Кристофър Уиткомб
Снайперистът (6)

5.

След като завърши курса по снайперизъм, Джеръми се върна в ООЗ с чувството, че е умрял и се е възнесъл на небето. Макар че подготовката и обучението продължаваха да бъдат неразделна част от работата му, той вече не беше курсант, а оператор — изцяло пълноправен член на екипа. Мъжете, които седяха в онази зала и гледаха как удря камбаната, днес вече се закачаха и шегуваха с него, приемайки го като равен. А в отношението им се усещаше искрено уважение.

Промяната беше огромна. Изпитанията в ШНО и снайперистката школа бяха закалили тялото му, превръщайки го в истински атлет. Умът му функционираше като часовник и разиграваше с лекота възможните сценарии, светкавично преценявайки различните възможности и вероятните решения, които беше в състояние да вземе за частица от секундата. Придвижваше се със самоувереността на добре трениран атлет — здрава и надеждна като бронежилетката, която обличаше преди поредната изява в „Периметъра на смъртта“. Чувстваше се способен да постигне всичко.

И това му харесваше. Докато приятелите му от колежа започваха деня си с преглед на пазарните дялове и курсовете на акциите, Джеръми и колегите му от екипа се събираха в Тренировъчния център за огнестрелни оръжия за кратка настройка на стрелковите си умения, тренировка с различните видове огнестрелни оръжия или РББР — ръкопашния бой от близко разстояние, който лежи в основата на всички щурмови действия, свързани с освобождаването на заложници. И макар че никога нямаше да получи ъглов кабинет и лична секретарка, той определено предпочиташе работното място в търбуха на някой от щурмовите хеликоптери „Бел 412“, увиснал на тридесет метра над земята. В ООЗ нямаше делово партньорство, не се предвиждаха повишения на базата на трудов стаж. Но всички мечтаеха някой ден да станат командири на екип, Джеръми също. Той беше уверен, че рано или късно ще получи този шанс. Междувременно обаче получаваха други бонуси — като например вълнението, свързано с „бързото въже“, или спускането от въздуха в база на терористите; или пък „преследването на огненото кълбо“ — специфичен начин за проникване в укреплението на терористите под прикритието на специален огнен заряд.

В случай че подобно разнообразие не го задоволяваше, отрядът му предлагаше възможността всеки вторник и четвъртък да потъва дълбоко в гората, където да усъвършенства маскировъчните си умения и точната стрелба на разстояние до хиляда метра. Два-три пъти седмично беше длъжен да тренира леководолазните и алпинистките си умения, да залага взривове и да изпълнява навигационни задачи, да лети с бясна скорост по специалното трасе на пистата, където усвояваха тънкостите на управлението на автомобили със специално предназначение. Списъкът нямаше край, дори и най-запаленият любител на силни усещания би се възхитил от него.

Но това, което най-силно го вдъхновяваше, нямаше нищо общо с оръжията или възбудата от операциите под прикритие. Златната значка на Федералното бюро за разследване в джоба му — олицетворение на най-добрите традиции на американското правораздаване — беше онзи стимул, който му позволяваше да преодолява физическото изтощение и саможертвата в личен план. Беше абсолютно сигурен, че благодарение на особено високия боен дух всеки от 55-те му колеги би рискувал живота си за него, ако това се наложи. Изпитваше чувство на огромна гордост от факта, че в мига, в който президентът на Съединените щати изпита нужда от помощ за освобождаване на заложници или арест на международни терористи, той без всякакво съмнение ще се обърне към Куонтико.

За щастие нещата в личния му живот също се развиваха много добре. Каролайн не само бе успяла да си намери работа, но получи и повишение. Децата харесаха новото си училище, а Хамптън Оукс бързо се превърна в любимо място за живеене — изключително приятен квартал с баскетболни игрища, места за събиране из задните дворове и неизменните джипове, паркирани около къщите. Всички обитатели на квартала работеха за някоя правителствена агенция — единият му съсед беше флотски мичман, отсреща живеете майор от морската пехота, а отзад — агент на Сикрет Сървис. Държавната служба ги свързваше здраво, просто защото бяха подложени на един и същ натиск, на едно и също напрежение.

Но най-важното беше, че трите деца на Джеръми продължаваха да обожават пътя, по който беше поел баща им. По всяка вероятност Мади, Крис и Патрик никога нямаше да обикалят Европа с парите от попечителски фонд на тяхно име, но със сигурност щяха да завършат колеж благодарение на спестяванията му и нямаше да се прибират у дома в почивните дни с единствената задача да хвърлят мръсното си бельо за пране. Те го обичаха с онова ококорено възхищение, с което самият той бе обичал баща си — професионален пожарникар, отдал живота си в служба на хората в малкото планинско градче в Северен Хемпшир. Разбира се, ООЗ нямаше гараж с лъскави червени пожарни коли като онзи, в който работеше баща му, но в замяна на това предлагаше същите възможности за изява на себеотрицанието, волята и героизма. Всеки път, когато Джеръми споменаваше ФБР или ООЗ, децата му изпадаха в състояние на радостна възбуда. За тях тези съкращения бяха особено привлекателни, изпълнени с обещания.

