Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Корекция
beertobeer (2013)

Издание:

Автор: Ив Малиноф

Заглавие: Да платиш цената

Издател: Издателство „Мърлин Пъбликейшън“,

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: Българска

Редактор: Силвия Великова

ISBN: 954-714-013-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5251

История

  1. — Добавяне

Първа част

Глава 1

Сара Лакомб се погледна още веднъж в огледалото над безупречно подредената си тоалетна масичка вляво от прозореца на просторната спалня. „Май че се получи добре“ каза си със задоволство тя като внимателно изследва отразения образ. Фризьорката се беше постарала безмълвно, изпълнявайки всичките й извънредно точни указания. Тя знаеше, че клиентката й Мадам Лакомб нямаше да допусне и минимално отклонение от изискванията си за цвета, дължината и формата на класическата прическа. В противен случай Тина трябваше да си намери работа другаде, далеч от Сан Клементе. Местното дамско общество почиташе Мадам Лакомб и често се вслушваше в коментарите и съветите й. В този малък южнокалифорнийски град тя бе безспорен лидер на мнение.

Днес бе особен ден.

Затова подсказваха и още неразопакованите й куфари във фоайето. Сара бе долетяла обратно у дома от Ню Орлиънс няколко дни предварително. Всички я очакваха поне след седмица.

— Как изобщо можеше да им мине през ума, че няма да присъствам — запита се с усмивка тя, докато внимателно подбираше брошка за официалната си вечерна рокля. Не й отне много време. Знаеше как точно трябва да изглежда за изключителен случай като този и предварително си бе набелязала два-три тоалета със съответните аксесоари от съдържанието на грижливо поддържания си гардероб. Стенният часовник показваше 5:25 следобед, когато тя си сложи умерена доза „Амариж“ и се отправи към слънчевата тераса, където я очакваше удоволствието от последното й за деня еспресо „Segafredo-Zanetti“. Седна на един от белите плетени столове край украсената с дантелена покривка и цветя масичка, погледна към океана и докато отпиваше първата ароматна глътка италиански еликсир се заслуша в птичките. Сара искрено обичаше дома си и му се наслаждаваше всеки миг. Обърната към Пасифика, къщата в стар испански стил, каквито бяха повечето тук, в Сан Клементе, следваше релефа на невисокия скат, заобиколена от прекрасно обработена градина, оформена на малки терасовидни кътчета. Просторната веранда откриваше величествена гледка към ревящите вълни и заедно с това създаваше уют, заслонена от пъстри цветя и пълзящи растения.

Сара погледна още веднъж поканата, изпратена й лично от Джош Уолтън, колкото да свери за пореден път часа и мястото, където трябваше да отиде и я прибра в чантата си при неразпечатаната телеграма, която изненадващо получи на името на племенника си преди час. Беше й повече от странно защо някой си беше направил труда да я изпрати чак тук, вместо на адреса му на 17-та улица в Санта Моника, или направо в офиса на секретарката. Несъмнено беше свързана с някое от опасните му разследвания, които я хвърляха в таен ужас. Той често рискуваше повече отколкото й се искаше и въпреки че постоянно се самоубеждаваше, че е голям мъж, който знае какво прави, притесненията не я напускаха с месеци щом усетеше, че пак се е захванал с някаква тъмна история.

Опита да си представи как ли ще завърши днес предстоящата тържествена вечер? С възторг или с унили ръкостискания? Вече в края на 60-те си години, тя бе преживяла достатъчно за да знае, че неуспехите са обичайното преддверие към победите, а те от своя страна примамлив връх, след който се крие подвеждащия склон надолу.

— Само че младежите го взимат много навътре — каза си мадам Лакомб и бавно остави крехката чашка от майсенски порцелан. Време беше да тръгва.

Погледна се още веднъж докато преминаваше през фоайето към външната врата, сложи си внимателно кърпа, която трябваше да запази прическата й непокътната и приготви ключовете.

