Серия
Левиатан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leviathan, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Сканиране
Еми (2015 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018 г.)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Левиатан

Преводач: Майре Буюклиева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мартина Попова

Художник на илюстрациите: Кийт Томпсън

ISBN: 978-954-2908-36-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5095


Едно

Австрийските коне блестяха на лунна светлина, а ездачите им стояха гордо изправени върху седлата с вдигнати нагоре мечове. Зад тях — две редици дизелови самоходи, готови за огън, с оръдия, насочени над главите на кавалеристите. Един цепелин проучваше ничията земя в центъра на бойното поле — металната му плът преливаше в отблясъци.

Зад укрепленията си — нож за отваряне на писма, мастилница и цяла редица автоматични писалки, лазеха френската и британската пехоти със съзнанието, че нямат никакъв шанс срещу мощта на Австро-унгарската империя. Зад тях обаче се издигаше цяла стена от Дарвинистки чудовища, готови да погълнат всекиго, който посмее да се оттегли.

Атаката почти бе започнала, когато на принц Александър му се стори, че чува някого зад вратата на стаята си…

Направи виновна крачка към леглото, после замръзна на място, напрегнал слух. Дърветата навън се вълнуваха от нежния ветрец, но освен този шум, нощта бе безмълвно тиха. Майка и татко бяха в Сараево, все пак. Прислугата не би си позволила да обезпокоява съня му.

Алек отново се върна зад бюрото си и започна да мести кавалерията напред, ухилен до уши заради наближаващия апогей на битката. Австрийските самоходи завършиха бомбардировката си и беше време тенекиените коне да довършат французите — останали печално малобройни. Отне му цяла вечер да планира атаката, използвайки учебника по имперска тактика, взет от кабинета на баща му.

Алек смяташе, че е повече от справедливо да се позабавлява малко, докато родителите му са далеч и наблюдават военните маневри. Беше умолявал да го вземат със себе си, да види как подредените в безброй красиви редици войници маршируват покрай него на живо и да почувства грохота на мобилизираните бойни машини с подметките на ботушите си.

Майка му — кой друг, разбира се; беше онази, която забрани — уроците били по-важни от всякакви „паради“, както ги наричаше тя. Не разбираше, че военните учения можеха да го научат на много повече неща, отколкото прашасалите стари възпитатели и разните им древни книги. Съвсем скоро Алек може би щеше да управлява една от онези машини.

В крайна сметка — задаваше се война. Всички го твърдяха.

Последният кавалерийски взвод тъкмо се бе врязал във френските редици, когато откъм коридора отново се чу лек звук — дрънчене, като от връзка ключове.

Алек се обърна, надничайки през тънкия процеп под двойните врати на спалнята си. Сенките се движеха редом със сноповете лунна светлина и тогава дочу шепот.

leviatan_p_6_edno.png

Имаше някой точно пред вратата.

Бързо и безшумно притича по студения мраморен под на бос крак, вмъквайки се в леглото точно в последния момент, преди някой да открехне вратата. Алек присви очи, докато се чудеше кой от прислугата има нахалството да го проверява.

Лунната светлина се разля из стаята, от което тенекиените войничета на бюрото му заблестяха. Някой се вмъкна вътре — грациозно и тихо като смъртта. Фигурата се спря за миг, загледана в Алек, после запристъпва към гардероба му. Алек чу скърцането на дърво от отварянето на чекмедже.

Сърцето му запрепуска. Никой от прислужниците не би си позволил да открадне нещо от него!

Ами ако натрапникът е нещо по-лошо от крадец? В ушите му отекнаха предупрежденията на баща му…

Имаш врагове още от деня, в който си роден.

До леглото му имаше въженце свързано към звънец, ала покоите на родителите му бяха празни. Сега, когато татко и телохранителят му бяха в Сараево, най-близките стражи се намираха чак в другия край на коридора с трофеите, на около петдесет метра от спалнята му.

Алек плъзна ръка под възглавницата си, докато пръстите му не усетиха студената стомана на ловния му нож. Лежеше в леглото, затаил дъх, сграбчил здраво дръжката на ножа, повтаряйки си друго от предупрежденията на баща си.

Изненадата е по-ценна от силата.

Тогава през вратата влезе още една фигура — чуха се тежки стъпки от ботуши и металните капси на пилотско яке, които дрънчаха като ключове. Човекът се приближи право към леглото му.

— Млади господарю! Събудете се!

