Майкъл Дж. Съливан
Персепликуис (5)

Глава 4
Пад-стеничка

— Как е Ройс? — попита Ариста, докато двамата с Ейдриън сядаха заедно близо до края на масата. Нямаше табелки с имена, така че Ейдриън си нямаше представа къде трябва да седне. Погледна въпросително към принцесата, но тя само сви рамене.

— Не е добре, но кой ли е напоследък? — погледна към Олрик, седнал срещу Ариста, сетне към Моувин, настанил се до своя крал. — Съжалявам за баща ти — рече боецът.

Моувин отвърна с едва доловимо кимване. Ариста се пресегна през масата и пое ръката му. Не каза нищо, но погледна в очите му, усмихвайки се слабо.

— Ето това е разликата — рече Моувин. — Аз губя близък и хората ме утешават. Ройс губи близък и цели градове се евакуират — усмихна се тъжно. — Добре съм, наистина. Баща ми живя щастливо, съпругата му бе най-красивата жена в кралството, отгледа четири деца, надживя едно, умря в битка, защитавайки дома си. Бих се надявал да се справя и наполовина толкова добре.

— Трудно е да си представи човек, че някой би могъл да пробие черупката на Ройс — отбеляза крал Олрик.

Само няколко години бяха минали, откакто Ейдриън за пръв път бе срещнал Олрик. Той, Ройс и впоследствие Майрън се бяха лутали три дни из меленгарските хълмове след смъртта на крал Амрат. Сякаш бе вчера, но Олрик изглеждаше остарял с десетилетия. Очите му показваха зрялост, а момчешкото лице бе изчезнало, изместено от гъста брада. Вече приличаше на баща си — сух и мрачен. Челото му още носеше малкия белег — спомен от деня, в който едва не бе умрял, когато бяха заврели лицето му в калта.

— Тя беше забележителна жена — обясни Ейдриън.

— Ще ми се да я бях срещнала — рече Ариста, отпускайки се назад.

— Бихте харесали Гуен, тя имаше високо мнение за вас. Тя беше — Ейдриън поспря — уникална.

Бяха се събрали в залата за пиршества — най-голямата зала в двореца. Четирите камини изпълваха помещението с топлина и оранжево-червено сияние. Над всяка огромна камина бяха окачени редици щитове и мечове. Тридесет и два флага с емблемите на всички благороднически родове в Аврин висяха от тавана. Бяха добавени петте, липсвали при предишното посещение на Ейдриън. Ланаклин от Глъстън, Хестъл от Бернум, Екзитър, Пикъринг от Галилин и коронованият сокол на червен фон, принадлежащ на Есендън от Меленгар — всички те бяха заели полагащите им се места.

Масата, на която изчакваха, бе единствената в помещението. Поставена в средата на стаята, тя бе по-дълга от бара в „Розата и бодилът“, по девет стола бяха подредени от двете й страни. В единия й край се издигаше самотно кресло. Това бе същата зала, в която на пиршеството Ейдриън се преструваше на благородник. И сега се чувстваше не на място, защото помещението започваше да се изпълва с останалите поканени — все аристократи.

Познаваше повечето от лицата. Арманд, крал на Олбърн, се настани близо до горния край на масата. Синът му, принц Рудолф, седна от дясната му страна. За да не остане по-назад, Фредрик, крал на Галеаннон, се настани отсреща. Крал Винсънт от Маранон седна през два стола от Фредрик, карайки Ейдриън да се зачуди за евентуални проблеми между граничещите кралства. Не всички бяха крале. Сър Елгар, сър Муртас и сър Гилбърт, както и сър Бректън, носещ златния шарф на новата си маршалска служба, влязоха заедно.

Прислужници започнаха да наливат вино. Незаети бяха още седем места, както и централното такова, където никой не се осмели да седне. Ейдриън отпи от бокала пред себе си и сгримасничи.

— А, да — спомена Ариста. — Не обичаш виното, нали?

Ейдриън постави обратно чашата с все още презрително изражение.

— Вероятно е много добро — каза той. — Просто на мен ми изглежда като развален гроздов сок. Но не бива да се забравя, че съм отраснал с бирата на Армигил.

Старият наставник на Ейдриън, нелепо гърчавият имперски канцлер — Нимбус, влезе заедно с Амилия. Двамата седнаха от двете страни на креслото. Появи се и Дигън Гаунт, който изглеждаше заблуден. Носеше скъп жакет и контешки панталони, както и обуща с катарами. Нищо от изброеното не му отиваше. Ейдриън не можа да потисне асоциацията с пуделчето на херцогинята на Рочел, което тя обличаше в шити му по мярка дрешки. Гаунт три пъти обиколи масата, преди да се спре на стола две места след Моувин и едно от сър Елгар — и двамата изгледани от него с подозрение.

