Иван Попов
Нашите Марковски процеси (3) (застрахователен трилър за младши научни сътрудници)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Езиково инженерство (1)
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

3. СРЯДА

Упоритият телефонен звън безмилостно се вряза в остатъците от съня на Тома. Отначало той не реагира, само се обърна под юргана на другата страна в очакване телефонът бързо да млъкне, но след като се иззвъня може би десет или петнайсет пъти, измъкна глава изпод възглавницата, огледа се къде е сложил вечерта апарата — той се оказа под масата, с омотан около единия й крак кабел, — допълзя до него и вдигна слушалката.

— Тома, тръгвай веднага насам! — това беше гласът на Ивайло, възбуден и ликуващ. — В десет и половина идва Търтея, ако го изпуснеш, после няма да си го простиш…

— Идиот — измърмори съненият Тома, — по кое време се обаждаш, не виждаш ли, че още спя?

— Ти си идиот! Нали ти казвам, идва спонсорът! Самият Търтей, Генади Симеонов, ятаганският шеф, не зацепваш ли? Решил е сам да раздаде премиите в нашата секция. Нали се сещаш, че и тебе те включихме в списъка? А Търтея не обича да бягат от среща с него… Сега е десет без пет, ако не си тук навреме, дявол знае какво ще си помисли.

Чак сега Тома се разсъни: не можеше и да бъде иначе, името на застрахователния бос разсънваше и умрелите, макар че, строго погледнато, той не бе шеф на „ЯТАГАН“, както спомена Ивайло, а едва пети в йерархията на обединението. Тома мигом обеща на колегата си, че ще дойде навреме, изми се надве-натри, навлече дънките и старата си риза и хукна към спирката. Автобусът, слава богу, дойде почти веднага, но бе претъпкан и за петте спирки, които Тома пропътува, притиснат някъде до вратата, му се стори, че си изкара мазоли на лактите от ръгане в навалицата. Накрая тълпата го изплю, смачкан и разчорлен, на институтската спирка, и там веднага той бе пресрещнат от Ивайло, който го дебнеше изпод козирката на близкия ресторант.

— Абе не можа ли да се облечеш по-прилично? — това бяха първите думи на Ивайло и Тома едва сега забеляза, че колегата му е облечен в безупречен черен костюм, лъснати до блясък обувки от червена кожа, снежнобяла риза и вратовръзка на носорогчета.

— Ей, забравих — смути се той, — от бързане. Пък и нямам в къщи никакъв костюм…

За повече разговори не остана време, тъй като Ивайло погледна часовника си и двамата почти тичешком се понесоха към института. На входа запъхтеният Ивайло попита портиера: „Дойде ли?“ и чак като разбра, че още не е дошъл, се успокои. На етажа, на който се помещаваше секция „Нечиста математика“, цареше суматоха. Двама сътрудници, в единия от които Тома позна самия професор Згурев, опъваха по коридора червена пътека. По невнимание Тома понечи да стъпи на пътеката, и изведнъж отвсякъде се развикаха „Стой, къде!“ и полетяха ругатни в смисъл, че тъкмо сега се намерили разни простосмъртни да оскверняват пътеката с мръсните си кецове… По стените на коридора бяха вече закачени портретите на главните акционери на „ЯТАГАН“ в каноничен ред: накрая висяха регионалните босове, след тях браншовите, точно пред входа на компютърния център — върховните вождове начело с Красимир Михайлов — Носорога, а на най-челното място, разбира се, стоеше два пъти по-големият от другите портрет на М.М.-К. В компютърния център също цареше суетня — сътрудниците на секцията, всички изрядно избръснати и костюмирани, се подреждаха по реда на титлите и званията си, а до вратата стояха двете секретарки на професор Згурев, облечени в национални носии, с пити хляб и солници в ръце. Ивайло тикна Тома някъде в редицата на сътрудниците, някой отстрани закрещя: „Ти къде бе?“, та трябваше Ивайло да обяснява кой е Тома, отметнаха го в списъка и тъкмо тогава се понесоха викове „Идат, идат!“, а професор Згурев и двамата му заместници се завтекоха напред да посрещнат високия гост. Посрещането стана някъде в коридора и не се видя от мястото, където стоеше Тома, чуха се само радостни възклицания и няколко странни кухи удара — той си помисли, че навярно професорът и заместниците му удрят чела в земята. Миг след това вратата на компютърния център се изпълни от туловището на първия бодигард. На огромната му лапа под навития ръкав на синята риза Тома съзря татуировка на многоцифрено число — може би мобифонен номер, а може би номер на банкова сметка, — и мигом си спомни за оня борец от вчера, когото наричаха Слона и който също имаше татуирано подобно на вид число. След първия бодигард се появи и втори, трети, четвърти, и тогава някъде измежду огромните им тела изникна и Той, Генади Симеонов — Търтея, пети човек в „ЯТАГАН“, президент на фондацията „Димитър Общи“ и втори вицепрезидент на Футболния съюз. Чак след това, боязливо надничайки зад последния бодигард, влязоха професор Згурев и заместниците му. Противно на фолклорните слухове, по външен вид Генади Търтея никак не приличаше на обикновените мутри, следователно и на останалите вождове в „ЯТАГАН“, и изобщо изглеждаше съвсем не страшно. Среден на ръст и на килограми, но много жилав, мургав, с дълга тъмна коса, според Тома той приличаше не толкова на застрахователен бос, а по-скоро на пернишки сводник, какъвто, строго погледнато, той си и беше допреди две-три години. Облечен бе с кожено яке, бяла, разкопчана на гърдите риза под него и зелени дънки, от ония, дето ги носеха селските тежкари по граовския край, и само няколкото ката златни вериги, висящи на шията му, подсказваха високото му положение. Като видя двете секретарки с националните носии, той си отчупи хляб, топна го в солта и след като лапна залъка, с професионално движение щипна по задника по-младата и по-готина секретарка; поласкана от оказаното й признание, тя направо разцъфтя от щастие, а пренебрегнатата нейна колежка сигурно начаса би позеленяла от яд, но етикетът на височайшето посещение не допускаше такова нещо. Накрая бодигардовете се отместиха назад към стената, и в средата на залата останаха само Генади Симеонов и професор Згурев.

