Дорис Лесинг
Лятото преди мрака (1)

У дома

На прага на къщата, скръстила ръце, една жена стоеше и чакаше.

Размишляваше ли? Не, не би казала. По-скоро се мъчеше да улови нещо, което се мяркаше в подсъзнанието й, да го извади наяве, за да може да го огледа и да го определи; напоследък все по-често „изпробваше“ мисли и идеи, сякаш бяха конфекционни дрехи. Оставяше да се въртят на езика й думи и фрази, изтъркани като детски стихчета: защото за повратните мигове в човешкия живот обичаят е наложил съвсем стереотипни изрази. Е, да, първа любов!… Трудно юношество… Първородното ми дете… Но аз бях влюбена!… Бракът е компромис… Не съм вече тъй млада, както едно време. Естествено изборът на един или друг от тези увековечени шаблони рядко зависи от личните чувства, по-скоро от социалната среда или от хората наоколо. Истинското отношение зад думите може да се отгатне по усмивката, несъзнателно изписана върху лицето, или по горчивината, присвиваща мускулчетата в ъглите на устата, или по неволната въздишка, след като възкликнем: Не бих желала отново да съм дете! Но тези езикови щампи, сякаш пуснати в обращение от умела реклама, са толкова устойчиви, че хората не спират да повтарят: Младостта е най-хубавият период от живота на човека или: Любовта е всичко за жената, докато случайно не зърнат образа си в огледало, когато произнася мъдрости от този род, или, ако са достатъчно наблюдателни, не уловят изражението върху лицето на приятел.

На прага към вътрешния двор на своя дом, скръстила ръце, една жена чакаше да заври водата в чайника.

Цял ден нямаха ток, защото стачкуваха работниците от електроснабдяването. Тим, най-малкият й син, и Ейлийн, дъщеря й, още рано сутринта излязоха извън града с колата, събраха съчки и дърва от гората Епинг и с голям ентусиазъм стъкмиха на чакълестата пътечка огън, над който поставиха триножник, саморъчно направен от стари железа, захвърлени в гаража. Огънят, приготвянето на обяда, поддържането на пламъка и шегите около всичко това станаха повод за забавление на семейството през целия ден. Но всичко дразнеше жената. Тя чакаше от двайсет минути да запее чайникът: не помнеше кога, преди колко години, бе чула за последен път звука на пеещ чайник. Електричеството за миг докарва водата от състояние на покой до кипене и все прескача етапа на пеенето…

А може би просто е нечувствителна към настроението на околните? Може би и Тим, и Ейлийн — напълно зрели личности на деветнайсет и двайсет и две години — не са така увлечени в днешните упражнения по изобретателност, както изглеждаше на пръв поглед; може би се преструват от тактичност към останалите? Дали и те, по правилото на старите стереотипни фрази, не спазват условностите, от които хората не могат да се откажат дори заради истината, каквато и да е тя?

Също като нея.

Истината бе, и тя я осъзнаваше с нарастващо безпокойство, че думите, които изговаряше, както и повечето нейни мисли, сякаш бяха свалени от закачалки за конфекционно облекло и навлечени набързо, а истински почувстваното си оставаше съвсем друго.

Жената отпусна ръце, направи няколко крачки към смешноватото приспособление насред чакълестата пътека, пъхна още няколко съчки под чайника, провесен на крива тел от триножника, и се заслуша: променя ли се мелодията в песента на чайника? Стори й се — да. Ако ще са без електричество и утре, както ги заплашват, май по-разумно е да си набавят газова печка или нещо подобно: тези бойскаутски подвизи са чудесни, но ако завали… говореше се, че стачката няма скоро да приключи. Много често взеха да им спират тока напоследък. Изглежда, енергийните кризи — недостигът на топливо, светлина и горива — ще ги връхлитат все по-често и най-добре е да се погрижат за запаси. Може би Тим и Ейлийн са прави: един товар дърва няма да им дойде излишен.

Жената се върна на прага, облегна се на стената и отново скръсти ръце.

Има събития, които обръщат съдбите на цели народи — войни, стачки, наводнения, земетресения; събития, които ни идват като бич Божи. И заживяваме с чувството, ирационално или не, че бедствията, някога страховити, но редки (а дали наистина ги е имало, дали паметта не ни лъже?), днес стават първостепенни в съществуването на всеки човек, сякаш вихър, причинил катаклизъм на далечна звезда, се е спуснал да помете планетата ни. Ако се замислим, виждаме как катастрофите поглъщат живота на все повече хора: нашествия, войни, междуособици, епидемии, глад, наводнения, земетресения, отравяне на почвата, храната и въздуха. Езиковите изрази за тях са още по-стереотипни. Свеждат се до няколко: Трябва да се направи нещо, или: Ах, каква съдба! Не са много начините да кажеш: Цялото ми семейство загина в концентрационен лагер, или: Четири от децата ми умряха от глад, или: Войниците убиха сестра ми и детето й. И все пак изтърканите думи за масовите бедствия са по-искрени от фразите за личните нещастия: Ах, каква съдба! Това ли има предвид?

