Скот Линч
Червени морета под червени небета (16)

2

— Кутсуз — заяви Делмастро. — Проклет кутсуз.

— Само за тях, ако стане така, както искам — рече Дракаша.

Капитанът и нейният лейтенант стояха на хакборда и се взираха в едва видимото бяло квадратче, което бележеше къде на хоризонта се намира преследвачът им. Локи изчакваше заедно с Джийн няколко крачки по-нататък, до десния парапет. Дракаша бе извъртяла кораба няколко румба на кръг и плаваха на запад-северозапад, а вятърът им духаше отдясно на борд — според нея най-добрата посока на вятъра за „Орхидеята“. Локи знаеше, че поемат риск — ако преследвачът им беше по-бързият, те можеха да му пресекат курса и срещата да дойде много По-скоро, отколкото ако той следваше кърмата им. Бедата беше там, че подобно преследване на север нямаше да трае дълго — безбрежното море се ширеше само на запад.

— Не съм убедена, че набираме преднина, капитане — рече Делмастро след няколко минути мълчание.

— Аз също. Да му се не види и бурното море! Щом е тримачтов, сигурно е достатъчно тежък, че да набере повече скорост!

— Капитане! — Викът от гротмачтата беше още по-настоятелен от обикновено. — Капитане, той не изостава, и… Капитане, ще ме прощавате, но май най-добре да дойдете сама да видите.

— Какво да видя?

— Ако не съм си изгубила ума, значи съм виждала този кораб и преди! — извика жената от поста. — Готова съм да се закълна! Още един чифт очи ще са ми добре дошли.

— Аз ще погледна — обади се Делмастро. — Нещо против да взема любимия ти далекоглед?

— Ха си го изпуснала, ха ще предоставя каютата ти на Паоло и Косета.

Локи наблюдаваше как Делмастро се покатери след малко на гротмачтата, въоръжена със Замирината гордост и радост, шедьовър на верарската оптика, облицован с обработена с алхимични вещества кожа. След още няколко минути викът й достигна до палубата:

— Капитане, това е „Владетелят на ужаса“!

— Какво? Дел, съвсем сигурна ли си?

— Виждала съм го достатъчно често, нали?

— И аз се качвам!

Щом Замира скочи на вантите на гротмачтата, Локи и Джийн се спогледаха. Сред екипажа на палубата се надигнаха мърморене и ругатни. Около десетина зарязаха задълженията си и отидоха на кърмата, изпружили шии, за да съзрат платното на юг. Щом Дракаша и Делмастро се върнаха на квартердека, те тревожно се разпръснаха. И двете жени бяха навъсени.

— Значи е той? — попита Локи.

— Той е — потвърди Дракаша. — И ако ни търси от много време, значи е отплавал скоро след нас.

— Е… Той би могъл да носи вест например, нали?

— Не. — Дракаша свали шапката си и прокара нервно длан по плитките си. — Той се противопостави на този план най-силно на капитанския съвет. Няма да плава толкова дълго и толкова надалече и да рискува кораба си на една плюнка разстояние от Тал Верар заради някаква си вест. Боя се, че се налага да отсрочим предишния си разговор, Равел. Въпросът се отлага, докато не се убедим, че в края на деня този кораб все още ще е на вода.

3

Локи се взираше над белите хребети във „Владетелят на ужаса“, който се бе показал над хоризонта и вървеше право към тях като игла към магнит. Беше десетият утринен час и напредъкът на Роданов се забелязваше с просто око.

Замира затвори далекогледа и се извърна от парапета на хакборда, откъдето наблюдаваше същото това явление.

— Капитане, трябва да има нещо… — предположи Делмастро. — Ако успеем да го задържим на разстояние, докато се стъмни…

— Тогава ще имаме избор, да. Но само пряко преследване може да ни спечели достатъчно време, а ако побегнем на север, ще стигнем брега далеч преди свечеряване. Да не споменаваме, че неговият кораб е току-що потегнат, а на нас отдавна ни е време. Простата истина е, че вече сме загубили гонитбата.

Дракаша и Делмастро се умълчаха, а после Езри се прокашля.

— Ами, аз да почна да подготвям нещата, а?

— Най-добре. Остави Червената вахта да поспи, доколкото може, ако някой от тях още спи.

Делмастро кимна, хвана Джийн за ръкава на туниката и го дръпна с нея към товарния люк на главната палуба.

— Имаш намерение да се биеш — рече Локи.

— Нямам друг избор, освен да се бия. И ти също, ако искаш да доживееш до вечеря. Роданов разполага с двойно повече хора от нас. Разбираш каква бъркотия се задава.

— И ако тя е повече или по-малко по моя вина, съжалявам, капитане…

— Стига глупости, Равел. Аз няма да преразгледам решението си да ти помогна, което значи, че и никой друг не може. Това е дело на Страгос, а не твое. Плановете му, по един или друг начин, щяха да ни поставят натясно.

— Благодаря ти за това, капитан Дракаша. А сега… Знам, че обсъдихме истинските ми бойни умения, но повечето от екипажа вероятно още ме мислят за някакъв човекоубиец. Аз… май искам да кажа, че…

— Искаш да си там, където е най-напечено?

— Да.

— Така си и мислех, че ще поискаш. Вече съм ти определила мястото. И хич не си въобразявай, че ще минеш лесно.

Тя се дръпна от парапета и се провикна:

— Утгар!

— Ест, капитане?

— Донеси ми дълбоководен лот и замери дълбочината!

Локи вдигна въпросително вежди и тя додаде:

— Трябва да знам колко е дълбока водата под краката ни. Така ще разбера за колко време котвата ще падне на дъното.

— Защо ви е да хвърляте котва?

— По този въпрос трябва да изчакаш и ще се смаеш. Заедно с Роданов, надявам се… но много искам.

— Капитане! — провикна се Утгар малко по-късно. — Под нас са почти деветдесет клафтера вода!

— Така — каза тя. — Равел, знам, че в момента не си на вахта, но беше достатъчно неразумен да се домъкнеш тук и да привлечеш внимание към себе си. Вземай двама Сини и качете няколко бурета бира от трюма. Опитайте да не вдигате шум заради спящите Червени. След около час ще извикам всички на палубата, а не е разумно да пращаш хора на патаклама с пресъхнали гърла.

— С най-голямо удоволствие, капитане. Значи след час? Според теб кога ще бъдем…

— Имам намерение да вляза в битка преди пладне. Има само един начин да победиш, когато те преследва някой по-голям и по-як от тебе. Обърни се рязко, избий му зъбите и се надявай, че боговете те обичат.

4

— Всички на палубата! — провикна се Езри за последен път. — Всички в средата на палубата! Безделници и мързели, на палубата! Ако ваши другари по вахта са още долу, домъкнете ги сами!

