Ан Мейджър
Мъж за милиони (1)

Първа глава

— Какво ще кажеш да вечеряме някъде и после да се любим цяла нощ? — шепнеше Чък в ухото на Лили, тъкмо когато Джени Зачери влезе в канцеларията на секретарката си. Хладният зелен поглед на Джени се стрелна над главите на двамата служители. В стаята настъпи неловка тишина. Засрамен, Чък свали ръката си от рамото на Лили и се изправи. Тя сподави смеха си и се загледа в купчината книжа върху бюрото.

Лили се възхищаваше на госпожа Зачери. Тя прекрасно владееше чувствата си. А понякога лицето й ставаше непроницаемо като на сфинкс.

— Обядвахте ли, госпожо? — опита се да заглади положението секретарката. Джени кимна и в същия момент Лили събори папките на пода. — О, Боже! Извинете, госпожо Зачери. Бутнах ги, без да искам.

— Аз ще ги събера! — Чък се спусна към разпилените листа.

— Докато ме нямаше, вие двамата, сигурно сте поработили — каза Джени. Лили се изчерви. — Някой търсил ли ме е?

— Само господин Килпатрик се обади.

— Ще му позвъня от кабинета си. Освен това, Лили…

— Да, госпожо…

— Не ме свързвайте с никого по телефона. Днес повече няма да работя.

Лили не повярва на ушите си. Забрави неудобството от сцената с Чък и смаяно се втренчи в Джени. Тя изглеждаше много бледа и, както никога, безпомощна.

— Да не сте болна, госпожо? Мога ли да направя нещо за вас?

Джени Зачери никога не отсъстваше от работа. Позволяваше си това само в редки случаи, когато бе крайно наложително.

— Благодаря, Лили. Нищо ми няма. На днешния ден преди две години… — Зелените очи на Джени заблестяха. Не можеше да продължи, но не беше и нужно.

— Да, разбирам, госпожо.

В Зачери Фолс, малко фермерско градче в Тексас, хората помнеха Дийн Зачери и дълбоко тачеха паметта му. Когато го положиха в гроба, издигнаха вдовицата му на пиедестал. Но те дори не подозираха, че й се струваше нестабилен и опасен, и тя се боеше да не се сгромоляса от него. Страхуваше се и от скритите слабости в собствения си характер.

Дъщеря на местния проповедник, Джени бе научила отрано, че грешните желания трябва да се държат под ключ, защото провиненията се наказват строго. Беше умна, получаваше само отлични бележки. Ала в душата си завиждаше на съученичката си Сюзън Харпър за красотата й. На Сю не й пукаше за оценките, но момчетата я харесваха. Момичетата като нея живееха вълнуващо. А Джени мечтаеше да се забавлява, да се отърси от своята стеснителност и сериозност.

Когато порасна, нищо не се промени, макар че недодяланото девойче се превърна в красива зряла жена. Беше все така стеснителна. Някои мислеха, че позира. Други я вземаха за снобка. И никой не подозираше, че спокойната й сдържаност прикриваше надигащи се желания, неразбираеми дори за самата нея.

Тя умееше да скрива преживяванията дълбоко в себе си. Но днес това й се струваше невъзможно. Разцъфналите метличини бяха превърнали полето в огромно разлюляно море. Това й припомняше миналото. Спомените я изпълваха с болезнена носталгия, която всеки миг заплашваше да разкъса сърцето й.

Завиждаше на Лили за приятеля й. Той се шегуваше с нея толкова мило! А Дийн никога не се бе отнасял така с Джени. Поиска й се отново да е млада. Да лудува. Да откъсне сладкия плод на забраната…

Образът на многоуважавана вдовица, останала сама с невръстната си дъщеричка, й бе неприятен. А и отговорността за ранчото и курортния комплекс, който ръководеше, бе твърде тежко бреме за нея. Разбира се, можеше да се омъжи за Майк Килпатрик, който щеше да й помогне. Всички очакваха от нея да направи точно това. Защо да не каже сега „да“ на Майк, както бе казала „да“ на Дийн, когато преди време имаше неприятности и той я отърва от тях? Хубаво би било да разчита отново на мъж. Ала тя бе решила да остане сама. А и не си струваше да се омъжи само за да реши съпругът й нейните проблеми.

