През месеца, когато тормозът спира, Шапурджи Ейдълджи отбелязва двайсетата годишнина от назначението си в Грейт Уайърли; следва двайсетата… не, двайсет и първата Коледа, отпразнувана в дома на викария. Мод получава красив тъкан разделител за книги, Хорас — свой собствен екземпляр от татковите „Поучения от Посланието на свети Павел до Галатяни“, Джордж — репродукция на „Светлината на света“ от Холман Хънт със заръка да го закачи на стената в кабинета си. Джордж благодари на родителите си, но още отсега знае какво ще си помислят старшите съдружници: че един стажант с две години служба, комуто едва доверяват да преписва документи, едва ли има правото да взима решения за обзавеждането; и още — че клиентите идват при адвокат за определен тип съвети и посланието на мистър Хънт, насочващо към съвсем други области, може да ги разсее.

С отминаването на първите месеци от годината завесите се разтварят всяка сутрин с нарастващата увереност, че по моравата не ще има нищо друго, освен Божията роса, а пристигането на пощальона вече не предизвиква тревога. Викарият почва да повтаря, че са понесли голямо изпитание и тяхната вяра в Бога им е помогнала да издържат докрай. Крехката и благочестива Мод е държана в неведение, доколкото е възможно; Хорас, вече набит и прям шестнайсетгодишен младеж, знае повече и тайно признава на Джордж, че според него старият принцип „око за око“ е ненадминат похват за въздаване на справедливост и че ако спипа някого да хвърля умрели косове през живия плет, собственоръчно ще му извие врата.

Противно на онова, което си мислят родителите му, Джордж не разполага със собствен кабинет в „Сангстър, Викъри и Спейт“. Има си столче и високо писалище в едно ъгълче без килим, където достъпът на слънчевите лъчи зависи изцяло от добрата воля на далечната капандура. Все още не притежава златен часовник, нито тежки томове с правни текстове. Но носи елегантна шапка — бомбе за три шилинга и шест пенса от „Фентън“ на Грейндж Стрийт. И макар че леглото му е все тъй само на метър от това на баща му, той усеща първите тръпки на самостоятелния живот. Дори се е запознал с двама стажанти от съседни кантори. Гринуей и Стентсън, които са малко по-големи от него, веднъж през обедната почивка го заведоха в питейно заведение, където трябваше да се преструва, че харесва ужасно киселата бира, която си купи.

По време на едногодишното си обучение в колежа „Мейсън“ Джордж не обръщаше внимание на големия град. Усещаше го само като барикада от шум и човешки тълпи между гарата и учебниците; откровено казано, тази барикада му вдъхваше страх. Но сега той започва все повече да привиква с новото място и любопитството му нараства. Ако не бъде смазан от силата и енергията на града, някой ден ще се превърне в част от него.

Започва да чете за града. Отначало намира само отегчителни сведения за ножари, ковачи и металургия; сетне идват Гражданската война и Чумата, парният двигател и Лунното дружество, църковните и кралските бунтове, въстанията на чартистите. А накрая, само преди десетина-петнайсет години, Бърмингам започва да се събужда за модерен градски живот и Джордж изведнъж усеща, че чете за истински, важни неща. С болка осъзнава, че е могъл да присъства на един от най-великите моменти на Бърмингам — онзи ден през 1887 година, когато нейно величество полага основния камък на съдебната палата „Виктория“. Оттам насетне в града стремително изникват нови сгради и институции: Общинската болница, Арбитражната камара, месарският пазар. В момента се събират пари за основаване на университет; има планове да се построи нова сграда на Въздържателното дружество, а напоследък усилено се говори, че Бърмингам може скоро да получи свой собствен епископ и да се изтръгне от църковната опека на Устър.

При посещението на кралица Виктория петстотин хиляди души дошли да я приветстват и въпреки прииждането на тази огромна тълпа нямало нито безредици, нито нещастни случаи. Джордж е впечатлен, но не и изненадан. Според всеобщото мнение градовете са белязани от насилие пренаселени места, а в провинцията царят спокойствие и мир. Личният му опит говори точно обратното: селата са диви и първобитни, в града животът става порядъчен и модерен. Разбира се, в Бърмингам не липсват престъпления, пороци и дрязги — иначе адвокатите не биха си изкарвали хляба, — но Джордж има чувството, че човешкото поведение тук е по-разумно, съобразено със закона и добрите обноски.

Във всекидневните си пътувания до града Джордж намира нещо сериозно и в същото време успокояващо. Има движение, има цел — така са го учили да разбира живота. У дома направлението е към небесното царство; в кантората — към правосъдието, тоест към успешен резултат за клиента; но и двата пътя са изпъстрени с разклонения и коварни капани, заложени от противника. Железницата подсказва как трябва да бъде, как би могло да бъде: спокойно пътуване по разписание до края на безупречно положените релси, а пътниците са разпределени по вагони първа, втора и трета класа.

Може би именно затова Джордж изпитва тиха ярост, когато някой се опитва да навреди на железниците. Има младежи — може би дори мъже, — които режат с ножове и бръсначи кожените ремъци на прозорците; които вандалски трошат рамките на картините над седалките; които висят по мостовете и се опитват да пуснат тухла в комина на локомотива. Всичко това е неразбираемо за Джордж. Да сложиш монета на релсите и да видиш как минаващият влак я сплесква до двойно по-големи размери може би изглежда безобидна игра; Джордж обаче смята това за начало на наклонената плоскост, водеща до причиняване на железопътни катастрофи.

Естествено, подобни действия подлежат на съдебно преследване. Джордж все повече се вълнува от правната връзка между пътниците и железопътната компания. Пътникът си купува билет и в този момент, след извършените съзнателни действия, възниква договор. Но попиташ ли пътника какъв договор е сключил, какви задължения поемат страните, какви претенции за обезщетение могат да се предявят срещу железопътната компания при закъснение, повреда или злополука, няма да получиш никакъв отговор. Може би не по вина на пътника: билетът намеква за договор, но подробните му условия са изложени само на някои възлови гари и в управлението на железопътната компания — а кой забързан пътник има време да спре и да ги прочете? И все пак Джордж се чуди как може британците, които са дали железниците на света, да ги приемат единствено като удобно транспортно средство, а не като гъста мрежа от безброй права и задължения.

Решава да въведе Хорас и Мод в ролята на Мъжа и Жената от улицата — или в случая от влака за Уолсол, Канок и Руджли. Разрешават му да използва класната стая за своя съдебна зала. Джордж настанява сестра си и брат си на чиновете и им излага казуса, на който се е натъкнал неотдавна в съдебните вести от чужбина.

— Имало някога — започва той, крачейки напред-назад, както му се струва най-уместно за случая — един много дебел французин на име Пейел, който тежал сто и петдесет килограма.

Хорас почва да се кикоти. Джордж поглежда навъсено брат си и се хваща за реверите като истински адвокат.

— Без смях в съдебната зала — нарежда той. После продължава: — Мосю Пейел си купил билет трета класа за френски влак.

— Къде е отивал? — пита Мод.

— Няма значение къде е отивал.

— Защо е бил толкова дебел? — обажда се Хорас. Явно импровизираният състав съдебни заседатели смята, че може да задава въпроси когато си иска.

— Не знам. Трябва да е бил по-лаком дори и от теб. Всъщност бил толкова лаком, че когато влакът потеглил, открил, че не може да мине през вратата на купе трета класа. — При тия думи Хорас отново се киска. — Тогава опитал във вагон втора класа, но и за там бил прекалено дебел. Накрая минал в първа класа…

— И за там също бил прекалено дебел! — провиква се Хорас, сякаш става дума за края на духовита шега.

— Не, дами и господа съдебни заседатели, открил, че тази врата е достатъчно широка. Тогава седнал и влакът потеглил… за където отивал. По някое време кондукторът дошъл, погледнал билета му и поискал да плати разликата между трета и първа класа. Мосю Пейел отказал. Железопътната компания го дала под съд. Виждате ли проблема сега?

— Да, бил е прекалено дебел — кикоти се Хорас.

— Не е имал пари да си плати — казва Мод. — Горкият човек.

— Не, проблемът не е нито в едното, нито в другото. Имал е пари да плати, но отказал. Нека ви обясня. Адвокатът на Пейел заявил, че с купуването на билет той е изпълнил задълженията си по закон, а компанията носи вина, щом всички врати, освен тези в първа класа се оказват твърде тесни за него. Компанията възразила, че щом е твърде дебел за даден вид купе, трябвало да си купи билет за друго, където може да влезе. Вие как смятате?

Хорас е непреклонен.

— Щом е влязъл в първа класа, трябва да си плати. Да не е плюскал толкова. Какво са виновни железниците, че е дебелак?

Мод е склонна винаги да застава на страната на слабия и решава, че един дебел французин влиза в тази категория.

— Не е негова вината, че е дебел — започва тя. — Може да е от болест. Или пък да е загубил майка си и от скръб да е ял твърде много. Или… по някаква друга причина. Нали не е принудил някого да стане и да отиде в трета класа?

— Съдът не уточнява причините за телесните му размери.

— Тогава съдът е задръстен — заявява Хорас, който наскоро е научил този израз.

— Правил ли го е и друг път? — пита Мод.

— Отличен въпрос — казва Джордж и кимва като съдия. — Тук опираме до темата за предумишленото действие. Или от предишен опит е знаел, че е твърде дебел, за да влезе в купе трета класа, и въпреки това си е купил билет за там, или го е купил с искреното убеждение, че може да мине през онази врата.

— Е, кое от двете? — пита нетърпеливо Хорас.

— Не знам. В статията не пише.

— И какъв е отговорът?

— Отговорът е, че мненията на съдебните заседатели се разделили — едни били за ищеца, други за ответника. Ще трябва да го решите помежду си.

— Няма да споря с Мод — заявява Хорас. — Тя е момиче. Какъв е истинският отговор?

— О, гражданският съд в Лил отсъдил в полза на железопътната компания. Пейел трябвало да плати обезщетение.

— Печеля! — провиква се Хорас. — Мод сбърка.

— Никой не е сбъркал — отвръща Джордж. — Делото би могло да се развие и в едната, и в другата посока. Точно затова нещата стигат до съд.

— И все пак спечелих — упорства Хорас.

Джордж е доволен. Разбудил е интереса на малолетните си съдебни заседатели и през следващите съботни следобеди им представя нови казуси и проблеми. Дали пътниците в пълен вагон имат правото да държат вратата затворена и да не пускат хората от перона? Има ли правна разлика между това да намериш нечий портфейл на седалката и да изровиш паднала монета иззад тапицерията? Как да постъпиш, ако хванеш последния влак, а той не спре на твоята гара и те принуди да бъхтиш десет километра пеш под дъжда?

Когато забелязва, че съдебните заседатели почват да се разсейват, Джордж ги развлича с интересни факти и странни дела. Разказва им например за кучетата в Белгия. Според английските правилници кучетата трябва да носят намордник и да се превозват в товарния вагон; в Белгия обаче кучето придобива правата на пътник, стига да има закупен билет. Цитира случая с един ловец, който качил ретривъра си във влака и завел дело, когато кучето било свалено от седалката, за да седне човек. Съдът — за радост на Хорас и за разочарование на Мод — отсъдил в полза на ищеца, което означавало, че занапред, ако петима пътници и петте им кучета, всички снабдени с билети, се настанят в белгийско купе с десет места, това купе официално се смята за пълно.

Хорас и Мод са изненадани от брат си. В класната стая около него витае непознат дух на властност, но също тъй и на закачливост, сякаш непрестанно се готви да подхвърли шега — нещо, което не помнят да е правил някога. Джордж от своя страна намира съдебните заседатели за много полезни. Хорас бързо застава на категорични позиции — обикновено в полза на железопътната компания — и отказва да отстъпи от тях. Мод се нуждае от повече време за решение, задава по-уместни въпроси и съчувства на всеки пострадал пътник. Макар че двамата едва ли представляват статистическа извадка от пътническата общност, според Джордж те са типични нейни представители с почти пълното непознаване на своите права.

Артър

Той осъвремени детективското четиво. Отърва го от бавно мислещите представители на старата школа — тия простосмъртни, които печелеха аплодисменти, като разгадаваха очевидни улики, подхвърлени пред краката им. На тяхно място постави личност с хладен пресметлив ум, която можеше да разкрие убийство по кълбо прежда и да гарантира сигурна присъда заради купичка мляко.

Холмс донесе на Артър внезапна слава плюс още нещо, което никога нямаше да получи като капитан на английския отбор по крикет — пари. Младият автор си купи къща с прилични размери в Южен Норуд, в чийто сенчест двор зад висок зид имаше място за тенис корт. Сложи във вестибюла бюст на баща си, а своите арктически трофеи подреди върху библиотеката. Намери кабинет за Уд, който някак неусетно се бе прилепил към него като постоянен сътрудник. Лоти напусна работата си като гувернантка в Португалия, а Кони не само красеше дома, но и оказваше безценна помощ като машинописка. Артър бе купил пишещата машина още в Саутсий, но така и не се научи да я използва. По-умело боравеше с тандема, който караха заедно с Туй. Когато тя отново забременя, Артър взе велосипедна триколка, задвижвана само с мъжка сила. През слънчевите следобеди качваше Туй и потегляше на дълги походи из хълмовете на Съри.

Постепенно привикна с успеха, с факта, че хората го познават и се интересуват от него; свикна също с разнообразните удоволствия и притеснения на вестникарските интервюта.

— Тук пише, че си щастлив, жизнерадостен и добродушен. — Туй се усмихваше над списанието. — Висок, широкоплещест, със сърдечно и болезнено енергично ръкостискане.

— Къде е това?

— В списание „Странд“.

— Мистър Хау, доколкото си спомням. Не си пада много по спорта, подозирах го от самото начало. Видя ми се доста хилав. Какво казва за теб, скъпа?

— Казва… О, не мога да го прочета.

— Настоявам. Знаеш колко обичам да те гледам, като се изчервяваш.

— Казва… че съм „изключително чаровна жена“. — Тя наистина се изчерви и побърза да смени темата. — Мистър Хау пише, че „доктор Дойл задължително измисля най-напред края на историята, а след това съчинява останалото“. Не си ми го казвал, Артър.

— Тъй ли? Може би защото е ясно като бял ден. Как можеш да обосновеш началото, ако не знаеш края? Като се замислиш, напълно логично. Какво друго има да каже нашият приятел?

— Че идеите ти хрумват по всяко време — докато се разхождаш или караш велосипед, играеш крикет или тенис. Така ли е, Артър? Затова ли понякога си толкова разсеян на корта?

— Може и да съм се пошегувал мъничко.

— Я гледай — ето я малката Мери, изправена точно на този стол.

Артър се приведе към нея.

— Гравюра по една от моите фотографии — ето, виж. Настоях да сложат името ми отдолу.

Артър бе станал познато лице в литературните кръгове. Смяташе Джеръм и Бари за свои приятели; познаваше Мередит и Уелс. Беше вечерял с Оскар Уайлд, който му се стори извънредно любезен и приятен събеседник най-вече защото се оказа, че човекът е чел с възхищение романа му „Майка Кларк“. Сега Артър смяташе, че може да използва Холмс още не повече от две години — или най-много три, преди да го убие. После щеше да се съсредоточи върху историческите романи, където открай време знаеше, че е най-добър.

Гордееше се с постигнатото досега. Питаше се дали би бил по-горд, ако бе изпълнил пророчеството на Партридж да стане капитан на английския отбор по крикет. Беше напълно ясно, че това няма да се случи. Той боравеше умело с бухалката и траекторията на бавните му удари често озадачаваше противника. От него би излязъл приличен играч в елитния Мерилебънски клуб, но сега имаше по-скромна амбиция — да впишат името му в алманаха „Уиздън“.

Туй му роди син — Алин Кингсли. Артър открай време мечтаеше да напълни цялата къща с роднини. Но горката Анет бе починала в Португалия; а мама, упорита както винаги, предпочиташе къщичката в имението на онзи тип. Все пак имаше сестри, деца, съпруга; а брат му Инес се готвеше за армейския живот съвсем наблизо — в Улидж. Артър изкарваше хляба на всички и като глава на семейството обичаше щедро да раздава празни чекове. Веднъж годишно се обличаше като дядо Коледа.

Знаеше, че правилният ред е: съпруга, деца, сестри. От колко време бяха женени — седем или осем години? Туй бе идеалната съпруга. Наистина изключително чаровна жена, както отбелязваха в „Странд“. Беше спокойна и способна; дари му син и дъщеря. Вярваше в написаното от него до последното прилагателно и подкрепяше всичките му начинания. Хрумна му да посети Норвегия — посетиха я. Искаше му се да посреща гости — тя организираше приеми точно според вкуса му. Беше я взел да живеят заедно в добро и зло, в богатство и бедност. Дотук нямаше нито зло, нито бедност.

И все пак… Ако трябваше да е честен, имаше нещо различно. Когато се срещнаха, той беше млад, недодялан и неизвестен; тя го обичаше, без да се оплаква. Сега все още беше млад, но преуспял и знаменит; можеше да накара и най-остроумните от Савил Клъб да го слушат със зяпнала уста. Бе стъпил здраво на крака и разчиташе на разума си — донякъде благодарение и на брака. Успехът дойде като заслужен плод на усърдния труд, но онези, които не познават успеха, си въобразяват, че той слага финалната точка. Артър все още не беше готов за края на личната си история. Ако животът е рицарски поход, то той бе спасил прекрасната Туй, бе завладял града и бе спечелил златна награда. Но имаше още много години, преди да приеме ролята на старейшина. Какво да прави един странстващ рицар, когато се прибере у дома в Южен Норуд при жена си и двете деца?

Е, може би въпросът не беше чак толкова труден. Той ги закриляше, държеше се доблестно и учеше децата си как да живеят. Можеше да поеме на нови походи — разбира се, не и такива, които са свързани със спасяване на други девици. Щеше да срещне предостатъчно предизвикателства в писането, в обществения живот, пътешествията и политиката. Кой знае в каква посока можеха да го тласнат внезапните изблици на енергия? Винаги щеше да дава на Туй всички грижи и ласки, от които тя би почувствала нужда; никога нямаше да й причини дори и миг нещастие.

И все пак…

Джордж

Гринуей и Стентсън често излизат без Джордж, но това не го смущава. През обедната почивка няма желание да посещава кръчмите, предпочита да седне под някое дърво и да изяде сандвичите, приготвени от майка му. Приятно му е, когато двамата го молят да обясни една или друга тънкост от изготвянето на нотариални актове, но често се озадачава от тайните им вълнения за коне, облози, момичета и танцови салони. Покрай всичко това в момента ги вълнува и протекторатът Бечуаналанд, чиито управници са на официално посещение в Бърмингам.

А и когато се навърта около тях, те обичат да го взимат на подбив.

— Джордж, откъде идваш?

— От Грейт Уайърли.

— Не, откъде наистина идваш?

Джордж се замисля над въпроса.

— От дома на викария — отговаря той и двамата тарикати избухват в смях.

— Имаш ли си момиче, Джордж?

— Моля?

— Май нещо не ти е ясно в правната страна на въпроса, а?

— Просто смятам, че човек не бива да се бърка в чуждите работи.

— Браво бе, Джордж!

Веселото им любопитство по тази тема е ненаситно.

— Хубавка ли е, Джордж?

— Прилича ли на Мери Дойд?

Тъй като Джордж не отговаря, двамата събират глави, килват шапки на една страна и подхващат серенада: „Мом-че-то, което обичам, се-ди на пър-ви-я рееед“.

— Хайде, Джордж, кажи ни името й.

Минават няколко седмици и накрая Джордж не издържа. Щом това искат, ще си го получат.

— Името й е Дора Чарлсуърт — казва внезапно той.

— Дора Чарлсуърт — повтарят двамата. — Дора Чарлсуърт. Дора Чарлсуърт.

При всяко повтаряне името звучи все по-невероятно.

— Сестра е на моя приятел Хари Чарлсуърт.

Очаквал е да им запуши устите, но това само ги насърчава.

— Какъв цвят е косата й?

— Целувал ли си я, Джордж?

— Откъде е?

— Пращаш ли й картички за Свети Валентин?

Просто са ненаситни.

— Знаеш ли, Джордж, непременно трябва да те питаме нещо за Дора. Цветнокожа ли е?

— Англичанка е, точно като мен.

— Точно като теб ли, Джордж? Точно като теб?

— Кога можем да я видим?

— Бас държа, че е от Бечуана.

— Дали да не наемем частен детектив? Какво ще речеш за онзи, дето някои фирми го ползват за разводите? Вмъква се по хотелските стаи и спипва съпруга с камериерката. Не искаш да те спипат така, нали, Джордж?

Джордж решава, че онова, което е направил, или по-точно е позволил да се случи, не може да бъде наречено лъжа; просто ги оставя да вярват каквото им се иска, а това е съвсем различно. За щастие те живеят чак в другия край на Бърмингам, тъй че всеки път, когато влакът му потегля от „Ню Стрийт“, Джордж оставя тази конкретна история зад гърба си.

Сутринта на 13 февруари Гринуей и Стентсън са особено закачливи, макар че Джордж така и не успява да разбере защо. Пратили са за Свети Валентин картичка на мис Дора Чарлсуърт, Грейт Уайърли, Стафордшър. Това предизвиква силно недоумение у пощальона и още по-силно у Хари Чарлсуърт, който винаги си е мечтал да има сестра.

Джордж седи във влака с разгърнат вестник върху коленете. Куфарчето му е на горния, по-широкия мрежест багажник над главата му; бомбето — на долния, предназначен за шапки, чадъри, бастуни и малки пакети. Мисли си за пътуването, което всеки трябва да предприеме поне веднъж в своя живот. Баща му например е тръгнал от далечен Бомбай, където свършва един от пулсиращите кръвоносни съдове на империята. Там израснал и приел християнството. Там написал учебника по гуджаратска граматика, който му осигурил средства за пътуването до Англия. Учил в кентърбърийския колеж „Св. Августин“, бил ръкоположен от епископ Макарнис и после служил като помощник-свещеник в Ливърпул, преди да получи своя енория в Уайърли. Както и да го погледнеш — голямо пътуване. Джордж си мисли, че неговото без съмнение ще е много по-скромно. Може би ще е като това на мама — от Шотландия, където е родена, до Шропшър, където баща й бил викарий на Кетли цели трийсет и девет години, после до съседния Стафордшър, където нейният съпруг, ако е рекъл Господ, може да служи също тъй дълго на църквата. Дали Бърмингам ще се окаже крайната спирка за Джордж или само междинен етап? Все още не се знае.

Джордж вече се чувства не като селянин с карта за пътуване по железницата, а като евентуален гражданин на Бърмингам. В знак на новото обществено положение решава да си пусне мустаци. Процесът трае по-дълго, отколкото е предполагал, и дава възможност на Гринуей и Стентсън честичко да го питат дали не би искал да съберат пари и да му купят шишенце лосион за подсилване на растежа на космите. Когато оскъдната растителност най-сетне покрива цялата му горна устна, двамата го обявяват за китайски мандарин.

