Кристофър Уиткомб
Смъртни врагове (6)

5.

Вторник, 15 февруари

02:33 по Гринуич

Албъмърл Билдинг, Ню Йорк

На практика целият седемнайсети етаж в централната сграда на „Бордърс Атлантик“ беше отделен за специалистите по сигурността. Съществуването на фирмата зависеше изцяло от високите технологии — от сателитните контакти, до компютърните връзки и разработването на нови продукти — и затова не беше чудно, че всички — от конкурентни компании до чужди правителства, се опитваха да проникнат в тайните й. Именно затова седемнайсетият етаж бе превърнат в нейната вътрешна крепост.

— Значи става въпрос за алгоритмите? — попита Сирад. Тя стоеше до Рави, с който се бе опознала добре през последните дванайсет часа. — Това ли е най-уязвимото ни място?

— Така мисли Дитер, но всъщност той не разбира проблема — отвърна Рави. Макар че имаше достъп до едни от най-мощните и съвършени компютърни устройства в света, дребният мъж, роден в Ню Делхи, все още използваше една старомодна черна дъска.

— Това е реалният проблем — започна той и показа нарисуваните на черната дъска два квадрата и кръг, в които според Сирад имаше нещо като равностранен триъгълник. — Създаването на кодове е теоретично прост въпрос. „Бордърс Атлантик“ се стреми да предава информация от един клетъчен телефон на друг. — Той посочи един от квадратите, стараейки се да онагледи мисълта си. — Тази информация се предава с помощта на ултракъси вълни, разпространяващи се по определен начин. Поради факта че земята е кръгла, и заради физически препятствия сме принудени да издигаме вълновите предаватели на високи места или кули — или както при системата „Куантис“ — да ги изнасяме в ниска орбита около земното кълбо.

Рави прокара няколко линии и стрелки, свързвайки квадратите, означаващи клетъчни телефони и кръга, символизиращ сателита, и по този начин оформи отделните стлани на своята тебеширена комуникационна пирамида. Сирад, разбира се, смяташе цялото това встъпление за много примитивно, но не виждаше смисъл да смущава мисловния процес на колегата си.

— Проблемът на криптографите има две страни. Първо, ултракъсата вълна лесно може да бъде прехваната отвсякъде по време на процеса предаване/приемане — тези вълни не могат да бъдат защитени като компютърните системи. На второ място, необходими са ключове, за да се зашифрова предаването и съответно да се разшифрова приемането. Тези ключове се базират на алгоритми, които се основават на псевдослучайни числа. Всичко е математика. Както може да се измисли формула за кодиране, така може да си измисли и начин за разкодирането й.

— Изключително опростено обяснение — рече Сирад и скръсти ръце пред гърдите си. Защо ли Рави й обясняваше всичко като на случаен посетител, след като знаеше, че тя е ръководила целия проект „Куантис“.

— Е, да, разбира се.

Той изтри дъската и започна бързо да пише в горния ляв ъгъл. Букви. Числа. Гръцки символи. Тебеширът чукаше и скърцаше върху зацапаната повърхност с такава скорост и сила, че Сирад отстъпи малко назад, за да избегне хвърчащите парченца.

— Без да се спираме много на особеностите на цялата система — каза той, — нека разгледаме първо нашия генератор на случайни числа — душата на „Куантис“, неговата главна основа. Обикновените компютърни генератори произвеждат псевдочисла, основаващи се на статистически случайности. Но криптографите — съставителите на шифрите — не могат да разчитат само на тях, защото лесно подлежат на копиране и затова търсят физически източници, които не могат да се предвидят, като например скрити интервали в уредите, статистики при употреба — да речем, паузите между тракането по клавишите на хиляди различни компютърни клавиатури.

Рави говореше на съвсем разбираем език, но същевременно пишеше на съвсем друг. Когато допускаше грешки, забърсваше с длан написаното и продължаваше отново отгоре върху посивялата от тебешира повърхност.

