Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Pell Freda, (Пълни авторски права)
Превод от каталонски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 4 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2018)

Издание:

Автор: Алберт Санчес Пиньол

Заглавие: Хладна кожа

Преводач: Мая Генова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Каталонски

Издание: Първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Националност: Каталонска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Жечка Георгиева

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-487-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4593


1

Никога не сме недостижимо далеч от онези, които мразим. По същата логика надали някога можем да сме абсолютно близо до онези, които обичаме. Когато се качих на кораба, това безмилостно правило вече ми бе известно. Ала има истини, които заслужават нашето внимание, и други, с които е по-добре да не влизаме в спор.

Островът изникна пред нас една ранна утрин. Бяха изминали трийсет и три дни, откакто делфините се отказаха да следват кърмата, и деветнайсет, откакто екипажът започна да издиша облачета пара. Шотландските моряци се топлеха с ръкавици до лактите. Ходеха навлечени в сурови кожи, та телата им напомняха моржови туловища. За сенегалците студените ширини бяха живо мъчение, затова капитанът им позволи да си мажат бузите и челата с картофено масло. Мазнината се топеше и се стичаше в очите им. От нея плачеха, но не се оплакваха.

— Вашият остров. Ето там, на хоризонта — ми каза капитанът.

Не успях да го различа. Само вечно студеното, захлупено под далечни облаци море. Макар и да се намирахме много на юг, очертанията и опасностите на антарктическите айсберги така и не разнообразиха нашето пътешествие. Ни една ледена планина, ни следа от тези плаващи по теченията гиганти, естествени и величествени. Трябваше да понасяме лишенията на Юга, но без правото да се насладим на проявите на неговото величие. Моето местоназначение явно бе досами ледения предел, който никога нямаше да пресека. Капитанът ми подаде далекогледа си. А сега? Виждате ли го? Да, видях го. Къс земя, смазан между сивотата на океана и сивотата на небето, обточен с ширит бяла пяна. И туйто. Трябваше ми цял час. Колкото повече се доближавахме към острова, толкова по-ясно виждах очертанията му с невъоръжено око.

Това бе бъдещото ми местожителство: пространство, което от единия до другия си край едва докарваше километър и половина във формата на обърнато Г. Северният край представляваше гранитно възвишение с фар на върха. Висок като камбанария. Макар че впечатляващото всъщност не бе неговата големина, а ограничените размери на острова, които, поради контраста, му придаваха мегалитна масивност. На юг, върху петата на обърнатата буква, имаше едно по-малко възвишение, където се мъдреше къщата на метеоролога. Тоест моята. Двете постройки бяха свързани чрез нещо като тясна долчинка, покрита с влаголюбива растителност. Дърветата се тълпяха като стадо животни, притиснати едно о друго в търсене на закрила от чуждите тела. Бяха обрасли с мъх. Мъх, по-гъст от жив плет и висок до коленете, чудно явление. Багреше стволовете им като трицветна проказа в синьо, мораво и черно.

Навред около острова бяха разпръснати дребни рифове. Поради това бе изключено да се хвърли котва на по-малко от триста метра от единствената му плажна ивица в подножието на къщата. Нямаше друго решение, освен багажът ми заедно с моя милост да бъдат натоварени на лодка.

