Иван Попов
Хакери на човешките души (12) (хуманитарен киберпънк)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Езиково инженерство (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

5. Киборгът на име Ремзи

Балабан докара Джон до мрачно пететажно здание в къснофашистки стил, с декоративни псевдоколони на фасадата и тесни, но високи двукрили прозорци, като амбразури, зад които сякаш дебнеха невидими стрелци. Двамата изкачиха широкото парадно стълбище; на излезлия да ги пресрещне портиер — дядка със зелено сако, напомнящ горски пазач, — Балабан подметна през рамо: „Отиваме при Григор“, и дядката ги пусна без възражения.

Отвътре сградата — а Балабан твърдеше, че това било лабораторен филиал на университета — беше още по-мрачна, най-малкото защото навън грееше слънце, а вътре — не. Тук-таме по високия като в църква таван мъждееха редки голи крушки, осветяващи ако не коридора, то поне паяжините по ъглите горе. Коридорът беше задръстен с грамадни дървени шкафове, уж по идея наредени покрай стените, но всъщност запречващи почти цялото пространство, сякаш с тях се бяха барикадирали по време на някоя студентска стачка, а после студентите ги е домързяло да ги редят обратно. Балабан се взираше, мъчейки се да разчете в полумрака прашасалите табели на вратите. „Да си бях взел очилата за нощно виждане, какво ли?“ — помисли си Джон.

На един завой на коридора Балабан се спъна в някаква тенекиена кофа. Кофата се затъркаля по мозайката с дрънчене, страховито отекващо в тясното затворено пространство; от близкия шкаф в периферното зрение на Джон се хвърли нещо светло и пъргаво, Джон се стресна, отскочи встрани, удари се в ръба на друг шкаф и чак тогава разпозна в светлото и пъргавото охранена котка. Балабан изпсува на туземски. Отпред се отвори врата, сноп ярка дневна светлина нахлу в коридора, последвана от мъжки силует в работна престилка. „А-а-а! Балабане, ти ли си това бе?“ — възкликна силуетът. „О-о-о, Грегоар! — отговори Балабан. — Аз съм, аз съм. Тук при вас може да се пребие човек…“ „Отвикнал си, Балабане, от тукашния интериор!“ — отбеляза фигурата. — „Влизайте, влизайте…“

Балабан се вмъкна през отворената врата и махна на Джон да идва също. Джон го последва и се озова сякаш в самото царство на електронния хаос. До стените бяха наредени широки дървени маси, отрупани с каква ли не техника — компютри, осцилоскопи, разни платки и множество други прибори, повечето със свалени капаци или направо разглобени. Под масите, в кашони от телевизори, лежаха още купища платки и устройства; на стените пък бяха закачени платна от стиропор, върху които хаотично бяха забучени с крачетата чипове от всякакъв калибър. Миришеше на колофон и на изгорял бакелит — и тези две миризми припомниха на Джон времето, когато като ученик се мотаеше в работилницата на един съсед в Чикаго.

Междувременно Балабан и домакинът — кокалест трийсетинагодишен мъж с грубо червендалесто лице и едри неравни зъби — се ръкостискаха юнашки и се млатеха по раменете: „Как я караме, Глигоре?“ „Биваме, Балабане, биваме!“ — отговаряше гръмогласно домакинът. „А! Да ти представя нашия мениджър, Джон Сидорчук. Джон, това е Григор, мой приятел от младите години и пръв електронен технолъг на републиката…“ Джон стисна ръката на Григор. Вече не го учуди характерното тукашно звучене на думата „технолог“. Явно, помисли си, тук древногръцкото понятие за логос се е трансформирало в лъгос… „Какви ги работиш, Глигоаре?“ — разпитваше Балабан. В неговата уста името на приятеля му ставаше ту Глигор, ту Грегоар, ту Глигоар. „Запушвам — отговори технолъгът — дупките на световния технолъгичен фронт. Ето, сега защитата на някакви плейърчета свалям…“ „Интересно, интересно! Знаеш ли за какво идвам? Тук на моя мениджър са му вкарали някакъв ляв софт в мобилника. Ще можеш ли да го оправиш?“

