Серия
Чарли Дейвидсън (1.5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
For I Have Sinned, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)
Корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Даринда Джоунс

Заглавие: Защото съгреших

Преводач: SilverkaTa

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: новела

Националност: американска

Художник: analda; SiverkaTa

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7953


— Падане. Помня как паднах.

Гледах към жената, към която се обръщах. Тя лежеше в леглото, свита на кълбо и така опънала върху себе си одеялото с картинки на Бъгс Бъни, че се виждаха само няколко кестеняви кичура. И изглежда все още беше полузаспала, ако липсата на отговор на моето затруднение беше някакъв признак.

— Ъхъ, продължавай. — Приглушеният от одеялото глас звучеше уморено.

— Ами това е всичко. Нищо повече не помня.

Когато тя не отговори, аз погледнах към нощницата, с която бях, и се опитах да събера поне някакви спомени. Какво се случи? Как се оказах тук? И къде е това „тук“?

Обърнах се и погледнах през прозореца на апартамента. Там, навън, цареше хладна градска нощ. Разгледах светлините на уличните лампи и тъмните очертания на издигащите се до тях сгради, но сега всичко беше различно. Бетонните постройки изглеждаха далечни и размити. Леещата се от лампите светлина беше призрачна, сякаш нереална. Въобще така беше с всяка светлина, освен тази, която излизаше от жената. Осъзнах го, когато отново погледнах към нея.

Тя сияеше, като течно злато, искряща и ослепителна даже през одеялото. И беше единственият обект, върху който можех да се съсредоточа и който виждах наистина.

Гъвкави пръсти дръпнаха одеялото по-ниско, появи се тъмна глава, но очите както преди бяха закрити. Лицето светеше и блестеше. Веждите на жената се събраха в една линия, издавайки раздразнението й. Тя сложи ръка на челото си, сякаш искаше да се скрие от целия свят.

Скоро дишането й отново стана равномерно и аз реших, че жената отново е заспала, обаче внезапно тя заговори:

— Значи това е всичко, което помниш? Падането?

Доста учудена, изправих рамене. Седях на скрина, защото единственият стол в стаята беше затрупан с дрехи.

— Да.

— Отчитайки, че си тук — проговори жената, потривайки чело с обратната страна на дланта си, — бих казала, че спирането ти се е оказало даже доста неочаквано.

Преглъщайки заседналия в гърлото ми камък облизах устни, но те нямаха нито вкус, нито чувствителност. Сякаш току-що съм била при зъболекаря. Наклоних глава и зададох въпроса, чийто отговор вече знаех:

— Мъртва ли съм?

— Мъртва като птицата Додо. Колко е часът?

Без да се поддавам на настъпващата печал, погледнах часовника, който стоеше на нощното шкафче. Цифрите изглеждаха познати, но вече нищо не значеха. И това не беше важно.

Повдигайки се на лакът, жената се вторачи в часовника изпод гъста непослушна коса, след това се обърна и отново ме погледна. Спрях да дишам. Имаше прекрасни очи — дълбоки и яркозлатисти. Да гледам в тях през падналите на лицето дълги кичури тъмна коса, беше все едно че се вглеждам в очите на пантера през тежките остри листа на растящите в джунглите растения. Образът й изглеждаше неземен.

— А не би ли могла да умреш по-късничко? — попита тя с натежал от умора глас. — Да кажем към девет-дванадесет?

Вече мислех да отговоря, но разбрах, че не е нужно. Тя отметна одеялото, оказа се, че носи тениска с надпис „Култ на Синята Стрида“. Жената се протегна с най-звучната прозявка, която някога съм чувала. Но даже това не успя да разруши очарованието, в което се намирах, и неволно си зададох въпроса коя е тя. Когато тя изпълзя от леглото и тръгна към вратата ми дойде на ум, че може би тя е ангел, заседнал на земята с мисия да помага на онези, които отиват на оня свят. Какво благородно създание!

— Сега ще има стриптийз — предупреди тя, преди да надене подобни на мъжки боксерки гащи.

Мигайки се опитах да се обърна, но тя се справи толкова бързо, че просто нямах време. Стана ми неудобно, но според мен на нея й беше все едно.

— Щом се налага да се изяснява какво е станало — каза събеседницата ми, повдигайки нагоре показалеца си, — ще ни трябва кафе. Много кафе.

Последвах я такава миниатюрна кухня, че моята в сравнение с нея изглеждаше като Карнеги Хол[1].

Секунда. Моята кухня. Широко усмихната се обърнах към жената.

— Помня, че имам кухня.

— Чудесно — отзова се тя, сипвайки кафе във филтъра. — За съжаление, кухни имат още пет милиарда човека. Но все пак е нещо.

— Да — казах аз, заобикаляйки неголемия барплот и оглеждайки се. — Но моята е доста по-голяма. С керамични плочки и гранитни плотове.

Събеседницата ми замръзна и ме награди с тежък поглед:

— Искаш да обидиш кухнята ми?

— Не! — Ами обидих я. — Просто се опитвах…

— Шегувам се, шегувам се — усмихна се тя сама на себе си. — Помисляла съм си да я разширя, но не ми достига търпение да го преживея. Освен това съм под наем. Та какво казваше?

— А, да — погледнах я така неуверено, както някой, който е заложил на кон, а след това е открил, че той е трикрак. — Коя си ти?

След като сложи каната за кафе на поставката за нагряване, тя изцяло се съсредоточи върху мен.

— Трябва да те предупредя, че отговорът може да не ти хареса.

Трикракият кон, изглежда, беше и почти сляп.

— Добре.

— Казвам се Шарлот Дейвидсън, може да ме наричаш Чарли. Аз съм жътвар на души.

Сякаш ми изкараха всичкия кислород от дробовете, докато стоях, оглеждайки я от глава до пети и опитвайки се да осъзная какво беше казала току-що.

Тя се усмихна разбиращо:

— Не се притеснявай! Не е задължително да дишаш. Обичаш ли лешник?