Думата взе първо професорът, който като начало представи високия гост на застиналите в почтително мълчание сътрудници („Все едно има някой да не го познава“, помисли си Тома); последваха бурни аплодисменти, които можеше и никога да не свършат, но накрая те явно омръзнаха на Търтея, той изшътка на тълпата да седи тихо и професор Згурев можа да продължи речта си. Той благодари на „ЯТАГАН“, на фондацията и лично на него, Генади Симеонов, че са подкрепили института и неговата секция в този тежък момент пред лицето на Валутния борд, напомни, че преди да ги поеме обединението, те, нечистите математици от секцията, са газели калта, и калта е газела тях, и те са били калта, а сега гордо гледат напред, и трансферните суми, които им предлагат от чужбина, се увеличават с всяка седмица, и тъй нататък, и това само благодарение на мощната закрила на „ЯТАГАН“ и на мъдрото ръководство на неговите босове, водени от заветите на трагично загиналия за делото на Валутния борд основател на обединението, Мирослав Мирославов — Крушата. Накрая се каза, че ето, благодарение на фондацията, проектът е завършен предсрочно, и сега само се чакат честно заработените 7 милиона екю от научната програма на НАТО, които щели да пристигнат най-много след месец направо на сметките на „ЯТАГАН“; последваха още аплодисменти, Генади Симеонов стисна ръката на професора, при това я стисна така, че оня едва не изкрещя от болка, но се сдържа някак; после Търтея изшътка още веднъж, за да спрат аплодисментите, и се изстъпи напред, че да каже и той няколко думи.

— Абе вие, учените глави, сте стабилни пичове, знаех си аз — започна той. — Иначе сте същите като моите хора, футболистите: играете тука, в нашето първенство, ама окото ви все мери за трансфер в чужбина. Че то това тука, дето го раздават, пари ли са? — при тези думи Търтея бръкна в джоба на дънките и с гнусливо движение извади оттам някакви ценни хартийки, от ония, дето са прекалено едри, че да плащат заплатите с тях. — Хуйови глави, а не пари, нема к’во да се лъжеме. И затова един по един се трансферирате, най-добре в Германия или Италия, ама ако не сте дорасли за там, и Турция става, и Кипър, а май вече и Украйна я смятат за по-вървежно място от тука, поне така ми разправяха… Нали бе, Згурев?

Като чу името си, професорът се усмихна раболепно и усърдно закима с глава — тъй вярно, демек. А Търтея продължи да ръси бисери:

— То ако я погледне човек тая държава, ’сичко живо мисли за чужбина. Тъй че ние сме един вид народ за износ, за продан, ама не знаеме как да се продаваме. И да се изнасяме. Едно време, преди ние да хванеме вашия институт, к’во беше? Цигания. Всеки се мъчи сам да се продаде. Ама тя не става така! Дето се вика, и на тротоара пред „Хемус“ се продават, ама и там без сводници не върви работата… Друго нещо е сега. Като при футболистите. Вие само ритате, тоест седите си на задниците, а трансферните далавери ги въртят нашите хора, мениджърите. А най-хитрото нещо е трансферната сума. Значи, който чужд тим, тоест институт, иска да ви вземе, трябва първо да ни плати трансферна сума. Иначе няма да ви пуснеме. Така де, правилно! Хората пари струват… И ония от Запад плащат, къде ще ходят! Нали ние, българите, умееме да работите, ха-ха-ха… — тук босът гадно се захили, показвайки настроените в редица свои питомци 32 зъба в различни оттенъци на жълтото. — И чак от научната програма на НАТО идват да подписват договори с нашите мениджъри… Нали бе, Згурев? А най-важно — трансферните суми да растат. Тогава ще има гювеч и за тия, дето ги продаваме, и за ония, дето още залежават тука. Вие май залежавате, а? — попита Търтея, ухили се и сложи ръка зад ухото си, сякаш да чуе по-добре какво ще му отговорят. — Е, некои залежават, други не, а сега ще раздадеме гювеча.

Последва нов взрив от аплодисменти, Генади Симеонов измъкна от вътрешния джоб на якето си пачка бели хартиени пликове, изшътка за трети път да се пази тишина в присъствие на по-старши и придружен от професора и заместниците му, тръгна да обхожда редицата от сътрудници. Пред всеки от тях той се спираше, професор Згурев му го представяше лично, с какво се занимава, какъв е приносът му за проекта и какъв трансфер са му определили мениджърите; Търтея намираше плика с неговото име, подаваше му го и го млатваше приятелски по рамото. И от човек на човек босът стигна до сбутания в края на редицата Тома.

— А това е… — отвори уста професор Згурев, но в този момент засече и никак не можеше да си спомни кой е тоя рошав субект с размъкната риза, дето само разваля интериора на залата, и щеше да престои в зяпнало състояние сигурно доста време, но Ивайло изскочи отстрани, пошушна му нещо на ухото и професорът продължи: — …Тома Марков, той не е на щат при нас, но ни оказа решаваща помощ при написването на програмата, може да се каже, че без него нямаше да стигнем доникъде…

— А, значи преотстъпен се води? — попита Търтея и стисна ръката на Тома в желязната си десница; Тома стисна зъби от болка. — От кой институт си бе, мъжки?