Джийн стоеше пред събралата се тълпа и чакаше Дракаша да си каже думата. Беше застанала на парапета, а зад нея стояха Езри, Утгар, Мумчанс, Гуилем и Треган. Учената изглеждаше твърде подразнена от това, че нещо толкова банално като смъртоносна битка между корабите оправдаваше намесата в утвърдените й навици.

— Слушайте ме добре! — извика Дракаша. — Корабът, който идва към нас, е „Владетелят на ужаса“. Капитан Роданов се е противопоставил на задачата ни в тези води и е изминал дълъг път, за да се бие с нас.

— Не можем да се бием срещу толкова много хора! — провикна се някой в тълпата.

— Нямаме никакъв избор. Те идват към нас, за да ни вземат на абордаж, независимо дали това ни харесва.

— Ами ако той преследва само теб? — запита един моряк, когото Джийн не разпозна. Чест му правеше, че също стоеше най-отпред и Дракаша и нейните офицери го виждаха. — Ако те предадем, ще си спестим страшна битка. Тука не сме във флотата и имам право да обичам живота си, както…

Джабрил разбута тълпата зад мъжа и го фрасна под кръста. Мъжът се загърчи и се строполи на палубата.

— Ние не знаем дали Роданов иска само Дракаша! — кресна той. — Аз няма да чакам на парапета със свален брич някой да ми цунка кура! Повечето от вас знаят също като мен, че щом капитан се бие с капитан, не е удобно да оставиш и двете версии на историята да стигнат до Порт Продигал!

— Чакай, Джабрил! — Замира изтича надолу по стълбите на квартердека, отиде при пишман прагматика и му помогна да седне. После застана пред събрания си екипаж на една ръка разстояние от първия ред. — Басрин е прав за едно. Тук не сме във флотата и вие наистина имате право да обичате живота си. Не съм ви императрица, по дяволите. Ако някой иска да се опита да ме предаде на Роданов, ето ме. Това е вашият шанс. Желаещи?

Никой от тълпата не излезе отпред. Дракаша вдигна Басрин на крака и го погледна в очите.

— Можеш да вземеш най-малката лодка — рече му тя. — Ти и всички останали, които искат да ти помогнат. Или да останеш.

— Ох, по дяволите! — изпъшка той. — Извинявай, капитане. Май… май бих предпочел да живея като страхливец, отколкото да умра като глупак.

— Оскари! — нареди Дракаша. — Като приключим тук, събери хора и бързо спуснете малката лодка на вода! Който иска да тръгне с Басрин, това ви давам. Ако Роданов победи, рискувайте. Ако победя аз… помислете си: сушата е поне на петдесет мили оттук и няма да бъдете допуснати обратно на борда.

Мъжът кимна и с това се приключи. Дракаша го пусна и той навлезе, залитайки, в тълпата, като се държеше за кръста и избягваше свирепите погледи, устремени към него.

— Слушайте! — продължи Дракаша. — Днес морето не ни е приятел, а кучият му син захапва по-здраво водата от нас. Ако побегнем в която и да било посока, това няма да ни спечели повече от няколко часа. Ако ще се разправяме на разстояние една целувка, възнамерявам аз да установя правилата за ухажване.

Трябва да убиваме двама за един, за да останат поне някои от нас на крака, така че очевидно трябва да убиваме още повече. Ако спрем до него така, че някоя от страните ни да опира в носа му, можем да се скупчим там, откъдето смята да ни вземе на абордаж, и да установим числено превъзходство на единственото важно място. Неговият голям тлъст екипаж няма да има никакво значение, ако трябва да се промъкват един по един през зъбите ни.

И така, в средата на палубата. Ще ви подредя в редици, като легионите на Теринския трон в древността. Мечове и щитове отпред, копия и алебарди — отзад. И не протакайте. Ако не можете да убиете някого, бутнете го във водата. Просто ги изхвърлете от проклетата битка!

Дел ще избере десетте ни най-добри стрелци и ще ги качи на високото, за да се заемат ясно с какво. По петима на мачта. Щеше ми се да сложа и повече, но ще имаме нужда от всяко едно острие на палубата.

Равел, Валора, ще ви дам няколко моряци за нашия хвърковат отряд. Вашата задача са лодките на „Владетелят“. Те ще се опитат да ни вземат на абордаж от всички посоки на света, щом битката в средата на палубата започне, така че където те — там и вие. Един на палубата може да задържи петима в лодката, стига да действате бързо.

Насрин, ти ще си избереш трима души и ще чакаш командата ми до дясната котва. След като я дам, ще пазиш носа от лодки, да отмениш хората на Равел и те да могат да се бият другаде.

Утгар, идваш с мен да зареждаме арбалетите. На бака има бира! Искам да видя бъчвата пресушена, преди да се захванем с тая работа. Пийте и си намерете доспехите.

Ако сте си пазили плетени или кожени ризници, наденете ги. Не ми пука колко се потите — те никога няма да би потрябват толкова, колкото днес.

Дракаша разпусна екипажа, обърна им гръб и се изкачи обратно на квартердека. На кораба избухна пандемониум. Изведнъж моряците хукнаха и се заблъскаха във всички посоки — едни се юрнаха за оръжието и доспехите си, а други — към бирата, която можеше да е последното им питие на тази земя.

Езри прескочи оградата на квартердека, навлезе в хаоса и се провикна:

— Петима от вахтата, изкарайте двойни кофи с пясък! Пуснете мрежата бръснач откъм левия борд и я вдигнете високо! Жером, замъкни си мързеливия гъз на квартердека! Там оформете хвърковатия отряд!

Джийн махна и последва Дракаша към кърмата, където чакаше Утгар с изнервен вид. Треган слизаше по стълбата към каютите и мърмореше нещо за „цени на едро“.

Изведнъж една ниска тъмна сянка се стрелна нагоре по стълбата и изтича при Дракаша. Внезапно я дръпнаха за брича, тя погледна надолу и видя Паоло, който неосъзнато се бе вкопчил в нея.

— Мамичко, какъв шум!

Замира се усмихна, вдигна го от палубата, гушна го и го притисна към реверите си. После се обърна към вятъра и той отвя косата от лицето й. Джийн виждаше, че погледът на Паоло е прикован във „Владетелят на ужаса“, който се люшкаше под чистото небе и неумолимо съкращаваше разстоянието помежду им.

— Паоло, миличък, мама има нужда да й помогнеш да ви скрие със сестра ти в склада за въжетата на най-долната палуба! Става ли?

Момченцето кимна. Замира го целуна по челото, зарови нос в късите му тъмни къдрици и затвори очи.

— Е, добре — обади се тя малко по-късно. — Защото след това мама трябва да си извади бронята и сабите. А после — да се качи на борда на онова лъжливо копеле и да потопи кораба му като камък!

5

Джафрим Роданов стоеше на носа на кораба си. „Отровната орхидея“ бе постоянно в центъра на далекогледа му. Изведнъж тя се завъртя ляво на борд и се насочи към него като стрела. Гротът и фокът й потрепнаха и започнаха да се смаляват, като че екипажът на Дракаша ги свиваше за бой.