Няколко секунди мълчах, а след това попитах:

— Какво?

— Обичаш ли лешник в кафето?

Примигнах и погледнах каната.

— Мога да пия кафе?

— Не, разбира се. Извинявай. Просто исках да разбера обичаш ли кафе с ядки. Тоест обичала ли си. Е, когато си пила.

— Какво значение има? — попитах, потъвайки в море от объркване.

— Колкото и да е тъжно, никакво. Лешникът е вече смлян, между другото. — Тя се протегна към шкафчето за чашка. — Обаче такива детайли могат да раздвижат паметта ти. Обичаш ли шоколад? Може би желирани бонбони? Или метамфетамин?

Челюстта ми увисна. Потърсих с очи огледалото.

— О, боже, нима приличам на наркоманка?

— Не — поклати глава събеседницата ми. — Съвсем не. — Хвърли скришом поглед и добави: — Общо взето, не съвсем.

Поглеждайки към ръцете си, разбрах, че са доста слаби. И цвета на кожата ми не беше добър. Но нима не трябва да е така, когато умираш? Само ако можех да си спомня коя съм и как съм умряла! Обаче помня само, че паднах. А преди това се протягах за нещо. Но за какво?

— Нормално ли е хората да забравят кои са, когато… ами… когато преминават?

Чарли сви рамене, докато бъркаше кафето.

— Не често, разбира се, но се случва. Особено, ако смъртта е била насилствена.

— Възможно е да са ме убили. — С все сили се опитвах да си спомня, да се провра през плътната мъгла в главата ми. — Почакай. Не трябва да пия кафе. Не трябваше, когато бях жива.

— Защо?

— Струва ми се, че ми се гади от него.

Като взе чашката, тя отиде в миниатюрния хол. Тогава забелязах ниския и болезнено мършав мъж в ъгъла. Той беше с гръб към нас, а босите му крака се люшкаха на няколко инча от пода.

— Казах ти, че това може да помогне да си спомниш поне нещо. В този смисъл кафето е многофункционален продукт. Може би си боледувала. Лежала ли си в болница?

Не издържах и посочих с пръст в ъгъла:

— Там има някакъв мъж…

— А, това е господин Уонг. — Тя седна пред компютъра и мръдна мишката, за да разбуди екрана. — Привет, господин Уонг, — каза тя и му помаха. — Как е висенето?

— Той…

— Аха, рее се. Но ще свикнеш. Е? Имаш ли представа как се казваш?

Отново се концентрирах върху Чарли, но все пак продължавах с едното око да следя господин Уонг.

— Никаква. Той мъртъв ли е?

— Несъмнено. При това не се отличава с разговорливост. Сядай! — Тя посочи стол редом с масата и аз седнах, докато Чарли се регистрира в базата данни. — Възнамерявам да проверя случилите се скоро смъртни случаи. Ще започна с „Албакърки Нюз Джърнал“, в същото време ще проверя дали някой не е подавал заявление за изчезване.

Докато сървъра обработваше запитването, тя си качи краката на стола и опря брадичка на коляното, като едновременно се стараеше да не разплиска кафето, което държеше с двете ръце. И аз разбрах, че тя носи дебели плетени чорапи. Висящата зад раменете коса, както и преди беше в пълен безпорядък. Тя изглеждаше като дете, което чака анимационните в събота сутрин.

— Съвсем не приличаш на жътвар на души.

— Казвали са ми го — отвърна тя и настойчиво се взря в мен. — Мери Джейн Холбрук.

— Кой? — попитах.

Чарли отново се вторачи в екрана.

— Мамка му, не е важно. Изглежда е била на осемдесет и четири, когато е умряла.

Аз също погледнах към екрана, но цветовете се разпадаха на пиксели, от което силно ми се зави свят.

— Проклятие, за своята възраст тя не е нищо особено.

— Защо не мога да виждам нормално?

— Ти си в друго измерение — отвърна Чарли, без да се откъсва от монитора. — А в различните измерения обектите невинаги изглеждат еднакво. Какво ще кажеш Дженифър Сандовал?

— Изобщо не ми е познато — поклатих глава. — На нея ли приличам?

— Нямам представа. Сега съм в полицейската база данни. Няма снимки.

Поредният спомен изплува на повърхността, но така невероятно, така ужасно, че се наложи да си прехапя устната, само за да не закрещя. Навярно паметта пак ме подвежда. Това не може да се е случило.

— И така, нямам нищо — каза Чарли, отново поглеждайки към мен над чашата. Тя отпи голяма глътка, разглеждайки ме от глава до пети. — Да не говорим, че може да си умряла в която и да е точка на земното кълбо и, честно казано, по всяко време. Съдейки по нощницата и прическата не мога да кажа нищо друго, освен че най-вероятно си умряла в рамките на последните двадесет години.

— Двадесет години? — бях потресена. — Тоест бродя тук вече двадесет години?

Тя кимна:

— Времето в твоето измерение тече по-друг начин. Нелинейно. А връща ли ти се полека паметта, а? Спомни ли си още нещо?

Изглежда на лицето ми всичко е било изписано: ужасът, който ме порази до дъното на душата, и страхът, сковал като лед гръбнака ми.

— Да, но това не може да бъде. Просто… Не, не може да бъде.

Изпод миглите ме погледнаха най-съчувстващите очи на света.

— Можеш да ми разкажеш всичко. Ще си остане строго поверително. А освен това просто никой няма да ми повярва.

Погледнах ръцете си и по-точно към китките. Обаче те нямаха и драскотина. Но аз помнех как паднах. Може би съм скочила от покрива на сграда или от някой мост.

— Струва ми се, че съм се самоубила — казах тихо, изчервявайки се от срам.

— О. Много съжалявам, слънце. — Чарли покри ръката ми със своята, и макар че физически не усещах нищо, почувствах излъчващата се от нея топлина, чиста и привлекателна. Внезапно ужасно ми се прииска да заплача. Как съм могла да направя такова нещо? Обичах живота. Помня. Нищо друго не исках така, както да живея, да бъда здрава и нормална.