Тя забеляза, че чайникът притихва, протегна ръка назад в кухнята и изнесе оттам голям порцеланов кафеник, в който кафето вече беше сипано. Застана до огъня с кафеника в ръка и зачака напора на парата да разтрака чайника.

Глупаво е да мери живота с върхове и кризи: в края на краищата събитията в личната съдба, както и в общностната, не се случват за един ден. Те се наслагват… Трябва да минат месеци, обикновено години, за да си каже човек: Господи, колко се е променил животът ми!, имайки предвид изпепеляваща любов или омраза, или женитба, или просто края на изпитателен срок в службата. Животът ми е друг, защото аз съм се променил.

Парата вече силно блъскаше капака на чайника и свистеше през чучура.

Тя хвана дръжката с подплатената готварска ръкавица и заля кафето с врялата съскаща вода. Постави чайника встрани от огъня, но далеч от тревата, за да не вдълбае изгорял жълт кръг върху нея, и отбутна встрани от пламъка няколко тлеещи съчки; дано не забрави да ги покрие заедно с неизгорените клони, ако завали. Не беше тренирала в бойскаутски отряд, та да знае как се пали огън с влажни дърва.

Взе с една ръка чайника, а кафеника с другата и се прибра в кухнята.

Течението ме завлече в мелницата, воденичните камъни ситно ме стриха… Подобни истини се изричат или чувстват не без известно задоволство. Странно, нали? Кое, усещането, че си постигнал нещо? В края на краищата изпитват го както земните жители (сравнително малко на брой), приели за истина, че човешкият живот не е по-ценен от този на буболечката, така и другите, придържащи се към прастарото схващане, че хората отговарят за постъпките си пред Бога. Или пред боговете. Но защо той или тя ще се стремят да се променят, да научават, да съзряват, да израстват, ако той или тя са просто буболечки? Пък даже и пеперуди? В едно няма никакво съмнение: откакто се помни, човекът носи дълбокото убеждение, че най-важно за него е познанието вследствие на жизнения опит. На кого да припишем тази сляпа вяра? На навика, останка от древни и примитивни епохи? Или на самодостатъчната значимост на буболечката? Безспорно е само, че това разбиране е залегнало в нас, все едно дали сме прогонили „Бога“, дали сме го обявили или не сме го обявили за мъртъв. На кого представя отчета си буболечката?

Ние сме това, което сме научили.

А познанието идва с времето и болката.

За жалост, и това също е безспорно, вложили сме много време и болка, за да научим твърде малко…

Действително ли я измъчва всичко това? Да, измъчва я.

Да не е в депресия? Потисната ли е? Не е изключено. Тя долавяше нещо в себе си, усещаше го доста силно, а не можеше да го напипа…

Жената сложи кафеника върху поднос, на който вече бяха наредени чаши, чинийки, лъжички, захар и цедка; преди да го изнесе навън, тя хвърли поглед към масата, отрупана с мръсните чинии от обяда. Имаше останали и от закуската. Май трябва да помоли Тим отново да напали огъня, да възври чайника и да я извика, когато приготви всичко, за да измие съдовете? Я по-добре да не го закача в това негово настроение; сама ще свърши всичко по-късно.

Една жена прекрачи прага и мина по обраслата поляна, изпъстрена с весели маргарити, към дървото в своята градина. Тази жена беше Кейт Браун, по-точно Катрин Браун или госпожа Майкъл Браун. Носеше внимателно подноса и мислеше за неизмитите съдове, но вътре в себе си продължаваше личния си преглед, своята равносметка… Искаше й се този етап от нейния житейски път, какъвто и да беше той, да приключи по-бързо, защото й се струваше безкраен. Ако оглежда живота си само като върхове и постижения, то от много дълго време нищо не й се беше „случвало“ и едва ли можеше да очаква друго, освен бавно угасване на пълноценната домакиня в старица.

Понякога, ако човек е с късмет, жизненият процес — или стадий — протича в сгъстено време. За Кейт настъпващото лято щеше да се окаже точно такъв сбит, плътен и наситен етап от живота.

Какво й предстои? Нищо повече от това просто да върви към старостта, тази наследница и заместничка на израстването. Естествено никой не може да я заобиколи… Господи, как лети времето!… Докато се обърнеш, и животът отминал… Истината е в зрелостта. И така нататък. В случая с Кейт този процес нямаше да продължи десетилетие-две, нямаше да се прокрадва незабележимо и да проличава само в отчаяните й усилия да възпира бяга на годините, като боядисва редовно косата си, поддържа добра линия и грижливо следва модата, тъй че да е елегантна, без да създава впечатление на младееща се бабичка. За всички хора по земята, ако не са застигнати от бедствие, не са погълнати от земетръс или отнесени от потоп, ако бомба не е убила децата им и скръб не е смразила в сърцата им любовта за живот — за всички хора старостта е само въпрос на години. Отначало човек е млад и изведнъж се вижда на средна възраст, а му е трудно да каже в кой момент е преминал от едното състояние в другото. После разбира, че е остарял и отново не знае кога е станало това. А промени са настъпили — о, да, жизненоважни — в отношението към околните, но той не ги забелязва, защото ледът бавно се е наслоявал по надолнището. За повечето хора става така: Да, май вече не съм млад, или нещо подобно. Но Кейт Браун щеше да мине по този път само за няколко месеца. На пръв поглед сякаш всичко бе съвсем лично, засягаше само нея — нейното търпение, нейното настроение, нейното време — а всъщност другият, външният фактор притисна безцветния й живот и я накара да почувства нетърпеливото похлопване на старостта. Във всеки случай каквито и да бяха причините, събитията от това лято нямаше да се подредят нито от личните достойнства, нито от качествата на Кейт.

