Нерви, каза си тя, изпъвайки ръкавите на розовата си памучна блуза. Нищо друго, освен нерви.

Отново си повтори старателно подготвената реч, решена да изглежда колкото е възможно по-спокойна и делова.

На няколко метра от нея, в кръглата арена, отделена с дървена ограда, беше човекът, когото търсеше. Стоеше с гръб, стиснал оглавник в едната ръка, докато другата внимателно движеше кърпата напред-назад по конския гръб.

Рейчъл достатъчно добре познаваше треньорите, за да знае, че не бива да ги безпокои по време на работа. Конят — двегодишна кобила — беше плашлив. Потръпваше при всяко движение на кърпата и нервно пристъпяше. Беше чудесно животно, може би малко възрастно за дресура с кърпа, но сред притежателите на коне беше обичайно да проточват дресировката на по-буйните.

— Готово, милинка — прозвуча отново кадифеният глас.

Мъжът метна кърпата върху гърба на коня, който тръсна глава и подскочи, но човекът, с лице, скрито от периферията на шапката, държеше здраво и гладеше блестящата шия, като му говореше нежно.

Значи това е Корд Кантрел, помисли си Рейчъл. Висок около метър и деветдесет, с широки мускулести рамене под синята памучна риза. Тя следеше загрубялата му ръка, плъзгаща се по конската грива, и гледката я хипнотизираше. Топъл, вълнуващ трепет се надигна в нея.

— Корд! — чу се гневен вик и Рейчъл погледна към сивокосия мъж, който тъкмо прекосяваше арената, подритвайки пътем буците пръст. — Казах ти да обяздиш тази кобила до края на седмицата, а ти още не си я оседлал!

Подплашен, конят се изправи на задните си крака и се понесе към срещуположния край на ограждението. Корд изруга тихо, сетне някак бавно и заплашително се обърна към натрапника.

— Твърде дълго е оставена да тича свободно, Том — произнесе той отчетливо, като наблягаше на всяка дума. — Необходимо е време, ако искаш да имаш добър кон.

— Набий си в главата, че с време просто не разполагаш! В момента тая кобила не струва за мен пукната пара. Или ще я обяздиш, или я давам на Джим от ранчото Рокинг. Той знае как да постигне бързи резултати, а това е единственото, което ме интересува!

Чул името на другия треньор, Корд се вкамени.

— Грабнеш ли камшика, ще прекършиш духа на коня. След две-три години наистина нищо няма да струва — процеди той.

— Изобщо не ми пука! — махна с ръка Том. — Искам сега да го продам. Няма да храня животно, какво остава за човек, дето не си изкарва парите. Имай го предвид, Кантрел! — И като се обърна, той изкрещя на един от работниците да хване кобилата и да я вкара в конюшнята.

Рейчъл видя как ръцете на треньора бавно се свиха в юмруци. Тялото му се стегна от едва сдържана ярост. Един мускул на челюстта му заигра и очите му се присвиха. Спокойно, преднамерено бавно той тръгна право към нея.

Опряла гръб в стената, тя отстъпи назад и се скри. Добре знаеше, че мъжката гордост не понася една жена да е свидетел дори на най-незначителното поражение в подобна безсмислена словесна престрелка.

Когато влезе в конюшнята, Корд вече сипеше яростни ругатни. Не я забеляза и тя се принуди да го повика:

— Господин Кантрел!

Той спря и рязко се обърна, настръхнал, сякаш очакваше да види насреща си разярен бик.

— Какво?

Тази единствена гневно изречена дума смрази Рейчъл и тя онемя. Така си и остана — с разтуптяно сърце, загубила дар слово. Изражението му поомекна, когато осъзна, че е креснал на невинен човек.

— Извинете — промърмори мъжът и изпусна дълга въздишка. — С какво мога да ви помогна?

Тя за пръв път видя лицето му. Очите му, наситено сини, все още блестяха гневно. Намръщената гримаса, острите бръчки покрай стиснатите устни я уплашиха.

— Разбирате ли, исках просто… — заекна Рейчъл и пристъпи колебливо напред. — Всъщност канех се да попитам… Надявах се, че ще можем да поговорим — плахо продължи тя, а мислено проклинаше червенината, избила по бузите й.

Корд се приближи и й хвърли бърз, изпитателен поглед.

— Е, добре, уважаема госпожо. Слушам ви.

Рейчъл се отърси от вцепенението и вирна брадичка.

— Господин Кантрел — изрече твърдо, — дошла съм с делово предложение.

— Тъй ли? Ами да го чуем!

Вече съжаляваше, че е проговорила, съжаляваше, че изобщо е тук. Но решението бе взето, нямаше начин да отстъпи. Тя почувства как по тила й се плъзна капка пот. Старателно подготвената реч изхвръкна от ума й, остана само последното изречение:

— Господин Кантрел, искам да се ожените за мен.

