Включено в книгата
Оригинално заглавие
My Years with Ayn Rand, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2018)

Предговор

Спомените пресъздават определени събития в живота на човека, пречупени през призмата на спомена. При пресъздаването на описаните тук събития аз се опирах не само на изключително живите спомени, подсилени допълнително от факта, че се е налагало да разказвам много пъти тези случки, но и на ред материали — писма, дневници (като този на Патриша Брандън), записи на Айн Ранд, в които тя говори за живота си, издания като „Обджективист нюзлетър“ и „Обджективист“ (които отразяват много от публичните изяви на госпожица Ранд, както и моите), а не на последно място — и на биографията й от Барбара Брандън „The Passion of Ayn Rand“.

Когато възпроизвеждам разговори, проведени преди много години, аз не твърдя, че всяка тяхна дума е приведена дословно; сигурен съм обаче, че те отговарят на същността на казаното и на духа и настроението на случая. Това убеждение бе подкрепено от хората, споменати поименно с благодарност по-долу, които познаваха някои от лицата, за които пиша, и потвърдиха, че моите описания отговарят на собствените им спомени за поведението, вярванията, отношенията и стила на говорене на съответното лице. Особено съм благодарен за отзивите на хора, които я познаваха лично и които оцениха високо точността, с която съм уловил „гласа“ на Айн Ранд.

Преди разрива помежду ни госпожица Ранд публично бе заявила, и то повече от веднъж, че аз познавам мислите й по-добре и по-точно от почти всяко друго човешко същество, и че мога свободно да говоря от нейно име в почти всяко отношение относно нейните идеи и убеждения. Единствено вътрешната логика на моя разказ може да увери читателя, че съм възпроизвел достоверно някои от по-интимните аспекти на нашата връзка.

Неколцина души прочетоха изцяло или отчасти този ръкопис преди първото му издание, споделяха спомените си с мен, проверяваха паметта ми или предлагаха стилистични или други промени. Сред тях са Джоузеф Барбър, Роджър Калахан, Рива Фокс, Флорънс и Ханс Хиршфелд, Джонатан Хиршфелд, Ленард Хиршфелд, Джон Хоспърс, Илейн и Хари Калбърман, Ралф Роузман, Лорънс Скот и Лий и Джойс Шулман. Благодаря на всички тях. Благодаря и на многото си бивши студенти, които ми помогнаха да пресъздам подробности от атмосферата в института „Натаниъл Брандън“.

Очевидно е, че има описани тук събития, които никой друг, освен мен не може да потвърди или отрече. За всяко едно от тях единствено аз нося отговорността за грешки, които може да са останали незабелязани.

Този текст беше публикуван за пръв път през 1989 г. под заглавието „Judgment Day“. Настоящият том е ново, значително редактирано издание. То ми даде възможността, от една страна, да премахна ненужни пасажи, които повече пречеха на развитието на действието, а от друга — да включа нов материал, който, надявам се, обогатява сюжета. Нещо повече, редактирането на настоящата книга ми даде възможността да поправя множество дребни фактологични грешки, да променя или изхвърля пасажи, които съдържаха необмислени или подвеждащи твърдения, и, надявам се, да предложа по-балансиран портрет на хора, отношенията ми с които в определени периоди са били враждебни.

Що се отнася до коригирането на фактически грешки и отстраняването на необмислени и подвеждащи описания, бих желал особено да благодаря на Барбара Брандън за нейния принос. Тя вложи значително време и енергия в това усилие, което ценя високо. Тази благодарност обаче не предполага, че тя би приела всички гледни точки, изразени в книгата; сигурен съм, че това не е така.

Концепцията и подходът в тези спомени са трудни за описване. Те са нетипични в много отношения, и аз винаги ще съм благодарен на Марк Джеф от „Хаутън Мифлин“, редактор на първото издание, за бързината, с която схвана основното ми намерение, и за чувствителността и проникновението, с които ми помогна да го осъществя.

Също толкова високо ценя и редактора на новото издание, Алън Ринзлър от издателство „Джоси-Бас“, чиито предложения бяха изключително ценни и често вдъхновяващи и чийто ентусиазъм към целия проект превърна редактирането в удоволствие за мен.

Накрая, най-голям е дългът ми към съпругата си Девърс, чийто принос към тази книга — и като редактор, и като психолог — е неизмерим. Тя вложи вдъхновението си от първата до последната страница и не само ме насърчаваше да пиша свободно и открито за интимните си връзки с три други жени, но и нежно и безмилостно ме предизвикваше да продължа да разкривам себе си все по-надълбоко. Посвещавам тази книга на нея — с любов и благодарност.