И когато всичко щеше да е зад гърба й, тя пак не би избрала друго: само дето не би могла да си го поиска, както стана, защото щяха да й липсват и опитът, и въображението, които го определиха. Не, нямаше как да си пожелае да изживее онова, което я очакваше, макар, както стоеше под дървото в градината си с поднос в ръце, да си мислеше: „Нещо става! И то не е наред: аз трябва да го виждам, трябва да го разбирам сега, в този момент, за да избера посока за действие…“

Да избера ли? Че кога съм избирала? Избирала ли съм някога?

Една жена с отрупан поднос на ръце стоеше под едно дърво — картина, възможна за кой да е миг от последните няколко века. Тя сложи подноса върху градинската маса от някаква нова материя, станала популярна през последните десетина години. На вид масата приличаше на желязна, а беше тъй лека, че можеше да я повдигнеш с два пръста, и достатъчно устойчива да не я прекатуриш, ако поставиш в края й тежък предмет.

Масата не беше избрана от нея; някой друг я бе харесал, както и пластмасовите чаши, които така сполучливо имитираха порцелан.

Тя се върна в средата на полянката и преди да си поеме дъх, за да извика към прозорците на горния етаж, си представи картината, която щеше да съгледа мъжът й, когато се подадеше, за да й отговори: „Идваме!“

Жена с бяла рокля, бели обувки и розов шал на тревата.

Това вече беше неин избор, съзнателен, премислен: външността й беше нейно дело — изискана и сдържана, за да подхожда на заможното предградие и на социалното й положение като съпруга на мъжа си. И разбира се, като майка на децата си.

Роклята й с етикет „Jolie Madame“ беше дискретна и много й отиваше. В тон с нея носеше чорапи и затворени обувки. Косата й — и тук стигаме до обекта, в който бе вложила най-много енергия и личен вкус — ограждаше на меки едри вълни лице с няколко милостиво оставени лунички по носа и скулите. Мъжът й винаги подчертаваше, че ги харесва. Косата беше червеникава, но не ярко. Жената излъчваше красота, здраве и отзивчивост.

Стъпила на тревата, тя засенчи с ръка очите си и извика нагоре:

— Майкъл! Майкъл! Кафето!

Иззад стъклата, които я заслепяваха с отразените лъчи на слънцето, се мярна неясно очертание на лице и мъжът се отзова:

— Идваме!

Една жена в подходящ следобеден тоалет се върна през поляната, като стъпваше внимателно, за да не озелени обувките си. Ако бе следвала вътрешното си желание, щеше да смъкне чорапите, да захвърли обувките и да стъпва боса по тревата, щеше небрежно да е метнала отгоре си сари, хавайска му-му или саронг — нещо от този род — и свободно да разпусне косата си по раменете.

Но тя не си позволяваше външността й да разцъфтява, защото бе забелязала, че откакто пораснаха, децата й започнаха да се дразнят, когато майка им даваше свобода на природата си. Мери Финчли отсреща се обличаше, сякаш е младо момиче, неомъжена и без деца: синовете и дъщерите й ненавиждаха това и не пропускаха случай да й го покажат.

Макар винаги да се съгласяваше с Мери, когато кажеше: „Защо да се самопренебрегваме, не бива да позволяваме децата ни да се превръщат в тирани“, всъщност Кейт винаги бе заставала на заден план. Но не забелязваше това да прави нейните деца по-добри от децата на Мери Финчли.

Кейт седна под дървото така, че гърбът й да е в сянка, а краката на слънце, сякаш е боса. Оглеждаше голямата квадратна къща сред просторната градина. Очите й бавно ги обхождаха като за сбогом, но това се дължеше само на зачестилите напоследък разговори с мъжа й, че сега, когато децата им скоро ще са самостоятелни, май е време да помислят за по-малък дом. Защо не апартамент? Или да купят къща извън града заедно с някои приятели — може би със съпрузите Финчли?

Кейт често мислеше за тази възможност, но все като за нещо далечно.

А дойде май, зададе се английското хладно и капризно лято, което е само предвестник на есента, и в живота на семейство Браун, този организъм с равномерен пулс от Южен Лондон (Блакхийт по-точно), зейна празнина. Всяка година, с израстването на децата още по-неудържимо, тази единица, същество или организъм от предградието се разпукваше и разпиляваше все по-надалеч по земното кълбо. Сякаш в края на всяка пролет съществото издишваше и вдишваше отново чак през септември.