— Е, Замира, започна се — рече той. — Най-сетне да постъпиш по единствения разумен начин.

Капитанът бе облечен за битка, както винаги — с кожена връхна дреха, подсилена с вшита в гърба и в реверите броня. Цепките и пукнатините в овехтялата дреха винаги го утешаваха — напомняха му, че години наред са се опитвали да го убият и не са успявали.

На ръцете си носеше любимото си оръжие — ръкавици от пластини от закалена стомана, чиито пръсти завършваха с остри нокти. В гъста навалица те можеха да прихващат остриета и да изтръгват гръкляни с еднакъв замах. За недотам личната задача — да проникне на борда на „Орхидеята“, той разчиташе на висок до кръста, обкован с метал боздуган. Внимателно сви далекогледа и го пъхна в джоба си, решен да го използва отново преди битката. Нямаше да е за последно.

— Някакви нареждания, капитане?

Идрена изчакваше на стълбите на бака, нарамила закривената си сабя, прибрана в ножницата. Повечето от екипажа се бяха подредили зад нея, готови за битка.

— Тя ни напада — избоботи Роданов. — Знам, че не е лесно, но Дракаша върлува във верарски води и ще превърне живота, на който всички ние се наслаждаваме, в ад, ако не я спрем сега.

Подредете се на десния борд, както се уговорихме. Щитовете най-отпред. Арбалетите отзад. Запомнете — един залп, после ги хвърляйте и вадете сабите. Екипажите на лодките, към десния борд, след като се сблъскаме с „Орхидеята“. Скобите готови в средата на кораба и на носа. Рулеви! Заповядвам — управлявай идеално или се моли да загинеш в битката.

Този ден ще се обагри в червено! Дракаша е достоен противник. Ала какво сме ние, над всички ветрове и води в Пиринчено море?

— „ВЛАДЕТЕЛЯТ“! — изкрещя екипажът в един глас.

— Кои сме ние — никога вземани на абордаж, никога побеждавани?

— „ВЛАДЕТЕЛЯТ“!

— Какво крещят враговете ни, когато произнасят името на свойта гибел пред съда на боговете?

— „ВЛАДЕТЕЛЯТ“!

— Това сме ние! — Той размаха боздугана във въздуха. — И сме подготвили изненади за Замира Дракаша! Изнесете клетките!

Три отряда от по шестима моряци изнесоха на бака покритите със зебло клетки. Те имаха дървени дръжки за носене, прикрепени по-далече от стоманените им мрежи. Бяха дълги около шест стъпки и наполовина на ширина и дължина.

— Нищо не са яли от вчера, нали?

— Да — потвърди Идрена.

— Чудесно. — Роданов провери отново десния парапет там, където дърводелецът му бе разхлабил, така че едно по-силно бутане да събори около десет стъпки дълга част от него. Петно върху любимия му „Владетел“, но после лесно можеше да се поправи. — Подредете клетките тук. И почвайте да ги ритате. Да ги раздразним.

6

Двата кораба се сблъскаха сред вълните и за втори път на Локи Ламора му предстоеше непосредствено участие в морска битка.

— Дръж се, Мум! — извика Дракаша, загледана отвъд левия парапет на квартердека. Локи и Джийн чакаха наблизо, въоръжени с брадви и саби. Джийн си беше сложил и чифт кожени предпазители, присвоени от имуществото на Басрин, който не се виждаше никакъв, защото само той се беше качил в малката лодка. „Моята лодка“ — помисли си Локи малко натъжен.

В „хвърковатия отряд“ двамата с Джийн бяха избрали Малакасти, Джабрил и Стрева, а също и Гуилем. Всички, освен него бяха с щитове и копия. Кроткият на вид интендант беше сложил кожена престилка, натъпкана с тежки оловни заряди за прашката в лявата му ръка.

Повечето моряци чакаха в средата на кораба, подредени така, както заповяда Дракаша — тези с големите щитове и острите мечове най-отпред, а онези с прътите — отзад. Гротът и фокът бяха прибрани, противопожарните кофи — подготвени, входът откъм левия борд охраняван от „мрежата дерачка“, както я беше нарекла Делмастро. „Отровната орхидея“ бързаше към прегръдката на „Владетелят на ужаса“ като влюбена жена след дълга раздяла.

Делмастро излезе от бъркотията в средата на палубата. Изглеждаше като първия път, когато Локи я видя — с кожената ризница и коса, прибрана за битката. Без да обръща внимание на затъкнатите в коланите им оръжия, тя се метна върху Джийн и го обви с ръце и крака. Той я прегърна и двамата започнаха да се целуват, докато Локи не се прокашля шумно. Преди битка няма да видиш точно пък това, мислеше си той.

— Този ден е наш — рече Езри, когато най-сетне се откъснаха един от друг.

— Опитай се да не ги изтрепеш всичките, преди да се включа и аз! — Джийн й се усмихна отвисоко, а тя му подаде някаква копринена торбичка.

— Какво е това?

— Кичур от косата ми — отвърна Езри. — Исках да ти го дам още преди дни, обаче ни се отвори работа с тия нападения. Нали се сещаш, пиратство, неспокоен живот…

— Благодаря ти, любима.

— Виж, ако се намериш в беда, където и да си, тикни тази торбичка под носа на онзи, който те тормози, и му кажи: „Представа си нямаш с кого се ебаваш. Аз съм под закрилата на дамата, която ми даде този предмет в знак на благоволение“.

— И това ще ги спре, така ли?

— Не, да му се не види, само за да ги объркаш! А после, докато стоят и те зяпат като треснати, ги убиваш.

Те пак се прегърнаха. Този път се прокашля Дракаша.

— Дел, ако това не те натоварва много, възнамеряваме да нападнем оня кораб пред нас, така че, ако обичаш…

— А, да, битката на живот и смърт. Сигурно ще мога да ти помогна за някоя и друга минута, капитане.

— Късмет, Дел.

— Късмет, Замира.

— Капитане! — извика Мумчанс. — Сега…

— Насрин! — ревна Дракаша с пълно гърло. — Пускай дясна котва!

— Мощен сблъсък — извика Делмастро малко след това. — Всички, стегнете се! Горе! Хващайте се за мачта или за въже!

Някой заби трескаво камбаната на фокмачтата. Двата кораба летяха един към друг със смайваща скорост. Локи и Джийн приклекнаха на стълбите на квартердека от лявата страна, вкопчени здраво за вътрешните перила. Ламора погледна Дракаша и забеляза, че брои нещо и старателно изговаря всяко число за себе си. Любопитен, той се опита да ги разгадае и заключи, че брои на терински.

— Капитане! — обади се Мумчанс спокойно, все едно поръчваше кафе. — Другият кораб…

— Рязък завой ляво на борд! — извика Дракаша. Мумчанс и помощникът му завъртяха руля наляво. Изведнъж откъм носа се разнесе скърцане и пращене. Корабът цял се разтресе и отскочи вдясно, сякаш стиснат в зъбите на хала. Локи усети как стомахът му запротестира и се вкопчи с всичка сила в перилата.

