Стефан Стамболов
Пиеница

Не ми се, момци, смейте,

че съм болнав и стар,

че винцето обичам,

че пия го за цяр,

        че ходя бос, опърпан,

        небръснат, неумит.

        Що нещо съм претеглил,

        що съм в света видял!

И аз бях като вазе,

юначен, силен, млад,

със чъвства и със мисли

и азе бях богат.

        И аз бях като вазе

        решителен и смел,

        и хвъркаше високо

        мойта мисъл — орел.

Ех, момци, млади, силни,

що работа свети

да правя съм се мъчил

за ваши добрини.

        Ний бяхме всинца трима,

        три брата по душа,

        по чувства и по мисли,

        по мащеха съдба.

От малки се сближихме,

в един тръгнахме път,

но и трима ни смаза

проклетия живот.

        Защо да ви приказвам

        за нашите тегла!

        Трябва ли да разбуждам

        на мъртвите съня?

Единът го убиха,

другият се уби —

така се тук затриха

две ангелски души.

        Пък аз? Аз слаб излязох,

        светът ми домиля,

        ръката си не вдигнах

        със слава да умра.

Захванах да заливам

със вино мойта скръб,

и в него да намирам

утеха в този свят.

        Ей, давайте ми вино,

        пияно като яд,

        тъгите да забравя,

        да стана силен, млад.

Че аз ще ви попея

от нашите песни,

гората ще разплача —

тез голи канари.

        Не ми се, момци, смейте,

        че съм болнав и стар,

        че винцето обичам,

        че пия го за цяр…