Това, че капитанът ме придружи до сушата, бе израз на чиста любезност. Нищо не го задължаваше. Но докато траеше пътуването, помежду ни се бе зародило едно от онези дълбоки взаимни разбирателства, които понякога възникват между мъже от различни поколения. Родом бе от пристанищните квартали на Хамбург, а за второ отечество си бе избрал Дания. Най-своеобразни у него бяха очите. Когато се взреше в някого, остатъкът от света спираше да съществува. Отсяваше хората с прецизността на ентомолог, а ситуациите — с далновидността на познавач. Някои вероятно тълкуваха такова поведение като строго. А аз мисля, че това всъщност бе неговият начин да приложи най-съкровените си идеали за търпимост. Той никога не би признал любовта си към ближния с думи, но й посвещаваше всички свои действия. Към моята особа се отнасяше със съчувствието на наемен палач. Бе готов да стори за мен всичко, което можеше да бъде сторено. А какъв, в края на краищата, му бях аз? Някакъв си човек, едва излязъл от юношеството и пристъпил в зрелостта, запратен на островче, премитано от ветрове с полярна стигма. Дванайсет месеца щях да живея сам като заточеник, далеч от всякакъв цивилизован бряг, отдаден на работа колкото монотонна, толкова и несъществена: да отбелязвам скоростта, посоката и честотата на ветровете. Така постановяваха международните мореплавателни спогодби. То се знае, заплащането си го биваше. Само че никой не би приел подобно назначение за едните пари.

Капитанът, аз, осем моряци и четири лодки акостирахме на брега. На мъжете щеше да им отнеме доста време да разтоварят провизиите за цяла година, както и сандъците с личните ми принадлежности. Десетки книги. Знаех, че ще разполагам с предостатъчно свободно време и исках да ангажирам съзнанието си с нещата, които през последните години от живота си не бях успял да прочета. „Добре — рече капитанът като разбра, че има изглед операцията да се проточи, — да действаме.“ И двамата поехме по пясъка. По пътечката нагоре към къщата. Предишният й наемател се бе погрижил да постави перила. Огладени и изхвърлени от морето дъски, сковани на две, на три заедно. Но все пак дело на разумно същество. Колкото и да е невероятно, именно тази подробност за пръв път ме подсети за човека, когото идвах да заместя. Той бе конкретна личност и пред себе си наблюдавах една от намесите му в околния свят, колкото и незначителна да бе. Веднага, щом това ми хрумна, се обадих:

— Странно, че метеорологът не излиза да ни посрещне. Би трябвало да е много щастлив, че му е пристигнала отмяна.

После, както редовно ми се случваше с капитана, си прехапах езика: той явно си бе помислил същото, но доста преди мен. Пред нас стоеше къщата. Коничен покрив от каменни плочи, червени тухлени стени. Постройката бе напълно лишена от изящество и съразмерност. Да беше в Алпите, щеше да е проста хижа, горски параклис или митничарска будка.

Притихнал на място, капитанът я заоглежда изпитателно една протяжна минута, сякаш надушил опасност. Бях му отстъпил цялата инициатива. Утринният вятър клатеше клоните на четирите дървета — приличаха на канадски дъбове, — които бележеха ъглите на сградата. Въздухът не бе мразовит, но дразнеше. Наоколо витаеше нещо безотрадно, но какво точно, беше невъзможно да се каже. Важното тук бе не толкова какво намираме, колкото какво не виждаме. Къде беше метеорологът? Дали изпълняваше професионалните си задължения другаде? Или се разхождаше из острова? Полека-лека взеха да изникват лоши знаци. Дървените кепенци над малките квадратни прозорци от дебело стъкло бяха вдигнати. Хлопаха. Това не ми хареса. Зад къщичката, току до стената, още личаха следите от някогашна градина. Полузарити камъни пазеха очертанията й. Ала повечето растения бяха изскубнати, като изпотъпкани от стадо слонове.

Капитанът направи оня жест, който му бе тъй свойствен: вирна брадичка, сякаш яката на синята куртка го стягаше. Сетне побутна вратата и тя се открехна неохотно, като осквернена фараонска гробница. Ако вратите имаха дар слово, скърцането й навярно щеше да значи: „Отварям, щом държите, но не отговарям.“ И пристъпихме вътре.

Гледката бе като излязла из пътеписите на африкански изследовател. Все едно цяла колона тропически мравки бе овършала мястото, бе оглозгала всичко живо, а предметите бе подминала. Основните мебели стояха невредими. Не повредени, а занемарени. Помещението бе само едно. Леглото си беше на мястото, огнището и купчината цепеници — също. Масата беше прекатурена. Живачният барометър — непокътнат. Кухненските съдове бяха изчезнали — не знам защо тъкмо този детайл ми се стори върховно загадъчен. Лични вещи на моя предшественик, както и работни пособия, изобщо нямаше. Така или иначе, царящата навред немара ми се видя по-скоро резултат от някаква странна лудост, отколкото от природно бедствие. Макар и неуютно, кътчето все още изглеждаше обитаемо. Плясъкът на вълните ясно стигаше до ушите ни.