Глигоар взе мобилника в грубата си мазолеста длан, отвори го, поцъка с език, вкара в куплунга му една екзотична човка, съедини я с разглобения компютър на масата и включи един също разглобен монитор. Започна някакви манипулации с клавиатурата. По екрана се заотваряха и заизчезваха менюта и списъци. „Това е модел… какъв? Аха! — мърмореше си под носа технолъгът. — Сега ще намерим оригиналната версия… сваляме старата, качваме новата…“ На екрана бавно пълзяха някакви индикатори за прогрес. „Вашият промшпионаж ли е подменил софта, или някой друг?“ — попита технолъгът. „Кой го знае. Може и да са тукашни мушмороци. Да не си я разработвал ти кръпката за нулиране на ключа? Я си спомни…“ „Не, не съм. Но има едни юнаци в ИХСТБ, там правят какво ли не.“ „ИХСТБ?“ — повтори въпросително Балабан. „Да, там имат много добри кракери. Може те да са преправили софта…“ Червеното на индикатора стигна до края, компютърът бипна. Глигоар разкачи куплунга и включи апарата. „Имаш ли с какво да му прослушаш ефира?“ — попита. Балабан извади от джоба си странната платка със залепени към нея с изолационна лента батерии. Глигоар набра от мобилника някакъв номер — на неговия телефон в стаята явно, защото той звънна. Технолъгът хвана по една слушалка във всяка ръка: „Ало. Проба, едно, две… Балабане, как е при теб?“ Балабан погледна сменящите се червени цифри върху малкото дисплейче на платката, натисна два-три пъти бутоните под нея: „Чакай… Ето го, сканира го. Ключът не е нулев. Нормален си е… И сигналът е измешан. Не може да се слуша пряко.“ „А непряко?“ — намеси се Джон. „Непряко може всичко. Например Търтея да кихне зелено на мобилния оператор и да ти получи всичкия трафик на запис. Без този, който е кодиран с външен ключ, естествено… Киркорий, а смени ли защитния чип?“ „Нямам такъв — каза технолъгът. — Впрочем… Чакай.“ Той измъкна единия кашон, зарови се в боклука вътре и не след дълго се изправи с платка от мобилник в зъбите. Включи поялника, отлепи единия чип, върза го за някакъв тестер към компютъра, удовлетворително изхъмка, после взе апарата на Джон и размени двата чипа. Повторната проба се оказа също успешна.

„Това чипче ще си го присвоя, нали не възразяваш? — каза Глигоар и забоде фалшивия защитен чип в стиропора над масата. — Може да ми влезе в работа някога… Това е, готови сте!“ Технолъгът постави капака на апарата, нещо щракна. „Идеално! — каза Балабан. — Майстор си. Колко ти дължим?“ — и извади двайсетдоларова хартийка. „А, не ме обиждай! От приятели пари не вземам!“ „Абе дръж, дръж!“ „Балабане, не ме дразни, че на третия път ще взема да ги взема наистина…“ „Е, смятай, че съм ти ги предложил трети път“ — ухили се Балабан. Глигоар въздъхна тежко и прибра банкнотата в джоба на ризата си под зеления пуловер. „Чакай тогава да ви почерпя по едно“ — каза той и извади бутилка с някакво пиене и четири химически стъкларийки от по стотина грама. „А, не, недей! — спря го Балабан. — Бързаме, трябва да гоним един.“ „Няма да ви избяга!“ „А защо чашките са четири? Ние сме само трима.“ „Една е за почетния член на лабораторията!“ — Глигоар посочи към ъгъла, където стоеше шкаф със стъклена витрина и завинтена под нея медна табела. Джон протегна шия и прочете табелата: „На този компютър през 2004 г. Емил Змията разработи алгоритъма за разсеяно меметично конструиране (РМК).“ И наистина, зад витрината стоеше… не, не компютър, а просто ламаринен скелет със завинтени на него няколко платки и захранващ блок. „О! Тачите машината на Змията! Живата легенда!…“ — възклицаваше Балабан. Технолъгът раздаде по една чашка на всеки, постави четвъртата чашка пред витрината, тримата се чукнаха, чукнаха и четвъртата чашка, Балабан и Глигор обърнаха своите порции на екс, Джон понечи само лекичо да отпие, но Балабан го смъмри строго: „До дъно, гражданино мениджър!“, и той, борейки се с отвращението, изгълта дозата си досущ като пациент, пиещ гадно лекарство под погледа на садистична медицинска сестра. В очите му избиха сълзи, закашля се, Балабан го тупна по гърба: „Наздраве, гражданино мениджър!“, и му намигна свойски. Глигор пък взе четвъртата чашка и поля с нея цветето в саксията на прозореца. „Наздраве и за световния хлорофил, без който да сме гушнали букета!“ — обяви.