— От този, но от друга секция. „Теория на хаоса“.

По лицето на Търтея се изписа жив интерес.

— О, значи човек на Дамгов? И за колко мангизи те пусна тука?

— Не, аз не съм официално преотстъпен… — обърка се Тома. — Просто реших да помогна на един колега от тази секция, с който сме приятели, пък и проблемът беше много интересен за решаване. Дори не предполагах, че ще ме предложат за премия…

— А, значи пари да не ти давам, така ли? — попита с подъл тон босът.

Тома не знаеше какво да отвърне — само се почеса по врата.

— Абе на, влачи, от мен да мине — ухили се Търтея. — Дават ли ти, яж.

С тези думи той бутна в ръката на Тома плик, надписан с неговото име; той се помъчи да отгатне с опипване каква сума има вътре, но не успя — пачката беше тънка, десетина банкноти, но не се знаеше какви.

— И каква трансферна цена ти е заковал Дамгов? — продължаваше да разпитва босът.

— Честно казано, не знам. Не съм говорил с него по тоя въпрос, а и не са ме искали от чужбина.

— Че нали тук човекът вика, че без тебе умирала работата? Мениджърът на секцията сигурно ще иска да те шитне някъде. Ей, онзи… Згурев, кой ви беше мениджър?

— Първан Първанов — отвърна професорът. — Той в момента е в Испания, по нашия бизнес. А иначе към младежа е имало интерес. Алгоритмите, които ги прави при нас, са на предния край на изследванията, има някои принципно нови неща в тях, и изобщо може да му искаме много голяма цена. Ако отчете преди това и няколко публикации, просто за тежест, ще стане идеално…

Търтея радостно потри ръце.

— Ей, мъжки, ще ти се отвори трансфер! За какъв срок си подписал с Дамгов?

— Ами аз изобщо нямам професионален договор — отвърна някак виновно Тома, сякаш си признаваше нещо срамно. — Подписал съм само с института, за заплатата, и друго нищо.

— Дамгов е имбецил — измърмори Търтея, — да остави такъв стабилен пич без договор… Ти к’во работиш при него?

— Програмист на суперкомпютъра. Същия, дето още го няма. Тъй че при Дамгов засега не съм свършил нищо, затова сигурно не бърза да подпише с мен.

По лицето на Търтея се изписа пълно изумление; чак след няколко мига то се проясни, сякаш босът осъзна положението.

— А, тя била такава работата — каза той разсеяно. — Значи ще подпишеш. И то съвсем скоро, можеш да не се съмняваш.

С това смътно изказване разговорът на Генади Симеонов с Тома се изчерпа, и тъй като вече всички си бяха получили премиите, професор Згурев благодари още веднъж на представителя на „ЯТАГАН“ за щастливия живот, след което босът си замина, обкръжен от четиримата си борци, а сътрудниците на секцията се разшаваха и почнаха да събират червената пътека и портретите от стените. Тома се опита да хване Ивайло, за да го почерпи в някой бар, но Ивайло бе изчезнал в суматохата и той сам се завлече в едно кафене на третия етаж. Там той си взе кока-кола и сандвич и седна на една от масите, с лице към входа, така че да следи кой влиза и кой излиза. Нямаше обаче никакви хора, независимо от обедния час, и единственият дразнител за сетивата вътре беше леещият се от радиото на бара мъжки глас с изключително нагъл и самоуверен тон:

— Всички знаем, че ябълката е изключително важен, централен символ в митологиите на всички страни и народи, включително нашата — вещаеше гласът. — С ябълка змията изкушила Адам и Ева, та се стигнало дотам хазаинът им да ги изгони от рая. Парис дал на Афродита ябълка, от което произлязла Троянската война. Златна ябълка крала ламята от тримата братя. Ябълка сложил Вилхелм Тел върху главата на сина си, че да я цели с лък. Първите микрокомпютри в света — и те са се казвали „Епъл“, тоест ябълка. Ако щете дори, един руски писател-фантаст е написал повест, цели сто килобайта на дължина, в която не се разказва за нищо друго освен за ябълки — и въпреки това е безумно интересна за четене[1]! Всичко това идва да ни каже, че в ябълката действително има нещо символично, фундаментално и крайъгълно… Обаче! Ако се разровим малко по-надълбоко, ще видим, че много по-важен и символичен от ябълката е образът на крушата. Да вземем само вековното творчество на нашия мъдър народ: „Крушката не пада по-далече от Дървото“, „Всяка Крушка си има Опашка“, „На зла Круша, зъл Прът“, „докарал го до под кривата Круша“, „паднал от Круша“, „обирай си Крушите“, „когато Върбата роди Круши“, „ръгай Крушки в боба“… тоест, грешка… Дори писателят Тери Пратчет, нищо че е англичанин, а не нашенец, говори за „мъдро Крушово дърво“[2]. Крушата се среща в имена на села и паланки, местности и общински центрове: на картата имаме Круша, Крушаре, Крушари, Крушевец, Крушево, Крушовене, Врачанска Крушовица, Плевенска Крушовица, Крушуна. В Сърбия има град Крушевац, от чийто футболен отбор са дошли в нашия тим на „Ятаган“ няколко човека играчи. Македонците имат Крушево, където през Илинденското въстание е обявена Крушевската република… Крушата атакува дори и библейската символика. В една картина на Йеронимус Бош, великия Бош, родоначалник на застрахователната живопис… значи, там са нарисувани Адам и Ева след грехопадението, и Господ, който им чете конско. И върху един камък до тях стои ябълката, а до ябълката… Стоп! Нека слушателите сами се досетят какво е стояло до ябълката. Това ще е новият въпрос на телефонната ни игра: какво стои до ябълката в картината на Бош, изобразяваща Адам и Ева след грехопадението? А — круша, Б — мобифон, В — изкуствена челюст! Приемаме верните ви отговори на телефон 088–3492, а един от позналите ще получи голямата награда на предаването — безплатна застраховка „Задгробен живот“! Сега обаче продължаваме нататък. „Ябълката и Крушата“ — тази вечна за човечеството тема, непресъхващ извор на духовност в живота. Ако разгледаме по-подробно герба на Четвъртото българско царство…