На алеята отпред я очакваше идеално измития й тъмносин Крайслер Ле Барон — кабриолет, естествено със свален покрив. Гордо влезе в него, включи любимата си радиостанция и затъкна един голоаз в седефеното цигаре. Щракна със старинната си сребърна запалка и плавно пое към крайбрежното щатско шосе №1 в посока Лос Анджелис. Беше си оставила достатъчно време, за да се наслади изцяло на шофирането под мекото късно слънце, музиката, гледките и мириса на океан.

 

 

Още от обяд Century Plaza Hotel & Tower на „Булеварда на звездите“ бе направо окупиран. Може би само церемонията за връчването на Оскарите предизвикваше по-голяма суматоха в центъра на Лос Анджелис от тази. Фургоните и площадките за външните камери на телевизионните канали вече бяха на предвидените места и тълпи техници ги обхождаха със съсредоточен и забързан вид. Те чудесно знаеха, че най-големите шефове на националните телевизионни компании са долетели от цялата страна, за да присъстват на събитието и каквито и да било пропуски са абсолютно немислими. Зяпачите също бяха заели удобни позиции, за да наблюдават пристигането на познатите им от екрана телевизионни звезди, а допълнителното полицейско подразделение, ги държеше под око и не им позволяваше да объркват традиционно натоварения автомобилен трафик.

Панаирът на суетата набираше скорост с изрязани вечерни рокли, бижута на „Картие“ и оценяващи погледи. Непримирими конкуренти се поздравяваха с прекомерна веселост, обединени от надеждата, че именно те ще са героите на деня днес и отработено позираха за камерите и фотообективите на колегите от медиите. Освен за да се покажат и да се завъртят за пореден път край вездесъщите президенти на телевизионни канали и спонсорите, бяха дошли за най-важното. Да чуят дали името им няма да бъде измежду наградените за най-добри постижения в тази безскрупулна индустрия телевизионната журналистика.

Мадам Лакомб остави колата си в подземния паркинг и се качи в просторното фоайе на Century Plaza. Бързо намери необходимия й асансьор и докато влизаше натисна внушителния по размерите си бутон за съответния етаж. Вратите вече се затваряха пред нея, когато красив чернокож мъж, елегантно облечен, препречи крак на фотоклетката и бързо се вмъкна в луксозната кабина. Носеше в ръцете си папка с разпечатки и бързо я прелистваше без да вдига поглед. Изведнъж се замисли за нещо и несъзнателно се взря в огледалото:

— Сара? — изненадано се обърна той към нея и равните му бели зъби заискряха заедно с топлите му очи.

— Здрасти Франки — го поздрави тя с нескрита симпатия.

— Ама, Сара, днес си направо страхотна! Погледни се само! — почти извика от възторг той — Зная, че си измислила машина на времето и си я спряла на 32-я си рожден ден, но това, което виждат очите ми е за-бе-ле-жи-тел-но!

Мадам Лакомб го изгледа с шеговито недоверие. Франк Търнър по инерция се престараваше в комплиментите.

— Хайде, Франки, кажи още нещо, не спирай. Всяка стара и сбръчкана скумрия като мен има нужда от фон дьо тен за самочувствието си.

На лицето му се изписа престорено разочарование, което трябваше да означава „Защо говориш така!“ или нещо подобно. Бе му необходим само миг, за да измисли нещо по-специално, което вярваше, че е подходящо за изискана дама:

— Повярвай ми изглеждаш като Английската кралица, — с видимо удоволствие изрече той.

— Напълно си прав — съгласи се неочаквано тя и добави: — Ако имаш предвид кралицата майка. Тя скоро ще навърши 100.

Франк млъкна и поклати засмян глава. Не се беше родил още тоя, който можеше да излезе на глава със Сара Лакомб. Приближаваща седемдесетте тя все още беше енергична като фурия. Стройна и жилава организираше тържества, благотворителни акции, навестяваше изпаднали в депресия нейни връстници, просто, за да им изчете една ободряваща и изпълнена с умерени френски ругатни морализаторска реч на тема: „Няма непреодолими ситуации в живота“.