— Котвата! — ревна Дракаша. — Режи въжето!

Локи виждаше отлично „Владетелят на ужаса“, устремен към тях, на някакви си стотина крачки. Изохка при мисълта как бушпритът на тежкия кораб се забива като копие в „Орхидеята“ или събрания й екипаж, но пред очите му тримачтовият кораб се накрени наляво и също се завъртя.

Роданов избегна челния сблъсък, според догадката на Локи — умишлено. Въпреки че щеше да нанесе сериозни щети на „Орхидеята“, корабът му щеше да попадне точно там, откъдето Замира най-успешно би могла да се съпротивлява на нападателите и вероятно рано или късно да потопи и двата кораба.

Случилото се бе достатъчно зрелищно — морето между двата кораба се разпени и побеля и Локи чу как гневните вълни съскат като пара, която бясно се вдига над нажежени въглени. Нито „Владетелят“, нито „Орхидеята“ не можеха да се освободят от набраната инерция. Те се плъзнаха един до друг, разделени от водна възглавница. Щом се сблъскаха, като че целият свят се разтресе — греди скърцаха, мачти се клатеха, а една жена от Орхидеите, загубила опора, падна от високо върху палубата на „Владетелят“ и стана първата жертва на битката.

— Гротът! Гротът! — извика Замира и всички на палубата на „Орхидеята“ вдигнаха очи едновременно към грота, разгънат от неколцината, на които бе възложено, по начин, никак неподобаващ на моряци. Плющейки на вятъра, той бе прикрепен с отчаяна бързина. В нормално положение никога не биха го опънали странично към вятъра, но в този случай силният източен бриз го изду умишлено и избута кърмата на „Орхидеята“ далече от „Владетелят на ужаса“. Мумчанс, мъчейки се да помогне, завъртя руля надясно.

Отпред се чуха писъци и пращене. Бушпритът на „Владетелят на ужаса“ разкъсваше предните въжета, но планът на Дракаша като че сработваше. Бушпритът не успя да пробие корпуса и сега корабът на Роданов се опираше в левия й борд единствено с дясната страна на носа си. От високо двата кораба сигурно приличаха на боговете на двама пияни фехтовачи, кръстосали и размахали бушприти, които обаче не си нанасяха кой знае какви щети, помисли си Локи.

Невидими чудовища раздраха въздуха със змийско съскане и Локи видя как наоколо заваляха стрели. Битката вече наистина бе започнала.

7

— Хитра сайрунска кучка! — измърмори Роданов, когато след сблъсъка едвам се изправи на крака. Дракаша използваше грота като лост, за да предотврати страничния сблъсък на корабите. Тъй да е — и той си беше подготвил някои номера.

— Пуснете ги! — кресна Роданов.

Един моряк, застанал доста далече зад трите клетки (и скрит зад редица от моряци с щитове), дръпна въжето и отвори вратите им. Само педя ги отделяше от разнебитената част на парапета, която беше паднала удобно при сблъсъка на корабите.

Три възрастни балкони — прегладнели, разтреперани и невъзможно вбесени — изхвръкнаха от затвора си с писъци на отмъстителни вампири и първото, което съзряха, беше групата Орхидеи, която им пресичаше пътя. Въпреки че бяха тежковъоръжени и с брони, хората на Замира без съмнение очакваха да отблъснат хора.

Трите бойни птици се стрелнаха във въздуха, кацнаха сред щитове и копия и нападнаха с човки и нокти кинжали. Орхидеите се разпищяха и се заблъскаха в отчаяна борба да ударят или да избягат от страшните зверове. Настана пълен хаос.

Роданов се усмихна свирепо. Струваха си — макар и в Продигал да вървяха твърде скъпо, макар и да увоняваха трюма, въпреки че съвсем скоро щяха да умрат. Всяка осакатена от тях Орхидея означаваше един противник по-малко, а пък е невъзможно да определиш цената на това, че си накарал врага да се насере в бричовете.

— Пускай лодките! — провикна се той. — Владетели! Следвайте ме!

8

Писъците отпред бяха нечовешки. Локи се изкатери на четири крака по стълбите на квартердека и напрегна поглед да види какво става. Сред гъстата тълпа на Замирините „легиони“ на левия борд се мятаха кафяви силуети. Какво, по дяволите, беше това? Самата Дракаша се стрелна нататък, към мястото на най-големия хаос, извадила сабите близнаци.

Неколцина моряци на Родановия кораб метнаха куки към брига. Отряд от моряци на Дракаша ги очакваше и се спусна към левия парапет, за да среже въжетата с брадви. Един рухна със стърчаща от гърлото му стрела. Останалите кълцаха всички въжета, попаднали пред погледа на Локи.

Рязко и глухо тупване му подсказа, че наблизо се е приземила стрела. Джийн го сграбчи за яката на туниката и го замъкна на квартердека. Неговият „хвърковат отряд“ клечеше, прикрит зад неголеми щитове. Малакасти прикриваше със своя и Мумчанс, който държеше руля клекнал. На борда на „Владетелят“ някой изпищя и падна от въжетата. Миг по-късно Джабрил кресна „Га!“ — една стрела разпиля трески от парапета на хакборда точно до главата му.

За изненада на Локи Гуилем изведнъж се изправи сред всичко това и със съвсем спокойно изражение започна да нагласява заряд на прашката си. Ръката му се вдигна, той пусна ремъка и миг по-късно един стрелец на квартердека на „Владетелят“ рухна по гръб. Вадранецът посегна за друг заряд и Джийн го дръпна долу.

— Лодки! — кресна Стрева. — Лодки заобикалят кораба!

Две лодки, всяка с по двайсет моряци на борда, изплуваха бързо иззад „Владетелят на ужаса“ и завиха към кърмата на „Орхидеята“. На Локи страшно му се искаше някоя и друга стрела да им направи плаването по-вълнуващо, но стрелците горе имаха заповед да не стрелят по лодките. Те бяха задачата на онзи легендарен герой на падащото буре с бира, Орин Равел.

Ала той разполагаше с едно основно предимство и, както обикновено, името на това предимство беше Джийн Танен. На палубата от полирано вещерско дърво съвсем не на място се мъдреха няколко големи кръгли камъка, старателно избрани от корабния баласт.

— Развилней се, Жером! — кресна му той.

Щом първата вража лодка приближи хакборда, двама въоръжени с арбалети моряци се изправиха и направиха път на една жена, която се готвеше да метне кука. Гуилем метна със замах един от камъните надолу, сцепи главата на един стрелец и тялото му се катурна сред навалицата от моряци тръгнали да ги вземат на абордаж. Миг по-късно Джийн застана до парапета, вдигнал над главата си камък колкото гръдния кош на обикновен мъж, към четирийсет и пет кила тежък, и с нечленоразделен вик го запокити в лодката, където той строши не само краката на двама гребци, но и палубата на самата лодка. Щом водата нахлу през дупката, настана паника.