Подобно на всяка друга работа, в ООЗ също имаше почивни дни. По това време на годината те означаваха преди всичко бейзбол. Джеръми винаги беше обичал тази игра, въпреки че надеждите му за професионална кариера се бяха изпарили твърде рано. В замяна на това продължаваше да следи изявите на „Ред Сокс“ с почти религиозен плам, а когато Мади се записа да тренира в Детската лига, той веднага пожела да стане треньор на доброволни начала. В резултат в съботни дни като днешния никога не се говореше за работа. Щом реферът вдигнеше ръка с пронизителния вик „Играй!“, на света оставаха само Джеръми и неговата банда от беззъби хлапета.

— Тате! — екна гласчето на Крис Уолър, заглушавайки за момент глъчката на родители и роднини, събрали се край тъчлинията. — Искам да ми купиш кученце!

Джеръми хвърли един поглед към таблото с резултата, на което пишеше ДОМАКИНИ — 7, ГОСТИ — 8, след което се обърна към своя малък източник на кошмари. Второто му дете беше захвърлило бухалката и се опитваше да предпази лъскавата си нова ръкавица от зъбите на игриво кученце от породата ирландски сетер.

— Каролайн! — викна той и гневно махна с ръка по посока на Крис. — Можеш ли да решиш този проблем?

Каролайн изскочи от трибуните и хукна към сина си, а Джеръми отново насочи вниманието си към позицията на питчъра. Маршъл Болдуин — седемгодишният син на агент на финансовото разузнаване, който също живееше в Хамптън Оукс, извърна очи към скамейката в очакване на сигнала му.

Вик на разочарование от трибуните показа, че Каролайн не беше стигнала навреме до Крис. За щастие никой не му обърна внимание. „Марлините“ на Джеръми изоставаха с една точка и очите на всички бяха заковани върху доста мършавата дясна ръка на неговия питчър номер едно.

— Две аут! — извика той на играчите, след което докосна периферията на шапката, попипа брадичката и избърса пръсти в предната част на фланелката си.

— На първа!

Високият метър и десет и тежък трийсет и пет кила Маршъл Болдуин не излъчваше кой знае каква заплаха. Синята му фланелка висеше като на закачалка. При всеки размах шапката му опасно се смъкваше над очите, а предметът в дясната му ръка приличаше по-скоро на волейболна топка, отколкото на бейзболна. Но за посрещачите на противниковия отбор този миниатюрен хвърляч очевидно изглеждаше като самия Сатана. Защото въпреки окаяния си вид, той притежаваше разрушително оръжие, за което повечето участници в Детската лига на Станфорд можеха само да мечтаят — силно фалцираното хвърляне.

— Хайде, Маршъл, изяж го! — извика Джеръми, напразно опитвайки се да постави под контрол натрупаната в ООЗ агресивност. В моменти на стрес той неволно минаваше на снайперистки жаргон, независимо от усилията си да не го прави.

Посрещачът на гостуващия отбор направи няколко пробни размаха, после шумно удари ръкавиците си една в друга. Четиридесет чифта очи, принадлежащи на отбора домакин, напрегнато се заковаха в кръга на питчъра. Маршъл леко кимна с глава на хващача си, опипа с пръсти едрите шевове на топката и се изви назад, готов да хвърли. Трибуните утихнаха.

Топката излетя, направи плавен завой надясно, след което се стрелна през зоната за удар и меко шляпна в протегнатата ръкавица на хващача. Джеръми скочи на крака още преди съдията да обяви удар номер три. Винаги изпитваше удоволствие при този звук, който не приличаше на нищо друго. Родителите нададоха радостни викове, които погълнаха яростните протести на Кристофър, принуден от майка си да остави кученцето на мира.

— Добре, а сега слушайте внимателно — извика Джеръми на момчетата от отбора, струпали се около него. — Предстои ни последен опит, с който ще спечелим. Фасулска работа, нали?

— Абсолютно! — ревнаха в един глас хлапетата. Ричи Маккули вече беше нахлупил каската си и сваляше калъфа на бухалката си. Въпреки че бяха едва във втори и трети клас, тези деца разбираха прекрасно за какво става въпрос. Искаха да завършат с перфектния резултат от 7:0.

Ричи пое щита в момента, в който привърженик на противниковия отбор подигравателно изкрещя:

— Посрещачът е мадама!

Джеръми кипна. Има моменти, в които децата трябва да са разделени от родителите си. Но Ричи Маккули дори не трепна. Втренчил заплашителен поглед в питчъра — точно по начина, по който го беше учил треньорът, той се подготви за удар.

— Първа топка — обяви реферът веднага след това. Нямаше проблем, тъй като топката попадна точно в ръба на щита.

Следващата прелетя високо над главата на Ричи, третата той посрещна с несполучлив удар, а четвъртата беше спорна. Съдията би могъл да я отсъди в двете посоки, но в крайна сметка я отчете като удар, главно поради ограниченото време.

— Сега не бързай — обади се Джеръми. — Изчакай най-подходящия момент.

После докосна върха на носа си, потупа се по корема и тръсна глава, излъчвайки универсалните треньорски сигнали. Ричи е бърз, а този питчър изглеждаше уморен.