— Чакай, всъщност не трябваше ли да си в Ню Орлиънс? — сепна се Франк.

— Точно така и продължавай да мислиш, че съм там, каза тя. — Все едно че пред теб е привидение. И дори не си помисляй да кажеш на моя непрокопсаник, че съм в залата.

— Ама защо, той и Джини сега ще пристигнат, ще ти се зарадват и можете да седнете заедно. Все пак такъв случай…

Тя направи категоричен жест с глава.

— Това е негов ден, Франки и неин. Ако спечели ще съм щастлива и ще го поздравя, ако не, ти знаеш, аз съм в Ню Орлиънс, докато преглътне разочароването си, което с нищо няма да покаже. Знаеш го какъв е. Няма да се чувства добре ако стана свидетел на нещо друго, освен на успех.

— Сара, мисля все пак, че не си права…

— Разбра ли какво ти казах Франки? Аз съм в Ню Орлиънс и се отегчавам там с партии бридж и дъртаци на моята възраст. Не си ме видял, това е. Ако се изпуснеш и споменеш нещо, обещавам ти веднага да звънна на една-две от бившите ти съпруги, за да им предам настоятелното ти желание да се сдобрите.

— Гроб съм Сара, само не това! — с непресторен ужас се помоли хубавецът, оператор на ССН и бивш фотограф от ВВС на Съединените Щати.

Асансьорът плавно спря на етажа.

— Ако всичко е наред, ще се видим на коктейла — каза му вместо сбогуване мадам Лакомб.

— Окей. И, стискай ни палци! — Франк направи съответния жест и с двете ръце.

— Нали затова съм дошла. Хайде успех!

 

 

Тя си избра незабележимо място вдясно от входа на залата и седна. „Los Angeles Ballroom“ бе несъмнено най-луксозната зала за официални събития по цялото западно крайбрежие. Близо двете хиляди поканени бързо заемаха местата си докато разглеждаха наоколо с любопитство. Реконструкцията бе завършила само преди месеци. „Los Angeles Ballroom“ беше новост, истински впечатляващо място. Само за „дооформянето“ администрацията на Century Plaza беше заплатила повече от милион и сто хиляди долара, които личаха във фините махагонови ламперии, копринените тапети в кремав цвят и бляскавите кристални полукълба отгоре. Скрита от очите оставаше цяла планина от скъпоструващи електронни системи за озвучаване, секторно осветление, гигантски видеоизображения и високоскоростни компютърни връзки.

Залата плавно потъна в полумрак и прожекторите фиксираха сцената.

Сара въздъхна.

Започваше се.

В този миг в полумрака на залата със забързана крачка влезе солиден мъж на средна възраст, придружен от висок младеж, вероятно сътрудник или секретар. Сара го позна. Дори един кратък поглед бе достатъчен на всеки да забележи онова контролирано самочувствие и излъчване на власт, които бяха характерни за дългогодишните професионални политици. Беше губернаторът на Тексас. Вместо да заеме място сред почетните гости на първите редове той заобиколи зад седналите, сви наляво и незабелязано премина през малка врата недалеч от сцената. Пристигането му я накара да се усмихне. Без да е сигурна, инстинктивно усещаше какво ще се случи. Пулсът й мигновено догони трескавите й предположения и с нарастващо нетърпение се загледа в парадните жестове на водещия, застанал в светлината на прожекторите.

Шоуто набираше скорост по познатия сценарий.

Напрежението се покачваше успоредно с репетираните речи, преизпълнени с насилен хумор и патос.

Следваха ги общи хвалебствия и разточителни благодарности.

Изнервящо изобилие на „забавни“ изпълнения отлагаше момента, който всички очакваха затаили дъх.

След час, съизмерим само с хилядолетие той дойде.

С тържествена музика и сноп светлина.

