Майк Лосън
Вторият периметър (18)

17

В душата му започна да се трупа гняв срещу Военноморския флот на Съединените щати. Вече втори час се опитваше да открие кой е възложил на Кармоди поръчката за реорганизация на учебната програма в корабостроителницата, но резултатът беше пълна нула. Ако притежаваше самолетоносач, положително би изпратил цялото му въоръжение срещу щаба на флота.

От Кармоди бе научил, че поръчката била възложена от човек, който работи в Главното командване на военноморските системи. Офисите на тази служба се намираха на територията на Вашингтонската военноморска ремонтна база в югоизточната част на града. Преди години там наистина бяха ремонтирали бойни кораби, но базата отдавна беше закрита. Днес на нейно място имаше голям административен комплекс, в който се помещаваха различните служби на Военноморския флот и многобройните им подразделения.

След като изгуби половин час на пропуска, където охраната му поиска всички възможни документи, Демарко осъзна, че се намира в гигантска бюрократична структура със стотици чиновници, която се занимава с всичко, имащо отношение към флота: въоръжение, строителство и ремонт на кораби, личен състав, логистика и т.‍н.‍ Броят на зъбците в това бюрократично колело беше безкраен, а чиновниците в отделните служби нямаха ни най-малка представа за онова, което става извън работните им кабинети.

Демарко беше принуден да обикаля служба след служба и сграда след сграда, разпитвайки за отдела, който се занимава с квалификацията на персонала във военните корабостроителници. Когато за петдесети път любезно зададе въпроса си на едно яко създание с неопределен пол, къса коса и едва очертани мустачки (което според него все пак беше жена): дали някой знае нещо за реорганизацията на учебната програма в корабостроителницата на Бремертън, тя (или той) небрежно кимна.

— О, да. Потърсете Гари, по коридора в дъното.

Гари се оказа кльощав хлапак с лек тик на изнервеното лице. Изглеждаше най-много на двайсет и седеше зад огромно бюро, отрупано с книжа. Капацитетът на телената кошница за входящи документи изглеждаше изчерпан преди седмици, което навярно обясняваше и нервния тик. Младокът беше толкова затрупан с работа, че при следващата появила се папка със сигурност щеше да припадне.

— За тази поръчка отговаряше Бил Бери — отвърна на въпроса му той. — Той се занимаваше с учебните програми.

— Ще мога ли да поговоря с него? — любезно попита Демарко, но в този момент звънна телефонът и хлапето грабна слушалката.

— Да, сър, разбира се, сър. Идвам веднага. — Прекъсна линията и възкликна: — Господи Исусе! Това беше адмиралът! Иска да ме види!

Каза го така, сякаш адмиралът седеше вдясно от Господ Бог, а може би Му беше и началник.

— Просто ми кажете къде да открия този Бери — забързано рече Демарко.

Но Гари не го чу. Издърпал едно от чекмеджетата на бюрото, той нервно започна да рови в него.

— Задръжте за момент — обърна се към Демарко той и се зае да прехвърля разни папки с твърди корици. — Къде се дяна, по дяволите?! — Миг по-късно: — Аха, ето те! — Каза го така, сякаш говори на кученцето си, което се е скрило под леглото. В ръцете му се появи папка с изподраскани корици. В горния й край Демарко забеляза жълт стикер, върху който с червен флумастер беше написано „Глупости“.

— Бил Бери! — настоятелно повтори той. — Моля ви, кажете къде мога да го намеря!

Гари отлепи стикера, пъхна съдържанието на папката в нова корица и приглади с ръка зализаното си перчемче.

— Бил Бери почина — отвърна той.

 

 

Бил Бери беше загинал при автомобилна катастрофа един ден след убийството на Дейв Уитфийлд. Колата му не успяла да вземе някакъв завой и паднала в дълбока урва в района на Спаут Рън, близо до Арлингтън, Вирджиния. Нивото на алкохол в кръвта му било 2,5 промила.

— Сигурен ли сте, че е било злополука, шерифе?

Шерифът на окръг Арлингтън се съгласи да говори за смъртта на Бил Бери след доста усилия от страна на Демарко. Първоначално категорично отказа да му даде каквато и да било информация, защото Демарко не беше нито адвокат на Бери, нито представител на неговата застрахователна компания. Наложи се да звънне на председателя и да му се оплаче.

— Мамка му! — изръмжа в слушалката Махоуни. — Как му е името на шибания шериф?

Половин час по-късно шерифът любезно го покани в кабинета си.

— Защо ме попитахте дали съм сигурен, че е злополука? — поинтересува се той. — Тоя тип е бил пиян като мотика и е изпуснал управлението. Какво друго може да бъде, по дяволите?