Влязоха още двама мъже. Първия не познаваше, тежък старчок с плешива глава и увиснали бузи. Носеше дълга великолепна одежда със сребърни копчета и копринена риза с жабо. Следваше го по-младо, но и по-дебело негово копие. Него Ейдриън разпозна. Това беше Космос ДеЛур, най-богатият мъж в Аврин, главата на гилдията Черен диамант. Другият мъж трябваше да е баща му, Корнелиус, неофициалният лидер на Делгос.

Останаха два стола.

Няколко разговора протичаха едновременно. Ейдриън се опитваше да ги проследи. Наклонени глави, разбиращи усмивки, коси погледи, мърморене, шептене. Долавяше само откъслечни думи. Най-често дочуваше дискусии за императрицата. Мнозина от присъстващите я бяха виждали само в нощта преди финала на турнира, когато бе направила кратката си, но драматична поява, и сетне, когато й се бяха клели във вярност след бунта. Това щеше да е първата им аудиенция с нея.

Прогърмяха тромпети.

Разговорите спряха, главите се извърнаха и всички се изправиха при влизането на императрицата. Нейно Високопреосвещенство Модина Новронска прекоси сводестия вход, наистина изглеждаща като дъщерята на бог. Носеше черна рокля, бродирана с разноцветни нишки и украсена с диаманти, рубини и сапфири. Шията й красеше яка във формата на калианска лилия. Ръкавите й бяха набрани около китките, на гърдите й си почиваше перлена огърлица. Зад нея се влачеше дълга черна кадифена мантия с имперския герб. Дните на молби за плат пред надути чиновници бяха отдавна отминали.

Жената, която Ейдриън виждаше пред себе си, носеше лицето на Тракия Ууд, но не бе малкото момиче, което беше измъкнал от колнорските боклуци. Вървеше изправена, отметнала рамене и вирнала брадичка. Не погледна никого, нито извъртя главата си предварително — взорът й бе насочен в посоката, в която вървеше. Крачеше бавно, елегантно, в траектория, позволяваща на шлейфа да се изправи.

Ейдриън се усмихна наум, припомняйки си как съдържателката на колнорския публичен дом бе предложила Тракия да поработи при нея. Той й бе отвърнал с пророческите думи: „Нещо ми подсказва, че тя не е проститутка.“

Прислужник откачи мантията от раменете й и постави стола зад нея, но императрицата не седна. Ейдриън забеляза как позата й леко се вдърви, докато тя оглеждаше гостите си. Проследи погледа й, забелязвайки последния празен стол.

Тя се обърна към Нимбус:

— Уведоми ли патриарха за срещата?

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

Тя въздъхна, сетне погледна поданиците си.

— Лордове и дами, простете ми. Няма да почета традициите. Моят канцлер ме уведоми, че се очаква да се придържам към много формалности, но тези неща отнемат време, а това е лукс, който в момента не можем да си позволим.

Бе странно, помисли си Ейдриън, да я види да се обръща към държавни глави тъй спокойно, сякаш бе спретнала детско чаено парти.

— Както повечето от вас вече знаят, Аврин търпи инвазия. Вярваме, че атаката е започнала преди около месец, но не бяхме напълно сигурни. Информацията идва от бягащи на юг бежанци и дванадесет разузнавачески отряда, които пратих на север. Голяма част от тях не се завърнаха. Сър Бректън ще обясни сегашната ситуация…

Сър Бректън се изправи и застана пред насъбралите се в дългото си черно наметало, което бе наметнал върху туниката си. Всички очи се насочиха към него — не само заради предстоящите му думи, но защото рицарят бе от онези люде, които привличаха вниманието. Имаше нещо в стойката му. Съумяваше да изглежда по-висок, по-изправен и по-решителен от останалите мъже. Поклони се на императрицата, сетне се обърна към присъстващите.

— Макар никой от разузнавачите да не е успял да преодолее предните вражески отряди, за да докладва за същинската елфическа армия, наученото от нас е достатъчно тревожно. Вярваме, че в полунощ на самия Зимен фестивал Ериванската империя е прекосила река Нидвалден със сила, чиято численост бива определяна да надвишава сто хиляди. Завладели са кралство Дънмор за по-малко от седмица. Гламрендор също. Крал Росуорт, кралица Фреда и целият им антураж са мъртви, вероятно заварени по време на обратния си път от празника.

Глави се завъртяха наляво и надясно, Ейдриън чу повтарянето на думите сто хиляди и по-малко от седмица. Бректън спря само за миг, преди да продължи.

— Елфите са продължили на запад, влизайки без съпротива в Гхент. Изчисленията показват, че са го завладели за осем дни. Не знаем дали е имало борба. Знаем само, че университетът Шеридън е изгорял, а Ерванон е разрушен.