С бял плик.

Тишина.

Задъхано тежко мълчание.

— And the winner is…

Шумоленето на хартията разцепи тишината.

— … Кристофър Лакомб с екипа на CCN! — обяви водещия.

Аплодисменти.

Думи и погледи.

Церемониалният блясък на славата.

Радост, завист, презрение…

Всичко си беше на мястото.

Коронясваха победителя. Престижната награда „Репортер на годината“ увенчаваше блестящата журналистическа кариера на един преуспял мъж.

Ръкопляскаха му и се готвеха да го съсипят.

Тихо.

С почит, пари и обществено признание.

След минута вече атакуваха:

— Поздравления Крис, винаги съм знаел, че си най-добрият. Обади ми се. Моята телевизионна компания има интересно предложение към теб. Направо няма да можеш да откажеш. Не мисля, че цял живот трябва да работиш за конкурентите ми.

— Хей Крис, помниш ли ме? Щях да падна, когато разбрах, че си сред номинираните. Не вярвах, че в този отвратителен бизнес могат да отдадат дължимото на суперпрофесионалист като теб. Твърде голям си, за да те разберат и подкрепят от страх да не станеш прекалено голям. Но сега си! И се радвам, ужасно се радвам. Хайде да се видим и да направим една работа заедно. Обезателно, обещай ми. Разполагам с невероятна информация. Ще е страшен успех. Гарантирам ти. Мога да съм ти много полезен, нали разбираш… не ме забравяй.

— Господин Лакомб, Крис, мога ли да ви наричам Крис? Вие сте направо невероятен. Ах, как ви се възхищавам. Та вие сте направо един медиен Робин Худ. Явление! Аз ще се радвам да ми отделите малко време. Готвя се да напиша книга за вас, разбира се с вашето позволение. Вече говорих с татко. Ще я издаде по целия свят, знаете, той може. Вие предлагате условията. „Кристофър Лакомб — новият Колумб на телевизионна Америка!“ Как ви се струва? Само кажете „да“ и аз съм изцяло на ваше разположение. Денонощно. Вярвам, че няма да ми откажете. Женска интуиция…

— Моля да ни извините госпожице Хартман, но бих искала най-после да поздравя племенника си. Това е правото на роднините. — Сара се появи точно навреме. Както винаги. Горда, но сдържана бе надула платната като атакуваща пиратска галера и никой не можеше да противопостави на хладната й категоричност.

Прегърна го.

— Браво, Крис. Гордея се с теб момчето ми!

Видя как в погледа му се преплитаха изненадата и дълбоката му признателност към нея. Благодари й, целуна я нежно и сложи ръка на раменете й. Приковали погледите на врагове и съмишленици тръгнаха към дъното на залата, където в компанията на колеги ги очакваше Джини.

— Малката Хартман само не ти бръкна в панталона — посрещна любимия си с престорено безгрижна усмивка тя. Днес повече от всякога се страхуваше да не го загуби. Напоследък нещо ставаше с Крис, а тя все още не бе намерила разумно обяснение за скритата му напрегнатост. Усети я и тази вечер и отново се почувства сама в своята несигурност. Освен това той вече беше не само телевизионна звезда, а Звезда №1.

Крис иронично поклати глава на забележката й.

Извади тънка пура. Пое чашата с тъмен ямайски ром, донесена му от Франк. Запали, вкуси силния тютюн и отпи с удоволствие. Притвори очи. Беше прекрачил в своя свят на истинските неща, заобиколен от истинските приятели, от хората, на които се доверяваше и обичаше. Прегърна Джини и Сара. Остана така за момент с двете любими жени. Най-важните в неговия 38-годишен живот.

