Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джеръми Уолър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Кристофър Уиткомб

Заглавие: Снайперистът

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 18.10.2004

ISBN: 954-585-569-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4675

История

  1. — Добавяне

Пролог

Денят на президента

Когато Джеръми Уолър се появи в тихия и полупразен терминал на вашингтонската железопътна гара Юниън Стейшън, големият стенен часовник показваше 23:37. Последваха го тринадесет пътници с доста изтощен вид и здраво стиснати устни. Никой от тях не носеше багаж, вестници или книги. Всички бяха късо подстригани и носеха обикновени дрехи, но трудно можеха да скрият напрежението на хора, събрани за изпълнението на точно определена задача.

Уолър вдигна качулката на дъждобрана си, тикна ръце в джобовете на панталоните и внимателно се огледа. Очите му опипаха кондуктора, който флиртуваше с момичето зад гишето на информацията, после се преместиха на група европейци с раници на гърба, които дремеха в чакалнята в близост до изход Д. Не видя нищо подозрително.

Дишай дълбоко и просто ги пусни, каза си той. Забави крачка и пропусна част от мъжете пред себе си. Стомахът му беше сгърчен от глад, безсънието му пречеше да разсъждава, но нямаше смисъл да се препира. Дълбоко в душата си усещаше, че ако действат внимателно и без да бързат, нощта ще завърши по-добре.

Спря пред магазинчето за сувенири в средата на залата и се престори, че разглежда преспапиетата във формата на Белия дом и тениските с емблемата на ЦРУ, изложени на витрината. Търпеливо изчака и последния член на екипа да изчезне от пространството зад гърба му, наблюдавайки фигурите им в огледалното стъкло. Тази вечер трябваше да работи сам, без професионалната помощ на колегите си.

Добре, рече си той. Хората, които му възложиха задачата, не търпяха грешки. Успехът ще зависи от вниманието към детайла, творческото мислене и богатото въображение — три неща, за които Уолър никога не се доверяваше на другите.

Убедил се, че всички са изчезнали, Джеръми се насочи към историческия вход на железопътната гара и застана под широкия навес. Нощният въздух тежеше от онази особена влага, която предшества снеговалежа. Тя прониза до кости едрата му фигура и го накара да потръпне. Джеръми беше висок метър и деветдесет и тежеше близо сто килограма. Беше в отлична форма, със стегнати мускули и без капчица излишни тлъстини. В момента обаче този факт не му помагаше, а по-скоро улесняваше проникването на студа под кожата му. Дългите дни на глад и безсъние също си казваха думата — замъгляваха съзнанието и не му позволяваха да си спомни дори елементарни правила на занаята.

Отдръпна се в един по-слабо осветен ъгъл и се опита да направи преценка на обстановката. Овалният паркинг с дългата ограда от подгизнали знамена на високи пилони беше пуст, тук-там се виждаше по някой просяк, който търсеше топло и сухо място. Вляво от паркинга беше спряла патрулна кола на общинската полиция. Двамината униформени вътре кротко отпиваха от картонените си чаши с кафе. Шофьорът на такси зад тях се размърда на седалката и продължи да решава кръстословицата си. Конгресът беше излязъл в зимна ваканция, а президентът отпътува за Тексас. По тази причина градът изглеждаше дълбоко заспал.

Тихият пътник разкърши рамене и потропа с крака, опитвайки се да прогони ледените тръпки и да се съсредоточи върху предстоящата задача. Разполагаше с малко повече от час, за да се придвижи от Юниън Стейшън до египетското посолство. Към един часа след полунощ пред портала на посолството трябваше да спре и да премигне с фаровете си сив кадилак, модел STS, с вашингтонски регистрационен номер. Задачата на Джеръми беше просто да запомни този номер и да обърне внимание на реакцията на охраната на посолството. След което трябваше да се върне обратно на гарата.

Просто и ясно, рече си той и започна да трие една в друга измръзналите си длани. Не разполагаше с пари, карта и кола. Имаше единствено ПИН кода на телефонната карта, който помнеше наизуст, плюс венчалната си халка. Бяха му взели всичко останало.

Предстои ви индивидуална акция с неизвестна продължителност, беше му казал координаторът по селекцията. Задачата ви е да заемете позиция на добре прикрито място за наблюдение и да получите определена разузнавателна информация, без да бъдете разкрити. Абсолютно ви се забранява да разкривате самоличността си пред когото и да било, с изключение на представителите на ООЗ.