В този момент говорещият се закашля, явно тези излияния му бяха дошли много, и нов глас се намеси в ефира:

— За какъв герб говорите, нали българските царства досега са само три бройки? — Ако се съди по тона, това явно беше водещият на предаването, определено съкрушен от тирадата на нахакания си събеседник.

— Как, не знаете за герба? — театрално се учуди оня, след като си пое дъх. — Ама вие от круша ли падате?

— Слушателите може да не знаят, обяснете по-подробно.

— Добре де, ей сега ще го обясня цветно, долби, квадро и стерео. На герба, значи, е изобразена сцена от приказката за златната ябълка: отпред идва ламята, големият и средният брат опъват червена пътека от ябълката към нея, а малкият брат я причаква отстрани, облечен в женска национална носия, с хляб и сол в ръце. Но най-важно е, че дървото, на което виси златната ябълка, е круша! При това — крива круша! Ето го разковничето към съвременното ни митологично дередже. Мит номер едно: ние сме под кривата круша. Мит номер две: кривата круша обаче ражда златни ябълки, колкото и да не вярват на това от Международния валутен фонд. Мит номер три: златните ябълки ги обира ламята, със съдействието на тримата братя… Има и няколко апокрифни мита. Първо, ламята наистина изяждала ябълките, но ни подхвърляла златните обелки и огризки, от които се прехранвало сигурно половината ни население, а бюджетът — и той се крепял само на данъка върху огризките. И второ — говори се, че напоследък кривата круша нещо престанала да ражда златни ябълки. Някои казват, че причина за това е Валутният борд; други обратно — Валутният борд бил следствие от факта, че престанало да се ражда онова, дето никой не знае как и досега изобщо се е раждало… Виждаме как Валутният Борд е митологично спрегнат с Кривата Круша, но нека все пак се върнем към народната мъдрост. „Крушката не пада по-далече от дървото“, казваме ние; руснаците имат поговорка в подобен смисъл, но тя гласи — „Ябълката не пада по-далеч от дървото“! Или още един пример в тази посока. Някога Гогол бил казал: писателят може да твърди, че ябълковото дърво ражда златни ябълки, но ябълки да се раждат на брезата — това вече е прекалено. А ние, българите, в такива случаи казваме — „Когато върбата роди круши“! В България, оказва се, езикът и националният манталитет са крушофицирани несравнимо по-силно, отколкото където и да било по света, и в такъв смисъл, не само можем да претендираме, че сме родина на Крушата, но и обратно — Крушата за нас се явява символ на национална гордост и стожер на българщината във всичкия възможен смисъл на тази дума…

Тук словоизлиянията на говорещия бяха прекъснати от рекламен клип — рекламираха, естествено, новата застраховка „Задгробен живот“. Затова Тома прехвърли вниманието си към новата цветна лепенка, сложена отстрани на бара, на мястото на стария застрахователен стикер на „ЯТАГАН“, чийто срок сигурно беше изтекъл. На новия стикер се четеше: „ПЪРВА ЧАСТНА ЦЪРКВА ЕООД“, като огромните букви на съкращението ЕООД бяха изнесени вдясно и върху тях се синееше крачещ силует на носорог, а отдолу с по-ситен шрифт пишеше: „Под Божията закрила до…“; полетата на съответния месец и година бяха перфорирани.

* * *

Табелата на кабинета беше сменена. Вместо старото бяло картонче сега на вратата стоеше закована лъскава медна плочка: „На Н.В. цар Симеон придворна лаборатория по теория на хаоса; проф. Владимир Дамгов, таен съветник“. Надписът се стори на Тома малко необичаен, усещаше се смътен намек, сякаш професорът е сменил покровителите си от „ЯТАГАН“ с някоя друга групировка, но после погледът му падна на новия фирмен бележник-календар на „ЯТАГАН“, който лежеше на бюрото до компютъра, и всичко си дойде на мястото. Тома прелисти календара, разглеждайки означенията на бележитите дати: 6 август — роден Гошо Петков-Мечката, 23 август — роден Чочо Маринов-Глигана; 28 август — второ пускане от ареста на Емил Кирилов-Крокодила; 9 септември — първо пускане от ареста на Емил Кирилов-Крокодила; 18 септември официален празник, основано НПЗО „ЯТАГАН“; 30 септември — трето влизане в ареста на Емил Кирилов-Крокодила; 9 октомври — злодейски убит със снайпер М.М.-К., не се работи, устройват се народни борби; 15 октомври — роден Красимир Михайлов-Носорога, правят се надсвирвания на сватбарски оркестри; ноември — фирмен празник на Цеко Иванов-Ламята и групировката му… В този момент вратата на кабинета се отвори с трясък и преди слисаният Тома да разбере какво става, вътре нахлуха маскирани полицаи. Всичко се разви толкова бързо, че той дори не успя да ги преброи колко са: с две-три тежки, но необикновено плавни движения първият от полицаите стигна до него, хвана го заедно със стола, на който седеше, обърна го с лице към прозореца и го улови отзад за рошавата коса, докато някой друг заключи с белезници ръцете му зад гърба на стола. Веднага след това се понесоха звуци от отваряне на чекмеджета, измъкване на папки и бързо прелистване на хартия, съпроводени с тежки стъпки и полугласно мърморене. Тома опита да се извърти някак така, че да вижда какво става там, зад гърба му, но успя да мерне само една мощна лапа с навит до лакътя ръкав на сивата униформена куртка и татуирано на нея многоцифрено число — може би мобифонен номер, а може би номер на банкова сметка; лапата лекичко го цапна по ухото и той изгуби всякакво желание да мърда.

