Стефан Стамболов
Годината 1876

I.

Изпращам те, годино, и мрачна, и печална,

със болка във гърдите, със мъка на душа;

що люде благородни, що бляскави надежди

ти грабна и отнесе от нашата земя!

        Аз помня наща радост ти като се зададе,

        и нашите надежди, и нашите мечти —

        ще дойде пролет красна, тиранина ще падне,

        безценната свобода и нас ще озари.

И с вяра в наще сили и в тия на народа,

тръгнахме ние всинца из тоя малък град

да минем в България, народа да подигнем

на бой ужасен, страшен, на смърт и на живот.

II.

И минахме ний всинца по Дунава замръзнал,

народа ни посрещна с разтворени ръце.

И нащо слово силно, и сладко, и опасно,

той слушаше със жадност, със весело лице.

        „Готови сме ний всинца след вази да вървиме-

        народа ни продума — нещем такъв живот!

        Ний искаме свобода, за нея ще измреме!

        Без нея ний до сега живяхме като в гроб!“

И работа голяма кипна и се захвана.

Приготвяше се всеки честен човек за бой.

Със гордост българина главата си подигна

и своя кръвопиец без страх погледна той.

        Работата спореше и радост безпределна

        усещаше тогава българското съце.

        Една мисъл свещена блесна и се разнесе

        от Дунава широки до Бялото море.

Турция ще падне, свободата безценна

ще дойде и сред нази байрака да забие.

И ново, силно царство със ред, любов и правда

от пепела погански ще да произрасте.

III.

Работата кипеше. Тиранина уплашен,

трепереше от ужас в предсмъртния си час:

„Там долу кръв се лее и тук за бой се стягат,

къде аз ще се дяна, проклятие и ад!

        Ще падна, то се види, и жертва на гнева им,

        аз много ще пострадам във техните ръце.

        Но пак надежда има: моя ханджар изострен

        е майсторски забоден във тяхното сърце!

Оковите железни не се тъй лесно счупват,

ръцете претрошени не могат да бият.

И робите бездушни от страх ще се разбягат,

лицето ми кат видят и моя страшен гняв!“

        И с вяра в свойте думи, той пак в разврат задряма,

        сал изредко се стресва от някой грозен лик.

        Зад робите страхливи Русия той съглежда

        със свойте войски силни, със своя остър щик.

Тя иде като буря, сърдита, разгневена,

на роба да помогне, тирана да строши.

От радост се покланят героите на Балкана

и Дунава славянски със вселост шумти.

        „Ще падна, веч е ясно — тиранина продума —

        но ази ще падна кат стар и силен дъб,

        и много млади сили аз ще да затисна

        под мойте дълги колни, под моя тежък труп.“

IV.

Дойде Априлий 20 и знамето зелено

със лева силен, кървав, тракиеца вдигна.

И бой нечут, ужасен, отвъд Балкана пламна,

бой с турците омразни за нашта свобода.

        Въстанниците храбри напред с песни вървяха,

        уплашените турци разбягваха се със страх.

        И песните победни сред Тракия екнаха,

        уплаши се безкрайно османския народ.

Свободо, майко мила, твойта сила небесна

накарва человека да прави чудеса.

Аз виждам в борбата с жестокия тиранин

участие да вземат и малките деца.

        Боя беше отчаян, от нийде помощ няма.

        Силите на народа отслабват всеки час.

        Тираните приижда и все по много стават,

        захващат да надвиват… И, Боже мой, тогаз?

Тогаз? Недейте пита! Народа победиха,

изтребиха те всичко със огън и със нож.

И наща земя красна в пустиня обърнаха,

потъна България във сълзи и във кръв.

        Тук няма вече милост. Свирепия тиранин

        на нищо не погледна, пред нищо се не спря.

        Но всичко унищожи, изби и обезчести,

        от ужас затрепера и хладната земя.

И никой не подаде на наще мъченици

ни вовремешна помощ, ни средства за борба.

Избиха ги турците и всичко разориха,

погина на народа надеждата, цвета…

V.

Виждали ли сте нейде сред къща изгорена,

посред дувара пукнат опърлено дърво?

Как жално то изглежда, каква то скръб навожда

на чувствата човешки, на нашата душа?

        Такава скръб навеждат и тез наши юнаци,

        които останаха след кървавия бой,

        които във борбата не паднаха убити,

        и днеска не вкушават следсмъртния покой.

Стоят те посред нази със мисъл на челото,

дълбока скръб се гледа на техните лица.

Стоят те и не думат, но погледа им мрачен

показва, че се мъчат от силната тъга.

        Скърбят те зарад свойте излъгани надежди,

        за своите другари, погибнали в боя,

        за наша клета майка във кърви потопена,

        за наще мъки страшни, за наще теглила.

Скърбят те, че от нийде им помощ не дохожда,

през Дунава да минат пак в своята земя,

и тамо на тирана сторично да отвърнат

за неговите зверски и демонски дела.

        Скърбят те и печално таз годин изпровождат,

        която им отнесе толкоз святи мечти.

        И пак нова надежда пред тях тогаз ще блесне,

        когато отвъд Дунав топ руски загърми.

 

Гюргево, 31 декември, 1876