Заповедта дойде без никакви допълнителни указания, без адрес и опознавателен маршрут. Това не го изненада. В крайна сметка ставаше въпрос за селекция, направена от Отряда за освобождаване на заложници към ФБР. А това е организация, която всяка година подбира с изключително внимание малцината агенти, одобрени за операции под прикритие. Джеръми беше чакал цял живот настъпването на тази нощ…

— „Интернешънъл корт“ — трийсет и пет, двайсет и едно — промърмори полугласно той, после премести тежестта на тялото си в отчаян опит да задържи някаква топлина в него. Очите му отново пробягаха наоколо, търсейки евентуални проверители. Екипите на ООЗ обикновено се придвижваха с джипове или коли с висока проходимост — най-често огромни модели като „Събърбън“, „Експлорър“ или „Дакота“… Не видя подобен автомобил в района на гарата. Което означаваше, че ако има проверители, те са си намерили добро прикритие.

— Трийсет и пет, двайсет и едно…

Отново си повтори адреса, който беше получил след телефонно обаждане в дирекцията, осъществено от влаковия телефонен автомат. При нормални обстоятелства нямаше да му е трудно да запомни този номер, но в момента беше толкова изтощен, че трудно му се удаваше каквато и да било умствена дейност. Всеки ден от обучението в ООЗ започваше доста преди разсъмване и свършваше далеч след мръкване, плътно запълнен с 15-километрови кросове, преодоляване на високи препятствия и близък ръкопашен бой. Всяка нощ някой безименен инструктор събуждаше избраниците със зашеметяваща граната или пронизителен вой на сирена. В рамките на броени минути те се оказваха в разгара на реална престрелка на един полигон, който в ООЗ наричаха „Периметъра на смъртта“. На разсъмване отново ги връщаха в калта и ги принуждаваха да се състезават със собствената си способност да оцеляват.

Половината от избраниците вече бяха отпаднали или лекуваха тежки травми. А оцелелите не помнеха дори собствените си имена.

Джеръми използва прикритието, което предлагаше покритата галерия, и търпението му скоро беше възнаградено — черен „Таун Кар“ спря до тротоара. Покри главата си със забравен от някого вестник „Пост“ и изтича към колата. Египетското посолство се намираше някъде там, сред дъжда — на десетина километра разстояние при хубаво време. Но Джеръми нямаше намерение да ги изминава пеша, защото да премръзне под ледените струи на зимния дъжд би било ненужна глупост. ООЗ искаше хора с акъл в главата и точно това щеше да получи.

Тичайки към колата, Уолър се усмихна на собствената си съобразителност. В резултат на краткия разговор от монетния автомат във влака, съпругата му Каролайн беше поръчала кола под наем. Решението изглеждаше съвсем просто и логично и той неволно се запита дали не е пропуснал нещо.

Вратичката се отвори в момента, в който Джеръми посегна към ръкохватката.

— Добър вечер, сър — поздрави го шофьорът пакистанец, който изглеждаше странно възбуден в този късен час.

— „Интернешънъл корт“ 3521, Северозападен район — разпореди Джеръми в момента, в който се отпусна на седалката. — И по-бързичко, ако обичате.

Шофьорът мълчаливо кимна, моментално усетил, че този пътник няма да е от разговорливите. Вероятно му беше направило впечатление, че мъжът няма никакъв багаж и е облечен твърде леко за ужасното време навън, но всичко му беше платено предварително и той бе доволен, че няма да излиза под дъжда, за да отваря багажника. Един обикновен пътник, безличен клиент в отвратителната нощ, нищо повече.

Шофьорът хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и колата бавно се отлепи от тротоара на Кълъмбъс Съркъл. Отпуснал се на удобната задна седалка, Джеръми правеше отчаяни опити да се стопли. Колата изглеждаше доста запазена. Стъклени чаши върху тъмночервени кърпи, боров освежител за въздух, тиха музика. Каролайн се беше постарала да потърси нещо по-анонимно — Вашингтон е пълен с черни линкълни от модела „Таун Кар“ със затъмнени стъкла. Колата по нищо не се отличаваше от стотици други.