Присъстващите на масата се разшаваха напрегнато, но имаше по-малко приказки.

— След това са нападнали Меленгар — каза им той и при тези му думи няколко глави се насочиха към Олрик. — Дрондил Филдс е оказала героична съпротива, печелейки време за бежанците да се отправят на юг. Крепостта удържала един ден.

— Ден? — възкликна крал Винсънт. Погледна към Олрик, който кимна мрачно. — Как е възможно това?

— Крал Фредрик ще повтори казаното на нас — обърна се императрицата към седналия от лявата й страна монарх.

Кралят се изправи, приглаждайки дрехите си. Бе трътлест и плешив човечец с шкембе, опънало туниката му до пръсване.

— Малко след края на Зимния фестивал — най-много няколко дни да са били — пътници донесоха новини за безредици в Калис. Разказваха истории за Гхазел, които заливали крайбрежието. Нарекоха го Наводнението. Стотици хиляди залели Гур Ем Дал.

— Казвате, че елфите са се съюзили с гоблините? — попита Корнелиус ДеЛур.

Кралят поклати глава.

— Не, не са били воини. Е, може и такива да е имало сред тях, но аз останах с впечатлението, че те също са били бежанци. Калианските военачалници избили много от тях на източното крайбрежие, но гоблините били толкова много, че не могли да ги спрат. След седмица имаше Гхазел на границата с Галеаннон — промъкваха се към Вайлън Хилс. Изгубихме всякаква връзка с Калис — не дойдоха повече бежанци.

Фредрик седна.

— Днес следобед — рече сър Бректън — получихме новини, че кораб на име „Сребърната перка“, отплувал преди пет дни от пристанището си в Килнар, видял Уесбаден да гори. Отвъд капитанът видял и друг димен стълб, за който предположил, че трябва да е Дагастан.

— Защо им е на елфите да нападат и нас, и Гхазел? Защо да воюват на два фронта? — попита сър Елгар.

— Вероятно, защото и двете страни не представляват сериозна заплаха — уведоми ги Бректън. — Според докладите елфическите сили са придружавани от дракони, които изпепеляват всичко по пътя си. Други доклади говорят за не по-малко притеснителни умения, като възможността за контрол над времето и предизвикване на светкавици. Носят се истории за огромни чудовища, под които земята трепери, заравящи се зверове, ослепителни светлини и мъгла която… поглъща хора.

— Това някакви приказки ли са, Бректън? — попита Муртас. — Гиганти, чудовища, мъгли и елфи? Кои са били тези разузнавачи? Дърти бабички?

Думите му накараха Елгар и Гилбърт да се закикотят, а Рудолф се усмихна.

— Бяха добри мъже, сър Муртас, не ви подобава да говорите зле за храбрите покойници.

— Тъгувам за изгубените животи — каза крал Арманд. — Но наистина, Бректън, убиваща хора мъгла? Правите от тях най-големия ни кошмар, като че всяка приказка за чудовище, призрак или дух се заражда в гората отвъд Нидвалден. В крайна сметка това са само елфи. А вие ги карате да звучат като някакви неуязвими богове, които…

Дойдоха без предупреждение,

хиляди — ужасни и красиви;

долетяха на ослепителни коне,

в сияйно златно и лъскаво синьо;

дойдоха с дракони и вихри,

с гиганти от камък и пръст.

Дойдоха и нищо не ги спря.

И пак вървят.

Гласът долетя от прага и всички глави се извърнаха към влезлия в залата възрастен мъж. Трудно бе да се посочи кое точно привлече веднага вниманието на Ейдриън, тъй като толкова много неща бяха потресаващи. Косата му започваща доста над олисялото чело, стигаше до коленете му. Бе отминала отсенките на сивото и бялото, изглеждайки почти морава, като загниващ картоф. Устата му бе лишена от устни, очите му нямаха вежди, а страните му бяха сбръчкани. Одеждите му преливаха в пурпурно, златно и червено — стелещи се пищно, докато той крачеше с размахани ръце, подпирайки се на висок жезъл. Яркосините очи неуморимо оглеждаха стаята, без да се спират върху нищо или никого. Брадичката му, изопната от ухилената му отворена уста, разкриваше изненадващо пълен комплект зъби, показани в безмълвно веселие.

Следваха го двама не по-малко привличащи погледа пазачи. Носеха златни нагръдници над ризи на червени, морави и жълти райета с дълги маншети и широки ръкави. Панталоните им бяха в тон, стигащи точно до коляното, откъдето започваха дълги раирани чорапи. Носеха сребърни ширити и пискюли през гърдите си. Лицата им бяха скрити от златни крилати шлемове. Въоръжението им също бе необичайно — дълги алебарди със сложно украсени двойни остриета, които те притискаха плътно към тялото си с една ръка, а с другата ги придържаха, вдигнали я високо напряко гърди.

