Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Murders in the Rue Morgue, 1841 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Кирил Хавезов, 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ventcis (2017 г.)
- Корекция и форматиране
- zelenkroki (2017 г.)
Издание:
Автор: Едгар По
Заглавие: Златният бръмбар
Преводач: Кирил Хавезов
Език, от който е преведено: Английски
Издател: Държавно военно издателство
Град на издателя: София
Година на издаване: 1970
Тип: Разкази
Печатница: Печатница на Държавно военно издателство
Отговорен редактор: Христо Минчев
Редактор: Христо Минчев
Технически редактор: Тодор Попов
Художник: Петър Кръстев
Коректор: Фанка Пигова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1522
История
- — Добавяне
Съпоставени текстове
Каква песен са пели сирените или какво име е приел Ахил, когато се криел сред жените, макар и да са въпроси, които озадачават, все пак не са извън всяка догадка.
Умствените способности, които се разглеждат като аналитични, сами по себе си твърде малко се поддават на анализ. За тях ние съдим само по резултатите. Известно ни е между другото, че за един изключително надарен в този смисъл човек те са извор на най-живи наслаждения. Както атлетът се радва на своята физическа сила и ловкост и намира удоволствие в упражненията, които привеждат мускулите му в движение, така и аналитикът е горд със своето умение да разплита всякаква главоблъсканица. Дори и най-простото занимание, изсичащо искри от неговия талант, му е приятно. Той обожава загадките, ребусите, йероглифите, проявявайки в тяхното разрешаване проницателност, която според обикновените схващания ни се струва свръхестествена. Неговите изводи, породени от същината и душата на метода, наистина изглеждат изпяло плод на интуицията.
Тази способност за отгатване може да се усили много с изучаването на математиката и особено с оня неин най-висш раздел, който неправилно и само по обратния път на своите действия се нарича анализа, така да се каже анализа par exellence. Между това да пресмяташ не значи да анализираш. Шахматистът например пресмята, но съвсем не анализира. А, оттук следва, че представата за шаха като игра, изключително полезна за ума, се основава на най-чисто недоразумение. И понеже сега не пиша трактат, а нахвърлям само няколко случайни съображения, които трябва да послужат за предговор на моя доста странен разказ, ползувам се от случая да заявя, че непретенциозната игра на дама изисква по-голямо умение да се размишлява и задава на ума по-сложни и полезни задачи, отколкото мнимата изтънченост на шаха. В тази последна игра, където фигурите са неравностойни и им са отредени най-разнообразни и причудливи ходове, сложността (както това често се случва) погрешно се взема за дълбочина. А всъщност тук всичко решава вниманието. Стига то да отслабне за миг и вие извършвате пропуск, който довежда до загуба или поражение. А тъй като шахматните ходове са не само многообразни, но и многозначни, шансовете за такива пропуски съответно растат и следователно в девет случая от десет печели не по-способният, а по-съсредоточеният играч. Друга работа е дамата, където се допуска само един единствен ход, и то с незначителни варианти. Тук шансовете за недоглеждане са много по-малко, вниманието не играе особена роля и успехът зависи главно от проницателността на играча. Да си представим за яснота една игра на дама, където са останали само четири пионки и, значи, за никакъв пропуск не може да става и дума. Очевидно тук (при равни сили на играчите) победата зависи само от някой recherché[2] ход, от някое неочаквано остроумно разрешение. Поради липсата на други възможности аналитикът се старае да проникне в мисълта на противника, да се постави на негово място и нерядко с един поглед забелязва онази единствена (и понякога до нелепост проста) комбинация, която може да го въвлече в пропуск или да го тласне към грешка.
Вистът отдавна е известен със своето влияние върху тъй наречената способност за пресмятане; известно е също така, че хора с голям интелект са изпитвали необяснима наслада от тая игра, а са пренебрегвали шаха като празно занимание. Всъщност никаква друга игра не изисква такава способност за анализа. Най-добрият шахматист в света е шахматист и толкова, докато умението при виста включва в себе си и способността за успех във всички тия по-важни начинания, където умът се преборва с ум. Когато казвам умение, имам пред вид това съвършенство в играта, което включва и разбирането на всички източници, от които може законно да се извлече изгода. Те са не само многобройни, но и многообразни и често пъти се крият в такива гънки на мисълта, които изобщо са недостъпни за обикновения разум. Да се наблюдава внимателно означава ясно да се запомня и следователно способният да се съсредоточава шахматист ще играе добре и вист, тъй като правилата на Хойл[3] (които са основани върху простия механизъм на играта) са общоразбираеми и общодостъпни. Обикновено се счита, че като имаш добра памет и спазваш „правилата“, това е всичко, което се изисква, за да бъдеш добър играч. Но именно в неща, които са извън границите на простото правило, се проявява умението на аналитика. Тихомълком той си прави множество наблюдения и изводи. Същото може би правят и неговите съиграчи, а различието в размера на получените сведения се крие не толкова в обоснователността на извода, колкото в качеството на наблюдението. Необходимо е да знаеш какво да наблюдаваш. Но нашият играч никак не се ограничава, нито пък се отказва да прави изводи от неща, които стоят извън играта, само защото играта е негова цел. Той проучва изражението на лицето на партньора си, като внимателно го сравнява с това на всеки един от своите противници. Взема под внимание начина, по който сортира картите от всяка взета ръка, често пъти броейки коз след коз и оньор след оньор под погледите, отправени от държателите на всеки един от тях, той забелязва всяко изменение в лицата им през време на играта, като си вади заключения от разликата в изражението, настъпила поради самоувереност, изненада, тържество или досада. От начина, по който някой събира картите от взета ръка, той съди дали лицето ще може да вземе и друга ръка от същия цвят. Той разпознава картата, която е играна за подвеждане на противника, по начина, по който е хвърлена на масата. Някоя случайна или необмислена дума; случайното изпускане или обръщане на карта с придружаващата я тревога или безразличие по отношението на скриването й, броенето на взетите ръце и редът на тяхното подреждане; смущението, колебанието, старанието и неспокойното държане — всичко това дава указание на интуитивното му възприятие за истинското положение на нещата. Щом се изиграят първите два-три кръга от играта, той вече знае съдържанието на всяка ръка и след това хвърля своите карти с абсолютна точност за предначертаната цел, сякаш останалите играчи са обърнали картите си с лицето нагоре.
Способността към анализ не трябва да се смесва с простата изобретателност, понеже аналитикът е всякога изобретателен, а изобретателният човек често пъти се оказва крайно неспособен за анализ. Умението да се измисля и комбинира, в което обикновено се проявява изобретателността и за което френолозите (съвсем погрешно според мене) отреждат особен орган, считайки тази способност за първична, нерядко се наблюдава и у онези, чието умствено равнище във всичко останало граничи с кретенизма — както неведнъж е било отбелязано от писателите, които рисуват бита и нравите. Между изобретателния и аналитичния ум съществува много по-голяма разлика, отколкото между фантазията и въображението, но тази разлика е от същия порядък. В действителност не е мъчно да се забележи, че изобретателните хора са големи фантазьори и че човек с наистина богато въображение винаги е склонен към анализ.
По-нататъшният разказ ще послужи на читателя като своего рода коментар към приведените дотук разсъждения.
Пролетта и част от лятото на 18… година прекарах в Париж, където завързах познанство с някой си мосьо Ш. Огюст Дюпен. Този млад човек, потомък на знатен и дори прославен род, изпитал превратностите на съдбата и изпаднал в такава ужасна бедност, че изгубил цялата си природна енергия, престанал да се стреми към успех в живота и не помислял вече да си възвърне предишното богатство. Снизходителността на кредиторите запазила на Дюпен частица от бащиното му наследство и живеейки от приходите и придържайки се към най-строги икономии, задоволявайки се с най-необходимото, той криво-ляво свързвал двата края, равнодушен към съблазните на живота. Книгите били, разбира се, единственият разкош, който си позволявал, а те са напълно достъпни в Париж.
Първата ни среща стана в една скромна библиотека в Монмартр и понеже и двамата по някаква случайност търсехме едно и също извънредно рядко и забележително съчинение, естествено се сближихме. След това ние не един път се виждахме. Аз бях много заинтересован от малката семейна история на Дюпен, която той подробно ми разказа с чистосърдечността, присъща на всеки французин, когато темата на разговора се отнася до самия него. Порази ме и огромната му начетеност, а главно — не можех да не се възхищавам от буйната жар и вълнуващата свежест на въображението му. Дирейки в Париж някои неща, които съставляваха тогава предмет на моите проучвания, почувствувах, че обществото на един такъв човек би било за мене безценно съкровище, и не закъснях откровено да му призная това. В края на краищата се уговорихме през време на престоя ми в града да живеем заедно; и тъй като моите финансови работи бяха мъничко по-добре от неговите, имах възможност да се нагърбя с разходите по наемането и обзавеждането в духа на толкова милата и на двамата ни романтична меланхолия един подяден от времето и с причудлива архитектура, отдавна изоставен от стопаните заради някакви суеверни предания, в същината на които не започнахме да се задълбочаваме, и готов да рухне дом в една усамотена и запустяла част на Сенжерменското предградие.
Ако мълвата за живота, който водехме в тази обител, би се разпространила, щяха да ни сметнат за луди или поне за безобидно луди. Нашето уединение беше пълно. Не приемахме никакви посетители. Аз грижливо скрих от предишните си другари своя нов адрес, а Дюпен от много години беше скъсал с Париж, пък и той не си спомняше за него. Ние живеехме самовглъбени в себе си и за себе си.