След като и тази шега им омръзва, измислят нова.

— Хей, Стентсън, знаеш ли на кого ми прилича Джордж?

— Подскажи де, не ме измъчвай.

— Е, добре, знаеш ли къде е учил?

— Къде си учил, Джордж?

— Знаеш много добре, Стентсън.

— Нищо, Джордж, припомни ми.

Джордж откъсва очи от Закона за прехвърляне на земи от 1897 година и неговото приложение спрямо наследяването на недвижими имоти.

— В Руджли.

— Размърдай си мозъка, Стентсън.

— Руджли… Чакай, сега ще се сетя. Момент… да не би Уилям Палмър…

— Отровителя от Руджли! Точно така.

— Къде е учил той, Джордж?

— Знаете много добре, момчета.

— На всички ли преподаваха отровителство там? Или само на най-умните?

Палмър убил съпругата си и брат си, след като ги застраховал за големи суми; после убил и един букмейкър, на когото дължал пари. Може да е имало и други жертви, но полицията се ограничила с ексхумация само на близките му роднини. Доказателствата се оказали достатъчни, за да осигурят на Отровителя публична екзекуция в Стафорд пред тълпа от петдесет хиляди души.

— И той ли имаше мустаци като Джордж?

— Съвсем същите.

— Ти не знаеш нищо за него, Гринуей.

— Знам, че е учил в твоя колеж. Сложиха ли го на почетното табло? Сред знаменитите възпитаници?

Джордж демонстративно запушва ушите си.

— Всъщност, Стентсън, Отровителя се оказа адски хитър. Обвинението така и не успя да установи каква отрова е използвал.

— Адски хитър. Как мислиш, дали тоя Палмър е бил ориенталец?

— Може да е бил от Бечуаналанд. Невинаги си личи по името, нали, Джордж?

— А чу ли, че след това от Руджли пратили делегация при лорд Палмърстън на Даунинг Стрийт? Искали да сменят името на градчето и колежа заради позора, който им навлякъл Отровителя. Премиерът се позамислил над молбата им и отговорил: „А какво име предлагате? Палмърстаун ли?“

Кратко мълчание.

— Нещо не те разбирам.

— Не Палмърстън. Палмърс-таун.

— Ааа! Много духовито, Гринуей.

— Дори и нашият китайски мандарин се смее. Под мустак.

Този път на Джордж му идва до гуша.

— Запретни си ръкава, Гринуей.

Гринуей се подсмихва.

— Защо? Да не си измислил някое ново китайско мъчение?

— Запретни си ръкава.

После Джордж прави същото и доближава ръка до тази на Гринуей, който току-що се е завърнал от две седмици слънчеви бани в Абъристуит. Кожата им има еднакъв цвят. Гринуей невъзмутимо очаква коментара на Джордж. Джордж обаче смята, че е доказал своето, и започва да закопчава маншета си.

— За какво беше всичко това? — пита Стентсън.

— Май Джордж искаше да докаже, че и аз съм отровител.

Артър

Заведоха Кони на пътешествие из Европа. Тя беше здраво момиче и единствена от всички жени не хвана морска болест на кораба за Норвегия. Подобна проява на неуязвимост дразнеше другите страдащи пътнички. Може би ги дразнеше и атлетичната й красота — Джеръм казваше, че би могла да позира за статуя на Брунхилда. През това пътешествие Артър откри, че сестра му, с нейната лека танцова стъпка и дълга кестенява коса, спускаща се по гърба като котвена верига на боен кораб, привлича най-неподходящи поклонници — женкари, комарджии, лигави разведени мъже. С някои от тях Артър едва се въздържаше да не вкара бастуна си в действие.

След като се прибраха, тя най-сетне сякаш хвърли око на почтен мъж — Ърнест Уилям Хорнънг, двайсет и шест годишен, висок, спретнат, астматик, доста добър вратар в крикета, а понякога и разпределител; добре възпитан, макар и малко бъбрив, ако му се дадеше и най-лек повод. Артър разбираше, че ще му е трудно да одобри когото и да било за приятел на Лоти или Кони; но във всеки случай като глава на семейството беше длъжен да разпита сестра си.

— Хорнънг. Какъв е тоя Хорнънг? Звучи ми като нещо средно между монголец и славянин. Не можа ли да си намериш истински британец?

— Роден е в Мидълсбро, Артър. Баща му е адвокат. Учил е в Ъпингам.

— Има нещо странно в него. Надушвам го.

— Живял е три години в Австралия. Заради астмата. Може би надушваш аромата на каучуково дърво.

Артър едва не се разсмя. Кони беше сестрата, която се държеше с него като с равен; той харесваше повече Лоти, но Кони обичаше да го закача и изненадва. Слава богу, че не се омъжи за Уолър. Естествено, същото се отнасяше и до Лоти.

— И какво работи този приятел от Мидълсбро?

— Писател е. Също като теб, Артър.

— Не съм го чувал.

— Написал е десетина романа.

— Десетина? Та той е още хлапак.

Е, поне усърдие не му липсваше.

— Мога да ти дам негова книга и сам ще прецениш. Имам „Под два небосвода“ и „Господарят на Тарумба“. Повечето истории се развиват в Австралия и според мен са много добре написани.

— Тъй ли, Кони?

— Но той разбира, че е трудно да се издържаш от писане на романи, затова работи и като журналист.

— Е, във всеки случай името се запомня — промърмори Артър и даде на Кони разрешение да представи поклонника си в семейството. Засега реши да се въздържи от преценка и да не чете книгите му.

Тази година пролетта подрани и към края на април очертаха тенис корта. От кабинета си Артър чуваше далечния плясък на топката по ракетите и познатия дразнещ вик на жена, пропуснала лесен удар. По-късно излизаше навън, където заварваше Кони с широка спортна пола и Уили Хорнънг със сламена шапка и бял пуловер. Забелязваше, че Хорнънг не й подава лесни топки, но същевременно се въздържа от удари с пълна сила. Това му допадна: точно така трябваше да играе един мъж с девойка.

Отстрани Туй седеше в шезлонга и се грееше не толкова на ранното лятно слънце, колкото на лъчезарната им младежка любов. Веселото им бъбрене през мрежата и сдържаната им свенливост извън корта явно й доставяха огромно удоволствие и Артър реши да отстъпи. Всъщност ролята на строг глава на семейството донякъде му допадаше. А и Хорнънг се оказа духовит младеж. Понякога дори прекалено, но това сигурно се дължеше на незрялост. Как беше онази негова първа шега? А, да, Артър четеше спортните страници и забеляза една статия, в която пишеше, че някакъв атлет пробягал сто метра само за десет секунди.

— Как ви се струва това, мистър Хорнънг?

А Хорнънг светкавично отговори:

— Прилича ми на редакторска забежка.

През август поканиха Артър да изнесе лекции в Швейцария; Туй все още беше малко слаба след раждането на Кингсли, но, естествено, го придружи. Посетиха Райхенбахския водопад — величествен и в същото време ужасяващ, достойна гробница за Холмс. Измисленият детектив бързо се превръщаше във воденичен камък на врата на автора си. Сега, с помощта на също тъй измислен злодей, щеше да се освободи от товара веднъж завинаги.

В края на септември Артър поведе Кони към олтара, а тя го подръпваше за ръкава, когато ускоряваше крачка. Докато я предаваше символично на младоженеца, той знаеше, че трябва да бъде горд и щастлив за нея. Но сред портокаловите цветчета, тупането по раменете и шегите на брачна тематика го обзе чувството, че мечтата му за непрестанно растящо семейство е понесла тежък удар.

Десет дни по-късно узна, че баща му е умрял в приюта за душевно болни „Дъмфрис“. Като причина за смъртта се посочваше епилепсия. Артър не го беше посещавал от години и не отиде на погребението; не отиде и никой друг от семейството. Чарлс Дойл бе изоставил майка му, обричайки децата си на недоимък. Беше слаб и малодушен, неспособен да победи в битката си с алкохола. Битка ли? Та той не помръдна и пръст срещу демона. Често му намираха оправдания, но Артър отхвърляше като не особено убедителни претенциите за артистичен темперамент. Те просто прикриваха неговата себичност и безотговорност. Нищо не пречи на един творец да притежава сила и съвест.

Туй разви упорита есенна кашлица и взе да се оплаква от болки в ребрата. Артър сметна симптомите за незначителни, но накрая повика местния доктор Долтън. Странно беше да се превърне от лекар в обикновен съпруг на пациентка; да чака долу, докато някъде над главата му се решава съдбата й. Вратата на спалнята за дълго остана затворена, додето най-сетне Долтън излезе с мрачно и много добре познато изражение — самият Артър твърде често бе заставал с подобно лице срещу тревожни роднини.

— Дробовете й са сериозно засегнати. Има всички признаци на скоротечна туберкулоза. При нейното състояние и болестите в семейството й… — Излишно беше да продължава, затова Долтън само добави: — Навярно ще потърсите и мнението на друг специалист.

Не просто друг, а най-добрият. Следващата събота пристигна доктор Дъглас Пауъл от клиниката по белодробни заболявания в Бромптън. Блед, аскетичен, гладко избръснат и коректен, Пауъл неохотно потвърди диагнозата.

— Вие самият сте медик, ако не се лъжа, мистър Дойл.

— Никога няма да си простя тази небрежност.

— Не сте белодробен специалист, нали?

— Очен лекар съм.

— Тогава не бива да се упреквате.

— Напротив. Имах очи, а не виждах. Не забелязах навреме проклетия микроб. Не й обръщах нужното внимание. Бях прекалено зает със собствения си… успех.

— Но вие сте очен лекар.

— Преди три години изнесох в Берлин доклад за откритията — предполагаемите открития — на доктор Кох, свързани именно с тази болест. Писах за нея по поръчка на Стед от „Медицински преглед“.

— Разбирам.

— И все пак не разпознах скоротечната туберкулоза в собствения си дом. Нещо по-лошо — оставих съпругата си да ми прави компания в дейности, които са влошавали състоянието й. Разхождахме се с велосипеди по всяко време, пътувахме из северни държави, тя спортуваше заедно с мен на открито…

— От друга страна — каза Пауъл и думите му за миг ободриха Артър, — според мен има многообещаващи признаци за фиброзни образувания около ядрото на болестта. А другият дроб леко се е увеличил, за да компенсира. Но това е най-доброто, което мога да кажа.

— Не го приемам! — Артър прошепна думите, за да не ги изреве с всичка сила.

Пауъл не се засегна. Беше свикнал да обявява най-тихата, най-състрадателната смъртна присъда и знаеше много добре как я приемат близките.

— Разбира се. Ако кажете с кого още бихте желали…

— Не. Приемам думите ви. Но не приемам онова, което премълчавате. Давате й най-много няколко месеца.

— Знаете не по-зле от мен, мистър Дойл, доколко е невъзможно да се предскаже…

— Знам не по-зле от вас, доктор Пауъл, какви думи използваме, за да дадем надежда на нашите пациенти и близките им. Знам също така какви думи таим в себе си, докато се мъчим да ги ободрим. Около три месеца.

— Да, така смятам.

— Тогава пак ще повторя: не го приемам. Видя ли дявола, боря се с него. Ще направя каквото трябва, ще плащам колкото трябва, но няма да му я дам.

— От сърце ви желая успех — отговори Пауъл. — И оставам на вашите услуги. Има обаче две неща, които съм длъжен да кажа. Може би са излишни, но аз държа да бъда коректен. Дано да не се засегнете.

Артър изпъчи гърди като войник, чакащ заповеди.

— Имате деца, струва ми се?

— Две, момче и момиче. На една и четири години.

— Трябва да разберете, че няма начин…

— Разбирам.

— Нямам предвид способността й да зачене…

— Мистър Пауъл, аз не съм глупак. Нито пък звяр.

— Разберете ме, тия неща трябва да бъдат кристално ясни. Вторият въпрос вероятно не е чак толкова очевиден. Става дума за ефекта… вероятния ефект… върху пациентката. Върху мисис Дойл.

— Да?

— Според нашия опит скоротечната туберкулоза силно се различава от другите тежки болести. В общи линии пациентът почти не изпитва болки. Често болестта причинява по-малко страдания, отколкото обикновеният зъбобол или разстройството. Но най-необикновен е ефектът й върху мисловните процеси. Пациентите често са много оптимистично настроени.

— Замаяни, искате да кажете? Бълнуват?

— Не, наистина оптимистично. Спокойни и жизнерадостни, бих казал.

— От лекарствата, които им предписвате ли?

— Съвсем не. Такава е природата на болестта. Независимо доколко пациентът осъзнава сериозността на своя случай.

— Е, за мен това е голямо облекчение.

— Да, отначало може да е така, мистър Дойл.

— Какво намеквате?

— Имам предвид, че когато пациентът не страда, не се оплаква и остава бодър пред лицето на тежката болест, тогава някой друг трябва да поеме болките и страданията.

— Не ме познавате, сър.

— Вярно. Но все пак ви пожелавам кураж.

В добро и зло; в богатство и бедност. Беше забравил третото: в болест и здраве.

От приюта пратиха на Артър скицниците на неговия баща. Последните години на Чарлс Дойл бяха минали в пълна мизерия — самотен и изоставен в зловещото си последно жилище, — но той не бе издъхнал като безумец. Нямаше съмнение: бе продължил да рисува акварели и графики, а също така и да води дневник. Едва сега Артър осъзна, че баща му е бил надарен творец, подценяван от колегите си, достоен за посмъртна изложба в Единбург — или може би дори в Лондон. Неволно се замисли колко различни бяха съдбите им: докато синът приемаше прегръдките на славата и обществото, неговият изоставен баща не бе видял друга прегръдка, освен понякога на усмирителната риза. Артър не изпита вина — само леко синовно състрадание. А в дневника на баща му имаше едно изречение, което би трогнало сърцето на всеки син. „Вярвам — пишеше той, — че са ме обявили за луд единствено поради прословутата неспособност на шотландците да разбират от шега.“

През декември тази година Холмс и Мориарти загинаха в смъртоносна прегръдка, тласнати към гибелта си от нетърпеливата авторска ръка. Лондонските вестници не отпечатаха некролози за Чарлс Дойл, но бяха пълни с протести и отчаяние заради смъртта на един въображаем детектив, чиято популярност бе почнала да притеснява и дори да отвращава неговия създател. Артър имаше чувството, че светът е полудял: баща му лежеше в гроба съвсем отскоро, съпругата му беше обречена, а лондонските младежи слагаха на шапките си траурни лентички заради Шерлок Холмс.

В края на тази злокобна година се случи още едно събитие. Месец след смъртта на баща си Артър подаде молба за постъпване в Дружеството за проучване на свръхестественото.

Джордж

На финалния адвокатски изпит Джордж се представя прилично и получава бронзово отличие от Бърмингамското адвокатско дружество. Наема кантора на Нюхол Стрийт 54 с обещанието на първо време да поема част от работата на „Сангстър, Викъри и Спейт“. Навършил е двайсет и три години и светът наоколо се променя.

Въпреки детството си в дома на викария, въпреки че откакто се помни, е слушал със синовно внимание словата от амвона на църквата „Св. Марко“, Джордж понякога има чувството, че не разбира Библията. Не цялата и невинаги; всъщност често му се струва, че нищичко не разбира. Вечно трябва да се преодолее някакъв скок от факта към вярата, от знанието към разбирането, а той е неспособен да го постигне. Това го кара да се чувства като измамник. Догмите на англиканската църква все повече се превръщат в някаква далечна даденост. Той не ги усеща като близки истини, не ги вижда да действат ден след ден, миг след миг. Естествено, не споделя това с родителите си.

В училище му предлагаха нови истории и обяснения за живота. Така казва науката; така казва историята; така казва литературата… Джордж умело се приспособи да отговаря на изпитните въпроси по тези теми, макар че всъщност не намираха почва в ума му. Ала сега той е открил правото и светът най-сетне започва да придобива смисъл. Постепенно се разкриват невидими досега връзки — между хората, между вещите, между идеите и принципите.

Ето например Джордж седи във влака между Блоксуич и Бърчилс. Гледа живия плет зад прозореца. Но вижда не онова, което биха видели другите пътници — няколко преплетени храста, брулени от вятъра и приютили тук-там по някое птиче гнездо, — а узаконената граница между собствениците на земя, разграничение, утвърдено чрез договор или получено по наследство, нещо действащо, нещо способно да предизвика дружески отношения или спорове. В дома на викария той гледа как прислужницата бърше кухненската маса и вместо грубо, непохватно момиче, често разместващо книгите му, вижда трудов договор и задължение за закрила, сложна и деликатна връзка, оформена благодарение на векове съдебна практика, за която двете участващи страни изобщо не знаят.

Със закона се чувства щастлив и уверен. В правото има много тълкуване, много обяснения как думите могат да означават различни неща; за закона са писани почти толкова коментари, колкото и за Библията. Но в крайна сметка няма го онзи последен задължителен скок. В крайна сметка имаш споразумение, имаш решение, на което трябва да се подчиниш, имаш ясно разбиране какво означава едно нещо. Това е пътуване от бъркотията към прояснението. Пиян моряк пише завещание върху щраусово яйце; морякът потъва, яйцето оцелява, след което законът въвежда логика и безпристрастност в размитите от водата думи.

Други млади мъже делят живота си между работата и удоволствието; нещо повече, мечтаят за второто, докато вършат първото. Джордж смята, че законът му осигурява и двете. Не изпитва нито потребност, нито желание да се занимава със спорт, да плава с яхта, да ходи на театър; не се интересува от алкохол, чревоугодничество или конни надбягвания; не желае и да пътува. Има си адвокатската практика, а за развлечение пише железопътния закон. Поразително е, че десетките хиляди хора, пътуващи всеки ден с влака, нямат полезен джобен наръчник, който да им помогне да определят правата си спрямо железопътната компания. Джордж писа на мистър Ефингам Уилсън, издател на поредица джобни наръчници по право, и въз основа на една пробна глава издателството прие неговото предложение.

Джордж е възпитан да вярва в трудолюбието, честността, пестеливостта и обичта към семейството; също тъй да вярва, че добродетелта е награда сама по себе си. Като първороден син от него се очаква да дава пример на Хорас и Мод. Джордж все по-ясно осъзнава, че макар родителите им да обичат еднакво и трите си деца, той най-силно изпитва бремето на техните очаквания и надежди. Мод вероятно винаги ще е повод за тревоги. Хорас изглежда свястно момче във всяко едно отношение, но никога не си е падал по ученето. Напусна дома и с помощта на един братовчед по майчина линия постъпи на държавна служба като най-скромен чиновник.

И все пак понякога Джордж неволно завижда на Хорас, който сега има квартира в Манчестър и от време на време праща картичка от някой морски курорт. Друг път му се иска Дора Чарлсуърт наистина да съществува. Но той не познава момичета. Нито едно момиче не идва в дома им; Мод няма приятелки, с които Джордж да си създаде навици за общуване. Гринуей и Стентсън обичаха да се хвалят с богат опит в тия неща, но Джордж често се съмняваше в приказките им и сега се радва, че ги е оставил зад гърба си. Когато сяда да си изяде сандвичите на своята пейка пред „Св. Филип“, той гледа с възхищение минаващите млади жени; понякога запомня нечие лице и копнее за него по цяла нощ, докато само на две-три крачки баща му сумти и хърка. Джордж познава плътските грехове, както са описани в Пета глава на Послание до Галатяни — те започват с прелюбодейството, блудството, нечистотата и разпътството. Но не вярва безмълвните му копнежи да имат нещо общо с последните две.

Някой ден ще се ожени. Ще се сдобие не само с джобен часовник, но и с младши съдружник, може би дори със стажант, а след това ще има съпруга, дечица и къща, за чиято покупка ще използва цялото си адвокатско умение. Винаги си представя как на обяд обсъжда Закона за продажба на стоки от 1893 година със старшите партньори от други бърмингамски кантори. Те го слушат почтително как изброява тълкуванията на закона и се провикват: „Добрият стар Джордж!“, когато посяга за сметката. Не е сигурен как точно се стига дотам: дали първо да се сдобие със съпруга и после с къща, или обратното. Но предполага, че всичко ще стане по силата на някакъв непознат засега процес. Разбира се, и двете придобивки ще зависят от неговото напускане на Уайърли. Той не говори на тази тема с баща си. Нито пък го пита защо все още заключва вратата на спалнята всяка вечер.

Когато Хорас напусна, Джордж се надяваше да заеме освободената стая. Малкото бюро в татковия кабинет, което му отделиха, когато отиде да учи в колежа „Мейсън“, вече не го задоволяваше. Представяше си как ще живее в стаята на Хорас със свое легло, свое писалище; представяше си, че най-после ще има уединение. Но когато изложи пред мама молбата си, тя кротко му обясни, че Мод вече е укрепнала достатъчно, за да спи сама, а Джордж не би искал да я лиши от тази възможност, нали? Той осъзнава, че вече е твърде късно да изтъкне хъркането на татко, което става все по-нетърпимо и понякога го държи буден по цяла нощ. Затова Джордж продължава да спи и работи на една ръка разстояние от баща си. Все пак получава като утеха малка масичка до бюрото, върху която да слага допълнителни книги.

Навикът след връщане от работа да излиза за около час на разходка из полето постепенно се е превърнал в необходимост. Джордж не позволява никому да се меси в тази малка част от неговия живот. Държи край задната врата чифт стари ботуши и се разхожда в дъжд и пек, в студ и мраз. Не обръща внимание на пейзажа, който не го интересува; още по-малко го интересуват тромавите мучащи животни из полето. Колкото до хората, понякога има чувството, че разпознава някой бивш съученик от времето на мистър Босток, но никога не е сигурен. Без съмнение фермерските хлапета вече сами са станали фермери, а миньорските синове въртят кирки долу в забоите. През някои дни Джордж едва доловимо кимва за поздрав на всеки срещнат; друг път не поздравява никого, дори ако си спомня, че го е срещнал предния ден.

Една вечер точно преди разходката той вижда върху кухненската маса малък колет. По размера, тежестта и лондонския печат веднага разбира какво има вътре. Иска да отложи момента колкото се може по-дълго. Развързва канапа и внимателно го навива около пръстите си. Сваля кафявата восъчна хартия и я изглажда за повторна употреба. Мод вече изгаря от вълнение, дори и мама изглежда леко нетърпелива. Джордж разгръща книгата на титулната страница:

ЖЕЛЕЗОПЪТЕН ЗАКОН

— за —

„ПЪТНИКА ОТ ВЛАКА“

написан преди всичко като наръчник

по всички въпроси,

възникващи във връзка с железниците

— от —

ДЖОРДЖ Ъ. Т. ЕЙДЪЛДЖИ

адвокат

завършил право с мн. добър, ноември 1898;

бронзов медалист

на Бърмингамското адвокатско дружество, 1898

ЛОНДОН

ЕФИНГАМ УИЛСЪН

КРАЛСКА БОРСА

1901

[регистриран в Печатарската гилдия]

Отгръща на съдържанието. Подзаконови актове и тяхното приложение. Билети и карти. Закъснения на влакове и т.н. Багаж. Превоз на велосипеди. Злополуки. Разни. Показва на Мод случаите, които са обсъждали в класната стая заедно с Хорас. Ето онзи за мосю Пейел; ето и онзи за белгийците и техните кучета.

