Маги Стийвотър
Копнеж (6)

Пета глава
Коул

Бях човек.

Бях замаян, изтощен, объркан. Не знаех къде се намирам. Някои неща ми се губеха от последния път, когато бях буден; сигурно междувременно отново се бях трансформирал във вълк. Простенах и се завъртях по гръб, след което започнах да свивам и отпускам юмруците си, проверявайки каква част от силата ми се е върнала.

В това ранно утро насред гората беше страшно студено, мъглата все още не се беше вдигнала и отразила слънчевите лъчи, обгръщаше всичко наоколо в златисто сияние. Стволовете на най-близките до мен дървета се извисяваха към небето черни и величествени, но след метър-два цветът им избледняваше до пастелно сиво, а върховете им се губеха в бялата мъгла.

Лежах в проклетата кал. Можех да я усетя полепнала по раменете си. Когато вдигнах ръка, за да се изчистя, видях, че пръстите ми също са изцапани с кал. Приличаше на бебешко ако. Ръцете ми миришеха на езеро и не особено изненадващо, можех да чуя как водата се плиска някъде вляво от мен. Протегнах ръка и усетих водната повърхност с пръстите си.

Как се бях озовал тук? Помнех как тичах с глутницата, помнех и трансформацията, но си нямах и идея как съм се озовал на брега. Трябва да съм се трансформирал отново. Във вълк, после в човек. Логиката в тези разсъждения — или по-скоро пълната липса на логика — беше вбесяваща. Бек ми беше казал, че трансформациите ще станат по-контролирани с времето. Е, къде ми беше проклетият контрол?

Лежах, треперейки все по-силно, докато студът пронизваше кожата ми. Знаех, че скоро отново щях да се превърна във вълк.

Божичко, бях уморен. Вдигнах треперещи ръце над главата си, наслаждавайки се на гладката им кожа — повечето от белезите на предишния ми живот бяха изчезнали. Прераждах се на петминутни интервали.

Чух движение в гората край мен и се обърнах в съответната посока, за да посрещна потенциалната заплаха. Видях бяла вълчица, която ме наблюдаваше, полуприкрита зад близкото дърво. Изгряващото слънце обагряше козината й в нюанси на розовото и златното. Зелените й очи, странно тъжни, срещнаха моите и се задържаха върху тях. Имаше нещо наистина странно в начина, по който ме гледаше. Човешки очи, в които не се четеше укор или завист, жалост или гняв; лишени от емоция очи, които просто ме наблюдаваха мълчаливо.

Не можех да реша как ме караше да се чувствам този поглед.

— Какво зяпаш, ма? — изръмжах.

Вълчицата се завъртя безшумно и потъна сред мъглата.

Тялото ми отново бе разтърсено от чудовищни спазми и започна да променя формата си.

Не знаех колко време съм прекарал като вълк този път. Минути? Часове? Дни? Беше късна сутрин. Не се чувствах човек, но не се чувствах и вълк. Бях приклещен някъде между двете форми, докато умът ми се рееше между минало и настояще, сливащи се в едно цяло.

Мислите ми се отнесоха към седемнайсетия рожден ден на сестра ми, а после се стрелнаха към момента, когато сърцето ми спря да бие в клуб „Джозефин“. И си останаха там. Това определено не беше нощта, която бих искал да преживея отново.

Това бях аз, преди да се превърна във вълк: аз бях Коул Сейнт Клеър, фронтменът на група НАРКОТИКА.

Навън нощта в Торонто беше толкова студена, че собственият ти дъх замръзваше в гърлото и можеше да се задавиш с него, но в служебните помещения на клуб „Джозефин“ беше горещо като в ада, а горе — където се беше събрала тълпата — жегата беше дори по-страшна.

А тълпата беше дяволски огромна.