Неспокойните мисли я накараха да влезе в кабинета си, преди да се пропука черупката на привидното й спокойствие. Затвори вратата и се облегна на нея. Разтри с ръка схванатия си врат. Цялото й тяло бе болезнено напрегнато.

— О, Дийн, защо ме изостави точно сега, когато ми трябваш най-много? Какво да правя сама? — прошепна тя на глас, размишлявайки за финансовите загуби на курорта. Защо нещата се влошиха толкова? Разбираше, че не е подготвена да се справи с проблемите, пред които бе изправена.

Омъжи се веднага щом завърши гимназия. Докато Дийн учеше в колежа в Сан Маркос, тя работеше, за да може също да завърши колеж. Отдаде се изцяло на семейството. Неочакваната му смърт я хвърли в света на бизнеса в много лош момент. Икономиката на Тексас бе в депресия поради петролната криза. Джени не знаеше какво ще й струва да запази курорта. Обзета от скръб, не разбра как се изниза миналото лято. Едва в края му установи, че резервациите са намалели с около една четвърт от миналата година. А летните месеци бяха най-интензивният сезон. Защо не прояви повече интерес към управлението, докато Дийн бе жив? Джени разбра твърде късно, че не биваше да го оставя да прави всичко сам.

Тези мисли засилиха главоболието й. Трябваше да се обади на Майк. Неговата компания я караше да се чувства по-добре. Джени прекоси уморено стаята. Телефонът бе поставен върху бюро от полиран бял орех. Бюрото на Дийн. Днес всичко й напомняше за него и за самотата й. Тя набра номера на Майк.

— Здравей, Майк!

— Джени! — Гласът му бе сърдечен и жизнерадостен. — Дали сбирката на църковното настоятелство ще се състои?

— О, със сигурност! Много искам да отида! Нужно ми е да изляза някъде, да се видя с хора. И за Кати ще е хубаво.

— Как е тя?

— Ужасна е!

— Но, Джени, детето е само на две годинки!

— Няма що, звучи утешително — въздъхна Джени. — Тази сутрин си напъха в устата някакво ужасно насекомо. Креснах й и тя се разплака.

— Не си виновна…

— Майката е длъжна да възпитава детето си. А аз не съм особено търпелива.

— Глупости! Ти си безупречна майка! — Майк понижи глас. — За мен си безупречна във всяко отношение. В събота беше великолепна!

Да, беше безупречна. Поне така мислеха всички. Градчето я смяташе за много добродетелна, трудолюбива и жертвоготовна. „Такава сериозна жена! Винаги помага на съседите! Намира време за църковните сбирки! Не е по модата. Вдовицата Зачери е чудесна! Де да имаше повече като нея…“ Джени знаеше какво говорят хората за нея. Ала колко малко знаеха те за истинската, порочна Джени!

В действителност само един мъж я познаваше добре и това не бе покойният й съпруг.

Слава Богу, че този човек напусна Зачери Фолс завинаги, когато тя се омъжи за Дийн. Връща се само два пъти — за погребението на Кейлъб и след това — на Дийн. Как би могла да изтърпи неговия нагъл знаещ поглед? И което е още по-страшно, как би носила тогава в душата си онзи таен копнеж?

