Карин Фосум
Не поглеждай назад (1) (Вторият случай на инспектор Сейер)

Рагнхил отвори внимателно вратата и надникна навън. На улицата нямаше движение, а вятърът, бродил сред къщите цяла нощ, най-сетне бе утихнал. Тя се обърна и издърпа детската количка през прага.

— Дори не хапнахме — съжали Марте.

Избута количката, за да й помогне.

— Време е да се прибирам. Ще ходим да пазаруваме — обясни Рагнхил.

— Да дойда ли после у вас?

— Разбира се. След като се приберем от магазина.

Рагнхил слезе на чакълестата настилка и започна да тика количката нагоре по баира. Количката не беше никак лека, затова момиченцето се обърна и я задърпа.

— Чао, Рагнхил.

Вратата се хлопна. Чу се отчетлив удар от дърво по метал. На излизане Рагнхил се затрудни с портата, но трябваше да я затвори плътно, иначе кучето на Марте щеше да избяга. То проследи внимателно действията й изпод градинската маса. Рагнхил се увери, че портата е хубаво затворена, и тръгна по пътя към гаражите. Можеше и да мине напряко между къщите, но с количката щеше да се забави много. Един съсед тъкмо затваряше вратата на гаража си. Усмихна й се и малко непохватно си закопча палтото с една ръка. Голямото му черно волво бръмчеше спокойно наблизо.

— Ей, Рагнхил, днес май си подранила. Марте не е ли станала?

— Снощи спах при нея — отвърна тя. — На дюшек на пода.

— А, ясно.

Той заключи гаража и си погледна часовника: 08:06. След малко колата му излезе на улицата и изчезна.

Рагнхил буташе количката с две ръце. Стигна до стръмен наклон и се съсредоточи да не я изпусне. Куклата на име Елисе, кръстена на нея, защото тя се казваше Рагнхил Елисе, се надигна в количката. Не изглеждаше добре, затова Рагнхил натисна куклата надолу, пооправи завивката й и продължи. Беше обута в гумени обувки — едната червена със зелена връзка, другата зелена с червена връзка. Много си ги харесваше. Иначе бе облечена в червен анцуг с лъвчето Симба на гърдите и зелено зимно яке. Косицата й беше необикновено тънка и руса, не особено дълга, но все пак вързана с ластик, украсен с пъстри пластмасови плодчета, а опашката й стърчеше на главата като поувяхнала палма. Рагнхил — на шест години и половина — изглеждаше слабичка за възрастта си. Едва когато си отвореше устата, хората разбираха, че скоро тръгва на училище.

По баира не срещна никого, чак приближавайки кръстовището, чу бръмченето на кола. Спря, дръпна се плътно встрани и зачака мръсният микробус да мине през „легналия полицай“. Когато забеляза облеченото в червено дете, шофьорът натисна спирачката. Рагнхил искаше да пресече. От другата страна имаше тротоар, а мама неизменно й поръчваше винаги да върви по тротоара. Тя изчака микробусът да мине, но той спря. Шофьорът свали прозореца.

— Мини първа, а аз ще те изчакам — извика той.

Малката се поколеба, ала реши да тръгне. Наложи се да се обърне и да качи количката на тротоара. Микробусът леко потегли, после пак спря. Отвори се прозорецът от другата страна. „Колко странни очи има — помисли си Рагнхил, — много големи и обли, раздалечени едно от друго и бледи като тънък слой лед.“ Мъжът имаше малка уста с пълни устни, а крайчетата й сочеха надолу като устата на риба. Той се вторачи в нея.

— Накъде си тръгнала с тази количка? По склона Шифер ли?

— Да — кимна тя. — Живея на улица „Гранит“.

— Ще ти дотежи. Какво има вътре?

— Елисе — отвърна тя и вдигна куклата.

— Добре — усмихна се широко шофьорът. Сега устата му изглеждаше по-хубава.

После той се почеса по главата и разчорли сплъстената си коса, която растеше на дебели валма, все едно са листа на ананас.

— Мога да те закарам — предложи мъжът. — Отзад има място за количката.

Рагнхил се замисли. Вторачи се към дългия и труден за изкачване склон Шифер. Той дръпна ръчната спирачка и хвърли поглед към задната част на микробуса.

— Мама ме чака — обясни Рагнхил.

Нещо в главата й издрънча, но тя не разбра какво.

— Ще се прибереш по-бързо, ако те закарам.

Аргументът сложи край на колебанията й. Рагнхил беше практично момиченце. Заобиколи микробуса с количката си, а шофьорът слезе, отвори й задната врата, вдигна количката с една ръка, а после и самата Рагнхил.

— Стой отзад и дръж количката, иначе ще се клатушка напред-назад.

Отново се върна отпред, качи се и освободи спирачката.

— Всеки ден ли изкачваш склона? — погледна я той в огледалото.

— Само когато ходя на гости на Марте. Снощи спах при нея.

Изпод завивката на куклата тя извади тоалетна чантичка на цветчета и я отвори. Установи, че всичко си е на мястото: нощницата със снимка на Нала, четка за зъби и четка за коса. Микробусът подскочи над поредния „легнал полицай“. Мъжът постоянно гледаше в огледалото.

— Виждал ли си такава четка за зъби? — попита Рагнхил и му я показа.

Четката имаше крачета.

— Не! — въодушевено отвърна той. — Откъде я имаш?

— Тате ми я купи. Ти нямаш ли такава?

— Ще си пожелая за Коледа.

Най-сетне преминаха и последния „легнал полицай“ и той превключи на втора скорост. Чу се неприятно стържене. Момиченцето седеше на пода на микробуса и стискаше количката. „Страшно сладко момиченце — помисли си той, — с красив червен анцуг, прилича на узряла ягодка.“ Подсвирна си и се почувства като господар, седнал зад волана в големия микробус, в който се возеше момиченцето. Наистина беше господар.