— Няма да навлизам в подробности, шерифе — отвърна Демарко. — Но този човек е бил замесен в доста неприятни неща и ние допускаме вероятността да е бил премахнат.

— Исусе! — направи гримаса онзи. — И как според вас е станало това? Някой е пипал спирачките или са го избутали от пътя?

— Именно това се опитвам да разбера, шерифе.

— Колата на Бери е излязла от пътя и е паднала в дерето. По пътя си надолу се е ударила челно в някакво дърво, претърколила се е два пъти и накрая се е приземила в двора на някаква къща. Смачкана до неузнаваемост, тялото в нея — също. Няма начин да се разбере дали някой е пипал нещо…

— А не бихте ли могли…

— Телевизията — прекъсна го с въздишка шерифът и поклати плешивата си глава. — Бас държа, че гледате онези шибани сериали, които някой тъпак е кръстил „От местопрестъплението“. В тях показват как разглобяват колите до последното винтче, а главният умник сочи с пръст малка драскотина и обявява: „Това тук е направено с ножовка, произведена в Тихуана.“ Нека ти обясня нещо, приятел. В истинския живот никоя шерифска служба не разполага с бюджет за подобни измислици. Ние направихме оглед на колата и не открихме нищо, което да сочи друга причина за катастрофата освен пияния водач. Ти явно си голяма клечка, затова предлагам да завъртиш един телефон на ФБР и да им наредиш да направят нов оглед на колата на Бери.

 

 

Вдовицата на Бил Бери беше дребна закръглена жена на петдесет и една-две. Обикновено лице, мека брадичка, лишена от блясък кестенява коса. Безлична като врабец, с изключение на очилата: с кървавочервени рамки и прекалено големи за личицето й. Демарко беше готов да се обзаложи, че си ги е купила по съвет на някоя приятелка, за да изглежда по-млада и по-готина. С нулев ефект.

— Той се оправяше с всичко — каза му тя. — Сметки, застрахователни полици, банки. Не знам кое къде е, а каквото и да открия, нищо не разбирам.

— Сигурно не ви е лесно — направи съчувствена физиономия Демарко. — Много се извинявам, че ви досаждам, но трябва да науча някои неща за съпруга ви.

— Защо? — попита жената. Не го каза войнствено, просто беше озадачена. Една седмица след смъртта на мъжа й всичко й се струваше озадачаващо.

— Той е имал служебна застраховка, мисис Бери. Ние трябва да извършим нужните проверки, преди да задвижим процедурата.

— Тъй ли? — изненада се мисис Бери.

Бери имаше стандартна служебна осигуровка „Живот“, според клаузите на която съпругата имаше право да получи едногодишната му заплата. Демарко установи това още когато прегледа служебното му досие. Сега това стана известно и на съпругата му. Но той научи и нещо друго: на името на Бил Бери в една спестовна банка в Кристъл Сити имаше лична сметка, в която фигурираше сумата от трийсет и седем хиляди долара, открита малко след като Кармоди бе получил поръчката за реорганизация на учебната програма в бремертънската корабостроителница. Първоначалният депозит възлизаше на петдесет хиляди долара.

— Къде беше тръгнал съпругът ви в нощта на катастрофата, мисис Бери? — попита той.

— На вечеря с приятели, които не са оттук — отговори вдовицата. — Често го правеше. Пристигаха от различни корабостроителници, а след работа отиваха да хапнат и да пийнат.

— Знаете ли с кого е вечерял въпросната вечер?

— Не. Може и да е споменал някое име, но не съм го запомнила.

— А да е споменавал някога името Фил Кармоди? Живее в Бремертън, щат Вашингтон.

— Не мисля — поклати глава мисис Бери. След всеки въпрос, на който нямаше отговор, светът явно й се струваше все по-странно и страшно място за живеене.

— Мисис Бери, известно ли ви е, че преди няколко месеца вашият съпруг е депозирал петдесет хиляди долара в една банка в Кристъл Сити?

Още преди да зададе въпроса, Демарко знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Какво?! — смаяно го погледна жената. — Откъде е взел тези пари?

 

 

Махоуни вечеряше в „Олд Ебит Грил“ в компанията на четирима профсъюзни лидери. Най-вероятно от профсъюза на работниците от автомобилната промишленост, помисли си Демарко. Но спокойно можеха да бъдат и от стоманодобива или автотранспорта.

Огледа петимата мъже на масата, които се тъпчеха с крехки бифтеци и ги поливаха с бърбън. Махоуни изглеждаше съвсем на място сред профсъюзните лидери — всичките яки и червендалести мъжаги, които шумно си разменяха грубовати закачки. Очите им издаваха наличието на интелект, който далеч надхвърляше полученото образование и оценките им в училище. Демарко беше убеден, че ако Махоуни не беше станал член на Конгреса, положително би избрал ролята на профсъюзен лидер.