— Къде да сложим нещата на господин специалиста по въздушни течения? — дочу се от прага гласът на сенегалеца Соу. Моряците се бяха справили с пренасянето на багажа от брега.

— Тук, тук вътре, няма значение къде — опитах с престорена бодрост да прикрия уплахата от неочакваното му обаждане. Капитанът си изкара недоволството от ситуацията върху матросите:

— Моля, Соу, момчетата да оправят тая бъркотия! — И докато хората му се стараеха да наместят сандъците и да въведат ред, предложи да отскочим до фара. — Може пък вашият предшественик да е там — додаде, когато вече не ни чуваха.

Според неговите сведения фарът също бил обитаван. Със сигурност принадлежал някому, но не си спомнял дали на холандците, французите или другиму. Пазачът на фара и метеорологът бяха единствените жители на острова, та щеше да е логично и разбираемо да са се сприятелили по съседски. Допускахме това, но не разчитахме на него — дори да ни разкриеше нахождението на атмосферния специалист, не обясняваше състоянието на къщата му. Така или иначе, най-разумното бе да се отправим нататък.

Спомням си тревогата, която ме връхлетя по време на краткия ни преход. Предполагам, че до голяма степен се е дължала на тогавашното ми душевно състояние. От друга страна, онова не беше гора като гора. Отъпкана от човешки нозе пътечка водеше почти по права линия до фара. Отклоняваше се единствено там, където мъхът коварно бе затулил ями с кал и черна течност. Непосредствено зад дърветата глухо плискаше морският прибой. Но най-лошото бе тишината. По-точно незвуците. Не ехтеше ни една от познатите горски мелодии, нито птици, нито шумни насекоми. Множество стволове с внушителни размери се бяха изкривили под напора на вятъра. От кораба ми се бе привидяла плътна горска маса. Случва се разстоянието да подведе по отношение на гъстотата, била тя човешка или растителна. Не и този път. Дърветата растяха толкова близо едно до друго, че при някои бе трудно да се различи дали изникват от общ корен, или самостоятелно. Тук-таме пътя ни пресичаха тънки ручейчета. Приличаха на вади от пролетно топене, чиято вода не извира отникъде. Стигаше един по-широк разкрач, за да ги преодолеем.

Върхът на фара изникна ненадейно над най-високите дървета. Пътеката свърши в края на гората. Видяхме основата от обрулен гранит, върху която се издигаше постройката. Океанът я заобикаляше от три страни. В дни на силно вълнение вероятно се разбиваше яростно в камъка. Ала, който и да бе той, архитектът съвестно се бе справил със задачата си. Окръглена, компактна повърхност, за да устоява на пристъпите на морето; пет добре разпределени средновековни бойници; тясно балконче с ръждясал парапет; островръх купол. Друг е въпросът, че към балкона имаше някакви съвършено непонятни екстри. Преплетени пръти и колове, повечето с подострени върхове. Ремонтно скеле? Нямахме нито време, нито настроение да си блъскаме главите.

— Отворете! Отворете! — извика капитанът и заудря с длан желязната врата. Отговор не получихме, но тласъкът бе достатъчен, за да установим, че вратата не е заключена. Беше извънредно солидна. Металната плоскост бе цяла педя широка и подсилена с десетки оловни нитове. Тежестта и обемът й бяха такива, че за да я отместим, се наложи да бутаме заедно. Посрещна ни чудновато сияние. Слънчевата светлина се процеждаше във фара като във вътрешността на църква. По стените все още се крепеше варова замазка, която препращаше бели отблясъци. Стълбата в дъното се издигаше по спирала, вкопчена в камъка. По всяка вероятност долницата бе предназначена за общ склад, където се помещаваха купища сечива и провизии.

