Чарлз Дикенс
Сделка с призрак (1)

Първа глава
Приемане на дара

Всички говореха така.

Съвсем не твърдя, че онова, което говорят всички, непременно е вярно. Възможно е всички да са прави или всички да грешат. Както показва опитът на човечеството, самите тези всички толкова често грешат и в повечето случаи е толкова трудно да разбереш дълбочината на грешките им, че на този авторитет не следва да се доверяваме повече. Понякога всички може и да са прави, „но това не е правило“, както казва призракът Джайлс Скрогинс в известната балада.

Страшната дума „призрак“ събужда спомени в мен…

Всички казваха, че този човек прилича на обладан от духове. И във всяко отношение бяха прави. Той наистина изглеждаше обладан от духове.

Види ли хлътналите му страни, блестящите му очи, потънали дълбоко в орбитите, облечената му в черно, неизразимо мрачна, макар и хубава стройна фигура, увисналите му прошарени коси, сплетени като морски водорасли около лицето, сякаш цял живот е бил самотна шамандура, блъскана и подмятана от бездънния човешки океан, кой не би казал, че той е обладан от духове?

Наблюдава ли държанието му — мълчалив, замислен, мрачен, неизменно сдържан, винаги унил и никога весел, с объркан вид, сякаш в мислите си постоянно ходи в някакво далечно минало време и място и се вслушва в някакви отдавна отзвучали гласове, кой не би казал, че така може да се държи само обладан от духове човек?

Чуе ли гласа му, бавен, дълбок и печален, с естествена сила и звучност, които той нарочно сдържа и заглушава, кой не би казал, че това е глас на обладан от духове човек?

Види ли го да седи в уединената си стая, отчасти библиотека, отчасти кабинет, защото, както е известно на целия свят, той е учен химик и преподавател, в чиито устни и ръце всеки ден се втренчваше тълпа амбициозни студенти; види ли го да седи там в зимна нощ, сам, заобиколен от колби с химични вещества, прибори и книги, а сянката на абажура на лампата му, същински чудовищен бръмбар на стената, неподвижен сред множеството сенки, образувани от проблясващите пламъци в камината върху странните предмети около него (някои от тези призрачни силуети — отражения на стъкленици с течности — с трепет в душата като живи същества, които знаят, че той е способен да ги разложи на съставните им части и да ги върне на огъня и въздуха); види ли го в този час, след като е свършил работата си и седи замислен в креслото пред червените пламъци зад ръждясалата решетка на камината, мърдайки устни, сякаш говори, но всъщност безмълвен като мъртвец, кой не би казал, че привидения посещават този човек и тази стая?

Кой отдал се на полета на въображението не би повярвал, че всичко в него носи отпечатъка на свръхестественото и че той живее сред призраци?

Жилището му — в запустяло крило на стария колеж — бе огромно и приличаше на пещера. Някога беше величествена сграда, извисяваща се на открито място, но сега представляваше старомодна прищявка на отдавна забравени архитекти, опушена и потъмняла от времето, притисната от всички страни от разрастващия се голям град и запушена като стар кладенец от камъни и тухли. Правоъгълните дворове на колежа наподобяваха дълбоки ями сред високите стени и къщи, които през годините бяха построени в съседство и се издигаха по-високо от тежките му комини; вековните дървета, осквернени от пушека в квартала, които увисваха толкова ниско в облачни дъждовни дни, че нямаха сили да се протегнат нагоре; жалката трева, бореща се с плесенясалата земя да се разрасне и да поникнат стръкове; смълчаните плочи, непривикнали със стъпки и дори с погледи, освен когато от прозореца на съседната къща случайно погледне някой и се запита що за кътче е това; слънчевият часовник в малък ъгъл, съграден от тухли, където от сто години не е прониквал слънчев лъч и снегът се задържа седмици, когато навсякъде другаде се стопява, и злият вятър се върти и свисти като огромен пумпал, когато навсякъде другаде отдавна е тихо и спокойно.

Вътре в самото сърце — край камината — обиталището на учения беше толкова старо и мрачно, но и стабилно, с проядени от дървояди греди на тавана и твърд под, стъпала, спускащи се към голямата камина от дъбово дърво, обкръжено и задушено от всички страни от настъпващия към него огромен град, толкова старомодно, че сякаш принадлежеше на друг век, нрави и обичаи. Там цареше пълна тишина и отекваше единствено ехото на някой далечен повишен глас или затръшване на врата, което се разнасяше гръмовно не само в съседните коридори и празни стаи, но и тътнеше и кънтеше, докато заглъхне в душния въздух на забравената крипта с полукръгли ниски нормански сводове, хлътнали до половината в земята.

Жалко, че не сте го виждали в жилището му по здрач през мъртвия зимен сезон.

Когато вие и свисти пронизващ вятър и слънцето, което едва се вижда през мъглата, клони на заник. Когато е толкова тъмно, че очертанията на предметите са неясни и изглеждат огромни, но още не са се разсеяли напълно в мрака. Когато на онези, които седят край огъня, в тлеещата жарава започват да им се привиждат странни лица и чудовищни образи, планини и пропасти, засади и сражения. Когато по улиците подгонените от вятъра минувачи тичат, навели глави, за да избегнат виелицата. Когато онези, на които се налага да вървят срещу вятъра, спират на ъгъла, защото снегът влиза в очите, макар да не са го видели дотогава, тъй като пада толкова рядко и вятърът го отвява така бързо, че не оставя следа върху замръзналата земя. Когато прозорците на къщите са затворени плътно и в домовете е топло. Когато газените фенери се запалват и внасят оживление на тихите улици, над които бързо се спуска мракът. Когато някой премръзнал закъснял минувач погледне през прозорците на кухните, където бумтят печки, и долови приятното ухание на чуждата вечеря, дразнещо и без това изострения му апетит.

Когато пътниците по друмищата мръзнат от студ и уморено гледат мрачните пейзажи и треперят от поривите на вятъра. Когато ревящият океан подмята безмилостно моряците в открито море, вкопчени в заледени въжета. Когато на скали и носове горят самотно и бдително фарове и застигнатите от тъмната нощ морски птици удрят гърди в огромните им фенери и падат мъртви. Когато децата четат на светлината на камината приказките „Хиляда и една нощ“ и треперят, докато си представят злочестия Касим Баба, посечен на парчета и обесен в Пещерата на разбойниците, или се страхуват, че някоя нощ, докато се качват по стълбите, за да си легнат, може да ги срещне злата старица с патерицата, която изскача от кутията в спалнята на търговеца Абуда.