Олелията и официалностите вече му идваха в повече. Неприятно му бе това прекомерно внимание и раздутите хвалби. Нямаше нужда от тях. Осъзнаваше потенциала си и знаеше, че все още е далеч от предела му. Критичната му самооценка за постигнатото и грешките винаги имаше приоритет пред ласкателствата и напудреното признание постфактум. Не му беше необходимо потвърждението на другите, че е прав. Поне не на тези наоколо. Те бяха първите, които заявяваха: „Този Лакомб, пак се е захванал с някаква абсурдна история. Нищо няма да излезе от нея, само главоболия за горкия Джош. Това е встрани от главния проблем“. А после идваха да му заявят, че винаги са вярвали на нюха му и са предрекли успеха. Преди всички, разбира се.

„Такъв е бизнесът, който сме си избрали!“ — сети се той с насмешка за прочутата фраза на Дон Корлеоне. Услужливата му памет пак му партнираше.

Усмихна се на напрегнатата Джини с желание да я успокои. Искаше му се по-скоро да се махнат оттук и да отидат някъде. Само двамата. Имаше нужда от усамотение и от нея.

Сара, която умело забавляваше семейство Уолтън с новите си преживявания в Ню Орлиънс, беше в прекрасно настроение. Още щом зърна губернатора на Тексас да влиза в полумрака на залата, тя беше почти убедена, че наградения ще бъде Крис. В края на краищата племенникът й, който беше осиновила, допринесе много за борбата с наркотрафикантите в този щат. Затова бяха поканили губернатора да се качи на сцената при връчването на наградата и там да го поздрави. Мадам Лакомб издебна подходящ момент и остави събеседниците си:

— Крис, ела за миг. — Без излишни предисловия му подаде телеграмата и загрижено добави: — Получи се при мен, предполагам, че знаеш какво правиш.

— Сара! — с шеговито възмущение й отговори той. Тя още се опитваше да го предпазва като безпомощно малко момче. Отвори плика и прочете посланието:

„Поздравления. Следваща стъпка Мексико“. Дата, час и името на някакво ваканционно селище. „После, може би ще се срещнем“ бе написал най-отдолу изпращача, подписал се като „М“. Крис въздъхна и прибра телеграмата, като си отбеляза наум часа на изпращане. Още от сутринта тайнствения му информатор е знаел, че именно той ще бъде награден. Като че ли този човек научаваше предварително всичко, което поискаше. Беше ценен помощник с неизвестна самоличност и без изисквания. Оставаше загадка защо го прави. Вече месеци Крис се питаше това, тъй като кариерата му на репортер, а може би и живота му изпадаха във все по-голяма зависимост от съобщенията на „М“.

 

 

— Здравейте красавици, аз съм официалният говорител на г-н Лакомб, той сега е зает, но съм готов да отговоря на всичките ви въпроси с най-голямо удоволствие. Да се отбием някъде да поговорим с коктейл в ръка, а?

Франк, операторът, бе избързал няколко крачки напред, за да прегради пътя на две накипрени хубавици с репортерски диктофони, които с дръзка крачка се промъкваха през множеството в балната зала към техния ъгъл. Сигурно бяха пребродили навсякъде, за да се доберат до тях чак тук.

„Стига му на Крис за днес!“ каза си Франки, готов да освободи приятеля си от тези амбициозни самки, които мечтаеха по-скоро да го замъкнат в някое затоплено водно легло вместо да вземат смислено интервю или да поговорят за нещо, което си струва.

Двете репортерки го изгледаха с нескрито презрение. Метнаха по един унищожителен поглед към елегантната Джини според неписаната женска традиция и прецениха бързо ситуацията. Нямаше да стане. Врътнаха се разочаровани на високите си токчета и се смесиха с множеството.

— Милички, ако все пак решите, обадете ми се. Много ви харесвам, не ме изоставяйте — изпрати ги с палава усмивка и сърцераздирателен тон операторът.