Една от чудноватите фантазии на моя приятел — понеже как другояче бих могъл да нарека това? — беше неговата влюбеност в нощта, в нейното особено очарование; и аз покорно приех тази bizarrerie[4], както приемах и другите, увличайки се до самозабрава от необузданите му прищевки. Тъмноликата богиня постоянно ни напущаше и за да не се лишаваме от присъствието й, прибягвахме до подправка: при първия проблясък на утрото затръшвахме тежките капаци на стария дом и запалвахме две свещи, от които се разнасяха благовония, понеже бяха силно напарфюмирани, изливаха мътна, призрачна светлина. В нейното бледо сияние ние се предавахме на мечти или четяхме, пишехме и беседвахме, докато звънът на часовника не ни възвестяваше идването на истинската тъма. А тогава ръка за ръка излизахме на улицата, като продължавахме дневния разговор или безцелно бродехме късно до полунощ, търсейки сред безредно мяркащите се светлини и сенки на многолюдния град оная неизчерпаема храна за умствени възторзи, която понякога ни дарява тихото съзерцание.
В такива минути аз не можех да не се възхищавам от блестящия аналитичен ум на Дюпен, макар и да виждах в него само потвърждение на необичайните му умозрителни способности. Пък и той, изглежда, обичаше да се забавлява с този дар — ако не да блести с него — и без стеснение ми признаваше колко радост му доставя това. Дюпен не един път ми се хвалеше с доволна усмивка, че хората за него са отворена книга, и веднага привеждаше зашеметяващи доказателства колко ясно чете в душата ми. В такива случаи ми се струваше, че виждам в него някаква студенина и отчужденост; очите му гледаха някъде в далечината, а гласът му, сочен тенор, преминаваше във фалцет и щеше да звучи дори рязко, ако не бяха ясната дикция и спокойният тон. Като го гледах в тези минути, аз често си спомнях старинното учение за двойствеността на душата и се забавлявах с мисълта за двама Дюпеновци: съзиздащ и разчленяващ.
От това, което току-що казах, не бива обаче да се предполага, че ще ви съобщя някаква тайна или че възнамерявам да направя Дюпен герой на фантастичен роман. Описаните тук черти на моя приятел французин бяха само последица от един силно възбуден — ако не болен — ум. Но за характера на забележките му през този период най-добра представа ще ни даде живият пример.
Една вечер ние се разхождахме по някаква дълга и кална улица, недалеч от Пале Роял. Всеки от нас очевидно мислеше за своите работи и в течение поне на четвърт час никой не пророни нито дума, когато Дюпен съвсем неочаквано ми каза:
— Наистина много е мъничък. По-скоро подхожда за театър „Вариете“.
— В това не може да има никакво съмнение — отговорих аз машинално, без да забележа отначало (понеже бях потънал в размишления) необикновения начин, по който говорещият съгласува думите си с моите мисли. Но след миг се опомних и учудването ми нямаше граница.
— Дюпен — казах аз сериозно, — умът ми не го побира, не бих се поколебал да заявя, че съм поразен и просто не вярвам на ушите си. Как сте могли да се досетите, че мислех за… — Тук аз спрях, за да проверя дали действително той знае за какво съм мислел.
— … за Шантий — завърши мисълта ми той. — Защо се запънахте. Вие разсъждавахте, че при неговата дребна фигурка няма защо да се завира да става трагичен актьор.
Да, това именно беше предметът на моите размишления. Шантий, quondam[5] обущар-кърпач от улица Сен Дени, побъркан на тема театър, неотдавна беше дебютирал в ролята на Ксеркс в едноименната пиеса[6] на Кребийон и беше освиркан жестоко за старанията си.
— Обяснете ми, за бога, вашия метод — възкликнах аз, — ако изобщо имате някакъв метод и ако с негова помощ тъй безпогрешно сте проникнали в моята душа.
Да си призная, аз се стараех да скрия огромното си учудване.
— Търговецът на плодове — отговори приятелят ми — ви е навел на заключението, че кърпачът на подметки няма достатъчно ръст за Ксеркс et id genus omne[7].
— Търговецът на плодове ли? Та какво говорите? Аз нищичко не зная за някакъв си търговец на плодове.
— Е, оня мечок, който връхлетя върху нас, когато преди четвърт час свихме по тази улица.
Тогава аз си спомних, че някакъв търговец на плодове с голяма кошница ябълки на глава действително едва ли не ме събори на земята, когато излязохме от малката пресечка на главната улица. Но какво общо има това с Шантий, аз просто не можех да разбера.
В Дюпен нямаше ни следа от charlatanerie[8].
— Добре, ще ви обясня — предложи услугите си той — и за да схванете всичко съвсем ясно, хайде най-напред да възстановим целия ход на мислите ви от мига, когато заговорих с вас, до вашата rencontre[9] с въпросния търговец на плодове. Основните звена на веригата са Шантий, Орион, д-р Николс[10], Епикур, стереотомията, купчината павета и търговецът на плодове.
Едва ли ще се намери човек, комуто през някой период от живота да не му е хрумвало да проследи за забава стъпка по стъпка всичко, което го е довело до известни заключения. Това понякога е много увлекателно занимание; и който се залови с него за пръв път, ще бъде поразен навярно какво безгранично разстояние отделя изходния пункт от крайния извод и какво пълно несъответствие има помежду им. С огромно удивление изслушах французина, при което не можех да не призная цялата справедливост на чутото. Той продължи:
— Точно преди да свърнем зад ъгъла, ние, доколкото си спомням, говорехме за коне. И с това нашият разговор се прекрати. Когато, пресичайки пътя, излязохме тук, на тази улица, изскочилият отнякъде търговец на плодове с голяма кошница на глава премина тичешком покрай нас и в бързината си ни блъсна върху купчината павета, струпани там, където майсторите са поправяли тротоара. Вие стъпихте върху отломките на един камък, подхлъзнахте се, леко си разтегнахте сухожилието, разсърдихте се или във всеки случай се намръщихте, промърморихте нещо, още един път се извърнахте към купчината павета и мълчаливо закрачихте по-нататък. Аз не съм ви следил нарочно: просто наблюдателността стана напоследък моя втора природа.
Вие упорито не повдигахте очи от земята и с яд извивахте поглед към дупките и разтрозите в тротоара (от което заключих, че все още мислите за паветата), докато не се изравнихме с пресечката, която носи името на Ламартин[11] и е павирана за опит по нов начин — с плътно прилепнали и поставени в шахматен ред плочи. Тук лицето ви се проясни, а по движението на вашите устни отгатнах думата „стереотомия“ — термин, с който за по-голяма важност са кръстили този вид настилка. Знаех, че думата „стереотомия“ трябва да ви наведе на мисълта за атоми, а оттам и за учението на Епикур. И тъй като това беше темата на нашия неотколешен разговор, в който ви обърнах внимание как поразително смътните догадки на благородния грък се потвърждават от изводите на съвременната космогония по отношение на небесните мъглявини, за което никой още не му е отдал дължимото, почувствувах, че не ще можете да се въздържите да не вдигнете очи и да не ги устремите към огромната мъглявина в съзвездието Орион и с увереност очаквах да го сторите. И наистина вие погледнахте нагоре, с което доказахте, че безпогрешно вървя по вашата следа. Впрочем в язвителната тирада — срещу Шантий във вчерашния брой на „Мюзе“ злъчният критик, като прави доста недостойни намеци, че обущарят, покатерил се на котурни, се постарал да смени и името си, цитира един ред от латински автор, към който и ние неведнъж сме се връщали в нашите беседи. Думата ми е за стиха
Perdidit antiquum litera prima sonum.[12]
Аз съм ви разказвал, че той се отнася до Орион, който по-преди се е пишел Урион и поради известни остроти, с които бе изпъстрено това обяснение, бях сигурен, че не сте могли да го забравите. Затова беше ясно, че неминуемо ще свържете двете представи за Орион, и характерът на усмивката, която се плъзна по устните ви, потвърди това. Вие въздъхнахте за бедната жертва, отдадена на заколение. И докато през цялото време ходехте прегърбен, сега се изправихте с целия си ръст; ето защо реших, че сте си помислили за дребничката фигура на хилавия обущар. И точно тогава прекъснах размишленията ви, като забелязах, че този Шантий е наистина твърде нисичък и по̀ подхожда за театър „Вариете“.
Наскоро след това, като преглеждахме вечерното издание на „Газет де трибюно“, вниманието ни бе привлечено от следната бележка:
„“Необикновено убийство" — Днес към три часа сутринта „мирният“ сън на обитателите на квартал Сен Рок беше нарушен от сърцераздирателни викове. Следвайки един подир друг, без прекъсване, те долитаха очевидно от третия етаж на една къща на улица Морг, където, както е известно, живее само някоя си госпожа Л’Еспане с дъщеря си госпожица Камий Л’Еспане. След малка задръжка, причинена от напразния опит да се проникне в квартирата по обикновения начин, стана нужда да се прибегне към счупването на заключените врати и десетина съседи влязоха съпроводени от двама жандарми. По това време виковете вече бяха стихнали; но щом групичката смелчаци се втурна по първите стъпала, като че ли от най-горната част на къщата се чуха два, а може би и три гласа, които звучаха рязко и сърдито. Догдето стигнем на площадката на втория етаж, стихнаха и тези звуци и се въдвори пълна тишина. Хората се разпръснаха, прибягвайки от една стая в друга. А когато дойде ред на задната ъглова спалня на третия етаж с прозорци към двора, чиято врата също счупиха, понеже беше заключена и ключът стърчеше — отвътре, присъствуващите се стъписаха пред открилото се пред тях зрелище, обхванати не само от ужас, но и от изумление. Цареше невъобразим хаос — мебелите бяха изпочупени и разхвърляни по всички посоки. В стаята имаше само един креват и смъкнатите му постелки се въргаляха насред пода. На един стол се виждаше бръснач с окървавено острие, два-три кичура дълги и необикновено гъсти бели коси, изскубнати очевидно из корен и опръскани с кръв, се бяха полепили по решетката на камината. На пода намериха четири златни наполеона, една обица с топаз, три големи сребърни лъжици, три по-малки от mètal d’Alger[13], както и две торбички, съдържащи към четири хиляди франка в злато. Чекмеджетата на скрина в ъгъла бяха издърпани навън и навярно плячкосани, макар много предмети в тях да бяха непокътнати. Едно желязно ковчеже беше открито под постелките (а не под кревата). То зееше отворено, с ключ в бравата, но в него не беше останало нищо освен няколко пожълтели писма и други незначителни книжа. От мадам Л’Еспане не се виждаха никакви следи. Но някой забеляза в камината необичайно голяма купчина сажди, тогава започнаха да бъркат в комина и — о, ужас! — издърпаха за главата трупа на дъщерята, натъпкан нагоре с краката доста навътре в тесния отвор. Тялото беше още топло. Кожата, както се изясни при прегледа, на много места беше одрана — явна последица от усилията, с които трупът е бил натикан в комина, а след това измъкнат оттам. Лицето беше страшно изподраскано, по гърлото имаше синьо-червени отоци и дълбоки следи от нокти, сякаш покойната е била душена.