— Този шум се отделя посредством това, което наричаме „режекторна функция“. Използва се, за да подсили взаимовръзките в криптографската схема. Да си припомним, че главната цел е да се осигури непредсказуемост — кодът трябва да бъде непроницаем за всяко външно наблюдение. Защото не искате някой нежелан посетител да разбере ключовия ви алгоритъм. Доскоро това означаваше най-малкото сто двайсет и осем бита истинска ентропия. За да се постигне това, в числовите генератори се изграждаха много големи бази информация и данните се прекарваха през режекторната функция, за да се защити съдържанието на тези бази. Когато се нуждаете от още битове, просто добавяте нови количества данни в базите, използвайки, разбира се, случаен код за поддържане на взаимовръзките.

Сирад кимна с глава. Разбира се, помисли си тя.

— Добре. Сега… — тебеширът на Рави започна направо да подскача — генерирането на случайни числа обикновено е най-следената и най-слабата част на системата. Нашите математици направиха пробив в числовото генериране. Ние Не разчитаме на старите системи, защото открихме съвсем нов начин за генериране на случайности. Това е голям пробив — нещо, което би ни спечелило Нобелова награда за математика или физика, ако можехме да го публикуваме в специализираните научни издания. Но ние, разбира се, не можем.

— Това ли е прочутият „ъглов камък на Нгуен“, за който съм чувала? — попита Сирад. Знаеше, че се говори много за това, но тя никога не се бе заслушвала в подробностите. Всичко, което знаеше, бе, че „Бордърс Атлантик“ бяха наели двайсет и две годишен математик на име Хун Ил Нгуен от Националната агенция за сигурност, който бе син на виетнамски имигранти и първо поколение американец. Истинско дете — чудо. Очевидно беше направил нещо изключително.

— Не — каза Рави. Той беше свършил последните три парчета тебешир и стоеше полуобърнат към черната дъска. — Това е „ъгловият камък на Нгуен“.

Той посочи написаното и се ухили с детска усмивка.

— И какво по-точно означава това? — попита Сирад. Беше учила навремето теоретична математика в университета, но не разбираше почти нищо от разкривените йероглифи на Рави.

— Това означава пари; повече от трийсет милиарда приход само тази година — отвърна той, скръствайки ръце. — Това означава сигурност, власт, красота, основна промяна в начина, по които се отнасяме към физическото пространство. Но за повечето хора, разбира се, не означава нищо повече от няколко бели драсканици върху мръсната черна дъска.

— Развесели ме — рече Сирад. — Страхувам се, че нямаме време за метафори.

— Да, наистина — Рави се върна към деловия тон. — Има два основни начина за съставяне на кодово писмо — с таен ключ, или симетричен, и с явен ключ, или асиметричен. Симетричните кодове използват един и същ код за шифроване и разшифроване, докато асиметричните използват два различни кода. „Куантис“ разчита на съчетание от двата вида. Изпращаме информацията до спътника симетрично, а той я препраща към приемника асиметрично. Тази част е ясна, нали?

Сирад отново кимна. „Бордърс Атлантик“ притежаваха всички спътници в своята система, което им позволяваше да разполагат с добре установени шифрови техники. Системата на компанията беше много бърза и добре съчетана с новия процес за генериране на случайни числа, въведен от „Бордърс Атлантик“, и беше изключително надеждна.

— „Ъгловият камък на Нгуен“ се отнася за втория етап на пренасянето на данни — от спътника до приемника. Проблемите ни винаги са се свеждали до проверяващите автентичността кодове за индивидуалните абонати: така наречените „кодови протоколи“. Ако интегрирахме кодовете във всеки един от телефоните „Куантис“, някой би могъл да разшифрова по обратния път цялата ни технология и да я клонира. Това не можем да си позволим, нали така?

Сирад отново кимна утвърдително и си погледна часовника.

— Трябва да се размърдаме, Рави — каза тя.

— Криптосистемите с явен ключ — вторият етап от потока данни на „Куантис“ винаги е бил изправен пред известна уязвимост по отношение на това, което наричаме „твърди проблеми“. Те са няколко, но Нгуен реши най-същественият…

— Така ли? — Сирад почти бе загубила нишката на сложното обяснение, въпреки трескавото му ръкомахане по цялата тебеширената формула.