 

 

Невярващ на ушите си, Корд се втренчи в жената пред себе си. Това трябва да бе някаква шега, макар и дяволски добре скроена. „Искам да се ожените за мен.“ Превъзходно изиграно!

Ясно, подранил подарък за рождения ми ден, осени го внезапно хрумване. Ръс и Франки го поднасяха, че само след няколко седмици навършва цели трийсет и две години, а още не се е оженил. Корд огледа конюшнята в очакване да съзре приятелите си, скрити зад някоя ясла да се превиват от смях, ала по всичко личеше, че помещението е празно. Той пак погледна жената, забеляза решителната брадичка, искрите в сиво-зелените й очи. Бе невероятно привлекателна!

Килна назад шапката си, решен да приеме шегата, дори заинтригуван какво ще последва.

— Съгласен — рече нехайно и пристъпи напред, — не ми се случва всеки ден да получавам подобни предложения. — Нарочно повиши глас, убеден, че момчетата се крият наблизо. Дали пък тя не беше скрила касетофон някъде из дрехите си? Джинсите плътно прилепваха по дългите й стройни крака, а блузата, отворена на шията, разкриваше гладка бяла кожа.

Шегата все повече му харесваше.

Рейчъл отстъпваше с широко отворени очи, докато гърбът й опря в яслата. Мъжът я обгради с ръце и се приведе към нея. Лъхна го ухание на пролетна ливада и висока хладна трева; топлината на тялото й го замая, предизвика остро желание да усети нежната влажна кожа, дългите й крака да се обвият около него. Тялото му мигновено реагира.

— Всъщност — погледна той през рамото й — можем веднага да започнем медения си месец. — Приближи устни до ухото й и прошепна:

— Любила ли си се някога в меко свежо сено, скъпа?

Зашеметена, Рейчъл не смееше да помръдне. При най-малкото движение гърдите й щяха да опрат в неговите. Инстинктивно усещаше, че докосне ли го, с нея е свършено. Коленете й омекнаха; пулсът й биеше в слепоочията. В обърканото й съзнание нахлу още по-смущаващото чувство, че лежи по гръб и сеното приятно драска голата й кожа.

Картината я шокира и я върна към действителността. Тя не можеше да определи точно кога изгуби контрол над себе си и дали изобщо щеше да успее да се наложи; с последно върховно усилие се опита да сложи край на това безумство.

— Господин Кантрел… — Опря длани в каменните му рамене в напразен опит да го отмести. — Господин Кантрел — повтори решително, а после меко, но настойчиво добави: — Моля ви!

Той не помръдна. В сините му очи, потъмнели от пламналото желание, се прокрадна объркване. Сетне се изправи и бавно се отдръпна. Рейчъл отпусна ръце и ги скри в предните джобове на джинсите си.

— Аз… много съжалявам — каза тя, като отстъпи встрани. — Би трябвало първо да ви обясня. Простете…

— Ръс ли те въвлече в тая дивотия? — изгледа я с подозрение Корд.

— Ръс ли? — поклати глава тя. — Не го познавам.

— И това не е номер за рождения ми ден? — Той изглеждаше разочарован. — Няма ли да изпееш песничка или да направиш стриптийз?

— Моля? — ахна Рейчъл. — Не, за Бога! Никой не ме е наемал. Колкото и налудничаво да звучи, идеята е моя. Искам да се ожените за мен. — Погледна го право в очите и продължи: — Моля ви, просто ме изслушайте!

— Целият съм в слух.

— Съзнавам колко нелепо може да прозвучи, но ако не си намеря съпруг, и то скоро, ще трябва да продам ранчото си.

Изражението на Корд беше повече от скептично.

— Никога не съм чувал в Тексас да има закон, забраняващ на неомъжени жени да имат ранчо.

Той продължава да не ми вярва, осъзна Рейчъл. Обзе я гняв — към него, към нея самата, към цялата объркана ситуация. Присви очи и го изгледа студено.

— Аз говоря съвсем сериозно, господин Кантрел. И бъдете сигурен, струва си! — Сама се учуди на решителността, прозвучала в гласа й.

Корд гледаше прекрасната млада жена пред себе си — поруменелите й бузи, очите й, блестящи от решителност, изящните й приканващи устни.

— Уважаема госпожо — каза той, следвайки с поглед извивките на стройното й гъвкаво тяло, — ни най-малко не се съмнявам, че наистина си струва човек да се ожени за вас.

Очите й проблеснаха гневно и тя произнесе ледено:

— Аз не влизам в сметката, господин Кантрел. Бракът ми е необходим единствено за да си възвърна правото сама да се разпореждам с ранчото си. След една година се развеждаме мирно и тихо и всеки поема по пътя си. За този срок вие получавате работа, без разни тъпи собственици да ви учат как се дресират коне…

Той стисна устни, осъзнал, че жената е била свидетел на разправията с Том. Беше му струвало невероятни усилия да не се нахвърли върху него.

