Серия
Маршът на Турецки (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Репетиция убийства, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Тайните на елита

Преводач: Венета Георгиева

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „АТИКА“

ISBN: 954-729-166-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6187


Борис Соломонович Хайкин.

21 юни

Борис Соломонович Хайкин забеляза с малко недоверчива, дори страхлива усмивка, че си подсвирква онази, старата песен на Утьосов „Сърце, не търсиш ти покоя“. Разбира се, може наистина сърцето му да не искаше покой, но имаше нужда от почивка, даже много. Напоследък Борис Соломонович боледуваше. И все от това прословуто сърце, да му се не види. Редовно, най-често вечерно време и през нощта, зад ребрата му чукаше гадно остро чукче, по тялото му плъзваше тъпа болка, пулсът се ускоряваше… То се знае, нитроглицеринът винаги беше под ръка и в дома на Борис Соломонович, и в кабинета, на всички достъпни места. Само че каква ли полза от нитроглицерина… И в живота на Борис Соломонович навлезе зловещ страх, „лепкав“, както пишат по книгите. След като беше преодолял не лекия и какво да крием — доста трънлив път от помощник-началник смяна на сонда до началник на тръст и стана депутат, а после и заместник-председател на Държавната дума, Борис Соломонович Хайкин не искаше да умира точно сега, когато тепърва започваше истинският живот. А проклетото чукче сякаш напук започваше разрушителната си работа някъде призори, когато страхът е особено силен и не се поддава на контрол…

Кардиограми, датчици жички, рецепти, съкрушеното клатене на глава от страна на стария му приятел доктор Кормилцев — голям спец в лекарския занаят, и неизпълними по никакъв начин съвети — всичко това се стовари на побелялата глава на Борис Соломонович. Е, той не е враг на собственото си здраве, няма намерение да изоставя без грижи сърцето си, иска да живее, но не може да замине в санаториум за лечение, просто няма време. Точно сега, когато всичко се е завъртяло, не може да си позволи да изпадне от играта.

Това, на което е готов да се съгласи, са милите едновремешни терапевтични методи, които малко да успокоят старото му сърце. И ето че Борис Соломонович вече две седмици честно пиеше сутрин портокалов сок и билков чай, а не черно кафе, намали цигарите до една кутия „Марлборо Лайтс“ дневно, а освен това си създаде приятен ритуал, към който се придържаше с неочаквано удоволствие вече от толкова дни. Сега между дневните и вечерните заседания в Думата се връщаше в милото на сърцето му Покровско-Глебово, пиеше си зеленчуковия бульон, половин час се изтягаше на дивана в кабинета си, а след това близо час се разхождаше из обширния двор на разкошния комплекс с кучето си, руската хрътка Найда.

Трябваше просто да върви, без да бърза, да диша чист въздух и да се старае да получи колкото се може повече приятни емоции. А защо не? Най-приятното е, че от препоръчания курс Борис Соломонович наистина усети подобряване на самочувствието. Интересна работа, принудителният спокоен режим на обикновено невероятно активния Хайкин породи истинска мода сред депутатските кръгове. От този момент всеки що–годе солиден депутат след сутрешното заседание подхвърляше нещо многозначително на тема разклатено здраве, сядаше в персоналната си кола и отпрашваше към извънградската си къща — естествено, за да се разхожда там в сянката на дърветата и да се наслаждава на приятни емоции. Релаксация, сиеста — както щете го наречете, на Борис Соломонович му беше хубаво, това е.

И днес пристигна вкъщи в най-чудесно настроение, вече предвкусваше как ще се разходи по алеите на разкошния парк, как ще наблюдава красавицата Найда, как ще размени някоя дума с премилите си съседи…

Денят е превъзходен, какво да говорим. Слънце, а и тези слънчеви петна по земята… Той освободи Найда от каишката и тя препусна с невъобразим лай, ту гони пеперуди, ту преследва котки, ту домъква на стопанина си някакви нелепи клонаци или просто тича насам–натам, захласната от възторг, че кучешкото й битие е толкова наситено. Борис Соломонович усещаше разбираемо вълнение — навън има много кучета, но хрътката е само една, при това с такова родословие, има с какво да се гордее. А и просто му беше хубаво и уютно и той дори си спомни с известно дружелюбно чувство думите на доктор Кормилцев: „Борис Соломонович, уважаеми, още никой не е измислил нещо по-приятно от разходките. Не ви предлагам съвсем да се откъснете от работните си проблеми, но нали можете да съвместявате приятното с полезното. Разхождайте се, без да бързате, и си мислете за каквото искате. Главното е да се разхождате не по-малко от час.“