Телохранителите спряха в съвършен синхрон, удряйки пети със звучно изтракване. Старецът продължи напред, приближавайки се към Модина. Спря пред нея, забивайки жезъла си в пода.

— Простете, Ваше Високопреосвещенство — обяви мъжът с гръмък глас и се поклони в изящен поклон, позволил му да демонстрира допълнително великолепието на одеждите си. — Няма достатъчно извинения, които да изразят тъгата ми за невъзможността да пристигна в уреченото време, но уви, бях непоправимо забавен. Надявам се да простите на един немощен старец.

Модина се взираше в него с неразгадаемо изражение. Не каза нищо.

Старецът зачака, пристъпвайки, накланяйки глава на различни страни.

Модина хвърли поглед към Нимбус.

— Патриарх Нилнев — обърна се към него канцлерът, — заемете мястото си, ако обичате.

Патриархът погледна към Нимбус, сетне отново върна взор към Модина. Кимна с любопитно изражение, отиде до празния стол, потраквайки с жезъла при всяка стъпка. Седна.

— Патриарх Нилнев — рече Бректън, — ще разясните ли думите си, с които прекъснахте крал Арманд?

— Цитирах древен текст: „И ето, горските богове ловуват Човека. Смърт не ги сещава, времето не ги разваля. Първородни крале, неоспорими господари, човечеството пред вас трепери.“ — изрече думите благоговейно и поспря, преди да продължи. — Древните текстове ясно говорят за силата на елфите. Толкова много време е отминало, тъй много прах е застлала годините, че човекът е забравил какъв бе светът преди появата на нашия повелител Новрон. Цялата земя, всеки хълм и долина, била тяхно владение. Те били първородните, най-великите обитатели на Елан. Забравили сме, защото чудото на Новрон е сторило подобна амнезия възможна. Преди идването му, елфите са били неуязвими.

— Простете, Ваше Светейшество — заговори сър Елгар, гласът му като мечи рев. — Но това са дрънкотевини. Елфите са немощни като жени и тъпи като добитък.

— Прекосявал ли си Нидвалден, сър Елгар? Някога виждал ли си истински представител на Ериванската империя? Или говориш за онези, които наричаме мир?

— Какво е мир?

— Мир — или каз, както ги наричат калианците — са онези мръсни създания, които доскоро скверняха улиците из Апеладорн. Онези гърчави гнусни абоминации с изострени уши и наклонени очи, в чиито вени тече смес от човешка и елфическа кръв. Те са останките от древен завоюван народ и имат толкова общо с елфите, колкото ти със златната рибка. Елфите и хората не могат да живеят заедно. Провидението е отсъдило те да бъдат непримирими врагове. Смесването на кръвта им представлява афронт към Марибор и Феррол, затова гневът на боговете ги е застигнал. Не бива да се съди за елфите по един мир.

— Добре, схванах. Но все пак не съм срещал живо създание, което да е неуязвимо за острието на меч — каза Елгар.

По масата отекнаха юмруци, останалите рицари заръмжаха одобрително — всички, с изключение на Бректън.

— Древните текстове ни казват, че до появата на Новрон никой елф не е бил убит от човек. Още повече, заради дългия им живот, никой човек не бил виждал елфически труп. Това породило вярванията, че те са безсмъртни богове. „С мека стъпка, шумни като гръм, страховити като мълния, по-велики от звездите, те идват, идват, идват да владеят.“

— Щом са били толкова велики, как ги е надвил Новрон? — предизвика го Елгар.

— Той е бил божи син — семпло отвърна патриархът. — И — поспря за малко, разширявайки усмивката си още повече — е имал помощта на Релакан.

— Божественият меч? — запита скептично сър Бректън.

Патриархът поклати глава.

— Бил е създаден от боговете, но Релакан не е меч. Това е тромпетът на Феррол, Зовът на народите, Сиорд дуа Гилиндора, който Новрон използвал, за да надвие Ериванската нация. Мнозина допускат тази грешка. На старореч думата сиорд означава рог, но това е убягнало на някой невеж преводач, който сметнал, че става дума за меч. Релакан означава реликва или артефакт. Така че Сиорд дуа Гилиндора, Рогът на Гилиндора, станало великата реликва меч — или Релакан, оръжието, с което Новрон се сражавал с елфите.

— Как би могъл този… рог… да надвие цяла армия? — попита сър Бректън.

— Бил изработен от техния бог, Феррол, затова притежавал власт над тях. Дал на Новрон силата да ги надвие.

— И къде се намира този чудотворен тромпет? — заговори Корнелиус ДеЛур. — Само питам, защото при сегашните обстоятелства подобно съкровище може да се окаже от сносна полза.