Сделката беше наистина страхотна, което не ми пречеше да нямам никакво желание да изляза на сцената за този концерт. Всъщност напоследък изобщо не ми се излизаше на сцената. Концертите просто се сливаха в едно общо цяло и можех да ги различа единствено по това дали бях надрусан или не и дали това беше едно от онези кошмарни изпълнения, по време на които непрекъснато ми се пикаеше. Дори докато свирех пред публика, аз не се раздавах заради тълпата, а просто упорито преследвах някаква моя собствена идея за живота и славата, която си бях изградил още когато бях на шестнайсет, но напоследък губех интерес да го постигна в действителност.

Докато внасях синтезатора си, едно момиче, което се представи като Джаки, ни даде някакви хапчета, каквито не бях виждал преди.

— Коул — прошепна тя в ухото ми, привеждайки се толкова близо, сякаш познаваше самия мен, а не просто името ми — това нещо ще те отведе на места, където никога не си бил.

— Маце — казах, завъртайки инструмента си така, че да не го ударя в някоя стена, докато се промъквах през лабиринта от коридори зад сцената, — напоследък имам нужда от нещо доста сериозно, за да ме отведе, където и да е.

Тя ми се усмихна широко, а зъбите й проблеснаха в жълтеникаво, отразили мътната светлина на лампите.

— Не се безпокой, знам от какво имаш нужда.

Почти се разсмях, но вместо това отворих с рамо някаква полуотворена врата. Погледнах над блестящите коси на Джаки и се провикнах:

— Вик, хайде бе. — След това отново сведох поглед към нея. — И ти ли си се надрусала със същото?

Джаки плъзна пръсти по ръката ми чак до ръкава на прилепналата ми тениска.

— Ако бях, щях да направя много повече от това просто да ти се усмихвам.

Протегнах се и докоснах ръката й, почуквайки я с пръст, докато тя схвана какво имам предвид и я разтвори пред мен. Дланта й беше празна. Плъзна я в джоба на джинсите си и измъкна найлонова торбичка. Вътре видях някакви електриково зелени хапчета, върху които бяха изписани две Т — та. Определено изглеждаха яко, но си нямах и идея какво е това.

В джоба ми телефонът започна да вибрира. В друг случай бих оставил гласовата поща да се включи, но в момента Джаки стоеше на пет сантиметра от мен, дишаше ми въздуха и честно казано, започваше да ме дразни. Извадих апарата и го притиснах до ухото си:

— Да?

— Коул, радвам се да те чуя. — Беше Бърлин, агентът ми. Говореше твърдо и бързо, както обикновено. Чуй това. „НАРКОТИКА превземат устремно сцената с последния си албум 13all. Виртуозният им, но откачен фронтмен Коул Сейнт Клеър, за когото много хора смятаха, че е изгубил вдъхновението си…“ — съжалявам, човече, цитирам точните думи — „…се завръща по-надъхан от всякога с тази тава, доказвайки, че световната слава, която получи още на шестнайсет години, не е случайна. Триото…“ Слушаш ли ме изобщо, Коул?

— Не — признах.

— А би трябвало. Това е статия на Елиът Фрай. — Когато не казах нищо, той допълни. — Спомняш ли си го, онзи Елиът Фрай, който те нарече невъзпитан, истеричен пикльо със синтезатор пред себе си? Е, за същия Елиът Фрай става дума. Феновете ще ви позлатят! Това е преломен момент! Достигнахте върха, човече!

— Страхотно — казах и му затворих. Обърнах се към Джаки:

— Дай ми цялата торбичка. После говори с Виктор — той е моят портфейл.

Така Виктор плати за хапчетата. От друга страна, аз ги поисках, така че в крайна сметка вината май беше моя.

А може би беше на Джаки, задето не ми каза какво представляват тези таблетки, но това все пак беше клуб „Джозефин“. Мястото, където можеше да откриеш всичката нова дрога, за която все още никой не бе наясно как точно действа. Безименни хапчета, чисто нови прахове, искрящи мистериозни течности в стъклени епруветки. Пък и това не беше най-лошото нещо, което бях карал Виктор да прави.