— Секунда — изведнъж се сетих. — Ако съм се самоубила, не трябваше ли да отида в ада?

Тя стисна ръката ми.

— Всичко е малко по-различно, макар че повечето религии втълпяват именно такъв вариант на развитие на събитията. Понякога нашите физически тела ни изпращат там, откъдето, както ни се струва, не можем да се измъкнем. Но ние нямаме вина за това.

Почувствах как бузите ми се навлажниха и се удивих, че все още мога да плача.

— Разкажи ми какво помниш.

Изтрих бузата си с обратната страна на дланта и въздъхнах дълбоко.

— Помня как взех решение да умра. При това обмислено.

Стиснах устни, за да не се разридая. Как съм могла? Що за човек съм, щом съм се решила на това? Взела съм свещения живот, който ми е бил дарен, и просто съм го захвърлила. Сякаш този живот не е означавал нищо. Сякаш аз нищо не съм значела.

— Слънчице, има стотици причини, които биха могли да те доведат до такова решение. — Чарли посочи нощницата ми. — Вече казах, че може да си боледувала. Понякога… понякога болните от рак извършват самоубийство. И най-често не е по егоистични причини.

Замисляйки се, се намръщих. Ракът не ми се струваше вярно предположение, но чувствах, че Чарли не е далеч от истината. Тя метна поглед към корема ми и също така бързо се съсредоточи върху нещо друго, но аз забелязах, погледнах надолу и видях меката пълнота, покрита с леката тъкан. Шокът ме сполетя по-рано, отколкото дори бих могла да се опитам да го спра.

— Била съм бременна?

Гласът ми нарасна до писък от невъзможността да повярвам в това, което току-що открих. Поглеждайки към Чарли, с две ръце закрих устата си и приглушено се примолих:

— Моля те, кажи ми, че не съм била в това положение, когато съм се самоубила.

Оставяйки кафето, тя взе в ръце двете ми длани, и едва тогава разбрах, че тя ме усеща. За нея аз бях плътна, сякаш и досега имах тяло, макар че можех да преминавам през стени. Така и попаднах тук, когато се опитвах да се добера до Чарли, до излъчващата се от нея светлина.

— Това не знаем — отговори тя с твърд, уверен тон. — Ще изясня какво се е случило с теб. Обещавам.

Искреността в златистите дълбини на очите й ме убеди.

— Но точно сега имам нужда от душ.

Още веднъж стискайки ръцете ми, тя тръгна, а аз се заех да изучавам апартамента, вместо да се опитвам да си спомня още нещо. Вече не исках да знам коя съм, що за човек съм. Разглеждайки книгите на Чарли погалих корема си, и този жест беше така естествен, като дихание. Сякаш съм го правила дълго. Тоест не толкова много, но съдейки по всичко, достатъчно, за да си личи корема. Около шест месеца? Или повече?

Сърцето ми се сви болезнено. И аз се заставих да спра да мисля за това и да се съсредоточа върху това, което виждаха очите ми. Чарли имаше книги на Джейн Остин, Дж. Р. Уорд[2] и много подобни, които можеха да се напъхат между двете по тематика. Никога не съм чела „Сладка дива любов“[3], но навярно книгата действително заслужава внимание. Чарли имаше три екземпляра. След това със страх заобиколих ъгъла на господин Уонг и само за трийсет секунди успях да разгледам цялата останала част на подобното на кутийка апартаментче. Дойде ми на ум да опитам да поговоря с господин Уонг, но той, струва ми се, медитираше, затова седнах на мекия диван на Чарли, едва не потъвайки в него, и се потопих с размисъл.

Обаче мислите ми се натъкнаха на безнадеждна мъка, на потресаващата нужда от нещо, за което можех да дам живота си. Като тийнейджърка, която е сигурна, че непременно ще умре ако татко не й купи нова кола. Нима желанията ми биха могли да са такива повърхностни? Обаче нищо не можех да направя, защото нямах представа какво именно така отчаяно съм искала. Нима съм се самоубила, само защото съм искала нещо и не съм могла да го получа? Нима съм могла да бъда толкова незряла? Толкова безсърдечна, та нали скоро е трябвало да ставам майка?

— Готова ли си? — попита Чарли.

Отворих очи в тъмнината и трябваше да се съсредоточа, за да се ориентирам. Струва ми се, че се изплъзвах, потъвах в забрава. След това отново видях светлината, излизаща от Чарли, и се устремих към нея, докато отново не се озовах в гостната й.

— Добре ли си? — попита тя.

След душа тя бе обула джинси и бяла блуза с качулка. Косата й беше хваната на опашка на тила и аз за първи път видях цялото й лице. Каква красавица е! Знае ли самата тя за това?

Когато Чарли започна да приготвя нова порция кафе, аз повдигнах вежди въпросително.

— Това е за моята приятелка Куки. Тя живее на същия етаж — обясни тя и бързо надраска някаква бележка. — Скоро ще дойде за кафе, а ние имаме работа.

— Наистина? — попитах аз. Може би Чарли вече е изяснила нещо.

— Наистина. Струва ми се, че нощницата ти е нова. — Тя посочи дрехата ми и кимна. — Спомних си, че я видях в „Таргет“[4], когато бях под душа.

Погледнах към банята.

— Ти, навярно, имаш направо огромен душ.

— Забавна си. Преди няколко дни видях същата нощница. Значи си умряла неотдавна. Може би съвсем скоро.

— Наистина? — погледнах към дрехата си. Тя наистина изглеждаше като нова.

Чарли залепи хартийката на кафеварката и, намигайки й, каза:

— Предай посланието ми, любима.

А след това се отправи към вратата, без да забравя да сграбчи чантата.