— Това е големият въпрос. Релакан е изчезнал от векове. Никой не знае какво се е случило с Рога на Гилиндора. Най-вероятно се е намирал в древната столица Персепликуис, преди градът да изчезне.

— Да изчезне? — запита Корнелиус, привеждайки се доколкото му позволяваше благоутробието.

— Да — отвърна патриархът. — Всички записи от онова време разказват как градът изчезнал. Персепликуис бил погълнат, изчезнал — за един ден.

Нилнев затвори очи и заговори напевно:

Дом на Новрон, център сила,

столицата се стаила,

На три хълма, висок, личен,

веч го няма, пад стеничка.

 

На кралица място родно,

с флагове зелени, водни,

пищни зали фантастични,

сбогом вечен, пад стеничка.

 

Наший град Персепликуис

сявга дирен, вечно скрит.

Копот с кирка и метличка,

дирен вечно, пад стеничка.

 

Балът спрян е, градски крах,

пролетта умря сред прах.

Мрак очи им гъделичка,

смърт видя ги, пад стеничка.

 

Древен камък на баира,

стари спомени съзира.

Нявга център, нявга всичко,

веч изгубен, пад стеничка.

— Това ми е познато — изтърси Ейдриън и веднага съжали, тъй като всички очи се насочиха към него. — Просто си спомних, че съм го чувал като малък. Не цялото, само последната част. Играехме на игра, наречена „падни стена“. Не знаехме какво означава. Не мислехме, че изобщо значи нещо. Макар някои от децата да мислеха, че е свързано с хълма Амбертън.

— Свързано е! — намеси се Ариста. — Това е всичко, което е останало от древния Персепликуис.

Ейдриън чу невярващите реакции около масата.

— Вие откъде знаете това? — пожела да узнае сър Муртас. — Учени и приключенци са го издирвали с векове, а една вещ… — той се усети. — Една принцеса просто знае къде е? Какви доказателства имате?

— Аз… — поде Ариста, когато императрицата я прекъсна.

— Принцеса Ариста ми предостави неоспорими доказателства за истинността на думите си — Модина прониза с поглед рицаря.

Сър Муртас изглежда искаше да каже още нещо, но победен затвори уста.

— Вярвам, че градът е опожарен — продължи Ариста. — Смятам, че Едмънд Хол е намерил начин да влезе. Само ако имахме дневника му… Но Короносната кула я няма, а заедно с нея и всичко вътре.

— Почакайте малко — рече Ейдриън. — За един захабен кожен бележник ли става дума? Толкова голям? — посочи с ръце.

— Да — каза патриархът.

Ариста местеше поглед между двамата.

— Откъде знаете това?

— Защото живеех в кулата — каза патриархът.

— Ами ти? — принцесата погледна към Ейдриън, който се поколеба.

— Ха-ха! Разбира се, разбира се! Знаех си! — изкикоти се Космос ДеЛур и плесна с ръце, усмихвайки се на Ейдриън. — Подобен удивителен слух трябваше да бъде истина. Това е невероятно постижение.

— Откраднал си го? — попита Ариста.

— Да, сторил го е — обяви патриархът.

— Всъщност — каза Ейдриън, — двамата с Ройс го направихме, но го върнахме на другата нощ.

— Репутацията на Ририя е солидна — рече Космос.

— Не исках да изгубя повторно такова ценно съкровище, затова оттогава го нося непрекъснато със себе си — патриархът извади малка подвързана с кожа книжка и я постави на масата. — Това е дневникът на Едмънд Хол, описващ посещението му на древния град и какво се крие в него.

Всички мълчаливо се взираха в книгата.

— Принцесата е права — продължи духовникът. — Градът лежи под хълма Амбертън. Хол наистина е намерил начин да влезе. Открил е и много повече от това. Дневникът говори за ужасна мрачна шахта, за подземно море, което трябва да бъде прекосено. Коварно заплетени тунели и тесни коридори. Кръвожадни гоблинови племена, както и чудовище тъй ужасно, че не могъл да го опише напълно.

— Значи древната столица е само на три мили от Хинтиндар? — попита Ейдриън.

— Да — каза Модина. — И възнамерявам да пратя отряд, който да вземе този рог.

— Тъй като съм прочел дневника — рече патриархът — мога да кажа, че ще се нуждаете от неколцина опитни воини, човек с исторически познания за града, пещерняк и някой с мореплавателски умения. Вече изпратих три отряда точно с тази цел. Вероятно…

— Зная — каза императрицата. — Всички те са се провалили. Принцеса Ариста ще организира моя отряд.

— Ако бихме могли да получим дневника на Хол — поде Ариста, — това би ни било от изключителна полза. Обещавам, че ще го върнем, преди отрядът да поеме.