— „Ъгловият камък на Нгуен“ формира основата на „Куантис“ — продължи неуморно Рави. — Той намери решение на един от най-важните проблеми в математиката. И сега само ние разполагаме с това решение. Това не е крайъгълният камък на някоя академична формула. Това е основата на цял нов свят.

 

 

Поделенията на ООЗ се движеха с ефикасността на добре смазан механизъм. Докато дежурната част — било „жълта“ или „синя“, в зависимост от смяната — се грижеше за личната екипировка и доставките за спешни акции, тренировъчната секция се стараеше да приведе отделните поделения в готовност. Всичко — от бобени консерви до патрони — се товареше в закрити камиони за незабавна доставка до транспортния самолет „С-17“, чакащ на военновъздушната база „Ендрюс“ на седемдесет километра на север. ООЗ се гордееха, че се справят с всичко сами, и затова необходимите продукти за поддържането на петдесет оперативни бойци и двайсет и пет души поддържащ персонал пътуваха заедно с тях. Тировете и камионите с открити каросерии бяха пълни с оръжия, амуниции, медицинска екипировка, свързочни апаратури, бронежилетки, оборудване за хеликоптери и лични торби.

По стечение на обстоятелствата Джеръми и групата снайперисти днес бяха в дежурната секция. Той и останалите шестима от екипа му бързо напъхваха в раниците си двудневните си дажби храна, уреди за нощно виждане и за оптично наблюдение, амуниции, връхни дрехи, кодирани радиостанции и допълнителни батерии.

— Трийсет кила леко преносим товар — често се шегуваха момчетата. Джеръми беше чел някъде, че спартанците носили точно такава тежест по време на битката при Термопилите. Войните винаги се нагърбваха с големи тежести, независимо дали това са щитове и мечове или модерни карабини и инфрачервени бинокли за нощно виждане.

— Да поемаме! — викна Джеръми и останалите от групата се втурнаха към колите. Като водач на екипа, той понякога беше нещо средно между специален агент и пряк командир. ООЗ имаше свои собствени правила и тази полувоенна отговорност не съществуваше никъде другаде, освен във ФБР.

— Получихте ли вече заповедта? — попита неговият приятел и бивш партньор Лотшпайх на излизане от гаража, преди да поемат в заслепяващия сняг. Бяха минали заедно подбора, общата военна подготовка и школата на Морския корпус за разузнавачи — снайперисти. Джеръми смяташе Фриц за един от най-близките си приятели.

— Служебно ли да ти отговоря, или не? — попита Джеръми. Носеше камуфлажни панталони и яке с качулка над плътна блуза, но въпреки всичко усещаше пронизващия вятър.

— Лайняната истина… — последната част от фразата на Лотшпайх потъна в свирепия вой на вятъра. Той бе стъпил отстрани на свързочния бус, който допреди малко беше скрит под големия метален навес.

— Арестувахме един от стрелците. Военните го разпитват, но ЦРУ имат данни от някакъв източник, че това е само част от по-голям заговор, целящ да свали правителството.

— Мамка му… — останалата част от изречението на Лотшпайх се загуби в снежния вихър.

— Екипът ни се премества в един хангар по-нагоре, до „Ендрюс“, но аз не виждам, по дяволите, как ще стане това — рече Джеръми. Студеният вятър му помагаше да прочисти пламналия си мозък. — Няма как да ни превозят по въздуха в това временце.

— Готови до ново нареждане — нали това ни е мотото? — викна Лотшпайх. Не знаеше какво друго може да каже в този момент. Тяхната работа беше да се занимават с тероризма, но петдесет мъже, загубени в снежната буря, беше твърде плачевен отговор на това, което Джеръми току-що бе споменал, че ги очаква.

— Ти ли ще караш, или аз? — попита Джеръми.

— Карай ти — каза Лотшпайх. — И без това постоянно се оплакваш от моето шофиране.

— Уолър! — извика глас зад тях. Джеръми се обърна към началника си, Били Лудър, който тичаше през паркинга по риза.

— Ей, майка ти не ти ли е казвала… — започна Лотшпайх, но Били го прекъсна рязко.

— Току-що ни съобщиха от СОГ, че в един склад в Анакостия са засекли вероятна терористична група и я държат под наблюдение — викна той през бурята.