Под ръба на витрината беше подпъхната снимка — голяма, черно-бяла, изобразяваща мургав престъпен субект с бръсната глава и раирана пижама. „Това ли е Емил Змията?“ — попита Джон. Балабан погледна неразбиращо, а Глигор се разсмя гръмогласно. Джон усети, че е изтърсил глупост. „Ей че го каза! — хилеше се Глигор. — Не, не е Змията. Това е киборгът Ремзи, по паспорт Емануил.“ И обясни, че негов познат хирург, на име Мартин, пробвал върху тоя циганин да присажда невроинтерфейси, стандартни модели, китайски. „Всичко — разказваше технолъгът — се получи точно, куплунгът се прихвана, мангалът идваше тук да си обучава киберрефлексите. И изведнъж един ден — фрас, вратата се троши с пантите, влизат маскирани ченгета и ме закопчават за съучастие. Оказа се, че тая гад Ремзи докопал някакъв бандитски емулатор, който се връзвал направо към невроинтерфейса и се пъхал вместо кредитна карта в банкомата. Номерата му ги давал друг съучастник, който в Холандия краквал бензинови колонки с електронно плащане. Мен искаха да ме изкарат член на бандата, заради невроинтерфейса, те следили Ремзи как идва тук за тренировки на рефлексите… После разбраха, че нямам нищо общо, но тръгнаха да обръщат тук всичко с главата надолу. Аз обаче се обадих на Пуяка и той им обясни, че са сбъркали…“ „Кой пуяк?“ — попита Балабан. „Олигархът. Ние тук сме под негова шапка.“ „И с какви услуги му се отплащате?“ „А, нищо особено, чат-пат нещо ако трябва да се кракне, нали неговите хора държат трафика на кракнат фирмуер. И освен това уредих двама от бригадирите му, да им присади Мартин неврокуплунзи. Искаш ли и на тебе да ти бодне един?“ „А колко взема?“ „Пет стотака в единици ГМГ.“ „Какво ГМГ?“ — не разбра Джон. „Голям митичен гущер — обясни му Балабан. — Така викат тук на вашия долар.“ „Ей, че това е без пари бе! В Армадильо дерат по двайсет бона!“ „Без пари, ама Мартин го прави в мазето на моргата, там държат някаква бракувана апаратура за неврохирургия“ — уточни технолъгът. „Знаеш ли — размисли се Балабан, — ще взема да мина някой ден през мазето на моргата. Офертата я бива…“ Джон погледна часовника си и напомни, че трябва да тръгват, иначе пак ще изпуснат редактора. Двамата си взеха довиждане с Глигор, благодариха му още веднъж и напуснаха царството на високите технолъгии.

— Видя ли, че сме нация техническа? — смигна Балабан, докато слизаха по парадното стълбище към паркинга. — А ти не вярваше. Тук е мизерия, но правят всичко.

— А щом сте толкова умни, защо сте такива бедни? — възрази Джон. — Я си вижте брутния продукт…

— А ние сме умни тъкмо защото сме бедни. И защото брутният продукт. Влиза някаква техника, някакви чаркове, джаджи. Ние ги купуваме я на старо, я на крадено, и почваме да се чудим как да се оправим с тях, понеже нямаме пари нито за сервиз и поддръжка, нито за нищо. Чувал ли си какво е това дъмпинг на интелект? Това е, когато твоят мозък е толкова ниско платен, че ти излиза по-евтино да си загубиш куп време и сам да се оправиш с някакъв девайс, отколкото да платиш на специалиста-обслужвач. Става като натурално стопанство на хай-теха, много смешно, ама е така. Всеки бъзика всичко, всеки си завира навсякъде било отвертката, било поялника. Никой не се шашка от строгите надписи на капака, когато го развинтва. И затова нашите хора нахитряват… Къде беше адресът на редактора?

— Булевард „Брам Стоукър“ 78 — каза Джон, като се свери с паметта на мобилника.

— А, знам го. Сядай да тръгваме.