Трибуните утихнаха за засилването, после топката литна по посока на щита. ТРЯС! Ричи или беше пропуснал универсалните треньорски сигнали, или беше решил да действа на своя глава. Ударът му дойде малко къс и топката с подскачане се насочи към едно дебело момиче със скоби на зъбите, което я грабна и я препрати към първи пост.

Рейчъл Бумгартнър докосна следващия питчър за дубъл. Били Шелънбай — синът на Дейв, предприе къс, но напрегнат спринт, благодарение на който се установи на първи пост, а Рейчъл спря на трети. Брайън Гладман нанесе удар, без да отлепя бухалката от рамото си. В резултат „Марлините“ останаха на една точка от загубата, с батъри на всички постове. Едно попадение в базата би довело до равен резултат, а дубъл щеше да означава победа.

Но когато се обърна към редицата на своите батъри, той почти се задави. Батър номер девет се оказа сравнително ниското седемгодишно момиченце на име Мади Уолър. Преди време тя обяви, че обича бейзбола, но след това откри, че проследяването на бързите удари е нещо изключително противно — почти колкото посещението при зъболекар. Макар да беше дъщеря на треньора, Мади не притежаваше неговата състезателна натура.

Джеръми изгледа подредилите се в полукръг състезатели и се втренчи в насълзените очи на малката си дъщеря. Не беше очаквал, че точно тя ще трябва да спасява сезона. Понякога между бащата и треньора зейваше дълбока пропаст. Отчаяно му се прииска да изтича и да я вземе в прегръдките си, да я дари с целувка и дай прошепне няколко окуражителни думи. Но за това и дума не можеше да става, тъй като в момента се провеждаше официален мач на Детската лига. И всякакви целувки с играчите бяха забранени.

— Мади, гледай да осъществиш контакт — подхвърли й той, после понечи да изрече обичайните окуражителни слова, но беше прекъснат от един до болка познат звук.

БИП, БИП, БИП…

Беше пейджърът му, дублиран от още някакъв на трибуните.

Мади, която току-що бе поела по тежкия път към позицията на батъра, изведнъж замръзна на място. Джеръми беше обяснил на децата си, че в момента, в който зажужи пейджърът, той веднага трябва да тръгне. При това, без да знае дали ще се върне бързо, или чак след една-две седмици. По всяко друго време Мади би се справила с този проблем, но не и в момент като този.

— Мамка му! — промърмори той, достатъчно високо, за да бъде чут от едно-две деца наблизо. За операторите на ООЗ изписването на три осмици върху екрана на пейджъра беше равносилно на алармен сигнал за пожарникарите. Нямаше време за губене, не можеше да изчака да види как ще хвърли топката слабичката второкласничка.

— Подходящо време, няма що — изръмжа Шелънбай, присъединил се към него на пейката. — Ела, ще те закарам. А Вики ще се прибере у дома с Каролайн…

За пет години служба в ООЗ Дейв Шелънбай беше жертвал доста рождени дни, ваканции и мачове на Детската лига. Връх на всичко беше раждането на последното му дете през 2001, което беше станало по време на една от секретните му мисии в Индонезия.

Джеръми отправи настойчив поглед към жена си, просто за да й покаже, че няма избор. Не биха му изпратили сигнал, ако не се бе случило нещо важно. Тя трябваше да го разбере. След това се обърна и изтича след Шелънбай, който вече беше запалил мотора на мощния си джип.

В момента, в който се готвеше да затръшне вратата, до слуха му долетя остро пропукване. Такъв звук издава стоманената бухалка, когато влиза в съприкосновение с летящата с петдесет километра в час топка. Коженото кълбо се извиси високо над затревеното поле, а публиката избухна в аплодисменти.

— Страхотно! — промърмори с уважение Шелънбай.

Джеръми се усмихна и измъкна специално изработения си пистолет „Ле Байе“, 45-ти калибър, който криеше под свободно пуснатата фланелка на екипа си. Издърпа затвора и провери дали има патрон в цевта. Това си му беше навик.

— Спокойно, мечок — подхвърли загрижено Шелънбай и протегна ръка да усили звука на радиото.

Какво пък чак толкова, понечи да отвърне Джеръми. Това все пак беше първата му бойна тревога. Нямаше нищо лошо в опита му да се настрои на подходяща вълна.

 

 

Джордън Мичъл седеше на председателското място на огромната заседателна маса в Бойната зала, преплел пред себе си пръсти с безупречно поддържан маникюр. Трима мъже и две жени го гледаха право в очите от своите предварително определени места. Това бяха израелският анализатор на гласовия стрес, двамата бивши профайлъри от ФБР, експертът по невролингвинистично програмиране и операторът на полиграфа. От теста със Сирад Мално беше изминала почти цяла седмица — един напълно достатъчен срок, да дадат своите заключения.

— Добре, приятели, чакам вашето експертно мнение — разпери ръце Мичъл. — Кажете ми какво означава всичко това…

От израженията им можеше да заключи, че изборът му на мястото за това кратко съвещание е произвел очаквания ефект. Стените на залата бяха облицовани с дъбова ламперия, светлината идваше от огромни кристални полилеи, а редиците остъклени шкафове с редки оръжия привличаха вниманието им далеч по-силно от чудесния слънчев ден навън, зад плътно затворените прозорци.