Джеръми веднага схвана за какво става дума. Ако вашингтонският щаб на Специалната оперативна група (СОГ) беше проследил терористичната група до леговището й, ООЗ трябваше да свърши останалата работа.

— Смятат, че тези задници готвят друг атентат с АНФО^[1] — каза Били. — Нашата задача е да затворим периметъра, така че никой да не може да влиза или излиза. Извеждай хората си и тръгвайте, по пътя ще получим допълнителна информация.

Били забърза обратно.

— И стойте на безопасно разстояние — викна той през рамо.

— Това лайно може да изрови голяма дупка.

— АНФО — повтори Лотшпайх, отвори задната врата на един покрит със сняг шевролет „Събърбън“ и хвърли вътре раницата си. — Не ми се струва много вероятно. Който може да свали три самолета, едва ли ще си прави адска бомба от тор и нафта, нали?

— И аз мисля така — рече Джеръми, като метна и своя багаж след този на Фриц. — От това, което чух на срещата на ръководителите на екипи, става дума за далеч по-сложна организация, а не за няколко типа, които си играят с домашно приготвени бомби в Анакостия.

Джеръми се качи в джипа и запали двигателя. Без някаква особена причина в момента беше способен да мисли единствено за малката пъстроцветна пеперуда в джунглата.

Графиум милон, беше казала редник Джейн, преди всичко да отиде по дяволите. Странно беше, че споменът за нещо толкова красиво го караше да настръхва.

 

 

Джордън Мичъл рядко пътуваше за срещи, но това беше едно от изключенията. Преди дванайсет ГОДИНИ, точно след падането на Берлинската стена, един любезен мъж се беше свързал с него по време на една конференция и го бе помолил да разменят няколко думи. Не му беше дал визитка и не му се беше представил, но успя да се появи точно в мига, когато Мичъл бе твърде уморен, за да отклони молбата му. Десет минути по-късно двамата разговаряха в апартамента на Мичъл и след седмица станаха партньори.

Хох беше точно такъв, какъвто Мичъл смяташе, че би трябвало да е един истински мъж. Беше пестелив на думи — черта, която Мичъл винаги бе ценял и изисквал от своите собствени служители. Най-интересното обаче беше, че Хох му разказа за новата програма, разработена от ЦРУ, за внедряване на млади оперативни работници в средите на американския бизнес. Тази програма беше продукт на Оперативната дирекция — онази част от Фирмата^[2], която се занимаваше с не дотам чистоплътните задачи. Програмата беше толкова секретна, че Хох я представи на Мичъл с въпрос, който той никога нямаше да забрави.

— Толкова обичам страната си, че съм готов да умра за нея, г-н Мичъл. Но дали и вие я обичате толкова, че да можете да опазите една тайна?

Беше перфектно забиване. Мичъл се почувства задължен да слуша и да чуе това, което тази иначе напълно незабележима личност щеше да му каже. Възприе го като дълг.

Хох започна с това, че представлява държавна агенция, която събира разузнавателни данни за други правителства, агенции и бизнесмени. Интригуващото начало бе убедило Мичъл да даде шанс на непознатия, но това, което наистина го плени, беше онази част от разговора, която се отнасяше до парите.

— Стигнахме до извода, че войната срещу тероризма е само заради пари — беше казал онзи, обяснявайки връзката между разузнаването и бизнеса. — Националната сигурност вече не е въпрос на опазване на Югоизточна Азия или Черна Африка от комунистическите орди. Проблемът е да се защитава най-здравата, най-проспериращата финансова империя в историята на света. Ако искаме да поддържаме свободите, позволяващи на хора като вас да сбъдват мечтите си, ще трябва да възприемем едно съвсем ново отношение по въпроса за националната сигурност. Успехът ни като световна свръхсила трябва да бъде осъзнат от лидери, които разбират стойността на долара.

Нищо друго, изречено от този мъж или от когото и да било, не би завладяло по-трескаво и пълно вниманието на Мичъл. През целия си живот той бе вярвал, че бомбите и танковете не са нищо повече от първобитно извинение за избягване от по-сложните проблеми. Ако Съединените щати искаха да защитят себе си от чужда заплаха, трябваше да се приеме новата реалност: pecunia vincit alia — парите побеждават всичко, казваха древните римляни.