Думите му потънаха в смях. Колегите бяха свикнали с номерата на Франк. Винаги беше в настроение, подкупващо чаровен и неизменно до Крис. Дългогодишното им партньорство беше пословично. Какви ли не легенди се носеха за тях двамата. Истината беше проста. Бяха еднакво луди. Журналистическите им разследвания често приличаха на холивудски екшъни, в които двамата се впускаха на високи обороти. Подлудяваха колегите си с темпото. Любимата им дума беше „Сега!“, отговорът „Не“ според тях щял да отпадне в новите издания на Уебстър. Хората около тях се задъхваха. Особено Джош Уолтън, главният редактор.

Днес, усмихнат и доволен от успеха на своите подчинени, 59-годишния напълнял патриарх на новинарския отдел на ССН нямаше да се хваща за сърцето и да гълта таблетки. Днес беше щастлив, че непослушните му момчета бяха така високо отличени. Това бе и негова награда, щедра компенсация за безкрайните му главоболия с тях и критични стойности на кръвното му налягане през последните месеци. В строгия си официален костюм, хванал нежно под ръка жена си, свадливата Кимбърли Уолтън, той гледаше с бащинско умиление Крис и Джини, възбудения Франк, гордите очи на вечно елегантната Сара Лакомб… Толкова отдавна ли беше, когато и той като тях захапваше някоя трудно намерена информация, за да изтръгне след безсънни нощи голямата новина? Преди 25 години? Или повече? Боже, как лети времето! Като че ли вчера беше Кубинската криза, после убийството на Кенеди, Виетнамската война… Тогава, медийните герои на неговото поколение, като Уолтър Кронкайт скачаха с парашут над виетконгските джунгли и предаваха за сраженията направо сред облаците. Какви събития, каква ера! Well, всеки имаше своето време.

— Благодаря ти за поканата Джош, достави ми огромно удоволствие, каза му Сара с лекия си френски акцент. — Всъщност най-вече ме ободри цялата тази конспирация с твоя помощ.

Уолтън се засмя заговорнически и почтително й целуна ръка докато се сбогуваше. Той харесваше способността на Сара Лакомб да прави от ежедневието приключение. Въпреки че не беше родна майка на Крис, очевидно му беше предала вкуса към авантюрата. Махна за довиждане на „младежите“ и наперено тръгна към изхода поздравявайки колеги и заклети съперници. Щеше да се наспи добре и утре след 10 да е в кабинета си. Нищо, че беше събота и Кимбърли отново щеше да мърмори любимия си овехтял рефрен: „За какво ли съм ти! Та ти си се оженил за телевизията“. Правеше го вече по инерция, набрана през последните три десетилетия брак. Въпреки това Джош щеше да завърши спокойно закуската си и после, на поста си да проследи подготовката на обзорното предаване за вечерта. Повече от всички той знаеше, че в динамичния свят на телевизионните новини новото надбягване застъпва едва завършилото. Церемонията беше само блестящата повърхност на дълбините.

Конкурентите вече се готвеха за нова надпревара.

А някои други за невидима война.

 

 

Джини се притискаше в него смутена. Танцуваха бавно в елегантния полумрак на притихналия яхтклуб. Най-после двамата. Пламъчетата от свещите по масите хвърляха меки отблясъци по лицата на късните посетители, чиито думи и приглушен смях потъваха в кадифения звук на квартета.

„A cigarette that there’s a lipstick traces

An airline ticket to romantic places“

Свиреха This foolish things. Старата балада звучеше приглушено и дълбоко, почти така както Франк Синатра я бе изпълнил в началото на кариерата си.

— Крис обичам те! — прошепна му тя и се сгуши в него. Искаше й се да се изгуби в тялото му е да остане там завинаги.

— Всички жени обичат победителите — отвърна й той с нежна ирония и бащински погали косата й, като на малко момиче.

— Аз наистина те обичам. Хубаво ми е с теб. А ти си такъв бодил.

Басът изтръгваше откровения танцувайки около гласа на певеца.

— Магарешки трън? — шеговито и тихо я попита Крис.

— О, не нещо не чак толкова нежно. Може би пустинен кактус, пораснал накриво.

Бавните им стъпки следваха гласа:

„And still my heart has wings

These foolish things remind me of you“

— Толкова ли съм ужасен?