Уолър се отпусна върху меката кожа и затвори очи. Само минутка почивка, рече си той. Пет минути сън за 31-годишния агент на ФБР, озовал се далеч от дома. Те със сигурност го следяха и в момента се питаха какви по дяволите ги върши. Но в момента това беше без значение. Нямаше как да го видят през затъмнените стъкла, а когато откриеха за какво всъщност става въпрос, той вече щеше да е във влака и да пътува обратно към Куонтико.

— Пристигнахме, сър — обади се шофьорът след време, което не можеше да бъде измерено.

Джеръми стреснато се надигна. Дребният човечец усмихнато му сочеше внушителната каменна сграда, пред която бяха спрели. Разтърка очи и се прокле, че беше заспал.

— Желаете ли да спра точно пред портала? — попита шофьорът.

— Не, не… По-добре паркирайте ей там… — Джеръми посочи едно свободно място от другата страна на улицата. ООЗ едва ли изгаряше от желание да привлича вниманието върху себе си, а и очакваният кадилак вероятно щеше да спре само за секунда. Но и секунда беше достатъчна за изпълнението на задачата.

Посолството изглеждаше някак заспало в нощта. Високият двоен портал се отваряше навътре от будката на охраната. В нея седяха двама униформени полицаи, които отегчено следяха мониторите пред себе си. Триметров каменен зид се простираше между дърветата в двете посоки и чезнеше някъде в мрака. Джеръми взе лист хартия от жабката пред себе си и започна да скицира. Със стрелки отбеляза евентуалните камери и другите механични средства за наблюдение.

— Зад нас има автомобил, сър — обади се няколко минути по-късно шофьорът. — Вероятно ваши познати…

Джеръми рязко се извъртя и проследи с поглед колата, която отби и спря. Дъждът му пречеше да я види ясно, но не и светлината на фаровете, които примигнаха два пъти. Обектът, рече си той.

— Мисля, че ни сигнализират, сър — продължи дребничкият шофьор. — Искате ли да се преместим?

Колата спря на петдесетина метра зад тях — прекалено голямо разстояние, за да различи модела и цвета й.

— Не, останете на място, докато… — Джеръми се извъртя на една страна, като внимаваше да не се приближава прекалено близо до прозореца. В същата секунда тъмносивият кадилак модел STS профуча в опасна близост край тях.

JNG 445. Регистрационният номер проблесна ярко, сякаш осветен от неонова лампа.

Джеръми го записа. Стоповете на кадилака бързо се стопиха по посока на авеню Масачузетс. Обърна се отново към посолството, надявайки се да регистрира някакво оживление, но такова липсваше. Никакви светлини, никаква реакция от страна на охраната.

— Е, добре, приятелю — рече с въздишка на облекчение той, усетил безпогрешно, че задачата е изпълнена. — Закарай ме обратно на гарата.

Нямаше нужда от обяснения. На човека му беше платено да кара, а не да задава въпроси.

Отпусна се обратно в удобното кресло, устните му се разтеглиха в доволна усмивка. Най-накрая щеше да се наспи. Петнадесет минути в колата, после още един час по обратния път до Куонтико, може би и още мъничко преди настъпването на утрото. Напрежението започна да се оттича от тялото му. Сякаш някой бе освободил гигантската пружина, притискала дълго време гърдите му.

Шофьорът включи двигателя и пусна дългите светлини. Яркият лъч прониза лапавицата, напомняйки за осветени домове в коледната нощ. Джеръми започна да се навежда напред с намерението да го помоли да пусне някаква друга музика, но очите му изведнъж се разшириха от изумление.

Изскочил сякаш от нищото, в лъчите на фаровете се появи висок и мускулест мъж. В ръцете си стискаше автомат АК-74, чието дуло беше насочено право към тях.

Шофьорът изкрещя, отвори вратата и се изтърколи навън.

Какво става, по дяволите, успя да се запита Джеръми и механично посегна към дясното си бедро. След което си спомни, че ООЗ му бяха отнели служебния Глок 23 още преди началото на селекцията. Светлината във вътрешността на купето го заслепи и той неволно се обърна назад, сякаш искаше да направи кратка справка с посолството. Но вече беше късно. Двете задни врати се отвориха с трясък, мътно проблеснаха оръжия.

— Не мърдай, задник! — изкрещя някакъв глас, после хладното дуло на 9-милиметрово узи се закова на десет сантиметра от носа му.