— В замяна ще получите хиляда акра в Абилин. Не използвам този парцел, тъй че бихте могли да си направите собствено ранчо. Ако предложението ви се струва неприемливо, винаги можете да продадете земята.

Хиляда акра?! И пита дали го интересува! Няма на света треньор, който да не е мечтал за собствено ранчо, където сам да си е господар. Това окончателно прикова вниманието му.

— Какво имате предвид, като казвате да си възвърнете правото сама да се разпореждате с ранчото си? — попита Корд.

— Майкъл, покойният ми съпруг, загина преди две години при самолетна катастрофа. Според едно условие в завещанието всички финансови въпроси, отнасящи се до имотите му, включително и ранчото, се предоставят на брат му Ърл, докато аз не се омъжа отново.

— Защо го е направил? — вдигна вежди Корд.

— Това не е ваша работа.

Мъжът се отблъсна от яслата, на която се бе облегнал, и се засмя саркастично.

— Току-що поискахте да се оженя за вас, а сега ми заявявате, че това не е моя работа. Какво ще кажете да ви връча лопатата и да ви пратя в обора. Току-виж, изкопаете онова, което ви е необходимо. — Той насмешливо докосна шапката си. — Беше ми приятно, мадам. — Извърна се и пое към вратата.

— Почакайте!

Забеляза досадата, изписана на лицето му, когато се обърна към нея с ръце на кръста. Рейчъл осъзна, че е прав. Имаше право да пита, разбира се. Но беше толкова… унизително да му обяснява. Тя пое дълбоко въздух и за миг затвори очи в усилието да подбере подходящите думи, после се усмихна кисело.

— Майкъл обичаше сам да взима решенията. Не само за себе си, но и за околните. Особено пък когато се отнасяше за мен. Той… имаше добри намерения, разбира се — продължи Рейчъл колебливо. — Но никога не му е минавало през ума, че и аз съм пълноценна личност. Винаги се чувстваше задължен да ме предпазва, да се грижи за мен. Изобщо не би допуснал, че мога сама да ръководя Съркъл Ти.

Всемогъщи Боже! Кой не беше го чувал! Ранчото се намираше на около двеста и двайсет километра на юг, близо до Суитуотър. Преди време се разчу за смъртта на собственика, но Корд едва сега си припомни името му. Стивънс. Майкъл Стивънс.

— Чувал съм за съпруга ви. Ако не ме лъже паметта, бил е петролен магнат и бизнесмен. Говореше се, че е купил ранчото като подарък за рождения ден на съпругата си.

— Знам какво писаха вестниците, но всъщност ранчото бе собственост на голяма компания, която той закупи. Смяташе да го продаде, щом намери купувач, предлагащ изгодна цена.

Тя се отдалечи и застана до отворената врата. Априлският ветрец приятно галеше горещата й кожа. Беше едва десет и половина, а денят обещаваше да бъде жарък. Друг треньор обяздваше кон в арената, а в далечината един от работниците къпеше червеникава кобила, край него обикаляше пъстро кученце.

— Цял живот съм живяла в голяма, студена къща — поде отново Рейчъл. — Където и да заминеше баща ми с надеждата да постигне финансов успех, ние трябваше да го следваме. Не си представях, че и след като се омъжа за Майкъл, това ще продължава. За две години семеен живот живях в четири различни щата и пет различни града. Още щом стъпих за първи път в Съркъл Ти, около шест месеца преди смъртта на Майкъл, се влюбих в това място. Щом прекрачих в къщата, почувствах, че най-сетне си бях отишла у дома. — Рейчъл скръсти ръце и погледна Корд. — Попитах съпруга си дали не бихме могли да живеем там, но той ми заяви, че не е удобно за него. Бизнесът му беше във Форт Уорт и той вече бе наел къща в Далас. Аз трябваше да се примиря от време на време да навестяваме Съркъл Ти за уикенда, когато на Майкъл му хрумнеше да провери „инвестицията“ си. — Бавна усмивка разтегли устните й. — Ърл се ужаси, когато след смъртта на Майкъл се преместих в ранчото. Според него там се живее „нецивилизовано“. Той настояваше да го обявя за продан, но аз отказах. И понеже не може да го продаде без моя подпис, двамата сме в постоянен конфликт по този въпрос.

— Не е лесно за жена да ръководи ранчо — отбеляза Корд.

Рейчъл прихна и очарован от звучния й смях, той също се усмихна.

— Особено пък за градско момиче, нали? Толкова дълго са ми го повтаряли, че почти съм готова да повярвам. Всъщност това е и причината все повече да упорствам. За пръв път в живота си реших да не отстъпвам.