Тези изражения Мичъл познаваше добре — те се появяваха върху лицата на почти всички, които привикваше в Бойната зала. Той планираше всичко — време, място и съдържание. Това беше формулата, към която се придържаше с почти религиозен фанатизъм. Всичко, което казваше или вършеше Джордън Мичъл, се подчиняваше на хладния разум — от начина, по който усилваше докрай климатика, за да накара гостите си да потръпнат, до планирането на заседанието именно в събота сутринта. Искаше тези хора да почувстват неговата застрашителна сила и безгранична власт. Тук той беше единственият експерт.

— Нямам нищо против да започна пръв — обади се операторът на полиграфа и механично опипа очилата си. — Моите графики са добри — както аналоговите разпечатки, така и електронният резултат. Предизвиках я в три области, за да проверя как реагира на различни обвинения, но тя дори не трепна. Мога да кажа, че ако тази жена не е говорила истината, значи е най-голямата измамница, която съм срещал…

Той се облегна назад и скръсти ръце, сякаш предизвикваше останалите да му възразят.

Анализаторът на гласовия стрес плъзна молива по записките си и вдигна глава.

— Вие сте умен и съобразителен човек, господин Мичъл — започна той. — Не ви обвинявам за решението да отидете отвъд традиционните тестове с полиграф, за да потърсите сигурното решение.

Мъжът с окосмените кокалчета му хвърли поглед, в който личеше дълбоко отвращение.

— Събрали сме се тук да дефинираме това решение, а не да обсъждаме личните си качества в изследователската област — побърза да се намеси Мичъл. Ако неговите служители се държаха по този начин един с друг, той със сигурност щеше да им наложи тежки наказания. — Кажете дали тази жена говори истината, или се е опитала да ни заблуди…

— Анализът на гласовия стрес не открива отклонения от нормата — отговори доктор Шилинг. — Гласът й демонстрира вибрации, които следва да се очакват от жена с нейната подготовка и образование, която говори истината. На базата на това можем да заключим, че тя прави разлика между добро и зло. При лъжа положително щяхме да сме свидетели на доста по-силна осцилация.

Мичъл се обърна към експерта по невролингвистика — малко известен алхимичен процес, при който истинността на казаното се проверява чрез движението на очите и лицевите мимики.

— А вие, Катрин? Видяхте ли истината в очите на тази жена?

— Истината ли? — отговори с въпрос дребната ерудирана жена с бледо лице и къса, леко посивяла коса, размърда се на мястото си и посочи телевизионния монитор. — Не мога да кажа за истината, господин Мичъл. Знам само, че тази жена със сигурност вярва в това, което говори. Вижте тук…

Насочи дистанционното управление към широкоекранния апарат и натисна бутона „плей“. На екрана изплува лицето на Сирад в близък план, заснето по време на теста с полиграфа.

— Невролингвистичната програма е фокусиран върху незабележимите промени в движението на очните ябълки, пряко свързани с когнитивната функция. Човек е склонен да обърне взор навътре, към онзи мозъчен център, който отговаря за отделните функции. А поради факта, че спомените се формират в лявото мозъчно полукълбо, при всеки опит да си спомним нещо, ние поглеждаме в него… Ще ви дам пример с един конкретен въпрос, който й се задава по време на теста. Когато операторът я пита дали моминското име на майка й е Хоторн, ясно се вижда как очите й поглеждат нагоре и наляво.

Мичъл насочи поглед към екрана, преструвайки се, че проявява интерес към разясненията на слабичката жена.

— А сега, след въпроса дали е израснала в Луизиана, тя отново поглежда нагоре и наляво. Виждате ли?

Присъстващите търпеливо слушаха. При подобни случаи всеки от експертите възприемаше спецификата на колегите си като шаманство, а обясненията им — като заклинанията на циганка гледачка. Едно допълнително мнение и нищо повече.

— Това е мястото, на което открива спомените си. Наричат се невросимпатетични спомени. Човек се обръща към мозъчния център, който възстановява отдавна случили се събития или стари спомени. Но когато създава фикция, той използва друг център — онзи, който подпомага творческите процеси. Определим ли веднъж базата на неизмамното поведение с помощта на конкретните тестови въпроси, ние можем да измерим диференциацията и да екстраполираме измамата, тоест лъжата…

— Добре, но откъде знаете, че тя не лъже за абсолютно всичко? — попита Мичъл. — Как можете да разберете дали не си е изградила един напълно фалшив живот? Може би всичко е лъжа, включително и базата…

— Вижте това — отвърна жената и върна лентата. — Преди интервюто, още при сядането, вашият оператор я пита дали е спала добре. Тя отговаря положително.

Видеото спря и отново показа в едър план лицето на Сирад. Тя гледаше надолу и надясно — точно в противоположната посока на това, което беше демонстрирала в момента на спомена.

— Гледа в друга посока — моментално го забеляза Мичъл. — Но защо би излъгала, че е спала добре?

— Аз не съм в бизнеса с въпросите, господин Мичъл. От доклада на скритото наблюдение става ясно, че въпросната дама е напуснала стаята си малко след девет и се е върнала чак в два. През нощта е ставала на два пъти, а в шест е взела душ. Не бих свързала подобно поведение със здрав сън…

Джордън Мичъл замислено кимна.