Когато в края на селските улици гасне и последната слаба дневна светлина и сводът от клони над главите става тъмен и потискащ. Когато в паркове и гори високите влажни папрати, подгизналият от влага мъх, килимът от паднали листа и стволовете на дърветата тънат в непрогледен мрак. Когато над диги, папрати и реки се надигат мъгли. Когато светлините в прозорците на селските къщи са радостна гледка. Когато мелницата спира, коларят и ковачът затварят работилниците си, плугът и браната са оставени самотни на нивата, работниците са се върнали в домовете си и ударите на църковната камбана са по-звучни, отколкото по обед, и днес повече никой няма да отвори портите на църковния двор.

Когато здрачът отвсякъде освободи сенки, затворници през целия ден, и те се събират и сгъстяват като рояци призраци на вечерна проверка. Когато се снишават в ъглите на стаите и се мръщят иззад открехнати врати. Когато владеят безлюдни къщи. Когато танцуват на пода и по стените и тавана на необитавани помещения и се оттеглят като приливни води, щом огънят в камината се разгори.

Когато играта на сенките странно изкриви очертанията на всичко у дома, превръщайки бавачката в човекоядец, дървеното конче в чудовище, учуденото дете, на което му е и смешно, и страшно — в непознат, и дори машата над камината — във великан, който е разкрачил широко крака и е сложил ръце на кръста си, очевидно надушил мириса на човешка кръв и готов да смели костите на хората, за да си изпече хляб.

Когато тези сенки навяват в главите на старите хора други мисли и им показват други образи. Когато се прокрадват от ъглите, придобили облика на хора, останали в миналото, спящи в гроба, скрити в бездънната бездна, където вечно витаят нещата, които биха могли да се случат, но никога не са се случили.

В тези часове ученият седи пред камината и гледа огъня. Пламъците ту лумват, ту почти угасват и сенките ту изчезват, ту се появяват. Той обаче не им обръща внимание, а ги оставя да идват и да си отиват и втренчено гледа огъня. Трябваше да го видите тогава.

Когато заедно със сенките се пробуждат звуци и изпълзяват от ъглите при зова на здрача, но само засилват тишината около него. Когато вятърът трополи в комина и понякога пее или вие в цялата къща. Когато старите дървета навън се разклащат и се огъват толкова силно, че някаква свадлива стара врана, която не може да заспи, от време на време изразява недоволството си със слабо, сънено, пронизително тракане. Когато прозорецът се разтриса от ударите на вятъра, ръждясалият ветропоказател на кулата скърца и часовникът под него известява, че е изминал още четвърт час, а огънят в камината пращи и угасва.

Така седеше една вечер ученият, когато го стресна похлопване на вратата.

— Кой е там? — попита той. — Влезте!

На облегалката на стола му не се беше подпрял никой и ничие лице не надзърташе към него. Със сигурност ничии плъзгащи се стъпки не докосваха пода, когато ученият сепнато вдигна глава и заговори. В стаята обаче нямаше огледало, в което да се отрази собствената му сянка, но въпреки това премина и изчезна нещо тъмно!

— Боя се, сър — загрижено заговори червендалест мъж, който застана на прага и задържа вратата с крака си, за да влезе. Носеше дървен поднос и го наклони под малък ъгъл, докато се вмъкваше вътре и внимаваше вратата да не се тресне шумно. — Боя се, че днес много закъснях. Но госпожа Уилям толкова често я болят краката…

— От вятъра ли? Да, чух, че се засили.

— От вятъра, сър. Слава богу, че тя изобщо успя да се прибере у дома. О, боже, да. Да. От вятъра, господин Редлоу. От вятъра.

Господин Уилям остави подноса с вечерята, а после запали лампата и постла покривка на масата. След това забърза към камината, разбърка жаравата, сложи дърва в огъня и го разпали. Запалената лампа и пламъците, които се извисиха в камината, промениха вида на стаята толкова бързо, че сякаш самата поява на този бодър, енергичен червендалест човек внесе приятна промяна.

— Природните стихии винаги карат госпожа Уилям да губи равновесие. Тя няма сили да се справи с тях.

— Да? — кратко, но добродушно отвърна господин Редлоу.

— Да, сър. Госпожа Уилям може да загуби равновесие заради земята, както например миналата неделя, когато беше кално, мокро и хлъзгаво, а новата невеста я покани на чай, и тъй като е горда, макар че вървя пеша, тя държеше да отиде в безупречен вид. Госпожа Уилям може да загуби равновесие и от въздуха, както веднъж се случи на панаира в Пекам, когато една нейна приятелка я убедила да се качи на люлката, която мигновено й подействала като параход. Госпожа Уилям може да загуби равновесие и заради огъня, както се случило веднъж, когато вдигнали фалшива тревога, че в дома на майка й има пожар. Тогава тя бягала три километра с нощно боне на главата си. Госпожа Уилям може да изгуби равновесие и заради водата, както стана в Батърси, когато дванайсетгодишният й племенник Чарли Суиджър я возил на лодка, без да има представа как се управлява лодка. Но това са природни стихии. Ако отдалечите госпожа Уилям от стихиите, тогава ще се покаже силата на духа й.

Той млъкна, очаквайки отговор, и отговорът отново беше „да“, кратък и добродушен.

— Да, сър. О, да! — продължи господин Уилям Суиджър, който все още беше зает с поднасянето на вечерята и изброяваше всичко, което оставяше на масата. — Такива работи, сър. И аз все това казвам. Ние, Суиджърови, сме многобройна фамилия… Пипер… Баща ми, старият пазач и страж на колежа, осемдесет и седем годишен. Той е истински Суиджър… Лъжица…

— Вярно е, Уилям — последва търпеливият и разсеян отговор, когато Суиджър млъкна.

— Да, сър. И аз все това казвам. Баща ми може да се нарече стволът на нашето дърво… Хляб… След това е наследникът му, аз, недостойният… Сол… и госпожа Уилям, и двамата Суиджър… Нож и вилица… После идват всичките ми братя и семействата им, всичките Суиджър — мъже с жени, синове й дъщери. И още братовчеди, чичовци, лели и други роднини — близки и далечни, сватове, сватовници… Чаша… Ако всички Суиджър се хванат за ръце, ще опашем цяла Англия!

Господин Уилям не получи отговор от замисления човек, на когото говореше, приближи се до него и се престори, че неволно изтрака по масата с гарафата, за да го стресне. В момента, в който успя, той продължи да бъбри, усърдно изразявайки горещото си съгласие.

