Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (29)

Улица „Бундегатан“, 21,50

Някой празнуваше петдесетия си рожден ден в предназначената за тържества зала на тавана. Бурята бе отминала и Флора можеше да чуе смеха на гостите, който ехтеше на стълбището под звуците на песента на група Пеп „Висок стандарт“. Флора не можеше да проумее как не се срамуваха да я пускат.

Лежеше неподвижно в леглото, обладана от силна омраза към света на средната класа, към който принадлежеше по рождение. Не можеш да си позволиш да си различен, да изпъкваш; ако решиш да си малко луд или малко черен, то трябва да го показваш по естетичен начин. Всичко останало следва да обсъдиш с психолога си. Флора нямаше място тук. Искаше й се да се разкрещи, да размаха ръце, да експлодира в усмирителната риза на толерантността.

Изпратиха Виктор да си легне още в девет и половина, а Флора отказа поканата да се присъедини към празника, отправена й с най-радостния тон, сякаш нищо не се бе случило и животът им можеше да продължи да тече по стария чудесен начин.

Измъкна се от леглото, отиде в дневната и пусна телевизора, за да изгледа новините. Петер така и не й се обади повече, а тя не посмя да му звънне и да наруши тишината.

В новините говореха почти единствено за пробудените. Някакъв професор по молекулярна биология обясни, че агресивната разлагаща бактерия се оказала коензим на име АТФ^[1], основен източник на енергия за клетките. Най-странното бе, че той оцеляваше при такива ниски температури.

— Като тесто, което узрява на снега — обясни професорът, който често се появяваше в различни забавни програми.

Огромната жизнеспособност на въпросния ензим обясняваше и как наскоро починалите бяха успели да превъзмогнат първоначалната скованост на телата си. Мускулите се схващат именно при разграждането на АТФ.

— Нека да предположим за миг, че става дума за мутирал вариант на АТФ. Но…

Професорът сключи палеца и показалеца си, засили ефекта от думите си.

— … все още не знаем дали ензимът е причината за пробуждането им, или новите му свойства са резултат от него.

Професорът разтвори ръце и се усмихна, сякаш очакваше от зрителите да му помогнат да открие отговора на този въпрос. Причина или резултат? Как смятате? Самоувереното му поведение определено не допадна на Флора — как можеше да обсъжда случилото се, сякаш става дума за предимствата и недостатъците на забраната на риболова на треска.

Следващата новина обаче я накара да приближи лице към екрана.

Този следобед бяха пуснали един телевизионен екип в „Дъндерид“. Репортажът показваше огромна болнична зала с около двайсетина пробудени, които седяха по пода, на легла и столове. Камерата се спря първо на лицата им. Удивителното бе, че всички имаха едно и също изражение — на безмълвно учудване. Очите им бяха оцъклени, а устните — леко разтворени. Всички носеха синьо болнично облекло и приличаха на група ученици, присъстващи на представлението на някакъв фокусник.

След това камерата се отдалечи и веднага стана ясно какво всъщност гледат — един метроном. Бяха го поставили върху маса на колелца, а стрелката му се люшкаше напред-назад, тик-так, тик-так, пред очарованата си публика. До него имаше медицинска сестра, седнала на стола с изправен гръб. Явно знаеше, че я снимат.

„Вероятно тя го пуска отново, когато спре.“

Четецът обясни как ситуацията в болницата се е подобрила значително, след като открили ефекта на метронома, и сега търсеха още методи.

Следваше прогнозата за времето. То щеше да продължи да бъде нестабилно.

Флора спря телевизора и се загледа в собственото си отражение в екрана. В стаята стана толкова тихо, че отново можеше да чуе шума от таванския етаж. Сега пееха стара борческа песен, почти полифонично. След като я изкараха до края, продължиха да говорят на висок глас и да се смеят.

Флора се облегна назад, а после се излегна на пода.

„Знам — помисли си тя, — знам какво липсва. Смъртта. Смъртта ги е изоставила. За мен тя е всичко.“

Усмихна се сама на себе си.

Виктор излезе от стаята си. Носеше само слипове и изглеждаше толкова слабичък и крехък, че я обзе силно чувство на нежност.

— Флора — рече той. — Мислиш ли, че са опасни? Като във филма?

Флора му даде знак с ръка да дойде да легне до нея на пода. Брат й така и стори, като сви колене до брадичката си, сякаш му беше студено.

— Филмът е измислица — рече тя. — Да не би да вярваш и в базилиска от книгите за Хари Потър?

Виктор поклати глава.

— Добре. Вярваш ли, че… Вярваш ли, че има елфи и хобити? Като във „Властелинът на пръстените“?

Виктор се замисли за миг, после поклати глава и рече:

— Не, но съм сигурен, че има джуджета.

— Да — съгласи се Флора. — Но не се разхождат с брадви, нали? Не. Зомбитата от филма са като базилиска и Амгъл.

— Ами какви са истинските тогава?

— Истинските… — Флора погледна към тъмния телевизионен екран. — Истинските са добри. Или поне не ни желаят злото.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Хайде, отивай да си лягаш.