Миналата година през юли Майкъл, известен невролог, замина на конференция в САЩ, след която се възползва от възможност да поработи три месеца в една болница в Бостън и се върна чак през октомври. Кейт придружи мъжа си за конференцията, върна се да нагледа семейството и отново посети Майкъл през септември, като прелитанията й винаги се съобразяваха с пътуванията на децата, както естествено трябваше да бъде. А те се прибираха и поемаха към разни краища на Европа през цялото лято.

Тази година Майкъл отново щеше да работи в същата болница в Бостън четири месеца на разменни начала със свой колега. Най-големият им син, Стивън, вече на двайсет и три, студент последна година, щеше да пътува с приятели из Мароко и Алжир също за четири месеца. Ейлийн, двайсет и две годишната им дъщеря, се гласеше да придружи баща си, за да види приятели, с които се бе запознала по време на ваканция в Испания по-миналата година. Вторият им син, Джеймс, беше включен в археологическа експедиция в Судан, която щеше да продължи до началото на първата му университетска година. Кейт бе решила да не ходи този път в Щатите. Отчасти за да не развали прекарването на дъщеря си, което със сигурност щеше да стане, ако отидеха заедно. А и щеше да излезе ужасно скъпо за трима. Но най-вече не беше сигурна дали няма да развали и прекарването на мъжа си… При тази мисъл по лицето й пробяга лека усмивка, по-скоро гримаса, подходяща навярно за фразата: „Във всеки брак трябва да има взаимни отстъпки“; Кейт със сигурност не желаеше да задълбава в темата.

Имаше още една причина: Тим, макар навършил деветнайсет и насърчаван от останалите в самостоятелност, все още нямаше никакви планове за лятото. Той беше и винаги е бил „трудното“, проблемното дете. Затова домът в Южен Лондон трябваше да е отворен, заради него. Тя, майката, щеше да го поддържа готов. За нея настъпващите месеци се проточваха безкрайни, както толкова лета наред. Тя щеше да е база за семейството си, когато пристигат от разните университети или отлитат нанякъде за ден или седмица; щеше да ги посреща — тях, приятелите им, приятелите на техните приятели. Щеше да е в услуга и на разположение на всеки.

Очакваше с нетърпение тези месеци не само заради навалицата вкъщи, но и заради удовлетворението, което щеше да й донесе чувството за нейната организираност и умението да се справя с всичко; радваше се на идващото лято и заради часовете, които щеше да посвети на градината си. Когато двамата с Майкъл напуснат този дом, оттегляйки се от активния живот, не къщата щеше да й липсва, а градината, прекрасна като всяка английска градина след двайсетгодишно всеотдайно отглеждане. Като че ли не бяха я обработвали човешки ръце, а сама бе разцъфтяла по волята на природата на туфи от лилии, розови храсти и островчета полски цветя по поляната. Птици цвърчаха през цялата година. Вятърът нежно я лъхаше. Нямаше ни една буца пръст, която Кейт да не знаеше и да не бе оформяла — с помощта на червеите и студа, разбира се.

Кейт седеше, вдишваше аромата на розите, лавандулата и мащерката и гледаше мъжа си и неговия гост да излизат от къщата.

Гостът се казваше Алън Поуст и нямаше нищо общо с медицината, беше международен чиновник в една организация към Обединените нации. Бяха се запознали с доктор Майкъл Браун в една чакалня на летището в Лос Анджелис, когато самолетът им се забавил заради паднала мъгла. Играли шах, пили уиски, поканили се един друг да си гостуват. Преди седмица двамата се сблъскали на улица „Гудж“ и отишли да обядват заедно. След което Майкъл доведе Алън да прекара неделята със семейството му.

Ако не бяха спрели тока, семейство Браун щеше да поднесе типичен английски неделен обяд — не защото това бе обичай в дома им, отдавна бяха загърбили старите модели на поведение, а заради госта си: в семейството даже често се шегуваха, че приличат на стопани на крайпътно ресторантче, които привличат туристи със собствени специалитети, защото все угощават безбройните си чуждестранни гости с традиционни ястия. Но днес Ейлийн сготви обяд от екзотична кухня, а Тим й помогна; после двамата отпрашиха нанякъде. Тя направи таратор, шиш кебап и кайсиев сладолед — хладилникът работеше на газ. Изпиха и доста сангрия, рецептата за нея донесе миналата година от Испания вторият й син.

Майкъл и Алън Поуст се настаниха под дървото, без да прекъсват разговора си, подхванат още по време на обяда и продължил след това горе в кабинета. Кейт сипа кафе във веселите пластмасови чаши, които използваше в градината, откакто веднъж съседското куче профуча след друго куче и разби в земята най-красивия й порцеланов сервиз. Поднесе кафето с шоколадови вафли и закачи на лицето си вежлива усмивка — нейният страж, зад който можеше да се отдаде на собствени мисли. Впрочем тя мислеше за мъжа си.