Образът на Блейд Тейлър мигновено изплува в съзнанието й, въпреки усилията да го пропъди. При мисълта за него по гръбнака й премина предателска тръпка. Почувства как загорелите му ръце обхващат голото й тяло и го привличат към неговото. Сякаш всичко бе станало едва вчера. Джени още чуваше ромона на потока, усещаше уханието на дивите цветя, допира на меките треви до кожата си…

Той докосна с език устните й. Усети алкохола и цигарите в дъха му. Джени помнеше миризмата на Блейд — миризма на кожа и коне, пропила се в него от дългата езда до най-отдалеченото кътче на ранчото. Представи си светлосините му очи и самоувереността в тях. Имаше нещо, което само той знаеше. Всъщност Джени не бе така скромна, съвършена и непорочна, както мислеха хората.

Всички казваха, че Блейд е лош. Може би имаха право. Но той бе накарал Джени да изпита безумна радост, която едновременно я опияняваше и плашеше. Собствената й порочност я бе вкарала в капан и му бе дала власт над нея.

Спомни си как кичур от разрошената му руса коса бе паднал над челото, когато се надвеси над нея; как гъвкавото му бронзово тяло се сля с нейното; как внимателно навлезе в нея и отне девствеността й… Преди да наведе отново глава, за да потърси устните й, надникна дълбоко в очите й с тържествуващия поглед на мъжа, обладал жената. Целуна я отново — този път много по-нежно, вероятно по-нежно от която и да било жена. Но освен нежност, тогава Блейд бе обзет и от гняв.

— Спомни си за това, когато легнеш в брачното легло с брат ми, ти, дъще на проповедника — подразни я той.

Джени се бе опитала да се съпротивлява, ала движенията на тялото му предизвикваха у нея вълни на силна възбуда. Така Блейд я накара да изпита докрай радостта, че е жена, познала мъжа. Споменът за онзи следобед все още я изгаряше.

След този случай Джени плахо го търсеше по местата, които той обикновено посещаваше. Ала Блейд подозрително изчезваше оттам. С болка и огромно угризение на съвестта тя разбра, че я избягва нарочно.

Дали бе помислил, че е евтина и леснодостъпна жена само защото му се бе отдала с такова голямо желание? Заради стоновете, които се изтръгнаха от нея, когато му принадлежеше изцяло?

Нима тя, примерната Джени Уейкфилд, му бе оставила онзи ужасен белег на врата? Беше покрусена. Но Блейд се бе усмихнал и нежно я бе успокоил:

— Няма страшно. Ако толкова те притеснява, ще си закопчавам ризата догоре, като теб, докато ми мине. — Бе я целунал и прекрасните му устни я бяха накарали да забрави срама…

Дийн бе отговорил хладно на въпроса й къде е брат му:

— Кой знае къде се е замъкнал този некадърник точно сега, когато трябва да наглежда животните. Сигурно се е запил в хотела с някоя фуста. Същата тъжна картинка като баща му. А моят баща, нали знаеш, не вижда нищо лошо в Блейд. Все ми натяква, че той се изтрепвал да работи във фермата, разбирал от животни, умеел да се защитава. Всъщност Блейд няма навика да изчезва, когато баща ми се нуждае от него. Що се отнася до баща ми, този мой брат си знае интереса. А сега нямам представа къде се е запилял.

Джени се питаше дали Блейд не е избягал от нея. Презираше ли я за стореното? Дали затова й бе казал, че ако въпреки всичко смята да се омъжи за брат му, той не желае да има нищо общо с нея?

Не й обеща нищо. Не я увери в любовта си. Само я помоли да не се омъжва за Дийн.

Два дни по-късно обаче Джени се омъжи за него. Казваше си, че е била луда да се хвърли в обятията на Блейд. Обичаше Дийн — приятеля от детинство, ученическата й любов, добрия внимателен Дийн — мъж, напълно подходящ за съпруг. Момиче като Джени Уейкфилд не можеше да се омъжи за безотговорен и разпуснат тип като Блейд. Той обичаше чашката и жените, живееше ден за ден. Тя разбираше, че трябва да превъзмогне безумието си. Единственият начин да го направи бе женитбата с Дийн.