Малко по-нататък на необходимо, но почтително разстояние се виждаха верните телохранители Толик и Виталик. Когато нямаше настроение, Борис Соломонович им казваше „моите мускули“, а когато имаше, ги наричаше „човеци горили“, както пише Суифт. Мисълта му течеше леко и свободно, от задкулисните проблеми в Думата Хайкин премина на финансовите, включващи нереализирани засега проекти. Когато свърна към поредната очарователна павирана пътечка, която минаваше съвсем близо до орнаментираната решетеста ограда около селището, Борис Соломонович забеляза край входната врата живописна група разговарящи. Трима души. Борис Соломонович не познаваше единия — оплешивяващ солиден мъж към петдесетте. Облечен с контешка небрежност, той жестикулираше пестеливо, имаше неприятна усмивка, а лицето му бе извънредно високомерно. А виж, с другите двама Хайкин се познаваше твърде, твърде добре. Това е самият Виктор Тарасенков, ами да, нали се уговориха след две седмици да изиграят един тенис на закритите правителствени кортове. Разбира се, Тарасенков ще „размаже“ Хайкин още в първия сет, но не пречи да си поразмърда кокалите. Този Витя Тарасенков е любопитен субект. Да вземем само това, че е бивш генерал от ФСС. А сега напълно се е оттеглил от задкулисните политически игри и стои начело на тенисната федерация на страната… Ох, заобичаха тениса нашите големци. Вече е време да се минава на карате или какво друго — джудо? Демек, за да ходиш с кимоно. А те все тенис, та тенис, впрочем Витя Тарасенков, който е печен и разтропан човек, усеща новата вълна, току–виж скоро започнал да увлича нашите хора по разни екзотики…

Но какво ли прави Тарасенков в компанията на Кристина Арбатова, а за близките й (в това число и за Борис Соломонович) — просто Криси? Нима старият пръч нагло и открито сваля нашата сладкогласна звезда? А Кристина си знае репертоара — върти очи, отместила краче, преметнала хавлията през рамо, полюлява плажната чанта, коленцето й случайно се показва между цепката на полата — няма съмнение, че се е приготвила за плаж…

Двамата телохранители малко отстрани ровят пръстта с крака и естествено хвърлят независими и наострени погледи. Кристина първа забеляза Борис Соломонович, извика му игриво: „Добър ден, чичо Боря, как е самочувствието?“. Тарасенков моментално се обърна и го поздрави: „Борис Соломонович, моите почитания!“. А пък третият само кимна сухо и кой знае защо гледаше доста недружелюбно. Борис Соломонович не тръгна към тях, само се усмихна на Тарасенков, а на Кристина отговори високо: „Детенце, като се обадят родителите, да ги поздравиш, кажи на татко си, че ще му звънна в понеделник!“.

Приличието беше спазено и Борис Соломонович с отмерена стъпка продължи пътя си, размишлявайки за своите депутатски работи. От време на време подвикваше на Найда, ако лаеше много силно и стряскаше нечие дете (по-точно истеричната му бавачка — доктор на науките).

Но точно тогава се случи онова, от което Борис Соломонович отдавна тайно се страхуваше: Найда забеляза Кристина Арбатова и избликът на безкористна страст не закъсня. Кой знае с какво толкова амебовидната Кристина беше пленила капризната животинка, едва ли руските хрътки са способни да оценят безграничния талант и неземната хубост на родните естрадни певици. Но явно Найда усети нещо родствено, понеже с цялата си душа обичаше Арбатова и го демонстрираше с неудържимо лаене, истинско „вентилаторно“ движение на опашката и абсолютно човешка щастлива усмивка. В този момент, кучето имаше възможност да изяви възторга си без никакви ограничения. Пеперудите, тревичката и дори съседските котки бяха напълно забравени: Найда се понесе към Кристина с гигантски скокове.

— Найда! Найда, мирно! — сурово извика Борис Соломонович, като се опитваше по някакъв начин да слее в едно благодушната усмивка и сурово навъсените вежди, но неудържимата хрътка с всички сили препускаше към любимата певица и, изглежда, окончателно щеше да опозори господаря си пред елитната компания, ако в този момент не беше станало нещо напълно неочаквано.

Борис Соломонович само с крайчеца на окото си забеляза някакво движение, после изведнъж осъзна, че лежи на тревата, пометен от непонятен вихър. Само след две секунди разбра, че върху него са се стоварили двата тона мускули на верните му Толик и Виталик, които прикриха господаря си с тяло, както изисква уставът на професионалния телохранител. След още една–две секунди Борис Соломонович чу с известно закъснение автоматични откоси, после — викове, а над ухото му Толик изпсува яко. А сетне настъпи непонятна и страшна тишина, телохранителите най-после станаха и помогнаха на господаря си да се изправи. И едва тогава, след като се огледа делово, Борис Соломонович можа да оценя мащаба на случилото се.

Онези, двамата, които говореха с Кристина, бяха категорично мъртви. И да си кажем правичката, изглеждаха доста ужасно. Когато погледна тялото на елегантния Тарасенков, Борис Соломонович го осени глупава, кощунствено-оригинална мисъл: „Ето на, изиграхме тениса, казвах аз, че плуването е по-полезно за здравето.“ Телохранителите на загиналите също бяха пострадали, в този момент пълзяха по тревата, цапайки я с кръв, и издаваха стеналия, които никак не пасваха на положението им. Малко по-нататък лежеше Кристина Арбатова, по всичко изглежда ранена само в крака.