— Да, сър! И аз все това казвам. Госпожа Уилям и аз често казваме така. „Има достатъчно Суиджъровци и без ние с теб да добавяме още…“ Масло… Всъщност, сър, баща ми представлява цяло семейство… Сосиера… и е добре, че нямаме деца, въпреки че госпожа Уилям е една такава тиха. Готов ли сте за дивеча и картофеното пюре, сър? Когато тръгвах, госпожа Уилям каза, че всичко ще бъде готово след десетина минути.

— Готов съм — отвърна ученият, сякаш се е събудил от сън, и започна бавно да се разхожда из стаята.

— Госпожа Уилям отново се захвана за своето — каза настоящият страж и пазач на колежа, докато затопляше чинията над огъня и засенчваше с нея лицето си от топлината.

Господин Редлоу застана насред стаята, видимо заинтригуван.

— И аз все това казвам, сър. Тя не може иначе. В гърдите й има майчински чувства, които непременно намират отдушник.

— Какво е направила?

— Видите ли, сър, не й стига, че е като майка на всички млади джентълмени, които идват от всички краища, за да чуят вашите лекции в това старо учебно заведение… Направо е изумително колко много се нагрява порцеланът в този студ! — Уилям обърна чинията и духна на пръстите си.

— И какво? — подсети го господин Редлоу.

— И аз това казвам, сър — отново подхвана господин Уилям, като говореше през рамо и оживено кимаше. — Именно за това става дума, сър! Нашите студенти до един я обичат като родна майка. Всеки ден ту един, ту друг идва при нея, за да й разкаже нещо или да помоли за нещо. Чувал съм, че помежду си те я наричат само „Суидж“. Но ето какво ще ви кажа аз, сър. По-добре да преиначават фамилията ти, както искат, отколкото да се обръщат към теб по всички правила, а да не дават пукнат грош за теб. За какво му е на човек фамилия? За да се знае кой е. А щом госпожа Уилям я знаят не само по фамилията — имам предвид качествата и благия й нрав — фамилията няма значение, макар и да е Суиджър. Нека да я наричат Суидж, Уидж, Бридж… Божичко… бридж, покер, пасианс, преферанс, както им харесва.

Завършвайки тази тирада, господин Уилям се приближи до масата и сложи, не, по-скоро пусна чинията, защото опари пръстите му. В същия миг в стаята влезе обектът на хвалебствията му, носейки друг поднос и фенер, следвана от достолепен старец с дълги бели коси.

Госпожа Уилям, като съпруга си, беше скромно и простодушно създание със закръглени румени страни почти в същия цвят като официалния фрак на господин Уилям. Но светлите коси на господин Уилям стърчаха на главата му и сякаш след тях се бяха ококорили и очите му, които гледаха в постоянна готовност да видят всичко и да се удивят на всичко, докато тъмнокестенявите коси на госпожа Уилям бяха старателно пригладени назад и прибрани под чисто, спретнато боне по въобразимо най-скромен и непретенциозен начин. Тъмносивите панталони на господин Уилям се надигаха на глезените, сякаш не можеха да стоят спокойно, без да се озъртат, докато полата на цветя на госпожа Уилям — червени и бели като миловидното й лице — беше спретната и безупречно изгладена, сякаш силният вятър навън не беше в състояние да измачка нито една гънка. Яката и реверите на сюртука на господин Уилям вечно имаха такъв вид, сякаш всеки момент щяха да се откъснат и да отлетят, а тесният корсаж на съпругата му навяваше безметежно спокойствие, което би й послужило като защита от груби хора, ако тя се нуждае от защита. Но кой би бил толкова жесток, че да накара тази спокойна гръд да се повдига от скръб, да тупти от страх или да трепти от срам? Кой не би почувствал, че този покой и мир трябва да бъдат пазени като съня на невинен младенец?

— Точна си както винаги, Мили — рече съпругът й и взе, подноса от ръцете й. — Иначе няма да си ти. Ето я и госпожа Уилям, сър! Тази вечер той изглежда по-самотен от всякога — прошепна той на жена си, докато взимаше подноса — и призрачен.

Толкова спокойна и тиха, че присъствието й оставаше почти незабелязано, Мили безшумно и бавно остави на масата блюдата, които беше донесла. След много суетене и търчане господин Уилям успя да вземе само една сосиера и застана готов за сервиране.

— А какво държи в ръцете си старецът? — попита господин Редлоу, който седна пред самотната си трапеза.

— Бодлива зеленика, сър — намеси се Уилям и пристъпи напред със сосиерата. — Плодчетата й зреят по това време на годината. Сос, сър!

— Идва още една Коледа, отива си още една година! — измърмори ученият и тежко въздъхна. — Още по-дълъг става списъкът на спомените, над които се трудим и трудим, сякаш се самоизтезаваме, докато ленивата ръка на Смъртта не се протегне и не изтрие всичко без следа… А, това сте вие, Филип! — каза той по-високо, обръщайки се към стареца, който седеше встрани с лъскавите вейки в ръце. Госпожа Уилям взе няколко клонки от него, безшумно ги подряза с ножица и украси стаята, а старият й свекър с интерес следеше всяко нейно движение.

— Моите почитания, сър — отвърна Филип. — Бих ви поздравил и по-рано, но знам какви са навиците ви и чаках вие да ме заговорите. Весела Коледа и щастлива Нова година още много, много години. Аз самият съм преживял немалко. Ха-ха! Смело мога да си позволя волността да ги пожелая и на друг. Вече съм на осемдесет и седем!

— И много от тях ли бяха весели и щастливи? — попита Редлоу.

— Много, сър, много — отвърна старецът.

— Увредена ли е паметта му? — попита ученият, понижавайки тон и обръщайки се към Суиджър младши.

— Съвсем не, сър — отговори Уилям. — И аз все това казвам. Няма друг с такава ясна памет като баща ми. Той е най-чудесният човек на света. Не знае какво е да забравяш. Повярвайте, сър, и все това казвам на госпожа Уилям.

Господин Суиджър, който от учтивост не желаеше да спори с никого, произнесе всичко това с тон на решителност и неоспоримо съгласие, сякаш не се разминаваше ни на йота с мнението на господин Редлоу.

Ученият отмести настрана чинията си, стана от стола, прекоси стаята и се приближи до стареца, който замислено гледаше клонките бодлива зеленика в ръката си.