Последвалите събития се развиха с мълниеносна бързина и изтощеното от безсъние съзнание на Джеръми едва успя да ги обхване. В купето влезе някакъв мъж, който го хвана за врата и заби лицето му в тапицерията. Опитни пръсти извиха ръцете му зад гърба и му щракнаха белезници. Извиха ги високо нагоре, където беше адски болезнено. Познаваше този способ от специалната подготовка.

Мъжът с узито го принуди да легне на пода, а партньорът му затегна белезниците със специален стоманен ключ. Един ботуш се стовари тежко върху гръбначния му стълб, а дулото на картечния пистолет се заби в слепоочието му. Трите врати на автомобила се затръшнаха в бърза последователност, моторът изръмжа. Лампичката на тавана угасна. Джеръми усети острото убождане на спринцовката в момента, в който колата рязко потегли.

 

 

— Как се казваш?

Джеръми отвори очи, като се опитваше да се измъкне от наркотичната мъгла. После побърза да ги затвори отново, тъй като светлината се оказа ослепителна. Прозорци нямаше. Една врата и четири голи стени от бетонни блокчета, разчертани на правоъгълници от спояващото вещество помежду им. По циментовия под течеше вода. Той седеше на метален стол — подобен на онези, с които са обзаведени повечето държавни учреждения. Но този тук беше силно наклонен назад и му трябваха крайни усилия, за да запази равновесие и да не се прекатури през глава.

Ако не беше болката, вероятно щеше да заключи, че халюцинира заради веществото, което му бяха инжектирали. Поради липса на циркулация ръцете му бяха напълно изтръпнали. Раменете му болезнено пулсираха, извити до крайност назад. В устата си усещаше горчивия металически вкус на кръв. Спомни си как го беше треснал в зъбите онзи гадняр Роджър Главър — най-големият побойник в класа им. Но тези тук бяха по-умни и удряха така, че да не причиняват наранявания и да не чупят зъби.

— Как се казваш?

Гласът долетя до него сякаш по дълъг тунел, далечен и монотонен. Главата му клюмна, но бързо отскочи обратно, обляна с леденостудена вода. През вратата беше прокаран градински маркуч. Ризата му лежеше разкъсана на пода.

Какво става, по дяволите, учуди се той. После в гърдите му заклокочи гняв — толкова силен, че заглуши страха и болката.

— Как се казваш?

Пред очите му се появи лицето на Каролайн. Обляха го с нова струя ледена вода. После дойде ред на децата — Мади, Крис и Патрик. Потръпна от студ.

Тряс! Нов удар, тежък като парен чук, го улучи в лицето.

Главата му клюмна, носът му издуха кървава пяна направо върху гърдите. Получи пристъп на гадене, но в стомаха му нямаше нищо, което да повърне. Очите му се насълзиха, едра капка кръв се откъсна от разбитата му долна устна и падна на пода.

Кои са те, запита се той в мига, в който мъглата в съзнанието му се проясни и му позволи да разсъждава. Египтяни? Но какво ги интересува египтяните някакъв непознат в наета кола? Американци? Но кои? Не са от ФБР, просто защото в Бюрото не използват подобни методи.

Хей, я почакай, заповяда си Джеръми. Не носеше нищо — нито служебна карта, нито значка, нито документи за самоличност. Може би наистина не знаят кой е. Разкритието го накара да отвори очи и да вдигне глава. Тези хора явно бяха допуснали огромна грешка.

— Спрете! — задавено прошепна той. — Спрете! Казвам се…

Но думите заседнаха в гърлото му. Може би заради неволното потръпване от ледената вода, може би защото езикът му просто не успя да преодолее съпротивата на разбитите устни. Нещо в измъченото му съзнание изведнъж замръзна и му попречи да разкрие самоличността си. Може би точно това искат — да признае, че е…

ДЗЪН-Н-Н-Н…

Високочестотният електронен вой го накара да подскочи в стола. Прониза ушите му с ужасна сила — по-оглушителен дори от зашеметяващите гранати на ООЗ, но в същото време далеч по-продължителен от тяхното действие. Наподобяваше зъболекарска бормашина, която проникваше направо в мозъка му. Опита се да я махне от себе си, но тя остана в ушите му, още по-силна и по-противна…

— Как се казваш? — изрева право в лицето му някой.