Осъзнава, че това е най-славният ден в живота му; а на вечеря става ясно, че дори и родителите му си позволяват да проявят скромна християнска гордост. Синът им се изучи и издържа изпитите. Откри собствена адвокатска кантора, а сега се проявява и като авторитет в една правна област, представляваща практически интерес за мнозина. Той върви право нагоре; пътешествието му през живота вече наистина е започнало.

Джордж отива в „Хорниман и Ко“ да отпечата рекламни листовки. Като истински професионалист обсъжда оформлението, шрифта и тиража лично с мистър Хорниман. Една седмица по-късно притежава четиристотин рекламни листовки за своята книга. Тъй като не желае да изглежда суетен, триста оставя в кантората, а сто отнася у дома. Талонът за поръчка приканва заинтересованите купувачи да пратят два шилинга (плюс един за пощенски разходи) на адрес Нюхол Стрийт 54, Бърмингам. Джордж връчва на родителите си тестета листовки с молба да ги раздават на всички, които им приличат на „Пътници от влака“. На другата сутрин дава три тестета на началник на гара „Грейт Уайърли — Чърчбридж“, останалите разпределя между почтените си спътници.

Артър

Дадоха мебелите на склад и оставиха децата при мисис Хокинс. От мъглата и влагата на Лондон се озоваха в чистата суха прохлада на Давос, където Туй бе настанена в „Курхаус Хотел“ под купчина одеяла. Както предсказваше доктор Пауъл, болестта доведе със себе си странен оптимизъм, който в комбинация с кротката натура на Туй я направи не просто търпелива, а бодра и жизнерадостна. Беше напълно ясно, че за броени седмици се е превърнала от съпруга и майка в немощен инвалид; тя обаче не си и помисляше да роптае срещу това положение, камо ли да беснее, както би сторил Артър на нейно място. Той беснееше и заради двамата — мълчаливо и насаме. Грижливо прикриваше най-мрачните си чувства. Всяка безропотна кашлица пронизваше с болка не нея, а него; тя храчеше по малко кръв, ала неговото сърце непрестанно кървеше от изблици на вина.

Каквато и да бе неговата вина, каквато и небрежност да бе допуснал, стореното не можеше да се поправи и оставаше само едно — яростна атака срещу проклетия микроб, възнамеряващ да я унищожи отвътре. А когато присъствието му не бе наложително, Артър намираше само един начин да се разсее — пълно физическо натоварване. Беше донесъл в Давос норвежките си ски и взимаше уроци от двама братя на име Брангер. Когато умението на ученика започна да догонва свирепата му решителност, те го отведоха да изкачи Якобсхорн; от върха той се обърна и видя как далече долу в града свалят знамената в тяхна чест. По-късно същата зима братята го преведоха през прохода Фурка на височина 2700 метра. Потеглиха в четири сутринта и пристигнаха в Ароза около пладне. Така Артър стана първият англичанин, прекосил алпийски проход със ски. В хотела в Ароза с резервацията се зае Томас Брангер. До името на Артър в графата за професия той записа: Sportesmann.

С помощта на алпийския въздух, парите, най-добрите лекари, сестринските грижи на Лоти и упоритата борба на Артър срещу дявола състоянието на Туй се стабилизира, после постепенно взе да се подобрява. Към края на пролетта сметнаха, че е достатъчно укрепнала, за да се върне в Англия, което позволи на Артър да замине на авторско турне из Америка. Следващата зима отново се върнаха в Давос. Първоначалната тримесечна присъда бе отменена; всички лекари бяха единодушни, че здравето на пациентката се е възстановило донякъде. Третата зима прекараха в хотел „Мена Хаус“ насред пустинята близо до Кайро — ниска бяла сграда на фона на величествените пирамиди. Артър се дразнеше от сухия и хладен въздух, но намираше утеха в билярда, тениса и голфа. Представяше си бъдещето като безкрайна поредица от ежегодни зимни изгнания, всяко малко по-дълго от предишното, докато… Не, не биваше да поглежда по-надалече от пролетта или лятото. Поне все още успяваше да пише въпреки непрестанната смяна на параходи, хотели и влакове. А когато не му се пишеше, излизаше в пустинята с топка за голф и се мъчеше да я прати колкото се може по-далече. Всъщност цялото му игрище не бе нищо друго, освен една необятна пясъчна яма; където и да паднеше топката, нямаше измъкване. Струваше му се, че същото е станало и с живота му.

Но след завръщането си в Англия той срещна Грант Алън — романист като Артър и туберкулозно болен като Туй. Алън го увери, че борбата срещу болестта може да се води без изгнание, и посочи себе си като жив пример. Решението се криеше в пощенския му адрес: Хайндхед, графство Съри. Селцето край пътя за Портсмът се оказа нейде по средата между Саутсий и Лондон. И което бе по-важно — имаше невероятен климат. Беше високо разположено, закътано от ветровете, сухо, с елхови горички и песъчлива почва. Наричаха го Малката Швейцария на Съри.

Артър се въодушеви от идеята. Той беше в стихията си само когато имаше действие, спешен план за осъществяване; ненавиждаше чакането и се боеше от пасивността на изгнанието. Хайндхед му даваше отговора. Трябваше да закупи земя, да проектира къща. Той намери шестнайсет декара горист уединен терен, спускащ се към малка долина. Наблизо имаше възвишения — Хълма на обесника и Дяволската купа, — а игрището за голф беше само на осем километра. Идеите бликаха една подир друга. Трябваше да има билярдна зала, тенис корт и конюшня; удобни стаи за Туй, може би за мисис Хокинс и, разбира се, за Уди, който вече работеше като негов постоянен секретар. Къщата трябваше да е внушителна и в същото време приветлива — къща на знаменит писател, но и семеен дом, жилище на болнава жена. Трябваше да е слънчева, а стаята на Туй да има най-хубавия изглед. Всяка врата трябваше да се отваря и затваря лесно с топка, тъй като Артър веднъж се бе опитал да изчисли колко време губи човечеството за натискане на стандартните брави. Би било напълно възможно къщата да разполага със собствен електрически генератор; и след като вече се беше издигнал значително, не би било неуместно да сложи витраж с родовия си герб.

Артър нахвърли общия план и предаде останалото на архитект — не кой да е, а Станли Бол, някогашния му приятел телепат от Саутсий. Онези ранни експерименти сега му се струваха добра подготовка. Щеше отново да отведе Туй в Давос и да поддържа връзка с Бол чрез писма, при необходимост и чрез телеграми. Какви ли архитектурни форми можеха да възникнат благодарение на близостта между два мозъка, докато телата им са на стотици километри едно от друго?

Витражът с герба щеше да се извисява до тавана на двуетажния вестибюл. Най-отгоре английската роза и шотландският магарешки бодил обгръщат преплетените инициали АКД. Под тях три реда хералдични щитове. Първи ред: Пърсел от Фулкис Рат, Пак от Килкени, Махоун от Чевърни. Втори ред: Пърси от Нортъмбърланд, Бътлър от Ормънд, Колклоу от Тинтърн. На нивото на очите: Конан Британски (британският лъв на сребрист и червен фон), Хокинс Девъншърски (по линия на Туй) и накрая гербът на Дойл: три еленови глави и червената ръка на Ълстър. Истинският девиз на Дойл беше Fortitudine Vincit — твърдостта побеждава; но тук той сложи под герба друг вариант: Patientia Vincit — търпението побеждава. Това щеше да обявява къщата на целия свят и на проклетия микроб: с търпение всичко се преодолява.

Станли Бол и неговите строители рядко виждаха въпросното търпение. След като си устрои щаб в един близък хотел, Артър непрестанно идваше да ги тормози. Но поне къщата почна да придобива форма: дълго здание от червени тухли със стръмен керемиден покрив, застанало на самия ръб на долината. Стъпил върху току-що положените плочки на терасата, Артър хвърли изпитателен поглед към просторната морава, изравнена и засята съвсем наскоро. Отвъд нея склонът слизаше и постепенно се стесняваше към гористото дъно на долината. Имаше нещо диво и магическо в гледката: още от първия миг Артър усети, че му напомня някаква германска народна приказка. Мислеше да засади наоколо рододендрони.

В деня, когато монтираха витража във вестибюла, той доведе Туй на откриването. Тя застана отпред, погледът й се плъзна по гербовете и имената и най-накрая се спря върху девиза на дома.

— Мама ще бъде доволна — отбеляза Артър.

Само едва доловимото забавяне, преди Туй да се усмихне, му даде да разбере, че нещо не е наред.

— Прав си — каза веднага тя и млъкна отново.

Артър трепна. Как можеше да е такъв дръвник? Да почете собствените си славни прадеди, а да забрави родословието на майка си. За момент се поколеба дали да не нареди на работниците да смъкнат цялата проклетия. По-късно, след дълги размишления, поръча втори, по-скромен витраж за страничния прозорец на стълбището. Централното му пано щеше да носи забравения герб с името Фоли от Устършър.

Реши да нарече къщата Ъндършоу, по името на горичката над нея. С подобно име модерното здание щеше да придобие добро, старинно англосаксонско звучене. Тук животът можеше да продължи както преди, макар и по-предпазливо, в определени граници.

Живот. Колко лесно изричаха тази дума всички, включително и самият той. Единодушно повтаряха, че животът трябва да продължи. А малцина се питаха що е живот, защо съществува и дали е единствен, или просто част от нещо съвсем различно. Артър често се озадачаваше от самодоволството, с което хората гледаха на своя… своя живот, както небрежно го наричаха, сякаш напълно разбираха както думата, така и скритото зад нея.

Старият му приятел от Саутсий генерал Дрейсън бе повярвал в аргументите на спиритистите, след като на един сеанс разговаря с покойния си брат. От този момент нататък астрономът твърдеше, че животът след смъртта не е просто предположение, а подлежащ на доказване факт. Артър любезно се въздържа от мнение по въпроса; ала въпреки това в списъка му за четене през тази година имаше седемдесет и четири книги за спиритизма. Изчете ги до една, като си отбелязваше изреченията и максимите, които го впечатляваха. Например мисълта на Хеленбах: „Има скептицизъм, надминаващ по глупост дори упорството на селяка.“

Преди болестта на Туй да се изяви, Артър притежаваше всичко, смятано за необходимо за щастието на един мъж. И все пак не можеше да се отърве от чувството, че всичките му постижения са само тривиално и кухо начало; че е създаден за нещо друго. Но какво можеше да е то? Зае се да изучава световните религии, но всяка от тях се оказваше тясна за него като детско костюмче. Присъедини се към Дружеството на рационалистите и сметна тяхната работа за необходима, но по принцип разрушителна и следователно безплодна. Събарянето на древните вярвания беше основа за всеки човешки напредък; но сега, след като старите здания бяха изравнени със земята, къде да се подслони човек сред цялото опустошение? Как можеше някой с лека ръка да реши, че историята на онова, което човешкият род хилядолетия наред бе наричал „душа“, вече е свършила веднъж завинаги? Човешките същества щяха да продължат да се развиват, а следователно всичко в тях също щеше да се развива. Несъмнено дори и един упорит селяк трябваше да го разбира.

Край Кайро, докато Туй вдишваше дълбоко пустинния въздух, Артър бе чел за историята на египетската цивилизация, бе посещавал гробниците на фараоните. Стигна до извода, че макар египтяните несъмнено да са издигнали изкуствата и науките на ново ниво, способността им да разсъждават е била в много отношения смехотворна. Особено във възгледа им за смъртта. Идеята, че мъртвото тяло — стара, протрита дреха, обгръщала някога за кратко време душата — трябва да се запази на всяка цена, беше не просто нелепа; тя представляваше връх на материализма. Колкото до кошниците с провизии, слагани в гробницата, за да хранят душата по време на дългото й пътуване… как са могли тъй напреднали хора да мислят по толкова осакатен начин? Вяра, основана върху материализма — двойно проклятие. И същото проклятие попарваше всяка следваща нация или цивилизация, попаднала под властта на свещеници.

В Саутсий аргументите на генерал Дрейсън не му се сториха убедителни. Но сега зад свръхестествените явления заставаха видни и здравомислещи учени като Уилям Крукс, Оливър Лодж и Алфред Ръсел Уолас. Тия имена означаваха, че хората, които най-добре разбират природата — великите физици и биолози, — са станали наши водачи и в свръхестественото.

Ето например Уолас. Един от откривателите на модерната теория на еволюцията, застанал рамо до рамо с Дарвин, когато двамата заедно обявиха пред дружеството „Карл Линей“ идеята за естествения подбор. Плахите и лишените от въображение решиха, че Уолас и Дарвин са ни въвели в една безбожна и механична вселена, оставили са ни сами сред мрачната пустош. Но вижте в какво вярва самият Уолас. Този най-велик съвременен мъж твърдеше, че естественият подбор се отнася само до развитието на човешкото тяло и че в даден момент процесът на еволюцията трябва да е бил допълнен от свръхестествена намеса, когато пламъкът на духа е въведен в грубото развиващо се животно. Кой би дръзнал сега да заяви, че науката е враг на душата?

Джордж & Артър

Беше студена февруарска нощ, огряна от полумесец и шепа звезди. В далечината подемниците на мината в Уайърли смътно се открояваха на фона на небето. По-наблизо бе фермата, принадлежаща на Джоузеф Холмс: къща, обор, пристройки — и нито една светлинка. Хората спяха, а птиците още не се бяха събудили.

Но конят бе буден, когато мъжът се промъкна през една пролука на живия плет в края на пасището. Носеше торба овес. Щом забеляза, че конят е усетил присъствието му, той спря и заговори съвсем тихо. Самите думи бяха пълна безсмислица; важен бе тонът — нежен и успокояващ. След няколко минути мъжът бавно тръгна напред. Когато направи няколко крачки, конят тръсна глава и за миг гривата му се разлюля. Мъжът спря отново.

Но макар и спрял, той продължи да бъбри тихи безсмислици и да гледа право към коня. След няколкото поредни мразовити нощи почвата под краката му беше твърда и ботушите му не оставяха отпечатъци. Напредваше бавно, метър по метър, спирайки, щом конят покажеше и най-лек признак на безпокойство. Не правеше никакъв опит да се прикрие — напротив, стоеше напълно изправен. Торбата с овес в ръката му нямаше кой знае какво значение. Важното беше тихото присъствие на гласа му, увереният подход, прекият поглед, нежната власт.

Трябваха му около двайсет минути, за да прекоси пасището по този начин. Вече стоеше само на няколко метра пред коня. Но и сега не направи рязък жест, а продължи както преди да шепне, да гледа, да стои прав и да изчаква. Най-сетне стана каквото очакваше — отначало колебливо, после съвсем недвусмислено конят наведе глава.

Човекът пак не посегна рязко към него. Изчака да минат минута-две, после преодоля последните метри и внимателно закачи торбата с овес на врата на коня. Животното остана с наведена глава, а мъжът почна да го гали, шепнейки през цялото време. Галеше го по гривата, по хълбока, по гърба; понякога просто отпускаше длан върху топлата кожа, за да е сигурен, че контактът помежду им не се прекъсва.

Продължавайки да гали и шепне, мъжът свали торбата с овес от врата на коня и я метна през рамо. Продължавайки да гали и шепне, бръкна под палтото си. Продължавайки да гали и шепне, преметнал едната си ръка през гърба на коня, той посегна под корема му.

Конят почти не трепна; мъжът най-сетне престана да шепне безсмислици и в настаналата тишина се отправи с решителна крачка назад към пролуката в живия плет.

Джордж

Всяка сутрин Джордж хваща първия влак за Бърмингам. Знае наизуст разписанието и го обича. „Уайърли — Чърчбридж“ 7:39. Блоксуич 7:48. Бърчилс 7:53. Бърмингам „Ню Стрийт“ 8:35. Вече не изпитва потребност да се крие зад вестника; от време на време дори подозира, че някои пътници разпознават в него автора на „Железопътен закон за Пътника от влака“ (237 продадени екземпляра). Поздравява кондукторите и началниците на гари, а те отвръщат на поздрава му. Има внушителни мустаци, куфарче, скромен златен ланец, а към бомбето е добавил и сламена шапка за през лятото. Освен това има чадър. Гордее се с тази най-нова придобивка и често я носи със себе си въпреки показанията на барометъра.

Във влака чете вестник и се опитва да си оформи възгледи за ставащото по света. Миналия месец мистър Чембърлейн изнесе в новото бърмингамско кметство важна реч за колониите и преференциалните митнически тарифи. Джордж защитава — макар че никой не му е искал мнение по въпроса — позицията на сдържано одобрение. Идния месец предстои лорд Робъртс от Кандахар да получи свобода за града — почест, която никой разумен човек не би оспорил.

Вестникът му съобщава още новини — местни и по-банални: още едно животно е осакатено в района на Уайърли. За момент Джордж се пита коя част от наказателното право обхваща подобни деяния: дали става дума за унищожаване на чужда собственост според Закона за кражбите, или има отделен законов акт, защитаващ един или няколко вида домашен добитък. Радва се, че работи в Бърмингам, а е само въпрос на време и да заживее там. Знае, че трябва да вземе решение; трябва да се изправи срещу бащините навъсени вежди, майчините сълзи и безмълвното, но поради това още по-мъчително страдание на Мод. Всяка сутрин, докато пасищата с добитък отстъпват място на добре планираните предградия, Джордж усеща как духът му се ободрява. Преди години татко му каза, че селските момчета и ратаи са кротките, които Бог обича и които ще наследят земята. Е, само някои, мисли си той, и то не според законите за унаследяване, с които е запознат.

Във влака често има ученици, поне до Уолсол, където слизат и тръгват към прогимназията. Присъствието и униформите им от време на време напомнят на Джордж за ужасните времена, когато го обвиняваха, че е откраднал ключа за училището. Но това беше преди години, а повечето момчета изглеждат съвсем почтени. Една група понякога пътува в неговия вагон и от случайно чути разговори той научава техните имена: Пейдж, Харисън, Грейторекс, Стаили, Феридей, Куибъл. След три-четири години вече дори им кима.

Повечето му работни дни на Нюхол Стрийт 54 са заети със съставяне на нотариални актове — работа, която един по-опитен юрист наричаше „лишена от въображение и полет на мисълта“. Това пренебрежително отношение не го смущава ни най-малко; за него подобна работа е прецизна, отговорна и необходима. Освен това вече е съставил няколко завещания, а напоследък започна да приема клиенти и благодарение на своя „Железопътен закон“. Оплаквания относно загубен багаж или закъснели влакове; има дори случай с една стара дама, която се подхлъзнала и си навехнала китката на гара „Сноу Хил“, след като някакъв железничар разлял по небрежност масло до локомотива. Освен това е поел и няколко пътни произшествия. Оказва се, че за гражданите на Бърмингам шансовете да бъдат блъснати от велосипед, кон, автомобил, трамвай или дори влак са далеч по-високи, отколкото бе допускал. Може би адвокатът Джордж Ейдълджи ще стане известен като човека, към когото да се обръщат, когато човешкото тяло бъде връхлетяно от безотговорно транспортно средство.

Обратният влак на Джордж потегля от гара „Ню Стрийт“ в 17:25. На връщане във вагона рядко има ученици. Вместо тях понякога се мяркат разни по-едри и недодялани елементи, които Джордж гледа с неодобрение. Случва се да подхвърлят в негова посока крайно неуместни забележки: дали е използвал белина, дали майка му не е забравила да го поръси с карбол и дали този ден е слизал в мината. Обикновено той не обръща внимание на подобни приказки, но ако някой млад грубиян почне да се държи особено оскърбително, Джордж бива принуден да му напомни с кого говори. Не е много смел, нито физически силен, но в такива моменти се чувства изненадващо спокоен. Познава английските закони и знае, че може да разчита на тяхната подкрепа.

Бърмингам, гара „Ню Стрийт“ 17:25. По причини, който Джордж така и не е изяснил, този влак не спира в Бърчилс. Следват Блоксуич 18:02 и „Уайърли — Чърчбридж“ 18:09. В 18:10 Джордж кимва на началник-гарата мистър Мериман — в тия моменти често си спомня как през 1899 година негова светлост съдия Бейкън взе в областния съд на Блумсбъри решение срещу неправомерното задържане на изтекли пътнически карти — после прехвърля чадъра върху лявата си китка и се отправя към дома на викария.

Камбъл

Откакто преди две години го назначиха в полицията на Стафордшър, инспектор Камбъл бе срещал капитан Ансън на няколко пъти, но до днес никога не го бяха канили в Грийн Хол. Домът на полицейския началник се намираше в покрайнините, сред мочурливите ливади по отвъдния бряг на река Соу, и се славеше като най-голямата къща между Стафорд и Шъгбъро. Докато крачеше по чакълената алея откъм Личфийлд Роуд и размерите на сградата постепенно се разкриваха пред него, Камбъл неволно се запита колко голям, може да е Шъгбъро, притежаван от по-големия брат на капитан Ансън. Като втори син, полицейският началник беше принуден да се задоволи с тази скромна резиденция, боядисана в бяло — три етажа с по седем-осем прозореца на всеки и внушителен портал с четири колони. Отдясно имаше тераса с розова градина под нея, а по-нататък — лятна къща и място за тенис корт.

Камбъл забеляза всичко това, без да забави крачка. Когато прислужницата го въведе, той се опита да потисне професионалния си навик: да прецени почтеността и доходите на живеещите тук, както и да си отбележи наум какво би привлякло крадците — в някои случаи дори би се огледал за крадени вещи. Макар съзнателно да удържаше любопитството си, все пак му направиха впечатление мебелите от полиран махагон, екстравагантната закачалка и странно усуканите пръчки на стълбищния парапет отдясно.

Въведоха го в стая непосредствено отляво на входа. По всичко личеше, че това е кабинетът на Ансън: две високи кожени кресла от двете страни на камината, а над нея глава на мъртъв елен или лос. Нещо рогато, така или иначе. Камбъл нито ловуваше, нито се интересуваше от лов. Беше родом от Бърмингам и неохотно подаде молба за преместване, когато жена му се отврати от града и закопня за покоя и просторите на своето детство. Само двайсет и пет километра, но Камбъл имаше чувството, че е изгнаник в чужда страна. Местните аристократи го игнорираха; фермерите се държаха настрани; миньорите и леярите бяха груб народ дори за един полицай, свикнал с какви ли не отрепки. Смътните му идеи за селска романтика бързо се изпариха. А хората тук май мразеха полицията дори повече от гражданите. Вече не помнеше колко пъти са го карали да се чувства излишен. Можеше да е извършено престъпление, можеше дори да има подадена жалба, но жертвите умееха да намекнат, че предпочитат своите представи за правосъдие пред онова, което би им предложил някакъв съмнителен инспектор с костюм, жилетка и бомбе, миришещи на нафталин.