Откъм втората лодка полетяха стрели. Едната се заби в увлеклия се от суматохата в първата Лодка Стрева и той падна върху Локи. Локи отблъсна нещастния младеж — знаеше, че вече с нищо не можеше да му помогне. Палубата вече бе поаленяла от кръв. Малко по-късно Малакасти изохка — една стрела, долетяла от горните рей на „Владетелят“, проби гърба й. Тя рухна върху парапета, а щитът й падна през борда.

Джабрил бутна копието й и я издърпа на палубата. Локи видя, че стрелата е разкъсала единия й бял дроб.

Гърлото й влажно гъргореше, докато тя се мъчеше да си поеме последен дъх. Джабрил със сгърчено от болка лице се опитваше да прикрие тялото й, докато най-сетне Локи му изкрещя:

— Идват още! Недей да откачаш, мамка му!

„Проклет лицемер“ — упрекна се той, а сърцето му тупкаше оглушително.

Долу в потъващата лодка друг моряк замахна и метна кука. Гуилем стреля пак и му счупи ръката. Джийн също хвърли камък. Това беше краят за останалите Владетели — лодката потъна, по пейките се тълпяха трупове, а оцелелите се прекатуриха през борда. След малко отново можеше да им създадат неприятности, но засега бяха изхвърлени от битката.

Както и една трета от „отряда“ на Локи. Втората вражеска лодка заплува към тях, но не посмя да се приближи заради камъните. Тя обиколи кърмата и се стрелна към десния борд — акула, нападаща ранената си плячка.

9

Замира извади сабята си от тялото на последната валкона и се провикна към левия борд:

— Престройте се! Престройте се! Запушете шибаната дупка там!

Балкони! Хитро копеле беше проклетият Роданов — поне петима от хората й лежаха, умъртвени от проклетите зверове, а само боговете знаеха колко още бяха ранени или стреснати. Той очакваше от нея да застане с носа към борда му. Зверовете ги очакваха като в капан на пружини.

Ето го и него — невъзможно беше да не го улучиш, почти колкото двама души, с тъмната връхна дреха и проклетите му железни ръкавици. Стискаше боздуган, който сигурно тежеше към десет кила. Хората му се трупаха край него и ликуваха и нахлуха срещу първата й редица през дупката, която той бе отворил някак си в десния си парапет. Решителната точка беше точно очакваната от нея бъркотия — насочени копия, размахани щитове и трупове и живи бойци притиснати от тълпата и от двете страни, така че можеха да мръднат единствено надолу. Някои изпаднаха в непрекъснато изменящото се пространство между двата кораба и се удавиха или пък бяха смлени на кайма, когато двата кораба отново се отъркаха един в друг.

— Арбалетите! — кресна тя. — Арбалетите!

Зад копиеносците почти всички арбалети на кораба бяха извадени и заредени. Най-задната редица от Орхидеи в очакване ги грабна и изстреля разпокъсан залп измежду първите редици. Осем от девет моряци на Роданов рухнаха, но самият той изглеждаше невредим. Миг по-късно стрели полетяха в отговор откъм палубата на „Владетелят“ — и на Роданов му беше хрумнало същото. Пищящи мъже и жени сред редиците на Замира изпопадаха на палубата от главите и гърдите им стърчаха окичени с пера стрели. Нито един от тях не бе човек, който би могла да жертва.

Владетелите се опитваха да прескочат по-голямото разстояние вдясно от основната битка. Някои успяха, вкопчиха се здраво в парапета й и се мъчеха да се прехвърлят през борда. Тя реши сама проблема — накълца лицата им и им строши главите с дръжката на сабята си. Трима-четирима… прииждаха и още. Замира вече се задъхваше. Не е вече неуморим боец като едно време, отбеляза тя със съжаление. Стрелите цепеха въздуха наоколо хората на Роданов скачаха… Сякаш всеки проклет пират в Пиринчено море се намираше на палубата на „Владетелят на ужаса“, строен и готов да щурмува нейния кораб.

10

„Хвърковатият отряд“ на Локи сега действаше на десния парапет на квартердека. Мумчанс и един от помощниците му размахваха копия, за да отпъдят плувците от всички други посоки, а Локи, Джийн, Джабрил и Гуилем се опитваха да прогонят втората лодка.

Тази беше къде-къде по-издръжлива от предишната — двата камъка, метнати от Джийн, бяха убили и ранили поне петима души, но не пробиха дупки в дървото. Моряците на Роданов ги нападаха с куки и дуелът между тях и копията на Орхидеите бе странен. Джабрил изкрещя, когато една кука се заби в крака му, и си отмъсти, като намушка един от Владетелите във врата.

Гуилем се изправи и запрати заряд към лодката. Усилията му бяха възнаградени с оглушителен писък. Бръкна в кесията за втори и тогава, като по магия, от гърба му щръкна стрела. Той клюмна върху парапета и зарядите на прашката се посипаха с трополене по палубата.

— Мамка му! — кресна Локи. — Големите камъни свършиха ли?

— Свършихме ги — отвърна Джийн. Една жена с кама в зъбите се метна като акробатка на парапета и щеше да го прескочи, ако той не я бе блъснал с щит в лицето. Тя падна във водата.

— Да му се не види, колко ми липсват Проклетите сестри! — провикна се той.

Джабрил размаха като обезумял копието си, когато четирима-петима Владетели наведнъж се заловиха за парапета. Двама се пуснаха, но след миг нови двама се изтърколиха на палубата, стиснали саби. Джабрил падна по гръб и прониза единия в корема. Джийн докопа прашката на Гуилем, метна ремъка на гърлото на другия и го удуши като едно време в Камор. Още един моряк подаде глава и се прицели с арбалет в Джийн от парапета. Локи го изрита в лицето и се почувства от главата до петите като легендарния герой с падащото буре бира.

Надигналите се над водата писъци подсказаха, че става нещо ново. Локи предпазливо погледна през борда. Край лодката, като прозрачно одеяло, се стелеше подобна на желе маса и пулсираше със слабо вътрешно сияние, видимо дори на дневна светлина. Локи видя как тя притегли и погълна един плувец, който потъна в нея с писъци. След мигове лепкавото вещество около краката им се обагри в червено и той се загърчи. Веществото изсмукваше кръвта му през порите така, както човек изсмуква сока от мек плод.

„Фенер на смъртта“, както винаги привлечен от мириса на кръв във водата. Това беше ужасна смърт дори за хората, които Локи упорито се мъчеше да убие… Но чудовището и другите, които несъмнено щяха да дойдат, щяха да се погрижат за плувците. Владетелите вече не се катереха по парапетите. Малцината оцелели в лодката долу трескаво се мъчеха да избягат от страшилището във водата. Локи пусна копието си и вдъхна дълбоко няколко пъти — имаше остра нужда от това. Миг по-късно една стрела се заби в парапета две стъпки над главата му. Още една изсвистя покрай нея и не улучи, трета се заби в руля.