— Много интересно — промърмори той. — Значи по ваше мнение тя е изрекла само една неистина, при това още преди да започне теста с детектора на лъжата… — Обърна се да погледне профайлърите на ФБР, които седяха и слушаха съвсем спокойно, очевидно свикнали на подобни анализи. — Моля, кажете какво би накарало тази жена да излъже за нещо толкова просто, каквото е здравият нощен сън?

— Ние не се опитваме да отличим лъжата от истината — отвърна единият от експертите, добре облечена жена на около петдесет и пет години с остри черти и доста натежала фигура, единствен пушач сред присъстващите. — В замяна на това обръщаме внимание на мотивацията. От това, което е регистрирал полиграфът, не личи умишлена манипулация.

Партньорът й кимна в знак на съгласие.

— Най-трудно се хващат лъжите на психопатите, но тази жена не показа нито една от чертите, които обикновено приписваме на въпросното заболяване — например детски травми, предателство, липса на признаци за социално отговорно поведение. Сведенията в досието й сочат точно обратното. Сирад Мално изглежда абсолютно уравновесена. Според нашето заключение тя е точно такава, за каквато се представя.

— Значи и петимата твърдите, че тя говори истината, така ли? — пожела да обобщи Мичъл.

Никой не възрази.

— Както може би знаете, за всеки случай аз наех частни детективи и им възложих да проверят миналото на тази жена. И те откриха, че описаният пред вас живот е тотална фалшификация. На практика всички отговори, които ви предлага, са пълна лъжа…

Разбира се, той би могъл предварително да раздаде на експертите копия от личното й досие, но това щеше да бъде несправедливо спрямо Сирад. Защото тя бе стартирала тази постановка далеч, преди да се подложи на детектора на лъжата и заслужаваше възнаграждение за положените усилия.

Джордън Мичъл се изправи и тръгна към вратата. Беше открил това, което търсеше.

 

 

Шелънбай спря на паркинга на ООЗ и двамата втренчиха погледи в групичката на колегите си, заета с преглед на оборудването. Джеръми усети как вълнението му рязко нараства в навечерието на първата му истинска мисия.

Повечето екипи вече товареха оборудването си. Трима щурмоваци от екипа „Голф“ бяха паркирали един лекотоварен „Додж“ до товарната рампа и прехвърляха в каросерията му кислородни бутилки и гумени леководолазни маски. Двамина от екипа „Хотел“ подреждаха катераческото си оборудване на покривите на два шевролета „Събърбън“, специално изпълнение. Снайперистите от „Уиски“ и „Зулу“ зареждаха раниците си с оборудване за оцеляване в тропически условия. Наблизо група техници от помощния персонал съсредоточено товареха тон и половина електронно оборудване в специални сандъци от неръждаема стомана.

За неопитния наблюдател стартовата площадка на ООЗ положително приличаше на зле организиран мъжки пансион, получил неочаквано нареждане да се изнася. Но опитните работници, обслужващи електротелферите и другата техника, работеха спокойно и по предварително установени планове.

— Каква е тревогата? — попита Джеръми, изскочил иззад „укритието“ на снайперистите. Фриц и Джони Лангдън зареждаха раниците си с консервирани равиоли и кутии с бисквити.

— Пуерто Рико — кратко отвърна Фриц. — Опаковай си маскировъчните такъми, тропическото оборудване и всички гадории за нощно виждане. В тринадесет и тридесет отлитаме от „Андрюс“.

Джеръми понечи да поиска повече подробности, но после се отказа. Останалите от екипа вече бяха навън и довършваха оборудването си. В момента той беше един от тях, обикновен боец, който се подготвя за мисия. Ако някой сметнеше за нужно да му предостави повече информация, той без съмнение щеше да го направи.

 

 

— Здравейте, свързахте се с телефон 643–9623 — бръмна жизнерадостният глас на Сирад от телефонния секретар. — Оставете послание и аз ще ви се обадя.

Затвори вратата с крак и се насочи към вътрешността на апартамент 29Ф — съвсем обикновено жилище с две спални в Бъкхед — един от престижните квартали в центъра на Атланта. През огромните прозорци свободно нахлуваше слънчева светлина, която щедро заливаше добре обзаведените помещения. Дишаше дълбоко, челото й беше обсипано със ситни капчици пот — едно нормално състояние след 12-километров пробег. Макар че благодарение на бързия си метаболизъм нямаше проблеми с килограмите, Сирад продължаваше да изпълнява програма на доста тежко физическо натоварване.

— Пфу! — промърмори тя и избърса потта от челото си. Въздухът беше задушлив и тя за миг си спомни как понякога в детството си буквално не можеше да диша от жега. — Оправете най-сетне климатичната инсталация! — извика тя, без да се обръща конкретно към никого. Това беше просто едно от нещата, за което никога не й оставаше време. Прекалено дълги часове прекарваше в службата.