Ансън влезе с енергична крачка, стисна ръката на посетителя и го покани да седне. Беше дребен стегнат мъж на около четирийсет и пет години с двуреден костюм и най-елегантните мустаци, които Камбъл бе виждал — изглеждаха като естествено продължение на носа му, а цялостната топография на горната устна сякаш бе закупена по каталог след най-прецизно измерване. Върху възела на вратовръзката блестеше златна игла с формата на стафордски възел^[1]. Това демонстрираше всеизвестния факт, че почитаемият капитан Джордж Огъстъс Ансън, полицейски началник от 1888 г. и заместник-управител на графството от 1900 година, е стафордшърски кореняк до мозъка на костите. Като полицай от новата школа Камбъл не разбираше защо единственият аматьор в редовете на полицията трябва да бъде неин шеф, но за него много обществени механизми изглеждаха нелепи, основани по-скоро на древните суеверия, отколкото на модерния здрав разум. И все пак всички подчинени на Ансън го уважаваха; носеше му се славата на човек, който подкрепя своите.

— Камбъл, навярно се досещате защо ви поканих.

— Предполагам, заради осакатените животни, сър.

— Именно. Колко са досега?

Камбъл се беше подготвил, но въпреки това извади бележника.

— Втори февруари, ценен кон, принадлежащ на мистър Джоузеф Холмс. Втори април, впрегатен кон, принадлежащ на мистър Томас, осакатен точно по същия начин. Четвърти май, подобен случай с крава на мисис Бънги. Две седмици по-късно, осемнайсети май, ужасно обезобразен кон на мистър Баджър. Шест овце същата нощ. И миналата седмица, шести юни, две крави, собственост на мистър Локиър.

— Винаги само нощем?

— Да, само нощем.

— Някакви характерни особености на престъпленията?

— Всички нападения са извършени в радиус пет километра от Уайърли. И… не знам дали е от значение, но всички се падат през първата седмица на месеца. С изключение на осемнайсети май. — Камбъл усети вторачения поглед на Ансън и побърза да продължи: — Методът на нараняването обаче остава непроменен.

— Винаги еднакво гнусен, предполагам.

Камбъл погледна полицейския началник, като се питаше дали да навлезе в подробности. Прие мълчанието му за неохотно съгласие.

— Порязани са в долната част на корема. Напречно, обикновено с един замах. Кравите… при тях са осакатени и виметата. Нанесени са рани и върху… върху половите им органи, сър.

— Просто да не повярваш, нали, Камбъл? Такава безсмислена жестокост към беззащитни животни.

Камбъл реши да не забелязва, че седи под изцъклените очи и отрязаната глава на елен или лос.

— Да, сър.

— Значи търсим някакъв маниак с нож.

— Вероятно не е нож, сър. Разговарях с ветеринарния хирург, който проучи последните случаи — онзи с коня на мистър Холмс бе сметнат първоначално за изолиран инцидент, — и той също недоумява що за инструмент е използван. Трябва да е много остър, но, от друга страна, срязва само кожата и първия мускулен слой, без да прониква по-надълбоко.

— Защо да не е нож?

— Защото ножът — например касапски нож — би влязъл по-надълбоко. Поне на места. Би разпорил червата. Всъщност нито едно от животните не е убито при нападенията. Или поне не веднага. Те или умират от кръвоизлив, или биват открити в такова състояние, че се налага да бъдат убити.

— Ако не е нож, то какво?

— Нещо, което реже бързо, но плитко. Като бръснач. Само че по-яко от бръснача. Може да е някакъв кожарски инструмент. Или земеделско сечиво. Бих допуснал, че човекът разбира от добитък.

— Или човеците. Злодей или банда злодеи. И отвратителни престъпления. Срещали ли сте досега нещо подобно?

— Не и в Бърмингам, сър.

Ансън се усмихна разсеяно и замълча. Камбъл си позволи да се замисли за полицейските коне от конюшнята в Стафорд — колко умни и досетливи бяха, колко топли, с приятен аромат и гъста, почти пухкава козина; как мърдаха уши и свеждаха глави към човека пред себе си; как пръхтяха досущ като кипнал чайник. Що за човек би посегнал на подобно животно?

— Колегата Барет си припомни един случай отпреди години, когато някакъв изрод задлъжнял и умъртвил собствения си кон заради застраховката. Но такъв убийствен бяс… вижда ми се толкова необичаен за тук. Вярно, в Ирландия си е съвсем в реда на нещата да колят посред нощ добитъка на земевладелеца. Но пък какво ли да очакваш от ония диваци?

— Да, сър.

— Трябва бързо да сложим край. Тези безчинства петнят репутацията на цялото графство.

— Да, вестниците…

— Пет пари не давам за вестниците, Камбъл. Вълнува ме честта на Стафордшър. Не искам да го смятат за свърталище на диваци.

— Да, сър.

Но инспекторът си помисли, че полицейският началник трябва да е запознат с някои неотдавнашни редакционни статии, написани в твърде остър тон и понякога стигащи до лични нападки.

— Бих ви препоръчал да прегледате списъка на извършените престъпления в Грейт Уайърли и околностите през последните години. Имаше някои… странни произшествия. И препоръчвам да работите с хората, които най-добре познават района. Има един много стабилен сержант, не си спомням името му. Едър, червендалест…

— Ъптън ли, сър?

— Точно така, Ъптън. Тоя човек винаги е с наострени уши.

— Много добре, сър.

— Освен това смятам да привлека двайсет специални агенти. Ще се подчиняват на сержант Парсънс.

— Двайсет!

— Двайсет. По дяволите икономиите. Ще платя от джоба си, ако трябва. Искам полицай зад всеки плет и храст, докато не хванем този тип.

Камбъл не се тревожеше за разноските. Само се чудеше как да скрият присъствието на двайсет специални агенти в една област, където клюките се разнасяха по-бързо от съобщенията по телеграфа. Двайсет специални агенти, повечето от тях незапознати с територията, срещу един-единствен човек, който спокойно можеше да си стои у дома и да им се надсмива. Така или иначе, колко животни можеха да опазят двайсет полицаи? Четирийсет, шейсет, осемдесет? А колко животни имаше в областта? Стотици, може би хиляди.

— Други въпроси?

— Не, сър. Само… ако ми разрешите един страничен въпрос.

— Питайте.

— Порталът отвън. С колоните. Има ли название? Стилът, искам да кажа.

Ансън го изгледа тъй, сякаш никога не бе чувал по-нелеп въпрос от полицейски служител.

— Колоните ли? Нямам представа. Жена ми е по тая част.

През следващите дни Камбъл прегледа данните за престъпността в Грейт Уайърли и близките околности. Откри горе-долу каквото очакваше. Кражби, предимно на добитък; няколко случая на побой; скитничество и пиянство на обществени места; един опит за самоубийство; едно момиче, осъдено за писане на неприлични думи по селскостопански постройки; заплашителни писма и доставка на нежелани поръчки до дома на викария; едно непристойно нападение и два случая на непристойно държане. Не откри нападения срещу животни за последните десет години.

И сержант Ъптън не каза подобно нещо, а той служеше в областта двойно по-дълго. Но въпросът му напомни за някакъв фермер, вече отишъл в един по-добър свят — „а може и в по-лошия да е попаднал, сър“, — заподозрян в сексуални набези. Камбъл побърза да пресече потока от клюки; от самото начало му стана ясно, че Ъптън е остатък от времената, когато за полицай са избирали, кажи-речи, всекиго, стига да не е очебийно куц, сакат или малоумен. Човек можеше да се посъветва с него за местните сплетни и вражди, но не и да приеме казаното за чиста монета.

— Значи се сетихте, а, сър? — изхъхри сержантът.

— Имате ли да ми съобщите нещо конкретно, Ъптън?

— Не, не бих казал. Но нали знаете, каквото повикало, такова се обадило. Гарван гарвану око не вади, дето се вика. Сигурен съм, че най-накрая ще разберете, инспекторе. Нали сте голям детектив от Бърмингам и прочие. О, да, най-накрая ще разберете.

От Ъптън лъхаше на лукаво ласкателство и смътна враждебност. Някои от тукашните ратаи бяха съвършено същите. Камбъл се чувстваше по-спокоен с бърмингамските крадци, които поне лъжеха право в очите.

Сутринта на 27 юни повикаха инспектора в мината Куинтън, където два от ценните коне на компанията — по-точно кон и кобила — бяха нападнати през нощта. Конят бе умрял от кръвоизлив, а кобилата, подложена на допълнително осакатяване, трябваше да бъде убита. Ветеринарният хирург потвърди, че е използван същият инструмент, както преди — или поне инструмент със същото действие.

Два дни по-късно сержант Парсънс донесе на Камбъл писмо, адресирано „До сержанта, полицейски участък, Хеднесфорд, Стафордшър“. Беше пуснато в Уолсол и подписано от някой си Уилям Грейторекс.

Имам вид на луда глава и мога да тичам и когато създадоха оная банда в Уайърли, ме поканиха да вляза в нея. Аз знам всичко за конете и добитъка и как да ги улавям най-добре. Рекоха, че ще ме очистят, ако ме хване страх, затуй го направих, и ги заварих и двата да спят в три без десет, и те се събудиха; и после ги резнах под коремите, ама не тече много кръв и единият избяга, а пък другият падна. Сега ще ви кажа кои са в бандата, само че не можете да докажете нищо без мен. Има един на име Шиптън от Уайърли и един носач, дето му викат Лий, ама той трябваше да стои настрани, и Ейдълджи адвокатът. Е, не ви съобщих кой стои зад всички тях и няма да кажа, додето не обещаете да не пострадам. Не е вярно, че винаги го правим, когато луната е млада, онзи, дето Ейдълджи го уби на 11 април, беше по пълнолуние. Още не съм бил зад решетките, не ми се вярва и другите да са били, освен Капитана, затуй смятам, че ще им се размине по-леко.

Камбъл изчете писмото още веднъж. После ги резнах по коремите, ама не тече много кръв и единият избяга, а пък другият падна. Звучеше много конкретно, но, от друга страна, мнозина биха могли да огледат мъртвите животни. След последните два случая се наложи полицейски пост да отпъжда зяпачите, докато ветеринарят си свърши работата. И все пак три без десет… удивителна точност.

— Познаваме ли този Грейторекс?

— Предполагам, че е син на мистър Грейторекс от фермата Литълуърт.

— Някакви провинения? Има ли повод да пише на сержант Робинсън в Хеднесфорд?

— Никакви.

— А как ви се струват тия приказки за луната?

Сержант Парсънс беше набит чернокос здравеняк с навик да криви устни, докато размишлява.

— Така разправят някои хора. Младата луна, езически ритуали и тъй нататък. Де да знам. Знам обаче, че на единайсети април не е убито животно. Нито пък седмица преди или след тази дата, ако не греша.

— Не грешите.

Парсънс допадаше на инспектора много повече, отколкото Ъптън. Беше от следващото поколение и имаше по-добра подготовка; не много умен, но склонен да разсъждава.

Уилям Грейторекс се оказа четиринайсетгодишен ученик, чийто почерк изобщо не съвпадаше с онзи в писмото. Не беше чувал за Лий или Шиптън, но призна, че познава Ейдълджи, с когото понякога сутрин пътували в един вагон. Никога не бе посещавал участъка в Хеднесфорд и не знаеше името на тамошния сержант.

Парсънс и петима специални агенти претърсиха фермата Литълуърт и пристройките, но не откриха нищо особено остро, зацапано с кръв или наскоро почистено. Когато си тръгнаха, Камбъл попита сержанта какво знае за Джордж Ейдълджи.

— Е, сър, той е индиец, нали така? Тоест наполовина индиец. Дребничък. Малко особен. Живее в дома си и всеки ден пътува до Бърмингам. Не се меси много в селския живот, ако ме разбирате.

— Значи няма сведения да общува с банда?

— Нищо подобно.

— Приятели?

— Не, доколкото знам. Те са саможиво семейство. Сестра му не е добре, струва ми се. Недъгава, слабоумна или нещо такова. Преди няколко години имаше кампания срещу семейството.

— Видях в дневника. Има ли причини?

— Кой знае? Имаше известна… неприязън, когато дадоха мястото на викария. Хората разправяха, че не искат черен човек да им казва от амвона колко са грешни. Такива работи. Но това беше преди сума ти години. Аз самият ходя редовно на църква. Мене ако питате, вече сме по-дружелюбни.

— Този човек… синът… смятате ли, че е способен да осакатява коне?

Парсънс прехапа за момент устната си, преди да отговори.

— Инспекторе, нека го кажа така. Като послужи човек колкото мен по тия места, накрая разбира, че на никого не пише на лицето какъв е. Или какъв не е. Нали ме разбирате?

Джордж

Пощальонът показва на Джордж официалния печат върху плика: НЕПЛАТЕНА ПОЩЕНСКА ТАКСА. Писмото идва от Уолсол; името и адресът на кантората са изписани със спретнат четлив почерк, затова Джордж решава да го приеме. Струва му два пенса — неплатената такса в двоен размер. С удоволствие открива вътре поръчка за книгата „Железопътен закон“. Но няма приложен чек или пощенски запис. Подателят иска 300 екземпляра и се е подписал с името Велзевул.

Три дни по-късно писмата започват отново. Същите писма: клеветнически, богохулни, безумни. Идват в кантората, което му се струва ужасно нахално — тук е в безопасност, тук го уважават и животът тече благопристойно. Той инстинктивно изхвърля първото; останалите запазва в най-долното чекмедже като доказателства. Джордж вече не е боязливият юноша от времето на предишния тормоз; сега е солиден човек, адвокат с четиригодишна практика. Напълно е способен, ако реши, да пренебрегне тия неща или да се справи с тях по подобаващ начин. А бърмингамската полиция несъмнено е далеч по-модерна и ефикасна от стафордшърската.

Една вечер, малко след шест и десет, Джордж прибира картата в джоба си и тъкмо премята чадъра на лакът, когато забелязва някой да крачи до него.

— Добре си живеем, а, млади господине?

Това е Ъптън — по-дебел и по-червендалест, отколкото преди години. Навярно и по-глупав. Джордж продължава напред със същата крачка.

— Добър вечер — хладно отвръща той.

— Радваме се на живота, нали? И спим добре?

Някога Джордж би се стреснал или би спрял да изслуша какво има да каже Ъптън. Но вече е друг.

— Не ходим насън, надявам се. — Джордж съзнателно ускорява крачка, тъй че сержантът е принуден да подтичва задъхано, за да не изостане. — Само че знаете ли, областта гъмжи от специални агенти. Гъмжи. Тъй че дори за един ад-во-кат би било лоша идея, о, да, много лоша идея да ходи насън. — Без да забавя крачка, Джордж хвърля изпепеляващ поглед към празнодумеца. — О, да, ад-во-кат. Дано да ви е от полза, млади господине. Знанието е сила, дето се вика, пък може и обратното да е.

Джордж не казва на родителите си за инцидента. Има по-сериозен повод за тревога: със сутрешната поща е дошло писмо от Канок, изписано с познатия почерк. Адресирано е до Джордж и носи подпис „Почитател на правдата“:

Не се познаваме, но понякога съм ви виждал във влака и не смятам, че бих ви харесал, ако се познавахме, тъй като не обичам туземците. Но мисля, че всеки заслужава почтено отношение, и затова ви пиша, защото не мисля, че имате нещо общо с ужасните престъпления, за които говорят хората. Всички казват, че трябва да сте вие, защото си мислят, че не сте за тук и искате да ги очистите. Затова полицаите ви държаха под око, но не откриха нищо и сега дебнат друг… Ако убият още един кон, ще кажат, че сте вие, затова заминете някъде на почивка, та да не сте тук за следващия случай. Полицаите казват, че ще е в края на месеца както предишния път. Махнете се преди това.

Джордж е съвършено спокоен.

— Клевета — казва той. — Долнопробна клевета и според мен подлежи на съдебно преследване.

— Пак се започва — казва майка му и Джордж усеща, че е готова да се разплаче. — Пак същото. Няма да спрат, додето не ни прогонят.

— Шарлот — твърдо отвръща Шапурджи. — И дума да не става. Няма да напуснем този дом, докато не легнем при вуйчо Компсън. Ако е рекъл Господ да страдаме по пътя дотам, не е наша работа да спорим с Него.

Напоследък има моменти, когато Джордж е почти готов да се усъмни в Бог. Например: защо майка му, която е въплъщение на добродетелта и подпомага бедните и страдащите в енорията, трябва да страда така? И ако всичко е Божие дело, както твърди баща му, значи Божие дело е и стафордшърската полиция заедно с цялата й некадърност. Но Джордж не може да каже това; все повече стават нещата, за които не бива дори да намеква.

Освен това започва да осъзнава, че разбира света малко по-добре от родителите си. Може да е само на двайсет и седем години, но трудовият живот на един бърмингамски адвокат предлага познания за човешката същност, недостъпни за един селски викарий. Затова когато баща му предлага отново да се оплачат на главния полицейски началник, Джордж възразява. Предишния път Ансън беше против тях; сега трябва да се обърнат към инспектора, натоварен с разследването.

— Ще му пиша — казва Шапурджи.

— Не, татко, мисля, че това е моя работа. И по-добре да го посетя сам. Ако отидем двамата, ще заприлича на делегация.

Викарият е стъписан, но и доволен. Той харесва тия прояви на твърдост у сина си и го оставя да постъпи както е решил.

Джордж пише молба за разговор — за предпочитане не в дома на викария, а в полицейски участък по избор на инспектора. На Камбъл това му се вижда малко странно. Той избира участъка в Хеднесфорд и моли сержант Парсънс да го придружи.

— Благодаря, че ме приехте, инспекторе. Признателен съм ви за отделеното време. Дошъл съм заради три неща. Но най-напред бих желал да приемете ето това.

Камбъл е върлинест мъж на около четирийсет години, с рижава коса и кокалесто лице; седнал изглежда дори по-висок, отколкото прав. Той протяга ръка през масата и оглежда подаръка: екземпляр от „Железопътен закон за Пътника от влака“. Бавно прелиства няколко страници.

— Двеста трийсет и осмата бройка — казва Джордж. Изрича го с малко повече гордост, отколкото е възнамерявал.

— Много мило от ваша страна, сър, но за жалост полицейският правилник забранява приемането на подаръци от гражданите.

Камбъл плъзва книжката обратно по масата.

— О, едва ли може да се нарече подкуп, инспекторе — отвръща безгрижно Джордж. — Не може ли да го приемете като… дарение за библиотеката?

— Библиотеката. Имаме ли библиотека, сержант?

— Е, винаги можем да почнем, сър.

— В такъв случай, мистър Идалджи, смятайте, че съм ви благодарен.

Джордж се пита дали не го взимат на подбив.

— Произнася се Ейдълджи. Не И-дал-джи.

— Ейдълджи. — Инспекторът се запъва и прави гримаса. — Ако не възразявате, предпочитам да ви наричам „сър“.

Джордж тихичко кашля.

— Ето повода за първото нещо. — Той вади писмото от „Почитателя на правдата“. — Има още пет, адресирани до работното ми място.

Камбъл прочита писмото, подава го на сержанта, пак го взима и чете повторно. Пита се дали е разобличение или подкрепа. Или първото, маскирано като второто. Ако е разобличение, защо човек би го донесъл в полицията? Ако е подкрепа, защо да го носи, освен ако вече е обвинен? Мотивът на Джордж му се струва почти толкова интересен, колкото и самото писмо.

— Имате ли представа от кого е?

— Няма подпис.

— Виждам, сър. Мога ли да попитам дали възнамерявате да последвате съвета на автора? Да заминете някъде на почивка.

— Инспекторе, това ще е като да впрегнем каруцата пред коня. Не смятате ли писмото за престъпна клевета?

— Честно казано, сър, не знам. Адвокатите като вас решават кое е законно и кое не. От полицейска гледна точка бих казал, че някой си прави майтап на ваш гръб.

— Майтап? Не смятате ли, че ако това писмо бъде разгласено с всичките твърдения, които уж отрича, ще бъда сериозно застрашен от местните полски работници и миньори?

— Не знам, сър. Мога само да кажа, че не помня анонимно писмо да е ставало повод за насилие, откакто съм тук. А вие, Парсънс?

Сержантът поклаща глава.

— А как тълкувате тази фраза в средата… мислят, че не ви е тук мястото?

— Лично вие как я тълкувате?

— Виждате ли, никога не са ми казвали нещо подобно.

— Разбирам, инспекторе. Е, аз пък я „тълкувам“ като почти недвусмислен намек за факта, че баща ми е парси по рождение.

— Да, вероятно за това става дума.

Камбъл свежда отново рижавата си глава над писмото, сякаш търси по-дълбок смисъл. Опитва се да реши какво мисли за този човек и неговото оплакване; дали е чиста жалба или нещо по-сложно.

— Вероятно? Вероятно? Какво друго може да означава?

— Е, може да означава, че не се вписвате в тукашното общество.

— В смисъл че не играя в местния отбор по крикет?

— А играете ли, сър?

Джордж усеща как раздразнението му се засилва.

— Не, както и не посещавам кръчми.

— Тъй ли, сър?

— И освен това не пуша тютюн.

— Наистина ли, сър? Е, ще трябва да изчакаме и да питаме самия автор какво е имал предвид. Ако изобщо го хванем. Казахте, че има и още нещо.

Второто нещо, заради което Джордж е дошъл да се жалва, е поведението и намеците на сержант Ъптън. Само че когато ги повтаря пред инспектора, те някак не звучат като намеци. Камбъл ги приема като досадни забележки на един не особено умен полицай към самодоволен и прекалено докачлив жалбоподател.

Джордж започва да се обърква. На идване е очаквал благодарност за книгата, смайване от писмото и интерес към бедите му. Инспекторът се държи коректно, но резервирано; цялата му подчертана любезност прилича на прикрито оскърбление. Е, така или иначе, трябва да пристъпи към третата точка.

— Имам едно предложение. За разследването. — Както е планирал, Джордж прави пауза, за да привлече изцяло вниманието им. — Хрътки.

— Моля?

— Хрътки. Както без съмнение знаете, те притежават изключително обоняние. Ако намерите две обучени хрътки, те непременно ще ви отведат от следващото убийство право при престъпника. Могат да следват диря със свръхестествена точност, а в областта няма големи потоци или реки, където престъпникът да нагази, за да ги обърка.

Стафордшърските полицаи явно не са свикнали да получават практически съвети от цивилни.