Видеше ли го погълнат, както сега, в разговор с колеги, особено с чужденци, й се струваше, че Майкъл се отдалечава от нея. Не защото той бе от хората, чието поведение се променя според събеседника, съвсем не; но в разговора с Алън Поуст някаква особена яснота увличаше мъжа й, той сякаш разтваряше криле за полет… Миналата година, когато ходи с него в Щатите, тя бегло усети подема и въодушевлението му и изпита чувството, че през всичките години на съвместния им живот той е крил дълбок резерв от духовна сила, която не е намерила благодатна почва в семейството, за да се разгърне: двамата съпрузи, разбира се, обсъдиха нейното впечатление. Тя се надяваше Майкъл да сподели, че долавя същото и у нея, но той си замълча. А сега в ума й се въртеше една мисъл — тази година той ще тръгне без жена си и през четирите месеца ще бъде само от дъжд на вятър с дъщеря си. Тогава друга усмивка, суха и иронична, измести първата. Знаеше как стои тази усмивка на лицето й; така де, сама си я беше „изработила“, чувствата зад нея — също. При подходящи обстоятелства — въпрос от по-млада жена например (явно не трябваше да е на нейната възраст, нито да е като Мери Финчли) — Кейт щеше да се облегне небрежно назад, да спусне пред погледа си бронята на иронията и да подхвърли: „Може би на млади години отдаваме прекалено голямо значение на тия работи — нека ви кажа, малките приключения изобщо не влияят на истинския брак!“ Усмивката вървеше със самодоволно изражение, всъщност гримаса, знаеше го; и с облекчението, че успешно е прескочена клопка, избягната е опасност… Седнала под раззелененото дърво, тя приветливо даде на мъжете знак, че има много кафе, и чу своя вътрешен глас да й говори: „Залъгваш се по най-ужасен начин! Не ти прилича! Защо го правиш? Съзнателно избягваш да погледнеш нещо в очите! С Мери се доближаваш понякога до истината, но с никой друг, освен с нея. Погледни го най-сетне това нещо, улови го, зарежи позите и изтърканите приказки — престани да сваляш от закачалката едни и същи стари дрехи…“ Както се очакваше от нея, Кейт се заслуша в разговора на мъжете: стори й се, че някак я засяга, че от известно време е бил свързан с нея, но не бе слушала.

Конференцията, за която Алън Поуст бе пристигнал в Лондон, се сблъскала със сериозни трудности. По-точно една от комисиите. Конференцията се провеждала под егидата на Световната организация за изхранване на населението, която проучвала как и с какво се прехранва човечеството. Или не се прехранва. Заради серия злополучни съвпадения — грип, скоропостижна смърт в Лисабон и счупен крак — когато членовете на комисията се събрали около заседателната маса за начало на дискусиите, се оказало, че няма преводачи. Лесно намерили добри професионалисти от френски, немски и испански, но да открият преводачи, отлично владеещи португалски и английски, при това достатъчно ерудирани за висококвалифицираната работа, се превърнало в истински препъникамък. Португалският бил наложителен като работен език, защото една от подкомисиите разглеждала проблема с кафето, а в Бразилия — най-голямата производителка на кафе в света — се говори португалски. Отложили заседанията до осигуряването на подходящи специалисти. Вече издирили двама, търсели още двама: Алън Поуст и Майкъл гледаха въпросително Кейт в очакване да каже колко ще се радва, ако стане трета в екипа. Преди три години Кейт направи услуга на своя приятелка, която не умееше да пише на машина, и напечата една популярна книга за разрастването и пазарите на търговията с кафе. Така научи много тънкости за производството на тази стока. Освен това Кейт имаше забележителна дарба за езици. Знаеше добре френски и италиански; португалски владееше отлично, защото всъщност беше половин португалка. Навремето, благодарение на високия си коефициент на интелигентност, завърши училище доста по-рано от връстниците си и това й предостави три свободни години, преди да се запише в университет, където така и не постъпи, защото междувременно реши да се омъжи за Майкъл. Едната от трите свободни години прекара в Лоренсу Маркиш при дядо си, учен филолог. Там Кейт говореше само на португалски. Макар и дъщеря на Джон Ферейра, натурализиран англичанин от португалски произход и преподавател по португалска литература в Оксфорд, Кейт не бе осъзнала дотогава, че произходът й може да бъде истинско съкровище за нея: дядото й отвори очите за това богатство, от него тя жадно попи португалската литература и поезия и проникна в „духа на португалския език“.