В градчето знаеха историята на Джейми Тейлър, бащата на Блейд. Страстта към пиенето го съсипа рано. Сините очи се взираха безцелно в празното пространство с опустошен поглед, тялото му надебеля и се отпусна. Животните му измряха. Пропиля всичко, дори малката ферма, наследство от баща му. На жена му й омръзна да я бие. Избяга с първия срещнат в бара, изоставяйки Джейми и малкия им син. Изминаха две години и бащата, завърнал се у дома от поредния гуляй, подпали къщата с цигара в леглото и изгоря, както си лежеше в него. Блейд бе едва на десет години. Хората бяха потресени от трагедията на бедното сираче. Но само един човек се загрижи истински за него.

Кейлъб Зачери осинови момчето и се опита да го отгледа и възпита добре. От този момент дрехите на Блейд бяха чисти, косата му — измита и вчесана. И хората изведнъж забелязаха каква еротична красота притежава момчето. Започнаха да приказват, че това е твърде опасно за възрастта му. За известно време горчилката напусна душата на Блейд. Работеше неуморно във фермата на Кейлъб, за разлика от Дийн, който предпочиташе да чете и да мечтае. По едно време дори изглеждаше, че от Блейд може да стане нещо свястно. Но с възрастта в него започна да се проявява ужасният характер на баща му. На седемнадесет години невинни удоволствия като училищните вечеринки и футбол вече не го задоволяваха. Говореше се, че пиел много и предпочитал зрели жени пред момичетата.

— Плодът не пада по-далеч от дървото — казваха в градчето. — И Блейд Тейлър ще свърши като баща си.

Джени се омъжи за Дийн от страх, а не от любов. Ужасена бе от себе си, от онова, което бяха правили с Блейд. Знаеше, че би го сторила отново, само той да й хвърлеше някой изгарящ поглед, за да й припомни колко бе щастлива в прегръдките му. Но тя от малка се стремеше да бъде безупречна. Вярваше, че с Дийн ще й е по-лесно да бъде такава.

Всеки миг от брака си с Дийн тя се бе стремила да го овъзмезди за единственото прегрешение в живота си. Ала каквото и да стореше, все й се струваше недостатъчно. Спала бе с неговия осиновен брат, единственият човек, към когото благородният Дийн изпитваше неприязън. Ако узнаеше, това би го убило.

Джени живя с Дийн осем години, обаче за него остана непозната страстната жена, до която се бе докоснал Блейд. На съпружеската любов липсваше опасната възбуда, която Джени бе изпитала един-единствен път с Блейд. Знаеше, че това е грешно, ала желаеше да почувства отново онази дива, сляпа страст, която бе извадила на бял свят всичките й чувства. Погълнала я бе цялата, за да я остави след това безсилна, празна, тръпнеща. Когато се любеха с Дийн, тя често бе много мила с него. Той си въобразяваше, че причината за това е неговата мъжественост.

О, колко подло се бе отнасяла с него Джени!

„Безупречна във всяко отношение“ — бе казал за нея Майк. И той я познаваше колкото Дийн. И слава Богу! Добре, че никой не подозираше каква бе в действителност…

— Ти изобщо не ме слушаш — смъмри я внимателно Майк, като наруши хаоса на мислите й. Гласът му я върна към действителността. — Явно цялата ми финансова експертиза е отишла на кино.

Осъзнала къде се намира, Джени стисна слушалката.

— Извинявай. Мислите ми бяха другаде.

— Обяснявах ти, че засега трябва да отложим продажбата на онзи парцел.

— Как така, Майк? Нали знаеш, че ми трябват пари за курорта!

При други обстоятелства тя би доловила острата нотка в гласа му. Сега обаче бе доста разстроена и не я усети.

— Не бива да се хвърлят пари на вятъра, Джени. Цената на пасищната земя расте. Според мен трябва да я запазиш, въпреки че курортният комплекс е на загуба.