— Ало… Здравейте, госпожице Мално… Обажда се Роланд от представителството на БМВ в Бъкхед. Исках просто да проверя имате ли някакви въпроси, свързани с новото ви 540… Ако желаете, обадете се в рамките на работното време, когато ви е удобно…

Гласът звучеше така, сякаш принадлежеше на свенлив гимназист, който се чуди как да я покани на среща.

Хвърли ключовете си в плитката керамична купа, поставена в центъра на марковото писалище и набързо прегледа двуседмичната купчина на пощата си. Сметки, юридически документи, балансовият отчет на издателството… Обичайните неща. Повечето пликове се озоваха право в кошчето за боклук, едновременно с края на телефонния запис. Тя смъкна горната част на екипа си за бягане, изрита маратонките и започна да събува овлажнелите от пот шорти. Беше станала рано, но преди обичайния си утринен крос трябваше да довърши един спешен доклад. По тази причина излезе да тича в най-голямата жега.

Грабна една кърпа от банята за гости и се насочи към малкото помещение в съседство с дневната, където върху красива махагонова масичка светеше чисто новият й компютър. Избърса потта от лицето си и се наведе да го включи. Докато машината тихичко зареждаше, очите й с одобрение пробягаха по красивата никелирана кутия. Обичаше материалните неща и страшно много й харесваше да комбинира изящни предмети на изкуството с вещи, които най-често предизвикват всеобщо отвращение. Модернистично платно от Барнех Нюман беше окачено точно над кичозна стъклена купа, триптих от ужасяващо обезобразени тела на Робърт Мапълторп висеше над изключително изящен старинен френски бюфет. Именно контрастът между естетиката и отвращението я караше да комбинира антики с масови стоки. Обичаше острото противопоставяне между удоволствието и болката…

Сирад се протегна, за да прогони напрежението от сухожилията си, след което се отпусна в коженото кресло, дизайн на Алфред Портньоф. Хладната тапицерия й се стори грапава и суха, влизайки в ярък контраст с горещия и застоял въздух в апартамента. Екранът пред нея оживя. Протегна ръка и включи телефонния секретар на възпроизвеждане.

— Здрасти, Сирад — екна жизнерадостен мъжки глас. — Обаждам се да ти кажа, че с нетърпение очаквам да те видя следващата седмица. Надявам се, че си добре… Клик.

Хамид, рече си тя. Най-новият й ухажор беше вицепрезидент на „Бордърс Атлантик“, отговарящ за финансовите подразделения на компанията. Беше по-самоуверен в сравнение с другите мъже около нея, но въпреки това проявяваше известна свенливост. Запозна се с него по време на престоя в Ню Йорк за теста с детектора на лъжата. Нещата се развиха толкова бързо и благоприятно, че той я покани да вечерят в четвъртък, при това тук, в Атланта.

Плъзна мишката си по редицата имейли, изписали се на екрана. Майка й. Шефът й. Съобщение за по-висока оферта от друг участник в търга на Интернет сайта, където си беше харесала някаква стара автоматична писалка. Скоро отново изпита чувството, че се е родила пред компютърния екран. Работата в „Бордърс Атлантик“ й предлагаше твърде малко контакти с живи хора — всичко беше свързано със схеми и чертежи, бази данни, пазарни проучвания и анализи на търговския риск. Имаше чувството, че прекарва дните си в някаква алтернативна реалност, опитвайки се да гради кариера на базата на пиксели, графики и алгоритми.

Плъзна стрелката надолу по списъка с имейли и спря едва когато нещо привлече вниманието й.

[email protected] — Авантюрата те очаква.

Пренебрегна предупреждението за опасност от вируси и щракна два пъти върху надписа.

— Здравей, Сирад — продължаваше телефонният секретар. — Виж какво, никак не ми се иска да те безпокоя, но онези проекти за Маями все пак ми трябват. Направи така, че да ги имам още в понеделник сутринта.

Беше прекият й началник, който изобщо не изпитваше неудобство да я безпокои. Напротив — това му носеше безумно удовлетворение.

Остана безучастна пред нашествието на поредния порно сайт, който бързо изпълни екрана с вдигнати палци и предизвикателни реплики на хора, ангажирани в различни варианти на сексуалната игра. Мъже с огромни фалоси се бяха надвесили над жени, които изглеждаха така, сякаш им плащат да бъдат смаяни. Момичета в униформи от католически колежи. Дебели момичета. Кльощави момичета. Педерасти и нещо, което се наричаше „Забранена зона“.

Кликна върху една графика с надпис „Забранено, но приятно“, която й отвърна с покана за членство и поиска парола. Набра съчетанието APT29F и изчака екранът да се запълни с атрибути за секс с вериги, садо-мазо и фетиши — всичко от гумените фантазии до уредите със сърцевина от закалена стомана.

Сирад се размърда на стола си, после пренесе курсора върху една особено гротескна фигура с лице на Ханибал Лектър, която беше вдигнала кожен камшик над гол молител с белезници и кучешка топка в уста. Отново кликна два пъти, след което прехвърли фотографията на твърдия си диск.