След като претършуваха основно цялата къща, без да открият нищо ново, всички се упътиха към постланото с калдъръм дворче зад зданието и там се натъкнаха на мъртвата мадам Л’Еспане, чиято шия така беше прерязана, че още при първия опит да вдигнат трупа главата се отдели и падна. И тялото, и лицето бяха страшно обезобразени — особено тялото, то почти не беше запазило човешкия си вид.
Засега това ужасно престъпление все още си остава според нас забулено с непроницаема тайна."
На другия ден вестникът даде следните допълнителни подробности:
„Трагедията на улица Морг
Много лица бяха разпитани във връзка с тази извънредно необикновена и страшна афера (думата «affaire» още не е придобила във Франция оная мекота в значението, което й предаваме сега ние), но не е узнато нищо, което би могло да хвърли някаква светлина върху това жестоко убийство. По-долу привеждаме накратко най-същественото от целия свидетелски материал.
Полин Дюбур, перачка, даде показания, че познавала и двете покойници от три години, тъй като им перяла през това време. Старата дама и дъщерята, изглежда, живеели сговорно и били много привързани една към друга. Те никога не се пазарели и плащали богато. Относно начина на живот и средствата им нищо не може да каже. Предполага, че мадам Л’Еспане била гледачка и с това са се препитавали. Говорело се, че има скътани пари. Свидетелката не е срещала никого в къщата, когато идвала за бельото или го донасяла изпрано. Сигурна е, че слугиня не са държали. Доколкото й е известно, бил е мебелиран и пригоден за живеене само третият етаж.
Пиер Моро, тютюнопродавец, даде показания, че в течение почти на четири години той обикновено доставял на мадам Л’Еспане малки количества тютюн и емфие. Родил се е в този квартал и постоянно живеел в него. Покойницата и дъщеря й са се настанили преди повече от шест години в къщата, където намерили труповете им. Дотогава тук е квартирувал някакъв бижутер, който от своя страна давал горните стаи под наем на различни лица. Къщата принадлежала на мадам Л’Еспане. Старицата била много недоволна от квартиранта, който злоупотребявал с помещенията й, и се настанила сама в горния етаж, а от даването под наем съвсем се отказала. С други думи се вдетинила. През всичките тези години свидетелят само пет-шест пъти е виждал дъщерята. И двете живеели извънредно усамотено. Според мълвата имали пари. Чувал да се говори между съседите, че мадам Л. се поминува с гадаене, но той не вярвал това. Никога не бил виждал някой да влиза в къщата освен старата лейди и дъщеря й; само един или два пъти идвал някакъв носач и осем или десет пъти се отбил докторът.
В същия смисъл дадоха показания и много други съседи. Никой не бил забелязвал да е ходил някой често при покойниците. Имали ли са мадам Л’Еспане и дъщеря й някъде приятели или живи роднини също на никого не му се е случвало да чуе. Капаците по фасадата се отваряли рядко, а откъм двора винаги били затворени, с изключение на голямата стая на третия етаж. Къщата била хубава и не много стара.
Изидор Мюзе, жандарм, даде показания, че го повикали към три часа сутринта. Заварил край входа на къщата тълпа от двадесет-тридесет души, които се мъчели да влязат вътре. Най-после счупил вратата, но не с лост, а с щик. Не било много мъчно да я отвори, защото била двукрила и резето ни горе, ни долу не било спуснато. Виковете продължавали да се чуват през цялото време, докато разбивали вратата, а след това изведнъж секнали. Писъците сякаш били на едно или няколко лица, намиращи се в предсмъртна агония; били високи и проточени, а не кратки и бързи. Свидетелят се изкачил пръв по стъпалата. Като се добрал до стълбищната площадка, чул как двама сърдито и високо се карат. Единият с глух, а другият с много по-писклив и доста странен глас. Разбрал отделни думи на първия. Той бил французин. Не, в никакъв случай не е жена. Различил думите «sacrè» и «diablè». Пискливият глас принадлежал на чужденец. Не би могъл да каже със сигурност дали е мъж или жена. Не разбирал и какво се говори, но предполагал, че езикът е испански. Описвайки състоянието, в което намерили стаята и телата, свидетелят не добави нищо ново към нашето вчерашно съобщение.
Анри Дювал, съсед, по професия златар, даде показания, че влязъл в къщата още с първата група. В общи линии потвърждава показанията на Мюзе. Щом проникнали във входа, веднага залостили вратата, за да задържат натиска на тълпата, която въпреки късния час много бързо прииждала. Пискливият глас, според впечатленията на свидетеля, принадлежал на италианец. Уверен е, че не е французин. По гласа не би казал, че е непременно мъж. Възможно е и да е жена. Италиански не знае, думите не различил, но по интонацията е убеден, че говорел италианец. С мадам Л. и дъщеря й бил лично познат. Често приказвал и с двете. Сигурен е, че пискливият глас не е нито на едната от покойниците.
Оденхаймер, гостилничар. Свидетелят сам пожелал да даде показания. Френски не говори, разпитва се чрез преводач. Родом е от Амстердам. Минавал покрай къщата, когато оттам се разнесли викове, които траели няколко минути, може би десет. Те били проточени, високи, сърцераздирателни, вледеняващи кръвта. Намирал се сред тези, които влезли в зданието. Потвърждава предидущите показания по всички пунктове освен един: сигурен е, че пискливият глас принадлежи на мъж, и то французин. Не, отделни думи не различил, говорели много високо и бързо-бързо, сякаш се задъхвали от гняв или страх. Гласът бил рязък, да по-скоро рязък, отколкото писклив. Не, писклив не би могъл да се нарече. Някакъв прегракнал глас през цялото време току повтарял «sacrè» и «diable», а веднъж казал «mon Dieu».
Жул Миньо, банкер, от фирмата «Миньо и синове» на улица Делорен. Той е Миньо старши. Мадам Л’Еспане имала известен капиталец. Била си открила в неговата кантора сметка през пролетта на … година, т.е. (преди осем години). Често правела нови вноски на малки суми. Не издавала чекове, но само три дни преди смъртта си лично изтеглила четири хиляди франка. Сумата й била изплатена в злато и парите доставени в къщи от един чиновник на банката.
Адолф Льо Бон, чиновник във фирмата «Миньо и синове», даде показания, че във въпросния ден към пладне придружил мадам Л’Еспане до дома й, като отнесъл четири хиляди франка, сложени в две торбички. Когато вратата се отворила, появила се мадмоазел Л’Еспане и взела от ръцете му едната торбичка, а старицата поела другата. След това той се поклонил и си отишъл. Тогава не видял никого на улицата, която била глуха и много уединена.
Уилям Бърд, шивач, даде показания, че проникнал в къщата заедно с другите. Англичанин. Две години живее в Париж. Един от първите, който се изкачил по стълбата. Чул как двама спорят. Прегракналият глас принадлежал на французин. Схванал някои думи, но не може да си ги спомни сега всичките. Ясно чул «sacrè» и «mon Dieu». Тези думи се придружавали от шумна борба, дращене и тътрене на крака, сякаш се биели няколко души. Пискливият глас звучал твърде високо, много по-високо, отколкото прегракналият. Сигурен е, че не е англичанин. По-скоро бил немец. Може би и да е жена. Самият той не разбира немски.
Четирима от гореспоменатите свидетели при повторния разпит дадоха показания, че вратата на спалнята, където намерили трупа на мадмоазел Л., била заключена отвътре, когато групата стигнала до нея. Царяла мъртва тишина. Не се чувал стон, ни най-малък шум. При счупването на вратата там вече нямало никой. Прозорците, както на задната, така и на предната стая, били спуснати и здраво залостени от вътрешната страна, а съединяващата ги врата била притворена, но не била заключена. Вратата пък, която водела от антрето към коридора, била заключена и ключът стърчал отвътре. Малкият килер — с прозорци към улицата, в отдалечения край на коридора, на същия трети етаж — не бил заключен и вратата му била открехната. Той бил претъпкан със стари легла, сандъци и други вехтории. Отместили внимателно вещите и ги прегледали. Претършували цялата къща от горе до долу. Не останало нито един инч от нея, който да не бил щателно проверен. Пуснали коминочистачи нагоре и надолу из комините. Къщата има три етажа и тавански помещения (mansardes). На покрива извеждала капандура, която била много добре закована с гвоздеи и очевидно от години неотваряна. Продължителността на времето, изтекло между момента, когато свидетелите чули караницата, и счупването на вратата на стаята, се преценява от тях най-различно. Според едни този промеждутък траял три, а според други пет минути. Счупването на вратата коствало не по-малко усилия.