— Вероятно клонките ви напомнят за още много посрещания на нови години и изпращания на стари? — попита той, като го наблюдаваше внимателно, и сложи ръка на рамото му. — Така ли е?

— О, много, много години! — отвърна Филип, стряскайки се от унеса. — Вече съм на осемдесет и седем!

— И всичките ли бяха весели и щастливи? — тихо попита Редлоу. — Весели и щастливи, а, старче?

— Помня ги, откакто бях ей такъв, не по-голям — рече Филип, вдигна ръка на височината на коляното си и разсеяно погледна събеседника си. — Спомням си един студен, но слънчев ден, когато отидохме на разходка. И изведнъж някой ми заговори. Беше скъпата ми майка, въпреки че не помня лицето й, защото онази Коледа тя се разболя и умря. Каза ми, че птиците ядат тези плодчета. А малчуганът — тоест аз — си въобрази, че очите на птиците блестят, защото през зимата ядат тези лъскави плодчета. Много добре си го спомням. А вече съм на осемдесет и седем!

— Весели и щастливи! — замислено повтори Редлоу и съчувствено се усмихна на прегърбения старец. — Весели и щастливи и вие ги помните ясно!

— Разбира се! — отново заговори Филип, хващайки се за последните му думи. — Помня добре Коледите в училище и колко весело беше. Тогава бях силен юноша, господин Редлоу, и можете ли да повярвате, нямах равен по футбол в околност от петнайсет километра. Къде е моят син Уилям? Нали е вярно, Уилям? Нямах равен по футбол в околност от петнайсет километра!

— И аз все това казвам, татко! — незабавно и почтително отговори синът. — Ти си истински Суиджър, няма друг на света като теб!

— Да! — Старецът поклати глава и отново погледна бодливата зеленика. — Майка му — Уилям е най-малкият ни син — и аз сме посрещали много нови години с децата си, момчета и момичета, големи и малки, и очите на всички блестяха като плодчетата на бодливата зеленика. Много от тях умряха. И тя умря. А синът ми Джордж, най-големият, с когото тя се гордееше повече, отколкото с всички останали, сега е пропаднал човек. Но погледна ли тези клонки, виждам ги всичките живи и здрави, каквито бяха тогава. Виждам и Джордж като невинно дете, какъвто беше в онези дни. Това е голяма благословия за мен, на моите осемдесет и седем години.

Редлоу, който отначало се беше втренчил в стареца, бавно сведе очи.

— Когато загубихме всичко, което имахме, защото с мен постъпиха нечестно, и се наложи да дойда тук и да стана пазач, а това се случи преди петдесет години… Къде е моят син Уилям? Повече от половин век, Уилям!

— И аз все това казвам, татко — отговори синът също така незабавно и почтително като преди. — Точно така. Едно и две нули, или две по петдесет, и стават сто.

— Приятно ми е да знам, че единият от основателите ни — или повече, за да съм точен — рече старецът, горд със знанията си по темата, — единият от тези учени джентълмени, които ни помогнаха с доброволни дарения в дните на кралица Елизабет, защото ние сме основани преди царуването й, ни завеща наред с всичко друго известна сума да купуваме бодлива зеленика и да украсяваме стените и прозорците по Коледа. В това има нещо уютно и задушевно. Тогава бяхме странници, пристигнахме по Коледа и веднага харесахме портрета на този джентълмен, който е окачен в голямата зала, където по-рано, докато нашите незабравими десет джентълмени, не решиха да дават на студентите стипендии в пари, се помещаваше трапезарията. Един такъв сериозен джентълмен със заострена брада, с къдрички около врата, а под него със старинни букви пише: „Боже, съхрани паметта ми!“. Вие знаете за този джентълмен, нали, господин Редлоу?

— Знам, че има такъв портрет, Филип.

— Да, вторият отдясно, над ламперията. Исках да кажа, че портретът наистина ми помогна да съхраня паметта си, и аз благодаря на този джентълмен, защото обиколките на сградата всяка година, които все още правя, и украсяването на голите стаи с тези клонки и плодчета освежават празната ми стара глава. Една година донася спомена за друга, а тя напомня още и още! Накрая ми се струва, че в деня на Рождество Христово са се родили всички, които съм обичал, за които съм скърбил и на които съм се радвал, а те са много, защото аз съм на осемдесет и седем!

— Весели и щастливи… — измънка под носа си Редлоу.

Стаята започна странно да помръква.

— Така че сам виждате, сър — упорито продължи старият Филип, чиито бледи, но все още свежи страни се бяха затоплили и поруменели, а сините очи — заблестели, докато говореше. — Много неща съм съхранил в паметта си заедно с днешния ден. А сега къде е моята тиха Мишка? На моите години човек става бъбрив, което е грях, а ми остава да обиколя половината сграда, ако първо не премръзнем или вятърът не ни отвее или мракът не ни погълне.

Преди той да свърши да говори, Мили Суиджър вече беше застанала до него и мълчаливо го бе хванала за ръката.

— Хайде да вървим, мила моя — каза старецът. — Иначе господин Редлоу няма да се залови с вечерята си, докато съвсем не изстине като зимата. Надявам се, че ще ме извините за бръщолевенето, сър. Пожелавам ви лека нощ и още веднъж весела…

— Останете! — прекъсна го ученият и отново седна на мястото си пред масата, но не защото апетитът му се изостри, а за да вдъхне увереност на стария пазач. — Отделете ми още една минута, Филип. Уилям, щяхте да ми казвате нещо за вашата уважаема съпруга. Няма да й е неприятно, ако ви чуе как я хвалите. Е, за какво ставаше дума?

— Ами, видите ли, сър — отвърна Уилям Суиджър и смутено погледна жена си, — госпожа Уилям ме гледа…

— Нима се боите от очите на госпожа Уилям?

— О, не, сър — отговори Суиджър. — И аз все това казвам. Очите й не са такива, че да се боя от тях. Иначе Господ не би ги създал такива кротки. Но не бих искал… Мили! Това е за него, знаеш. Там, в старите къщи…

Господин Уилям, който стоеше зад масата и смутено ровеше сред предметите там, хвърляше насърчителни погледи на жена си и тайно кимаше и сочеше с пръст господин Редлоу, убеждавайки я да се приближи до него.

— За него, ти знаеш, любов моя — каза Уилям. — Там, в старите къщи. Разкажи, мила моя! В сравнение с мен ти си истински Шекспир. Там, в старите къщи, ти знаеш, любов моя. Студентът…

— Студент? — повтори Редлоу и вдигна глава.