Реалните дефицити, а не военните действия или заплахата от взаимно гарантирано унищожение бяха спечелили Студената война. Роналд Рейгън бе осакатил Съветския съюз, като го бе докарал до банкрут. Войната срещу тероризма щеше да бъде спечелена по същия начин.

Мичъл бе стигнал толкова далеч в тази си убеденост, че бе склонен да включи специална глава по тази тема в новата си книга, засягаща възможността от зловещи опасности при изкупуването на американски фирми от чуждестранни лица. Когато „Даймлер Бенц“ закупи „Крайслер“, той написа, че продаденото е не просто шепа монтажни линии, метални листове и декорации за купето на колата, а едно огромно парче от Америка. Така „Даймлер Бенц“ печелеха достъп до трудови договори, изследователски и развойни тайни, списъци на персонала и на практика до всяка секретна програма, по която някога бе работила фирмата „Крайслер“.

Фирмените настъпления срещу компании като „Форд“, „Вайаком“ и „Дженеръл Електрик“ заплашваха да променят глобалното равновесие на силите много повече, отколкото всички бомби в Иран, Ирак и Северна Корея, взети заедно. Новата сенчеста война се водеше с един нов тип войник — въоръжен с писалка и компютър „Блекбъри“. Оръжията и бомбите бяха само тънка завеса за наивниците, зяпащи кабеларките.

— Здравейте, г-н Хох — каза Мичъл. Бе се съгласил да се срещне със загадъчния си партньор в малко кафене, наречено „Дванайсетте стола“. Всъщност това беше една просторна стая с еспресо бар. В дъното разговаряха две жени. Един мъж с ролкови кънки изскочи от вратата, балансирайки между чаша капучино и два сбръчкани мопса.

— Радвам се да те видя, Джордън.

Бяха само двамата. Траск седеше навън в мерцедеса, а Хох идваше винаги сам.

— Аз също. Как я караш?

Никой от двамата не обичаше празното бъбрене, но помежду им се бе възцарило взаимно уважение.

— Добре съм. Кафе?

— Само вода.

Те поръчаха и седнаха до прозореца.

— Значи имаме работа, така ли? — попита Мичъл.

— Така — Хох огледа небрежно помещението, за да се увери, че никой не ги подслушва. — Джафар ал Таяр.

— Не говоря арабски. Мисля, че знаеш това.

Хох наблюдаваше лицето на Мичъл, опитвайки се да определи дали тази фраза го бе изненадала, или не.

— Това означава Джафар Пилота, или Високо летящия — някой, който контролира нещата от позицията на силата, или от влиятелно място. Разработваме един източник в нашата база в залива Гуантанамо, който ни подхвърли за операция, наречена „Джафар ал Таяр“. Както изглежда, терористична операция, но много по-тревожна.

— Какво може да бъде по-тревожно от една терористична операция? — попита Мичъл. — Особено на фона на последните събития?

— „Джафар ал Таяр“ беше операция, развита от правителството на Съединените щати — рече Хох.

Генералният директор на „Бордърс Атлантик“ дори не мигна.

— Продължавай.

— В средата на осемдесетте години Пентагонът се беше забъркал в различни налудничави схеми, наричани „асинхронна битка“. Сигурен съм, че помниш тези истории — всичко от езотеричните науки и телепатията до незабелязаното внушение и масовата хипноза. Е, един от най-разумните проекти засягаше възможността комунисти или терористи да проникнат отвътре в нашето правителство.

— Отвътре? Какво искаш да кажеш?

— Ами като спечелят изборите. ЦРУ и ФБР винаги са се оглеждали за шпиони, разбира се, но никой не е разглеждал отблизо възможността някоя чужда сила просто да внедри кандидат за общите избори.

Мичъл кимна. Америка беше свободно и открито общество. Въпреки съществуващите предразсъдъци, мъже и жени от различни етнически, религиозни и културни общности бяха достигали до високи постове.

— Интересно — рече Мичъл. Хох беше завладял изцяло вниманието му.