— Майк, трябва да намеря пари!

— Успях да ти уредя заем при много изгодни условия. Засега няма да е наложително да продаваш земята.

— Това е идеално, Майк!

— Чудесно е, нали, Джени? — В гласа му се прокрадна нещо, което би трябвало да я накара да застане нащрек.

— Курортът беше най-важното нещо в живота на Дийн. Трябва да го запазя заради него!

— Дийн е мъртъв от две години. Време е да престанеш да живееш с миналото.

— Опитвам се, но понякога… Нали знаеш… На днешния ден… — Не можеше да продължи.

— Да, зная.

— Странно, как една дата може да те върне към миналото…

— Не е чак толкова странно.

— Майк, днес не съм във форма.

— Всичко е наред. Разбирам, че не ти е лесно. Когато Дийн умря, сякаш си отиде част от теб самата. Нужно ти е време. Любовта ви беше като в романите. Завиждах му. Но краят бе ужасен.

— Да, като в романите — повтори тя тихо. Добре че Майк не знаеше нищо!

 

 

Мъжът, който знаеше, стоеше на шосе № 12.

До лъснатите му ботуши, на прашния чакъл лежеше торба на морски пехотинец. Съзрял най-после кола в далечината, той вдигна ръка да я спре. Всъщност Блейд Тейлър не се надяваше, че някой ще го вземе на автостоп. Пресата беше подлудила хората с разкази за насилие. В лицето на непознатия стопаджия всеки виждаше убиец, насилник или грабител, дори ако това бе спретнат бивш офицер от морската пехота с изрядна риза и съвсем нови джинси „Левис“.

До Зачери Фолс нямаше автобус. Когато пристигна в Сан Маркос, Блейд установи, че няма на кого да телефонира. В градчето не го обичаха. Кейлъб бе умрял. Останала бе само Джени, ала тя го презираше. Не я винеше за това след всичко, което й бе сторил само два дни преди женитбата й с брат му. Какъвто и брат да му беше той. Двете момчета не се обичаха, още преди Кейлъб да осинови Блейд. Въпреки всичко, тя не заслужаваше да се отнесе с нея като с леснодостъпна вещ, която той имаше право да притежава. Но срещал ли бе момиче като нея? Жените, с които ходеше, изгаряха от желание и биха се любили с който им падне. Как би могъл да разбере Джени? Тя бе девствена. А при всичкия си опит, Блейд не бе срещал девственица.

Червената спортна кола профуча надменно покрай него. Свали ръката си. Не очакваше да спре. Ала спирачките внезапно изсвистяха и автомобилът се върна на заден ход. Блейд грабна торбата и забърза към колата. В походката му се усещаше увереността на мъж, постигнал нещата от живота сам.

Руса коса, подстригана до раменете, се подаваше над облегалката на шофьора. Блейд изкриви устни в иронична усмивка. Жена. Отдавна не му се бе случвало да бъде с бяла жена, която да е свободна и да го желае. В Близкия изток морският пехотинец можеше да притежава само жени, които се продават и купуват.

— Блейд, нима това си ти? — Кадифеният глас не бе съвсем сигурен.

— Дявол да го вземе! Сюзън Харпър! — Блейд се овладя. — Извини ме, Сю. Току-що се уволних от Морската пехота. Още не съм си припомнил как трябва човек да се държи с дами.

— В миналото това не бе проблем за теб, Блейд Тейлър — подкачи го тя с копринено съблазнителен глас. — И сега няма да е така, ако не са те ранили на някое… много важно място — Алчният й поглед сякаш опипваше силното му тяло.

— О, Боже! Не, разбира се.