— И аз това казвам, сър — изключително оживено се съгласи Уилям. — Ако не беше онзи беден студент в старите къщи, защо бихте искали да го чуете от устата на госпожа Уилям? Мили, скъпа моя… Там, в старите къщи…

— Не знаех — каза Мили спокойно и чистосърдечно, без да бърза и без абсолютно никакво смущение, — че Уилям ви е казал за това, иначе нямаше да дойда тук. Помолих го да не казва. Там има един млад джентълмен, сър. Болен е и много беден. Толкова много е болен, че не може да се върне у дома за празника и живее съвсем сам в много неподходяща квартира за джентълмени, в старите жилища „Ерусалим“. Това е всичко, сър.

— Защо не съм чувал за него? — попита ученият и припряно стана. — Защо не ме е уведомил, че е в такова тежко положение? Болен! Дайте ми шапката и наметалото! Беден! Къде е? Кой е номерът на къщата?

— О, не трябва да ходите там, сър — възрази Мили, остави свекъра си и застана на пътя на Редлоу. Лицето й изразяваше спокойна решителност, а ръцете й бяха скръстени на гърдите.

— Как така не трябва?

— Не, не! — повтори Мили, клатейки глава, сякаш ставаше дума за нещо очевидно невъзможно и немислимо. — Не трябва дори да си го помисляте!

— Какво означава това? Защо?

— Видите ли, сър — убедително и доверително започна да обяснява Уилям Суиджър, — и аз това казвам. Младият джентълмен никога не би разказал за неволите си на събрат мъж. Госпожа Уилям заслужи доверието му, но това е съвсем различно нещо. Те всички се доверяват на госпожа Уилям. Всички й имат доверие. Нито един мъж не би изтръгнал и звук от него, но една жена, особено госпожа Уилям…

— Вие разсъждавате разумно, Уилям, и сте деликатен човек — прекъсна го Редлоу, гледайки кроткото, спокойно лице на Мили. Допря пръст до устните си и незабелязано пъхна в ръката й кесия.

— О, божичко, не, сър! — извика Мили и веднага му върна кесията. — От час на час става по-лошо. Невъобразимо!

Тя беше толкова сериозна, уравновесена и улегнала домакиня и толкова дълбоко и трайно беше душевното й спокойствие, че миг след като възрази на учения, започна старателно да събира листата, които бяха паднали между ножицата и престилката й, докато беше подрязвала бодливата зеленика.

Щом се изправи, видя, че господин Редлоу все още я гледа изумено и с недоумение, и спокойно повтори, като в същото време търсеше други вейки, останали незабелязани от нея на пода:

— Не, сър, за нищо на света! Той каза, че не трябва да знаете за него и че няма да приеме помощ от вас, въпреки че е ваш студент. Няма да искам от вас да мълчите, сър, но разчитам на вашата чест.

— Но защо той говори така?

— Не мога да ви кажа, сър — отвърна Мили, след като се замисли за минута. — Не съм умна жена, само исках да му помогна да се чувства удобно и уютно и разтребих стаята му. Но знам, че той е беден и самотен и че някой трябва да се грижи за него. Колко е тъмно!

В стаята ставаше все по-тъмно. Мракът зад креслото на учения се сгъсти и се събраха сенки.

— Какво още знаете за него? — попита той.

— Сгоден е и ще се жени, когато има достатъчно пари, за да издържа семейство — отговори Мили. — Мисля, че учи, за да може да си изкарва прехраната. Отдавна виждам, че учи много и се е отказал от всичко друго. Божичко, колко е тъмно!

— И стана по-студено — обади се старецът и потърка ръце. — В стаята се усеща хлад и мрачно чувство. Къде е моят син Уилям? Уилям, момчето ми, издърпай фитила на лампата и разпали огъня в камината!

И отново прозвуча гласът на Мили, досущ като спокойна, едва доловима за слуха музика.

— Вчера следобед, след като разговаряхме — каза тя, сякаш само на себе си, — той задряма и в неспокойния си сън промърмори, че някой е мъртъв, и за някаква тежка обида, която не трябва да бъде забравена, но не знам дали са обидили него или някого другиго. Сигурна съм само, че той не е обидил никого.

— Накратко, господин Редлоу, — намеси се господин Уилям, като се приближи и зашепна в ухото му, — дори ако госпожа Уилям остане тук до следващата нова година, пак няма да ви каже колко много добрини е направила за горкия млад човек. Господи, колко добрини! А у дома всичко е както винаги — баща ми е на топло и удобно, няма да намерите и трошица боклук дори да предложите петдесет фунта^[1] в замяна, а госпожа Уилям непрекъснато търчи напред-назад и се грижи за младия джентълмен като за роден син!

В стаята стана още по-тъмно и студено и мракът и сенките зад креслото се сгъстиха.

— Не й стига всичко това, сър, ами и тази вечер, докато се прибирала у дома (досега не са минали и два часа оттогава), госпожа Уилям видяла на улицата един малчуган, по-скоро зверче, което седяло на стъпалата и треперело от студ. И какво прави госпожа Уилям? Прибира хлапето у дома, стопля го, нахранва го и ще го задържи до утрото на Коледа, когато у нас по обичай раздаваме на бедните храна и дрехи. Детето явно не се е топлило край огън и дори не знае какво е това. Седи настрана и гледа пламъците в камината така, сякаш не може да им се насити. Поне седеше там — поправи се господин Уилям, — ако вече не е избягало.

— Бог да й дава щастие! — на висок глас каза ученият. — И на вас също, Филип! И на вас, Уилям. Трябва да помисля какво да направя. Може би ще реша да посетя студента. Няма да ви задържам повече. Лека нощ!

— Благодаря ви, сър, благодаря! — отвърна старецът. — И за Мишката, и за сина ми Уилям, и за мен. Къде е моят син Уилям? Вземи фенера, Уилям. Ти ще вървиш пръв по тези дълги тъмни коридори, както миналата година и по-миналата, а ние — след теб. Ха-ха, помня всичко, въпреки че съм на осемдесет и седем! „Боже, съхрани паметта ми!“ Много хубава молитва, господин Редлоу. Съчинил я е ученият джентълмен със заострената брада и къдриците около врата. Портретът му е вторият вдясно над ламперията, там, където по-рано, докато нашите незабравими десет джентълмени не решиха за стипендиите, беше голямата трапезария. „Боже, съхрани паметта ми!“ Много хубава и благочестива молитва, сър. Амин! Амин!