— Хрътки — повтаря Камбъл. — И то цели две. Звучи ми като цитат от евтино криминално книжле. „Мистър Холмс, това бяха отпечатъци от стъпки на огромно куче!“

Парсънс почва да се киска, а Камбъл не му нарежда да млъкне.

Всичко се е объркало най-ужасно, особено последната част, която Джордж измисли сам и дори не я обсъди с баща си. Той е съкрушен. Докато напуска участъка, двамата полицаи стоят на стъпалата и гледат след него. Чува как сержантът подхвърля тихо, но отчетливо:

— Може да държим хрътките в библиотеката.

Думите сякаш го следват по целия път до дома на викария, където дава на родителите си кратък отчет за срещата. Решава, че макар полицаите да отхвърлят неговите предложения, той все пак ще им помогне. Пуска в „Личфийлд Мъркюри“ и други вестници обява с описание на подновената писмовна кампания и предлага награда от 25 лири за разобличаване на виновника. Спомня си, че преди години обявата на баща му само наля масло в огъня, но се надява, че този път предложените пари ще дадат резултат. Добавя, че е адвокат.

Камбъл

Пет дни по-късно инспекторът бе повикан повторно в Грийн Хол. Този път си позволи да поогледа. Забеляза високия часовник, отмерващ фазите на луната, гравюрата с библейска сцена, избелелия турски килим и камината, натъпкана с цепеници в очакване на есента. Изцъкленият лос в кабинета не го стресна чак толкова и той успя да обърне внимание на подвързаните с кожа течения на „Фийдц“ и „Пънч“. Върху малката масичка имаше стъклена витрина с голяма препарирана риба и заключваща се стойка за напитки с три гарафи.

Капитан Ансън кимна на Камбъл да седне на едно от креслата, но сам той остана прав — инспекторът добре познаваше този трик на дребните хора в присъствието на по-високи. Но нямаше време да разсъждава над похватите на властта. Този път настроението не беше сърдечно.

— Нашият човек започва да ни се подиграва. Тия писма с подпис „Грейторекс“. Колко получихме досега?

— Пет, сър.

— А това дойде снощи за мистър Роули от участъка в Бриджтаун.

Ансън си сложи очилата и зачете:

Сър, в сряда вечер една личност, за чиито инициали се досещате, ще донесе нова кука с влака от Уолсол и ще я крие в специален джоб под палтото и ако вие или вашите приятели успеете леко да отгърнете дрехата, ще я видите, тъй като е с четири сантиметра по-дълга от другата, дето я хвърли, когато чу тази сутрин някой да тича след него. Той ще дойде с влака след пет или шест, а ако не се прибере утре, непременно ще дойде в четвъртък и вие сбъркахте, дето не задържахте всички цивилни агенти. Прекалено рано ги освободихте. Ами помислете си само, той го направи съвсем близо до мястото, където преди броени дни се криеха двама от тях. Но, сър, той има орлов поглед, слухът му е остър като бръснач, бърз е като лисица и също тъй безшумен, и лази на четири крака до горките животни, и ги опипва малко, а после замахва с куката и червата им изхвръкват навън, преди да разберат, че са наранени. Ще ви трябват 100 детективи, за да го хванете на местопрестъплението, защото той е страшно хитър и познава всяко кътче. Знаете кой е и аз мога да го докажа, но докато не обявите награда от 100 лири за залавянето му, няма да обеля и дума.

Ансън погледна Камбъл в очакване на коментар.

— Никой от моите хора не е забелязал да се изхвърля предмет, сър. И не е намерено нищо, наподобяващо кука. Онзи може и да осакатява животните, но както знаем, червата не изхвръкват навън. Искате ли да поставя под наблюдение влаковете от Уолсол?

— Не ми се вярва след тия писма някой да цъфне с дълго палто посред лято, та сам да си изпроси обиска.

— Да, сър. Смятате ли, че искането за сто лири е нарочна реакция спрямо предложената от адвоката награда?

— Може би. Това неговото беше голямо нахалство. — Ансън помълча и вдигна още един лист от бюрото си. — Но другото писмо — до сержант Робинсън в Хеднесфорд — е още по-лошо. Всъщност преценете сам.

Ансън подаде листа на Камбъл.

Весели времена идват за Уайърли през ноември, когато ще се захванат с малките момиченца, защото до идния март ще очистят двайсет девойчета точно както конете. Не си мислете, че ще ги хванете, като колят добитъка; те са много тихи и лежат в засада часове наред, додето вашите хора си тръгнат… Мистър Ейдълджи, дето казват, че е лежал в затвора, ще ходи в неделя вечер до Бръм да се види с Капитана близо до Нортфийлд и да го пита как да продължават, като наоколо се навъртат толкова детективи, и аз мисля, че ще очистят няколко крави посред бял ден вместо нощем… Мисля, че скоро ще убият животни по-наблизо, и знам, че фермите Крос Кийс и Уест Канок ще са първите или последните в списъка… Ти, шишкав стражар, ще те гръмна в дебелата тиква с бащината ти пушка, ако ми се изпречиш на пътя или дебнеш моите приятели.

— Лоша работа, сър. Много лоша. По-добре да не се разчува. Ще настане паника във всяко село. Двайсет девойчета… Хората и бездруго се тревожат за добитъка си.

— Имате ли деца, Камбъл?

— Момче. И момиченце.

— Да. Единственото хубаво нещо в това писмо е заплахата да застрелят сержант Робинсън.

— Хубаво ли, сър?

— О, може би не за самия сержант Робинсън. Но това означава, че нашият човек прекали. Заплаха за убийство на полицейски служител. Сложим ли я в обвинението, ще му лепнем доживотен затвор.

Ако намерим автора, помисли си Камбъл.

— Нортфийлд, Хеднесфорд, Уолсол — опитва се да ни прати във всички посоки.

— Без съмнение. Инспекторе, ако не възразявате, нека да обобщя, а вие ще кажете дали сте съгласен с разсъжденията ми.

— Да, сър.

— И тъй, вие сте способен служител… не, не бързайте да възразявате. — Ансън хвърли към Камбъл най-сдържаната усмивка от репертоара си. — Вие сте много способен служител. Но това разследване трае вече три месеца и половина, включително три седмици с двайсет специални агенти под ваше разпореждане. Няма обвинен, няма арестуван, няма дори заподозрян и разследван. А нападенията продължават. Така ли е?

— Да, сър.

— Местното съдействие, което знам, че сравнявате в отрицателна светлина с опита си от големия Бърмингам, все пак бе по-добро от обичайното. Така например значително повече хора проявиха интерес да подпомогнат полицията. Но най-добрите ни версии досега се градят върху анонимни обвинения. Този тайнствен „Капитан“ например, който за наша беда живее оттатък Бърмингам. Трябва ли да се втурнем след него? Не смятам. Какво би накарало някакъв си Капитан, живеещ на километри оттук, да осакатява добитъка на хора, които никога не е срещал? Макар че навярно само един слаб детектив би пропуснал да посети Нортфийлд.

— Така е.

— Значи търсим местни хора, както предполагахме от самото начало. Или местен човек. Аз клоня към идеята за няколко души. Може би трима-четирима. По-логично е. Представям си, че единият пише писмата, един обикаля да ги пуска от разни градчета, един умее да борави с животни и един планира и ръководи. С други думи, банда. Чиито членове не обичат полицията. Нещо повече, с удоволствие се опитват да ни заблудят. И обичат да се хвалят. Цитират имена, за да ни объркат. Разбира се. Но дори и така едно име изниква непрекъснато. Ейдълджи. Ейдълджи, който ще се среща с Капитана. Ейдълджи, дето казват, че е лежал в затвора. Ейдълджи, адвокатът, е в бандата. Винаги съм имал подозрения, но досега смятах за уместно да ги пазя за себе си. Казах ви да прегледате архивите. Навремето имаше клеветническа кампания, насочена главно срещу бащата. Пакости, измами, дребни кражби. Тогава без малко да го хванем. Накрая сериозно предупредих викария, че знаем кой стои зад всичко това и не след дълго работата заглъхна. Убедително доказателство, както се казва, но, уви, недостатъчно за присъда. Явно не си е взел поука, но поне го накарах да спре. За колко… седем, осем години? Сега пак се започва, при това на същото място. И името на Ейдълджи непрекъснато се повтаря. Онова първо писмо на Грейторекс споменава три имена, но единственото, което наистина знае хлапето, е Ейдълджи. Следователно и Ейдълджи го познава. Той стори същото и първия път — включи се в списъка на обвинените. Сега обаче е по-голям и не му стига да лови косове и да им извива врата. Този път търси нещо по-едро, в буквалния смисъл на думата. Крави, коне. Сега вдига залога и ни заплашва с двайсет момиченца. Двайсет момиченца, Камбъл.

— Да, сър. Ще ми позволите ли да задам един-два въпроса?

— Питайте.

— Първо, защо му е сам да се обвинява?

— За да ни отклони от дирята. Съзнателно слага името си в списъка на хората, за които знаем, че нямат нищо общо.

— Значи е предложил награда за собственото си залавяне?

— Така се подсигурява, че няма кой друг да я поиска, освен самия той. — Ансън се разсмя дрезгаво, но Камбъл не схвана шегата. — И, разбира се, това е поредното предизвикателство към полицията. Гледайте как се лутат местните полицаи, докато един честен гражданин е принуден да бърка в собствения си джоб, за да се бори с престъпниците. И като стана дума, онази обява може да се тълкува като клевета срещу полицията…

— Извинете ме, сър… но защо му е на един бърмингамски адвокат да събира шайка от местни злосторници и да осакатява животни?

— Виждали сте го, Камбъл. Как ви се стори?

Инспекторът си припомни впечатленията от срещата.

— Умен. Нервен. Желае да се хареса на хората. Но и бързо се засяга. Даде ни съвет, а ние не проявихме особен интерес. Предложи да използваме хрътки.

— Хрътки ли? Сигурен ли сте, че не е предложил туземци следотърсачи?

— Не, сър, хрътки. Странното е, че като слушах гласа му — глас на образован човек, адвокат, — по някое време неволно си помислих: ако затвориш очи, ще го вземеш за англичанин.

— А ако ги държиш отворени, малко трудничко ще го вземеш за британски гвардеец, нали?

— Има такова нещо, сър.

— Да. Доколкото усещам, останал си с впечатлението — все едно дали с отворени или затворени очи — за човек, който се чувства по-горе от теб. Как да го кажа? Човек, който смята, че принадлежи към по-висша каста.

— Възможно е. Но защо му е на такъв човек да осакатява коне? Защо не доказва ума и превъзходството си, например като отмъква големи парични суми?

— Откъде да знаем, че не върши и това? Между нас казано, Камбъл, въпросът „защо“ ме интересува далеч по-малко, отколкото „как“, „кога“ и „какво“.

— Да, сър. Но ако искате да арестувам този човек, не би било зле да имам представа и за мотива му.

Ансън не обичаше подобни въпроси, които според него се задаваха прекалено често в полицейската работа напоследък. Много хора се палеха да ровят из ума на престъпника. А важното беше да откриеш виновника, да го арестуваш, да му предявиш обвинение и да го пратиш на топло за някоя и друга година — колкото повече, толкова по-добре. Нямаше никаква полза да човъркаш из мисловните процеси на злодея, докато той стреля с пистолет или ти разбива прозореца. Полицейският началник се канеше да сподели тия мисли, когато Камбъл го изпревари.

— В крайна сметка можем да отхвърлим печалбата като мотив. Той не унищожава личната си собственост с намерение да предяви претенции за застраховката.

— Човек не пали плевнята на съседа за печалба. Прави го от злоба. Прави го заради удоволствието да види пламъците в небето и страха по лицата на хората. В случая с Ейдълджи може да има и дълбока ненавист към животните. Без съмнение ще проучите този въпрос. А ако има някаква схема в избора на време за нападенията, ако повечето се случват в началото на месеца, трябва да е замесен някакъв принцип за жертвоприношения. Може би тайнственият инструмент, който търсим, е ритуален нож от индийски произход. „Кукри“ или нещо подобно. Доколкото знам, бащата на Ейдълджи е парси. Те не бяха ли огнепоклонници?

Камбъл признаваше, че професионалните методи засега не дават резултати; не искаше обаче да бъдат заменени с произволни догадки. Ако парсите наистина бяха огнепоклонници, то не би ли трябвало човекът да се заеме с палежи?

— Между другото не искам да арестувате адвоката.

— Така ли, сър?

— Да. Искам — и дори заповядвам — да се съсредоточите изцяло върху него. Наблюдавайте дискретно дома му през деня, наредете да го следят до гарата, пратете човек в Бърмингам — в случай че обядва с тайнствения Капитан, — а след залез-слънце дръжте къщата в плътен обръч. Да не може да излезе през задната врата, без да се спъне в полицай. Все ще направи нещо. Сигурен съм.

Джордж

Джордж се опитва да продължи да живее нормално, в края на краищата като свободен англичанин има това право. Но не е лесно, когато се чувстваш под наблюдение; когато нощем в двора се вмъкват тъмни сенки; когато всичко трябва да се пази в тайна от Мод, а понякога и от мама. Татко се моли усърдно както винаги, а жените тревожно му пригласят. Джордж все повече губи вяра в Божията закрила. Единственият миг през деня, когато се чувства в безопасност, е, след като баща му заключи вратата на спалнята.

Понякога му се иска да дръпне завесите, да отвори прозореца и да подхвърли саркастични думи към наблюдателите, които знае, че са наоколо. Какво безсмислено прахосване на държавни пари, мисли си той. За своя изненада открива, че е станал раздразнителен. Още повече се изненадва, че от това се чувства възмъжал. Една вечер обикаля селските пътища както винаги, а на известно разстояние зад него върви специален агент. Джордж внезапно прави завой и тръгва към преследвача си — мъж с лисича физиономия и вълнен костюм, който изглежда като посетител на долнопробни кръчми.

— Мога ли да ви упътя? — пита Джордж, едва удържайки любезния тон.

— И сам ще се справя, благодаря.

— Не сте тукашен.

— От Уолсол, щом питате.

— Това не е пътят за Уолсол. Защо обикаляте селските пътища на Грейт Уайърли толкова късно?

— И аз бих могъл да ви задам същия въпрос.

Ама че нахалник, мисли си Джордж.

— Следите ме по нареждане на инспектор Камбъл. Съвършено ясно. За идиот ли ме взимате? Интересно е само дали Камбъл ви е наредил да го правите открито, което може да се квалифицира като възпрепятстване на движението по обществени пътища, или ви е заповядал да останете незабелязан, което ще означава, че сте крайно некадърен агент.

Онзи се усмихва нахално.

— Това си е между него и мен, нали така?

— Едно ще ви кажа, драги. — В гърдите на Джордж пламва гняв, силен като греха. — Такива като вас не са нищо друго, освен загуба за държавния бюджет. Седмици наред обикаляте селото без никакъв, абсолютно никакъв резултат.

Полицаят пак се ухилва.

— Кротко, кротко — казва той.

На вечеря викарият предлага Джордж да отведе Мод на еднодневен излет до Абъристуит. Тонът му е повелителен, но Джордж категорично отказва: има твърде много работа и не желае да си почива. Държи на своето, докато Мод не се присъединява към молбите, после неохотно отстъпва. Във вторник двамата тръгват още по тъмно и се прибират чак вечерта. Слънцето грее; пътуването с влака — двеста километра според разписанието — е приятно и без произшествия; братът и сестрата изпитват необичайно усещане за свобода. Разхождат се покрай морето, разглеждат фасадата на университета и отиват до края на вълнолома. Случили са чудесен августовски ден с лек ветрец и единодушно решават да не наемат лодка; не желаят и да се присъединят към наклякалите събирачи на камъчета по плажа. Вместо това хващат трамвая от северния край на крайбрежния булевард до Клиф Гардънс на Конститюшън Хилс. Докато трамваят се изкачва и после слиза, пред тях се разкрива чудесна гледка към града и залива Кардиган. Всички в курорта са любезни, включително и униформеният полицай, който им дава съвет да обядват в хотел „Бел Вю“, или в „Уотърлу“, ако са въздържатели. Седнали пред чиниите с печено пиле и ябълков пай, двамата обсъждат безопасни теми като Хорас, покойната старица Стоунам и хората на съседните маси. След обяда се изкачват до замъка, който Джордж шеговито определя като въпиещо нарушение на закона за продажбата на стоки — само руини и няколко порутени кули. Един минувач им посочва връх Сноудън вляво от Конститюшън Хил. Мод е възхитена, а Джордж изобщо не го забелязва. Тя обещава някой ден да му купи бинокъл. На връщане във влака го пита дали за трамвая в Абъристуит ще важат същите закони, както и за железниците; после моли Джордж да й устрои съдебен процес както някога в класната стая. Той полага усилия, защото обича сестра си, която за разлика от друг път изглежда почти щастлива; но определено не е във форма.

На следващия ден в кантората на Нюхол Стрийт пристига пощенска картичка. Злобното писание го обвинява в нередни връзки с една жена от Канок: „Сър, смятате ли, че е достойно за човек с вашето положение всяка нощ да има връзка със сестрата на… след като тя ще се омъжва за социалиста Франк Смит?“ Излишно е да се казва, че Джордж не е чувал нито за жената, нито за Франк. Поглежда пощенския печат: Улвърхамптън 12:30, 4 август 1903 г. Авторът е измислил гнусната клевета, докато двамата с Мод обядват в хотел „Бел Вю“.

Пощенската картичка го кара да си мисли със завист за Хорас — безгрижен данъчен чиновник в Манчестър. Хорас сякаш се плъзга през живота, без нищо да го засяга; кара ден за ден без друга амбиция, освен бавно да се катери по служебната стълбица, и намира утеха в приятелствата с жени, за които подхвърля тънки намеци. И най-вече, Хорас се е измъкнал от Грейт Уайърли. Както никога досега Джордж усеща проклятието да си първороден син и да носиш целия товар на родителските очаквания; а също тъй и проклятието да притежаваш повече ум и по-малко самоувереност от брат си. Хорас има всички основания да се съмнява в себе си, но не го прави; Джордж, въпреки академичните си успехи и професионалната квалификация, страда от липса на самочувствие. Когато седи зад бюрото и обяснява законите, той може да бъде красноречив и дори властен. Но не умее да бъбри лекомислено и повърхностно; не знае как да предразположи хората; осъзнава, че някои го смятат за особняк.

В понеделник, 17 август 1903 година, Джордж както винаги хваща влака за гара „Ню Стрийт“ в 7:39; пак както винаги се връща в 17:25 и стига до дома на викария малко преди шест и половина. Работи известно време, после облича палтото си и отива при обущаря мистър Джон Хандс. Връща се малко преди девет и половина, вечеря и се оттегля да спи заедно с баща си. Вратите на къщата са заключени и залостени, вратата на спалнята също е заключена и Джордж спи спокойно, както през последните седмици. На другата сутрин се събужда в шест, вратата на спалнята се отключва в седем без двайсет и той хваща влака за „Ню Стрийт“ в 7:39.

Не подозира, че това са последните нормални двайсет и четири часа от неговия живот.

Камбъл

Нощта на седемнайсети беше дъждовна и ветровита. Призори небето се проясни и когато миньорите тръгнаха за сутрешната смяна, из въздуха се носеше характерната свежест след летен порой. Един от тях на име Хенри Гарет минаваше през близката нива, когато забеляза едно от миньорските понита да проявява признаци на страдание. По-отблизо видя, че животното едва се държи на крака и бързо губи кръв.

Виковете на младежа привлякоха група миньори, които се втурнаха през полето, за да огледат дългия разрез по корема на понито и разкаляната почва под него, обагрена в червено. Само след час Камбъл пристигна заедно с половин дузина специални агенти и прати да повикат ветеринарния хирург мистър Луис. Камбъл попита кой отговаря за патрулирането на района. Полицай Купър отговори, че минал през полето около единайсет вечерта и понито му се сторило напълно здраво. Но нощта била тъмна, а той не се приближил до него.

Това беше осмият случай от шест месеца насам и шестнайсетото осакатено животно. Камбъл се замисли за понито и за обичта, която дори и най-грубите миньори проявяваха към тия животни; помисли си за капитан Ансън и неговата тревога за честта на Стафордшър; но докато гледаше кървящата рана и залитащото пони, най-много си мислеше за писмото, което му показа полицейският началник. Весели времена идват за Уайърли през ноември, припомни си той. И по-нататък: защото до идния март ще очистят двайсет девойчета точно както конете. И още две думи: малките момиченца.

Както казваше Ансън, Камбъл бе способен служител — усърден и здравомислещ. Нямаше предубеждения относно типичния престъпник; не беше склонен към прибързани теории или самоуверени изблици на интуиция. И все пак полето, където бе извършено престъплението, се намираше точно между мината и Уайърли. Ако се прокараше права линия от нивата до селото, първата къща по нея щеше да е домът на викария. Простата логика и мнението на полицейския началник настояваха за посещение.

— Някой наблюдавал ли е снощи дома на викария?

Полицай Джъд се представи и обясни твърде многословно какво отвратително време било снощи и как дъждът биел в очите му, което вероятно означаваше, че цяла нощ се е крил под някое дърво. Камбъл не очакваше полицаите да са лишени от човешки слабости. Но във всеки случай Джъд не бе видял никой да влиза или излиза; прозорците както винаги изгаснали точно в десет и половина. И все пак нощта беше ужасна, инспекторе…

Камбъл погледна часовника си — 7:15. Прати Маркю, който познаваше адвоката, да го задържи на гарата. Каза на Купър и Джъд да изчакат хирурга и да държат зяпачите на разстояние, после поведе Парсънс и останалите полицаи по най-прекия път към дома на викария. Трябваше да се промушат през два живи плета и да минат през подлеза под железопътната линия, но без затруднения стигнаха за по-малко от петнайсет минути. Доста преди осем часа Камбъл бе поставил по един полицай до всеки ъгъл на къщата, докато двамата с Парсънс блъскаха по вратата. Не ставаше дума само за двайсетте девойчета; имаше и заплаха Робинсън да бъде застрелян в главата с нечия пушка.

Прислужницата въведе двамата полицаи в кухнята, където съпругата и дъщерята на викария привършваха закуската си. Според Парсънс майката изглеждаше ужасена, а дъщерята — болнава.

— Бих желал да поговоря със сина ви Джордж.

Съпругата на викария беше слаба и крехка, с почти напълно побеляла коса. Говореше тихо, със силен шотландски акцент.

— Той вече тръгна за кантората. Хваща влака в седем и трийсет и девет. Работи като адвокат в Бърмингам.

— Знам това, госпожо. В такъв случай бих ви помолил да ми покажете дрехите му. Всички дрехи без изключение.

— Мод, иди да повикаш баща си.

