Ричард А. Кнаак
Нощта на дракона (1)

Пролог

Той беше в капан… капан… капан.

Мракът в затвора му се сгъсти около него. Той не можеше да диша, нито пък да помръдне. Как се беше случило това? Какви бяха тези мръсни малки същества, които бяха успели да го подмамят? Някакви дребни вредители да хванат левиатан! Това беше невъзможно!

Но се беше случило…

Искаше му се да изреве, но не можеше. Не се чуваха никакви звуци. Тишината го подлудяваше. Трябваше да се освободи! Трябваше да има някакъв изход…

Обля го ослепителна смарагдовозелена светлина. Той изкрещя, усещайки как тя го изтръгва от затвора му и го захвърля в небитието.

Но крясъкът му се превърна в мощен рев на облекчение, примесено с гняв. Той разпери широко величествените си блестящи криле и огромната му синьо-зелена форма почти изпълни това ново място, в което се намери. По гръбнака му изникнаха назъбени, почти кристални издатини, които продължиха и по главата му, оформяйки гребен, подобен на този на вещерски шлем. Огромни, блестящи бели очни ябълки — наподобяващи по-скоро перли, отколкото очи — огледаха обширната пещера, изпълнена с назъбени издатини, стърчащи както от облия таван, така и от пода.

И после зловещият поглед се спря върху дребната гад, която се бе осмелила — някак си! — да затвори Негово Величие. Изведнъж от тялото му се излъчи лека пурпурна аура и той изригна с основателен гняв.

— Мръсни малки гадини! Мръсни малки гремлини! Смеете да затваряте Зераку като домашно животно?

Докато Зераку виеше, вече безплътното му тяло започна да става все по-прозрачно. Той се насочи към малка групичка от пленителите си. Те бяха малки грозни създания, които се движеха като смачкани дренаи^[1], но някои части на телата им бяха покрити с люспи, а други — с козина. Имаха злобни малки усти, пълни с остри зъби и носеха одежди с качулки и брони. Очите им бяха червени като разтопена скала и въпреки очевидната заплаха пред тях, не изглеждаха особено изплашени.

Зераку разбра, че те знаят твърде малко за етерните дракони^[2].

— Мръсни малки гадини! Мръсни малки гремлини! — повтори той.

Изведнъж от тялото му изпращя светкавица със собствения му чудат цвят. Той протегна ноктестата си лапа, за да помете съществата, а от тялото му се стрелна още една светкавица.

Първите мълнии неочаквано се разпръснаха настрани, отскачайки от малките същества в последния миг. В същото време по челото на всяко едно от тях засияха странни руни.

Без да се колебае, окованият етерен дракон атакува отново. Този път светкавицата удари земята около мъчителите му. Навсякъде се разхвърчаха скални късове и пръст, а заедно с тях и ръмжащите дребни зверчета. Съскащите им телца полетяха във въздуха и това особено зарадва дракона.

— Мръсни малки гадини! Зераку ще смаже всички ви!

Той събра още сили. Изведнъж по гърдите му лъснаха тъмнолазурните му вени. Следващата светкавица беше още по-мощна.

Някъде отстрани дълга и здрава нишка от сребърна енергия се омота около левия му крак и го стегна болезнено.

Зераку се сепна и забрави за намерението си да атакува. Етерният дракон бе същество от енергия, нишката трябваше да премине през него. Той я захапа, но получи силен удар по муцуната. Рязко обезсилен, кракът му поддаде.

В същото време и другият му крак беше прикован. Зераку се дърпаше, но напразно — тънката магическа нишка беше твърде мощна.

Тялото на етерния дракон се изду, а отличителните сини вени по тялото му почерняха. Той стана още по-прозрачен, сякаш на ръба да се превърне в мъгла.

Сребърните нишки блеснаха.

Зераку изрева от болка и залитна напред, строполявайки се на пода на пещерата, като че тялото му беше от плът и кръв. По каменния под се появиха пукнатини. Отвори се процеп, в който две от малките създания пропаднаха и срещнаха края си.

Останалите не обърнаха внимание на съдбата на другарите си и продължиха да спускат към дракона още две нишки. Пет от тях едновременно замахнаха със зловещите енергийни нишки като с камшици. Нишките се понесоха направо над Зераку към отсрещната страна, където краищата им се приковаха към земята с малки смарагдови камъни.

— Освободете Зераку! — изрева етерният дракон, докато нишките проблясваха, причинявайки му нова безумна болка. — Освободете ме!