Какво още научи в града на брега на Индийския океан през онази година, изцяло посветена на духовната наслада? Първо, дядо й беше старомоден и отношението му към жените — строго. На Кейт и през ум не й мина да се съпротивлява на един възрастен човек, когото при това много обичаше. И защо да го прави? Отишла бе за кратко. Но през цялото време не я оставиха нито за миг насаме с мъж, предпазваха я от всякакви неприятни изживявания, в литературата или живота, и вкуси от една приятна (в малки дози) и толкова чужда атмосфера, че се налагаше да опознава всеки неин елемент поотделно. Дядо й я закриляше, но й нямаше доверие. За него тя беше най-скъпото му същество, но я омаловажаваше. Ласкаеше я, като угаждаше на всички нейни капризи, но не й позволяваше да забравя, че тя, съществото от женски пол, заема грижливо очертано и второстепенно място в неговия живот, както собствената му жена и дъщери. Ето как се помнеше от този период: нежна като камелия, с млечнобяла кожа и гъста тъмночервена коса, с бяла рокля от бродиран лен, едновременно криеща и подчертаваща деколтето и раменете, тя седи на верандата в люлеещ стол, поклаща го леко с крак напред и назад и напълно съзнава колко неустоима е сексуалната й привлекателност, защото присъстващите младежи не могат да откъснат от нея нито очите, нито фантазиите си. С грациозно движение на китката, научено от бавачката й, тя си вее с бродирано копринено ветрило, а младите мъже, получили специално разрешение от дядо й да разговарят с нея, седят в полукръг в плетени кресла и я обсипват с комплименти. Това беше през 1948 година. В Лоренсу Маркиш тя пожъна изключителен успех отчасти защото все пак беше англичанка и въпреки добрите си намерения не успя съвсем да спази правилата на дядо си; отчасти защото късо подстриганата й червеникава коса и кафявите й очи бяха рядка комбинация в тази страна на смугли сеньорите; и отчасти защото строгостта на дядо й беше прекалена дори за една такава колония и поведението на Кейт най-често се приемаше като своенравна и умишлено предизвикателна игра.

Когато се завърна в Англия и хвърли поглед назад, Кейт видя едно място, похлупено от влажна жега, изпълнено с потайности като собствения й меланхоличен копнеж да прилича във всичко на баба си, останала до края на живота си естествена и скромна португалка (ако паметта на дядо й не подвеждаше) независимо от положението, до което се издигнала. Била красавица, твърдяха всички, любеща майка, вълшебна готвачка, прекрасно, възхитително същество, излъчвала топлина и доброта и нямала дори един недостатък — е, дори да е било така, в крайна сметка хвалебствията оказаха неизбежния обратен ефект и Кейт се върна от Португалска Източна Африка, изгаряща от нетърпение да се запише в университета да следва романски езици и литература. Дори издържа изпитите за Оксфорд и си намери квартира в града. Тогава се запозна с Майкъл, който бе изкарал десетте години военно време в зубрене и вече правеше първи стъпки в кариерата си. Тя се пренесе в неговата квартира и въодушевени, двамата положиха основите на така наречената от тях Първа фаза.

Ако не се бе омъжила, може би щеше да стане виден учен в своята област? Дали не университетски преподавател? Жените май рядко стават професори. Но тези мисли не я навестяваха често: за нея отглеждането на децата не беше бреме. Освен това мъжът й не я държеше встрани от своите интереси и забавните си колеги. От време на време тя превеждаше по нещо за него или за тях. Веднъж дори преведе един роман от португалски, който й донесе малко пари, но много ласкави отзиви. Срещаше се с хора от цял свят, особено откакто децата пораснаха и започнаха да водят вкъщи многобройните си приятели от всички краища на земята.

Ако не се бе омъжила… боже мой, щеше да е луда, ако вместо да създаде семейство, бе избрала романските езици и литературата… Майкъл и Алън Поуст отпиваха от кафето и чакаха отговора й. Изведнъж я връхлетя паника. А това, че беше наясно какво става в нея, само я засили. Глупаво и неразумно е да се плаши. От какво се бои? Не можеше да признае, дори пред Майкъл, че пред възможността да започне работа, макар съвсем обикновена, напълно по силите й и очевидно за съвсем кратък период, тя се чувства като дългогодишен затворник, който на другата сутрин ще излезе на свобода.

— Просто не зная ще имам ли възможност — отговори. — Тим цяло лято ще пристига и заминава оттук.

Забеляза как мъжът й сви устни: честите спорове около Тим не бяха изгладили разногласията им. Майкъл смяташе, че много глезят най-малкия си син. Кейт признаваше, че може и да е така, но не вярваше, че за да поправят нещата, трябва „да го изхвърлим и да го оставим сам да се блъска с живота“. От къде на къде? Защо? И какво толкова лошо прави момчето, та да налагат подобни крайни мерки: вярно, той се сърди, заплашва, мрази, но по същия път са минали всички деца, всеки по свой начин. Кейт беше убедена, че слабостта й към Тим се дължи на несправедливостта на мъжа й към него: даваше си сметка обаче, че въпросът е твърде болезнен и не могат да подходят към него направо; затова си имаше свои пътища, само нейни, отстояваше ги, в семейството и извън него.

— Комисията няма да заседава по-дълго от… колко каза? — обърна се Майкъл към Алън.

Алън вече бе отгатнал, че между съпрузите има дрязги; без да се обръща към нито един от двамата, а зареял поглед по посока на къщата, от която в този момент излезе юноша и се запъти към тях, отговори:

— Не по-дълго от месец.