Булевард „Брам Стоукър“ се оказа почти в центъра на града, а номер 78 — масивна шестетажна сграда в ранен постфашистки стил, приветлива като чиновник от службата за посмъртна реабилитация в исторически филм на ужасите. Видът на начумереното здание отново върна Джон на мисълта, че човешкият материал тук е неподгонен, че не се грижи за фасадите, понеже не му е инсталирано в психиката взаимно еднозначно съответствие между вида на фасадите и моралния облик на укриващите се зад тях — и отново, също като предишния ден, успя да се учуди, че и неговият вътрешен фасаден оценител е започнал да не се обажда съгласно стандартите… Такива мисли бяха обзели Джон, докато Балабан паркираше колата на тротоара и докато двамата катереха стълбището за третия етаж, и чак звънецът на вратата с номер 17 го свърза обратно накъсо към реалността.

Вратата отвори посивял чичко към петдесетте, с износен син костюм и извънредно скучна външност — сякаш погледът на Джон нямаше за какво да се закачи върху него.

— Господин редакторът на „Психофеномен“? — попита Джон.

— Да, аз съм.

— Приятно ми е, аз съм Джон Сидорчук, уфолог, обаждах ви се наскоро…

— А, влизайте, влизайте — чичкото се отмести от вратата и ги покани с широк жест. Минаха през полутъмно коридорче, където покрай стените бяха наредени вързопи със стари броеве от вестника, и се озоваха в кабинета на редактора. Това беше просторна светла стая, една от стените беше заета от голяма библиотека, а по другите бяха накачени плакати, изобразяващи астрологични (или, с туземна поправка, астролъгични) символи, индийски богове и аутопсирани извънземни. Редакторът — той се казваше Стефан — настани Джон и Балабан в креслата за посетители, а сам се разшета наоколо: почерпи гостите с бонбони, придърпа от масивното бюро пепелник и димейки с туземната си цигара, запрелиства пред двамата дебел албум със снимки. Снимките, ако се съдеше по обясненията му, бяха от някаква местност близо до манастира „Свети Влад“, където според данни на местните козари и на научния уред психоенергометър преди години била кацнала летяща чиния от съзвездието Голяма Лисица. Редакторът заобяснява колко важно било да се изследва мястото на кацане, колко пари трябвало и колко щяла да спечели от това науката, казано по тукашному, уфолъгия… Джон усети, че е време да обърне разговора.

— Вижте, Стефан… — вклини се в потока от думи той. — Интересува ме една публикация във вашия вестник. Ставаше дума за… за проект на военните от Пакта, където програмирали мозъците на хора, за да смятат нещо като компютри. Помните ли? Броят е от миналата година — Джон се свери с паметта на мобилника, — брой десети. Автор — Казандзакис-Шапиро, но това май е псевдоним, нали? Значи, аз съм не точно уфолъг, а… параизчисленец, ако знаете какво е това. Сещате ли се за коя публикация говоря?

— Да. — Редакторът изведнъж трепна, отскочи назад, сякаш стреснат от нещо, гласът му стана още по-скучен, равен и официален, като на бракуван бюрократ. — Да, да. Странно. Много странно.

— Кое е странното?

— Странното, мистър Сидорчук, е, че трима ваши колеги от метрополията съвсем скоро ме питаха за тази статия. — Редакторът хвърли поглед към причудливия стенен часовник с форма на спирална галактика. — Да, само преди час и нещо ме потърсиха.

— По телефона ли? — заинтересува се Джон.

— Не, дойдоха направо тук. Седяха като вас до масата, дори със същите бонбони ги почерпих…

Джон погледна крадешком към Балабан. Колегата му се изтягаше лениво в креслото, като мечок, готвещ се за зимен сън.

— Какво съвпадение! — разпери театрално ръце Джон. — Как се казваха тези колеги? Може би ги познавам?

— Само единият се представи. Мистър Пейн. Дик Пейн, ако не се лъжа. Даде ми и визитка, ето я… Да. Член на Американската асоциация за алтернативна информатика. И два телефона…

Джон погледна визитката. Единият телефон беше, кой знае защо, тукашен, а другият — с код на град Армадильо. Служебната централа на Програмата „Лукач“ — и четирицифрен вътрешен номер. Джон едва се сдържа да не попита: „Пейн… един такъв рижав и слаб, нали?“. Но това трябваше да го каже сам редакторът. Проточиха се няколко секунди мълчание.