Те излязоха и въпреки че я придържаха внимателно, тежката врата се затвори с трясък, който отекна неколкократно. В стаята стана още по-тъмно.

Редлоу се отпусна в креслото и отново потъна в размисъл. Изведнъж клонката бодлива зеленика на стената увехна и падна изсъхнала на пода.

Докато мракът и сенките се сгъстяваха зад него, там, където се бяха събрали, бавно се появи, благодарение на някакъв свръхестествен, нематериален процес, който човешкият разум и чувства не могат да уловят, страховито подобие на господин Редлоу.

Ужасяващо и студено, с оловносиви лице и ръце, но с неговите черти, със същите блестящи очи и прошарени коси и дори с неговите тъмни дрехи, то се появи без движение и звук и оживя. Като Редлоу видението подпря лакът на креслото и замислено се втренчи в огъня. Отвратителният двойник на учения се наведе ниско над главата му и се вгледа в огъня със същото изражение като него.

Това беше нещото, което бе преминало в стаята и се бе скрило. Страшният спътник на обладания от духове!

Известно време видението сякаш не забелязваше Редлоу, нито Редлоу — него. Някъде отдалеч от улицата се разнасяше музика, коледни песни и въпреки че беше замислен, ученият, изглежда, слушаше. Видението също слушаше.

Накрая Редлоу заговори, без да помръдва или да вдига глава.

— Ти отново си тук!

— Отново тук! — повтори призракът.

— Виждам те в пламъците — продължи обладаният от духове. — Чувам те в звуците на музиката, в свистенето на вятъра, в мъртвешката тишина на нощта.

Видението наклони глава в знак на съгласие.

— Защо идваш? Защо ме преследваш?

— Идвам, когато ме повикат — отговори призракът.

— Не! Не съм те викал! — възкликна ученият.

— Добре, не си ме викал — каза духът. — Не е ли все едно? Аз съм тук.

До този момент отблясъците на огъня танцуваха върху две лица — ако ужасяващият лик можеше да се нарече лице. И двете все още бяха втренчени в пламъците и не се поглеждаха. Обладаният обаче изведнъж се обърна и се вгледа в привидението. Призракът също така внезапно заобиколи креслото и се вторачи в Редлоу. Така биха могли да се гледат само жив човек и оживял мъртвец, двойник, който се разпознава в него. Страшна беше тази среща в усамотеното, пусто кътче на безлюдната стара сграда в зимната нощ, когато силният вятър, тайнствен пътник, стенейки, минава оттам от памтивека, никой не знае откъде и накъде, и неизброими милиони звезди блестят в пространството, където нашата Земя е само прашинка, а дълбоката й древност — детство.

— Погледни ме! — каза призракът. — Мен, който на младини бях окаян бедняк, самотен и забравен от всички, който се борех и страдах, докато с огромен труд не придобих знания от недрата, където бяха скрити, и не се издигнах по стръмната стълба, по която се изкачиха уморените ми нозе.

— Аз съм този човек — възрази ученият.

— Не знаех какво е майчина любов — продължи духът, — нито бащини съвети. Когато бях малък, чужд човек зае мястото на баща ми и лесно ме измести от сърцето на майка ми. Родителите ми бяха от онези, чиито грижи бързо се изчерпват, които скоро решават, че са изпълнили дълга си, и като птиците рано изоставят децата си на произвола на съдбата. И ако децата им преуспеят в живота, приписват си всичките заслуги, а ако не — търсят съчувствие.

Привидението млъкна и сякаш нарочно дразнеше Редлоу, като ту го поглеждаше, ту говореше предизвикателно или се усмихваше.

— Аз съм онзи — продължи призракът, — който в стремежа си да достигне върха, си намери приятел. Спечелих сърцето му и го привързах към себе си. Работихме заедно, рамо до рамо. Цялата обич и доверие, които в младежките си години нямаше на кого да дам и които не умеех да изразя, подарих на него.

— Не цялата — с дрезгав глас възрази Редлоу.

— Вярно е, не цялата — съгласи се призракът. — Аз имах сестра.

— Аз имах! — повтори обладаният от духове и отпусна глава на ръцете си.

Видението се усмихна злобно, приближи се до креслото, сложи ръце на облегалката, подпря на тях брадичката си и изпитателно се втренчи в лицето на учения с очи — същински буйни пламъци.

— Единствените ми спомени за домашна топлина и уют са свързани с нея. Колко млада и красива беше тя, нежна и любяща! Когато за пръв път се сдобих с покрив над главата си, аз я взех при мен и бедното ми жилище се превърна в дворец! Тя влезе в мрака на моя живот и го озари със сияние. Все още е пред очите ми!

— Едва сега я видях в пламъците на камината — отвърна Редлоу. — Чух я в звуците на музиката, в свистенето на вятъра, в мъртвешката тишина на нощта.

— Той обичаше ли я? — попита духът, подражавайки на замисления му тон. — Мисля, че някога я обичаше. Да, сигурен съм. Но по-добре щеше да бъде, ако тя го обичаше по-малко — не така тайно, нежно и силно. Не трябваше да му отдава безрезервно цялото си сърце!

— Остави ме да забравя това! — гневно каза ученият и вдигна ръка. — Остави ме да го изтрия от паметта си!

Призракът, който стоеше все така неподвижно и бе приковал в Редлоу жестоките си очи, продължи:

— В живота ми се прокраднаха мечти, подобни на нейните.

— Вярно е — каза ученият.

— В сърцето ми се роди любов, подобна на нейната, въпреки че не съм способен да обичам така всеотдайно. Тогава бях много беден и не посмях да давам никакви обещания или да отправям молби към онази, която обичах. Не го и исках — обичах я твърде много! Но повече от всичко в живота си се стремях да се издигна и да преуспея. Дори да се покатерех само една педя, това означаваше, че се приближавам до върха. Трудех се неуморно! Работех до късно нощем и в минутите на почивка, вече на разсъмване, когато сестра ми, нежната ми приятелка, седеше заедно с мен пред гаснещата жарава и изстиващата камина. Какви чудесни картини рисуваше бъдещето пред мен!

— Едва сега ги видях в пламъците — измърмори Редлоу. — Отново ми се явяват в звуците на музиката, свистенето на вятъра, в мъртвешката тишина на нощта, в кръговрата на годините.