— Казвай къде е професорът, мършо! — избоботи някъде отзад дебел глас и Тома усети как още по-силно, до болка дръпнаха косата му на тила.

— Аз такова, не съм го виждал скоро… — въпреки изненадата и уплахата ситуацията вече му беше позната, и гласът, който се изсмя зад гърба му, също беше познат, но откъде ли…

— А, ти беше оня, дето си тука отскоро и за малко — издевателски заговори отзад същият страшно познат глас. — Нали беше програмист на суперкомпютъра? Дето не си бил виждал шефа си откакто те е назначил…

Зад гърба на Тома се разхилиха; поне три-четири гласа се хилеха с различна сила, тембър и подтекст. Някой измуча: „Лъже!“ и за миг в периферното зрение на Тома предупредително блесна дълго метално острие. „Остава и да му повярваме“ — каза доволно старият познат глас, който той така и не можеше да си спомни на кого точно принадлежи, но кой знае защо му навяваше изключително неприятни асоциации. Настъпи грозна тишина, после някой измърмори: „Господин майор, питайте го има ли ключ за касата“, а познатият глас, който очевидно беше на майора (Тома безуспешно се мъчеше да се сети с какви майори е разговарял наскоро), отвърна: „Той толкова и ще си признае, че има“. Отново проблесна острието, после майорът заповяда: „Ките, я го обърни насам“; този, когото нарекоха Кита, извъртя стола с едно движение на яките си лапи и Тома се озова с лице към стаята. Маскираните се оказаха четирима на брой и на пръв поглед заемаха цялото свободно пространство в кабинета: един стоеше до вратата с късоцевен автомат в ръка, втори се суетеше гърбом към Тома около стенния шкаф, третият, когото нарекоха Кита, стоеше до прозореца, а последният се мотаеше около компютъра. Чак след няколко мига Тома успя да забележи и петия човек и се вкамени от изненада. Не, нямаше как да го сбърка: среден на ръст, леко прошарена коса, очила със златна рамка — това беше съвсем същият човек, който беше нахлул вчера начело на борците. Облечен беше със същото тъмночервено сако, което носеше и вчера, и изглеждаше почти незабележим в обкръжението на яките полицаи, макар че стоеше в центъра на стаята, право срещу Тома, леко надвесен над бюрото, и бързо прелистваше разни хартии.

— И така, ключовете? — попита очилатият и махна с глава по посока на металната каса, сивееща се между отворените врати на фалшивия шкаф. „Че защо ви е да гледате в касата, нали вчера я отваряхте, какво ново може да има там?“ — искаше да отговори шашнатият Тома, но не се получи; вместо това от гърлото му се изтръгна само едно дрезгаво „Не знам“, за което веднага получи тежък шамар зад ухото. Очилатият изсумтя, почеса се по врата, накрая извади радиостанция и каза в микрофона: „Мишо Боата да дойде при мен“. Мишо Боата се появи след няма и половин минута — мършав дългуч със зверска физиономия на лицето, извади някакви инструменти и зачовърка с тях ключалката на касата. След още половин минута ключалката изщрака, очилатият измести Боата настрани и отвори касата. Мухлясалият краищник хляб и купчината с порно списания си лежаха вътре както и вчера, но за немалка изненада на Тома самотното шише с ракия „Академик Неделчев“ бе заменено от цяла редица вносни бутилки с различни гръмки етикети — „Наполеон“, „Бяло конче“ и тъй нататък, а вместо развалена лютеница сега вътре стоеше буркан с мед, над който кръжаха десетина тлъсти пчели.

Очилатият заби втрещен поглед в съдържанието на касата („Сякаш за пръв път я отваря“, помисли си Тома), известно време гледа тъпо, после протегна ръка за списанията, но ръкавът му се омота в някакви паяжини; той изруга и вдигна списанията, но без да иска събори буркана с мед. Оттам моментално излетя цял рояк пчели; роякът се издигна нагоре към тавана на кабинета, а после, заплашително бръмчейки, се спусна право срещу очилатия, който опита да отпъди пчелите, размахвайки срещу тях списанията, но това само ги разлюти още повече и те му налетяха от всички страни.

— Ей, разкарайте бъжляците! — изкрещя той на маскираните си подчинени. — Ките, отвори прозореца да ги изкараме!