— Ето го и Тим! — възкликна приповдигнато Кейт, което всъщност означаваше: „Не пред детето.“

Когато Тим дойде под дървото, пролича, че е по-голям, отколкото можеше да се предположи отдалеч по крехкото му телосложение и леката походка. Беше кисел. Погледна намусено майка си и каза:

— Съжалявам, мамо, но плановете ми се промениха. Фъргюсънови ме поканиха с тях в Норвегия. На експедиция по катерене. Искам да отида, ако не възразяваш.

— Не, миличък, не възразявам — автоматично отговори Кейт. — Разбира се, че ще отидеш.

Зарадва се, че Тим няма да остане изолиран от летните забавления, зарадва се, като че ли сама щеше да пътува в Норвегия; а момчето успя да размени поглед с баща си, който му кимна одобрително. Едва тогава се усмихна официално на госта и за миг се преобрази в съвършено друг човек — в отговорния мъж, който щеше да стане — за да се превърне обратно в раздразнителното дете, когато каза на майка си:

— Значи, решено. В такъв случай отивам да си стягам багажа. Тръгвам довечера.

И побягна към къщата, сякаш се спасяваше от нещо.

Майка му извика след него:

— Тим, почакай, опитай се пак да запалиш огъня, трябва ми гореща вода за съдовете.

Но той не чу или не поиска да чуе.

— И така, Кейт, кога ще започнеш? — попита Алън. — Кога? Ще можеш ли утре? Моля те!

Кейт не отговори, но се усмихна в знак на съгласие. Едва се сдържаше да не избухне в сълзи. Стори й се, че твърдата земя се изплъзва под краката й. Усети — ще използваме метафората, която от известно време се оформяше в мислите й — как в лицето я блъсна порив на ледения вятър от бъдещето.

— Съгласна съм естествено. Имате ли нещо против преди това да измия съдовете?

Мъжете се разсмяха, тя също. Алън добави:

— Защо някой друг не се заеме с чиниите, а ти да се обадиш по телефона и да съобщиш, че приемаш?

Даде й име и номер и влезе в къщата с нея за компания и в знак на приятна учтивост, която можеше да се разчете дори като интимност, ако не бе толкова фина и ненатрапчива: в този маниер Кейт долови атмосферата на живота, в който й предстоеше да влезе. С поведението си Алън едновременно я насърчаваше и успокояваше; той стоя до нея през целия разговор и с движения на устните й подсказваше подходящите думи — онези, които не й идваха наум, защото принадлежаха към речника на конференциите и заседанията. Когато затвори телефона, той я разцелува по страните, прегърна я през раменете и я отведе обратно на поляната под дървото. Алън беше красив мъж и приблизително техен връстник — на Кейт и Майкъл — семеен човек с жена и подрастващи или отраснали деца, който печелеше добри пари и прекарваше живота си в пътувания от конференция на конференция, за да обсъжда проблемите на прехраната с представители от най-различни страни. Тя го харесваше. Помисли си колко освежително и разтоварващо може да й подейства, ако подиша известно време непринудения въздух, който витаеше около него. Всичко у Алън й допадаше, стила му на обличане, обноските: напоследък не понасяше нито дрехите, нито прическата на мъжа си. Но няма да мисли за това, то изобщо не бе важно.

Почувства, че пропада в празно пространство, защото след като заминаваше и Тим, поддържането на къщата ставаше безсмислено.

Върнаха се под дървото и докато горещият неделен следобед преваляше в здрач, мъжете навлязоха в някакъв проблем на медицината в Иран.

Въпросът дали да дадат къщата под наем се реши само с няколко думи.

Преди това бурно и дълго бяха разисквали в семейството този вариант и всеки твърдо бе отстоявал мнението си. Спориха дни, даже седмици.

Кейт направи опит за отпор:

— Досега не сме я давали под наем!

— Какво от това? — възрази Майкъл. — Някое пътуващо семейство с радост ще я наеме, с шкафовете и всичко в тях.

— А къде ще отсядат децата, ако им се наложи да престоят ден-два в Лондон на път за някъде?

— Нека веднъж и те погостуват на приятелите си.

— Аз не мисля…

— Ще се обадя в агенцията утре сутринта — каза Майкъл Браун и засрами Кейт, защото той работеше от зори до мрак и щеше да е не по-малко зает от нея със заседанията в комисията.

По-важното обаче беше друго — тя се почувства пренебрегната и излишна, защото излезе, че въпросът за къщата е съвсем незначителен.

А когато комисията приключи работата си? Какво ще прави тя? Подразбираше се, че все ще се устрои някак — нали няма по-добра от нея в приспособяването, особено откакто се появиха децата. Поглеждайки назад през почти четвъртвековния си брак, тя изведнъж прозря, че характерното за нейния живот е било в пасивността, в съобразяването й с другите. Първото й дете се роди, когато беше на двайсет и две. Последното — доста преди да навърши трийсет. Когато споменаваше тези факти пред познатите си, често й завиждаха; за много хора от много страни Браунови бяха завидно щастливо семейство.