— Представях си бъдещия си домашен живот с онази, която ме вдъхновяваше в труда ми. И сестра ми, която може да се омъжи за моя любим приятел. Той получи неголямо наследство, а ние нямахме пукнат грош. Виждах картини на зрелите ни години, непомрачено от нищо щастие и златни семейни връзки, които се простират в далечното бъдеще и свързват нас и децата ни в блестяща гирлянда — каза призракът.

— Но тези картини бяха лъжа и измама — рече обладаният от духове. — Защо съм обречен да ги помня вечно?

— Лъжа и измама — повтори видението със същия безчувствен глас и го погледна със същия студен и безизразен поглед. — Защо моят приятел, на когото вярвах като на самия себе си, застана между мен и онази, в която бяха съсредоточени всичките ми надежди и стремежи, спечели сърцето й и разби на пух и прах крехката ми вселена? Сестра ми живееше под моя покрив и още по-щедро отпреди ме обграждаше с нежност и поддържаше духа ми. Тя дочака деня, когато при мен дойде славата и се сбъдна отколешната ми мечта, въпреки че онова, заради което се сдобих със слава, ми беше отнето, и после…

— И после тя умря — прекъсна го Редлоу. — Умря щастлива като преди и до последната си минута мислеше само за брат си. Да почива в мир!

Призракът го наблюдаваше мълчаливо.

— Спомних си! — изведнъж заговори обладаният от духове. — Да. Спомних си толкова ясно, че дори сега, след всичките тези години, когато отдавна угасналата младежка любов ми се струва толкова наивна и нереална, пак си спомням със същото съчувствие, сякаш се е случило с малкия ми брат или със сина ми. Понякога дори се питам кога за пръв път тя му е отдала сърцето си и дали преди това е изпитвала нежни чувства към мен? Струва ми се, че някога тя ме обичаше. Но това са дребни неща. Нещастната младост, рана, нанесена от ръката на онзи, когото обичах и на когото вярвах, и загубата, която нищо не може да замени, са по-важни от подобни фантазии.

— Така нося в душата си скръбта и обидата — каза привидението. — Така се терзая. Така паметта стана мое проклятие. И ако можех да забравя скръбта и обидата, бих ги забравил!

— Присмехулник! — възкликна ученият и скочи на крака, готов да хване двойника си за гърлото с гневна ръка. — Защо вечно ме дразниш?

— Пази се! — разнесе се в ушите му грозният глас на призрака. — Докоснеш ли ме, ще умреш!

Редлоу се вкамени, сякаш думите го парализираха, и се втренчи в привидението. Призракът леко отстъпи назад от него. Ръката му беше вдигната високо в знак на предупреждение и по неземните му черти пробягна усмивка, когато тъмният му силует победоносно се изправи.

— Ако можех да забравя скръбта и обидата, бих ги забравил — повтори той. — Ако можех да забравя скръбта и обидата, бих ги забравил.

— Зъл дух, който си ме завладял! — с тих и треперещ глас промълви обладаният — Ти превърна в мъчение живота ми.

— Аз съм само твой отзвук — рече духът.

— Ако това е отзвук на мислите ми — а сега виждам, че е така — защо трябва да ме измъчваш? Не мисля само за себе си. Страдам и за другите. Всички хора на света имат своя тъга — обиди, неблагодарност, непочтена завист и корист измъчват бедни и богати, знатни и простолюдие. Кой не би искал да забрави скръбта и обидата?

— Наистина, кой не би искал да ги забрави и да стане по-щастлив и добър? — попита призракът.

— Дните, когато си отива старата година и идва новата — продължи Редлоу, — колко спомени събуждат! Дали в света ще се намери поне един човек, в чиято душа те не разпалват някаква тъга или стара рана? Какво помни старецът, който беше тук тази вечер, освен безкрайна тъга и страдания?

— Посредствените натури, непросветените умове и простите души не чувстват и не разбират това като образованите и мислещите хора — отбеляза привидението и неподвижното му лице отново се разтегли в злобна усмивка.

— Изкусител — промълви Редлоу. — Безжизненият ти лик и глас ме плашат неимоверно много и докато говоря с теб, в душата ми се прокрадва още по-голям страх. В твоите думи чувам отглас на собствените си мисли.

— Приеми го като доказателство за могъществото ми — отвърна призракът. — Слушай! Предлагам ти да забравиш скръбта, обидите и страданията, които си понесъл през живота си!

— Да забравя! — повтори Редлоу.

— Аз притежавам силата да изтривам спомените. Остават само леки, неясни следи, но скоро и те се заличават — каза видението. — Е, какво ще кажеш? Искаш ли?

— Почакай! — извика обладаният от духове и в страха си отстъпи назад от вдигнатата над него ръка. — Треперя от недоверие и съмнение в теб. Не ти вярвам. Необяснимият страх, който ти ми внушаваш, се превръща в неизмерим ужас и аз няма да понеса това. Не, не искам да се лиша от хубавите спомени, нито от съчувствието към мен или към други. Какво ще загубя, ако се съглася? Какво друго ще изчезне от паметта ми?

— Няма да загубиш знанията, нищо, което си научил от книгите, нищо, освен преплетената верига от чувства и представите, които са свързани със спомените и се хранят с тях. Заедно със спомените ще изчезнат и те.

— Нима са толкова много? — разтревожено попита обладаният.

— Явяват ти се в пламъците в камината, в музиката, във вятъра, в мъртвешката тишина на нощта, в кръговрата на годините — презрително отвърна призракът.

— И в нищо друго?

Видението не отговори.

Стоя мълчаливо една минута пред учения, а после тръгна към камината и спря.

— Решавай, докато не е станало късно! — каза духът.

— Един момент! — развълнувано произнесе Редлоу. — Призовавам небето за свидетел, че никога не съм ненавиждал никого, никога не съм бил навъсен, равнодушен или жесток с онези около мен. Ако в самотата си съм мислил прекалено много за миналото и как би могло да бъде другояче, от това съм страдал само аз и никой друг. Но ако в тялото ми има отрова, а аз знам противоотрова, нима нямам право да прибегна до нея? Ако в душата ми има отрова и с помощта на тази страшна сянка мога да я пропъдя, нима нямам право да я изгоня?

— Тогава е решено? — попита призракът.

— Още една минута! — припряно възрази Редлоу. — Да, бих забравил всичко, ако мога! Нима не съм мислил за това в самотата си? Нима не са мечтали за това хиляди хора, поколение след поколение? Паметта на всеки човек е обременена от скръб и страдания. И моите спомени са тягостни като спомените на всички хора, но другите нямат този избор. Да, съгласен съм да сключим сделка! Ще забравя тъгата, обидите и страданията. Искам го!