Докато полицаите разгонваха бъжляците с попадналите им подръка папки, Кита встъпи в неравна борба с дръжката на прозореца, която кой знае как щеше да завърши, ако Тома не му беше викнал, че тя се отваря в обратна посока. Междувременно пчелите съвсем се разлютиха и добре че не бяха налетели на неподвижно закопчания към стола Тома, който нямаше как да се брани от тях, но маскираните вече се видяха в чудо и един от тях запали димка, за да ги разгони. Димката се оказа мощна и стаята почти веднага се изпълни от гъст лютив пушек; пчелите една по една се спасиха през прозореца, а полицаите, понеже не можеха да летят, само се протегнаха навън колкото могат повече, за да предпазят очите и носовете си от гадния дим. Вързаният Тома, давейки се, също понечи да се примъкне към прозореца, но се надигна прекалено рязко, не успя да запази равновесие, строполи се заедно със стола и, не виждайки нищо от сълзливия пушек, неистово закрещя: „Ей, ще се удуша, не ме оставяйте!“ Тогава един от полицаите се смили и го вдигна заедно със стола към прозореца. Като си пое свеж въздух, Тома криво-ляво се съвзе от дима и погледна надолу. Навън пред института бързо се събираше тълпа, която зяпаше с интерес излизащите от прозореца кълба бял пушек и маскираните полицаи, протегнали шии навън; на Тома му се стори, че мярна някъде сред зяпачите приятеля си Ивайло. Накрая, когато маскираните решиха, че бъжляците са се разкарали, един от тях изхвърли димката през прозореца право сред тълпата долу, отвориха и вратата на кабинета, за да се разсее дима, и след няколко минути вътре вече се дишаше. Оказа се, че полицаите изобщо не бяха нажилени, сигурно маските на лицата ги бяха спасили от пчелите, но очилатият им шеф определено бе пострадал: на бузите му се виждаха няколко пресни червени отока. Наложи се единият полицай да слезе долу до градинката с розите и да донесе от там една шепа кал, за да може шефът му, по старата народна рецепта, да наложи с калта ужилените места. И докато маскираните събираха разпилените по пода листа и ги пъхаха в папките, очилатият, придържайки с ръка калта към бузата си, се зае внимателно да прелиства порнографията. Маскираните и Мишо Боата явно също имаха мерак да гледат и се скупчиха около него, но нажиленият и разярен шеф им викна да не се разсейват и те се дръпнаха на известно разстояние, опънали дебели шии по посока на списанията. Прелистването на порното продължи дълго, може би десетина минути, през които се чуваше само мляскането на маскираните и недоволното сумтене на очилатия. Накрая той промърмори „И тука го няма“, върна списанията в касата и след като Боата ги заключи обратно, нареди да махнат белезниците на Тома и да се готвят за изчезване.

— И знаеш — каза строго очилатият на Тома, докато той разтриваше зачервените си очи, — половин час никакво излизане от кабинета. В противен случай лошо ти се пише. А сега се обръщаш към прозореца и броиш така до сто, без да гледаш назад. Ясно?

Впечатлен от димката и екшъна с пчелите, Тома послушно изброи до колкото се искаше от него и чак тогава се обърна, въпреки че стъпките на излизащите полицаи и затръшването на вратата се чуха много преди това. В кабинета лютивата миризма на дима още се усещаше, но иначе вътре цареше порядък: папките, с които разгонваха пчелите, бяха прибрани по местата си, дори фирменият бележник-календар на „ЯТАГАН“ лежеше върху бюрото отворен на същата страница, на която Тома беше изненадан от маскираните. За днес той имаше идея да продължи с писането на дисертацията си, но все пак тази работа изискваше внимание, концентрация и душевно спокойствие, а сега Тома се усещаше прекалено стреснат и изваден от равновесие, за да успее да съчини каквото и да било. Затова си пусна на компютъра играта „Перестройка“, гушна клавиатурата и се фокусира изцяло към събитията на екрана. Отначало играта на Тома не вървеше: усещаше се, че нервите му са опънати повече, отколкото трябва, а за добри резултати на „Перестройка“ се изисква спокойна и едновременно с това бърза и концентрирана мисъл. Но постепенно нещата потръгнаха, в следващата игра той събра няколкостотин хиляди точки и имаше още двама „съратника“, тоест два живота, за да стигне до последния Етап на Големия Път, но в един момент, при една кратка пауза, той чу откъм вратата на кабинета да идва тих, но неприятен и някак подозрителен стържещ звук. Тома спря играта и се вслуша по-внимателно: да, наистина някой или нещо чегърташе отвън по вратата. Чудейки се какво ли може да бъде това, той стана и стараейки се да не вдига никакъв шум, се доближи плътно до вратата; чегъртането не преставаше. И тогава Тома хвана дръжката, отвори с рязко движение и едновременно се дръпна назад, за да не го ударят с нещо тежко по главата. Впрочем дръпването се оказа излишно, тъй като от другата страна на вратата не стояха нито борци, нито пък полицаи, а само неговият колега Симо Добрев от съседната секция „Комуникационна техника“.

— А, Тома, ти вътре ли си бил? — попита виновно Симо и скри зад гърба си дясната ръка, в която държеше някакъв остър предмет, подобен на шило. Тома, който най-малко очакваше да види този свой колега, хвърли един поглед към вратата: на медната табела, след името на Негово величество, беше изчегъртана още една вертикална черта, така че то се четеше вече като Симеон III, а отдолу с тиксо бе залепено бяло листче с разкривен надпис: „Симеон III е в стая 213“. В стая 213, разбира се, се помещаваше Симо Добрев.

— Ти ли лепна това нещо, идиот такъв? — разяри се Тома и скъса листчето.

— Кое, това ли? — направи се на учуден Симо. — А, не, аз само минавах и гледам…

— Ако разбере шефът, ще те очисти — каза Тома. — Виж как си обезобразил табелата!

— Е, стига де, да не си давал ти парите за тая табела? Недей се товари толкова. Хайде най-добре да те черпя някъде една бира, днес съм взел пари.

Тома се сети, че днес и той е взел пари, но каза само:

— Добре, давай в ъндърграунда.

Той заключи кабинета и двамата се запътиха към мазето на института.

— Отдавна не съм те виждал, какво ново при тебе? — Тома се опита да завърже разговор. — Как е Румяна?