Най-после на Корд му се стори, че започва да разбира. Намери обяснение за предизвикателството в очите й, за дръзко преметнатата през рамото й плитка.

— Искате да кажете, че наистина бихте се омъжили за човек, когото дори не познавате, само и само да се отървете от девера си?

Тя се изчерви, но не отвърна очи, смело срещна погледа му.

— През последните две години Ърл просто съсипва ранчото. Купува скапано сено, със закъснение изплаща заплатите на работниците, каквото и да се повреди, нехае. На всичко отгоре той е едно арогантно говедо! Треньорът ми напусна миналата седмица, след като Ърл му съобщи, че намалява заплатата му. Така скоро ще загубя и малкото останали клиенти.

Корд знаеше много добре, че нито едно ранчо не може да издържи дълго без треньор. Той не можеше да помогне, но се чудеше дали точно това не е било намерението на девера й. Без дори да го е срещал, той моментално го намрази.

Рейчъл се наведе и взе стиска сено.

— Съркъл Ти изпълни живота ми със смисъл, какъвто по-рано не познавах — каза тя, пропускайки сеното между пръстите си. — Досега не ми се е случвало да поема отговорност, да се нагърбя с нещо наистина значимо. Не мога напълно да ви обясня чувствата си, господин Кантрел, но ще ви кажа, че за пръв път в живота си усещам желание да пусна корени, да превърна едно парче земя в свой дом.

Имаше нещо в очите, в тона й, което караше Корд да й вярва. И все пак му беше трудно да разбере защо тази хубава жена избира толкова труден живот.

— А семейството ви? Защо не потърсите помощ от тях?

— Баща ми заяви, че когато ми дойде умът и продам ранчото, ще бъде повече от щастлив да се съберем и заживеем заедно с него и майка ми в Германия. Но дотогава трябвало да разчитам на себе си. Той не разбира, че аз точно това искам — да разчитам на себе си.

Корд поклати глава. Все още не я разбираше.

— Без да ви обиждам, бих казал, че сте жена, покрай която не бих преминал равнодушно. Струва ми се, че стотина жребци биха се сбили за вас. Защо идвате точно при мен с това невероятно предложение? Та вие не ме познавате!

— Аз може и да съм отчаяна, но не ми липсва практичност. Наех си частен детектив и поисках да ми направи списък на всички неженени треньори, които отговарят на изискванията ми. Вашето име е първо в списъка. — Тя въздъхна уморено. — И повярвайте ми, премислила съм всякакви възможности. Женитбата е единственото, което ми остава.

Думите й прозвучаха по-скоро като присъда, отколкото като обещание за приятно приключение. Но всъщност не беше ли такава представата, която самият той винаги бе имал за брака. Представата, която майка му имаше за брака…

Корд се замисли. Дали пък да не приеме? Цяла година сам ще си е господар, няма да слуша заповедите на разни тъпаци. А след година… Възможността да се сдобие със собствено ранчо, макар и в по-далечно бъдеще, бе доста примамлива.

Не! Той потръпна вътрешно. Дори за такъв кратък срок бракът си е капан. Корд погледна Рейчъл и почувства как тялото му се стяга. Той жадуваше за жена. От доста време. Но колкото и да се изкушаваше, все още мислеше само с мозъка си. Е, ако дамата бе включила и себе си в договора…

Корд сне шапка и разроши тъмната си коса.

— Госпожо Стивънс, след време положително ще съжалявам за решението си, но аз не съм човек за брак. Ценя вашето „предложение“, но се опасявам, че ще трябва да ви разочаровам.

Тя стоеше изправена, със зачервени бузи и изпънати рамене.

— Напълно ви разбирам, господин Кантрел, благодаря ви, че ми отделихте от времето си — изрече с ледена учтивост, но без гняв. Сетне бръкна в задния си джоб и извади визитна картичка. — Ако решите, че бихме могли отново да обсъдим въпроса, ще бъда тук до… докато си свърша работата.

Корд я изгледа как се обърна и си тръгна и внезапно му мина през ума, че тя ще отиде в следващото ранчо. Със същото предложение при следващия каубой. Странно защо тази подробност никак не му се понрави. Имаше чувството, че нещо го свива отвътре. Той изтича навън. Младата жена тъкмо се качваше в черния пикал, паркиран отпред.

— Госпожо Стивънс! Как е малкото ви име?

— Рейчъл — отвърна тя, после хлопна вратата и запали двигателя. Преди да потегли, подаде глава през прозореца и широко му се усмихна, сякаш за да покаже, че не храни лоши чувства към него. В края на краищата бизнесът си е бизнес.

Но нещо в очите й, в усмивката й го смути и дори след като се прибра в конюшнята, отново и отново извикваше в съзнанието си грейналото й лице.