— За да изпробва тази възможност, АНИП — Агенцията за напредничави изследователски проекти — навремето лансира една идея. Какво, ако военните в САЩ намерят група от силно амбициозни лица, променят техните досиетата и им възложат мисия: да спечелят изборите. Това би било един таен проект — нещо, за което почти никой не би разбрал.

— И са го направили? — попита Мичъл.

— Дванайсет души — кимна Хох. — Най-добрите и най-умните, които армията можа да открие. Нарекоха го Граждански отбранителен сценарий номер четири: проект „Меджидо“. Осъществи се от Специалните сили в Четвърта психологическа оперативна група. Много малка формация. Пълна анонимност. Пълно затъмнение.

Хох отново се огледа. Никой не беше говорил за това почти двайсет години.

— Армията взе тези дванайсет души и за две години ги превърна във възможно най-добри политически кандидати. Образование, чар, школи, отлични военни биографии — всичките измислени, разбира се, с пълното съдействие на Министерството на отбраната.

— И изпратиха ли ги да участват в изборите?

— Да. Върнаха ги в родните им градове. Шерифи, кметове, щатски съветници, членове на Конгреса на САЩ: единствената им задача беше да се изкачат колкото се може по-високо в политическата система.

— И какво стана?

— Не знаем.

— Какво? — сепнато попита Мичъл. — Как така не знаете?

— На първо място, проектът беше много ограничен и данните за него постепенно потънаха. Второ, проектът беше ръководен от един полковник на име Елис, който очевидно вече е пенсионер. Проектът „Меджидо“ и всичко, което знаем за него, си е отишло заедно с този полковник, когато той е напуснал армията.

Мичъл се облегна назад и се замисли. Ако в Америка бизнесът би могъл да действа като правителство, цялата страна би банкрутирала и щеше да се озове зад решетките.

— И как така вие от ЦРУ знаете по-малко за проект „Меджидо“ от един ислямски свещен боец, затворен в базата Гуантанамо, Куба? — прошепна Мичъл.

— Не сме сигурни, че той знае нещо — вдигна рамене Хох. — Но приликите между „Джафар ал Таяр“ и нашия проект „Меджидо“ са твърде близки, за да ги пренебрегваме. Единственият начин да отрием истината е да проследим този проект и да видим какво се е случило с тези дванайсет кандидати.

— Което означава, че този полковник Елис е още наоколо и знаете къде да го намерите, така ли?

— Да — кимна другият. — Проблемът е, че трябва да изберем личността, която да пратим след него, много внимателно.

Мичъл се замисли за момент. Можеше да прочете в очите на Хох, че шефът от ЦРУ вече е набелязал въпросната личност.

— Уолър ли? — попита Мичъл.

Хох допи кафето си и помоли за сметката.

— Имаме много малко време. Нашите анализатори смятат, че следващите атаки могат да започнат всеки момент.

— Но как? — попита Мичъл. — Уолър би се справил чудесно, ако го качите в някакъв самолет и го пратите в адска дупка на Третия свят, вода работи под прикритие в подобна операция е нещо съвсем друго. Ще трябва да се каже на ФБР за какво става дума и те никога няма да го освободят, без да получат сносно обяснение.

— Биха се съгласили, ако тази молба им бъде отправена от подходящия човек — рече Хох и извади от джоба си пари, за да плати сметката.

— Бийчъм.

— Да, сега е момент за спешни национални действия — каза Хох. — Смятам, че вицепрезидентът на САЩ има специални пълномощия и повече власт от теб, нали?

— Точно така, тя е по-добрият вариант — усмихна се Мичъл. — Нали затова я сложихме там.

 

 

Дейвид Рей Венабъл не беше живял достатъчно дълго в Белия дом и още не познаваше добре историята му. Във всяка стая и зала, из които се разхождаше, се пазеха неизличими следи от напрегнати за Америка дни — Червената стая с камината, откъдето Хари Труман беше следил атомната атака над Хирошима и Нагасаки; библиотеката, в която Джон Ф. Кенеди се бе молил по време на Кубинската ракетна криза; спалнята, през чиито прозорци Линкълн бе гледал към гробището „Арлингтън“, пълнещо се с мъртъвци на една нация, нападнала сама себе си.