— Не знам — отвърна Симо, — разкарах я.

— А? Защо?

— Искаше ми много голяма трансферна сума.

— Така ли? И колко ти поиска?

Симо каза сумата. Като я чу, Тома се хвана за главата:

— Ей, че тя да не се мисли за Роналдо?

— Точно това я попитах и аз — отвърна Симо. — Тя вика, за по-малко не си струвало. Аз пък й казвам: за тия пари знаеш ли какво гадже мога да си взема? И я пратих да се трансферира където и видят очите. Къде е тръгнала и Румяна с тия външни данни да се ръга в „А“ група? Че тя си е чиста селянка, за тия пари брат’чедът може да ми докара от Костинброд двайсет такива бройки като нея, ама за к’во са ми…

Докато Симо хулеше бившата си приятелка, двамата стигнаха до барчето в мазето, на което Тома му викаше ъндърграунд. В барчето беше толкова задимено, че той едва не се задави, докато не си спомни, че тук въздухът преди да се вдиша, трябва да се сдъвче. Дебели синкави пластове цигарен дим висяха на метър над масите; на три от тях играеха бридж, Тома разбра това не защото видя картите на играещите — димът пречеше да се различават по-дребните детайли, — а заради тълпата от кибици, които стърчаха над главите на играчите, даваха вредни съвети и получаваха в отговор сочни псувни. Тук всички познаваха Тома, от групата на кибиците няколко човека му махнаха с ръка за поздрав, но той — отново заради дима — не можа да ги различи по физиономии; от масата до бара, където се беше събрала секция „Лазерна техника“ в пълен състав и пиеше бира, също му викнаха: „А, Лука, здравей!“ Той им припомни, че не е Лука, а Тома, и двамата със Симо отидоха до бара да си вземат пиене, но барманът Юри не се виждаше наблизо, и докато го чакаха да се появи, Тома се заслуша във вицовете, които разказваше един от лазерджиите, на име Димо: „Може ли да се въведе валутен борд в Швейцария? — Може, но жалко за хубавата страна!“; „Какво представлява валутният борд? — Инжекция в протеза!“; „Наука ли е валутният борд? — Не, ако беше наука, първо щяха да го изпробват върху кучета!“; „Какво ще правим след валутния борд? — Преброяване на останалото живо население!“ Тук някой каза, че май че ги е слушал и преди тези вицове, само че не за валутния борд, а за структурната реформа; друг възрази, че преди структурната реформа ги е слушал за нещо друго, за предишният Етап от Големия Път, но не можа да се сети името на етапа; накрая някой си спомни, че ги е чувал още по бай Тошово време, и в тях се е разказвало за комунизма, а не за валутния борд. Думата „комунизъм“ моментално прехвърли разговора на тема как се е яло и пило едно време, заредиха се сладки тоталитарни спомени, и всички без изключение се съгласиха, че краят на света може да настъпи и в една отделно взета страна…

В този момент от склада на бара излезе и Юри, следван от две дами на средна възраст; при това Юри беше страшно ядосан и крещеше на дамите да се омитат докато са цели, а те на свой ред викаха, че няма да оставят тази работа просто така. Оказа се, че дамите са от дружеството за защита на животните и искат да изнесат фикуса от бара, понеже гъстият дим вътре му влияел лошо и той бил мутирал, което всъщност си беше самата истина: всеки можеше да види, че стъблото на фикуса беше обрасло с гъста рижава козина. Барманът отсече, че фикусът не е животно, а растение, и затова не им влиза в компетенцията; веднага обаче му бе отговорено, че работата е тъкмо в мутациите, понеже той бил мутирал дотолкова, че метаболизмът му бил точно от животински тип — дишал никотинов дим, хранел се от изсипаните в саксията фасове, като при това червилото върху фасовете го имал за нещо от типа на витамини, а вместо вода всмуквал с корените си джин „Атлантик“ менте, производство на шефа на боксовата федерация, който го дестилираха в мазето на съседния институт и с който редовните посетители на ъндърграунда имаха навика да поливат фикуса. Дори, казваха дамите, някакъв доцент биохимик твърдял, че ако трябвало да се класифицира според типа на метаболизма си, този фикус спадал към хищниците. „Какъв е тоя биохимик? — кресна Юри. — Кой му е дал да изследва фикуса? Не знае ли той, че фикусът е собственост на «ЯТАГАН», и че на територията на института само от «ЯТАГАН» имат право на фикус? Кой от обединението го е пуснал да изследва тяхно имущество? И какви се явявате вие двете в системата на «ЯТАГАН», че да ми държите на мене сметка?“ Тук се изясни, че дамите изобщо не са от системата на „ЯТАГАН“, тогава барманът ги напсува цветисто и се завтече към телефона, обяснявайки как ей сега ще дойдат застрахователите и такъв фикус ще им дадат, че ще го помнят цял живот. Като чуха името на застрахователното обединение, дамите усетиха, че работата става дебела, и се ометоха сами; Юри потри доволно ръце и извади от хладилника по една бира за Тома и Симо.

— Мутирал бил фикусът — продължаваше да вдига пара той, — хората по цял ден киснат тук да цъкат карти, а те за фикуса се загрижили. Защо не се замислят за хората? За мене, в края на краищата, и аз по осем часа вися тук, а още не съм мутирал…

— Така си мислиш — подхвърли му Тома, — всичките тук сме мутирали, само че не попадаме под закона за защита на животните.

Двамата със Симо се настаниха на празната маса до бара; Тома отмести стола си малко по-далеч от хищния фикус-мутант и отпи от бирата си.