— Госпожице Мално, обажда се Дитер Планк от Ню Йорк — продължи с поредното съобщение телефонният секретар. — Искам да ви кажа, че молбата ви за позицията в „Куантис“ изглежда изключително обоснована. Много ви моля да се обадите в кабинета ми, ако получите това съобщение преди седем и половина…

Сирад прехвърли фотографията в една десктоп програма. После свали от лавицата до себе си стар музикален диск на Иги Поп и го пъхна в компютъра. Машината забуча, после бързо утихна. Екранът се запълни с безкрайни редици числа. Дигиталната снопово-аналитична технология на програмата направи светкавична дисекция на бинарния компютърен език и превърна безсмислените цифрови редици в блестящи фотографии с размер осем на десет.

Анализаторите наричаха тази разработка стеганография, прикривайки с това сложно псевдонаучно име едно старо колкото света фокусническо умение — а именно да се скрие нещо, което е твърде очевидно, за да бъде забелязано. Казано по-просто, компютърният софтуер позволява да се кодират и изпращат текстови съобщения с помощта на дигиталната фотография — в случая, обикновени порноснимки. Докато Джордън Мичъл не пуснеше на пазара своята нова ССТ технология, стеганографията щеше да продължи да изпълнява ролята на високотехнологичната версия на лимоновия сок и симпатичното мастило…

Сирад натисна клавишите Ctrl+F7 и екранът изведнъж се опразни. В следващия момент върху него се изписа кратко послание: Имате разрешение за вечеря с Хамид в понеделник. Този месец са извършени периферни трансакции от името на „Бордърс Атлантик“ за 7,2 милиарда долара. Време е за действие. Нека обядваме заедно. Хох.

Усмихна се на съобщението и натисна Esc. Екранът се върна на порносайта, изтривайки съобщението завинаги. Сирад извади диска и го върна на лавицата.

— Седем милиарда и двеста милиона? — прошепна смаяно тя. — Предполагам, че това си струва един обяд…

С тези думи тя стана и опразни хладилника от оскъдното му съдържание: еднолитрова бутилка минерална вода „Пелегрино“. После взе безжичния телефон и седна с кръстосани крака на пода в средата на стаята.

— Да, Сирад Мално търси господин Планк — потвърди в слушалката тя, после зае позиция Лхан и започна да разтяга. Запази мълчание за известно време, гладките мускули в задната част на краката й бавно започнаха да се отпускат. После кимна с глава, познала гласа на Дитер.

— Здравейте, Сирад, как сте? — попита той.

— Добре, благодаря. — Направи опит да прозвучи спокойно, въпреки че сърцето й бясно биеше. Зад това назначение в проекта „Куантис“ се криеше нещо много по-голямо от обикновен чек. — Високо ценя предложението ви. Благодарение на вас първото ми пътуване до Ню Йорк мина чудесно.

— Много мило, че го казвате — отвърна той, замълча за миг, после продължи: — Всъщност искам да се извиня, че ви се обаждам твърде късно. Господин Мичъл решава лично за всяко назначение в чужбина, а поради липса на пролуки в натоварената му програма, аз просто не успях да го хвана. Но въпреки това той би желал да се срещне с вас. Надявах се да уредим една делова вечеря… Тази вечер, във Вашингтон.

— Тази вечер ли? — учуди се Сирад. В момента наближаваше обяд, а тя силно се беше надявала, че ще може да разполага с почивните си дни. — Да, разбира се… Стига да успея да хвана някой самолет…

— О, не се безпокойте за това, госпожице Мално — засмя се Дитер. — Ще ви превозим с един от самолетите на компанията. Звъннах да проверя дали нямате други планове…

— Не, напълно свободна съм — отвърна тя, а след това със свито сърце се запита как ли ще успее да подготви за понеделник онези проекти за Маями. После на лицето й изплува усмивка. Отлично знаеше, че Дитер ръководи огромния и добре организиран отдел по сигурността на корпорацията. Освен това беше издържала теста с детектора на лъжата. В противен случай нямаше да я търсят.

— Прекрасно — рече Дитер. — Самолетът ще ви чака днес следобед, точно в четири. Терминал едно на международното летище в Атланта. Бъдете там, а останалото е наша грижа.

— Да, разбира се — отвърна развълнувано тя, после побърза да се поправи: — Исках да кажа благодаря…

С мъка удържа тържествуващия вик, който напираше в гърдите й. Разбира се, че ще отлети за Вашингтон, за да вечеря с Джордън Мичъл!

— Ауф видерзеен.

— Ауф видерзеен — покорно повтори Сирад.

Изключи телефона и опря брадичка върху загорялата кожа на бедрата си. Първо новините за „Бордърс Атлантик“, а сега и това. Нещата започваха да се подреждат, при това далеч по-добре, отколкото си беше позволявала да мечтае.

— Ауф видерзеен — повтори с усмивка тя, спомнила си колко глупаво изглеждаше германецът по време на представлението в лекарския кабинет. Не беше говорила немски от години.

 

 

ООЗ е организиран така, че в случай на нужда да бъде във въздуха най-много четири часа след обявяването на тревога. По тази причина действията след заповедта за разгръщане на антитерористичните единици са изключително бързи. Джеръми помогна да се натоварят инфрачервените оптически мерници в един от микробусите, след което се отправи с максимална бързина на север, към ярко осветената военновъздушна база „Андрюс“, където диспечерите на екипа вече подготвяха двата товарни самолета C-17, определени за изпълнение на задачата. Дотам се придвижи в компанията на новия взводен командир Хесус Смит, който беше седнал зад волана на водещия джип…

— Хесус! — моментално го съзря един от диспечерите. — Ти и твоите хора ще излетите с първата машина! — И той, като повечето момчета в екипа, произнесе името му с прекалено твърдо и натъртено Х.

