Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (1)

1
Сплашване

Докато крачеше по покритите със сняг павета, Кару нямаше никакви злокобни предчувствия за този ден. Той приличаше на всеки друг понеделник, обичаен със своята неизменна понеделничност, както и със своята януарничност. Студен и тъмен — посред зима слънцето не изгряваше преди осем — но и очарователен в същото време. Сипещият се сняг и ранният час се бяха наговорили да придадат на Прага призрачна осанка и тя приличаше на дагеротипна фотография^[1], сребриста и леко размазана.

Шумът от преминаващите по крайбрежния булевард трамвай и автобуси подсказваше, че това е ден от двайсет и първи век, но зимното умиротворение из притихналите улички сякаш принадлежеше на друга епоха. Сняг, камъни и бледо осветление, звукът от стъпките на Кару и струйката пара над нейната чаша с кафе, а тя — сама и унесена в делнични мисли: училището, поръченията. От време на време горчиво хапеше бузата си отвътре, щом сърцето й се свиеше от неочаквана болка, каквито обикновено са сърдечните спазми, но тя не им обръщаше внимание, непоколебима, готова да премине и през това.

В едната си ръка държеше чашата с кафе, с другата се загръщаше в палтото. Папката й за рисунки висеше окачена през рамото, а по косата й — разпусната и пауновосиня — се трупаше дантела от снежинки.

Просто още един ден.

И тогава.

Ръмжене, бързи стъпки, някой я сграбчи изотзад и я притисна здраво към широки — мъжки — гърди, докато ръцете рязко смъкнаха шала и нечии зъби — зъби — опряха шията й.

Ухапване.

Нападателят й я хапеше.

Раздразнена, тя се опита да се освободи, без да разлее кафето, но все пак част от него се разплиска върху мръсния сняг.

— За бога, Каз, разкарай се! — сопна се тя и се извъртя, за да застане лице в лице с бившето си гадже. Светлината от лампата падаше меко върху красивото му лице. „Тъпа красота — помисли си, докато го отблъскваше. — Тъпо лице“.

— Откъде разбра, че съм аз? — попита той.

— Винаги си ти. И номерът никога не минава.

Казимир с това си изкарваше хляба — като внезапно изскачаше отнякъде — а сега беше видимо разочарован, че не успя да изтръгне поне едно слабо ахване от нея.

— Ти не подлежиш на сплашване — оплака се той и направи нацупена гримаса, която според него беше неустоима.

Доскоро тя наистина не можеше да й устои. Обикновено се повдигаше на пръсти и ближеше нацупената му долна устна, ближеше я до забрава, после я захапваше и стискаше със зъби, преди да потъне в целувка, от която се топеше като размекнат на слънце мед.

Но тези дни отминаха.

— А може би просто ти не си страшен — отвърна и продължи.

Той я настигна и с ръце в джобовете закрачи редом с нея.

— Аз съм страшен. Какво ще кажеш за ръмженето? Ами ухапването? На всеки нормален човек би му спряло сърцето. Само не и на теб, имаш лед вместо кръв.

Когато тя не отговори, той добави:

— Двамата с Йозеф започваме нов маршрут. Вампирска обиколка из „Старе Место“^[2]. Туристите ще ни се лепят като мухи.

„Наистина ще е така“, помисли си Кару. Туристите плащаха добри пари и за „призрачната обиколка“ на Каз, при която по мръкнало ги развеждаха на групи из лабиринта от улички на Прага със спирки по местата на предполагаеми убийства, а от входовете изскачаха „призраци“ и ги караха да пищят. Самата тя няколко пъти се беше дегизирала като призрак, носеше високо вдигната окървавена глава и стенеше, докато писъците на туристите накрая не преминаваха в смях. Забавно беше.

Каз също беше забавен. Някога, но вече не.

— Успех тогава — каза безразлично с вперен напред поглед.

— Може и теб да включим — продължи Каз.