— Напоследък всякакви външни хора са се разшетали в нашия институт — отбеляза Симо, имайки предвид сигурно двете дами, които вдигаха скандал на Юри. — И си пъхат носовете навсякъде, дето не им е работа. Мен вчера ме заговори един тип в кафенето на втория етаж, дето е до задното стълбище, и ей тъй, направо ме пита как да стигне до седмия етаж на института. Аз му викам — ти луд ли си, какво? Че дори да знам как се стига дотам, той да не е на баща ти тоя седми етаж? Да оставим настрана, че „ятаганите“ сигурно ще му откъснат някои органи, ако го видят там горе…

— Седмият етаж на кой институт? — прекъсна го Тома.

— На нашия, на кой друг.

— Чакай, нали ние сме само на шест етажа! Три за нас и три за „ЯТАГАН“…

— Ти какво, не знаеш ли? — присви недоверчиво очи Симо.

— Че да не съм дебил? Шест са.

— Значи си дебил — каза Симо и се облегна назад на стола си.

Известно време и двамата мълчаха, после Тома попита:

— Ти изобщо какво искаш да кажеш с тоя седми етаж?

— Нищо. Но онзи тип, представи си, не само знаеше за него, но искаше и да се качи дотам…

— Сигурно е бил мръднал нещо! Не може ли да ги изброи отвън етажите, че са шест?

Симо отпи от бирата си, наведе се напред и като понижи глас, зашепна тайнствено:

— Тома, институтът ни има седми етаж. Пада се последен, над офисите на „ЯТАГАН“… И най-интересното е, че той се вижда и отвън, но само от едно специално място, съвсем наблизо. Отвсякъде другаде се виждат шест етажа, а оттам — седем… Ако искаш, ей сега ще те заведа.

— И ти си мръднал — без колебание постави диагнозата Тома. — Откачил си и сега само лепиш тъпи бележки по вратите на колегите. Или, в най-добрия случай, вътрешният ти часовник е спрял на дата първи април…

— Хайде на бас! — викна Симо. — Залагам стария си процесор.

— Идиот! Залагам стария си диск срещу твоя процесор. Това, дето го приказваш, просто не може да го бъде, има си закони на физиката в края на краищата…

— Добре — потри ръце Симо. — Сега ще дойдеш с мен и ще видиш с очите си законите на физиката, само първо да си допия бирата.

Тома не възрази, още повече неговата бира също беше наполовина пълна. И докато се чудеше какъв номер е намислил Симо, колегата му отново захвана стария разговор досежно това как в днешно време куцо и сакато е тръгнало да иска трансферни суми, все едно малко други бонуси му дават. „Да си търси спонсор, щом е толкова отворена! — недоволстваше той по адрес на Румяна. — Тя си мисли, че затова са ги измислили спонсорите, да й тъпчат там джобовете. Спонсори-тъпкачи…“ Тома изслуша тези приказки с половин ухо, накрая бирите бяха изпити и двамата се изнизаха от ъндърграунда през слоевете никотинов дим. Като излязоха от института, Симо поведе Тома към бараките, в които се помещаваха разни работилници; движейки се покрай тях, двамата излязоха откъм гърба на сградата, после заобиколиха десетина бетонни гаражни клетки с ръждясали врати, прекосиха запуснатата чакълена площадка пред тях и се насочиха към една ниска барака с плосък бетонен покрив, върху който имаше някакво желязно скеле с антени отгоре му. През целия път Тома се озърташе назад и поглеждаше към мръснобялата сграда на института, но редовете от прозорци все си оставаха шест, и той вече мислеше, че нищо няма да стане, когато Симо се промуши по една тясна пътечка през високите храсти, избуяли около бетонната барака, и двамата излязоха откъм задната й стена, където една желязна стълба водеше към покрива. Симо се изкатери по стълбата, а после и по металното скеле на покрива, и се хвана за антените на върха му; Тома го последва и също се озова на върха на скелето.

— Сега погледни към института — каза Симо.

Тома се завъртя и почна да брои редовете от прозорци: един, два, три, четири, пет, шест… СЕДЕМ! Преброи ги още веднъж, и още, и още — все същата работа. Етажите си бяха седем: първите три реда прозорци бяха мръсни, на места изпочупени и заменени с картони, вторите три — измити, с метални щори зад тях, а прозорците на последния, новопоявил се ред бяха всички с тъмни стъкла, като на баровските лимузини.

— Е, какво? — с тържествуващ глас произнесе Симо.

— Това как стана? — попита невярващ на очите си Тома. — Откъде се взе последният?

— Не ме питай, не знам. Нито съм се качвал на него, нито каквото и да е. Просто знам, че оттук се виждат седем етажа. Нали тези антени са на нашата секция, и ние ги поддържаме…

— А само оттук ли се вижда седмият?

— Ами слез долу и провери.

Тома заслиза по скелето, но понеже стълбата беше от задната страна на бараката, сградата на института се изгуби от погледа му, докато слизаше по нея. А като изскочи от храстите пред бараката, видя, че етажите пак са си шест, както и преди: последният, с тъмните стъкла, беше изчезнал. Тома се разходи наоколо, погледна към института от различни места наблизо — без ефект. Но едва щом се изкачи обратно по стълбата и главата му се показа над покрива на бараката, пред погледа му отново се показаха седем етажа.

— Дяволска работа — промълви той, — защо ли са го законспирирали така?

Бележки

[1] Става дума за повестта „Ябълка под дървото“ (руско заглавие — „Яблочко от яблони“) от Святослав Логинов. Бел.авт.

[2] В книгите „Цветът на магията“ и „Фантастична светлина“ на Тери Пратчет наистина се разказва за сандък, направен от мъдро крушово дърво, който сам следва стопанина си. Бел.авт.