Джоан Харис
Рунически знаци (7)

4

През следващите две седмици Мади слушаше поученията на Едноокия със съсредоточеност, каквато не беше показвала досега. Нат Парсън винаги й даваше да разбере, че лошата кръв е нещо срамно, все едно да си недъгав или копеле. Но ето че този човек й казваше точно обратното. Тя притежава дарба, твърдеше Странникът, дарба, която е неповторима и ценна. Мади беше схватлива ученичка и Едноокият, който бе дошъл в долината да продава лековити билки и мехлеми и който рядко се задържаше на едно място за по-дълго от няколко дни, този път остана близо месец и през това време тя попиваше легенди, карти, букви, заклинания, руни — всякакви сведения, които нейният нов приятел й разкриваше. Това беше началото на дълго чиракуване, което щеше завинаги да промени възгледите й за света.

Съселяните на Мади вярваха, че Вселената се състои от Девет свята. Първият беше Небесният свод, или Небесният град на Съвършения ред.

Под техния свят лежеше Основата, или Долната земя, която водеше към трите земи на Смъртта, Съня и Проклятието, откъдето на свой ред се слизаше към Отвъдното, Пандемониума, дома на Хаоса и всичко нечестиво.

А между тях — така знаеше Мади — се намираха Средните земи: Вътрешността, Външността и Единното море, а Малбри и долината на Стронд бяха точно по средата, като централна точка на мишена. Оттук бихте могли да заключите, че хората от Малбри нямаха скромно мнение за себе си.

Но сега момичето научаваше за света извън картата: свят от много части и противоречия, свят, при вида, на който Нат Парсън или Адам Скатъргуд биха обезумели дори само ако зърнеха малка частица от океана или непозната звезда.

В този свят, научи Мади, религията на едни може да бъде ерес за други, магия и наука може да се припокриват, къщи могат да се строят върху реки, под земята или високо във въздуха и дори Законите на Реда от Края на Света, които тя винаги бе смятала за общовалидни, можеха да се променят и приспособяват към обичаите на този нов пораснал свят.

Естествено, само децата и безумците вярваха, че Краят на Света наистина е Край на Света. Всички знаеха, че има и други земи. В миналото местните хора дори търгуваха с тези земи — търгуваха, а понякога и воюваха. Но се говореше, че тези земи от Външността са пострадали толкова тежко от Бедствието, че местните хора отдавна са подивели и никой — никой от цивилизования свят — вече не ходи там.

Разбира се, Едноокият ходеше. Оттатък Единното море, казваше той, живеят мъже и жени, мургави като торфено блато, с къдрави коси, черни като къпини, и тези хора никога не са чували за Бедствието, нито са чели Добрата книга, а почитат свои богове — диви мургави богове е животински глави — и правят свои магии, и за тях всичко това е също толкова достопочтено и обичайно, колкото неделните проповеди на Нат Парсън в далечния край на Средните земи.

— Нат Парсън казва, че магията е дело на дявола — отбеляза Мади.

— Но сигурно ще си затвори очите за нея, ако така му изнася?

Момичето кимна, но не посмя да се усмихне.

— Разбери, Мади, Доброто и Злото не са толкова ясно разграничени, колкото твоят свещеник иска да вярваш. Добрата книга поставя Реда над всичко, следователно Редът е Добро. Сиянието идва от Хаоса, следователно магията е дело на дявола. Но един похват е добър или зъл в зависимост от онзи, който си служи с него. И това, което е добро днес, утре може да стане зло.

Мади се намръщи.

— Не разбирам.

— Слушай. От самото начало на света — а светът е започвал и свършвал много пъти и много пъти е бил преправян — законите на Реда и на Хаоса са се противопоставяли едни на други, напредвали са и са отстъпвали през Деветте свята, за да превземат или рушат в зависимост от естеството си. Доброто и Злото нямат нищо общо с това. Всичко живее — и умира — според законите на Реда и на Хаоса, двете сили, на които дори боговете не могат да противостоят.

Странникът погледна Мади, която все така се мръщеше. Твърде малка е за този урок, помисли си той, и все пак е важно да го научи сега. След година вече може да е късно — Орденът на Реда вече набираше сили, разпращаше все повече и повече екзаминатори от Края на Света…

Той преглътна нетърпението си и започна отначало:

— Ето една легенда за Аезир, която ще ти помогне да ме разбереш. Техният Генерал се наричал Один, Бащата на всички богове. Струва ми се, че си чувала това име.

Мади кимна.