Няколко секунди се взирах в кафеварката, докато не разбрах, че Чарли се е пошегувала. Даже изпитах облекчение, когато машината не отговори нищо. Обаче всичко беше ново за мен. Кой можеше да каже кое е живо, и кое не в този свят? В това измерение?

— Още не си видяла Мизъри — подхвърли през рамо Чарли и се спря за няколко секунди, за да отвори вратата.

На пътя й изникна висок мъж. Поне ми се стори, че е мъж. Той стоеше, опрял се на рамката на вратата и сложил ръце на широките си гърди. Единият ъгъл на устата му издаваше намек за усмивка, от която ти спира дъха. Обаче той беше някак… различен. Тъмен. Яростен. Струваше ми се, че въздухът се вие около него, сякаш самият той беше въплъщение на турбулентност. А също така той сякаш само наполовина беше от плът и кръв. Втората му половина представляваше дим и тъмнина. Само от един поглед към него — към такова великолепие и ми се подкосиха краката.

Чарли сложи ръце на кръста си и попита с явно раздразнение:

— Къде беше?

— Домъчня ли ти?

— Ни най-малко! — отвърна тя и изсумтя, за да подчертае и без това очевидната, но фалшива неприязън. Обаче никого от нас не успя да измами.

— Изобщо не можеш да лъжеш. — Подсмихването се превърна в широка усмивка. Показа се ред бели като сняг зъби.

Даже да ми платяха, едва ли бих могла да отместя поглед. С други думи, той беше зашеметяващ. Гъста тъмна коса. Пълни устни. Пронизващи тъмни очи в обкръжението на дълги мастиленочерни мигли. И, изглежда, имаше най-дяволската усмивка, която някога съм виждала.

— Казвала съм ти, че лъжа превъзходно. Просто ти наистина си доста проницателен. Между другото, имам работа.

Чарли се опита да го заобиколи, но той опря ръка на отсрещната страна на касата и наклони глава.

— Какво се е случило?

— Какво? — попита тя със сух, безцветен глас. — Нищо. Имам работа.

Няколко дълги секунди той я пронизваше с поглед, стиснал устни. Когато Чарли с жест му посочи да се дръпне, той вдигна глава и погледна над главата й към мен.

— Коя е мъртвата мацка?

— Рейес… — Тя ме погледна с извинение, а след това отново се обърна към него. — Това е адски грубо.

— Даже за сина на Сатаната? — поинтересува се той, сякаш се обръщаше отчасти към самия себе си. — А не искаш ли да знаеш какво правя тук?

— Не.

Секунда, той „син на Сатаната“ ли каза?

— Със сигурност ще те сритам в топките, ако не се разкараш от пътя ми — каза Чарли, изправяйки рамене.

Рейес се наклони, докато устните му не се оказаха съвсем до ухото й.

— Сега съм напълно нематериален, Дъч.

Каквото и да беше там, тя все пак го срита. Той веднага изчезна. Разтвори се във въздуха. За няколко секунди на мястото, където той стоеше току-що, увисна черен дим.

Акомпанимент му беше тих смях, който стихна напълно почти веднага.

Чарли се обърна към мен:

— Извинявай за това. Трябва да поработим върху някои точки. И на първо място — уважението към клиентите ми.

Последните думи тя процеди през зъби и все пак тръгна към вратата.

Аз побързах след нея.

— Той „син на Сатаната“ ли каза?

— Аха. Въплътеното зло. И можеш да ми вярваш, отлично му се получава.

Не можех да си представя нещо да не му се получава или да му се получава лошо.

Излязохме сред гъстата и лепкава тъмнина на града. Впрочем, тъмнината съвсем не ми пречеше да виждам, само малко приглушаваше цветовете. Но както и по-рано, светлината на уличните лампи не осветяваше, а сякаш правеше пространството което обливаше, още по-тъмно. Ефектът, да го кажем направо, бе сюрреалистичен.

— Това — каза Чарли, посочвайки с ръка червения джип Вранглер[5] — е Мизъри. Аз съм влюбена до уши в него, само не казвай на сестра ми. Тя е психиатър и навярно ще подложи подобно твърдение на щателна психоанализа, след което ще направи крайно гадни изводи.

Качихме се в колата. Треперейки, Чарли съживи джипа и включи парното. Тогава разбрах, че не ми е студено. И не ми е горещо. Въобще никак. Усещането за температура, както вкуса и осезанието, беше недостъпно за мен.

Докато пътувахме по някаква непозната за мен улица, аз сложих ръце на коленете и неохотно попитах:

— Той за мен ли дойде?

Веждите на Чарли се повдигнаха въпросително.

— Синът на Сатаната. Дойде, за да ме отведе в Ада ли?

Свивайки към паркинга на денонощния магазин, Чарли спря джипа, изключи двигателя и се обърна към мен:

— Значи така. Можеш да ми вярваш. Ако ти имаше билет за рейса до адския котел, вече щеше да си там и сега нямаше да разговаряме.

— Но нали определено съм съгрешила.

— Без майтап? — попита Чарли и лицето й се освети от подигравателна усмивка. — Виждаш ли, сто процента съм сигурна, че и аз самата съм прегрешила няколко пъти. И, по мнение на някои религии, възнамерявам да съгреша отново.

Аз примигнах и се огледах, опитвайки се да разбера за какво говори тя.

— Сега отивам направо в магазина и ще си купя цяла чаша мока лате с бита сметана. Кофеин. Калории. — Тя се наведе към мен и прошепна заговорнически: — Абсолютно безсрамно удоволствие.

В отговор на това, не можех да не се усмихна.

— Нима току-що не изпи чаша кафе?

— Ами, да. Кафе. Това е лате. Мока лате. С бита сметана. Далеч не е едно и също. — Тя ми намигна и скочи от джипа.

Реших да отида с нея.

— Освен това ефекта на онова кафе свърши преди… — Чарли погледна часовника си. — Преди доста минути.

— Караш ме да се смея.

— А ти си в денонощен магазин в пет сутринта само по нощница и пухкави чехли — отвърна тя тихо.