Капитанът процеди през зъби нещо, което не схванах. Пое нагоре с гневна решимост. Деветдесет и шестте стъпала извеждаха до дървения под на горния етаж. Бутнахме квадратната капандура и се озовахме вътре.

Пред очите ни се разкри едно отлично разтребено топло жилище. Печка с извит под прав ъгъл кюнец стърчеше по средата на почти овалното помещение. Полусферичната му форма бе нарушена от преграда с врата. Оттатък може би се намираше кухнята. Стълбичка водеше до следващ етаж, сигурно фенерното отделение на фара. Дотук всичко бе в рамките на нормалното. Странността идеше от стила на подредбата.

Нещата бяха грижливо положени на пода. Покрай стените се точеха предмети, които обикновено се държат по плотове и лавици. А всяка кутия бе затисната с някаква тежест, независимо дали си имаше капак или не. Например кутия с обувки, а върху обувките — ютия на въглища. Или цилиндричен варел, висок половин метър и пълен с мръсни дрехи. Отгоре им — дървено трупче. Нито ютията, нито трупчето ги биваше за похлупаци. Най-малкото не можеха да потулят зловонието, ако това е била идеята. Човек би рекъл, че стопанинът се бои да не би съдържанието на малките му хранилища, изведнъж освободено от земното притегляне, да се разхвърчи като ято птички, и затова ги подсигурява.

Накрая — леглото. Стара мебел с тънки железни пръчки откъм главата. В него, под три дебели одеяла, лежеше мъж.

Явно го бяхме сепнали посред най-дълбокия му сън. Като влязохме, вече бе вдигнал клепачи. Но не реагираше. Гледаше ни с малки къртичи очи. Завивките го покриваха до носа като меча кожа. Колкото помещението изглеждаше чисто, толкова той — не. Видът му извикваше смесени чувства: нещо средно между безпомощен, занемарен и свиреп. Под кревата имаше цукало, пълно догоре със студена пикоч.

— Добър ден, техник по морска сигнализация. Ние сме новата смяна на метеоролога, вашия съсед — каза капитанът без заобикалки и посочи с ръка в посока към къщата. — Знаете ли къде е?

Думите на капитана ми напомниха, че сме се придвижили поне на километър и половина от брега, на който пристигнахме. Изведнъж това разстояние ми се видя по-дълго от цялото плаване от Европа до острова. И се сетих, че твърде скоро капитанът ще си отплава.

Откъм леглото ръка с черни косми понечи да опише някакво неопределено движение. Но насред път се отказа. Неподвижността на мъжа изнервяше капитана.

— Не ме ли разбирате? Не разбирате ли моя език? Говорите ли френски? Холандски?

Човекът продължи да се пули в него. Дори не си направи труда да дръпне одеялото от лицето си.

— За Бога! — ревна капитанът със свит пестник. — Предстои ми важен търговски курс. Тук съм транзит! По молба на корабната агенция се отклоних от маршрута си, за да оставя този младеж и да взема неговия предшественик. Разбирате ли? Но действащият метеоролог го няма. Няма го. Бихте ли ме осведомили къде да го намеря?

Фараджията поглеждаше ту капитана, ту мен. И туйто. Вбесен, с почервеняло лице, капитанът настоя:

— Рангът ми е капитан и съм в правото си да ви дам под съд, ако отказвате да ми дадете информация, необходима за опазването на стоки и лица! За последен път ви питам: къде е метеорологът, назначен на този остров?

— За съжаление не мога да ви отговоря.

Настъпи мълчание. Тъкмо се бяхме отказали да осъществим връзка с това същество, и ето че ни изненада с акцент на австрийски артилерист. Капитанът смекчи тона си:

— Браво, така по̀ бива. Защо не можете да ми отговорите? Имате ли някакъв контакт с метеоролога? Кога го видяхте за последен път?