Алек пусна ножа, изпускайки въздишка на облекчение. Беше просто добрият стар Ото Клоп — преподавателят му по механика.

Първата фигура започна да рови из гардероба и да вади дрехи отвътре.

— Младият принц беше буден през цялото време — обади се ниският глас на граф Волгер. — Един съвет, Ваше височество? Когато се преструвате, че спите, е желателно да не затаявате дъх.

Алек се изправи и се намръщи. Инструкторът му по фехтовка имаше дразнещия навик да разбира, че го мамят.

— Какво значи всичко това?

— От вас се очаква да дойдете с нас, млади господарю — измънка Ото, изучавайки с поглед мраморния под. — Заповеди на ерцхерцога.

— На татко? Върна ли се вече?

— Остави инструкции — каза граф Волгер със същия назидателен тон, който използваше по време на уроците по фехтовка. Хвърли на леглото панталоните на Алек и пилотско яке.

Алек се вторачи в тях — наполовина вбесен, наполовина смутен.

— Като малкия Моцарт — обади се меко Ото. — От историите на ерцхерцога.

Алек направи недоволна физиономия, спомняйки си любимите разкази на баща си за възпитанието на великия композитор. Според тези истории, учителите на Моцарт го будели посред нощ, когато съзнанието му било податливо и беззащитно и му преподавали музика. Всичко това се струваше на Алек крайно непочтително.

Посегна към панталоните си.

— Да не би да ме заставите сега да изкомпозирам някоя фуга?

— Каква занимателна мисъл — отвърна граф Волгер. — Но моля да побързате.

— В конюшните ни чака самоход, млади господарю, — притесненото лице на Ото направи опит за усмивка. — Вие ще сте на руля.

— Самоход? — разшириха се очите на Алек. Пилотирането определено беше част от обучението, заради която с удоволствие би станал от леглото. Бързичко се шмугна в дрехите си.

— Да, първият Ви нощен урок! — рече Ото, подавайки на Алек ботушите му.

Алек ги нахлузи и се изправи, а после извади любимите си пилотски ръкавици от шкафа, докато стъпките му отекваха по мраморния под.

— А сега тихо. — Граф Волгер се изправи до вратите на спалнята. Открехна ги и надникна в коридора.

— Трябва да се измъкнем тайно, Ваше височество! — прошепна Ото. — Този урок е истинско забавление! Също като малкия Моцарт!

Тримата тръгнаха крадешком по коридора с трофеите, учителят Клоп — с все така тежка стъпка, а Волгер — гладко и безшумно. Портретите на предците на Алек — фамилията, властваща над Австрия вече шестстотин години, бяха наредени по протежението на стените, а хората, нарисувани на тях гледаха надолу с непроницаеми изражения. Рогата на бащините му ловни трофеи хвърляха заплетени сенки, като осветена от луната гора. Всяка стъпка се усилваше от тишината, царяща в замъка, а въпросите отекваха в главата на Алек.

Не беше ли опасно… да управляваш самоход през нощта? И защо преподавателят по фехтовка трябваше да ги придружава? Граф Волгер предпочиташе мечовете и конете пред бездушната механика и не беше особено толерантен към хора без аристократичен произход като стария Ото. Учителят Клоп бе на служба заради пилотските си умения, не заради фамилното си име.

— Волгер… — започна Алек.

Тихо, момче! — сопна се графът.

Гневът лумна вътре в Алек, а устата му почти избълва едно проклятие — нищо, че това можеше да провали глупавата игра на тайно измъкване.

Винаги беше така. За прислугата може и да беше „младия ерцхерцог“, но благородниците като Волгер се грижеха за това никога да не забрави мястото си. Заради не благородническата кръв на майка си, не бе достоен да наследи кралските земи и титли. Баща му може и да бе наследник на империя от петдесет милиона души, но самият Алек не бе наследник на нищо.

Самият Волгер беше просто граф — без фамилни земи, само известно количество горски площи, но дори той можеше да се чувства по-висшестоящ от сина на една придворна дама.

Все пак Алек се въздържа и замълча, оставяйки гнева си да се охлади, докато се прокрадваха през огромните и тъмни банкетни кухни. Годините на обиди го бяха научили как да си държи езика зад зъбите, а и беше по-лесно да преглътне неуважението с перспективата за предстоящото зад руля.

Един ден щеше да получи своето възмездие. Татко беше обещал. Брачният договор щеше да се промени все някак и кръвта му щеше да стане кралска.

Дори ако това означаваше да се изправят срещу самия император.