Тя се засмя прелестно и се наведе да запали цигара. Беше много красива. А Блейд вече не помнеше кога за последен път е бил с жена. Но докато гледаше момичето с предизвикателно вчесаната настрани платинена коса, той не мислеше за него. Вместо Сюзън пред него бе Джени. Такава, каквато я видя последния път, на погребението на Дийн. В широка черна дреха и опъната назад тъмна коса. Нежното й лице бе потопено в мъка. Искаше да я грабне в прегръдките си и да я целува, да облекчи страданието й, да я накара да забрави Дийн… Понякога му се струваше, че цял живот е искал само това — тя да забрави брат му. Това бе най-голямото му желание, ала той знаеше от малък, че има неща, които човек никога не може да постигне.

Вместо да я утеши по този начин, той направи единственото, което според него можеше да й помогне — отиде си от живота й, преди изкушението да се върне при нея завинаги да му попречи да замине. Изминаха две години. Образът й го преследваше навсякъде. А той не бе мъж, който би устоял дълго на изкушението. И ето го отново в Зачери Фолс с надеждата, че Джени поне веднъж ще го погледне така, както го гледаше сега Сюзън Харпър — топло, нежно и с нескрито желание. Какво би станало, ако Джени го погледнеше по този начин? Блейд се питаше дали Сюзън знае как действат на мъжете такива погледи. Знаеше, разбира се. Момичетата като нея винаги знаеха какво причиняват на мъжете.

Той отвори вратата и хвърли торбата си между седалките. Намести мускулестото си гъвкаво тяло в колата.

— Голям мъж, а се вози в такава малка кола — бърбореше Сюзън, докато очите й изучаваха тялото му.

— По-добре е, отколкото да ходя пеша. Благодаря ти, че спря да ме вземеш, Сю.

— Удоволствието е мое! — В гласа й отново имаше многозначителна нотка.

— Ще намеря начин да ти върна жеста.

— Няма да е трудно, Блейд. Никак няма да е трудно.

Подаде му пакет цигари. Той взе от тях, навеждайки към Сюзън русата си глава. Запали цигарата си от нейната, като придържаше китката й с топлите си загорели пръсти.

— Миришеш приятно, Блейд. На чисто и на мъж.

Усмихна й се непринудено и се отпусна назад в седалката. Всмука дима на цигарата. Хубаво беше да срещнеш познат.

Духаше прохладен вятър и разнасяше до болка познати ухания, с които Блейд бе израснал. Не предполагаше, че са му липсвали толкова много. Слънцето грееше ярко, но не бе горещо. Великолепен ден човек да се завърне у дома. За първи път от дълго време Блейд усети, че се отпуска.

Вятърът разроши златистата му коса и откри загорялото лице. От последното подстригване в казармата бе минало време и сега косата му стигаше до яката на ризата. Хвърли поглед към Сюзън и отново дръпна от цигарата. Бе приятно. Твърде приятно. Вероятно защото от известно време бе отказал цигарите. От доста време не бе правил и други приятни неща. Отново се сети за Джени, за старомодното й държание, което го бе влудявало през всичките тези години. Всъщност влудяваше го не само то, но и споменът как тя бе отстъпила и бе станала жена…

— Опитвах се да откажа цигарите. Ти обаче винаги успяваш да накараш мъжа да кривне от правия път — засмя се приятелски Блейд.

— Така ли? Радвам се, че ме помниш, Блейд. Аз не съм те забравила.

— Да вярвам ли? — В гласа на Блейд се прокрадна цинична нотка. — Какво става с приятелчето Бил? Чух, че нещата между вас нещо не вървят.

— Разведохме се преди година.

— Имате ли деца?

— Две. Живеят при него. Вземам ги през почивните дни.

— Защо така? — Гледаше не Сюзън, а бягащата лента на пътя.

— Ами, аз пътувам…

— Аха, ти си амбулантна търговка — Блейд се разсмя. — Добър предлог!

— Не е това, което мислиш.

— О, аз пък се надявам точно на това!

Сега се разсмя Сюзън.

— Ами ти, Блейд, ожени ли се?

— Не.

— Звучи категорично. Хората правилно казваха, че не си от онези, които се женят.