— Уолър, остани с мен, докато се доберем дотам — заповяда през зъби Смит.

Джеръми беше чувал, че е обичайно командирите да действат в екип с новаците при изпълнението на първата бойна задача, и нямаше нищо против. Преди да постъпи във ФБР, Хесус беше служил в един от щурмовите ескадрони на „Делта Форс“. Беше изпълнявал задачи по всички точки на света — от преките бойни действия в Кувейт и Могадишу до секретните операции в Индонезия, Южна Африка и Ливан, където — според мълвата — улучил терорист на „Хизбула“ от 1300 метра разстояние. В бюрото му, под купчина каталози за различни инструменти, скромно се гушеше медал за храброст „Сребърна звезда“. По принцип не обичаше да говори за миналото си, но всички знаеха за постиженията му. И вероятно по тази причина никой не оспорваше неговите заповеди.

Джеръми се потопи в изпълнението на задачата, изпитвайки дълбоко удовлетворение от първата си мисия. Според кратките първоначални сведения, 17-годишната дъщеря на губернатора на Пуерто Рико била отвлечена от нелегална група борци за независимост, наричащи себе си „мачетерос“. Под заплахата да ликвидират момичето те издигнали конкретни искания и поставили срок за тяхното изпълнение. Преди време същата група нападнала местното бюро на ФБР с леки противотанкови ракети, а малко по-късно атакувала и летището, където успяла да унищожи един изтребител на Националната противовъздушна отбрана с помощта на ръчно изработени експлозиви.

За щастие информаторската мрежа на бюрото в Сан Хуан беше осигурила няколко многообещаващи улики и агентите бързо локализирали предполагаемата тайна квартира на терористите. Тя била обкръжена от екип на Групата за специални операции, но оперативното командване преценило, че силите им са крайно недостатъчни и благоразумно поискало подкрепления.

Броени минути след получаването на сигнала, Центърът за стратегическа оперативна информация започнал да действа. Изпълнителният заместник-директор на ФБР и началник на Подразделението за контратерористични действия осъществил контакт с изпълнителния директор на Подразделението за разузнавателна подкрепа, който от своя страна се свързал със специалния агент, който ръководи Групата за реагиране при опасни инциденти в Куонтико, и му заповядал пълна бойна готовност. Двадесет минути по-късно, в 1:37 източно време и деветнадесет часа след отвличането на момичето, във въздуха се вдигнаха 220 експерти по тактика, водене на преговори и логистика.

Джеръми Уолър беше сред тях, отпуснал се странично в брезентовата седалка. Фланелката му все още беше мокра от товаренето на всичко необходимо за операцията — специализирано оборудване, храна, оръжие, амуниции и съответните превозни средства, които трябваше да им стигнат най-малко за седем дни. За пръв път летеше с военен самолет и още не можеше да свикне с мисълта, че това огромно и тежко нещо е в състояние да се отлепи от земята.

— Някой мераклия за каре? — разнесе се глас зад гърба му. Фриц Лотшпайх с мъка си пробиваше път по задръстената с багаж централна пътека. Беше облечен в зелен летателен комбинезон, а от ушите му стърчаха жълти пластмасови тапи. C-17 бяха доста по-добри от старите C-5 и C-141 — работните добичета, които бяха превозвали ООЗ до различни точки на света през последните двадесет години. Единственият им недостатък беше прекомерно високо ниво на шума.

— Аз! — кресна Джеръми, опитвайки се да надвика пронизителното свистене на реактивните двигатели. Беше готов на всичко, за да мине времето. По принцип не си падаше много по летенето, а този самолет беше коренно различен от луксозните пътнически лайнери. Не му беше много приятно да лети с осемстотин километра в час, затворен в метален цилиндър без прозорци, изпълняващ ролята на военен склад. Не му помагаше и мисълта, че в огромното туловище се беше намерило място и за един хеликоптер МД-530, плюс непотопяемата лодка с твърд металически корпус на екипа „Голф“.

— Летял ли си някога на такова нещо? — изкрещя Джеръми по посока на човека до себе си. Уолт Хелиър беше ръководител на Програмата за използване на тактически хеликоптери към ООЗ. Бивш пилот на „Блекхоук“ в елитните армейски части, той беше запознат отблизо с всички проблеми на авиацията.

— Не е в моя стил! — изрева в отговор Хелиър. — Да караш седемнайсетица е все едно да седнеш на тоалетната си чиния и да се опиташ да литнеш с къщата!

— Хайде, Уолър! — изрева насреща им Лотшпайх, събрал и останалите участници в бъдещата игра.

В продължение на една дълга секунда Джеръми остана втренчен в хеликоптера, после разкопча колана си и тръгна към мястото на играта. Единственото хубаво нещо на полета в самолет без прозорци беше фактът, че ако станеше катастрофа, нямаше да се вижда земята, носеща се с бясна скорост насреща…