— Решено ли е? — отново попита привидението.

— Да!

— Решено. Приеми от мен дара, който ще оставя тук, и го носи със себе си навсякъде, където отидеш. Способността, с която ти пожела да се разделиш, няма да се върне при теб и отсега нататък ти ще я унищожаваш у всеки, до когото се приближиш. Твоята мъдрост ти разкри, че спомените за скръбта, обидите и страданията са съдба на цялото човечество и че хората биха станали по-щастливи, ако тягостните и печални събития не оставят никаква следа в паметта им. Върви! Бъди благодетел на човечеството! Освободен от подобни спомени, от този момент, волно или неволно, ти ще даряваш всички с тази благословена свобода, която неизменно и непрестанно ще струи от теб. Върви! Наслаждавай се на великото благо, което спечели и което ще носиш на другите!

Призракът говореше вдигнал безкръвната си ръка, сякаш произнасяше някакво страшно заклинание или забрана, и малко по малко се приближаваше към обладания. Редлоу забеляза, че устните на привидението се разтеглиха в страховита усмивка, но очите му не се усмихваха и продължаваха да гледат все така студено, втренчено и грозно. Изведнъж духът се разтопи и изчезна.

Редлоу се бе вцепенил от ужас и изумление и не беше в състояние да помръдне. В ушите му като заглъхващо ехо отекваха думите: „Ти ще я унищожаваш у всеки, до когото се приближиш!“. Неочаквано отнякъде се разнесе пронизителен вик. Не се чу от коридора зад вратата, а от друг край на старата сграда, и прозвуча така, сякаш някой се беше изгубил в тъмното.

Ученият озадачено огледа ръцете и краката си, сякаш да се увери, че е самият той, и после също извика в отговор, силно и диво, защото необяснимият ужас все още го владееше, като че ли и той се беше изгубил.

Викът се повтори, този път по-близо. Редлоу грабна лампата и повдигна тежката завеса, която отделяше стаята му от пристроената към нея зала, където четеше лекции. По този път той винаги отиваше при студентите и се връщаше в покоите си. Обикновено на тези скамейки, разположени амфитеатрално, ученият виждаше множество оживени млади лица, които като по магия засияваха от интерес, когато застанеше пред тях, но сега там нямаше признаци на живот и мрачната пустош го гледаше в очите като самата смърт.

— Хей! — извика Редлоу. — Хей! Насам! Елате към светлината! — Той стоеше така, хванал с едната си ръка завесата, а с другата лампата, и се взираше в тъмната зала, когато нещо живо се втурна покрай него в стаята като дива котка и се притаи в ъгъла.

Ученият застана над странното същество, свило се в ъгъла, и го разгледа по-добре, но пак не разбра какво е.

Вързоп дрипи, които биха се разпаднали, ако не бяха придържани с ръка, по големина и форма почти като дете, но стиснати с такава отчаяна алчност, сякаш принадлежаха на злобен свидлив старец. Кръгло гладко лице на момченце на шест-седем години, но изкривено и уродливо от следите на преживяното. Блестящи очи, но не детски. Боси нозе с прелестни, изящни очертания, но обезобразени от съсирена кръв и мръсотия. Малко диваче, мъничко чудовище, дете, което не знае какво е детство и което с течение на годините може да приеме човешки облик, но в душата си ще остане звяр до последния си дъх.

Свикнало да го тормозят и да го гонят като диво животно, момчето се наежи, отвърна с враждебен поглед на Редлоу и вдигна ръка, за да се предпази, очаквайки удар.

— Удариш ли ме, ще те ухапя — каза то.

Допреди няколко минути сърцето на учения би се изпълнило с жал от подобна гледка. Сега обаче той гледаше студено странния гост и усилено се мъчеше да си спомни нещо — не знаеше какво. Попита малчугана защо е тук и откъде е дошъл.

— Къде е жената? — попита момчето. — Искам да намеря жената.

— Коя жена?

— Жената. Тя ме доведе тук и ме сложи да седна пред голям огън. Излезе отдавна, аз тръгнах да я търся и се изгубих. Не искам теб. Трябва ми жената.

Внезапно хлапето се хвърли към изхода и босите му нозе зашляпаха по пода. Стигна до завесата, но Редлоу успя да го хване за дрипавите дрехи.

— Пусни ме! Пусни! — процеди малчуганът през стиснати зъби, докато се съпротивляваше. — Нищо не съм ти направил! Пусни ме да отида при жената, чуваш ли!

— Оттук е далеч. Има по-кратък път — каза ученият, задържа го и пак се помъчи да си спомни нещо, свързано с малкото чудовище. — Как се казваш?

— Никак!

— Къде е домът ти?

— Домът ми? Какво е това?

Момчето тръсна глава, за да отметне кичур коса от очите си, отново се опита да се отскубне от Редлоу и започна да повтаря:

— Пусни ме, чуваш ли? Искам да намеря жената.

Ученият го поведе към вратата.

— Оттук — каза той, като все още гледаше недоумяващо хлапето, но вече с нарастващо отвращение и предпазливост, породени от равнодушие. — Ще те заведа при нея.

Пронизващите очи на детето огледаха стаята и се спряха на масата, където още стояха остатъците от вечерята.

— Дай! — лакомо каза момчето.

— Тя не те ли нахрани? — попита Редлоу.

— Утре пак ще съм гладен. Всеки ден съм гладен.

Хлапето почувства, че вече не го държат, хукна към масата като хищно зверче и притисна до гърдите си къшей хляб и парче месо.

— Добре. А сега ме заведи при жената.

Ученият изведнъж осъзна, че се гнуси да докосне детето, и строго му направи знак да го последва, но когато стигна до вратата, потрепери и спря.

„Приеми от мен дара, който ще оставя тук, и го носи със себе си навсякъде, където отидеш.“

Думите на Призрака довяха до Редлоу порив на вятъра и му стана студено.

— Тази вечер няма да отида там — прошепна той. — Никъде няма да ходя тази вечер. Момче! Върви право по този сводест коридор. Ще минеш през висока тъмна врата и ще излезеш на двора. Там ще видиш светъл прозорец.

— Прозорецът на жената ли? — попита хлапето.

Редлоу кимна и малките боси крачета побягнаха по пода. Ученият се върна с лампата в ръка, бързо заключи вратата, седна на креслото си и закри лице с ръце, сякаш се страхуваше от себе си.

Засега беше сам. Сам, сам.