— Онзи с копието и с осмокракия кон.

— А-ха. Е, той бил един от онези, които преправили света в далечното минало, в зората на Древните времена. И той свикал всичките си воини Тор, Тир и останалите да построят голяма крепост, за да отблъснат Хаоса, който щял да превземе повия свят, преди още той да бъде завършен. Името й било Асгард, Небесната цитадела, и тя станала Първият свят в онези далечни времена.

Мади кимна. Тя знаеше легендата, макар че в Добрата книга се твърдеше, че Безименният е построил Небесната цитадела и че Пророческото племе я е превзело с хитрост.

Едноокият продължи:

— Но враговете били силни и много от тях имали дарби, каквито Аезир не притежавали. И тогава Один решил да рискува. Той издирил един син на Хаоса и се сприятелил с него заради дарбите му, и го приел в Асгард като свой брат. Сигурно си чувала за него. Наричали го Лукавия.

Мади отново кимна.

— Името му било Локи, нравът му бил огнен. За него се носят много предания. Едни го показват в лоша светлина. Според други Один сгрешил, като го взел при себе си. Но поне известно време Локи служел добре на Аезир. Бил нечестен, но полезен: чарът с присъщ на децата на Хаоса и именно чарът и лукавството му карали Один да го държи при себе си. И макар че накрая нравът му станал твърде необуздан и се наложило да го усмиряват, отчасти благодарение на Локи Асите живели толкова дълго. Може би те са виновни, че не са го държали под око. Така или иначе, огънят гори, такава е природата му и не можеш да промениш това. Можеш да го използваш, за да опечеш месото си или да подпалиш къщата на съседа. А дали огънят, на който готвиш, е различен от онзи, с който подпалваш пожар? И дали това означава, че трябва да ядеш вечерята си сурова?

Мади поклати глава все така озадачена.

— Значи ми казваш, че не трябва да си играя с огъня — заключи тя.

— Разбира се, че трябва — кротко отговори Едноокият. — Но не се учудвай, когато огънят отвърне на играта ти.

 

 

Ето че дойде време Едноокият да си тръгне. В последния ден той дълго разубеждава Мади, че не бива да тръгва с него.

— Богове, ти си само на седем години. Какво да те правя по пътя?

— Аз ще работя — каза Мади. — Знаеш, че мога. Не ме е страх. Знам много неща.

— О, така ли? Три заклинания и една-две руни? Далеч ще те отведат, до Края на… — той млъкна и се зае да оправя възела на вързопа си.

Но Мади не беше глупава.

— До Края на Света? — попита тя ококорена. — На Края на Света ли отиваш?

Едноокият не отговори.

— О, моля те, нека дойда с теб — примоли се момичето. — Ще ти помагам, ще ти нося багажа. Няма да ти създавам грижи…

— Така ли? — попита той през смях. — Доколкото съм чувал, отвличането все още е престъпление.

— О! — Мади не беше помислила за това. Ако тя изчезнеше, след тях щяха да тръгнат хайки от Фетълфийлдс до Хайндарфел и Едноокият щеше да бъде арестуван, може би дори обесен.

— Но ти ще ме забравиш — каза момичето. — И никога, никога вече няма да те видя.

Едноокият се усмихна.

— Идната година ще дойда пак.

Но Мади не го погледна, заби очи в земята и не каза нищо. Странникът се усмихна накриво и зачака. Тя не вдигна поглед, но изпод рошавата й коса се разнесе тихо, сърдито подсмърчане.

— Мади, чуй ме — кротко заговори той. — Ако наистина искаш да ми помогнеш, има начин да го направиш. Трябват ми чифт очи и уши, те са ми много по-необходими, отколкото компания по пътя.

Мади вдигна глава.

— Очи и уши?

Едноокият посочи Хълма, където смътните очертания на Червения кои тлееха като посипана жарава върху полегатите му склонове.

— Ти често ходиш там, нали? — попита той.

Момичето кимна.

— Знаеш ли какво е това?

— Могила със съкровище? — предположи Мади, която беше чувала легендите за заровено злато под Хълма.

— Много по-важно. Това е кръстопът, чиито пътища водят към Долната земя и още по-надолу, до царството на Хел. Може би стигат чак до реката Сън, чиито води се вливат в Стронд…

— Значи няма съкровище? — възкликна Мади разочарована.

— Съкровище? — Едноокият се засмя. — Може да се каже. Съкровище, изгубено още в Древните времена. Затова гоблините тук са толкова много. Затова има такава сила. Ти я усещаш, нали, Мади? Сякаш живееш в подножието на вулкан.

