Тони Стронг
Убийство в Ню Йорк (58)

Петдесет и седем

След пет дни Клер отлетя с Кристиан за Франция.

Няколко часа след смъртта на Фърниш журналистите се бяха разположили пред вратата на Кристиан. Нюйоркското полицейско управление им предложи охранявана къща за толкова време, колкото им трябваше, но изглеждаше по-лесно просто да направят предложението за брак и да избягат. Те заедно избраха венчалната рокля и Кристиан явно не се безпокоеше от суеверието, че ако я видиш преди деня на церемонията, тя ще ти донесе лош късмет. Тя отгатна, че напротив, той беше в плен на по-индивидуална магия: ако Клер погледнеше снимките от предишното му бракосъчетание, щеше да открие, че Стела бе носила същия тип рокля, което говореше за нейната обречена клетва.

Сега тя и Кристиан се чувстваха отдалечени. Не че той не се грижеше за нея — напротив, той още се тормозеше от това, че не е бил до нея, когато убиецът я бе нападнал, но част от нея се бе отдръпнала от него, като си повтаряше събитията от този странен следобед на една безкрайно навита филмова лента, много по-живи и интензивни от това, което се случваше тук и сега. В ушите й още ехтеше трясъка на оглушителните ръчни гранати, които полицията използва при щурма на погребалното бюро. Но дори когато тя можеше да чуе какво й се казва, й беше много трудно да му обърне внимание.

Пол бе разказал веднъж на класа за един вид японска драма, в която героят трябвало да преживява обстоятелствата на своята смърт отново и отново, докато това вече не пораждало никакви емоции у него; само тогава душата му можела да напусне земята. Тя се чувстваше сега в подобно положение, не можейки да се отдели от миналото, докато то не станеше по-малко настойчиво от настоящето.

* * *

Той я заведе в малък хотел близо до Триумфалната арка, тих кът на изяществото от осемнадесети век. Докато тя разопаковаше багажа и подреждаше огромната баня, той излезе навън. Когато се върна, й каза да си облече по-топли дрехи.

— Защо? — попита тя. Беше слънчева есенна привечер, много по-топла от мразовития климат, който бяха напуснали.

— Отиваме някъде, където е много студено — каза й той, като взе туристическата си раница, която бе донесъл със себе си от Ню Йорк. — Готова ли си?

Навън Кристиан каза на шофьора да ги закара до „Рю Даро“. По пътя разговаряше без усилие с него на френски за любимия му футболен отбор, и тя беше учудена от промяната у него. В Ню Йорк той по-скоро би умрял, отколкото да разговаря за спорт с някой шофьор на такси.

Накрая те спряха до един малък парк. Таксиметровият шофьор прониза отстрани Кристиан с лукав поглед.

— Vous visitez les catacombes, monsieur?

Кристиан сви рамене.

— Oui, peut-être. La mademoiselle ne les a jamais vu.

— Il faut faire attention. Ne pas s’égarer.

— Bien sûr. Nous avons une carte.^[1]

— За какво говорехте? — попита тя мрачно, когато шофьорът отлетя с бакшиша си.

— От другата страна — каза той, без да й отговори. Имаше малка желязна врата, вградена в стената. Пред нея имаше няколко стъпала. Изглежда тя водеше към някаква изба. Кристиан извади ключ и я отвори.

— Имаме късмет. Страхувах се, че са променили ключалката.

Стълбите водеха в тъмнината. Той измъкна два тежки прожектора от туристическата си раница и й подаде единия.

— Къде отиваме?

— В катакомбите — отвърна й той през рамо. — Тука има стотици входове, всичките заключени естествено, но ключове лесно се намират на черния пазар. Таксиметровият шофьор вероятно щеше да извади някой, ако му бяхме поискали. Студентите обичат да организират тук партитата си. Няколко сега сигурно вече са в разгара си.

Тя го слушаше.

— Аз не мога да чуя нищо.

Той се разсмя.

— Няма да можеш, докато не започнеш да чуваш добре. Тези тунели се простират на триста километра, минават под целия Париж и стигат до предградията му. Ние се намираме в началото на това, което Бодлер е харесвал най-много, гробницата.

В светлината на прожектора Клер видя груб каменен таван, мержелеещ се над главите им. Освен скриптенето на техните стъпки и капещата вода, те бяха обградени от абсолютна, непроницаема тишина.

— Някога те са били варовикови кариери. Някои датират от римско време. Колкото повече са построявали отгоре, толкова повече са дълбаели отдолу. През Втората световна война съпротивата е настанила тук долу главната си квартира и някои от галериите се използвали за разсадници на гъби. Но през осемнадесети век са били осенени от великолепната идея да освободят земята за строежи като преместят гробищата си долу. — Той освети тавана с прожектора си. Няколко думи бяха издълбани на скалата. — „Arretez! C’est ici I’empire de la mort“^[2] — прочете той на висок глас. — Тук е царството на Мъртвите. — Той пристъпи напред. — Готова ли си?