— Един такъв рижав и слаб — призна си накрая Стефан.

— Каза ли какво го е заинтересувало в статията?

— Интересуваше го авторът. Искаше да вземе и да провери данните му.

— И вие… свързахте ли го с автора?

— Защо да не го свържа? Макар че аз имам само телефона му. Ето… — редакторът се хвърли към стенния шкаф и измъкна архивен брой от вестника. — Ето, тук съм го написал — разлисти той броя и посочи надрасканото с молив над заглавието на статията: „812-345. Роберт“.

— Други данни за автора нямате ли? — попита Джон.

— Други? — редакторът погледна стреснато. — Мистър Сидорчук, вие ме разпитвате също като вашия… така да го наречем, колега… преди вас. Не, нямам други данни. Роберт само ми прати статията, после дойде да си прибере хонорара и това е. Беше младо момче, дребно, гледаше малко като замаян…

Стефан млъкна. Възцари се неловка пауза.

— Господа — каза накрая редакторът и въздъхна дълбоко. — Кажете честно, кой от вас е от Пакта: вие двамата или онези преди вас? Ясно, момчето е написало нещо, дето не е трябвало, и вие сега го гоните, за да разберете откъде е изтекла информацията. Така ли е?

Джон помълча няколко секунди.

— Не е съвсем така — отговори. — Не че съвсем не е така, но… Аз представлявам международна служба, мистър Пейн — също. Но нямаме нищо общо с Пакта. И никакво изтичане на информация няма. Вие, Стефан, може да спите спокойно. Вас никой няма да ви закачи за нищо… — Той се надигна от креслото, Балабан го последва. — Беше ни много приятно да разговаряме с вас, но трябва да тръгваме.

Двамата се сбогуваха с поизплашения редактор — на прощаване той промълви нещо като: „Момчето не е виновно, не го мъчете!“ — и напуснаха квартирата.

Още на стълбището Джон набра на мобилника номер 812–345. Телефонът обаче не отговаряше. Балабан взе мобилника, върза се към някаква база данни и потърси името на абоната. Абонат се оказа някой си Барух Якимовски, живеещ на улица „Липова“, номер 31.

— Тоя Роберт наемател ли е там, какъв ли? — почуди се Балабан.

— Давай направо на адреса! — разбърза се Джон. — Че ония идиоти пак ще дойдат преди нас!

— Кои идиоти? Тоя… Дик Пейн ли?

— Същият. Той, ако не ти е казал Асанович, е интелигент на Програмата. Вчера се засякохме в Междуфондационното.

— Аха!

Двамата се метнаха на колата, Балабан запали и пое към адреса. Пресякоха още веднъж градския център и се озоваха в същия квартал, където предния ден Джон бе търсил редактора. Балабан помота колата из тесните улици, взирайки се отдалеч в табелите и номерата по вратите, и накрая спря.

— Тук някъде трябва да бъде. Само че…

Трийсет и първи номер липсваше. Между къщите с номера 29 и 33 зееше голям изкоп. Ръждив багер, стъпил с веригите си на жълтата глинеста пръст, разширяваше трапа, товарейки пръстта на архивно изглеждащ самосвал. Мъж с карирана риза, навярно шофьор на самосвала, пикаеше гърбом към изкопа до стената на съседския гараж. Суетяха се работници с лопати и двама началници с хартии в ръце.

— Да-а-а — провлачи Балабан. — Старичка е базата данни…

— Да разпитаме съседите може би? — предложи Джон.

— Давай.

Балабан слезе от колата и тръгна покрай самосвала към съседната къща, пред която на дървена пейка седяха две възрастни жени. Джон го последва. Тъкмо минаваше край камиона, когато чу иззад кабината някакъв много познат глас — явно говореше по мобилник, защото не се чуваше никой да отговаря. Джон спря и се заслуша. „Проверете!“ — настояваше гласът. „Якимовски! Барух Якимовски!… Как така емигрирал? Кога?… Преди колко години? Я вижте още веднъж! Да, много е важно!… А на адреса кой… няма данни ли? Защо няма? Аз тук пред чужденците се червя, а вие си клатите…“ Джон погледна към Балабан. Той беше приклекнал няколко метра пред камиона и старателно се правеше, че си връзва обувката. „Ще отговаряте лично пред Първия!“ — викна гласът, изпуфтя, мобилникът бипна, по асфалта изчаткаха звучни стъпки като от подковани чепици и след миг пред Джон изникна енергична шишкава фигура със светъл костюм. Фигурата се обърна рефлекторно към Джон и подскочи като ужилена.