И сега това беше негово — този дом, тази страна, това свещено доверие. Сега той се бе настанил в Зелената стая, където диванът и две тежки кресла предлагаха относителен уют. Черното кадифено въже, препречващо пътя на туристите, още стоеше на вратата.

— Достатъчно спокойно ли ще ти е тук, Елизабет? — попита той.

Това бе единственото, което можеше да направи, след като вицепрезидентът Елизабет Бийчъм бе отказала да замине. Ако се бяха спречкали в Овалния кабинет, влиянието върху персонала му щеше да бъде опустошаващо.

— Освободи костюмарите — каза тя.

Бийчъм нямаше намерение да обижда агентите от Сикрет Сървис, които следяха всяко тяхно движение откак избухна първата бомба в Атланта, но сега положението беше друго и тя предпочиташе да са сами — а и от малка бе научена да не се разправя пред подчинени.

— Моля — рече президентът, махна към началника на смяната и допълни: — Затворете вратата отвън и ни оставете за минутка, може ли?

Агентът, ветеран от две предишни администрации, помисли за момент и се отдалечи. В крайна сметка това беше Сикрет Сървис; понякога това, което не си видял, бе също толкова важно, колкото и това, на което си бил свидетел.

— Трябвам ти тук, Дейвид — рече Бийчъм, когато останаха сами. — Не превръщай проблема в такъв, каквото не е. Ще остана в сянка. Няма да стъпя в проклетата Оперативна зала, ако това ще те направи по-щастлив, но персоналът, който си довел, е съвсем нов във Вашингтон и хората никога не са се сблъсквали с нещо подобно. А аз имам опит.

Венабъл не виждаше смисъл да спори по този въпрос. Бийчъм беше работила като председател на Комисията по разузнаването към Сената преди, по време и след атаката от 11-ти септември. Малко хора във Вашингтон имаха по-добри източници, връзки или репутация.

— Въпросът не е в това, че не ценя опита ти — изстреля президентът. — Просто трябва да защитим правителството, ако нещо се случи. Както каза Хавлок, ние ще поддържаме пълноценни връзки с… където и, по дяволите, те закарат.

— Мериленд — съобщи му тя. — Наричат го „Място Седем“.

— „Място Седем“? Предполагах, че ще звучи като военен термин.

Названието като че ли разсея главнокомандващия, който бе служил известно време във Виетнам. Но скоро той отново се съсредоточи.

— Май ми дойдоха малко в повече названията, които трябваше да запомня през последните два дни.

— Не и ако поспиш малко. Дейвид, това е първото нещо, на което те учат при управление на кризи. Чувала съм го много пъти: началните събития изпълват ръководителите с адреналин и те смятат, че трябва да взимат участие във всичко. Колкото повече стоят, толкова по-трудно се откъсват. Лишаването от сън води до вземането на погрешни решения, а това води до…

— Не ме поучавай, Елизабет. Участвал съм в сражения и съм преживял не малко спешни ситуации по време на двата ми мандата като губернатор. Чувствам се добре.

— Бури и наводнения — припомни му тя. — Говорим за хиляди животи в цели шест щата. Става дума за икономиката, която ще изпадне в колапс и ще рухне, ако не…

— Достатъчно — махна с ръка той. — Разбрах какво искаш да кажеш.

— Добре, тогава нека споделя с теб едно предположение! — Бийчъм започна да разтрива основата на носа си. Вече усещаше умората и спешно се нуждаеше от сън. — Да предположим, че това е първият етап от един много по-голям терористичен заговор. Нека приемем, че разузнаването ни докладва за пряка заплаха за ключово важни инфраструктури, включително енергетиката, сухопътния транспорт, финансовите пазари… и дори Интернет.

— Предположение ли? — попита той. — Или имаш по-конкретна информация, която все още не съм видял?

— Да кажем, че има основание да смятаме, че ислямските терористи са направили вътрешни групи с участието на американци. Американци немюсюлмани. Хора като теб и мен.

— Това не е предположение, нали? — попита той. — Трябва да знам, Елизабет. Може и да не ти харесва, но все още съм ти шеф.

— Онзи арест, за който ти говорих по-рано. Залавянето на Махар в Индонезия?