— Не.

— Може да се направиш на секси вампирка съблазнителка…

— Не.

— Която подмамва мъжете…

— Не.

— Може да носиш твоята пелерина…

Кару се наежи.

С тих гласец Каз взе да се мазни.

— Нали още я пазиш, скъпа? Не съм виждал нещо по-красиво от тая черна коприна до бялата ти кожа…

— Млъквай! — изсъска тя и се закова насред Малтийския площад. „Божичко“, помисли си. Каква тъпачка е била да хлътне по този красив, красив уличен актьор, да се дегизира заради него и да му подарява спомени като този. Непоправима тъпачка.

Самотна тъпачка.

Каз посегна да махне една снежинка от миглите й.

— Пипни ме само, и ще ти плисна кафето в лицето! — сряза го тя.

Той отпусна ръка.

— Кротко, кротко, моя свирепа Кару. Кога най-после ще престанеш да се ежиш? Нали вече ти казах, че съжалявам.

— Ами продължавай да съжаляваш. Само че върви да го правиш на някое друго място — говореха на чешки и отскоро заученото й произношение идеално се съчетаваше с неговия роден акцент.

Той изпъшка, раздразнен, че Кару все още не приема извинението му. Това не се вписваше в неговите планове.

— Хайде де! — продължи да се мазни. Гласът му беше едновременно дрезгав и мек, смесица от чакъл и коприна, като на някой блус певец. — Писано ни е да сме заедно, ти и аз.

Писано. Кару съвсем искрено се надяваше, че ако й е „писано“ да бъде с някого, това не е Каз. Погледна го — красивия Казимир, чиято усмивка някога я претегляше като магнит и я държеше здраво залепнала за него. Навремето, да бъде с него й се струваше велико, сякаш той правеше цветовете по-ярки, а усещанията — по-наситени. Но, както установи по-късно, мястото до него беше общодостъпно и когато нея я нямаше, там се настаняваха други момичета.

— Накарай Светла да стане твоята вампирка съблазнителка — каза тя. — Тази роля вече я е играла.

Той си придаде огорчен вид.

— Не искам Светла. Искам теб.

— Уви, не съм на разположение.

— Не говори така — продължи той, посягайки към ръката й.

Тя се дръпна назад и болка прониза сърцето й, въпреки усилието да запази хладнокръвие. „Не си заслужава — каза си. — Ни най-малко.“

— Ясно ли ти е, че на това му викат преследване?

— Уф! Не те преследвам. Просто и аз имах път насам.

— Да бе! — изсумтя Кару. Намираха се само няколко сгради преди нейното училище. Бохемският лицей по изкуствата беше частна гимназия, помещаваща се в розов бароков дворец, на който му се носеше славата, че тук, по време на нацистката окупация, двама млади чешки националисти прерязали гърлото на командир от Гестапо и написали „свобода“ с кръвта му. Краткотрайна и храбра съпротива, преди да ги заловят и набучат на шиповете на дворния портал. В днешно време учениците се събираха около същия този портал да пушат и да чакат приятелите си. Каз обаче не беше ученик — вече навършил двайсет, той беше с няколко години по-голям от Кару — пък и тя не знаеше някога да е ставал от леглото преди девет.

— Защо изобщо си буден?

— Имам нова работа — отговори той. — Тя започва отрано.

— Какво, да не провеждаш сутрешни вампирски обиколки?

— Не е това. Различно е. Нещо като… разбулване — сега той се хилеше. Злорадстваше. Предизвикваше я да попита каква е новата му работа.

Тя нямаше намерение да пита. Вместо това, с отлично изиграно безразличие, каза:

— Хубаво, забавлявай се тогава на новата си работа — и се отдалечи.

— Не искаш ли да разбереш каква е? — провикна се след нея Каз. Продължаваше да се хили. Усети го по гласа му.

— Не ми пука — извика през рамо и мина през портала.

* * *

А трябваше да попита.