— Не, толкова самотен.

— С теб?

Тя не отговори. Притисна глава към гърдите му още по-силно и продължи да танцува. Как можеше да му каже всичко, което усеща напоследък. Беше много влюбена и щастлива, но и много уплашена. Днес беше неговият ден. Заслужената победа. Толкова й се искаше да е весел и преизпълнен с възторг и ентусиазъм. Да празнува и да се забавлява. Вместо това видя този неповторим негов поглед. Нещо не беше наред. Почувства отново онази несигурност, която често я нападаше напоследък и една топла нейна сълза се промъкна под ризата му.

— Джини, плачеш ли?

— Не, много съм развълнувана и малко уплашена да не те загубя.

„The winds of march that make my heart a dancer

A telephone that rings, but who’s to answer“

— Не можеш да ме загубиш — меко каза той, хвана брадичката й, целуна насълзените очи и я прегърна по-силно.

Музикантите изваяха последните ноти на песента.

Двамата прекосиха с бавни стъпки уютния полумрак. Крис задържа стола й докато тя сядаше на масата. Зае мястото срещу нея. Усмихна й се. Протегна ръка и с дланта си покри нейната.

— Ще ми кажеш ли?

В този миг му беше истински благодарна. Още от първия момент, когато сърцата им се докоснаха преди две години си бяха обещали да не скриват един от друг каквото и да било. Без да се съобразяват с „подходящи“ и „неподходящи“ моменти. Усети как тази приета и от двамата пълна откровеност, която им помагаше да прескачат грапавините на ежедневието, си пробива път и сега. Бе готова да говори.

— Крис, страхувам се, че понякога те докосвам без да те достигна, че чувствата ми политат към теб, а после се спират стъписани и навеждат глава. Отдавна исках да ти го кажа. Ужасява ме усещането за движещи се пясъци под краката.

Очите му я погалиха с разбиране. Очакваха тя да продължи.

— Днес съм уплашена, Крис и объркана. Наблюдавах те тази вечер — каза напрегнато и тихо тя. — Само да се беше видял отстрани! Ръкопляскаха ти, а ти стоеше напълно индиферентен. За останалите това може да изглежда като шок от неочакваното признание и от целия онзи панаир, но не и за мен. Качи се на сцената и взе тази награда, която променя из основи живота на всеки един в професията, като пакет пържени картофи от Макдоналдс. Изобщо не ти пукаше. Като че ли се чудеше защо ти я дават, след като не ти трябва и едва ли не, не я искаш. Това ме порази. Изведнъж прозрях, че не познавам човека, с който живея почти две години. Може би не трябваше да захващам този разговор, но съм искрена. Объркана съм, вече не разбирам кой си, какъв си, към какво се стремиш, какво градиш, кое те прави щастлив, ако не работата ти, на която отдаваш толкова много?

— Ти.

Тя едва свъси вежди и сведе очи в леко огорчение и продължи с нежност.

— Моля те, да оставим красивите думи. Аз засега съм част от пейзажа, някъде безопасно далеч. Така се чувствам, далечна и изолирана от самотата ти.

Погледа й срещна очите му. Замълча за миг и продължи:

— Зная, че ме обичаш, чувствам го. Но усещам и друго. А от днес го осъзнавам напълно. Там, дълбоко вътре в теб, остава затворено и непроницаемо пространство. С ограда и алармена система. Истинският Крис, който се крие. Точно това ме плаши. Вече не съм сигурна дали от душа се радваш, дали искрено се ядосваш… Сега там, вътре, става нещо. Нещо предстои, което криеш, усещам го. Мога само да си представя колко ли се страхуват другите от теб. Затова тайно те мразят.

— Защо?