Господи, какво става? — запита се Джеръми и усети как губи съзнание.

— Няма да говори — обади се друг глас с бостънски акцент. — По-добре изпробвайте водната дъска…

Движение, груби ръце, маса. Проснаха го по гръб, а главата му увисна от ръба. Двама го държаха, а трети надяна дебел кожен ремък на челото му. Стегнаха го здраво, извивайки главата му до отказ назад, почти перпендикулярно на тялото.

— За последен път питам: кой си ти?

Очите на Джеръми подскачаха нагоре-надолу, търсейки на какво да се спрат. На вратата се очерта фигурата на нисък и мургав мъж, който пристъпи напред и се изправи над главата му. Носеше зелена тениска, косата му беше дълга. Очите му се заковаха в очите на Джеръми, разпръсквайки изтощението, болката и страха, за да достигнат до истинския, ужас, скрит дълбоко в душата му.

— Казвам се Джордж — представи се почти любезно ниският мъж. — Искам да чуя твоето име…

Джеръми направи опит да извика, но коженият ремък опъваше главата му толкова силно, че не беше в състояние да издаде дори звук. Опита се да разхлаби белезниците си, от устата му излетя неразбираемо гъргорене. В стаята се възцари тишина, нарушавана единствено от бълбукането на водата, която течеше от маркуча и се изливаше в канала.

Мургавият покри очите му с кърпа, светлината се превърна в сивкаво сияние. Стегнат като дете на зъболекарски стол, Джеръми очакваше болката. Но удари не последваха. Някой притисна парче плат към лицето му, друг наля някаква течност в гърлото му.

Джеръми се задави, напълно объркан от това, което усещаше. Течността изригна през ноздрите му в момента, в който направи отчаян опит да предотврати проникването й надолу по трахеята, към сгърчените от липса на кислород дробове. Тялото му започна да се гърчи, ръцете и краката му отчаяно се бореха с белезниците. Течността неумолимо се спускаше надолу към дробовете му, прогонваше въздуха, изключваше гласовете, звуците и светлината…

Пред очите му отново пробягаха образите на близките му. Спомни си странни неща: плюшено мече се спуска надолу по стълбите, миризма на мед и корнфлейкс за закуска…

Стаята грейна с металически блясък, после потъна в непрогледен мрак.

 

 

Когато се върна в съзнание, Джеръми с учудване установи, че е напълно почистен и облечен, без никакви белезници. Седеше в старовремско кресло, ръцете му лежаха отпуснати върху облегалките. От тавана висеше полилей в стил ар деко, който обливаше помещението с мека разсеяна светлина. Телевизорът на метър от него работеше, усмихнатата физиономия на Пат Саджак започваше поредното шоу Колелото на късмета, предавано на живо.

Джеръми се огледа, опитвайки се да разпознае мястото. Стените бяха покрити с тапети от брокат, прикрепени към пода и тавана с помощта на месингови лайстни. Хотел, при това скъп, заключи той.

Седмина от всичките тринадесет избраници на ООЗ кротко почиваха, настанени по дивани и удобни кресла. Повечето бяха навели глави и тъпо съзерцаваха пода. Изглеждаха абсолютно разбити, лишени напълно от самоличност и амбиции. До вратата се бяха изправили още двама души — шофьорът пакистанец и мъжът с автомата АК-74.

Джеръми опипа с език вътрешната страна на подутите си устни — просто за да се увери, че не сънува. Инстинктът го караше да скочи на крака и да побегне, но нещо във вида на колегите му избраници сякаш наля олово в краката му. Никой от тях нямаше намерение да си тръгва. Може би знаеха нещо, което не му беше известно…

— Дайте ми едно Р! — обади се един от участниците в телевизионната игра. Асистентката обърна три бели квадрата от думата.

— Обичат го това шибано Р и това си е! — ухили се шофьорът пакистанец.

В помещението изведнъж се появиха двама служители на ООЗ. Размениха няколко думи с пазачите при вратата, след което координаторът на селекцията — дебелак на име Куин, се изправи в центъра на помещението. Проговори навъсено и едновременно с това безразлично, сякаш смаяните лица насреща му бяха просто част от обзавеждането.

— Следва индивидуална акция с неизвестна продължителност — обяви той. — Целта ви ще бъде…

В момента, в който човек си мисли, че най-сетне се е доказал, се оказва точно обратното…