Алфонсо Гарсио, собственик на погребално бюро, даде показания, че живее на улица Морг. Испанец по рождение. Заедно с другите от групата влязъл в къщата. Горе не се качвал. Нервите му били слаби и се страхувал от последиците на вълнението. Чул как двама спорели. Прегракналият глас бил без съмнение на французин. Не можел да схване какво се говорело. Пискливият глас принадлежал на англичанин. Сигурен е в това. Самият той не знае английски, но съди по интонацията.
Алберто Монтана, сладкар, даде показания, че бил сред първите, които се изкачили по стъпалата. Чул въпросните гласове. Прегракналият глас принадлежал на французин. Различил няколко думи. Говорещият, изглежда, упреквал в нещо другия. Не можел да разбере думите на последния, произнесени с писклив глас, защото приказвал бързо и отсечено. Според него приличал на руснак. В останалото, общо взето, свидетелят потвърждава предходните показаният. Самият той е италианец. С руснаци никога не е общувал.
Някои от свидетелите при повторния разпит потвърдиха, че комините на всички стаи от третия етаж са много тесни и през тях не може да се промъкне човешко същество. Под «коминочистачи» те разбират четки с цилиндрична форма, каквито се употребяват при чистенето на комини. Тези четки били прекарани нагоре и надолу по всичките тръби и канали на къщата. Нямало задна стълба, по която би могло да се избяга, докато групата се е изкачвала по стъпалата. Трупът на мадмоазел Л. бил така плътно напъхан в комина, че само със съвместните усилия на четири-пет души успели да го измъкнат.
Пол Дюма, лекар, даде показания, че го повикали да освидетелствува телата на убитите жени на разсъмване. И двата трупа лежали върху смъкнатия от кревата стар дюшек в спалнята, където била намерена мадмоазел Л. Тялото на младата дама било покрито цялото със синини и изподрано. Това напълно се обяснява с обстоятелството, че са го натъпкали в тесния комин. Особено е ожулена шията. Точно под самата брадичка имало няколко дълбоки драскотини и оловносини петна, очевидно отпечатъци от пръсти. Лицето било страшно бледо, очите излезли от орбитите. Езикът отчасти бил прехапан. Откритата голяма синина в долната част на корема се е появила навярно от натиск с коляно. По мнението на мосьо Дюма мадмоазел Л’Еспане била удушена от едно или от няколко лица. Тялото на майката било ужасно обезобразено. Всички кости на десния крак и дясната ръка били повече или по-малко строшени. Левият пищял бил раздробен на тресчици, както и ребрата от същата страна. Цялото тяло било осеяно със страшни синини и цветът му бил променен. Невъзможно било да се каже с какво са нанесени повредите. Тежка тояга или широко парче желязо, някакъв стол — всъщност всяко голямо тежко и тъпо оръжие в ръцете на един необикновено силен човек би могло да причини подобни резултати. Жена не би имала сила да нанесе подобни удари с каквото и да е оръжие. Главата на убитата, когато я видял лекарят, била напълно отделена от тялото и също в значителна степен строшена. Шията била прерязана с някакъв много остър инструмент, вероятно бръснач.
Заедно с мосьо Дюма Алесандър Етиен, хирург, беше поканен да освидетелствува труповете. Той напълно се присъедини към показанията и заключението на мосьо Дюма.
Не е установено повече нищо съществено, макар че към дознанието бяха привлечени и разпитани още няколко други лица. Досега в Париж никога не е имало убийство, извършено при толкова мъгляви и във всички отношения загадъчни обстоятелства. Пък и убийство ли е това? Опитната парижка полиция е напълно объркана — нещо необичайно при работи от подобно естество. Няма, така да се каже, ни най-малка пътеводна нишка, ни намек за възможно разгадаване.“
Във вечерното издание се съобщаваше, че в квартал Сен Рок, както по-рано съществува голяма паника, но нито новият щателен обиск в къщата, нито повторните разпити на свидетелите не довели до нищо. В послеписа обаче се споменаваше, че е арестуван и хвърлен в затвора Адолф Льо Бон, макар никакви нови утежняващи улики освен подробно известните вече факти да не са били открити.
Дюпен изглеждаше крайно заинтересуван от хода на следствието — поне така съдех по поведението му, — макар че се въздържаше от коментарии. И едва когато се появи съобщението за затварянето на Льо Бон той пожела да узнае мнението ми за това убийство.
Аз можех само да се съглася с цял Париж и да го обявя за неразрешима загадка. Не виждах ни най-малка възможност да попадна по следите на убиеца.
— Та вие не трябва да съдите по следствието — възрази Дюпен. — То е цяла пародия. Парижката полиция само хитрува. Нейната прехвалена проницателност е най-чиста басня. В действията й няма система, ако не се смята за система навикът й да се хваща за първото, което подскаже моментът. Те крещят за своите мероприятия, но тези мероприятия тъй често бият покрай целта, че неволно си спомняш мосьо Журден[14], който поискал да му подадат sa robe de chambre pour mieux entendre la musique[15]. И ако понякога постигат нещо, то се дължи изключително на усърдието и труда им. А там, където тези качества са недостатъчни, плановете им търпят крах. Видок[16] например притежаваше находчивост и упоритост при пълно неумение да мисли систематично; самата прибързаност на издирванията му го подвеждаше и той вечно грешеше. Той тъй близко поднасяше предмета до очите си, че това изопачаваше перспективата. Можеше да види, да речем, един или два пункта с пределна яснота, но затова пък цялото по необходимост му се изплъзваше. При много умуване лесно може да се сбърка. Истината невинаги обитава дъното на някой кладенец. Впрочем в съществените въпроси тя според мене по-скоро се намира на повърхността. Ние я търсим на дъното на пролома, а тя ни очаква в планинските върхове. За да схванем характера на подобни грешки и причината им, нека се насочим към наблюдаване на небесните тела, където те са много типични. Хвърлете бърз поглед към някоя звезда, зърнете я с крайчеца на ретината (който в сравнение с нейната вътрешна част е по-чувствителен спрямо слабите светлинни дразнения) и вие ще видите светилото с цялата му яснота и ще можете да прецените неговия блясък, който се помрачава с постепенното ви обръщане, за да го погледнете в упор. В последния случай върху окото действително ще паднат повече лъчи, но затова пък в първия възприемчивостта е много по-голяма. Прекомерната дълбочина само обърква и замъглява мисълта ни. Твърде съсредоточеният, настойчив и упорит поглед може дори и Венера да изгони от небосвода.
Колкото се отнася до убийството, хайде да извършим някои самостоятелни издирвания, преди да си съставим мнение за него. Такова едно разследване ще ни поразвлече (аз си помислих, че думата „поразвлече“ не е съвсем подходяща за случая, но си замълчах), а и при това льо Бон някога ми направи услуга, за която и досега съм му признателен. Но нека да отидем и да видим помещенията със собствените си очи. Полицейският префект Г. е мой стар познат и няма да бъде никак трудно да получим необходимото разрешение.
Разрешението беше получено и ние, без да се бавим, се упътихме към улица Морг. Това е една от онези жалки пресечки, които съединяват улица Ришельо и Сен Рок. Стигнахме там късно следобед, защото този квартал се намира на много голямо разстояние, откъдето живеехме. Лесно намерихме къщата, тъй като на противоположния тротоар все още се трупаха хора и с любопитство зяпаха затворените капаци. Това беше обикновена парижка къща с вход, отстрани на който имаше стъклена караулна будка с подвижно прозорче — тъй наречената loge de concierge[17]. Без да се спираме, ние продължихме по-нататък по улицата, свърнахме в една пресечка, после свихме и се озовахме зад зданието. През това време Дюпен тъй подробно и грижливо оглеждаше цялата околност и самата къща, че аз само се чудех и маех, понеже не намирах нищо достойно за внимание.
Като се върнахме обратно по стъпките си, ние отново стигнахме пред жилището и щом показахме препоръчителните си писма, дежурните полицаи ни пуснаха да влезем вътре. Изкачихме се по стълбата в спалнята, където беше намерен трупът на мадмоазел Л’Еспане и където още лежаха двете покойници. Тук, както се полага, всичко беше оставено непокътнато и както по-преди цареше невъобразим хаос. Аз видях пред себе си картината, описана в „Газет дьо трибюно“ и нищо повече. Обаче Дюпен изследва най-щателно дори труповете на жертвите. Обиколихме и останалите стаи и слязохме в двора, разбира се, пак под бдителното око на един жандарм. Огледът се проточи до вечерта; най-после ние се сбогувахме и си тръгнахме. На връщане моят спътник се отби за момент в редакцията на един от ежедневните вестници.
Аз вече казах за многообразните чудатости на моя приятел и как je les meénageais[18] — в английския език няма съответен равностоен израз. Сега Дюпен явно не беше в настроение да обсъжда убийството и заговори за това едва на следния ден към обяд, когато внезапно ме запита не съм ли забелязал нещо особено в тази картина на зверска жестокост.
Думата „особено“ той произнесе с такъв тон, че аз неволно трепнах.
— Не, нищо особено — казах аз, — поне в сравнение с онова, което и двамата четохме във вестника.