Президентът кимна.

— Той не беше сам.

Сега очите му се разшириха.

— С него бяха и трима американци. Християни.

— Какво? Защо? Разпитахте ли ги?

Бийчъм направи няколко крачки към прозорците, гледащи към Пенсилвания авеню. Снегът замъгляваше всичко от другата страна на уличното платно.

— Това, което ще ти кажа, не е записано в нито един разузнавателен доклад. Не влиза в рамките на засекретената информация и всъщност не съществува реално. Ти — макар че разполагаш с цялата президентска власт — никога няма да можеш да проникнеш в механизма, който скрива тази история. Това е неофициална програма, разрешена тихомълком от предишната администрация, и действаща извън рамките на бюрокрацията.

— За какво говориш? Създали сте някаква супертайна агенция за борба с тероризма ли? — Гласът му звучеше невярващо и леко ядосано. — Не искам такива неща при моето управление, Елизабет. Казвам ти го още отсега. Всичко, което правим, трябва да е открито и достъпно за проверка от Конгреса. Няма да се застъпвам за…

— Искаш ли да знаеш за християните, или не? — Бийчъм въобще не изглеждаше впечатлена от заплахите му.

Венабъл кръстоса ръце пред гърдите си и зачака.

— ФБР свърза една саудитска благотворителна фондация, работеща в Съединените щати, с група бели расисти от Айдахо. Там са се извършвали многобройни финансови преводи, някои от които твърде значителни. Олрид казва, че според неговата Група за проследяване финансирането на терористи следите водят пряко до важни членове на саудитската кралска фамилия.

— Саудитци ли? — пое дълбоко въздух Венабъл с примирен вид. — Вече достатъчно се занимавахме с тях, нали така? Искам да кажа, че от това, което съм чел през последните няколко години, те винаги са се противопоставяли на всичко, свързано с тероризма.

— Точно така — съгласи се Бийчъм. — Саудитските магнати са инвестирали повече от билион и петстотин милиарда долара в наши финансови институции. Те са едни от най-сериозните ни съюзници в Близкия изток и имат големи общности в най-големите ни градове. И все пак разузнаването смята, че представляват критична заплаха.

— А какво ще кажеш за „Бордърс Атлантик“? — попита той. — Джордън Мичъл продаде системата „Куантис“ на саудитците, преди да я е въвел още в собствената си страна. Именно твоят комитет определи това като една от най-големите заплахи пред разузнавателната ни общност през последните десетилетия.

Изведнъж всичко започна да добива смисъл. Механизмите в неговия възпитан в Йейл мозък започнаха да работят в синхрон.

— Не знаем за никакви негови връзки по тази линия, но да, това очевидно е проблем — отвърна Бийчъм.

Би трябвало да се притеснява, че лъже президента на Съединените щати, но всъщност не беше така. Знаеше, че въпросите на националната сигурност рядко зависеха от политиците. В нейната вселена от тайни само онези с ясно съзнание за мисията и отговорността трябваше да бъдат посветени.

— Тогава сигурно са били намесени и в атентатите от 11 септември, предполагам?

— Да. Саудитците са помагали на петнайсет от деветнайсетте мъже, отвлекли самолетите, и са финансирали най-различни каузи — като се започне от „Ал Кайда“ до пропалестински групировки. Сега разполагаме със значителни доказателства, че те подкрепят един съвсем нов тип вътрешна заплаха в САЩ.

— Но защо ще работят с християнски групировки? — попита Венабъл. — Какво биха спечелили?

— Все още не знаем — излъга Бийчъм отново.

Засега му бе казала достатъчно.

— А, разбрах — кимна Венабъл и смръщи чело с леко циничен вид. — Това е твоят коз. Ти си част от тази малка група, за която нищо не знам, и трябва да стоиш тук, за да търгуваш с твоите тъмни малки тайни. Ето защо не ти се иска да те изпратя на онова място… както и да се казваше.

— „Място Седем“ — тя се обърна към прозорците. — Това не са малки тъмни тайни, Дейвид. Те са разликата между свободата и края на Америка такава, каквато я познавам. Трябвам ти тук. Имаш нужда от мен повече, отколкото си представяш.