— Божичко, Кристиночка, какво стана?! — завика Борис Соломонович и с неочаквана лекота се отскубна от здравите обятия на бодигардовете си и се засили към пребледнялата от болка Арбатова.

Дали Кристина беше издръжлива — дай боже всекиму, или просто шокът си бе казал думата, но единствено тя изобщо не плачеше и не крещеше, само си хапеше устните. Лежеше върху павираната пътечка, подпряна неудобно на лакът, кръвта от простреляния й крак вече беше направила солидна локва. Запъхтелият се Борис Соломонович коленичи до нея, като едновременно изпитваше гадене, ужас и облекчение: Кристина е жива, няма да се наложи да описва станалото на родителите й, с които бяха приятели още от младини.

Борис Соломонович имаше смътна представа как се оказва първа помощ при огнестрелна рана, със сигурност знаеше, че раните трябва да се превържат. В някакво истерично опиянение Хайкин започна да си сваля ризата с твърдото намерение като във военен филм да я разкъса на парчета за „превързочен материал“. Най-накрая притичалите Толик и Виталик сложиха край на трагикомичната сцена и спасиха ризата от незаслужено ранна и безсмислена гибел, а Борис Соломонович — от позорното осъзнаване на своята несръчност. В това време цялата тълпа наобиколи Кристина, която вече малко простенваше през зъби — или болката бе станала нетърпима, или би трябвало да оправдае очакванията на публиката. Междувременно Борис Соломонович отново се изскубна от ръцете на телохранителите си и хукна към неподвижно лежащата Найда, за която дори не беше помислил през няколкото изключителни минути. Младият и ненаучен на деликатност Толик понечи да го последва, но по-солидният и „разбиращ“ Виталик го възпря. Любимото куче, красавицата, верният приятел, членът на семейството Найда беше убита веднага и по всичко личеше, че не се е мъчила дълго. Най-ужасното бе, че очите на нещастното куче бяха отворени и пазеха първичната си „жива“ влажност.

Борис Соломонович се чувстваше ужасно, сякаш беше видял с очите си смъртта на собственото си дете. Впрочем Найда беше точно такова дете. Плачеше му се, спазъм свиваше гърлото му, в главата му се въртяха отделни спомени за хода на събитията, смътни предположения и една и съща фраза: „Но защо кучето?“. Той стоеше над трупа на Найда и машинално я галеше по топлия хълбок, когато Виталик и Толик го вдигнаха леко, но настоятелно и го поведоха към къщи, мърморейки успокояващо-съчувствено: „Борис Соломонович, там е дошъл лекарят, трябва да полегнете…“. Той напълно се обърка, отпусна се, някак изведнъж на плещите му се стовари огромна умора, затова вече нямаше сили да се съпротивлява, да настоява, да се връща.

Вървейки бавно към къщи, подпрян на каменните ръце на телохранителите си, Борис Соломонович най-сетне осъзна всички онези откъслечни сведения, които Виталик излагаше с гърмящия си монотонен бас:

— Те стреляха от форда, Борис Соломонович. Там до бизнес центъра имаше един форд със затъмнени стъкла, никой не е засякъл номера. А после — още преди да се окопитим — откос. Защо успяхме да ви прикрием с Толик? Блесна дулото, я какво слънце е. Аз по военен навик дори не се замислих по кого стрелят, само извиках на Толя — и хайде да ви прикриваме… А ония момчета нещо не се ориентираха, не прикриха своите… Борис Соломонович, по-внимателно, започват стълбите… Прагът… То фордът беше непознат, нито веднъж не сме го виждали тука с Толя, чий може да е? Пък на туй отгоре бял, като че ли са искали нарочно да го забележат? Стърча, стърча паркиран, откъде е, кой ли го е пуснал в комплекса? Борис Соломонович! Толя, хващай, да го носим, май получи пристъп…

Борис Соломонович наистина получи сърдечен пристъп, добре, че телохранителите го доведоха до дома му. Той успя да направи още няколко крачки по блестящия лъскав паркет, но сега болката зад реброто стана съвсем непоносима. Какъв ти зеленчуков бульон, какви ти разходки и спокойствие. Не беше важно дали сърцето на Борис Соломонович Хайкин желаеше покой или не. Изглежда, вече не му беше съдено да усети покой, явно изобщо не бе програмирано да издържа на всякакви потреси.

И любвеобилното куче Найда няма повече да влезе в кабинета, няма да тикне умната си муцуна в дланта му, няма да се разположи на специалното си място близо до дъбовото писалище. Няма повече да изпраща стопанина си на работа и няма да го посреща с радостен лай. Няма я Найда и точно това подкоси Борис Соломонович, а не гибелта на двама души пред очите му или раняването на момичето певица. Дори не и догадката в кого се е целил стрелецът с автомата от белия форд. Макар че Борис Соломонович трябваше да помисли точно по този въпрос…