Чарли беше права. Нарушавайки правилата за благоприличие, трябваше да се чувствам неудобно.

— Е, какво има между теб и онзи мъж?

— С Рейес ли? — попита Чарли, вадейки мобилния. Кафемашината вече й правеше кафе. Отваряйки телефона, тя се престори, че говори с някого. Очевидно, в случай че някой забележи. — Е, той е най-знойното от всички създания от тази страна на Меркурий. Аз, разбира се, имам предвид само това, че е изкован в огъня на Ада — каза тя, като си играеше с веждите, докато машината наливаше втора чаша. — И освен това, той е и трън в задника.

— Но ти го харесваш.

Като покри и двете чаши с капачета, тя пъхна едната в свивката на лакътя, за да продължи да държи телефона в другата ръка и отиде до продавача.

— Ако имаш предвид, че заради него ми се разтапят вътрешностите и ми се подгъват краката, тогава да, харесва ми.

Като притисна телефона към гърдите си, показвайки ми по този начин, че в нашия разговор имаше прекъсване, Чарли се обърна към продавача:

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин.

Мъжът се усмихна срамежливо, подавайки й рестото:

— Ще се видим ли утре вечер?

— Ако имаш късмет — каза тя и кокетно намигна.

Да, трябва да организира свои курсове.

— Често ли си тук? — попитах аз.

Като сви рамене, тя се качи в джипа. Аз се просмуках през вратата на седалката за пътника.

— Само всяка нощ. Или там някъде. Те имат наистина страхотно лате. Но, както казвах, той е трън в задника.

— Продавачът?

— Рейес.

— О! — Беше ми ужасно интересно какъв е животът на Чарли. В смисъл, какво е — свети в тъмното и върти афера със сина на Сатаната. — Вероятно имаш суперсили?

Завивайки по Сентръл авеню, Чарли ме награди с любопитен поглед.

— Искаш да кажеш, дали мога да летя?

Засмях се:

— Не. Чакай малко — добавих аз, размислила. — А можеш ли?

Дойде нейния ред да се смее:

— Не мога. Е, може би когато съм на много силни болкоуспокояващи.

— Ясно. А какво друго прави жътварят на души, освен че свети ярко?

— Знаеш ли, всички ми казват, че съм много ярка. А аз не го виждам. — Чарли се взря в дланта си, обръщайки я ту на едната, ту на другата страна. — За щастие, и живите не го виждат. Но доста се размотавам из града и помагам на покойниците, така да се каже, с тяхната недовършена работа. По-подходяща фраза, така или иначе, няма. Тоест, аз помагам на тези, които не са преминали веднага, и са останали да блуждаят на Земята. И когато чувстват, че са готови, то могат да преминат през мен.

— През теб? — Бях малко ошашавена. — Буквално?

— Аха. Нима още не съм ти казала? — Когато аз поклатих глава, Чарли продължи: — Надявам се, че това не те плаши. Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак. — Тя отново се засмя, а аз мислено се върнах към теорията за трикракия кон. След няколко секунди тя се успокои и каза: — Добре, признавам — прибързах. Начинаещите имат скапано чувство за хумор.

— Съжалявам. Сега съм малко мъртва.

— Ето! — усмихна се и кимна Чарли. — Бързо схващаш.

Аз също се усмихнах, но бързо се обърнах, за да не види тя. Не трябваше да започвам да се чувствам комфортно тук, където царяха празнота и самота.

Влязохме на паркинга на презвитерианската болница, а след това последвахме табелите към родилното отделение. И аз разбрах какво си е наумила: тя възнамеряваше да провери дали някой е починал по време на раждане, а може би преди или след него. Срамът заплашваше да ме погълне напълно. Взела съм решение да умра. Чувствах го. Но аз никога не бих го направила, щом съм доживяла до родилното.

— Наистина ли имаш намерение да изпиеш и двете чаши? — попитах Чарли.

— Не, разбира се. В такива места това е валута.

Приближавайки се към отделението, Чарли отдели от чашата показалеца си и го притисна до устните си, призовавайки ме да мълча.

— Защо трябва да мълча? Мислех си, че никой не ме чува.

— Разваляш цялото настройване.

Аз се намръщих, когато тя се втурна към стената и се прилепи към нея. След като огледа откриващият се зад ъгъла коридор и в двете посоки, тя зави надясно, бързо вървейки към входа на родилното отделение. Едва не се подхлъзна на едно място, но навреме възстанови равновесие, отново опирайки се на стената с въздишка на облекчение.

О, да. Чарли е луда.

Женски глас от интеркома до затворената врата рикошира с ехо от стените:

— Дейвидсън, какво правиш?

Чарли реши да не измисля извинения и натисна бутона:

— Нищо. Абсолютно нищо. Край.

— Това не е уоки-токи, Чарли.

— Знам. Край.

Чу се тих смях, а след това същият глас попита:

— Искаш ли да влезеш?

— Искаш ли мока лате?

Повече никой нищо не каза — вратите се отвориха. Чарли ме погледна с усмивка и вдигна чашата с кафе:

— Казах ти, по-ценно от злато.

Спряхме в офиса на медицинските сестри, където две сестри попълваха картони.

— Все пак, злато не съм пробвала — прошепна Чарли през рамо.

Една от медицинските сестри, зашеметяващо красива латиноамериканка с къса коса и с очи с формата на бадем, вдигна поглед от картона. Изразът на лицето й не оставяше никакво съмнение — Чарли позна с кафето. Тя грабна едната чаша, откъсна капачката и след като духна, за да не се изгори, колебливо отпи малко.

— Дълго време те нямаше. С какво заслужих такова удоволствие? — попита жената, без да крие удоволствието след глътка кафе. После се засмя, стана от масата и се хвърли на Чарли с меча прегръдка.

— Ами…

— Косата ти е мокра — прекъсна я медицинската сестра. — Чарли, по дяволите, навън е седем градуса.

— Нищо подобно. Най-малко девет.