Новите нишки го притиснаха към земята. Зераку се съпротивляваше, но магическите връзки имаха пълен контрол върху силите му.

Всички люспести фигури около него се суетяха и бързаха да прибавят още и още нишки, докато накрая напълно го покриха. Всяка нишка прорязваше тялото на дракона и едновременно го изгаряше и вледеняваше. Зераку ревеше от гняв и болка, но с нищо не можеше да промени положението си.

Съществата продължаваха да се трудят усърдно, сякаш не бяха напълно сигурни в здравината на нишките. Те използваха смарагдите, за да донаместват връзките и в повечето случаи причиняваха допълнителна болка на дракона. Едно от съществата му се присмя.

Зераку успя да насочи последен енергиен удар към наглеца. Тялото му се обви в черна енергия и то започна да пищи от страх. Магията на етерния дракон смачка съществото, превръщайки тялото му в каша, която се втвърди и се превърна в абаносов кристал.

В следващия миг още една нишка се насочи към муцуната му и я завърза. Светещият левиатан се бореше, но челюстите му бяха здраво стегнати, както и цялото му тяло.

Пленителите му продължаваха да се суетят из огромната пещера, сякаш бяха особено притеснени от нещо, а Зераку вече беше сигурен, че не той е причината за това. Той изсъска гневно, издавайки приглушен звук през затворената си уста, и отново се опита да се освободи.

И отново не успя.

Но после, без предупреждение, дундестите люспести същества изведнъж спряха на място. Всички едновременно се загледаха към тялото на дракона, но някак далеч зад него. Зераку все пак усети, че някой приближава — някой, притежаващ огромна сила.

Неговият истински пленител…

Всички същества паднаха на земята в знак на почит. Зераку дочу леко раздвижване, което можеше да е и от вятъра, само дето до това място нямаше как да достигне вятър.

— Справихте се добре, скардини^[3] мои — чу се глас, който, въпреки женствения си чар, докосна това, което минаваше за душата на дракона, като непоносимо студен лед. — Доволна съм…

— Изпълниха заповедите си — отговори втори, мъжки глас, изпълнен с явно презрение към съществата. — Но отвориха прекалено рано какавидената камера, милейди. Звярът едва не избяга.

— Никога не е имало причина за тревога. Щом е тук, не е възможно да избяга.

Женският глас се приближи… И изведнъж пред Зераку пристъпи една дребна фигура. Бледа фигура, облечена в плътни одежди с цвета на нощта, се спря, за да огледа дракона и да бъде огледана от него. Тя напомняше на Зераку за едно друго същество, което се беше опитало да се сприятели с него и му беше разказало за нещо отвъд абсолютния хаос в царство, което някои наричаха Непознатата земя^[4]. Но все пак етерният дракон не надушваше това познато същество. В много отношения дребната фигура му напомняше за него, но в много други тя си оставаше напълно различна.

Дълга абаносова коса се спускаше по раменете й. Тя гледаше встрани, сякаш не обръщаше особено внимание на окования звяр, но Зераку много добре знаеше, че се преструва. Това, което етерният дракон виждаше, бяха безупречните й черти, подобни на познатото му същество и дори още по-красиви.

Но студът, който Зераку почувства от тези притворени очи, го накара отново да потръпне.

Червените й устни леко се извиха.

— Не се тревожи, малки мой. По-добре се настани удобно. Все пак вече си у дома.

В думите й нямаше никакъв смисъл. Зераку напрягаше силите си, копнеейки за бягство… бягство от тази дребна фигура, която някак си ужасно го плашеше.

Тя се обърна към него, разкривайки лявата част от лицето си, прикрита от копринено було… було, което при движението й наляво, макар и леко, откри пред дракона ужасяващата изгорена плът и кухината, където някога е имало око.

И макар тя да беше просто прашинка в сравнение с туловището на етерния дракон, видът на опороченото й лице успя да изпълни Зераку със силна тревога. Той искаше да бъде далеч от него, да не го бе виждал никога. Дори когато булото покри уродливата част на лицето й, драконът продължаваше да усеща ужасното зло под него.

Зло, което далеч превъзхождаше онова, което беше срещал в Непознатата земя.

Студената й усмивка се разшири още повече — повече, отколкото лицето й позволяваше.

— Сега трябва да си починеш — каза тя с тон, изискващ подчинение.

Докато Зераку започна да губи съзнание, тя добави:

— Почини си и не се бой… Все пак тук си със семейството си, дете мое…