— Страхувам се, че там липсва най-главното — възрази Дюпен, — онова чувство на неизказан ужас, което вее от това произшествие. Но по дяволите това глупаво печатно листче и неговите празни предположения. Струва ми се, че са обявили загадката за неразрешима. Тъкмо на онова основание, което помага за лесното й разрешаване: аз имам пред вид чудовищния, „outré“[19] характер на нейните отличителни черти. Полицията се смущава от очевидната немотивираност не толкова на самото убийство, колкото на неговата жестокост. Освен това тя никак не може да се оправи с такова наглед непримиримо противоречие: изкачващите се по стълбата свидетели чули спорещи гласове, а горе освен убитата мадмоазел Л’Еспане не се оказал никой, въпреки че няма друг изход, през който да се избяга, без да те забележат. Невъобразимият хаос в спалнята; трупът, който някой се изхитрил да натика в комина и при това с главата надолу; страхотното осакатяване на тялото на старата дама — всички тези обстоятелства заедно с току-що споменатите и другите, които няма нужда да изброявам, са се оказали достатъчни, за да измъкнат почвата изпод краката на нашите власти, да парират тяхната прекалена проницателност. Те са изпаднали в груба, макар и доста разпространена грешка, като са смесили необикновеното с необяснимото. А нали именно отклоненията от мерилото за обикновеното осветяват пътя на разума в търсенето на истината, ако изобщо той може да го намери. В разследвания подобни на нашето трябва да питаме не „Какво се е случило?“, а „Случило ли се е нещо, което не е ставало никога по-рано?“. И наистина леснината, с която ще дойда — или вече съм дошъл — до разрешението на тази загадка, е право пропорционална на онези трудности, които възникват пред полицията, в чиито очи тя е явно неразрешима.
Аз впих поглед в Дюпен с нямо изумление.
— Сега чакам — продължи той, като поглеждаше към вратата на стаята — един човек, който, без да бъде пряк виновник за тези ужаси, в известна степен обаче трябва да е допринесъл за това, което се е случило. В най-страшната част на извършените престъпления той, както изглежда, не е виновен. Надявам се, че съм прав в това предположение, тъй като върху него се гради решението ми на цялата задача изобщо. Аз чакам този човек тук, при нас, буквално всеки миг. Разбира се, той може и да не дойде, но по всяка вероятност ще дойде. И тогава е необходимо да го задържим. Ето пистолети. И двамата ще съумеем, ако е нужно, да ги употребим.
Аз машинално поех пистолетите, почти не съзнавайки какво правя и не вярвайки на ушите си, а Дюпен продължи, сякаш разговаряше сам със себе си. Аз вече споменах за присъщата му в такива минути отчужденост. Той се обръщаше към мене и гласът му не беше много висок, но нещо в интонацията му звучеше тъй, като че ли се отнасяше към някого на много далечно разстояние. Празният му, нищо не изразяващ поглед беше втренчен в стената.
— От показанията напълно е установено — говореше Дюпен, — че спорещите гласове, които свидетелите са чули, когато се изкачвали по стълбата, не са били на двете жени. Значи няма никакво съмнение, че въпросът, дали старата дама е убила най-напред дъщеря си, а после е посегнала на себе си, отпада. Аз говоря за това само за да покажа своя метод: мадам Л’Еспане съвсем не би имала достатъчно сили да навре трупа на дъщеря си в комина, където той е бил намерен, а естеството на раните, открити по собственото й тяло, изключват всяка мисъл за самоубийство. Оттук следва, че убийството е извършено от трети лица и спорещите гласове са принадлежали именно на тези странични лица. А сега позволете ми да ви обърна внимание не върху онази част на показанията, която се отнася до двата гласа, а само върху това, което е особено. Кажете, нищо ли не ви учуди в това отношение?
— Забелязах, че докато всички свидетели са единодушни, че прегракналият глас е принадлежал на французин, относно пискливия, или както един се изразил резкия глас, мненията се разделят.
— Вие говорите за показанията въобще — възрази Дюпен, — а не за тяхната отличителна особеност. Не сте забелязали най-характерното. А е имало какво да забележите. Всички свидетели, както правилно посочихте, са на едно мнение относно прегракналия глас: тук има пълно единодушие. Но колкото се отнася до пискливия глас, то удивилата ме особеност се заключава не в това, че мненията са се разделили, а в това, че един италианец, англичанин, испанец, холандец и французин го характеризират като глас на чужденец, щом се опитат да го опишат. Никой в интонациите на пискливия глас не е познал речта на свой съотечественик и твърди това със сигурност. Всеки от тях ни препраща не към нация, чийто език му е познат, а точно обратното. Французинът предполага, че е чул реч на испанец, той дори „би разбрал отделни думи, стига да знаеше испански“. Холандецът поддържа, че това е бил французин, а ние намираме записано в протокола: „свидетелят не говори френски, разпитва се чрез преводач“. Англичанинът мисли, че му звучи като реч на немец, а „не знае нито дума немски“. Испанецът е „сигурен“, че това е англичанин, при което съди само по интонацията — тъй като английският език за него е съвсем чужд. Италианецът смята, че това е руска реч, когато „никога не е имал работа с руснаци“. Нещо повече, вторият французин, за разлика от първия, е уверен, че е говорил италианец, без да владее този език, той, както и испанецът, се позовава на интонацията. И тъй, колко необикновено странна трябва да е звучала в действителност речта, която е могла да предизвика толкова противоречиви съждения и показания, речта, в чиито тонове дори нито един от представителите на петте най-големи европейски страни не е познал нищо, което да му е близко, родно. Вие ще кажете, че това би могло да бъде азиатец или африканец. Вярно, те не са кой знае колко много в Париж, но без да отричам такава възможност, искам само да обърна вниманието ви върху три обстоятелства. На един от свидетелите гласът се е сторил „по-скоро рязък, отколкото писклив“. Двама други характеризират речта му като „бърза и нервна“. И никой от тях не е сполучил да схване нито една членоразделна дума или поне отчетлив звук.
Не зная — продължи Дюпен — какво впечатление са ви направили моите разсъждения и досегашни доводи, но се осмелявам да твърдя, че дори от тази част на показанията (относно прегракналия и писклив глас) произтичат законни изводи, достатъчни сами по себе си да породят известно подозрение, което да предопредели целия по-нататъшен ход на разследването на нашата тайна. Като казах „законни изводи“, аз не се изразих съвсем точно. Исках да изтъкна, че тези изводи са единствено възможните и че те неизбежно водят към моето предположение като единствен резултат. Какво е това предположение обаче, засега ще премълча. Желая само да запомните, че за мене то е толкова убедително, че е придало определена насока и дори известна цел на моите търсения в спалнята на старицата.
Нека сега да се пренесем мислено в тази спалня. Какво преди всичко ще търсим в нея? Естествено изхода, от който са се възползували убийците, когато са побягнали. Ние с вас, слава богу, не вярваме на чудеса. Та не злите духове всъщност са се разправяли с мадам и мадмоазел Л’Еспане! Престъпниците безусловно са същества от материалния свят и са избягали, подчинявайки се на неговите закони. Но как? Тук за щастие се изискват най-простите разсъждения и те трябва да ни доведат до точния отговор. Нека да разгледаме последователно всички изходи, които са налице. Ясно е, че когато хората са се изкачвали по стълбата, убийците са се намирали в стаята на старицата или в краен случай в съседната стая, значи, и изходът трябва да се търси само в тези две стаи. Полицаите добросъвестно са обследвали пода и зидарията на стените навсякъде. Ни една тайна врата не би могла да се укрие от техния бдителен поглед. Но без да се осланям на тях, аз проверих всичко лично. Тайни изходи наистина няма. И двете врати от стаите към коридора бяха здраво затворени и ключовете стърчаха отвътре. Да се обърнем сега към комините. Макар и в долната част около осем или десет фута над камината те да са с обикновена ширина, но по-нагоре толкова се стесняват, че в тях не би могла да се провре дори охранена котка. И тъй, тези възможности за бягство напълно отпадат. Остават прозорците. Ала прозорците на стаята към улицата не влизат в сметка, тъй като събралата се тълпа би видяла бегълците. Следователно убийците са се възползували от прозорците на спалнята. Идвайки до такъв логичен извод, ние, като разумни хора, не бива да се отказваме от него на основание, че това, тъй да се рече, е явно невъзможно. Обратно, ние ще се постараем да докажем, че „невъзможността“ тук не е явна, а мнима.
В спалнята има два прозореца. Единият от тях не е запречен с мебели и се вижда цял. Долната част на другия е закрита от таблото на обемист креват, който опира плътно до него. Установи се, че първият прозорец е здраво залостен отвътре. Всички усилия да го повдигнат се оказали безуспешни. Отляво в прозоречната рамка е пробит със свредел широк отвор и в него дълбоко, едва ли не до самата главичка, е пъхнат дебел гвоздей. Когато огледали другия прозорец, то и в неговата рамка открили подобен гвоздей, пъхнат по същия начин. И този прозорец не се поддал на отчаяните опити да го повдигнат. Всички тези обстоятелства напълно убедили полицията, че престъпниците не са могли да избягат по този път. А осланяйки се на това, полицаите сметнали за излишно да измъкнат гвоздеите и да отворят прозорците.
Аз не се ограничих с повърхностен оглед и току-що ви обясних защо. Та нали трябва да докажа, че „невъзможността“ тук не е явна, а мнима!
Аз разсъждавах a posteriori[20] така: убийците без съмнение са избягали през един от тези прозорци. Но тогава те не биха могли отново да затегнат рамката отвътре, а пък прозорците се оказаха здраво залостени и точно това съображение със своята очевидност е притиснало полицаите и пресякло търсенията им в тази насока. Да, прозорците бяха залостени. Значи, те трябва да се затварят автоматично. Това решение се налагаше от само себе си. Аз се доближих до свободния прозорец, с труд измъкнах гвоздея и се опитах да вдигна рамката. Както си и мислех, тя не се поддаде въпреки всичките ми усилия. Сега се убедих, че някъде трябва да има тайна пружина, а това потвърждение на моята мисъл доказваше поне, че е вярно и изходното ми положение, колкото и загадъчна да е работата с гвоздеите. При внимателния оглед аз действително скоро открих скритата пружина. Натиснах я, но като се задоволих със своята находка, не се опитах да повдигна рамката.