Докато Чарли разменяше с приятелката си новини и подробности за живота, аз реших да се огледам. В стаите около нас не светеше, но аз и така видях малките легла и огромните апарати, от което веднага стигнах до извода: ние сме в отделението за недоносени бебета. Това, че се озовах тук, раздвижи нещо вътре в мен. Тъга. Желание. Заслепяваща необходимост да създавам и да защитавам. Толкова силна, че ме заболя. Проправяйки си път през тази болка, аз се изтръгнах от здравата й хватка и я оттласнах, доколкото е възможно по-далеч от себе си.

— И? Ще направиш ли няколко обаждания? — попита Чарли, когато се обърнах, за да отида при нея. За няколко секунди замръзнах, за пореден път поразена от нейното примамващо сияние, блестящата аура, която обгръщаше тази жена.

— Ами, разбира се. Във всяка болница имам няколко познати медицински сестри. Всичко ще разбера.

— Какво иска да знае? — попитах Чарли като се приближих.

— О, съжалявам, момент само — каза тя на приятелката си и отново отвори мобилния. Очевидно, приятелката й не знаеше за мен. — Здравей, какво се е случило?

— Хм, добре съм, тя какво ис…

— Точно така. Нанси вече работи по този въпрос. Задръж малко, чичо Боб. Всичко ще изясним.

Стори ми се, че този път наистина й звъннаха, но след секунда тя погледна право в мен и ми намигна:

— Да, Нанси търси бременна жена под тридесет, която е починала наскоро. Тя проверява всички болници в града.

Погледнах надолу.

— Но ако съм се самоубила…

— Това не го знаем. — Тя ме хвана за ръка, за да ме върне от опасния водовъртеж. — Не знаем какво се е случило.

И тук веждите й се свъсиха, очите гледаха покрай мен, изражението на лицето й изведнъж стана раздразнено.

Обърнах се и също видях. Него. Рейес. В целия си блясък. Той стоеше в коридора близо до сестринската стая и се взираше през стъклената стена в една от стаите със същите малки легла и огромни машини. Този път успях по-добре да разгледам ръцете кръстосани на широките му гърди, тъмните косми, очертаващи перфектни устни…

Като хвърли поглед на приятелката си, Чарли тръгна бавно към него, притиснала телефона до ухото си. Приятелката й отвърна със същия бърз поглед, но разбира се, не видя нито Рейес, нито мен.

— Нали вече не се сърдиш за онзи инцидент с ножа до гърлото ти? — попита той, без да откъсва поглед от стъклото. — Минаха вече няколко дни. При това не съм виновен само аз.

— Коя дума във фразата „Имам работа“ не разбра? — каза Чарли в телефона.

Той не отговори. А после се усмихна така, че би очаровал и кожа от лисица, и каза:

— Децата са нещо страхотно.

Чарли се усмихна и погледна в стаята.

— Те сякаш даже не са реални — съгласи се тя, гледайки косо през стъклото с изражение на възхищение на лицето си. — Като кукли. Е, кукли с кабели и дихателни апарати. Бедничките.

Рейес докосна стъклото с показалец, сочейки към едно от децата:

— Онова там ще бъде професионален футболист.

Отначало Чарли се засмя, но когато той не се присъедини към нея, предпазливо го погледна:

— Ти наистина ли знаеш?

— Аз наистина знам — каза той, без да откъсва поглед от бебето.

— По дяволите! — Сега тя погледна към детето по различен начин. — Но той все още е толкова малък.

Рейес сви рамене:

— Ще преживее всичко това.

Чарли се засмя тихо:

— Надявам се.

Не можех да гледам заедно с тях. Не можех да се заставя да призная това, което бях направила. Да призная, че съм унищожила живот. Живот, който е трябвало да унищожа.

— Не искаш ли да знаеш защо съм тук? — попита Рейес след минута, скръсти ръце и се загледа с пронизващ поглед в Чарли.

— Не.

Като направи едва доловима крачка към нея, той каза:

— Може би ще махнеш този идиотски телефон?

— Отново не.

Докато тя гледаше през стъклото малките деца, той прокара пръст по бузата й, а след това по шията, оставяйки диря от черен дим да гали кожата й.

Въздъхвайки дълбоко, сякаш се опитваше да вдиша неговата същност, Чарли отстъпи назад и поклати глава:

— Стига.

Рейес се наведе към нея:

— Спри ме!

Тя сложи ръка на гърдите му, а той я покри с длан. В тъмните му очи се четеше истинска молба, сякаш Чарли можеше да направи нещо за него. И все пак тя го отблъсна — дяволска усмивка едва докосна устните му, и Рейес отново се разтвори в мрачна мъгла.

— Какво ти има? — попита приятелката на Чарли, вървейки по коридора към нас. В ръката си държеше парче хартия.

— О — каза Чарли, идвайки на себе си, — аз… Имаше някаква буболечка.

Медицинската сестра се огледа:

— Нея ли се опитваше да отблъснеш по-надалеч? — Когато Чарли не каза нищо, а само сви рамене и затвори телефона си, тя й подаде листа. — В болницата „Сейнт Джоузеф“ жена е починала. Била е бременна.

Чарли погледна хартията и сърцето ми едва не изскочи от гърдите ми. Е, така ми се стори. Аз все още ли имах сърце?

— Часът на смъртта известен ли е? — попита Чарли.

— Категорично не. Известно е, че се е случило рано тази сутрин.

— Ясно. — Още веднъж, разглеждайки написаното, Чарли добави: — Е, изглежда, че е време да отида в болница „Сейнт Джоузеф“.

— Благодаря за мока латето — отговори медицинската сестра, отново грабвайки Чарли в прегръдките си. — Някой ден ще ми кажеш какво значи всичко това.