— Скрий се! — извика той и се огледа като обезумял за прикритие. След малко Джийн го награби и го издърпа вдясно, където се беше прикрил зад тялото на Гуилем. Джабрил пропълзя зад компасната будка, а Мумчанс и помощникът му повториха номера на Джийн с тялото на Стрева. Локи усети тласък — поне една стрела се беше забила в тялото на интенданта.

— После може да ни е гадно, че сме ползвали мъртъвците така — провикна се Джийн. — Но, по дяволите, те вече са предостатъчно!

11

Идрена Корос застана на парапета и едва не уби Замира още с първия замах на ятагана си. Бронята от елдерглас отблъсна острието, но Замира пламна при мисълта, че е отпуснала гарда. Тя атакува с двете саби, но дребничката и гъвкава Идрена разполагаше с достатъчно пространство да отблъсне едната и да избегне другата. Толкова бързо и толкова леко… Замира скръцна със зъби.

Две остриета срещу едно, а Корос изпълваше въздуха между тях със смъртоносна сребърна мъгла. Замира загуби шапката си, а без малко и врата си — успя да парира в последния миг. Още един замах изсвистя покрай жилетката й, втори разряза единия й предпазител. Мамка му… Тя отстъпи назад и се блъсна в един от моряците си. Нямаше накъде да отстъпва повече.

Корос извади извита кама с широко острие и я стисна в лявата си ръка. Направи фалшиво движение с нея и удари с ятагана коленете на Замира. Замира пусна сабите, пристъпи към Корос и опря гръд в нейната. Стисна раменете й и я бутна надолу с всичка сила. В това тя най-сетне имаше предимство, а и още нещо. Мръсният бой обикновено надвиваше красивия.

Замира заби лявото си коляно в корема на Идрена. Идрена се свлече долу. Замира я хвана за косата и заби юмрук в брадичката й. Зъбите на дребната жена изщракаха като билярдни топки. Замира я вдигна на крака, бутна я назад и я наниза право на меча на Владетеля зад нея. По омазаното с кръв лице на жертвата трепна изненада, а после умря заедно с нея. Облекчение, не ликуване обзе Замира.

Тя вдигна сабите си от палубата и когато морякът отпред извади меча си от тялото на Идрена и го пусна, изведнъж едната от тях опря в гърдите му. Битката продължи. Замира действаше механично — сабите й се издигаха и падаха върху пищящите вълни от Роданови моряци, а смъртите се сливаха в червена какофония. Хвърчаха стрели, кръвта омазваше палубата под нозете й, а корабите се лашкаха върху вълните и придаваха на всичко наоколо нестабилност като в кошмар.

Бяха изминали минути, а може би векове, когато Езри застана до нея и я дръпна от парапета. Бойците на Роданов се прегрупираха. Палубата беше затрупана с убити и ранени, оцелелите от нейния екипаж стъпваха върху тях, препъваха се един в друг и падаха.

— Дел, ранена ли си? — изпъшка Замира.

— Не. — Езри беше цялата в кръв. Кожената й ризница бе разрязана, а косата й — разрошена, но иначе като че беше добре.

— Хвърковатият отряд?

— Нямам представа, капитане.

— Насрин? Утгар?

— Насрин е мъртъв. Утгар не съм го виждала, откакто битката започна.

— Дракаша! — Един глас надвика стоновете и мърморенето на тълпата и от двете страни. Гласът на Роданов. — Дракаша! Прекрати боя! Всички, прекратете боя! Дракаша, изслушай ме!

12

Роданов погледна стрелата, забила се в дясното му рамо. Болеше, но това не бе дълбоката мъчителна агония, знак, че е опряла в костта. Той се намръщи, закрепи острието на стрелата с лявата си ръка, а после с дясната счупи стрелата точно над него. Изохка, но и така можеше да мине, докато успее да се погрижи, както трябва. Пак вдигна боздугана и по палубата на „Владетелят“ покапа кръв.

Идрена беше мъртва. Проклятие, тя, негов помощник-капитан от пет години, лежеше на кървавата палуба. Беше си пробил път до нея с боздугана — разцепваше щитове, отблъскваше копия. Поне половин дузина Орхидеи го нападаха, но той отвърна достойно — събори Дантиер през борда. Но тук беше твърде тясно за бой, вълните лашкаха корабите, а защитата му беше твърде рехава. Замира бе пострадала тежко, но в този решителен сблъсък той бе възпрепятстван. Липсата на бой на кърмата на „Орхидеята“ означаваше, че и участта на лодките най-вероятно бе същата. Гадост. Поне половината му екипаж бе загинал. Време беше да извади втората си изненада и призивът му да прекратят битката бе сигналът за нея. Хайде, всички — последна игра, последна ръка, последно раздаване на картите.

— Замира, не ме карай да унищожа кораба ти!

13

— Върви по дяволите, клетвопрестъпнико и кучи сине! Давай, опитай пак, ако има още желаещи от екипажа ти да пукнат набързо!

Локи бе оставил Джабрил, Мумчанс и помощника му — заедно с фенерите на смъртта, както предполагаше — да пазят кърмата, и двамата с Джийн изтичаха напред в странно опразнилия се от стрели въздух, покрай купчините мъртви и ранени. Учената Треган ги задмина, тропайки с дървения си крак по дъските. Влачеше Раск подире си с една ръка. В средата на палубата Утгар дърпаше с кука нагоре решетката на главния товарен люк. В нозете му имаше кожена чанта. Локи предположи, че изпълнява някаква възложена му от капитана задача, и го подмина.

Откриха Дракаша и Делмастро на носа заедно с двайсетина оцелели Орхидеи, взрени в двойно повече Владетели отсреща. Езри прегърна страстно Джийн — беше цялата омазана с кръв, но явно още не бе проляла своята. Тук, горе, „Орхидеята“ все едно нямаше палуба, тя цялата бе затрупана с мъртъвци и берящи душа. Вади кръв се изливаха през борда.

— Не и аз — извика Роданов.

— Насам! — извика Утгар от средата на палубата. — Насам, Дракаша!

Локи се обърна и видя, че той държеше сива сфера с диаметър малко повече от педя и странно мазна повърхност. Беше я обхванал в лявата си длан над отворения товарен люк, а с дясната стискаше нещо, което стърчеше отгоре й.

— Утгар, какви, по дяволите, ги вършиш?! — възкликна Дракаша.

— Не мърдай, ясно? Или ще разбереш какво ще направя с това.

— Богове на небесата! — прошепна Езри. — Не е истина!

— Какво е това, по дяволите? — попита Локи.

— Гадна новина — отвърна тя. — Адски гадна. Това е „Злощастието на кораба“.

14

Джийн изслуша бързото й обяснение.