— Какво е вулкан?

— Няма значение. Просто го наблюдавай, Мади. Оглеждай се за нещо необичайно. Този Кон е само задрямал и ако се събуди…

— Иска ми се да го събудя — каза Мади. — А на теб? — Едноокият се усмихна и поклати глава. Усмивката му беше особена, едновременно цинична и някак тъжна. Той се загърна по-плътно в пелерината си.

— Не. Не бих казал. Не ми се тръгва по този път дори да ми дават целия откуп ма Видрата^[1]. Но може да дойде време, когато няма да имам избор.

— А съкровището? — попита Мади. — Можеш да станеш богат…

— Мади — въздъхна Едноокият, — може да умра.

— Но сигурно…

— Има далеч по-лоши неща от гоблините под Хълма, а съкровищата рядко спят сами.

— И какво от това? — попита тя. — Не ме е страх.

— Виждам, че не те е страх сухо отвърна Едноокият. — Само че виж, Мади, ти си на седем. Хълмът, а и онова, което лежи под него, отдавна чака. Сигурен съм, че може да почака още.

— Колко още?

Странникът се засмя.

— До идната година?

— Ще видим. Учи уроците си, наблюдавай Хълма и ме чакай през Месеца за жътва.

Заклеваш ли се, че ще се върнеш?

— Заклевам се в името на Один.

— А в своето?

Той кимна.

— Да, момиче. И в него.

Оттогава нататък Странникът идваше в Малбри веднъж годишно — винаги между Празника на огньовете и рождения ден на Мади в края на Месеца за жътва — да разменя платове, сол, кожи, захар, мехлеми и новини. За Мади идването му беше най-голямото събитие в годината, заминаването му — начало на дълъг мрачен период.

Всеки път той й задаваше един и същ въпрос:

— Какво ново в Малбри?

И всеки път тя му разказваше едно и също за гоблините и техните пакости: опустошени килери, опразнени изби, откраднати овце, пресечено мляко. И всеки път Едноокият казваше: Само толкова?

И след като Мади го уверяваше, че това е всичко, той като че ли се отпускате, сякаш от плещите му падаше голям товар.

И, разбира се, при всяко идване я учеше на нови неща.

Първо я научи да чете и пише. Мади учеше стихотворения, песни и чужди езици, лекове, билки, иносказания и приказки. Учеше истории, народни предания, поговорки и легенди, изучаваше карти и реки, планини и долини, камъни, облаци и небесни карти.

Но най-вече учеше руните. Имената им, значенията им и как да ги образува с пръсти.

Как да ги дълбае върху камъни за гадаене, да ги хвърля и разчита, за да надникне в бъдещето, или да ги връзва в царевични кукли, да ги превръща в ясенови пръчки, да вплита рунически стихове в заклинания, да ги пуска като жабки по вода, да ги хвърля като фойерверки или да нрави сенките им с пръсти.

Научи се да използва Ар за добра реколта.

Тир, за да може копието на ловеца да улучва целта.

Логр, за да намира вода под земята.

На десет години Мади вече знаеше всичките шестнайсет руни от Древното писмо, различни нечисти руни, привнесени от чужди места, и няколкостотин иносказания и заклинания. Тя знаеше, че Едноокият пътува под знака на Раедо Странника — макар че неговата руна беше обърната и следователно на лош късмет, което означаваше, че по пътя му са го сполетявали много премеждия и злополучия.

Руната на Мади не беше нито разчупена, нито обърната. Но според Едноокия това беше нечиста руна, не от Древното писмо, което я правеше непредсказуема. Нечистите руни са странна работа, казваше той. Едни действат, но не добре. Други изобщо не действат. А трети се отклоняват от предначертанието си, леко, небрежно кривнат нанякъде, измятат се като стрели, които дълго са стояли на дъжда, и рядко улучват целта, ако изобщо го правят.

И псе пак, казваше Странникът, да имаш руна е подарък. Руна от Древното писмо, необърната и неразчупена, е дар, на който никой не може да се надява. Някога боговете са подарявали такива сили. Сега хората правят каквото могат с малкото, което е останало.

Но нечиста или не, руната на Мади беше силна. Тя бързо изпревари стария си приятел, защото неговата магия беше слаба и бързо се изтощаваше. Нейният мерник беше точен като неговия, ако не и по-добър. А и Мади бързо се учеше. Тя изучи хуг-рунар, руните на мисълта, риста-рунар, изсечените руни, и сиг-рунар, руните на победата. Изучи руните, които дори Едноокият не владееше, нови руни и нечисти руни без имена и без стихове, и въпреки това учителят й установи, че Мади иска да знае повече.