— Крис, сам знаеш, че твоят чар, наивна дружелюбност и уважение на общите правила, са само част от пиеската. Най-незначителната. Тези, които виждат у теб само отвеяния амбициозен авантюрист с ексцентрични прояви и пренебрежение към суетата, са глупаци. Е, да, има ги много. Всички онези, които се възползваха да трупат дивиденти на твой гръб пред шефовете, докато ти и Франк кръстосвахте под куршумите в Никарагуа, Ливан и къде ли не… После май им се наложи да преглъщат горчивия хап, защото те бяха подценили. А ти пак беше далеч напред и печелеше, отново недостижим…

— Джини, ти си любимият ми психоаналитик — усмихна се той и вдигна ръката й, която държеше и галеше към устните си. Целуна я почтително като на дама, но заедно с това полушеговито се стремеше да я успокои. Разбираше как се чувства тя — протегнала ръце към сърцето му, изпълнено с тъмни кътчета и тайни.

— Помисли си само колко хубаво ще бъде през цялата следваща седмица — продължи той, променяйки темата на разговора. — Ще бъдем край океана, без ангажименти само ние двамата бриза и луната…

Тя поклати глава.

— Моля те, нека говорим. Имам нужда от това, за да се събудя утре до теб спокойна и щастлива. Искаш или не, днес живота ти се промени. Нищо няма да е както преди. Дори ние двамата.

— Кажи ми, тогава какво те измъчва толкова, какво те ужасява — загрижен тон попита той.

— Ти виждал ли си погледа си? Знаеш ли какъв е и днес?

— Гледал съм се, в огледалото.

— Е?

— Нищо, имам пъстри, светли очи…

— Като на скорпион. Така гледаш, когато нещо ще се случи, когато премълчаваш онова, което те тревожи. Наблюдаваш околния свят затворен, сам, отстрани и чакаш момента да се намесиш в него изведнъж и по собствените си правила. Оставяш другите да се налудуват дори на твоя сметка, докато се успокоят самодоволно, а после атакуваш и правиш каквото си решил. Това е твоят рефлекс за самосъхранение.

— И какво общо има с нас, двамата?

— Страх ме е, че продължаваш да пазиш тази вътрешна скорпионска дистанция и в отношенията ни, въпреки любовта си към мен. Тя остава спъната и окована, някак обречена. Така няма да можем да живеем заедно за дълго, въпреки че много го искам. Оставаш си все същия потаен, дебнещ самотник, който е готов в следващия момент да каже „Стига“ и без предупреждение да си отиде. Едва след време другите успяват да осъзнаят колко безгрижно са те засягали, как са се заблудили, докато си продължавал да не реагираш, в очакване сами да го разберат. Никога не подсказваш, че си засегнат, че ти е нужна подкрепа, че търсиш близост, сигурно за да не изглеждащ слаб, мрънкащ или недоволен. Затова заставаш нащрек, макар и безкрайно чаровен, усмихнат, любящ.

Джини замълча за момент. Преглътна и продължи:

— Аз искам да градя бъдещето си с теб, заедно с теб Крис, да разбирам трудните ти дилеми, да те подкрепям. Не мога само да се наслаждавам на обичта ти, на вниманието ти, с което ме закриляш и глезиш. Не искам да се превърна в някоя самозабравила се женичка на преуспял, обичащ я мъж, която с лекомислието си се обрича да го загуби… Помогни ми да съм с теб истински, изцяло. Престани да се пазиш зад тази черупка на болките и тайните, която ме препъва и плаши. Позволи ми да те обичам без страх. Да стигна до теб и да те направя щастлив, за да съм щастлива и аз. Повярвай ми, няма да те нараня.

Тишината натежа.

Джини вдигна поглед и се взря в профила му. Крис напрегнато гледаше към океана. Беше докоснала забранената зона. Бе отишла твърде далеч.

— „Никога няма да те нараня.“ Всички обещават това — промълви на себе си той.

Тя не го чу.

Крис стана, приближи се до нея. Прегърна я. Нежно и силно. За един кратък миг.

После взе ръката й в своята и я поведе.

— Късно е, момичето ми, да си вървим.