— Алхимия, черна алхимия, адски скъпа. Трябва да си ненормален да докараш такава в морето по същите причини, поради които повечето капитани странят от огненото масло. Но е още по-страшна. Цялата се нажежава до бяло. Не можеш нито да я пипнеш, нито да я приближиш. Оставиш ли я на палубата, тя я прогаря чак до трюма и пали всичко по пътя си. По дяволите, сигурно и водата ще запали. Намокриш ли я, не гасне.

— Утгар! Копеле недно! Предател! Как можа… — кресна Дракаша.

— Предател? Не, аз съм човек на Роданов — съм и съм бил, още преди да дойда в екипажа ти. Той го измисли! Ако съм ти служил добре, Дракаша, то съм си вършил работата.

— Застреляйте го! — нареди Джийн.

— Това, дето го държи, е фитил — поясни Езри. — Мръдне ли дясната си ръка, или го убием и той изпусне сферата, фитилът ще се изскубне и тя ще се запали. Тези проклетии за това служат, ясно? Един човек може да държи сто души в плен, стига да застане на точното място.

— Утгар — призова го тя. — Утгар, ние печелим битката.

— Можеше и да я спечелите. Защо според теб се намесих?

— Утгар, моля те. Този кораб е затрупан с ранени. Децата ми са долу!

— Да, знам. Затова най-добре хвърли оръжието! Наредете се до десния парапет. Стрелците да слязат от мачтите. Всички, успокойте се — и съм сигурен, че всеки го очаква добър изход, освен за теб, Дракаша.

— Ще ни заколят и ще ни метнат зад борда! — кресна Треган, застанала на горното стъпало на стълбата към каютите с арбалет в ръка. — Това ти е добрият изход, нали, Утгар? — Тя се устреми към оградата на квартердека и вдигна арбалета на рамо. — Корабът е затрупан с ранени и аз отговарям за тях, мръснико!

— Треган, недей! — писна Дракаша.

Но Учената жена вече бе извършила делото си — Утгар подскочи, когато стрелата се заби под кръста му, а сивата сфера се люшна напред и се изплъзна от дланта му. Десницата му издърпа белия шнур. Той се строполи на палубата, а устройството падна и изчезна в трюма.

— По дяволите! — изруга Джийн.

— Не, не, не! — прошепна Езри.

— Децата! — чу се да казва Джийн. — Мога да ги изведа…

Езри се вторачи в товарния люк отвратена. Погледна любимия си, после — отново люка.

— Не само тях — рече тя. — Целия кораб.

Тя го награби, уви ръце около врата му и го притисна така, че не можеше да диша, а после прошепна в ухото му:

— Проклет да си, Джийн Танен. Така… така ме затрудняваш.

А после го удари в корема толкова силно, че му се струваше невъзможно. Той падна по гръб и се преви в агония и щом тя го пусна, проумя намеренията й. Нададе нечленоразделен, гневен, отричащ вик и посегна да я хване. Но тя вече тичаше към люка.

15

Локи разбра какво е намислила Езри още в мига, когато я видя как сви юмрук, но Джийн, чиято съобразителност бе притъпена от любовта, от умората или и от двете, просто не загря. Но преди Локи да успее да се задейства, тя удари любимия си, бутна го назад и той се препъна в него. Успя да вдигне очи тъкмо когато тя скочи в люка, над който миг по-късно се надигна неестествено оранжево сияние.

— О, Уродливи страже, всичко в ада да гори дано! — прошепна той. Виждаше всичко забавено, сякаш самото време потече като изстиващ сироп…

Треган стоеше на квартердека, изгубила ума и дума, и очевидно не осъзнаваше какво е причинило нейното иначе добро дело.

Дракаша залитна напред със сабите в ръце, ала се забави твърде много — нито успя да спре Езри, нито да хукне заедно с нея.

Джийн пълзеше — мърдаше едва-едва, но напрягаше всеки мускул и пълзеше след нея, напразно протегнал ръка след вече изчезналата жена.

Екипажите и на двата кораба се взираха, облегнати на оръжията си и един на друг, временно забравили битката.

Утгар посегна към стрелата в гърба си и затреперя немощно. Пет секунди бяха минали, откакто Езри скочи в трюма. Пет секунди — и писъците, новите писъци, екнаха.

16

Тя изскочи горе по стълбите откъм главната палуба, стиснала сферата в ръце. Не, не беше само това, осъзна с ужас Локи — тя сигурно е била наясно, че ръцете й няма да издържат. И сигурно затова бе притиснала сферата към себе си.

Кълбото пламтеше — миниатюрно слънце, то сияеше с ярките цветове на разтопено сребро и злато. Локи усещаше горещината по кожата си от трийсет стъпки, ужасен от светлината, и веднага долови странния мирис на опърлен метал. Тя тичаше с всички сили, втурна се към парапета и отчаяно се метна към него. Гореше цялата, пищеше, устремът й бе неудържим.

Стигна до левия парапет и с последно рязко усилие на гърба, краката и остатъка от лявата й ръка запокити сферата над водата към „Владетелят на ужаса“. Тя още повече се разгоря в полет — комета от разтопен метал. Екипажът на Роданов се разбяга и сферата тупна на палубата.

Не можеш да я пипнеш, бе казала Езри… Е, явно можеше. Но Локи вече бе разбрал, че не можеш да я пипнеш и да оживееш. Стрелата, която я улучи в корема миг по-късно, бе твърде закъсняла да предотврати хвърлянето, твърде закъсняла за каквото и да било. Димящото тяло на Езри падна на палубата и тогава адът се развилия за последен път тази сутрин.

— Роданов — кресна Дракаша. — Роданов!

В средата на „Владетелят на ужаса“ изригна огнено сияние — пламтящото, търкалящо се кълбо най-сетне бе избухнало. Нажежено до бяло алхимично вещество заваля в люковете, подпали платната, погълна моряците и почти разцепи кораба на две само за секунди.

— Щом „Владетелят“ ще изгори, всички да завземат „Орхидеята“! — изкомандва Роданов.

— Отблъснете ги! — извика Дракаша. — Отблъснете и прогонете нападателите! Остър завой ляво на борд, Мум! Остър завой ляво на борд!

Локи усети отново парене по дясната си буза. „Владетелят“ бе вече обречен и ако „Орхидеята“ не се изтръгнеше от вантите, бушприта и останките му, огънят щеше да погълне и двата кораба. Джийн бавно пълзеше към тялото на Езри. Локи чу как зад тях отново екнаха звуци от битка и му мина през ум да се включи, ала после осъзна, че ако остави Джийн сега, никога нямаше да си прости. Нито пък да заслужава прошка.

— Мили богове! — прошепна той, когато я видя. — Моля ви, не! О, богове!

Джийн се задавяше от ридания, прострял ръце над нея. И Локи не знаеше къде би могъл да я докосне. Толкова малко бе останало от нея — кожата, дрехите, косата, всичко се бе стопило в ужасна смес. Ала въпреки това тя още мърдаше и се мъчеше да стане. Продължаваше да се мъчи да си поеме някакво подобие на дъх.

