Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Форматиране
aporyazov (2018)

Нощните дежурства в кардиологията не бяха никак леки. Затова повечето от сестрите лягаха за минути в дежурната стая облечени, колкото да им отпочинат краката. За Мария Петрова те бяха още по-трудни. Демокрацията я завъртя във въртележката си, започнаха масови съкращения навсякъде и изведнъж тя се озова на улицата. На 45 години и въпреки висшите си образования. Върна се към първата си професия на медицинска сестра и така се озова в отделението с около 100 болни. Тази вечер с нея дежурен санитар беше Васил — бивш преподавател. И той с висше образование. На шега, а някои и със злоба ги наричаха „интелектуалния екип“.

Някъде след полунощ тя приседна уморена на кушетката и посегна към кафето. На вратата се почука. „Сестро, на баба Велика й е зле“. Мария изтича по стълбите към втория етаж, където бяха женските стаи. Баба Велика тихо плачеше. „Какво има, боли ли те нещо?“ — попита сестрата и хвана ръката й, за да премери пулса. „Не ме боли нищо. Моля те, не се сърди, но ми е мъчно за Христо, затова плача“.

Сестра Петрова знаеше кой е нейният син — известен в зората на демокрацията с политическата си дейност свещеник, който не слизаше от екрана на телевизора. „Той е в чужбина, не съм го виждала много отдавна“ — продължи старицата. Мария погали ръката на баба Велика, седна до нея и се заслуша в думите й. Като сподели болката си, тя се успокои и неусетно заспа. А сестрата се прибра в дежурната стая, за да изпие отдавна изстиналото кафе.

На другата сутрин разказа на колежките си за случая, но изненадващо за нея две от тях избухнаха: „Какви са тия интелигентщини? Защо ги учиш така? Нито си психотерапевт, нито поп. Утре и нас ще ни вика за няма нищо“. Усмивката на Мария се стопи. Грубата действителност си беше казала думата… За пореден път…

Край