— Да, но казваха и други работи.

— Така ли е, всъщност?

— Може би.

Беше му страхотно хубаво, че се завръща у дома. Какъв късмет, че Сюзън го позна на пътя!

— Хей, Сю, знаеш ли, че караш много бързо?

— Мнозина смятат, че съм бърза. Ти харесваше това качество у жените, Блейд.

— О, и сега си падам по него. — Отново мислеше за Джени. Как ли изглеждаше тя сега? Какво щеше да каже, когато го види? Какви чувства щеше да изпита? Искаше му се да може да се шегува с нея така, както със Сюзън.

— И защо реши да се завърнеш в Зачери Фолс? Тук нямаш семейство. И май никой в градчето не те очаква.

Блейд сви рамене.

— Връщам се, защото тук има нещо, което ми е необходимо.

Сюзън тръсна глава и впери поглед в Блейд. Косата й докосваше рамото му.

— Сигурно много ти се иска да получиш това нещо, щом заради него си дръзнал да изпиташ отново неприязънта на градчето. И то като знаеш, че навсякъде другаде те очакват с отворени обятия.

— Така е.

— И какво е това нещо? Няма ли да ми кажеш?

— Не.

— Блейд…

— Защо не се върнеш при Бил? Лошо е, когато има деца, а родителите се разделят. Изпитал съм го. Сюзън, нека нещата между нас си останат такива, каквито са били винаги — лесни и непринудени.

— Както искаш, Блейд — засегна се тя.

Той усети промяната в тона й и продължи:

— Но ще си останем приятели, нали? Както преди. Каня те на обяд в „Блубонет“. Задължен съм ти, че ме качи. Там ще ми разкажеш за всичко, което е станало в Зачери Фолс, докато ме нямаше.

— Не искаш ли първо да си поговорим на някое по-скришно място?

— Можем да свърнем по пътчето, което води до потока. Там има едно чудесно кътче — дъбовете и кипарисите се оглеждат във водата и расте най-буйната трева.

— Знам го, разбира се.

Сюзън зави, като почти изправи колата на две гуми. Спряха под дебелата сянка на огромен дъб. Запалиха по цигара. Хладният горски мирис на потока и уханието на цветята накараха Блейд да си спомни отново за Джени и единствения път, когато я бе любил. Сюзън му говореше, ала той не я чуваше. В мислите си виждаше тъмни коси, навити около ръката му, коси пропити със сладкото ухание на диви треви.

— Блейд, променил си се.

— В какъв смисъл?

— Някак по-освободен си. Не зная. Струваш ми се по-самоуверен. И не си така сърдит. Преди все беше бесен за нещо.

— Вярно, бях. Но имаше за какво.

— Какво ли ще си помислят хората, като те видят толкова променен? Представете си, Блейд Тейлър е пораснал и е поумнял. Станал е човек! Знаеш ли какво ще си кажат? Че Кейлъб ти е оставил нещичко в завещанието си. И ще се чудят какво.

Блейд настръхна. При споменаването на Кейлъб лицето му помръкна. Когато заговори обаче, гласът му бе спокоен:

— Нека приказват. А ти ми кажи, какво стана с теб и Бил?

Тя не усети с каква лекота той насочи разговора от себе си към нея. Бъбриха дълго. Сюзън говореше, а Блейд я слушаше със съчувствие. Тя дори не подозираше, че той всъщност би желал да разговаря така с друга жена — с Джени. Ала с нея нещата никога не можеха да бъдат толкова прости и лесни.

Задаваше й въпроси и я насърчаваше да разказва. Наложи си да се съсредоточи върху думите й, макар че имаше да върши нещо много по-важно. За момент си позволи да забрави причината, поради която се бе завърнал. Знаеше, че тя ще шокира всички и най-вече Джени.

Блейд имаше достатъчно време, за да предяви правата си над онова, което му принадлежеше.