В сумрачната си стая зад сцената, докато чакахме шоуто да започне, Виктор изпи едно от зелените хапчета с бира, докато Джеръми-моето-тяло-е-моят-храм го наблюдаваше, стиснал бутилката си със зелен чай. Аз изгълтах няколко, прокарвайки ги с „Пепси“ Не знам колко точно. По времето, когато излизах на сцената, вече бях убеден, че Джаки ме е прекарала с тази дрога — все още не чувствах абсолютно нищо. Започнахме да свирим и тълпата полудя — тела се притискаха към сцената, ръце се издигнаха във въздуха, множество гласове закрещяха името на групата ни.

Зад барабаните си Вик им извика нещо в отговор. Беше се надрусал зверски, така че хапчетата на Джаки явно бяха свършили работа в неговия случай; От друга страна, не ти трябваше много, за да надрусаш Виктор. Прожекторите осветяваха части от тълпата — извит нагоре врат, проблясък на устни, женски крак, увит около някого, с когото момичето танцуваше. Главата ми запулсира в барабанния ритъм на Виктор, сърцето заблъска в гърдите ми. Сложих слушалките с микрофона на главата си. Пръстите ми докоснаха горещата кожа на врата ми, докато го правех, и чух как някакво момиче изпищя името ми. Очите ми я откриха изненадващо бързо в тълпата. Кожата й изглеждаше бяла като мрамор на фона на черното й потниче. Виеше името ми, сякаш самото му произнасяне й причиняваше физическа болка, а зениците й бяха толкова разширени, че изглеждаха съвършено черни и бездънни. По някаква необяснима причина ми напомни за сестрата на Виктор — нещо в извивката на носа или в невъзможно ниската талия на прилепналите по адски слабите й крака джинси. Разбира се, беше абсолютно невъзможно Анджи да се появи в клуб като този.

Изведнъж се почувствах така, сякаш се намирах някъде другаде. Не усещах възбуда от това, че някакви момичета пищят името ми. Пък и сърцето ми бе започнало да бие толкова силно, че заглушаваше музиката, така че момичетата в момента определено бяха без значение.

Беше дошъл моментът, в който трябваше да се включа, присъединявайки гласа си към все по-бързия барабанен ритъм на Виктор, но просто не можех да го сторя, а Виктор се беше увлякъл прекалено много, за да забележи този факт. Танцуваше и подскачаше на мястото си, оставяйки впечатлението, че единственото нещо, което го задържа да не отлети, е тежестта на палките в ръцете му.

Точно пред мен, сред множеството от оголени женски коремчета и вдигнати във въздуха потни ръце, забелязах някакъв мъж, който стоеше неподвижен. Светлините и лазерите го осветяваха на моменти и аз бях запленен от стабилната му стойка, от това, че не помръдваше от мястото си, въпреки че хората от тълпата непрекъснато се блъскаха в него. Стоеше и ме наблюдаваше, присвил очи, смръщил вежди.

Докато го гледах, отново си спомних аромата на дома си, намиращ се толкова далеч от Торонто.

Зачудих се дали този мъж беше истински. Зачудих се дали в цялото това проклето място изобщо има нещо истинско.

Той скръсти ръце пред гърдите си, продължавайки да ме наблюдава, докато сърцето ми блъскаше така, сякаш се опитваше да пробие гърдите ми и да отлети нанякъде.

Трябваше да направя нещо, за да го задържа в себе си, но не знаех какво. Пулсът ми продължи да се ускорява, докато сърцето ми не избухна в експлозия от топлина; лицето ми се удари в клавишите на синтезатора, а в залата отекна мелодичен звук. Опитах се да се задържа за стойката на инструмента си с ръка, която вече не ми принадлежеше.

Паднах върху сцената и усетих как нещо припламна в главата ми при удара й с пода. Видях изпепеляващия поглед на Виктор, който най-сетне се беше усетил, че не съм се включил в парчето.

След това затворих очи на сцената в клуб „Джозефин“.

Бях приключил с НАРКОТИКА. Бях приключил с Коул Сейнт Клеър.