Усмивката на патриарха понамаля, но той кимна.

— Разбира се. Това е най-малкото, което мога да сторя.

Модина направи знак на Ариста.

— Ваше Височество…

Принцесата се изправи и се обърна към присъстващите. Но преди да заговори, сър Елгар също бе скочил на крака.

— Почакайте — обяви той. — Да не казвате, че дори няма да се опитаме да се сражаваме с тях? Просто ще си седим тук и ще чакаме някакъв си приказен рог, който може изобщо да не съществува? Аз казвам да стегнем редиците, да се отправим на север и да ги ударим, преди те да са го сторили!

— Храбростта ви е похвална — каза сър Бректън, — но в този случай глупава. Нямаме представа къде е врагът ни, с какви сили разполага, нито накъде се е отправил. Ще бъдем като слепец, изправил се срещу мечка в гората. Всички досегашни опити да научим нещо за врага си бяха провалени. Изпратих дузини съгледвачи, от които се върнаха едва малцина.

— Не изглежда правилно просто да чакаме.

— Няма просто да чакаме — рече императрицата. — Можете да бъдете уверени, че сър Бректън е подготвил отлични планове за защитата на Акуеста, които ще очаквам всеки един от вас да подкрепи. Вече сме започнали складирането на припаси и подсилването на стените. Не трябва да се заблуждаваме — тази война, тази буря, се приближава насам и трябва да бъдем подготвени. Уверявам ви, ще се борим и ще се молим. Изправена пред лицето на унищожението, не ще се поколебая да подкрепя дори най-малката надежда за успех. Ако има шанс този рог да спаси хората ми — моето семейство — то трябва да опитаме. Бих сключила сделка и със самия Уберлин, ако това се налага.

Когато тя замлъкна, никой не продума. Модина още веднъж даде знак на Ариста.

Принцесата си пое дъх.

— Вече обсъдих това с императрицата. Отрядът ще бъде малък, не повече от дузина души. Двама вече са определени, те ще присъстват задължително. Останалите позиции ще бъдат запълнени с доброволци от списък, който вече съм изготвила. Ще говоря с всеки от кандидатите лично, за да подсигуря поверителността на решенията им.

— А кои са тези двамата? — попита Муртас. — Онези, които трябвало да отидат. Можем ли да знаем имената им?

— Да — рече Ариста. — Дигън Гаунт и аз.

Неколцина заговориха едновременно. Сър Елгар и останалите рицари се смееха. Олрик започна да протестира, но най-силният глас в стаята принадлежеше на Дигън Гаунт.

— Да не си се побъркала? — викна той, скачайки на крака. — Никъде не отивам. Защо и аз да идвам? Това е поредният аристократичен заговор. Не виждате ли какво става? Тази елфическа заплаха е измама, поредното оправдание за потискането на обикновените хора!

— Ще помоля господин Гаунт да седне — каза Модина. — Това ще бъде обсъдено допълнително след срещата.

Изпълнен с подозрение, Гаунт се отпусна в стола си.

Императрицата се изправи и стаята утихна.

— Срещата е приключена. Сър Бректън ще свика тук военен съвет след един час, за да изясни конкретно пренареждането на войниците и реквизирането на припаси и оръжия за защита на града. Онези, които не участват в отряда за Персепликуис, ще се срещнат отново тук. Канцлер Нимбус и секретар Амилия ще бъдат на разположение в кабинетите си, за да отговорят на евентуални неясноти. Нека Марибор ни закриля.

* * *

Стаята се изпълни със звука на избутани столове и тихи разговори. Ейдриън стана, но спря, усетил ръката на принцесата върху рамото си.

— Ние оставаме тук — каза му тя.

Той погледна към напускащите рицари и крале. Нямаше признаци императрицата да напуска, нито Нимбус и Амилия. Дори зърна клечавия канцлер да потупва едва забележимо масата, указвайки, че Ейдриън трябва да седне. Олрик и Моувин се бяха изправили, но не се отправяха към изхода.

Патриархът, обграден от телохранителите си, напусна залата. Погледна назад с усмихнато кимане, жезълът му тропайки по пода. Той излезе последен. След кимване от страна на Нимбус, пазачите затвориха вратата. Глух, но — според Ейдриън — заплашителен удар оповести това.

— И аз идвам — каза Олрик на сестра си.

— Но… — поде тя.

— Никакво но — твърдо каза той. — Отиде да се срещнеш с Гаунт против волята ми. Опита се да го освободиш от онези тъмници, вместо да си дойдеш у дома. Дори успя да се навърташ около Модина, когато тя уби гиларабрина. Омръзна ми да седя вкъщи и да се тревожа. Може вече да нямам кралство, но все още съм кралят. Отидеш ли, идвам и аз.