Субектът отново се затвори в мълчанието си.

— Стани! — изкомандва рязко капитанът.

Онзи се подчини съвсем бавно. Отметна завивките и си измъкна краката. На бой бе едър, доста при това. Движеше се като изтръгнато от корен дърво, което прохожда. Седна на леглото, вторачен в пода. Беше гол. Нехаеше, че се излага на показ. Но капитанът отмести поглед от разсъблеченото тяло в пристъп на свян, непознат за фараджията. Гърдите му бяха покрити с килим от косми, които се катереха по двете му рамене като диви растения. На юг от пъпа окосмяването беше с гъстотата на джунгла. Видях му члена. Отпуснат, но грамаден. Това, че също бе покрит с косми, почти до препуциума, ме стресна. Какво ти правят очите там, си рекох, и ги впих в лицето на нашия събеседник. Брадата му бе съвсем неподдържана, на класически отшелник. Беше от породата мъже с много гъсти коси, които започват на два пръста над също тъй рунтави вежди. Седеше на дюшека, подпрял длани на коленете си, със симетрично разположени ръце. Очите и носът му бяха толкова приближени към средата на лицето, че предоставяха повечето място на бузите с монголски скули. Изглеждаше равнодушен към разпита. Не ставаше ясно дали се държи така, защото отлично се владее, или защото не се владее изобщо. Щом се вгледах по-внимателно обаче, забелязах, че мимиката му издава вътрешна притесненост: мърдаше ритмично устни, като прилеп. Мярнах раздалечените му зъби. Капитанът се наведе на няколко сантиметра от ухото му.

— Да не сте полудели? Давате ли си сметка какво вършите? Саботирате мисия, която изпълнява международно споразумение! Как се казвате?

Мъжът погледна капитана:

— Кой?

— Вие! С вас разговарям! Как ви е името по документ?

— Батис. Батис Каф.

Капитанът произнесе бавно и отчетливо:

— Техник по морска сигнализация Каф, за последен път ви питам: къде е метеорологът?

— Не ми е възможно да ви отговоря.

— Луд е, то се е видяло — предаде се капитанът и закрачи като звяр в клетка. Забрави нашия човек и взе да рови из вещите с настървението на копой. Когато отиде в съседната стаичка, край възглавието забелязах една книга. На земята, също затисната с камък. Прелистих я отгоре-отгоре. За да тръгне разговорът, подметнах:

— И аз познавам творчеството на доктор Фрейзър, но още нямам окончателно мнение за него. Не съм сигурен дали „Златната клонка“ е гениално философско постижение, или прекрасно звучащо пустословие.

— Книгата не е моя и не съм я чел.

Прелюбопитна логика. Каза го, сякаш наличието на връзка между тези две обстоятелства беше задължително. Във всеки случай спря дотук. Не можах да измъкна нищо повече. Продължи да ме гледа като безучастно привидение, дори не отлепи длани от коленете си.

— Зарежете го, моля ви! — прекъсна ме капитанът, чието търсене се беше оказало безрезултатно. — Този тип не е чел дори правилника на собствената си служба. Вбесява ме.

Не оставаше друго, освен да се върнем в къщата на метеоролога. По средата на пътя обаче, все още в гората, капитанът ме хвана за ръкава и ме спря:

— Най-близката земя е остров Буве, териториална претенция на норвежците, на шестстотин морски мили югозападно оттук… — И след дълга, преднамерена пауза добави: — Сигурен ли сте, че искате да останете? Не ми харесва тази работа. Това място е като саксия, запокитена посред най-рядко посещавания океан на планетата, на една ширина с патагонската пустош. Мога да ви оневиня пред която и да било административна комисия — мястото не покрива и най-минималните изисквания за пребиваване. Никой няма да ви упрекне. Имате думата ми.

Да си тръгна? Всичко навеждаше на мисълта, че това е най-разумното. Но в подобни случаи човек се поддава на неведоми подтици. Струва ми се, че взех решение главно от страх да не стана за смях: не бях прекосил половината свят, за да се откажа от назначението си още пристигнал-непристигнал.