С едва доловимо кимване Парсънс попита дали да последва момичето, но Камбъл му направи знак да остане. След минута-две се появи викарият — нисък, набит, светлокож мъж без нито една от чудатостите на своя син. С побеляла коса, но симпатичен за индус, помисли си Камбъл.

Инспекторът повтори молбата си.

— Длъжен съм да попитам каква е целта на разследването ви и дали имате заповед за обиск.

— Беше намерено миньорско пони — Камбъл се поколеба за миг заради присъстващите жени — в една близка нива… някой го е наранил.

— И вие подозирате моя син Джордж?

Майката прегърна дъщеря си през раменете.

— Да кажем, че би било много полезно, ако успеем да го изключим от кръга на заподозрените.

Пак старата лъжа, помисли си Камбъл, почти засрамен, че отново прибягва към нея.

— Но нямате заповед за обиск?

— Не и в момента, сър.

— Много добре. Шарлот, покажи му дрехите на Джордж.

— Благодаря. И се надявам, че няма да имате нищо против, ако помоля полицаите да претърсят къщата и околностите.

— Не, щом това ще помогне да изключите сина ми от кръга на заподозрените.

Дотук добре, помисли си Камбъл. В бордеите на Бърмингам бащата би връхлетял с ръжена, майката щеше да ревне, а дъщерята да му издере очите. Макар че в някои отношения онова беше много по-леко — то почти се равняваше на самопризнание.

Камбъл нареди на хората си да търсят ножове и бръсначи, земеделски и градинарски сечива, които биха могли да послужат за престъплението, после се качи горе заедно с Парсънс. Дрехите на адвоката бяха извадени върху леглото, включително — както беше заръчал — ризите и бельото. Изглеждаха чисти и сухи на допир.

— Това ли са всичките му дрехи?

Майката се поколеба, преди да отговори.

— Да — каза тя. И след няколко секунди добави: — Освен онези на него.

Е, разбира се, помисли си Парсънс. Не съм очаквал да тръгне на работа гол. Ама че странно твърдение.

— Трябва да видя ножа му — подхвърли небрежно той.

— Нож ли? — Жената го изгледа смаяно. — Имате предвид ножа, с който се храни?

— Не, неговият нож. Всеки младеж си има нож.

— Моят син е адвокат — рязко каза викарият. — Работи в кантора. Няма време да дялка пръчки.

— Безброй пъти са ми казвали, че синът ви е адвокат. Знам го много добре. Но също и че всеки младеж си има нож.

След кратко шушукане дъщерята излезе и се върна с къс широк инструмент, който протегна напред предизвикателно.

— Това е ботаническата му лопатка — обясни тя.

Камбъл разбра от пръв поглед, че предметът не би могъл да причини такива рани, каквито бе видял преди малко. Въпреки това се престори, че проявява жив интерес, отнесе лопатката до прозореца и я огледа от всички страни.

— Ето какво намерихме, сър.

Един от полицаите държеше калъф с четири бръснача. Единият изглеждаше влажен. По опакото на другия имаше червени петна.

— Това са моите бръсначи — бързо каза викарият.

— Единият е влажен.

— Без съмнение, защото се бръснах с него само преди час.

— А синът ви… с какво се бръсне?

Кратко мълчание.

— С един от тези бръсначи.

— Аха. Значи, строго погледнато, не са само ваши, сър?

— Напротив. Това винаги е бил моят комплект бръсначи. Притежавам го повече от двайсет години и когато дойде време синът ми да се бръсне, разреших му да ползва един от тях.

— Което прави и досега?

— Да.

— Не му ли се доверявате да има собствен бръснач?

— Не му трябва собствен бръснач.

— Чудно, че не му разрешавате да си има бръснач.

Камбъл изрече последното с леко въпросителен тон, очаквайки да види дали някой ще се хване на въдицата. Едва ли, помисли си той. В това семейство имаше нещо особено, макар че не можеше да определи точно какво. Не се опитваха да му пречат. Ала в същото време усещаше, че далеч не са откровени.

— Синът ви е излизал снощи.

— Да.

— За колко време?

— Не съм съвсем сигурен. Час, може би повече. Шарлот?

Съпругата сякаш пак се позабави да отговори на съвсем лесен въпрос.

— Час и половина или и три четвърти — прошепна най-сетне тя.

Предостатъчно време, за да стигне човек до нивата и да се върне, както бе проверил току-що Камбъл.

— И по кое време беше това?

— Някъде между осем и девет и половина — отговори викарият, макар че Парсънс бе отправил въпроса към съпругата му. — Отиде до обущаря.

— Не, имам предвид след това.

— След това не е излизал.

— Но аз попитах дали е излизал през нощта и вие потвърдихте.

— Не, инспекторе, вие попитахте дали е излизал снощи, не през нощта.

Камбъл кимна. Този свещеник не беше глупав.

— Е, бих желал да видя ботушите му.

— Ботушите му?

— Да, ботушите, с които излезе. И ми покажете с кои панталони е бил.

Панталоните бяха сухи, но като ги огледа повторно, Камбъл забеляза черна кал отдолу по крачолите. Ботушите също се оказаха изцапани с кал и още влажни.

— Открих и това, сър — каза сержантът, който донесе ботушите. — Струва ми се още влажно.

И той подаде на Камбъл синьо вълнено палто.

— Къде го намери? — Инспекторът плъзна длан по палтото и потвърди: — Да, влажно е.

— Висеше до задната врата над ботушите.

— Дайте да пипна — каза викарият. — Той прокара пръсти по ръкава и каза: — Сухо е.

— Влажно е — повтори Камбъл, като си мислеше: при това аз съм полицаят. — И тъй, на кого принадлежи?

— На Джордж.

— На Джордж? Помолих ви да ми покажете всички негови дрехи. Без изключение.

— Показахме ги — обади се този път майката. — Всичко, което смятам за негови дрехи. Това тук е просто старо домашно палто, което никога не облича.

— Никога ли?

— Никога.

— Носи ли го някой друг?

— Не.

— Колко загадъчно. Палто, което никой не носи, виси на удобно място до задната врата. Хайде да започнем отначало. Това палто принадлежи на сина ви. Кога го е обличал за последен път?

Родителите се спогледаха. Накрая майката каза:

— Нямам представа. Твърде дрипаво е, за да излиза с него, а няма защо да го носи у дома. Може би го е намятал за работа в градината.

— Дайте да видя — каза Камбъл и поднесе палтото към прозореца. — Да, тук има косъм. И… още един. Парсънс?

Сержантът погледна и кимна.

— Дайте да видя, инспекторе. — Камбъл разреши на викария да огледа палтото. — Това не е косъм. Не виждам никакви косми.

Майката и дъщерята се присъединиха към групата и почнаха да дърпат синия вълнен плат като на разпродажба. Камбъл им махна да се отдръпнат и сложи палтото на масата.

— Тук — посочи той най-очебийния косъм.

— Това е бримка — каза дъщерята. — Не е косъм, а бримка.

— Какво е бримка?

— Нишка, издърпана нишка. Всеки ще го разбере, всеки, който е шил някога.

Камбъл не бе шил никога, но усещаше паниката в гласа на младата жена.

— И вижте тези петна, сержант.

На десния ръкав имаше две отделни петна, едното белезникаво, другото тъмно. Камбъл и Парсънс мълчаха, но си мислеха едно и също. Белезникаво от слюнката на понито; тъмно от кръвта му.

— Казах ви, това е просто старото му домашно палто. Никога не би излязъл с него. Особено до обущаря.

— Тогава защо е влажно?

— Не е влажно.

Дъщерята измисли ново обяснение в полза на брат си.

— Може би ви се струва влажно, защото висеше до задната врата.

Без да се впечатли, Камбъл взе палтото, ботушите, панталоните и другите дрехи, които бе носил Джордж предната вечер; взе и бръсначите. Нареди на семейството да не контактува с Джордж без полицейско разрешение. Остави един човек на пост пред дома на викария, другите прати да обикалят наоколо. След това заедно с Парсънс се върна на нивата, където мистър Луис бе приключил прегледа и поиска разрешение да убие понито. Обеща да предаде доклада си на другия ден. Инспекторът го помоли да отреже парче кожа от мъртвото животно. Полицай Купър щеше да го занесе заедно с дрехите на доктор Бътър в Канок.

На гарата Маркю докладва, че адвокатът категорично отхвърлил молбата му да изчака. Затова Камбъл и Парсънс хванаха първия влак за Бърмингам — в 9:53.

— Странно семейство — каза инспекторът, докато пресичаха канала между Блоксуич и Уолсол.

— Много странно. — Сержантът захапа устната си. — Ако не възразявате, иначе ми се сториха почтени хора.

— Разбирам ви. Това е нещо, което не би било зле да научат и престъпните среди.

— Кое, сър?

— Да не лъжеш повече, отколкото се налага.

— Няма да е скоро. — Парсънс се позасмя. — И все пак би трябвало донякъде да ви е жал за тях. Да се случи на такова семейство. Черна овца, да ме прощавате за израза.

— Прощавам, естествено.

Малко след единайсет двамата полицаи пристигнаха на Нюхол Стрийт 54. Кантората беше малка, само две стаи със секретарка пред вратата за посетители. Джордж Ейдълджи седеше отпуснат в стола зад бюрото си. Изглеждаше болен.

Готов да реагира при всяко внезапно движение, Камбъл каза:

— Не искаме да ви обискираме тук, но трябва да ми предадете револвера си.

Ейдълджи го изгледа с недоумение.

— Нямам револвер.

Инспекторът посочи дълъг лъскав предмет върху бюрото.

— А какво е това?

С безкрайно уморен глас адвокатът обясни:

— Това, инспекторе, е ключ за вратата на железопътен вагон.

— Само се шегувам — отвърна Камбъл.

Но си помисли: ключове. Ключът за училището в Уолсол преди години, а сега и още един. Има нещо много странно в този човек.

— Използвам го като преспапие — обясни адвокатът. — Както навярно си спомняте, аз съм специалист по железопътно право.

Камбъл кимна. После изрече обичайното предупреждение и арестува адвоката. Докато пътуваха с кабриолет към затвора на Нютън Стрийт, Ейдълджи каза на полицаите:

— Не съм изненадан. Очаквах го от доста време.

Камбъл хвърли поглед към Парсънс, който мислено си отбеляза тези думи.

Джордж

На Нютън Стрийт му взеха парите, часовника и малкото джобно ножче. Опитаха се да вземат и носната му кърпа, да не реши да се обеси. Джордж възрази, че е крайно неподходяща за тази цел, и му разрешиха да я задържи.

Около час го оставиха в чиста, светла килия, после го качиха на влака от гара „Ню Стрийт“ за Канок в 12:40. Уолсол 13:08, помисли си Джордж. Бърчилс 13:12. Блоксуич 13:16. „Уайърли — Чърчбридж“ 13:24. Канок 13:29. Двамата полицаи казаха, че няма да е с белезници по време на пътуването, и Джордж им бе благодарен за това. Въпреки всичко, когато влакът спря в Уайърли, той наведе глава и вдигна длан пред бузата си, да не би носачът или мистър Мериман да забележи двамата полицаи и да разпространи новината, че е арестуван.

Когато слязоха в Канок, го откараха до полицейския участък с двуколка. Там измериха ръста му и записаха отличителните му белези. Огледаха дрехите му за петна от кръв. Един полицай го помоли да свали ръкавелите и огледа маншетите му. После попита:

— Тази риза ли носехте на нивата снощи? Сигурно сте я сменили. По нея няма кръв.

Джордж не отговори. Не виждаше смисъл. Ако отговореше с „не“, полицаят веднага щеше да атакува: „Значи признавате, че сте били снощи на нивата. Коя риза носехте?“ Джордж смяташе, че досега е бил напълно отзивчив; занапред щеше да отговаря само на необходими въпроси, но не и на подвеждащи.

Вкараха го в тясна килия без почти никаква светлина и с още по-малко въздух, където миришеше на обществена тоалетна. Липсваше дори вода за миене. Бяха му взели часовника, но предполагаше, че е около два и половина. Преди две седмици, помисли си той, само преди две седмици двамата с Мод си бяхме изяли печеното пиле и ябълковия пай в „Бел Вю“ и вървяхме по морската алея към замъка, където аз подхвърлих шеговита забележка относно закона за продажбата на стоки, а един минувач се опита да ни посочи връх Сноудън. Сега седеше на ниския нар в полицейска килия, дишаше колкото се може по-малко и чакаше какво ще се случи. След около два часа го отведоха в стаята за разпити, където бяха Камбъл и Парсънс.

— И тъй, мистър Идалджи, знаете за какво сме дошли.

— Знам за какво сте дошли. И името е Ейдълджи, а не И-дал-джи.

Камбъл премълча. Помисли си: отсега нататък ще те наричам както си ща, адвокатче.

— И разбирате законните си права?

— Мисля, че да, инспекторе. Познавам правилата на полицейската процедура. Познавам законите за доказателствата и правото на обвиняемия да запази мълчание. Знам какви обезщетения се полагат при неправомерен арест и задържане под стража. Между другото, познавам и законите за клевета. Знам също така в какъв срок трябва да предявите обвинение и колко време след това трябва да ме изправите пред съда.

Камбъл очакваше демонстративно предизвикателство, макар и не обичайното буйство, което често налагаше намесата на сержант и няколко полицаи.

— Е, това облекчава нещата за всички ни. Без съмнение ще ни уведомите, ако сбъркаме някъде. И тъй, знаете защо сте тук.

— Тук съм, защото ме арестувахте.

— Мистър Ейдълджи, излишно е да се правите на умник. Справял съм се с далеч по-костеливи орехи. А сега кажете защо сте тук.

— Инспекторе, нямам намерение да отговарям на общи приказки, до каквито несъмнено прибягвате, когато се мъчите да объркате долнопробни престъпници. Не възнамерявам да се хвана на въдицата ви, ако решите да ме подмамите с подвеждащи въпроси. Доколкото ми е възможно, ще отговарям искрено на всички ваши конкретни питания.

— Много мило от ваша страна. Тогава ми разкажете за Капитана.

— Какъв Капитан?

— Вие ми кажете.

— Не познавам никакъв Капитан. Освен ако имате предвид капитан Ансън.

— Недей да ставаш нагъл, Джордж. Знаем, че посещаваш Капитана в Нортфийлд.

— Доколкото знам, никога през живота си не съм стъпвал в Нортфийлд. На кои дати твърдите, че съм бил там?

— Разкажете ми за бандата в Грейт Уайърли.

— Бандата в Грейт Уайърли? Сега вие говорите като в евтино криминално книжле, инспекторе. Никога не съм чувал някой да споменава подобна банда.

— Кога се запознахте с Шиптън?

— Не познавам никого на име Шиптън.

— Кога се запознахте с носача Лий?

— Носач? Имате предвид носач на гарата?

— Нека го наречем носач на гарата, щом така казвате.

— Не познавам носач на име Лий. Макар че, доколкото ми е известно, може да съм поздравявал носачи, без да знам имената им, и някой от тях може да се нарича Лий. На гара „Уайърли — Чърчбридж“ носачът е Джейнс.

— Кога се запознахте с Уилям Грейторекс?

— Не познавам… Грейторекс? Онова момче от влака? Което пътува до прогимназията в Уолсол? Какво общо има то?

— Вие ми кажете.

Мълчание.

— Значи Шиптън и Лий са членове на бандата в Грейт Уайърли?

— Инспекторе, отговорът ми на този въпрос се подразбира напълно от предишните отговори. Моля ви, не ме оскърбявайте на тема интелигентност.

— Интелигентността е много важна за вас, нали, мистър Ейдълджи?

Мълчание.

— За вас е важно да сте по-умен от другите хора, нали?

Мълчание.

— И да докажете по-високата си интелигентност.

Мълчание.

— Вие ли сте Капитана?

Мълчание.

— Опишете ми точно какво вършихте вчера.

— Вчера. Отидох на работа както обикновено. През целия ден бях в кантората си на Нюхол Стрийт, само излязох да си изям сандвичите на площада пред „Св. Филип“. Върнах се както обикновено около 18:30. Отхвърлих малко работа…

— Каква работа?

— Оформяне на юридически документи. Прехвърляне на един малък имот.

— А после?

— После излязох и отидох до мистър Хандс, обущаря.

— Защо?

— Защото ми прави ботуши.

— И Хандс ли е замесен?

Мълчание.

— И?

— И разговарях с него, докато ми взимаше мярка. После се поразходих. Прибрах се за вечеря малко преди девет и половина.

— Къде се разхождахте?

— Насам-натам. По селските пътища. Разхождам се всеки ден. Никога не обръщам внимание точно къде.

— Значи се разхождахте около мината?

— Не, не около мината.

— Стига, Джордж, не си толкова глупав. Каза, че си се разхождал във всички посоки, но не помниш точно къде. Една от посоките е към мината. Защо да не тръгнеш натам?

— Изчакайте за момент. — Джордж притисна слепоочията си с пръсти. — Сега си спомням. Вървях по пътя за Чърчбридж. После завих надясно към Уотлинг Стрийт Роуд, после към Уок Мил, след това до фермата на Грийн.

Камбъл си помисли, че подобна проява е много впечатляваща за човек, който не помни накъде е вървял.

— И с кого се срещнахте във фермата на Грийн?

— С никого. Не влязох. Не познавам хората там.

— А с кого се срещнахте по време на разходката?

— С мистър Хандс.

— Не. С мистър Хандс сте се срещнали преди разходката.

— Не съм сигурен. Не бяхте ли пратили да ме следи някой от вашите специални полицаи? Трябва само да го попитате, за да получите пълен отчет за маршрута ми.

— О, ще питам, ще питам. И не само него. Значи после вечеряхте. И след това пак излязохте.

— Не. След вечеря си легнах.

— А по-късно станахте и излязохте?

— Не, казах ви кога излязох.

— С какво бяхте облечен?

— С какво ли? Ботуши, панталони, сако и палто.

— Какво палто?

— Синьо, вълнено.

— Онова, което виси до кухненската врата, където си оставяте ботушите?

Джордж се навъси.

— Не, онова е старо домашно палто. Носех онова, което държа на закачалката в коридора.

— Тогава защо палтото до задната врата е влажно?

— Нямам представа. Не съм го докосвал от седмици, ако не и от месеци.

— Снощи сте били с него. Можем да го докажем.

— Тогава въпросът явно е за съда.

— По дрехите, които сте носили снощи, има животински косми.

— Невъзможно.

— Значи наричате майка си лъжкиня?

Мълчание.

— Помолихме майка ви да ни покаже дрехите, които сте носили снощи. Тя се съгласи. По някои от тях имаше животински косми. Как ще обясните това?

— Е, аз живея на село, инспекторе. За жалост.

— За жалост ли? Но вие не доите крави, нито пък подковавате коне, нали?

— Очевидно. Може да съм се опрял на някоя ограда до пасище, където е имало крави.

— Снощи валя, а тази сутрин ботушите ви бяха влажни.

Мълчание.

— Това е въпрос, мистър Ейдълджи.

— Не, инспекторе, това е тенденциозно твърдение. Вие сте огледали ботушите ми. Ако са били влажни, това не ме изненадва. През този сезон пътищата са влажни.

— Но нивите са още по-влажни, а снощи валя.

Мълчание.

— Значи отричате да сте напускали дома си от девет и половина вечерта до разсъмване?

— Дори до по-късно. Излязох в 7:20.

— Но не можете да го докажете.

— Напротив. С баща ми спим в една стая. Всяка нощ той заключва вратата.

Инспекторът млъкна. Погледна към Парсънс, който все още записваше последните думи. Беше чувал немалко фалшиви алибита, но това…

— Извинете, бихте ли повторили?

— С баща ми спим в една стая. Всяка нощ той заключва вратата.

— Откога е в сила тази… процедура?

— Откакто навърших десет години.

— А сега сте?

— На двайсет и седем.

— Ясно — каза Камбъл, макар че съвсем не му беше ясно. — А баща ви… когато заключва вратата… знаете ли къде слага ключа?

— Не го слага никъде. Оставя го в ключалката.

— Значи за вас е съвсем лесно да напуснете стаята?

— Не ми се налага да я напускам.

— По естествена нужда?

— Под леглото ми има гърне. Но никога не го използвам.

— Никога?

— Никога.

— Много добре. Ключът винаги е в ключалката. Значи не ви се налага да го търсите?

— Баща ми спи много леко, а в момента страда от лумбаго. Лесно се събужда. Ключът щрака много силно, когато се превърта.

Камбъл едва се удържа да не му се изсмее в лицето. За какви ги мислеше?

— Всичко това изглежда много удобно, ако разрешите да кажа, сър. Не ви ли е хрумвало да смажете ключалката?

Мълчание.

— Колко бръснача имате?

— Колко бръснача? Нямам нито един.

— Но се бръснете, предполагам?

— Бръсна се с един от бръсначите на баща ми.

— Защо не ви разрешават да имате собствен бръснач?

Мълчание.

— На колко години сте, мистър Ейдълджи?

— Днес вече три пъти отговорих на този въпрос. Препоръчвам ви да погледнете записките си.

— Мъж на двайсет и седем години, комуто не разрешават да има бръснач и когото всяка вечер заключват с баща му, който се буди лесно. Осъзнавате ли, че сте извънредно рядка личност?

Мълчание.

— Извънредно рядка, бих казал. И… разкажете ми за животните.

— Опитвате се да ме подведете.

Джордж осъзна колко нелепо е отговорил и неволно се усмихна.

— Извинявам се. — Раздразнението на инспектора бързо нарастваше. Досега беше щадил тоя тип. Е, не бе нужно много, за да превърне самодоволния адвокат в хленчещо хлапе. — Ето въпрос тогава. Какво мислите за животните? Харесвате ли ги?

— Какво мисля за животните? Дали ги харесвам? Не, по принцип не ги харесвам.

— Така и подозирах.

— Не, инспекторе, нека ви обясня. — Джордж бе усетил поведението на Камбъл да загрубява и реши, че най-добрата тактика ще е да смекчи линията на сблъсък. — Когато бях на четири години, ме заведоха да видя крава. Тя се изходи. Това е едва ли не първият ми спомен.

— Как кравата се е изходила?

— Да. Мисля, че от онзи ден съм недоверчив към животните.

— Недоверчив?

— Да. Към онова, което могат да направят. Не знаеш какво да очакваш.

— Разбирам. И това е вашият пръв спомен, казвате?

— Да.

— И оттогава сте недоверчив към животните. Към всички животни.

— Е, не към котката у дома. Или към кучето на леля Стоунам. Тях много ги обичам.

— Ясно. Но сте недоверчив към големите животни. Като кравите.

— Да.

— А към конете?

— И конете не са надеждни.

— Овцете?

— Овцете просто са глупави.

— Косовете? — пита сержант Парсънс. Това са първите му думи.

— Косовете не са животни.

— Маймуните?

— В Стафордшър няма маймуни.

— Много сме сигурни, а?

Джордж усеща как го обзема гняв. Съзнателно изчаква, преди да отговори.