Аз пак сложих гвоздея в отвора и започнах внимателно да го разглеждам. Човек, излязъл през прозореца, може отвън да спусне рамката и ключалката сама ще щракне, но нали гвоздеят няма да отиде на мястото си. Оттук следваше един ясен и недвусмислен извод, който още повече ограничаваше полето на моите проучвания. Значи, убийците трябва да са избягали през другия прозорец. Но ако, както и следва да се очаква, ключалката и на двата прозореца е еднаква, то разликата трябва да бъде в гвоздея или поне в начина, по който влиза на мястото си. Като се покатерих на кревата и се наведох през таблата му, аз щателно изследвах рамката; после си проврях ръката, напипах и натиснах пружината, която, както и предполагах, във всички отношения приличаше на своята съседка. Тогава се залових с гвоздея. Той беше също такъв здравеняк, както и неговият другар и очевидно закрепен по същия начин и вкаран в отвора едва ли не до самата главичка.
Вие, разбира се, ще решите, че съм бил озадачен. Но колко зле си представяте индуктивния метод, ако мислите така! Изразявайки се с езика на спортистите, ритах топката безпогрешно. Вървях по вярна следа, която не изгубвах нито за миг. Във веригата на моите разсъждения нямаше нито една неизправна брънка. Аз проследих цялата тайна до крайната й фаза и тази фаза се оказа гвоздеят. Аз вече споменах, че той във всички отношения приличаше на своя събрат в съседния прозорец, но този факт, дори при цялата си убедителност, не значеше абсолютно нищо в сравнение с твърдата ми увереност, че именно тук, в тази точка, свършва пътеводната нишка. „Очевидно гвоздеят нещо не е в ред“ — помислих си аз. И действително, едва се докоснах до него и главичката заедно с почти една четвърт от шипа остана в ръката ми. Голяма част от гвоздея продължаваше да стои в отвора, където той сигурно се беше счупил. Ломът беше отдавнашен: за това говореше покрилата го по ръбовете ръжда; аз забелязах също така, че ударите на чука, с който навярно са счупили гвоздея, отчасти са вдълбали в рамката краищата на главичката му. Когато грижливо наместих отломката на старото място, получи се впечатление сякаш гвоздеят е цял. Не се забелязваше ни най-малък разтрог. Натиснах пружината и лекичко приповдигнах прозореца няколко инча. Заедно с рамката се вдигна и главичката, която плътно седеше в отвора и не се помръдна. Спуснах прозореца и пак възникна впечатлението, че гвоздеят е цял.
И тъй, в тази си част загадката беше разгадана. Убиецът беше избягал през прозореца, който се намира при кревата. Когато прозорецът отново се е спуснал при излизането му — сам или с нечия помощ, — пружината е щракнала и закрепила рамката на мястото й, а полицаите са взели по погрешка съпротивата на пружината за съпротива на гвоздея и са се отказали от по-нататъшните разследвания като ненужни.
Сега възниква въпросът, как престъпникът е слязъл долу. В това отношение напълно ме задоволи нашата съвместна разходка около къщата. Приблизително пет фута и половина от прозореца, за който става дума, минава гръмоотвод. Никой човек не би могъл да се добере оттук до прозореца, а още повече да се промъкне през него. Обаче аз забелязах, че капаците на четвъртия етаж принадлежат към особения вид ferrades[21], както ги наричат парижките дърводелци; те отдавна са излезли от мода и днес се употребяват твърде рядко, но все още честичко ще ги срещнете по много стари къщи в Лион и Бордо. Такъв капак напомня обикновена еднокрила врата — с тази обаче разлика, че долната му половина е ажурна, подобно на кована решетка или мрежа, и за нея удобно можеш да се хванеш с ръце. Капаците в къщата на мадам Л’Еспане са широки цели три и половина фута. Когато ги видяхме от задния двор, те бяха полуотворени, тоест стояха към стената под прав ъгъл. Навярно и полицията като мене е оглеждала къщата от задната страна, но като са видели тези ferrades в напречен разрез (както сигурно е станало), полицаите не са забелязали необикновената им ширина, във всеки случай не са обърнали нужното внимание. И тъй, уверени, че престъпниците не са могли да се измъкнат по този начин, те естествено са се ограничили с бегъл преглед на прозорците. Но на мене веднага ми стана ясно, че ако капакът, който се намира над кревата, се разтвори съвсем до стената, той ще се окаже на не повече от два фута от гръмоотвода. Очевидно е също така, че с известно усилие, както и с изключителна смелост и ловкост, напълно е възможно да се прехвърли човек от гръмоотвода на прозореца. Ако протегне ръка на около два фута и половина (при условие, че капакът е широко отворен), разбойникът е можел да се хване здраво за решетката. Като пусне след това гръмоотвода и се опре в стената с крака, той е могъл със сила да се отблъсне и да затръшне капака, а ако предположим, че прозорецът по това време е бил отворен, да се вмъкне дори направо в стаята.
И тъй, искам изрично да запомните: става дума за съвсем особена, изключителна ловкост, понеже само с нейна помощ може да се извърши успешно един толкова рискован и труден акробатичен номер. Аз възнамерявам да ви докажа, първо, че такъв скок е възможен, а второ — и това е главното, — искам да си представите твърде необикновения, почти свръхестествен характер на сръчността, която се изисква за извършването му.
Вие без съмнение ще кажете, като употребите езика на правистите, че „за да спечеля делото“, в мой интерес е по-скоро да омаловажа значението на ловкостта, която е нужна тук, отколкото да настоявам за пълната й оценка. Но ако е такава практиката на юристите, не е такъв приетият ред на разума. Моята крайна цел е само истината. А най-близката ми задача е да предизвикам в съзнанието ви следната съпоставка: от една страна, изумителната ловкост, за която вече говорих, от друга, извънредно своеобразният, пронизителен или рязък и нервен глас, относно националната принадлежност на който не съществуват две еднакви мнения и в чието невнятно бърборене не са могли да различат нито една членоразделна сричка.
Под влиянието на тези думи някаква смътна и полуоформила се догадка проблесна в мозъка ми. Още едно усилие — и аз сякаш щях да схвана мисълта на Дюпен; така някой напразно напряга ума си, силейки се да си спомни нещо, и не може. Между това моят приятел продължи:
— Забележете, от въпроса, как разбойникът е избягал, аз преминах на това, как е проникнал в помещението. Намерението ми беше да ви наведа на мисълта, че тези две неща са станали по един и същ начин и през едно и също място. А сега да се върнем към самото помещение. Какво заварихме там? От чекмеджетата на скрина, където и сега се намира голяма част от дрехите, много неща, както ни уверяват, са били откраднати. Е, не е ли абсурден, този извод? Това е проста и твърде глупава догадка и нищо повече. Откъде бихме могли да знаем дали намерените от полицията вещи не представляват всичко онова, което тези чекмеджета първоначално са съдържали? Мадам Л’Еспане и дъщеря й са живеели извънредно уединено, никого не са приемали и рядко са излизали — за какво тогава им е нужен богат гардероб? Намерените рокли по своето качество явно не са по-лоши от онова, което биха могли да носят тези дами. И ако крадецът се е полакомил за женските рокли, то защо е оставил тъкмо най-хубавите, защо, най-после, не е взел всичко? Накратко казано, защо той заради някакви си дрипи се е отказал от четирите хиляди златни франка? Ами че той тъкмо парите не е взел. Едва ли не всичкото злато, за което е съобщил мосьо Миньо, е останало непокътнато и се въргаляше в торбичката на пода. И затова изхвърлете от главата си всякаква мисъл за подбудителни мотиви — глупава мисъл, възникнала в полицейските мозъци под влиянието на онази част от показанията, която говори за доставеното в къщи злато. Съвпадения, десеторно по-поразителни, отколкото доставката на пари и последвалото след три дни убийство на получателите, стават всеки час пред очите ни, а ние дори не ги забелязваме. Съвпаденията са най-голямата измама за известен род мислители, които съвсем нищо не са чували за някаква теория на вероятността — теория, на която най-важните отрасли от знанието дължат най-забележителните си открития. Разбира се, ако парите липсваха, фактът, че са ги донесли едва ли не в навечерието на убийството, би означавал нещо повече от просто съвпадение. С пълно право щеше да възникне въпросът за подбудителните мотиви. Но в дадения случай да се сметнат парите като главен мотив за престъплението би значило да се дойде до извода, че престъпникът е кръгъл идиот, понеже е забравил тъкмо парите — а значи, и подбудителния си мотив.
А сега, твърдо помнейки трите обстоятелства, на които обърнах вниманието ви — своеобразния глас, необикновената ловкост и поразителната липса на мотиви в едно тъй изключително по своята жестокост убийство, — нека да се обърнем към самата картина на престъплението. Една жена, която е била удушена с голи ръце, а после напъхана в комина надолу с главата. Обикновените престъпници не убиват така. Във всеки случай никога не крият по такъв начин труповете на своите жертви. Представете си как са натиквали мъртвото тяло в комина и вие ще се съгласите, че в това има нещо чудовищно, нещо несъвместимо с нашите представи за човешките постъпки, дори и да сметнем, че тук е действувал последният изверг. Представете си също така каква неимоверна сила се изисква да се натика тялото в комина от долу на горе, когато едва с общи усилия на няколко души са успели да го измъкнат от горе на долу!