— Валора… — Учената Треган куцукаше към тях. — Валора, недей, не пипай…

Джийн заудря по палубата и закрещя. Треган коленичи до обгорялата Езри и извади кинжал от ножницата на колана си. Локи се смая, щом забеляза стичащите се по страните й сълзи.

— Валора… — рече тя. — Вземи това. Тя вече е мъртва. Тя има нужда от теб, в името на боговете.

— Не! — изплака Джийн. — Не, не, не…

— Валора, погледни я, по дяволите! Не може вече да й се помогне. Всяка секунда за нея е час и тя се моли за кинжала.

Джийн грабна ножа от ръката й, избърса очи с ръкава си и потръпна. Като дишаше дълбоко, въпреки ужасната миризма на изгоряло, просмукала въздуха, той замахна с ножа към нея, разтресен от ридания като паралитик. Треган хвана ръцете му, за да не треперят. Локи затвори очи.

А после всичко свърши.

— Съжалявам… — рече Треган. — Прости ми, Валора. Не знаех… Не знаех какво е това нещо в ръцете на Утгар. Прости ми.

Джийн мълчеше. Локи отново отвори очи и го видя как става, сякаш в унес, едва удържащ риданията си, все още с камата в ръка. Вървеше и сякаш не забелязваше, че битката продължава да кипи зад него. Вървеше право към Утгар.

17

Още десетима Орхидеи паднаха на носа, докато ги спасяваха — по заповед на Замира те бутаха с всички сили „Владетелят“ с копия, куки и алебарди, за да изтласкат бушприта и въжетата му по-далеч от „Орхидеята“, а оцелелите моряци на Роданов на носа се бореха като демони да избягат. Но с помощта на Мумчанс успяха и двата тежко пострадали кораба най-сетне се откъснаха един от друг.

— Всички на палубата! — извика Замира и от усилието й се зави свят. — Всички на палубата! Хващайте въжетата! Обърнете ни на запад, вятърът да ни духа отзад! Пожарникарите, в трюма! Занесете ранените на кърмата при Треган! — Ако предположим, че Треган е жива, ако предположим… много неща. По-късно щяха да скърбят. Трудностите не бяха свършили.

Роданов не се бе включил в последното нападение над „Орхидеята“. За последно Замира го видя да тича към кърмата и да си пробива път с бой през пламъците към руля. Дали в последно напразно усилие да спаси кораба си, или да унищожи нейния, то той се бе провалил.

18

— Помощ! — прошепна Утгар. — Помощ, извади я. Не мога да я стигна.

Едвам мърдаше, а погледът му се беше изцъклил. Джийн коленичи, взря се в него, замахна и заби камата в гърба му. Утгар вдъхна стъписан. Джийн заби ножа отново и отново, и отново. Локи го гледаше. Докато не остана съмнение, че Утгар е издъхнал, докато гърбът му не се покри с рани, докато Локи най-сетне не посегна и стисна китката му.

— Джийн…

— Не помага! — възкликна невярващо Джийн. — Богове, не помага!

— Знам — промълви Локи. — Знам.

— Защо не я спря? — Джийн се хвърли върху Локи, стисна го за гърлото и го повали на палубата. Локи се задави, опита се да се съпротивлява, но това му помогна точно колкото очакваше. — Защо не я спря?!

— Опитах. Тя те блъсна върху мен. Беше наясно как ще постъпим, Джийн. Знаеше. Моля те…

Джийн го пусна и се дръпна също тъй бързо, както беше нападнал.

— О, богове, прости ми! Прости ми, Локи.

— Винаги — отвърна Локи. — Джийн, толкова, толкова съжалявам… Не бих… не бих позволил това да се случи за нищо на света. За нищо на света, чуваш ли ме?

— Да — промълви приятелят му, зарови лице в шепи и не каза нищо повече.

На югоизток пожарът на борда на „Владетелят на ужаса“ оцветяваше морето в червено. Мачтите и платната горяха, овъглено платно се сипеше като вулканична пепел по вълните, огънят поглъщаше корпуса и най-сетне се превърна в планина от дим и пара, когато овъгленият кораб потъна под водата.

— Равел! — Дракаша хвана Локи за рамото и го извади от унеса му. — Помогни ми, ако можеш. Аз…

— Добре съм. — Локи се изправи със залитане. — Мога да помогна. Но може би… не закачай Жером…

— Да — отвърна тя. — Равел, имаме нужда от…

— Стига, Замира. Стига с тези Равел това, Коста онова. Пред екипажа да. Но за приятелите съм Локи.

— Локи — повтори тя.

— Локи Ламора. Не го… Их, то пък на кого да го кажеш, по дяволите? — Той постави длан върху нейната и двамата изведнъж се прегърнаха.

— Съжалявам — прошепна той. — Езри, Насрин, Малакасти, Гуилем…

— Гуилем?

— Да, и той… Един от стрелците на Роданов. Съжалявам.

— Богове! — възкликна тя. — Гуилем беше на „Орхидеята“, когато я откраднах. Последният от първоначалния екипаж. Ра… Локи. Мум държи руля и засега нищо не ни заплашва. Трябва… Трябва да сляза да видя децата. И освен това… трябва да се погрижиш за Езри. Те не бива да я виждат такава.

— Ще се погрижа — отвърна той. — Виж, слизай долу, аз поемам всичко на палубата. Ще отнесем останалите ранени при Треган. Ще покрием всички трупове.

— Много добре — рече тихо Замира. — Палубата е твоя, мастер Ламора. Скоро ще се върна.

„Палубата е моя“ — помисли си Локи, докато оглеждаше пораженията от битката: висящи въжета, повредени ванти, строшен парапет, стрели, набодени навсякъде. Средата на палубата и бакът бяха целите отрупани с тела. Оцелелите се движеха сред тях като призраци, мнозина куцукаха и се подпираха на копия и лъкове.

„Богове! Значи ето какво било командването. Да гледаш последиците в очите и да се преструваш, че не трепваш.“

— Джийн — прошепна той, наведен над седящия на палубата едър мъж. — Джийн, ти остани тук. Стой, колкото си искаш. Аз ще съм наблизо. Само трябва да се погрижа за това-онова, става ли?

Джийн едва забележимо кимна.

— Така. — Локи се огледа отново, този път за най-леко ранените. — Конар! Големия Конар! Докарай една помпа — първата работеща, която намериш. Пусни маркуч в товарния люк и накваси хубавичко главния трюм! Не можем да оставим нещо да тлее долу. Оскари! Ела тук! Донеси ми платно и ножове. Трябва са се погрижим за всички тези… всички тези хора.

Всички мъртви моряци на палубата. „Трябва да се погрижим за тях тук — помисли си Локи. — А после аз ще се погрижа за тях и в Тал Верар. Веднъж завинаги.“