— Аз също — додаде Моувин. — Като граф на Галилин трябва да защитавам и двама ви. Баща ми би настоял.

— Ако не ме бе прекъснал — каза Ариста, — щеше да чуеш, че и двамата сте в списъка. Ще ви отбележа.

— Добре — Олрик се усмихна победоносно, скръствайки ръце на гърдите си, сетне се обърна към Моувин. — Изглежда в крайна сметка ще посетим Персепликуис.

— А мен може да зачеркнеш от проклетия си списък! — изкрещя Гаунт. Беше станал на крака. — Няма да дойда!

— Седни, Дигън — каза му Ариста. — Трябва да обясня.

Гаунт продължи да беснее, опъвайки жакета си и оправяйки стегнатата си яка.

— Ти! — посочи към Ейдриън. — Просто ще си седиш там ли? Не трябва ли да ме защитаваш?

— От какво? — попита боецът. — Те само искат да говорят.

— От богатите благородници, експлоатиращи обикновения човек!

— Всъщност за това исках да поговорим — обясни Модина. — Ти си истинският Наследник на Новрон, не аз. Затова Етелред и Салдур те бяха заключили.

— Тогава защо не ми е отдадено заслуженото? Никакви облаги не съм видял от това гръмко звание. Аз трябва да съм император — аз трябва да съм на трона. Защо потеклото ми още не е оповестено? Защо искаш да обсъждаш произхода ми насаме? Ако наистина съм наследникът, в момента би трябвало да тече коронацията ми, а не да се отправям на някаква самоубийствена мисия. Колко глупав мислиш, че съм? Ако наистина съм божи наследник, то бих бил прекалено ценен, за да се излагам на риск. О, не, ти просто искаш да се отървеш от мен, за да можеш да си управляваш! Аз съм неудобна пречка, за която си открила удобен начин да се отървеш.

— Потеклото ти не е било оповестено заради безопасността ти. Ако…

Гаунт я сряза:

— Безопасност? Вие сте единствените, които ме заплашват!

— Ще я оставиш ли да довърши? — каза Ариста.

Модина докосна ръката й, сетне продължи:

— Наследникът може да обедини четирите нации на Апеладорн, но аз вече съм постигнала това — или по-точно покойните регенти го сториха. Благодарение на усърдните им, макар и погрешно насочени усилия, светът вече вярва, че наследникът се намира на имперския трон. В този момент сме във война с противник, когото имаме малък шанс да надвием. Трябва да останат силни и уверени, че наследникът вече властва. Трябва да останем единни в лицето на врага. Ако разкриехме истината сега, увереността би била покъртена. Успеем ли да оцелеем, ако доживеем да видим как снегът се топи и цветята разцъфват отново, тогава с теб може да поговорим кой ще седи на трона.

Дигън вече не бе толкова уверен. Опря се на масата, оправяйки яката си.

— Все още не виждам нуждата да се отправям на това глупаво пътешествие в погребания град.

— Умението да обедини кралствата се смяташе за най-голямото преимущество на наследника, но сега смятаме, че това е просто тривиално в сравнение с истинската ти важност.

— И каква е тя?

— Умението ти да намериш и използваш Рога на Гилиндора.

— Но аз не зная нищо за… този рог. Какво се очаква да сторя?

— Нямам представа.

— Какво ще се случи, ако го използвам?

— Нямам представа.

— Тогава аз нямам представа дали ще ида. Каза, че ако всичко се подреди, ще поговорим кой ще седи на трона. Аз пък казвам да проведем този разговор сега. Ще отида на това пътешествие, но в замяна на това искам престола. И искам писмен договор, подписан от твоята ръка, че аз ще бъда император на Апеладорн при завръщането си, без значение от успеха на мисията. И искам два екземпляра, единият от които ще взема със себе си — в случай, че другият някак изчезне.

— Това е нечувано! — заяви Олрик.

— Може би, но иначе няма да го сторя.

— О, ще го сториш — увери го Моувин със сладка усмивка.

— Да, можете да ме овържете и да ме влачите, но аз няма да помръдна — ще бъда тежест, която само ще ви забави. А в даден момент ще трябва да направя нещо, което още отсега ви уверявам, че няма да извърша. Така че, ако искате съдействието ми, ще ми дадете трона.

Модина се взираше в него.

— Добре — каза тя. — Ако това е цената ти, склонна съм да я платя.

— Не говорите сериозно! — възкликна Олрик. — Не можете да се съгласите да поставите този… този…

— Внимавай — каза Гаунт. — Говориш за следващия си император, а аз имам добра памет.

— Какво ще стане с Модина? — попита Амилия.

Гаунт сви устни в размисъл.