И най-сетне другите прояви на тази страшна сила! По решетката на камината бяха намерени кичури коса, необикновено гъста бяла коса. Те са били изтръгнати с корените. Вие знаете каква сила е нужна, за да се изскубнат наведнъж дори двадесет-тридесет косъма! Вие също тъй, както и аз, видяхме тези кичури. По корените — страшно е да се каже! — са се спекли кървави парченца месо, одрани от скалпа — красноречиво свидетелство какви усилия е струвало да се изскубнат на един път до половин милион косми. Гърлото на старицата е било не просто прерязано — главата е съвсем отделена от шията; а нали за оръдие на убиеца е послужил обикновен бръснач. Размислете също така върху зверската жестокост на тези злодеяния. Аз не говоря вече за синините по тялото на мадам Л’Еспане. Мосьо Дюма и неговият достоен колега мосьо Етиен смятат, че побоят е нанесен с някакво тъпо оръдие — и в това почтените ескулапи не са се излъгали. В дадения случай такова тъпо оръдие се е оказал паважът, на който било изхвърлено тялото от запречения с кревата прозорец. Та нали това е от просто по-просто! Но полицаите са го пропуснали, както са пропуснали ширината на капаците, понеже в херметически запушените им мозъци не е могла да проникне мисълта, че прозорците все пак се отварят.
Ако прибавите към тази картина хаотичното безредие в спалнята, ще ви остане само да съпоставите представите за неимоверна пъргавина, свръхчовешка сила, люта кръвожадност, безпричинна жестокост, която по ужаса си надминава всяко разбиране за човешки постъпки, с гласа и интонациите, които се струват чужди на представителите на най-различни националности, а така също и с речта, лишена от всякаква членоразделност. Какъв именно извод се налага, какъв образ възниква пред вас?
Сякаш ме попариха с вряла вода, когато Дюпен ми зададе, този въпрос.
— Някакъв безумец извършил това злодеяние — казах аз, — някакъв побеснял маниак, избягал от най-близката Maison de Santé[22].
— Че какво пък, не е чак толкова лошо — одобрително забеляза Дюпен, — във вашето предположение има нещо.
И все пак виковете на лудия, дори в състояние на неукротимо буйство, не отговарят на описанието на оня своеобразен глас, който са чули изкачващите се по стълбата. Лудите имат все пак националност, а думите им, макар и неясни по смисъл, звучат членоразделно. Освен това космите на един луд не приличат на тези, които държа в ръката си. Аз едва ги освободих от конвулсивно стиснатите пръсти на мадам Л’Еспане. Какво ще кажете за тях?
— Дюпен — възкликнах аз най-после обезкуражен, — това са извънредно странни косми — те не принадлежат на човек.
— Та и аз не твърдя това — възрази Дюпен. — Но преди да дойдете до някакъв извод, погледнете рисунката върху това листче. Тук възпроизведох онова, което част от показанията определят като „кървави отоци и следи от нокти“ по шията на мадмоазел Л’Еспане, а в заключението на господата Дюма и Етиен фигурира като „редица синьо-алени петна“, види се „отпечатъци от пръсти“.
— Рисунката, както можете да съдите — продължи моят приятел, поставяйки пред себе си на масата листчето хартия, — дава представа за мощна и непримирима схватка. Тези пръсти са държали здраво. Всеки от тях е запазил очевидно до последния дъх на жертвата чудовищната сила, с която се е впил в живото тяло. А сега опитайте се едновременно да наложите пръстите и на двете ръце в изобразените тук отпечатъци.
Напразен опит! Пръстите ми не съвпадаха с отпечатъците.
— Може би не правим всичко както трябва — спря ме Дюпен. — Листчето е плоска повърхност, а човешката шия е с цилиндрична форма. Ето едно дърво със също такъв радиус като шията. Поставете рисунката върху него и се опитайте още един път.
Подчиних се, но се оказа, че така не е по-лесно, а по-мъчно отпреди.
— По всичко личи — заявих аз най-сетне, — че това не е отпечатък от човешка ръка.
— А сега — каза Дюпен, — прочетете този пасаж от Кювие[23].
Това беше подробно анатомично и общо описание на исполинския жълто-червеникав орангутан, който се среща в Ост-Индийските острови. Огромният ръст, неимоверната сила и ловкост, неукротимата злоба и необикновената способност към подражание на тези млекопитаещи са общоизвестни. Аз изведнъж схванах целия ужас на убийството.
— Описанието на пръстите — казах аз, когато привърших четенето — точно съвпада с това, което виждаме на вашата рисунка. Сега аз разбирам, че само описаният тук орангутан е могъл да остави тези отпечатъци. Космите с ръждивокафяв цвят потвърждават сходството. Обаче как да си обясним всичките обстоятелства на тази ужасяваща мистерия? Та нали свидетелите са чули два гласа и единият от тях безспорно е принадлежал на французин.
— Съвсем вярно. И вие, разбира се, сте запомнили възклицанието, което едва ли не всичките приписват на французина: „mon Dieu“! Това възклицание при тези обстоятелства било сполучливо изтълкувано от един от свидетелите, сладкаря Монтани, като израз на протест или недоволство. Именно върху тези две думи се основават и моите надежди напълно да разреша тази загадка. Някакъв французин е бил очевидец на убийството. Възможно е и дори вероятно, че той не е замесен в зверската разправа. Маймуната сигурно е избягала от него. Французинът навярно я е проследил до местопрестъплението. Но естествено бил е безсилен да се намеси в онова, което се е разиграло по-късно. Маймуната и сега е на свобода. Няма да говоря надълго и нашироко за своите предположения, понеже те си остават само догадки, а несигурните съображения, върху които са основани, са толкова незначителни, че не ще убедят дори и мене, камо ли другите. И тъй, ще приемем само, че са догадки и ще ги преценяваме съответно. Но ако нашият французин, както аз предполагам, не е замесен в убийството, то обявлението, което по пътя към къщи дадох в редакцията на „Льо монд“ (този вестник представлява интересите на нашето корабоплаване и е много популярен всред моряците), непременно ще го доведе тук.
Дюпен ми подаде вестника и аз прочетох:
„Уловен е в Булонския лес — рано сутринта — на еди-кое си число от този месец (същата сутрин, когато е станало убийството) червено-кафяв орангутан с огромни размери, чиято разновидност се среща на остров Борнео. Ще бъде върнат на собственика (според слуховете моряк от малтийски кораб) при условие, че той удостовери правата си и възстанови разходите, свързани с хващането и гледането на животното. Отнасяйте се на адрес: дом №… на улица… в Сенжерменското предградие, трети етаж.“
Но как узнахте — попитах аз, — че този човек е моряк, и то от малтийски кораб?
— Аз не го зная — възрази Дюпен — и съвсем не съм сигурен в това. Но ето едно парченце панделка, която, ако се съди по формата и омазнения й вид, е служила очевидно за връзване на косите в един от онези дълги queues[24], които моряците тъй много обичат. Нещо повече, този възел, който никой друг освен моряците не може да връзва, е характерен за малтийците. Аз намерих тази панделка под гръмоотвода. Тя едва ли е принадлежала на някоя от убитите жени. Но дори да се лъжа и собственикът на панделката да не е малтийски моряк, не е голяма беда, че съм се позовал на това в обявлението. Ако съм се излъгал, морякът ще помисли, че някой ме е заблудил, и няма да се задълбочава особено в това. А ако съм прав — това е голям коз в ръцете ми. Като очевидец, макар и не съучастник в убийството, французинът, разбира се, доста ще си помисли, преди да се запъти да търси орангутана си по обявлението. Той ще започне да разсъждава така: „Аз не съм виновен, а при това съм беден човек: орангутанът изобщо е много ценен, а за мене в положението, в което се намирам, представлява цяло състояние. Защо пък да го изгубя заради излишна предпазливост. Ето той е наблизо, само трябва да протегна ръка. Намерили са го в Булонския лес, далеч от мястото, където стана убийството. На никого и наум няма да дойде, че такива ужаси би могъл да извърши див звяр. Полицията никога няма да се досети как се е случило това. Но дори и да са проследили маймуната — нека се опитат да докажат, че зная нещо; пък макар и да зная, не съм виновен. А главното, аз съм вече известен на някого. В обявлението ме наричат «собственика» на тази твар и кой знае още какво са разказали на този човек за мене. Ако не отида да прибера маймуната си, а нали тя струва много пари и е известно, че стопанинът съм аз, това може да привлече вниманието на полицията. А аз съвсем няма защо да навличам подозрението върху себе си или върху този проклетник. Наистина най-добре е да се явя съгласно обявлението, да си взема орангутана и да се скрия, докато всичко окончателно се забрави.“
В този момент по стълбата се чуха стъпки.
— Дръжте пистолетите си готови — предупреди ме Дюпен, — само не ги показвайте и не стреляйте, чакайте сигнал.
Пътната врата на къщата беше оставена отворена и посетителят бе влязъл, без да позвъни, и сега се изкачваше по стъпалата. Обаче той, изглежда, се поколеба, постоя около минута на място и започна да слиза надолу. Дюпен се спусна към вратата, но в същия момент, чухме, че непознатият пак се заизкачва. Той не направи вече опит да се върне и решително тропаше по стълбата, а след това на вратата се почука.
— Влезте — весело и приветливо се обади Дюпен.
Появи се един мъж. Очевидно той беше моряк — висок, снажен, мускулест наглед момък, с някакъв дяволски дързък, но съвсем не и неприятен поглед. Силно обгорялото му лице беше повече от половината скрито от юначни бакенбарди и mustachio. В ръката си държеше тежка дъбова тояга, но освен нея, изглежда, нямаше друго оръжие. Морякът несръчно се поклони и ни поздрави с добър вечер с френски акцент, който макар и да звучеше нюшателски, все пак показваше достатъчно добре, че е кореняк парижанин.
— Седнете, приятелю — покани го Дюпен. — Вие, предполагам, сте дошли за орангутана, нали? Честна дума, просто да ви завиди човек. Великолепен екземпляр и сигурно много ценен. На колко години е според вас?