Тогава той й разказа предания изпод Хълма, за змията, която живее в корените на Игдразил и яде основите на света. Разказа й за побити камъни и изгубени скалисти острови, за омагьосани кръгове, за Подземния свят и Задгробния свят, и земите на Съня и Хаоса отвъд тях. Разказа й за Наполовина родената Хел и за Йормунганд, Световната змия, и за Сурт Разрушителя, господаря на Хаоса, и за Ледените хора, и за Народа от Тунелите, и за Ванир, и за Мъдреца Мимир.

Но най-много Мади обичаше легендите за Аезир и Ванир. Тя никога не се уморяваше да ги слуша и в дългите самотни месеци между идванията на Едноокия героите от тези легенди бяха нейните приятели. Гръмовержецът Тор с магическия си чук, изцелителката Идун и нейните ябълки на младостта. Один, Бащата на всички богове, красивият Балдер, воинът Тир, Фрейя със соколовата премяна, Хеймдал с орловото зрение, ловджийката Скади, старият морски вълк Ньорд и Хитрецът Локи, който в различни ситуации помагаше ту за спасението, ту за унищожението на старите богове. Мади се радваше на победите им, оплакваше пораженията им и колкото и неестествено да изглеждаше, чувстваше това отдавна изчезнало Пророческо племе по-близко, отколкото някога бе чувствала Джед Смит или Мей. И колкото повече години минаваха, толкова повече тя жадуваше за компанията на своето племе.

— Сигурно някъде има и други като нас — казваше момичето. — Такива като нас, Огнени — „роднини“, мислеше си то — и ако успеем да ги намерим, тогава може би…

Това изпълваше Мади с разочарование. За седем години нито веднъж не й се случи да зърне другиго от племето. Имаше гоблини, разбира се, и тук-таме някоя котка или заек, родени с клеймо, от които селяните бързаха да се отърват.

Но хора като нея… Те са рядкост, каза Едноокият, когато Мади го попита, и повечето не притежават същински сили. Само проблясъци, ако имат късмет. Колкото да си навлекат беля на главата.

А ако нямат късмет? На Края на Света, където от сто години властва Орденът на Реда, рунически знак, дори ако е разчупен, обикновено води до арест, после до Разпит и после най-често до обесване (или Очистване, както предпочитат да го наричат по онези места).

Не мисли за това, каза Едноокият, и Мади неохотно послуша съвета му, учеше уроците си, преповтаряше легендите, търпеливо чакаше следващото му идване и усилено се мъчеше да не мечтае за онова, което никога не може да стане.

Тази година той за пръв път закъсня. Четиринайсетият рожден ден на Мади мина преди две седмици. Лунната жътварка изтъня до сърп и момичето започна да се тревожи, че може би този път старият й приятел няма да се върне.

Предната година у Едноокия започнаха да се забелязват промени: ново безпокойство, ново нетърпение. Той беше отслабнал през изминалите дванайсет месеца, пиеше повече, отколкото беше здравословно за него, и за пръв път Мади забеляза, че на места прошарената му коса е съвсем побеляла. Ежегодните му пътешествия до Края на Света бяха оставили своя отпечатък и след седем години неуморни странствания кой можеше да каже колко още ще издържи?

Руните не й донесоха голямо успокоение.

Мади имаше свои камъни за гадаене, направени от речни камъчета от Стронд, на всяко от които беше нарисувана различна руна. Тя откри, че като ги пръсне на земята и види как са паднали, понякога може по тях да отгатне бъдещето — макар че Едноокият я беше предупредил, че руните невинаги са лесни за разчитане, а бъдещето невинаги е ясно предначертано.

Така или иначе, съчетанието на Раедо, Странника…

… с Турис, руната на Тор, и Наудр, Връзващия, я изпълни с опасения.

Руната на Едноокия. Трънлив път? И третата руна — Връзващият — руната на ограничението. Затворен ли беше някъде? Или може би последната руна означаваше Смърт?

И затова когато госпожа Скатъргуд й каза, че той е дошъл най-после, с близо две седмици закъснение, Мади изпита голямо облекчение и още по-голяма радост и се затича към Хълма Червен кон, защото знаеше, че той я чака там, както прави всяка година и тя се надяваше, че ще го прави и занапред, винаги.