 

 

До болница „Сейнт Джоузеф“, минахме почти през целия град, без да си кажем нито дума една на друга. Паркингът бе напълно празен. Светлината на новия ден само леко оцвети хоризонта. Но тази светлина можех да видя — ярка и красива. Истинска. Влязохме в сградата и намерихме познатата на Нанси — дежурната медицинска сестра, чието име беше Джилиан Лайтфут. Представила се, Чарли попита за мен, казвайки, че е моя приятелка и много се притеснява.

— Не съм сигурна, че говорим за една и съща жена. Как е името на приятелката ви?

По дяволите. Не бях се замисляла за това. Погледнах към Чарли, която стискаше в ръката си лист хартия. Тя плахо се обърна към мен и каза:

— Джо. Джо Монтгомъри.

Да! Това е моето име! Познах го веднага. Ръката ми беше на гърдите ми, а след това докосна бузата ми. Казвам се Джо Ан Монтгомъри.

Чарли отново ме погледна и се усмихна тъжно.

— Това е тя — каза сестрата. — Съжалявам за загубата ви. Семейство й също е тук.

— Може ли да се срещна с тях? — попита Чарли.

— Ами — колебливо провлече медицинската сестра, очевидно не знаейки какво да прави, — още е твърде рано. Като се има предвид, че вие не сте й роднина… Въпреки че едва ли някой ще възрази. Но аз все пак първо ще ги попитам. Сега те са с детето.

Замръзнах, съкрушена от вълната от чувства, която ме заля за един миг.

Очевидно Чарли усети състоянието ми.

— Ще ви бъда много благодарна — каза на сестрата, после тя ме хвана за ръка и ме завлече в най-близката тоалетна. — Сега ще се върна! — каза тя и като затвори вратата, се обърна към мен.

Аз се сринах на пода, вече нямах сили да издържа собствената си тежест, сякаш все още я имах. Чарли падна на колене до мен.

— Как си, слънчице? — нежно попита тя.

— Аз паднах — казах вместо отговор на въпроса, малко по малко събирайки спомени за последните минути от живота си. — Нещо не беше наред, посегнах към телефона, но паднах и изгубих съзнание. Повече нищо не си спомням…

Избухнах в сълзи. Така силно, така истерично, че не можех да дишам. Добре че това не беше необходимо. Чарли ме прегърна и аз почувствах как светлината й се влива в мен, абсорбира се, затопля и лекува като чудодеен балсам. Загубих представа за времето, връщайки се мислено в последните месеци, когато бях бременна, изпълнена с надежди, когато взех най-важното решение в живота си, знаейки, че мога да умра.

Когато най-накрая се върнах към настоящето, Чарли ме водеше нанякъде. Оказахме се в болнична стая. Мама гукаше над малък вързоп в ръцете си.

— Как се казва? — попита Чарли.

Майка ми — моята красива, силна майка, която понесе толкова много вълнения и тревоги — й подаде бебето.

— Името й е Мелъди Джо Ан — каза тя, и зачервените очи заблестяха от гордост.

— Чакай — казах на Чарли — спряхме се на Мелъди Рут, в чест на мама.

Вдигайки поглед от бебето, Чарли погледна към майка ми:

— Мислех, че Джо е решила да я нарече Мелъди Рут.

Мама се засмя през сълзите, блестящи в очите й.

— Вярно е, но помислих, че на това бебе много повече ще му отива име в чест на жената, която даде живота си за него.

— Мога ли да попитам какво се е случило? — тихо попита Чарли.

Беше очевидно, че мама е болна от мъка, но намери сили в себе си да обясни:

— Не знам колко близки бяхте с Джо. Тя имаше диабет първи тип.

— Това не го знаех — каза Чарли, гледайки съчувствено мама и люлеейки детето на ръце.

— Научихме, когато тя беше на седем. Тогава тя почти умря. Бъбречното увреждане беше необратимо. Цял живот се борихме, за да е жива тя. Стотици болници. Стотици пъти на ръба между живота и смъртта.

Тя докосна малката длан, която се появи от гънките на одеялото. Дланите на дъщеря ми. Беше ужасяващо.

— Точно като майка си — произнесе мъжки глас.

Стресната, аз се обърнах и видях баща си, който влизаше в стаята с две чаши кафе в ръце.

— Винаги се опитваше да се измъкне от пелените — добави той, посочвайки ръчичката на бебето. — Винаги се бунтуваше.

— До самия край — каза майка ми, задавена от ридания.

— Много съжалявам, г-н и г-жа Монтгомъри — каза Чарли.

— Един ден тя дойде у дома и каза, че е бременна — каза мама. Татко й даде чаша кафе и в знак на подкрепа стисна рамото й. — Докторът й каза, че ако премине през това, то рискува да загуби живота си. Но тя нищо не искаше в живота така, както дете. И това е единственото нещо, което можеше да я убие.

Мама вече не можеше да сдържа сълзите си и се разплака, а татко силно я прегърна. Сега си спомних всичко. Как веднъж, само веднъж, с приятеля ми не бяхме внимателни. Как той реши да не участва в живота на Мелъди. Как се разболях и вече не можех да се грижа за себе си, така че напуснах работа и се върнах при родителите си. Направих всичко с една-единствена цел — да съхраня живота на Мелъди.

В края на краищата намерих сили да се приближа до Чарли и да погледна детето, което толкова дълго е живяло вътре в мен. Чарли веднага се обърна, така че можех да видя лицето на бебето. Чувствата ме преизпълниха, и аз инстинктивно закрих устата си с две ръце. Тя беше най-прекрасната на света! Съвършена, идеална.

— Виж какви очи има! — казах аз с мъка.

Чарли кимна:

— А какви дълги пръстчета!

— Децата са нещо страхотно.

Стъписани, ние се взряхме в Рейес, който изникна от въртоп черен дим, който се носеше около него като мъгла от сух лед. Мислех, че Чарли ще се разстрои, но изглежда че неговото присъствие никак не я потискаше. Тя отново погледна към Мелъди, сякаш нямаше никой друг до нея.

— Може ли? — попита ме Рейес, като повдигна вежди. За първи път той се обърна към мен директно.