— Къщата на метеоролога се намира в прилично състояние, имам провизии за цяла година и няма пречка за изпълнението на всекидневните ми задължения. Що се отнася до моя предшественик — вероятно някое нелепо произшествие е довело до смъртта му. Може да се е самоубил, кой знае. Но не вярвам, че човекът от фара е отговорен. Струва ми се, че той представлява опасност единствено за себе си. Самотата го е побъркала и сигурно се бои, че ще го набедим за изчезването на колегата. Което обяснява поведението му — заявих аз и се изненадах колко правдоподобно се получи това обобщение на създалото се положение. Бях пропуснал само две подробности: моите чувства и моите предчувствия. Капитанът ме измери с очи на кобра. Тялото му се полюшваше, тежестта се прехвърляше ту на единия, ту на другия крак, ръцете му бяха скръстени зад сюртука.

— Не берете грижа за мен — настоях.

— Тук ви е довяло някакво разочарование, вижда се — заяви той.

Поколебах се и казах знам ли, а той отговори, да, разбира се, че е така, дошли сте отнемай къде. Разтвори ръце като фокусник, който показва своята невинност — жест на играч, който бие отбой, или на лекар, който се признава за безсилен. Жест, който означаваше: нищо повече не мога да направя, дотук се простират възможностите ми.

Стигнахме до плажа. Осемте моряци копнееха да чуят заповедта за връщане на кораба. Бяха настръхнали, без определена причина. Сенегалецът Соу — много плешив негър с много бяла брада — ме потупа окуражително по гърба. Намигна ми и рече:

— Не ги гледайте момчетата. Матроси новобранци от шотландските планини… Един мексикански кактус се оправя по-добре от тях с морските загадки и предания. Че те дори не са бели хора, а червени. А рижата раса, това го знаят и децата, е подвластна на кръчмарски суеверия. Хранете се до насита, работете здраво, хвърляйте си по едно око в огледалото, за да не се забравите, говорете си на глас, за да не загубите дар слово, и впрягайте ума си в прости задачи. И толкоз. Като се замисли човек, какво е една година от нашия живот в сравнение с търпението на милостивия Бог?

После се качиха по лодките и се хванаха за греблата. Моряците ме гледаха със смесица от съчувствие и недоумение. Наблюдаваха ме като деца, които за пръв път виждат щраус, или мирни граждани пред конвой инвалиди от войната. Корабът се отдалечи неуверено. Не откъснах поглед от него, докато не се превърна в точица на хоризонта. В смаляващия се контур имаше някаква невъзвратима загуба. Железен обръч стегна черепа ми. Не знаех какво ме прихваща — носталгия по цивилизацията, затворническа клаустрофобия, или просто страх…

Дълго стоях на плажа. Заливчето беше във формата на добре очертан полумесец. Отдясно и отляво го затваряха вулканични скали — остри камънаци, покрити с шипове, надупчени като сирене и много по-леки, отколкото подсказваше обемът им. Пясъкът приличаше досущ на пепел от тамян, сив и сгурест. Малки, кръгли отверстия се отваряха към скривалища на рачета. Заради рифовете вълните пристигаха обезсилени, фин слой бяла пяна бележеше границата между морето и сушата. Отливът беше побил по брега десетки очистени, гладко шлифовани дънери и коренища от паднали стари дървета. Приливите ги бяха обработили с вещината на ваятел и бяха превърнали някои от тях в сложно извити скулптури с рядка красота. На места небето светлееше печално с цвета на нечисто сребро, на други тъмнееше като ръждясали доспехи. Слънцето беше виснало като портокал по средата — малко, затулено от вечни облаци, които неохотно пропускаха светлината, обречено по тези ширини никога да не стигне зенита. Ала моето описание не е достоверно. То съдържа само онова, което аз успях да съзра. Но гледките пред очите на човека обикновено са отражение на скритото зад тях.