— Предполагам — каза тя колебливо.

Тя насочи прожектора си наоколо. Отначало тя помисли, че се намира в много тясно пространство. Но после разбра, че галерията, в която навлизаха, беше огромна. Онова, което беше взела за стени, бяха всъщност грамади от човешки черепи и кости, почернели от годините, които бяха навсякъде, докъдето стигаше прожектора й.

— Тук са останките на шест милиона парижани, вероятно много повече от тези, които са в града над нас. Всеки един от Рабле до Робеспиер.

Бавно, те вървяха през пустите варовикови зали, високи като църкви. Някои бяха осветени от отворите над тях, през които проникваше вечерния залез.

Накрая Кристиан спря.

— Тука — посочи той с ръка.

Те бяха отгоре на няколко стъпала, издълбани в скалите. Под тях имаше голям басейн с чиста вода.

— Работниците, които са копаели тук са се нуждаели от баня. Така че те просто са прокопали надолу до водната повърхност. Виж. — Той отиде напред, загреба една шепа вода и я остави да изтече между пръстите му.

— Тя е по-чиста от тази на Ева и два пъти по-стара. — Той остави прожектора на земята и й подаде ръцете си. — Искаш ли да се изкъпем?

— Няма ли да е студено?

— Почти смразяващо. — Той започна да разкопчава дрехите й. — В раницата ми има една хавлия. Както и нещо по-важно. — Той извади един сребърен канделабър и три свещи, половин бутилка „Шато Икю“ и чаши, парче мазен черен дроб и сурова пръчка. — Удоволствие и болка.

— В такъв случай… — Тя съблече дрехите си и той направи същото. Свещите хвърлиха жълта сянка върху пещерата, техните пламтящи пръсти задълбаха каменните стени. Още преди да се потопи в басейна на нея й беше студено. Кожата й настръхна като на гъска. Тя ахна, когато потопи крака си във водата.

— Ела — каза той и влезе във водата. Тя стигна до бедрата му. — Кръщение — каза той меко. — И прераждане. Тук, в империята на мъртвите, ние все още сме живи. — Кристиан се протегна към нея, привличайки я до себе си със силните си ръце. Въпреки студа той имаше ерекция. Нейните крака докосваха ледената вода и неволно тя ги вдигна, като обгърна с тях хълбоците му.

— Искам да вляза в теб — прошепна той. Тя се пресегна надолу и го насочи така, че той да проникне в нея. Беше й студено и напрегнато и тя трепереше, когато той я смъкваше надолу през цялото време, докато беше върху него.

Той я любеше нежно и тя обви ръка около врата му, за да намали тежестта си и му позволи да я обхване с ръце, че да направлява движенията й. Тя започна да стене и в пълната тишина това беше плашещо като стона на някой странник.

— Сега — каза й той — ми се довери.

С едно плавно движение той я прегъна през кръста, принуждавайки я да падне назад във водата, докато ръцете му я държаха под повърхността така лесно, както я бяха подкрепяли над нея. Шокът от ледената вода изтласка въздуха от дробовете й и тя глътна малко от нея, като се задуши и се опита отново да си поеме дъх. Но ръцете му все още я натискаха надолу. Тя успя да види лицето му през водата, видя как той внимателно я наблюдава и как ръцете му стискат врата й, така че и да искаше, тя не можеше нито да диша, нито да глътне повече вода. Чуканията в белите дробове и във вагината й се свързаха по някакъв начин, съединиха се, всеки тласък на пениса му я удряше зад ушите, зад очите, осветявайки варовиковата пещера с огнени фойерверки, ракети и парещи мълнии от болка.

След всичко, той я залюля в ръцете си, погали я и нежно изтри с ръка кървавите сополи от лицето й.

— Благодаря ти — прошепна Кристиан. — Благодаря ти, че дойде тука с мен.

Тя не беше сигурна дали той имаше предвид това място или тъмните катакомби в своята глава.

 

 

Все пак ако той възнамеряваше, почти буквално, да накара нейните призраци да се успокоят, изглежда бе успял. Шокът от ледената вода и силата на неговото желание изчистиха объркването в мозъка й и тя бавно взе да идва на себе си. Той я заведе в свърталището, което познаваше най-добре — малките каменни улици на Африканския квартал, където ядоха кускус в един претъпкан бар, изпълнен с шум и воня на евтини френски цигари, и пиха тръпчиво вино без название от гарафи. До прозорците на кафето клокочеха няколко наргилета. Техните мундщуци бяха покрити със сребристо фолио, като признак за хигиената на двадесети век, и Кристиан й показа как се пуши с тях, смуквайки топлия дим, филтриран през алкохолни изпарения за омекотяване на вкуса му. Той беше гъст като дима на пура с отрязани краища, мощна вълна от никотин и алкохол, която, само след няколко дръпвания, я остави замаяна и зашеметена.