— Разбира се — казах аз, щом успях да дойда на себе си, и отстъпих встрани, за да му позволя да погледне бебето.

Той пристъпи по-близо и се усмихна на Мелъди.

— Честит рожден ден, красавице.

Усмихвайки се широко, Чарли прошепна:

— И наистина, нима не е красавица?

— Такава е, но аз говорех на теб.

Видимо изненадана, Чарли погледна с любопитство към него:

— По дяволите, аз имам рожден ден. Откъде разбра?

Рейес поклати глава:

— Бях там, забрави ли?

— Точно така — промърмори тя и отново се втренчи в него. — Благодаря.

— Моля. А сега ще ви оставя. — Докосвайки невидима шапка, той се обърна към мен. — Поздравления.

— Благодаря — отговорих аз.

И секунда преди да се изпари, той добави:

— А, да, ако те интересува, тя ще стане известна художничка.

Ръката ми отново подскочи до устата. В мислите си вече виждах моята красива Мелъди с четка в ръка, на бузата й петънце тюркоазна боя, на веждите — пурпурно петно. Дъщеря ми беше перфектна, и нейното изкуство ще е такова.

След като изчаках, докато черният дим, в който изчезна Рейес, се разсее, аз се обърнах към Чарли:

— Той е бил там в деня на раждането ти?

— Да. Дълго е за разказване.

Аз се ухилих:

— Имаш толкова необичаен живот. И ти сподели с дъщеря ми рождения си ден.

— Точно така.

— Тя разговаря ли с вас? — баща ми попита Чарли, навярно чул шепота й. По лицето му се виждаше, че е поразен.

Чарли се засмя:

— И още как. Просто блика.

Тя вдигна очи, погледна го и се усмихна. Татко се усмихна в отговор, приближи се и погледна дъщеря ми.

— Можеш ли да им предадеш нещо от мен? — попитах аз.

Чарли кимна и ме зачака да кажа.

— Кажи им, че им благодаря за всичко. Аз…

Повече не можех да говоря. Камък ми заседна в гърлото, като си помислих за всичко, което са направили за мен, за всичко, което трябваше да жертват. Аз не съм се самоубила. Не съвсем. Аз съм пожертвала своя живот заради новия. Осъзнавайки това, почувствах прилив на благословено облекчение. И моите родители са ми простили, позволили са да въплътя единствената си мечта. Сега те ще отглеждат дъщеря ми, къпейки я в същата огромна любов, с която винаги ме обграждаха. Не можех и да мечтая за повече.

Но как бих могла да предам с думи изпълващата ме благодарност? Съществуваха ли въобще на света такива силни думи, които биха събрали в себе си невероятните чувства, които бушуваха в мен сега?

— Да, благодаря — повторих аз. Направих правилния избор, всичко останало е без значение. — Просто „Благодаря!“.

— Джо ме помоли да ви предам нещо — каза Чарли с измъчен глас.

Казаното дълбоко порази мама, която стоеше до баща ми. Със затаен дъх в очакване на някоя дума, тя ме търсеше с очи.

— Тя ви благодари.

О, щях да забравя! Наведох се към Чарли и бързо зашепнах в ухото й.

Тя се засмя.

— Джо любезно ви моли да запишете Мелъди в най-добрата живописна школа, която можете да намерите в окръга.

Усмивката, която озари лицето на мама, беше незабравима.

— Това е Джо — каза тя през сълзи. — Винаги изисква най-доброто.

Като взе от Чарли вързопа, мама прегърна нея и татко едновременно. Тази сцена ме накара да осъзная нещо.

— Мисля, че съм готова — казах аз.

Чарли се обърна, погледна ме със златните си очи и кимна.

Родителите ми бяха заети с Мелъди. Дойде ми времето. Но първо, аз пристъпих напред и прегърнах Чарли. Тя също ме прегърна, и имах чувството, че ме обгърна слънчева светлина. И в следващия момент преминах.

Пътуването беше стремително. Пред очите ми започнаха да проблясват мисли и спомени, които не ми принадлежат. И почти веднага разбрах, че това бяха мислите и спомените на Чарли. Бяха толкова много, че да се разбере всичко беше невъзможно, но все пак някои от тях успях да уловя. Например, споменът за това как е починала майка й. И каква е била Чарли в гимназията, когато е била жътвар на души, заобиколен от най-обикновени хора. Научих колко силно тя, тайно от всички, обича децата, но е дълбоко убедена, че никога няма да може да ги има. Видях малки, но ловко построени защитни механизми, чрез които тя държеше хората на една ръка разстояние. Защото знаеше твърде много за предателството, загубата и смъртта.

Видях и как тя с цялото си сърце се надява, че Рейес я обича. Поне капчица. Това би било достатъчно, така че тя да се буди и да живее ден за ден живота си.

Изведнъж се озовах на място, за чието съществуване дори не подозирах. То беше изрисувано с такива ослепително ярки цветове, които не се виждат на Земята. Усетих топлина, която нямаше нищо общо с времето. Така чиста и прекрасна, тя изпълни всяка клетка на същината ми. И там, на мястото, което съществува извън времето, аз видях как израства това, към което се стремях повече от всичко друго на света. Видях как расте и пораства Мелъди Джо Ан Монтгомъри, до деня, когато с нея ще се срещнем отново.

Това ще бъде един прекрасен ден.

Бележки

[1] Карнеги Хол (на английски: Carnegie Hall) е концертен комплекс в Манхатън, Ню Йорк, САЩ. — Б.пр.

[2] Псевдоним на писателка, авторка на една от най-известните поредици за вампири — „Братството на черния кинжал“. — Б.пр.

[3] Става въпрос за романса „Сладка дива любов“ (Sweet Savage Love) на Розмари Роджърс. — Б.пр.

[4] Американска корпорация, собственик на верига магазини за търговия на дребно. — Б.пр.

[5] Jeep Wrangler на компанията Chrysler. — Б.пр.

Край