— Инспекторе, разрешете да кажа, че тактиката на вашия сержант е напълно погрешна.

— О, не мисля, че беше тактика, мистър Ейдълджи. Сержант Парсънс е добър приятел на сержант Робинсън от Хеднесфорд. Някой заплаши да застреля сержант Робинсън в главата.

Мълчание.

— Освен това някой заплаши да заколи двайсет девойчета в селото, където живеете.

Мълчание.

— Е, той не изглежда потресен от чутото, сержант. Значи не сме го изненадали.

Мълчание. Джордж си помисли: грешка беше да му отговарям. Да отговарям на каквото и да било, освен на ясни и конкретни въпроси.

Инспекторът прелисти бележника пред себе си.

— Когато ви арестувахме, вие казахте: „Не съм изненадан. Очаквах го от доста време.“ Какво имахте предвид?

— Каквото казах.

— Е, тогава позволете да ви обясня какво разбрахме от казаното аз и сержантът и какво би разбрал всеки нормален човек. Че най-после сте заловен и изпитвате известно облекчение от това.

Мълчание.

— Според вас защо сте тук?

Мълчание.

— Може би смятате, че сте тук, защото баща ви е индус?

— Всъщност баща ми е парси.

— По ботушите ви има кал.

Мълчание.

— По бръснача ви има кръв.

Мълчание.

— По палтото ви има конски косми.

Мълчание.

— Не бяхте изненадан от ареста.

Мълчание.

— Не смятам всичко това да има нещо общо с факта, че баща ви е индус, парси или хотентот.

Мълчание.

— Е, той май си изчерпи думите, сержант. Сигурно ги пази за пред съда.

Върнаха Джордж в килията, където го чакаше чиния студена каша. Той не я докосна. На всеки двайсет минути чуваше скърцането на шпионката; на всеки кръгъл час — поне така предполагаше — вратата се отключваше и надзирателят влизаше да го провери.

При второто посещение полицаят изрече явно заучена реплика:

— Е, мистър Ейдълджи, съжалявам, че сте тук, но как успяхте да се промъкнете покрай всички наши момчета? По кое време видяхте сметката на коня?

Джордж срещаше полицая за пръв път, тъй че проявата на съчувствие не го трогна и не доведе до отговор.

Един час по-късно полицаят каза:

— Откровено казано, сър, моят съвет е да спрете това представление. Защото инак някой друг ще трябва да го спре.

При четвъртото посещение Джордж попита дали тия непрестанни проверки ще продължат и през нощта.

— Заповедта си е заповед.

— И вашата заповед е да ме държите буден?

— О, не, сър. Заповедта е да ви опазим жив. Моята глава хвръква, ако свършите някоя глупост.

Джордж осъзна, че с никакви протести не може да спре нежеланите посещения. Полицаят продължи:

— Разбира се, за всички ни ще е много по-лесно, ако решите да се преместите.

— Да се преместя ли? Къде?

Полицаят пристъпи от крак на крак.

— В лечебно заведение.

— О, разбирам — каза Джордж и гневът му изведнъж се завърна. — Искате да кажа, че съм шантав.

Използва думата съзнателно, макар че отлично помнеше неодобрението на баща си.

— Обикновено така е по-лесно за цялото семейство. Помислете си, сър. Помислете си как ще се отрази на родителите ви. Доколкото чух, те не са в първа младост.

Вратата на килията се затвори. Джордж легна на нара прекалено гневен и изтощен, за да заспи. Мислите му летяха към дома на викария, към почукването на вратата и нахлуването на полицаите. Баща му, майка му, Мод. Кантората му на Нюхол Стрийт — заключена и пуста; секретарката му — отпратена до ново нареждане. Брат му Хорас разгръща вестника на другата сутрин. Колегите му в Бърмингам си разменят новината по телефона.

Но под изтощението, гнева и страха Джордж откри още едно чувство — облекчението. Досега не можеше да направи нищо срещу преследвачите и авторите на анонимни писма; нищо не успя да направи и докато полицаите се лутаха — освен да им предложи разумен съвет, който те отхвърлиха с пренебрежение. Но мъчителите и некадърниците го бяха довели в сигурно убежище, в неговия втори дом — законите на Англия. Сега знаеше къде се намира. Макар че работата му рядко го водеше в съдебните зали, той ги познаваше като част от своята естествена територия. Бе посещавал достатъчно съдебни процеси, за да види как устата на хората пресъхва от паника и те едва успяват да дадат показания, когато застанат пред строгото величие на закона. Беше виждал как самоуверени полицаи с лъснати копчета биват превърнати в лъжливи глупци от съвсем посредствени адвокати. И бе забелязал — не, не просто забелязал, а усетил, почти докоснал — онези невидими, неразривни нишки, свързващи всички, които представляват закона. Съдии, прокурори, адвокати, чиновници, пристави — това бе тяхното царство, където си говореха на свой собствен език, почти напълно неразбираем за всички останали.

Разбира се, работата изобщо нямаше да стигне до съдии и адвокати. Полицаите нямаха доказателства срещу него, а той разполагаше с най-сигурното доказателство за алиби. Свещеник от англиканската църква щеше да се закълне с ръка върху светата Библия, че по време на престъплението синът му е спал в заключена стая. След което магистратите щяха да се спогледат и дори нямаше да си правят труда да се оттеглят. Инспектор Камбъл щеше да стане обект на най-строго порицание и край. Естествено, трябваше да си наеме добър адвокат и смяташе, че най-подходящ ще е мистър Личфийлд Мийк. Обвинението отпада, присъжда му се обезщетение, освобождават го с безупречна репутация, върху полицията се сипят критики.

Не, увличаше се. И прекалено избързваше като наивник от простолюдието. Нито за миг не биваше да спира да мисли като адвокат. Трябваше да предвиди какво ще твърдят полицаите, какво да каже защитникът му, какво ще приеме съдът. Трябваше да помни с абсолютна увереност къде е бил, какво е правил и говорил, кой какво му е казвал през целия период на изфабрикуваната престъпна дейност.

Систематично анализира последните два дни, като се подготвяше да докаже категорично едно просто и неоспоримо събитие. Набеляза си свидетелите, които можеха да му потрябват: неговата секретарка, обущаря мистър Хандс, началник-гарата мистър Мериман. Всеки, който го е видял да върши нещо. Например Макрю. Ако Мериман не можеше да потвърди факта, че е заминал за Бърмингам с влака в 7:39, Джордж знаеше кого да повика. Докато чакаше на перона, Джоузеф Макрю дойде и му предложи да хване по-късен влак, тъй като инспектор Камбъл искал да разговаря с него. Маркю беше бивш полицай, който в момента държеше странноприемница; не беше изключено да са го наели за специален агент, но не стана дума за това. Джордж попита какво иска Камбъл, а Маркю отвърна, че не знае. Джордж се колебаеше как да постъпи и в същото време се питаше какво ли си мислят другите пътници за разговора, когато Макрю изведнъж смени тона и фамилиарно подхвърли нещо от сорта… не, не от сорта, а буквално: „Стига де, мистър Ейдълджи, не можете ли да си вземете един ден почивка?“ А Джордж си помисли: всъщност, добри ми човече, взех си почивка точно преди две седмици, ходих със сестра си до Абъристуит, но щом става дума за почивка, ще се съобразявам със своето мнение или с това на баща ми, а не със стафордшърските полицаи, чието поведение през последните седмици едва ли се отличава с особена любезност. Затова обясни, че на Нюхол Стрийт го чакат неотложни дела, и когато влакът в 7:39 пристигна, остави Маркю на перона.

Със същата методичност Джордж прехвърли в ума си всички останали разговори, дори и най-незначителните. Накрая заспа или поне престана да усеща тъй остро скърцането на шпионката и влизането на полицая. На сутринта му донесоха кофа вода, парче груб сапун и някакъв парцал вместо кърпа. Разрешиха му да се види с баща си, който му бе донесъл закуска. Разрешиха му също така да напише две кратки писма, с които обясняваше на клиентите си защо се налага временно да отложат текущите дела.

Около час по-късно двама полицаи дойдоха да го отведат в съда. Докато чакаха да потеглят, те не обръщаха внимание на арестанта и разговаряха над главата му за един случай, който явно ги интересуваше повече от неговия. Ставаше дума за тайнственото изчезване на жена хирург от Лондон.

— Висока метър и седемдесет и пет, представи си.

— Значи не е трудно човек да я забележи.

— Така би трябвало, нали?

Изминаха сто и петдесетте метра от участъка до съда през тълпи от хора, проявяващи удивително любопитство. По някое време една старица го обсипа с несвързани ругатни, но бързо я дръпнаха настрани. В съда го чакаше мистър Личфийлд Мийк — адвокат от старата школа, мършав и белокос, известен както с любезността, така и с упорството си. За разлика от Джордж той не очакваше бързо прекратяване на делото.

Появиха се магистратите: мистър Дж. Уилямсън, мистър Дж. Т. Хатън и полковник Р. С. Уилямсън. Джордж Ърнест Томпсън Ейдълджи бе обвинен, че на 17 август незаконно и злонамерено е наранил кон, собственост на въгледобивната компания в Грейт Уайърли. Обвиняемият не се призна за виновен и поканиха инспектор Камбъл да представи полицейските доказателства. Той описа как около седем часа сутринта го повикали в една нива близо до мината и заварил там наранено пони, което по-късно трябвало да бъде застреляно. От нивата отишъл в къщата на задържания, където намерил палто с петна от кръв, белезникава слюнка по ръкавите и косми по ръкавите и предницата. Имало и жилетка с петно от слюнка. В джоба на палтото открил кърпичка с инициалите ШЕ и кафеникаво петно в единия ъгъл, може би от кръв. После двамата със сержант Парсънс отишли до кантората на задържания в Бърмингам и го отвели в Канок за разпит. Задържаният отричал предната вечер да е носил въпросните дрехи, но си признал, след като чул, че майка му е потвърдила факта. После го попитали за космите по облеклото му. Отначало той категорично отричал да има такива, но после предположил, че може да са се полепили от някоя ограда.

Джордж се озърна към мистър Мийк — това изобщо не беше духът на вчерашния му разговор с инспектора. Но мистър Мийк не се интересуваше от погледите на своя клиент. Вместо това той се изправи и зададе на Камбъл няколко въпроса, които се сториха на Джордж съвсем безобидни, та дори и дружелюбни.

После мистър Мийк призова преподобния Шапурджи Ейдълджи, представен като „свещенослужител“. Джордж видя как баща му описва точно, но с доста дълги паузи спалнята им в дома на викария; как винаги заключва вратата; колко трудно се превърта ключът и как силно скърца; колко лек сън има, през последните месеци страда от лумбаго, тъй че непременно би се събудил при превъртане на ключа; как никога не спи до по-късно от пет сутринта.

Полицай Барет, шишкав мъж с бяла брада, притиснал фуражката към издутото си шкембе, съобщи на съда, че началникът му е наредил да възрази срещу евентуално освобождаване под гаранция. След кратко съвещание магистратите решиха задържаният отново да се яви пред тях идния понеделник, когато ще бъде изслушано предложението за освобождаване под гаранция. Междувременно да бъде прехвърлен в стафордския затвор. С това заседанието приключи. Мистър Мийк обеща да посети Джордж на другия ден, вероятно следобед. Джордж го помоли да донесе бърмингамски вестник. Трябваше да разбере какво ще узнаят колегите му. Предпочиташе „Газет“, но и „Поуст“ щеше да свърши работа.

В стафордския затвор го попитаха коя религия изповядва и дали знае да чете и да пише. После му наредиха да се съблече гол и да заеме унизителна поза. Отведоха го при директора на затвора капитан Синдж, който му каза, че ще бъде настанен в болничното крило, докато се освободи килия. После му обясни и какви привилегии има като следствен: разрешава му се да носи собствени дрехи, да се разхожда, да пише писма, да получава вестници и списания. Разрешават му се разговори на четири очи с адвоката, които ще бъдат наблюдавани от надзирател зад стъклена врата. Всички останали свиждания ще се осъществяват под строг надзор.

Джордж беше арестуван само по лек летен костюм и сламена шапка. Поиска разрешение да получи нови дрехи. Отговориха му, че това е против правилника. Следственият има привилегията да задържи собствените си дрехи; това обаче не бива да се тълкува като право да помести в килията своя личен гардероб.

ГОЛЯМАТА СЕНЗАЦИЯ В УАЙЪРЛИ, прочете Джордж на другия ден. СИНЪТ НА ВИКАРИЯ АРЕСТУВАН. „Сензацията, която арестът предизвика в цялата област Канок Чейс, привлече вчера многолюдни тълпи по пътищата към дома на викария в Грейт Уайърли, където е жилището на обвиняемия, както и към полицейския съд и полицейския участък в Канок.“ Джордж изпадна в отчаяние при мисълта за подобна обсада на дома му. „Полицаите получиха разрешение за обиск без заповед. Според сведенията до момента са били открити голям брой окървавени дрехи, бръсначи и чифт ботуши, намерени в една нива близо до последното осакатено животно.“

— Намерени в една нива — повтори той на мистър Мийк. — Намерени в нива? Да не би някой да е отнесъл ботушите ми на нивата? Голям брой окървавени дрехи? Голям брой?

Мийк изглеждаше поразително спокоен. Не, не възнамерявал да пита полицаите дали наистина са открили на нивата чифт ботуши. Не, не възнамерявал да настоява пред бърмингамския „Дейли Газет“ за опровержение относно количеството окървавени дрехи.

— Ще ми позволите ли една препоръка, мистър Ейдълджи?

— Разбира се.

— Както навярно предполагате, имал съм много клиенти във вашето положение и повечето от тях настояват да четат какво пишат вестниците за техния случай. Тогава винаги ги съветвам да прочетат и съседната статия. Често помага.

— Съседната статия?

Джордж плъзна поглед пет сантиметра наляво. ИЗЧЕЗНАЛА ЛЕКАРКА, гласеше заглавието. И по-долу: НИКАКВИ ВЕСТИ ЗА МИС ХИКМАН.

— Четете на глас — каза мистър Мийк.

— „Все още остава пълна загадка изчезването на мис Софи Франсис Хикман, хирург от Кралската обществена болница…“

Мийк накара Джордж да изчете целия материал. Слушаше внимателно, въздишаше, клатеше глава и дори тихичко ахваше от време на време.

— Но, мистър Мийк — рече накрая Джордж, — откъде да знам, че всичко това е истина, след като пишат такива неща за мен?

— Точно това имах предвид.

— И все пак… — Погледът на Джордж машинално се върна на първата статия. — И все пак… „Обвиняемият, както личи по името му, е от източен произход.“ Хората ще си помислят, че съм китаец.

— Уверявам ви, мистър Ейдълджи, ако някога кажат, че сте китаец, ще си поговоря сериозно с редактора.

Следващия понеделник откараха Джордж от Стафорд обратно в Канок. Този път тълпата по пътя към съда изглеждаше по-възбудена. Хората тичаха покрай кабриолета и подскачаха да надникнат вътре; някои блъскаха по вратите и размахваха бастуни. Джордж се разтревожи; придружаващите го полицаи обаче се правеха, че всичко е напълно в реда на нещата.

Този път в съда бе и капитан Ансън; Джордж забеляза един изискан властен мъж да го гледа свирепо. Магистратите обявиха, че поради сериозността на обвинението ще поискат три отделни гаранции. Бащата на Джордж изрази съмнение, че ще успее да намери толкова много пари. Тогава магистратите решиха следващото заседание да се проведе след една седмица в Пенкридж.

В Пенкридж магистратите уточниха условията за гаранция. Поискаха както следва: двеста лири от Джордж, по сто от баща му и майка му и още сто от трето лице. Но това правеше четири гаранции, а не три, както бяха обявили в Канок. Джордж имаше чувството, че разиграват някакъв фарс. Без да изчаква мистър Мийк, той се изправи и каза на магистратите:

— Не желая освобождаване под гаранция. Получих няколко предложения, но предпочитам да се откажа.

Определено бе следващото заседание да се проведе другия четвъртък, 3 септември, в Канок. Във вторник мистър Мийк дойде при Джордж с лоша вест.

— Добавят второ обвинение. Заплаха за убийство с огнестрелно оръжие на сержант Робинсън от Хеднесфорд.

— Да не са намерили и пушка до ботушите ми в нивата? — попита смаяно Джордж. — Убийство с огнестрелно оръжие? Да застрелям сержант Робинсън? Та аз през живота си не съм пипал пушка и доколкото знам, никога не съм виждал сержант Робинсън. Мистър Мийк, полудели ли са? Какво може да означава това?

— Какво означава ли? — отвърна мистър Мийк, сякаш избухването на неговия клиент се свеждаше до най-обикновен въпрос. — Означава, че магистратите със сигурност ще предявят обвинение. Колкото и слаби да са доказателствата, вече едва ли ще ги пренебрегнат.

По-късно Джордж седеше на леглото си в болничното крило. Смайването все още го изгаряше като треска. Как можеха да му причинят това? Как можеха да разсъждават по този начин? Гневът бе тъй ново чувство за Джордж, че той не знаеше срещу кого да го насочи — Камбъл, Парсънс, Ансън, полицейския юрист, магистратите? Е, щеше да започне от магистратите. Мийк казваше, че със сигурност ще предявят обвинение — сякаш нямаха собствен разсъдък, сякаш бяха механични кукли или марионетки. Но така или иначе, кои бяха те? Едва ли можеха да се квалифицират като хора от юридическата професия. Повечето бяха самодоволни аматьори, получили мимолетна власт.

Джордж изпита вълнение от презрителните си думи и веднага след това се засрами. Точно затова гневът беше грях — водеше към неистини. Магистратите в Канок без съмнение не бяха нито по-добри, нито по-лоши от останалите си колеги; не си спомняше да са казали и дума, срещу която би изтъкнал сериозно възражение. Колкото повече мислеше за тях, толкова по-бързо се възвръщаше професионалният му инстинкт. Изумлението стихна до нивото на силно разочарование, после се превърна в трезво примирение. Очевидно бе много по-добре делото му да стигне до по-висш съд. Присъствието на адвокати и по-внушителната обстановка щяха да са гаранция за истинско правосъдие. Съдът в Канок беше абсолютно неподходящ. Та по размери той приличаше на класната стая до църквата. Нямаше дори подсъдима скамейка — обвиняемите трябваше да седят на стол в средата на залата.

Именно там го сложиха сутринта на 3 септември; усещаше как го наблюдават от всички страни и се чудеше дали в тази позиция изглежда като отличника на класа или като най-слабия ученик. Инспектор Камбъл даде подробни показания почти без да се отклонява от казаното преди. Първият нов полицейски свидетел бе полицай Купър, който описа как в часовете след откриването на раненото животно взел един от ботушите на обвиняемия с характерно протрит ток. Сравнил го с отпечатъци в нивата, където било намерено понито, а също така с отпечатъци край едно дървено мостче близо до дома на викария. Притиснал тока на ботуша във влажната земя и когато го вдигнал, видял, че отпечатъците съвпадат.

След това сержант Парсънс потвърди, че е ръководител на група от двайсет полицаи, привлечени за преследване на бандата злодеи. Разказа как, претърсвайки стаята на Ейдълджи, намерили калъф с четири бръснача. По единия имало влажни кафяви петна и по острието били полепнали два-три косъма. Сержантът посочил това на бащата на Ейдълджи, който веднага избърсал бръснача с палец.

— Не е вярно! — извика викарият и скочи на крака.

— Не прекъсвайте — каза инспектор Камбъл, преди магистратите да реагират.

Сержант Парсънс продължи с доказателствата и описа момента, когато затворили обвиняемия в килия на Нютън Стрийт в Бърмингам. Ейдълджи се обърнал към него и казал: „Предполагам, че това е работа на мистър Локстън. И него ще накарам да се поизпоти.“

На другата сутрин бърмингамският „Дейли Газет“ писа за Джордж:

Той е на 28 години, но изглежда по-млад. Беше облечен с омачкан пепитен костюм и изобщо не приличаше на типичен адвокат със смуглото си лице, големите тъмни очи, изпъкналите устни и малката заоблена брадичка. Като цяло видът му е по ориенталски невъзмутим, без никакви признаци на чувства, освен едва доловима усмивка, докато обвинението разказваше изумителната история на деянията му. Доста възрастният баща индус и беловласата майка англичанка присъстваха в съда и следяха хода на делото със затрогващ интерес.

— Аз съм на двайсет и осем, но изглеждам по-млад — отбеляза той пред мистър Мийк. — Може би защото всъщност съм на двайсет и седем. Майка ми не е англичанка, а шотландка. Баща ми не е индус.

— Предупредих ви да не четете вестниците.

— Но той не е индус.

— За „Газет“ няма разлика.

— Но, мистър Мийк, какво ще речете, ако кажа, че сте уелсец?

— Не бих възразил, защото майка ми има уелска кръв.

— Или ирландец?

Мистър Мийк му се усмихна спокойно и дори заприлича мъничко на ирландец.

— Или французин?

— Сега вече прекалявате, сър. Засегнахте ме.

— И съм невъзмутим — продължи Джордж, поглеждайки отново вестника. — Лошо ли е да си невъзмутим? Нима не трябва да бъде такъв един типичен адвокат? И все пак не съм типичен адвокат, а типичен ориенталец, каквото и да означава това. Какъвто и да съм, все ще бъда типичен, нали? Ако бях избухлив, пак щях да съм типичен ориенталец, нали?

— „Невъзмутим“ не е толкова зле, мистър Ейдълджи. Поне не ви нарекоха „загадъчен“. Или „лукав“.

— Какво би означавало това?

— О, изпълнен с дяволска злоба и хитрост. Опитваме се да избегнем тая дума. Също и „сатанински“. Защитата приема да сте „невъзмутим“.

Джордж се усмихна на адвоката.

— Извинявайте, мистър Мийк. И ви благодаря за здравия разум. Боя се, че и тепърва ще ми бъде нужен.

На второто съдебно заседание показания даде Уилям Грейторекс, четиринайсетгодишен ученик от прогимназията в Уолсол. Пред съда бяха прочетени множество писма с негов подпис. Той отрече както да ги е писал, така и да знае за тях. Можел да докаже, че е бил на остров Ман, когато били пуснати две от писмата. Всяка сутрин хващал влака от Хеднесфорд до Уолсол, където учел. Обикновено с него пътували и други момчета — Уестуд Стаили, син на известен въгледобивен предприемач; Куибъл, син на викария в Хеднесфорд; Пейдж, Харисън и Феридей. Имената на всички тези момчета се споменаваха в току-що прочетените писма.

Грейторекс заяви, че познава по външност мистър Ейдълджи от три-четири години.

— Той често пътуваше в едно купе с нас. Десетки пъти, струва ми се.

Попитаха го кога за последен път обвиняемият е пътувал заедно с него.