Морякът въздъхна с облекчение, сякаш планина се стовари от плещите му, и отговори с уверен тон:
— Ами че от де да зная. Към четири или пет годинки трябва да е — не повече. Той тук, в къщи ли е?
— О не, къде ти тук, та ние нямаме такова удобно помещение, за да го държим у нас. Дадохме го в един файтонджийски хан, на улица Дюбур, съвсем наблизо. Можете да си го получите утре сутринта. На вас, разбира се, няма да ви бъде трудно да установите правата си, нали?
— За това няма защо да се безпокоите, господине.
— Просто жал ми е да се разделя с него — продължи Дюпен.
— Не мислете, господине, че трудът ви е отишъл на вятъра — увери го морякът. — И аз имам съвест. На драго сърце ще ви заплатя за намирането му, доколкото ми е възможно естествено. Ще се разберем.
— Отлично — отвърна приятелят ми, — това е много честно от ваша страна. Я чакайте да си помисля колко да ви взема. Но впрочем не ми трябват пари; разкажете ни най-добре какво ви е известно за убийството на улица Морг.
Дюпен изрече последните думи тихо, много спокойно. Също така спокойно се приближи до вратата, заключи я и сложи ключа в джоба си; после извади от страничния си джоб пистолета и без шум и вълнение го тури на масата.
Лицето на моряка почервеня, сякаш нещо го задушаваше. Инстинктивно той скочи и улови тоягата, но веднага се строполи на стола цял разтреперан и бял като платно. Той не произнесе нито дума. Съжалих го от дън душа.
— Напразно се плашите, приятелю — ласкаво се обърна към него Дюпен. — Нищо лошо няма да ви сторим, повярвайте. Давам ви честната си дума на джентълмен и французин, имаме най-добри намерения. Отлично зная, че вие не сте виновни за тия ужаси на улица Морг. Но пък безполезно е и да твърдите, че нямате нищо общо с това. Както виждате, много неща ми са вече известни, и то от източник, за който вие и не подозирате. Изобщо положението ми е ясно. Вие не сте направили нищо такова, за което бихте могли да се упрекнете или за което би било възможно да ви държат отговорен. Вие дори не сте се полакомили за чуждите пари, макар че много лесно и безнаказано сте могли да ги пипнете. Няма какво да криете, пък и нямате основание да се криете. Обаче съвестта ви задължава да кажете всичко, което знаете по тази работа. Арестуван е невинен човек, над него тежи подозрение в убийство, истинският виновник за което ви е известен.
Думите на Дюпен оказаха въздействие: морякът явно се овладя, но къде се дяна първоначалната му смелост!
— Господ да ми е на помощ! — каза той, след като помълча. — Аз ще ви разправя всичко, което зная за тази работа. Възможно е да не ми повярвате и наполовина — наистина ще бъда глупак, ако очаквам това. Но все едно, вина аз нямам, и нека ме накажат, но ще ви разправя всичко като на изповед, макар това да ми струва живота.
Разказът му изобщо се сведе до следното. Неотдавна му се случило да посети островите на Индийския архипелаг. С компания моряци слязъл на Борнео и отишъл на увеселителна разходка във вътрешността на острова. Там той и другарят му успели да хванат един орангутан. Другарят му наскоро умрял и единствен собственик на маймуната станал нашият моряк. Какво само не патил той на връщане поради свирепия нрав на маймуната, но най-сетне успял да я докара благополучно у дома си в Париж, където я турил под ключ, за да не привлича към себе си досадното любопитство на съседите, докато заздравее раната на крака й, в който се била забила някаква треска още на парахода. Морякът се надявал да продаде животното изгодно.
Като се върнал в къщи от някакъв моряшки гуляй — това било в онази нощ или по-право в онова утро, когато станало убийството, — той заварил орангутана в спалнята си. Оказало се, че пленникът счупил вратата на съседния килер, където бил затворен, за да не избяга. Въоръжена с бръснач и насапунисана по всички правила, маймуната седяла пред огледалото и се канела да се бръсне, подражавайки на господаря си, когото не един път наблюдавала през дупката на ключалката. Като видял опасното оръжие в ръцете на свирепия хищник и знаейки, че той ще съумее да го използува, морякът в първия миг се объркал. Обаче той вече бил свикнал да се справя със своя затворник и дори най-буйните избухвания на яростта му укротявал с помощта на бича. Сега той също грабнал бича. Като забелязал това, орангутанът се спуснал към вратата и надолу по стълбата, където за нещастие бил отворен един прозорец — а оттам излязъл на улицата.
Французинът ужасен се втурнал след него. Маймуната, без да изпуска бръснача, от време на време се спирала, кривяла се на своя преследвач и като го пущала да дойде съвсем близо, отново побягвала. Дълго тичал той след нея. Било около три часа сутринта, на улицата царяла мъртва тишина. При пресечката зад улица Морг вниманието на бегълката било привлечено от светлината, която блещукала в прозореца на спалнята на мадам Л’Еспане, на третия етаж на нейната къща. Като дотърчала по-близко до сградата и видяла гръмоотвода, маймуната с невероятна бързина се изкатерила горе, уловила се за отворения докрай капак и с негова помощ се преметнала на таблото на кревата. Целият този акробатически номер не отнел и минута. Щом се озовала в стаята, маймуната с един ритник отново разтворила широко капака.
Морякът не знаел да се радва ли или да плаче. Той разчитал да върне сега бегълката, попаднала в капан — тя можела да избяга само по гръмоотвода, а тогава той лесно щял да я хване. Но да не би пък да направи нещо в къщата! Последното съображение надделяло и го накарало да последва питомката си. Да се покатери по гръмоотвода не е трудно, особено за един моряк, но щом се изравнил с прозореца, който се намирал доста далеч отляво, той бил принуден да се спре. Единственото, което можел да направи, било, като се добрал до капака, да надникне през прозореца. Когато надзърнал вътре, той от ужас едва не паднал долу. И точно в този миг се раздали сърцераздирателните викове, които стреснали от сън обитателите на улица Морг. Мадам Л’Еспане и нейната дъщеря, и двете по нощници, очевидно подреждали книжата в споменатото вече желязно ковчеже, извадено на средата на стаята. Сандъчето било отворено, съдържанието му се намирало на пода до него. И двете жени, изглежда, са седели с гръб към прозореца и не са видели веднага неканения гост, ако се съди по това, че между появяването му и виковете минало известно време. Те сигурно са помислили, че вятърът е хлопнал капака.
Когато морякът надникнал в стаята, огромното животно държало мадам Л’Еспане за косите, разпилени по раменете (тя ги сресвала за през нощта), и подражавайки на движенията на бръснаря, размахвало бръснача под самия й нос. Дъщерята лежала неподвижно на пода в дълбок припадък. Виковете и съпротивата на старата дама (които й стрували изскубнатите коси) изменили може би и мирните поначало намерения на орангутана, като пробудили яростта му. Със силен замах на мускулестата си лапа той почти й отрязал главата. При вида на кръвта гневът на звяра преминал в изстъпление. Очите му пламтели като нажежени въглени. Скърцайки със зъби, той се нахвърлил върху момичето, вкопчил страшните си нокти в гърлото му и стискал, докато то не издъхнало. Озъртайки се в беса си, маймуната видяла в този момент мяркащото се над самото възглавие на кревата побледняло от ужас лице на господаря си. Настървението на звера, който, както изглежда, не бил забравил за страшния камшик, мигновено се сменило със страх. Чувствувайки се виновен и страхувайки се от наказание, орангутанът, навярно решил да скрие кървавите си дела, панически се замятал из стаята, като чупел и прекатурвал мебелите, смъквайки от кревата завивките и дюшека. Най-сетне той уловил трупа на дъщерята и го напъхал в комина над камината, където после го и намерили, а тялото на старицата, без да мисли много, запокитил през прозореца с главата надолу.
Когато маймуната се показала с обезобразения си товар, морякът просто примрял и не толкова слязъл, колкото се смъкнал долу по гръмоотвода и се спуснал да бяга към къщи, страхувайки се от последиците на кървавата сеч, като в ужаса си с радост изоставил грижите за по-нататъшната съдба на своя питомец за по-благоприятни времена. Изплашените възклицания на потресения французин и злобното бърборене на разярената твар били именно онези гласове, които изкачилите се по стълбата хора чули.
Едва ли има какво още да прибавя. Орангутанът трябва да е избягал от стаята на старицата по гръмоотвода още преди да счупят вратата. Както изглежда, той е затворил зад себе си прозореца.
Впоследствие морякът го хвана и го продаде за много пари на Ботаническата градина. Льо Бон веднага бе освободен, щом ние се явихме в бюрото на префекта на полицията и разправихме всичко (при което Дюпен не се въздържа от някои коментарии). При цялата си благосклонност към моя приятел този чиновник не можа да скрие разочарованието си от неприятния обрат, който нещата са взели, и дори пусна две-три остроти относно качествата на различните лица, които се месят в работата му.
— Нека помърмори — каза ми след това Дюпен, който чисто и просто не удостои префекта с отговор. — Ами че човекът трябва да си излее яда. Това ще успокои съвестта му. Стига ми, че бих противника на собствената му територия. Впрочем нашият префект напразно се учудва, че загадката не му се е отдала. Право да си кажа, той е прекалено хитър, за да вникне в самата същност на работата. Цялата му премъдрост не е нищо друго освен повърхностно отношение. Тя има само една глава, без тяло, както изобразяват богинята Лаверна[25], или в най-добрия случай — глава и плешки като моруната. Но каквото и да казваме, човекът си го бива. Особено ме възхищава ловкостта, с която този шмекер си е спечелил репутацията на голям умник. Говоря за неговия маниер „de nier ce qui est, et d’expliquer ce qui n’est pas“[26].