— Почакай тук — каза Кристиан, след което отиде до цинковия бар в дъното на заведението за поверителен разговор със съдържателя му. Когато се върна, беше с бутилка без етикет в ръка.

— Абсент — каза той, наливайки й малко от ярката зелена течност. — Само за да довършим декадентския експеримент. Той съдържа слаб халюциноген, получаван от пелин. Нали знаеш какво е казал Оскар Уайлд за него: „След първата чаша ти виждаш света такъв, какъвто искаш да бъде. След втората виждаш нещата такива, каквито те не са. А след третата виждаш нещата такива, каквито те са в действителност“. — Той взе лъжица захар от купата на масата, потопи я в зелената течност и я задържа над огъня на свещта. Когато захарта започна да бълбука и да се карамелизира, той я разбърка в абсента.

— Ако ние утре се оженим — каза тя, вдигайки чаша, — нали ще избягаме от миналото?

— За разлика от Бодлер, днес имаме достъп до ибупрофен. Salut!

— Salut — каза тя. — Обичам те.

 

 

Те взеха бутилката си за хотела. Тя не можеше да си спомни нищо за останалата част от деня: само смътни видения на пулсиращи цветове, замайване от влакче в увеселителен парк и Кристиан, рецитиращ Верлен и Рембо, докато нейният мозък се разширяваше невидимо, като хелий.

 

 

На следващата сутрин двамата отидоха в американското посолство, за да вземат документите си. Там загубиха цели три часа, преодолявайки елегантния лабиринт на френската бюрокрация. После само три-четири минути в общината на града, където щяха да бъдат бракосъчетани от представители на maire, кмета. Бракосъчетани от maire^[3] — думите сякаш се въртяха в главата й. Може би тя беше още в приповдигнато настроение. Церемонията, естествено, бе изцяло на френски и от време на време тя не знаеше какво да прави, така че Кристиан трябваше да й подсказва, когато дойде време тя да каже своята клетва.

Maire я гледаше с очакване и Клер разбра, че от нея се изисква още нещо: ръката й. Кристиан протегна ръка към нея, извади един пръстен от горния си джоб и го постави на пръста й. Това не беше обикновен венчален пръстен, а старинен пръстен с печат от тежко бяло злато, със същия фамилен знак, както огърлицата около врата й и пръстена на пръста на Кристиан.

Maire говори доста. Френският на Клер не беше достатъчно добър, за да следи думите му, независимо, че тя схващаше отделни фрази. Тя можеше да отгатне от интонацията на гласа му кога щеше да свърши. Погледна ръката си, която въртеше пръстена от единия край на пръста до другия.

После Кристиан я целуваше и maire се разливаше цял в усмивки. Само няколко документа и те вече бяха навън. Кристиан извика такси, като бързаше отново към хотела за още секс.

Той я видя как гледаше пръстена.

— Харесва ли ти?

— Тежък е — призна тя.

— Той ми е много скъп — каза Кристиан. — Както си ми скъпа ти.

В полусън тя му позволи да я пренесе през прага на нейната стая, да легнат на леглото и да я изчука с цялата й премяна. До леглото им имаше свещник и не изглеждаше никак странно Кристиан да спре да я люби, за да запали свещта и да натрие някакъв крем на дясното й бедро, високо горе от вътрешната му страна; той нагорещи нейния новобрачен пръстен на жълтия пламък и натисна нажежения метал върху нейната сега вцепенена кожа, така че тя завинаги щеше да бъде белязана там с неговия фамилен герб.

След това той заспа. Тя тихо се измъкна от леглото и като трепереше, грабна няколко по-подходящи дрехи от разхвърляните наоколо. Взе паспорта си и малко пари.

Слезе задъхвайки се до портиера на рецепцията и го попита за посоката до най-близкото полицейско управление.

— Има ли някакъв проблем? — попита портиерът. — Дамата вероятно е била обрана?

— Най-близкото полицейско управление — повтори тя. Портиерът сви рамене и й обясни как да стигне до жандармерията на няколко минути пеша от хотела. Въпреки че тя накуцваше, на него му хрумна, че в случая с Мадам Воглер процедурата щеше да продължи по-дълго от обикновено. Eh bien^[4]. Току-що се бе омъжила. Вероятно съпругът й е бил малко по-енергичен в брачната нощ. Той се усмихна на себе си, като си представи сцената.

И когато съпругът на дамата слезе долу след двадесетина минути, портиерът не видя причина да не му каже къде бе отишла съпругата му.