Леденият повей, още лек, несъмнено прииждаше: за първи път в живота си Кейт никому не бе необходима. Беше ненужна. Тя отлично знаеше от години, че този момент ще настъпи в живота й. Дори си имаше планове за него: ще учи това, ще пътува там, ще се заеме с една или друга благотворителност. Защото никоя жена с ум в главата няма как да не разбира, че когато навлезе в средната възраст, в пълния разцвет на силите и енергията си, ще се превърне по принуда в онова многократно описвано и добре изучено явление — жената с отгледани деца, останала без задължения, чиято действеност трябва да се пренасочи от въпросните деца към по-безболезнени цели заради тяхно, а и нейно добро. Така че нямаше нищо неочаквано в ставащото. Може би само е трябвало да предусети по-рано приближаването му?

Тя не го бе очаквала това лято. Следващото или по-следващото — навярно, но не сега. Всичко, за което се бе подготвила, се намираше някъде в бъдещето. А се сблъсква с него сега. Временно, разбира се, защото през септември къщата отново ще стане уютния дом, гостоприемната база за същите тези „деца“, които все по-рядко се застояват под покрива й. Да не забравя и Майкъл, който обича дома им и всичко, свързано с него… Кога за последен път се събра цялото семейство, кога по едно и също време всички се завърнаха от университетите, ваканциите и екскурзиите? Много отдавна, струваше й се.

И ето, сега я разпускат, нея, стожера на семейството, от юни до късен септември. Оставят я дори без стая. Много особено усещане, сякаш са й издърпали топлата завивка, сякаш са й одрали кожата.

Естествено двамата с Майкъл бяха разисквали нейното бъдеще; бяха говорили за нейните чувства, за неговите също. Обсъждането беше основа и стълб на техния брак. Те открай време вярваха дълбоко, че неизказаното загноява, а изваденото наяве губи силата си. От самото начало тяхната връзка се градеше върху този принцип.

Разумно и прозорливо бяха предвиждали как ще протекат животът и бракът им. И почти в нищо не бяха сбъркали.

В спалнята им например стояха една до друга две книги — „Завоевание на щастието“ от Бертран Ръсел и „Идеалният брак“ от Ван дер Велде: на Майкъл от Кейт — Ръсел, на Кейт от Майкъл — Ван дер Велде. На титулните страници на двете книги имаше един и същи надпис: „За Първата фаза с цялата ми любов“. Книгите ознаменуваха края на един етап от тяхната пламенна връзка, който завърши с женитбата. Двамата знаеха, че с годините нещата неминуемо се променят, че страстта се уталожва и дългите им разговори по въпроса сякаш се събираха в тези дружелюбни книги, на Майкъл от Кейт, на Кейт от Майкъл „За Първата фаза“. Случеше ли се сега някой от тях да вземе книгата и да я разтвори на страницата с посвещението, на лицето му се появяваше ироничната усмивка, бяха се хващали неведнъж един друг и тогава избухваха в откровен и здравословен смях. (Нали смехът по дефиниция е здравословен.) Но откъде идваше ироничната усмивка? Оттам, че излязоха абсолютно прави относно какво приключва и какво започва — солидният, отговорен, удовлетворяващ брак. В който няма място за ирония. Тогава защо се отнасят с присмех? И отново подхващаха дълги, откровени, прями разговори за промените и повратните моменти в живота си. Нито той, нито тя биха се отказали от тази споделеност. Кейт обаче се бе улавяла да мисли, че психологическите им разбори или даже манифести, които съпровождаха всяка „фаза“ на техния брак, може би не бяха онова, което трябваше да бъдат?

Сблъсъкът им по повод ледения вятър от бъдещето например. Стана преди три години и оттогава се изнизаха толкова събития, без да ги обсъдят или да теглят чертата на равносметката… За Деветата… Деветнайсетата… фаза.

Стигнаха дотам, че споменеше ли се името на Тим, Майкъл свиваше устни, както преди малко, когато отсече: „Ще се обадя в агенцията утре сутринта.“ И отдалечи жена си, отстрани я. Поне така го прие Кейт. Това почувства тя, независимо че за да опише положението си, прибягваше до известните шаблонни фрази, конфекцията, смъкната от закачалките.

Каквото и да беше положението й, каквото и да бе наистина, в края на тази лятна вечер стотици нишки от живота на Кейт сякаш се събраха в едно. Знак за това бяха множеството телефонни номера и адреси, надраскани на късчета хартия, както и съзнателното й усилие да изрови от паметта си образа на дядо си, седнал на верандата на каменната къща в просторната градина сред дървета с алени цветове и лилии.

— Катерина! Има само един начин да научиш нов език — да го вдишаш. Да го попиеш! Да го изживееш!

За да се подготви за предстоящото събеседване, на което щяха да преценят умението й да превежда бързо и точно от английски, френски и италиански на португалски и обратно, тя остана будна цяла нощ. Разбира се, първо изми мръсните съдове от деня и разчисти боклуците от храненето (за щастие пуснаха тока към десет вечерта), а после препрочете преведения от нея роман и потъна в спомени за разходки, разговори и обеди с дядо си. До сутринта потопяването й в другия език бе тъй пълно, че ако се блъснеше в някого на улицата, щеше да се извини на португалски.