Антон — а това наистина беше Антон от борда на Междуфондационното — направи изключително глуповата физиономия, също като десетгодишно хлапе, хванато от баба си да яде сладко в килера. Дори тръгна да се изчервява, но сякаш в последния момент се отказа. Впрочем Джон усещаше, че самият той изглежда по съвсем същия начин.

— А! Мистър Сидорчук! — Антон пръв излезе от ступора и залюбезничи като образцово гостоприемен домакин. — Какво ви води в този хубав квартал?

— А-а, Антон… Посетих един мой състудент — залъга Джон. — Състудент от Сан Естебан. Казва се Йосиф, живее ей на оная улица — той се обърна и махна с ръка в неопределена посока. — А вас по какъв случай ви срещам?

— Ъ-ъ, проверявам тук как върви строежа — залъга и Антон. — Тук строим апартаменти специално за командированите от метрополията. За вас, за мистър Пейн…

Джон завъртя поглед наоколо. Балабан говореше с жените на пейката, жените сочеха нещо с ръце — първо към Джон и Антон, после към другата страна на улицата, където беше паркирана бежова лимузина. На предната седалка на лимузината се изтягаше шофьорът Нестор. Чак като видя шофьора, Джон позна членовоза на Междуфондационното. Зад полуспуснатото стъкло на задната врата се мярна рижата глава на Пейн, беседващ с още някой, който седеше от другата страна и не се виждаше от мястото на Джон.

— Искате да ви закарам донякъде ли? — предложи услугите си Антон, след като проследи погледа на събеседника си.

— А, благодаря, няма нужда — заусуква Джон. — Вие сте много хора в колата и без мен… ще се прибера с такси, както дойдох — излъга накрая.

В този миг Балабан свърши разговора с жените и се отправи назад. Мина покрай Джон, сякаш изобщо не го познава, и се отправи към колата, паркирана няколко метра назад. Джон не се обърна. След миг двигателят запали, изкашля няколко пъти, колата потегли, мина по улицата между Антон и членовоза, продължи напред, зави в следващата пресечка и се изгуби от погледа на Джон. Двигателят се чуваше още няколко мига, после и той заглъхна в далечината. Джон мислено си отдъхна.

— А какво става с доклада за вашистките политтехнолози? — премина в контранастъпление той. — Работите ли по въпроса?

— Докладът, ъ-ъ-ъ, той… — обърка се Антон, — нали Матей сложихте за отговорник?

— Матей е отговорник, но вие защо не участвате в разследването? — Джон леко повиши глас. — Строежа ще го инспектирате по-късно, сега има срочна задача! Кажете например, защо „Безсмислен труд“ е обърнал курса в най- решителния момент? Изобщо, Антон, вие чии интереси отстоявате? Интересите на „Лукач“ пред „Свинските опашчици“ или тези на „Свинските опашчици“ пред „Лукач“? А? Кажете!

Антон трескаво преглътна. По челото му избиха капчици пот.

— Джон! — зашепна горещо той. — Това не е истина! Клеветят ме! Евген пуска разни слухове, но вие не му се доверявайте, Джон! Евген лее помия върху всички, но сам той е марионетка, конците му дърпа Пуяка. Вие сте тук отскоро, не се водете по първия подмазвач, който ви шепне нещо на ухото…

Джон изсумтя отегчено. Членът на борда го гледаше предано в очите. Само дето не беше изплезил език и не размахваше опашка. „Интересно — почуди се Джон, — той по принцип ли е такъв идиот или само се прави?“

— Добре, Антон, свободен сте — каза той. — Изпълнявайте задачата.

Антон се поклони леко и подтича към членовоза. От шофьорската седалка Нестор вдигна поглед, видя Джон, поздрави го с ръка и му намигна хитро. Джон му махна в отговор, членовозът избръмча и плавно потегли през изровената улица. След него с рев и облаци синкав дим се заклати калният самосвал от строежа.