— Някога е била фермер, нали? Би могла да се върне към корените си.

— Императрице — каза Олрик, — помислете какво вършите.

— Сторила съм го — тя се обърна към Нимбус. — Вземи Гаунт. Нека писарят напише исканото от него. Ще подпиша.

Гаунт се усмихна широко и последва канцлера. Възцари се тишина. Олрик понечи да заговори на няколко пъти, но накрая се отпусна в стола си.

Ариста погледна към Ейдриън и пое ръката му.

— Искам и ти да дойдеш.

Ейдриън погледна към вратата.

— Тъй като съм негов телохранител, не мисля, че ми остава избор.

Тя се усмихна, сетне додаде:

— Ройс също.

Боецът прокара ръка през косата си.

— Това може да се окаже проблем — погледна към Модина.

— Не възразявам — каза тя.

— Трябва ни най-добрия възможен отряд — добави Ариста.

— Точно така — каза Олрик. — Ако някога е имало нужда от моите чудотворци, то точно сега е най-подходящият момент. Кажи му, че ще си струва. Все още ми е останало известно богатство.

Ейдриън поклати глава.

— Този път не става дума за пари.

— Но ще говориш с него, нали? — попита Ариста.

— Ще опитам.

— Хей — обърна се Олрик към сестра си, — а ти защо се чувстваш задължена да идеш? Не си спомням преди да си проявявала интерес към Персепликуис.

— Ако трябва да съм честна, бих предпочела да пропусна, но сега е моя отговорност.

— Отговорност?

— Може би изкупление е по-правилната дума. Може да се каже, че съм преследвана от духове — брат й не изглеждаше да е разбрал, но тя не поясни. — Ще ни трябва историк. Ако само Аркадиус не беше… но сега…

— Аз се сещам за един — обяви Ейдриън, вземайки дневника на Хол. — Приятел с глад за книги и необичайна памет.

Ариста кимна.

— А някой с мореплавателски опит?

— Двамата с Ройс прекарахме месец на борда на „Изумрудената буря“. Поназнайваме малко за корабите. Срамота, че не зная къде е Уайът Деминтал. Той беше кормчия и е отличен моряк.

— Познавам господин Деминтал — каза Модина, спечелвайки си любопитен поглед от страна на Ейдриън. — Ще видя дали мога да го убедя да се присъедини.

— Остава ни джуджето — рече Ариста.

— Кое? — боецът се взря в нея.

— Магнус.

— Намерила си го? — попита Олрик.

— Модина го стори.

— Отлично! — възкликна кралят. — Преди отпътуването ли ще го екзекутираме?

— То ще дойде с вас — каза му Модина.

— То уби баща ми! — изкрещя Олрик. — Промушило го е в гръб, докато се е молил.

— Макар да ви разбирам, Ваше Височество — каза Ейдриън, — има и по-важен въпрос. То два пъти почти уби Ройс. Ако той види Магнус, джуджето е мъртво.

— Тогава може би ти трябва да носиш това — Модина извади белия кинжал и го плъзна по масата, където той спря с въртене пред Ейдриън. — Зная всичко за престъпленията на Магнус. Манията му по кинжала на Ройс го е принудила да взима необмислени решения, включително и онова, което доведе до арестуването му, когато се опитваше да открадне оръжието от склада. Пътят ще ви отведе под земята, вероятно дълбоко в недрата й. Няма да има указатели или карти, така че не мога да си позволя да се изгубите.

— Олрик, аз подкрепям Модина — каза Ариста. — Помни, че той беше и мой баща. Поемаме на мисия, която може да реши съдбата на вида ни! Елфите не възнамеряват да ни изтикат от земите ни. Планират да ни изтребят. Няма да ни оставят втори шанс да ги нараним. Не успеем ли, всичко пропада. Няма да има вече Меленгар, нито Уоррик, нито Аврин. Ще спрем да съществуваме. Ако трябва да търпя — дори да простя — на убиец в замяна на безопасността на всичко и всеки… дори бих се омъжила за дребния негодник, ако това е цената, която Марибор изисква.

Настъпи тишина.

— Добре — неохотно каза Олрик. — Предполагам ще го изтърпя.

Ейдриън се протегна и взе Алвърстоун.

— Определено ще трябва да пазя това.

— Еха — каза Моувин, поглеждайки към Ариста. — Ще се омъжиш за него? Това е извратено.

— Припасите ви биват приготвяни — уведоми ги Модина. — Приготвените от Ибис Тинли порции ще бъдат опаковани заедно с фенери, въжета, колани, брадви, смола, одеяла и всичко друго, от което може да възникне нужда.

— В такъв случай ще потеглим веднага щом оборудването бъде приготвено.

— Значи решено — Модина се изправи и всички последваха примера й. — Нека Марибор ви напътства.