Забелязал го на вратата на залата, председателят се надигна, гаврътна остатъка от бърбън в чашата си и подхвърли нещо на компанията, която избухна в оглушителен смях. После тупна по гърба човека до себе си и започна да си пробива път към изхода. Придвижваше се с лека и гъвкава походка въпреки погълнатия алкохол. Не се блъсна в нито един стол или маса, не наруши спокойствието на никой от останалите гости на заведението. Такъв си беше Махоуни: танцуващ мечок, един дебел и грациозен Фред Астер.

Излязоха навън. Махоуни измъкна от десния си джоб недопушена пура, запали и издуха облаче дим по посока на луната. Очите му бавно се спряха на масивната сграда на Министерството на финансите от другата страна на улицата. Ослепително бяла под светлината на прожекторите, тя приличаше на паметник. Или на огромна гробница.

Наближаваше девет вечерта, но два прозореца на третия етаж все още светеха. Демарко си представи насядалите около масата чиновници с уморени лица и зачервени очи, които се опитват да вържат бюджета на държавата.

— Тези хора са уплашени, Джо — каза Махоуни. Разбира се, имаше предвид профсъюзните лидери, а не финансистите в отсрещната сграда. — Едно време сръчните младежи с гимназиално образование имаха добро бъдеще. Те можеха да си намерят работа в „Дженеръл Мотърс“, „Форд“ или „Боинг“, да станат машинисти, заварчици или механици. След трийсетина години повечето от тях вече притежаваха къща, две коли, дори лодка, а спестяванията им стигаха, за да изпратят децата си в колеж. Но тези времена отминаха и днешните младежи се страхуват. Аз също, Джо. Просто защото не знам как да им помогна.

Демарко беше наясно, че Махоуни има много пороци — пиеше твърде много, изневеряваше на жена си, редовно превишаваше правата си и престъпваше закона. Беше егоист и егоцентрик, суетен и лекомислен. Но в замяна на всичко това изпитваше истинска загриженост за народа на тази страна, особено за онази част от него, която носеше обувки със стоманени върхове и твърди шапки.

— Мамка му! — възкликна председателят, очевидно все още на профсъюзна вълна. После напълни гърдите си с въздух и извърна зачервените си очи към Демарко. — Казвай сега какво откри…

Демарко му докладва.

По дяволите, Джо! — оплака се председателят. — Защо нещата никога не са такива, каквито изглеждат? Защо оня скитник да не е убиецът на племенника на Хатауей? Защо онзи плужек Бери да не се е напил до козирката, преди да се блъсне с шибаното дърво? Защо трябва да се натъкваме на шпиони, мамка му?

— Може и да не е така — успокои го Демарко. — В момента просто имаме доста въпроси, които чакат отговор. Парите в сметката на Бери. Последното телефонно обаждане на Уитфийлд, за да алармира, че двамата смотаняци кроят нещо. Времето на убийството му. А накрая Кармоди, който изобщо не се връзва с ролята на консултант по образователни програми.

— Но защо ще убиват Бери, по дяволите, които и да са те?! За Уитфийлд бих могъл да намеря обяснение. Видял е нещо и са го свитнали, за да му затворят устата. Но Бери?

— Звъннах на Ема и й зададох същия въпрос. Тя смята, че поръчителите на операцията вероятно заличават следите, опитвайки се да предпазят Кармоди и хората му.

— На тая бивша шпионка й се привижда заговор на всяка крачка! — поклати глава Махоуни и побелял кичур падна над очите му. Изведнъж заприлича на ядосан овчарски пес. — Какво искаш от мен?

— Нищо — сви рамене Демарко. — Просто реших да ви запозная с хода на събитията, преди да се върна в Бремертън.

— Страхотно, няма що! — изръмжа председателят. — Тръсваш ми нови главоболия, а после изчезваш, за да няма на кого да си го изкарам!

— Трябва да разровим тая работа, шефе. Ако Ема излезе права…

— Знам, знам. Заминавай за Бремертън.

Махоуни хвърли угарката от пурата си в канала, предизвиквайки укорителния поглед на някаква жена, която вървеше по тротоара. В очите й се четеше презрение към този дърт и дебел пияница, който замърсява околната среда. Махоуни я дари с усмивка, която съдържаше ясно послание: Върви на майната си, драга!

— Трябва да се връщам — каза той. — Ако не мога да помогна на тези момчета, нека им дам възможност да се напият до козирката и поне тази вечер да забравят проблемите си.

Демарко беше готов да заложи бъдещата си пенсия, че сметката ще платят профсъюзните лидери, но за всеки случай си замълча. С Махоуни човек никога не може да бъде сигурен.