— Сутринта след като убиха два от конете на мистър Блуит. Докато минавахме с влака, видяхме ги да лежат на пасището.

Свидетелят бе попитан дали мистър Ейдълджи му е казал нещо онази сутрин.

— Да, попита ме дали убитите коне са на мистър Блуит. После надникна през прозореца.

Попитаха свидетеля дали преди това е имал други разговори с обвиняемия за осакатените животни.

— Не, никога — отговори момчето.

Томас Хенри Гърин потвърди, че е специалист по почерците с дългогодишен стаж. Представи доклада си за писмата, който бе прочетен в съдебната зала. В преправения почерк той открил редица твърде характерни особености. Точно същите особености открил и в писмата на мистър Ейдълджи, които му били дадени за сравнение.

Доктор Бътър, полицейският лекар, който бе изследвал петната по дрехите на Ейдълджи, заяви, че е извършил проби, доказващи наличие на следи от кръв на млекопитаещо. По палтото и сакото открил двайсет и девет къси кафяви косъма. Сравнил ги с космите по кожата, взета от понито, осакатено при мината, преди арестуването на мистър Ейдълджи. Под микроскопа те се оказали идентични.

Мистър Гриптън, който през въпросната вечер правел компания на една млада дама близо до Копие Лейн в Грейт Уайърли, даде показания, че видял мистър Ейдълджи и се разминал с него около девет часа. Не бил съвсем сигурен къде точно.

— Добре де — каза полицейският обвинител. — Посочете ни най-близкия публичен дом до мястото, където го видяхте.

— Старият полицейски участък — отвърна жизнерадостно мистър Гриптън.

Полицаят строго прекъсна смеховете, които посрещнаха този отговор.

Мис Бидъл, която държеше да подчертае, че е сгодена с мистър Гриптън, също бе видяла мистър Ейдълджи, както и мнозина други свидетели.

Бяха изложени подробности за осакатяването: раната на понито, собственост на въгледобивната компания, била дълга трийсет и осем сантиметра.

Бащата на задържания, индус, викарий на Грейт Уайърли, също даде показания.

Задържаният заяви:

— Аз съм напълно невинен и готов да го докажа.

На 4 септември, петък, Джордж Ейдълджи бе предаден на съда на графство Стафорд с две обвинения. На другата сутрин той прочете в бърмингамския „Дейли Газет“:

Ейдълджи изглеждаше свеж и бодър. Седнал на своя стол в средата на залата, той енергично разговаряше с адвоката си и доброто му юридическо образование личеше по острата критика към доказателствата. През повечето време обаче просто седеше със скръстени ръце и гледаше свидетелите с невъзмутим интерес. Беше преметнал крак върху крак, тъй че всички можеха да видят характерното износване на единия ток на ботуша му, което представлява най-силното звено във веригата от косвени доказателства срещу него.

Джордж беше доволен, че все още го наричат невъзмутим, и се питаше дали ще може да се преобуе преди началото на процеса.

Забеляза още, че в един друг вестник описваха Уилям Грейторекс като „здраво английско момче с откровено загоряло лице и любезни обноски“.

Мистър Личфийлд Мийк беше уверен, че рано или късно ще се стигне до оправдателна присъда.

От лекарката мис Софи Франсис Хикман все още нямаше никаква вест.

Джордж

Шестте седмици между предявяването на обвинение и началото на процеса Джордж прекара в болничното крило на стафордския затвор. Не беше недоволен; смяташе, че е взел разумно решение да откаже освобождаване под гаранция. С такива обвинения едва ли би могъл да работи като адвокат и макар да тъгуваше за близките си, смяташе, че за всички ще е най-добре да остане под стража. Написаното във вестниците за тълпи около дома на викария силно го разтревожи; спомняше си и как хората блъскаха с юмруци по вратите на кабриолета, докато го водеха към съда в Канок. Нямаше да е в безопасност, ако подобни диваци го срещнеха по улиците на Грейт Уайърли.

Но имаше и още една причина да предпочита да остане в затвора. Всички знаеха къде се намира; през всеки момент от деня беше под наблюдение. Следователно, ако се случеше ново престъпление, щеше да стане ясно, че той няма нищо общо с цялата история. А ако първото обвинение се окажеше безпочвено, то и второто — нелепата измислица, че е заплашил с убийство човек, когото не познава — също щеше да бъде оттеглено. Странно се почувства, че именно той, един адвокат, се надява на злодеяние срещу беззащитно животно; но повтарянето на престъплението му се струваше най-бързият път към свободата.

А дори и да се стигнеше до съд, нямаше съмнение какъв ще е крайният изход. Той си бе възвърнал самообладанието и оптимизма; не му се налагаше да се преструва нито пред мистър Мийк, нито пред родителите си. Вече си представяше заглавията: ЧОВЕКЪТ ОТ ГРЕЙТ УАЙЪРЛИ ОПРАВДАН. ПОЗОРНО СЪДЕБНО ПРЕСЛЕДВАНЕ НА МЕСТЕН АДВОКАТ. СВИДЕТЕЛИТЕ ПОЛИЦАИ ОБЯВЕНИ ЗА НЕКОМПЕТЕНТНИ. И може би дори ПОЛИЦЕЙСКИЯТ НАЧАЛНИК ПОДАВА ОСТАВКА.

Мистър Мийк в общи линии го бе убедил, че няма голямо значение как го представят вестниците. Това му се струваше още по-маловажно на 21 септември, когато във фермата на мистър Грийн откриха изкормен кон. Джордж посрещна новината със сдържано ликуване. Вече чуваше как ключът се превърта в ключалката, усещаше дъха на ранното утро и аромата на пудра, докато майка му го прегръща.

— Това доказва, че съм невинен, мистър Мийк.

— Не съвсем, мистър Ейдълджи. Струва ми се малко пресилено да го твърдим.

— Но нали съм тук, в затвора…

— Което от гледна точка на съда доказва единствено, че нямате нищо общо с осакатения кон на мистър Грийн.

— Не, доказва, че има последователност на събитията преди и след понито при мината. И сега по всичко личи, че аз нямам нищо общо с тази последователност.

Защитникът отпусна брада върху юмрука си.

— Аз знам това, мистър Ейдълджи.

— Но?

— Но в такива моменти винаги смятам за полезно да си представя какво би казало обвинението при тия обстоятелства.

— И какво би могло да каже?

— Доколкото си спомням, вечерта на 17 август, докато се връщал от обущаря, обвиняемият стигнал до фермата на мистър Грийн.

— Да, така беше.

— Мистър Грийн е съсед на обвиняемия.

— Вярно.

— Кое би могло да е по-полезно за обвиняемия при сегашните обстоятелства от едно осакатяване на кон, извършено по-близо до дома на викария от което и да било предишно нападение?

Личфийлд Мийк видя как Джордж постепенно проумява думите му.

— Искате да кажете, че след като сам съм се вкарал в ареста, пишейки анонимни писма с обвинения за престъпления, които не съм извършил, сега съм подтикнал някого да извърши ново престъпление, за да ме оневини?

— В общи линии, да, мистър Ейдълджи.

— Това е безкрайно нелепо. Аз дори не познавам Грийн.

— Просто ви казвам как може да го изтълкува обвинението. Ако пожелае.

— И несъмнено ще пожелае. Но полицията трябва поне да издири престъпника, нали? Вестниците недвусмислено намекват, че това хвърля сянка върху обвинението. Ако намерят човека и той си признае за поредицата от престъпления, аз ще изляза на свобода, нали?

— Да, мистър Ейдълджи, съгласен съм. Ако това се случи.

— Разбирам.

— А има и още една новост. Говори ли ви нещо името Дарби? Капитан Дарби.

— Дарби. Дарби. Не. Инспектор Камбъл ме питаше за някакъв си Капитан. Може да е същият. Защо?

— Изпратени са още писма. До кого ли не. Има дори едно до министъра на вътрешните работи. Всички с подписа „Дарби, Капитан на бандата от Уайърли“. Заплашват, че престъпленията ще продължат. — Мистър Мийк видя изражението на Джордж. — Но, мистър Ейдълджи, това означава само едно: съдът почти сигурно ще приеме, че вие не сте ги писали.

— Тази сутрин май сте решили да ме обезсърчавате, мистър Мийк.

— Нямам такова намерение. Но трябва да разберете, че отиваме на съд. И за тази цел си осигурихме услугите на мистър Вейчъл.

— О, това е чудесна новина.

— Мисля, че няма да ни разочарова. А заедно с него ще бъде и мистър Гоуди.

— А кой ще води обвинението?

— Боя се, че ще е мистър Дистърнъл. И мистър Харисън.

— Опасен ли е Дистърнъл?

— Честно казано, бих предпочел да е някой друг.

— Мистър Мийк, сега е мой ред да ви ободря. Колкото и да е способен един обвинител, не може да изпече тухли без глина.

Личфийлд Мийк се усмихна снизходително.

— През дългите си години в съдебните зали, мистър Ейдълджи, съм виждал да правят тухли от какви ли не материали. Включително и такива, за чието съществуване не подозирате. Липсата на глина няма да затрудни мистър Дистърнъл.

Въпреки наближаващата заплаха Джордж запази спокойствие на духа през останалите седмици в стафордския затвор. Към него се отнасяха почтително и в дните му имаше ред. Получаваше вестници и писма; подготвяше се за делото заедно с мистър Мийк; очакваше развитие по случая „Грийн“; разрешаваха му и книги. Баща му бе донесъл Библията, майка му — том на Шекспир и том на Тенисън. Изчете последните двама, после от нямане какво да прави прочете и евтиното криминално книжле, което му бе дал един от тъмничарите. Същият човек му услужи и с раздърпано издание на „Баскервилското куче“. Джордж сметна романа за превъзходен.

Всяка сутрин разгръщаше вестника с все по-малка тревога, тъй като името му временно бе изчезнало от страниците. Вместо това узна с интерес, че в Лондон има нови правителствени промени; че най-новата оратория на Елгар е изпълнена на Бърмингамския музикален фестивал; че Бъфало Бил е на турне из Англия.

Една седмица преди началото на процеса Джордж се срещна с мистър Вейчъл — весел, възпълен адвокат с двайсет години стаж из съдилищата на Средна Англия.

— Как преценявате моя случай, мистър Вейчъл?

— Добре го преценявам, много добре. Тоест смятам обвинението за скандално и напълно безпочвено. Естествено, няма да кажа така. Просто ще се съсредоточа върху онези точки, които най-силно доказват вашата невинност.

— И кои са те според вас?

— Бих казал така. — Адвокатът се усмихна широко. — Няма доказателства, че сте извършили това престъпление. Няма мотив да го извършите. Не е имало и възможност. Малко ще го разкрася за съдията и съдебните заседатели. Но това ще е същността на позицията ми.

— Може би все пак е жалко — вметна мистър Мийк, — че сме в зала Б.

Тонът му охлади временния ентусиазъм на Джордж.

— Защо да е жалко?

— В зала А е лорд Хатъртън. Той поне има юридическо образование.

— Искате да кажете, че ще бъда съден от човек, който не познава закона?

— Не го плашете, мистър Мийк — намеси се мистър Вейчъл. — Бил съм и на двете места. При кого ще сме в зала Б?

— При сър Реджиналд Харди.

Лицето на мистър Вейчъл не трепна.

— Много добре. В някои отношения смятам за предимство, че няма да се съобразяваме с онзи педант и неговите амбиции да се добере до Върховния съд. Там човек може да си позволи известни волности. Харди няма да ни прекъсва толкова често само за да демонстрира колко добре познава съдебните процедури. Общо взето, бих казал, че това е в полза на защитата.

Джордж усети, че мистър Мийк не е съгласен. Мистър Вейчъл обаче го впечатли, независимо дали говореше искрено, или не.

— Господа, имам една молба. — Мистър Мийк и мистър Вейчъл бързо се спогледаха. — Става дума за името ми. То е Ейдълджи. Мистър Мийк го произнася сравнително правилно, но трябваше да го кажа и на вас, мистър Вейчъл. Полицаите, струва ми се, полагат огромни усилия да пренебрегнат всичките ми опити да ги поправя. Разрешете да ви препоръчам, мистър Вейчъл, още в самото начало на делото да обявите как точно се произнася името ми. Да кажете на съда, че не е Идалджи, а Ейдълджи.

Мистър Вейчъл кимна на мистър Мийк, който отговори:

— Джордж, как да се изразя… Разбира се, името си е твое и, разбира се, ние с мистър Вейчъл ще се постараем да го произнасяме правилно. Когато сме тук, при теб. Но в съда… в съда… нали знаеш поговорката, „когато си в Рим…“. С такова начало няма да направим добро впечатление на сър Реджиналд Харди. И едва ли ще научим полицаите на произношение. Колкото до мистър Дистърнъл, той ще се наслаждава на объркването.

Джордж погледна адвокатите.

— Не ви разбирам.

— Искам да кажа, Джордж, че съдът има правото да решава как точно се казва обвиняемият. Не е записано никъде, но така стоят нещата. Онова, което ти наричаш погрешно произношение, аз бих го нарекъл… по-английско звучене.

Джордж въздъхна.

— И не толкова ориенталско?

— Да, Джордж, не толкова ориенталско.

— Тогава любезно моля и двама ви да произнасяте името ми погрешно, за да свикна.

Началото на процеса бе насрочено за 20 октомври. Предишния ден четири момчета, които си играеха близо до ботаническата градина „Сидмът“ в Ричмънд Парк, се натъкнаха на тяло в напреднал стадий на разложение. Оказа се, че това е мис Софи Франсис Хикман, лекарката от Кралската обществена болница. Също като Джордж, тя не беше навършила трийсет години. И само на една колонка разстояние, помисли си той.

Сутринта на 20 октомври 1903 година отведоха Джордж от стафордския затвор в Съдебната палата на графството. В мазето му показаха килията, където обикновено държаха затворниците. За него обаче бе осигурена като привилегия широка стая с нисък таван, обзаведена с маса и камина; тук можеше да разговаря с мистър Мийк под наблюдението на полицай Дъбс. Седя до масата двайсетина минути, а Дъбс — мускулест полицай с елегантна брада и мрачна физиономия — упорито избягваше да го погледне в очите. После по даден сигнал пазачът поведе Джордж по тесни лъкатушещи коридори с мъждиви газени лампи, докато стигнаха една врата, зад която започваше тясно стълбище. Дъбс го побутна леко и Джордж се изкачи към светлината и шума. Когато се появи в зала Б, настана пълна тишина. Джордж стоеше смутено пред подсъдимата скамейка като актьор, изблъскан внезапно на сцената.

После, в присъствието на сър Реджиналд Харди, двамата му помощници, капитан Ансън, положилите клетва съдебни заседатели, репортерите, представителите на обществеността и трима негови роднини, бе прочетен обвинителният акт: Джордж Ърнест Томпсън Ейдълджи бе обвинен, че през нощта на 17 срещу 18 август е наранил кон, собственост на въгледобивната компания в Грейт Уайърли; а също така, че в дните около 11 юли е пратил на сержант Робинсън от Канок писмо със заплаха за убийство.

Мистър Дистърнъл беше висок мършав мъж с резки движения. След краткото си встъпително слово той призова инспектор Камбъл и цялата история започна отново: откриването на осакатеното пони, обискът в дома на викария, окървавените дрехи, космите по палтото, анонимните писма, арестуването на обвиняемия и неговите изявления. Джордж знаеше, че всичко е скалъпено от догадки, съвпадения и хипотези; знаеше и че е невинен; ала повтарянето на тази история от официално лице с перука и тога я правеше някак далеч по-достоверна.

Джордж си мислеше, че показанията на Камбъл са свършили, когато мистър Дистърнъл поднесе първата изненада.

— Инспектор Камбъл, преди да приключим, има един въпрос, предизвикващ сериозна обществена тревога, по който се надявам да ни осведомите. Доколкото знам, на 21 септември във фермата на мистър Грийн е открит убит кон.

— Така е, сър.

— А фермата на мистър Грийн се намира много близо до дома на викария, така ли?

— Да.

— И полицията проведе разследване на злодеянието?

— Да. По спешност.

— Успешно ли беше това разследване?

— Да, сър, успешно.

Мистър Дистърнъл едва ли се нуждаеше от театралната пауза, към която прибягна в момента; цялата съдебна зала чакаше като зяпнало дете.

— Ще кажете ли на съда какъв бе резултатът от вашето разследване?

— Джон Хари Грийн, деветнайсетгодишният син на фермера, върху чиито земи бе извършено злодеянието, и участник в доброволческата кавалерия, призна, че е извършил деянието срещу собствения си кон. Подписа пълни самопризнания в този смисъл.

— Значи пое самостоятелно цялата отговорност?

— Да.

— Разпитахте ли го за евентуална връзка между това действие и предишните престъпления в областта?

— Да, сър. Много старателно, сър.

— И какво заяви той?

— Че деянието му няма нищо общо с останалите събития.

— А вашето разследване потвърди ли, че няма абсолютно никаква връзка между станалото във фермата на Грийн и другите престъпления в областта?

— Да, потвърди.

— Никаква връзка?

— Никаква, сър.

— И Джон Хари Грийн днес е в съда?

— Да, сър, тук е.

Също като всички останали в претъпканата зала Джордж започна да се озърта за деветнайсетгодишен кавалерист, признал, че е осакатил собствения си кон, без да даде на полицията обяснения относно причината. Но в този момент сър Реджиналд Харди реши да даде обедна почивка.

Най-напред мистър Мийк имаше работа с мистър Вейчъл; едва след това дойде в стаята, където държаха Джордж по време на почивките. Лицето му беше унило.

— Мистър Мийк, вие ни предупредихте за Дистърнъл. Знаехме какво да очакваме. Поне следобед ще можем да разпитаме онзи Грийн.

Адвокатът мрачно поклати глава.

— Няма надежда.

— Защо?

— Защото е техен свидетел. Ако не го призоват, няма как да го подложим на кръстосан разпит. А да го призовем ние ще е голям риск, тъй като не знаем какво би казал. Може да ни нанесе съкрушителен удар. И все пак те го показват в съда, за да изглежда, че са съвсем откровени. Хитър ход. Типично за Дистърнъл. Трябваше да се сетя, но не знаех за самопризнанията. Лоша работа.

Джордж чувстваше, че е длъжен да ободри адвоката си.

— Разбирам раздразнението ви, мистър Мийк, но какво толкова е станало? Грийн твърди — както и полицаите, — че случаят няма нищо общо с другите престъпления.

— Там е цялата работа. Не какво казват, а как изглежда. Защо един човек ще изкорми кон — собствения си кон — без явна причина? Отговор: за да помогне на приятел и съсед, обвинен в същото престъпление.

— Но той не е мой приятел. Едва ли бих го познал, ако се видим.

— Да, знам. И когато поемем премерения риск да ви призовем за свидетел, ще кажете това на мистър Вейчъл. Но при всяко положение ще изглежда, че отричате твърдение, което изобщо не е направено. Хитър ход. Днес следобед мистър Вейчъл ще атакува инспектора, но не вярвам да имаме основания за оптимизъм.

— Мистър Мийк, нямаше как да не забележа, че когато даваше показания, Камбъл каза, че палтото ми — палтото, което не съм обличал от седмици — било мокро. В Канок той се ограничи с думата „влажно“.

Мийк се усмихна.

— Приятно е да се работи с вас, мистър Ейдълджи. Точно такива неща забелязваме, но предпочитаме да не ги споменаваме пред клиента, за да не го обезсърчим. Не се съмнявам, че полицаите и занапред ще прибягват до подобни корекции.

Този следобед мистър Вейчъл не успя да изкопчи нищо сериозно от инспектора, който умело маневрираше от свидетелската скамейка. При първата им среща в хеднефордския участък Джордж бе останал с впечатлението, че Камбъл има мудна мисъл и е леко високомерен. На Нюхол Стрийт и в Канок той беше по-съобразителен и открито враждебен, макар и невинаги напълно логичен. Сега поведението му беше сдържано и трезво, а високият ръст и униформата сякаш му придаваха убедителност и авторитет. Джордж си помисли, че не само събитията и версиите, но и личностите около него се променят неусетно.

Мистър Вейчъл имаше повече успех с полицай Купър, който отново описа как е сравнил ботуша на Джордж с отпечатъците в калта.

— Полицай Купър — започна мистър Вейчъл, — мога ли да попитам кой ви даде нареждане да действате по този начин?

— Не съм съвсем сигурен, сър. Мисля, че беше инспекторът, но може и да е бил сержант Парсънс.

— И къде точно ви казаха да търсите?

— Навсякъде по евентуалния път на виновника между нивата и дома на викария.

— Като се предполага, че виновникът е идвал от дома на викария? И се е връщал там?

— Да, сър.

— Значи навсякъде?

— Навсякъде, сър.

Според Джордж полицай Купър изглеждаше на не повече от двайсет години — изчервено недодялано момче, което се опитваше да подражава на своя самоуверен началник.

— И предположихте ли, че виновникът, както го наричате, е вървял по най-прекия път?

— Да, така предположих, сър. Обикновено така правят, когато напускат местопрестъплението.

— Разбирам, полицай. Значи не огледахте никъде другаде, освен по прекия път?

— Така е, сър.

— И колко продължи вашето търсене?

— По моя преценка около час или повече.

— А по кое време беше?

— Трябва да съм започнал някъде към девет и половина.

— А понито бе открито приблизително в шест и половина?

— Да, сър.

— Три часа по-рано. През което време по онзи път може да са минали всякакви хора. Миньори, отиващи на работа, зяпачи, привлечени от новината за престъплението. Дори полицаи.

— Възможно е, сър.

— И кой ви придружаваше, полицай Купър?

— Бях сам.

— Разбирам. И вие открихте няколко отпечатъка от стъпки, които по ваше мнение съвпадат с ботуша в ръката ви.

— Да, сър.

— А после се върнахте и докладвахте за откритието си?

— Да, сър.

— И какво стана след това?

— В какъв смисъл, сър?

Джордж с удоволствие забеляза леката промяна в тона на Купър; полицаят сякаш усещаше, че го водят нанякъде, но все още не можеше да съобрази каква е крайната цел.

— В смисъл, полицай Купър, какво стана, след като докладвахте за находката си?

— Пратиха ме да претърсвам около дома на викария, сър.

— Ясно. Но по някое време, полицай Купър, вие се върнахте и показахте на някого от началниците си откритите отпечатъци.

— Да, сър.

— И кога беше това?

— Към средата на следобеда.

— Към средата на следобеда. Какво по-точно означава това? Три часа следобед, четири?

— Някъде там, сър.

— Ясно. — Мистър Вейчъл се навъси и зае позата на мислител, доста театрална според Джордж. — С други думи, шест часа по-късно.

— Да, сър.

— През което време мястото е било заградено и охранявано, за да се предотврати допълнителното минаване на хора?

— Не съвсем.

— Не съвсем. Това „да“ ли е, или „не“, полицай Купър?

— Не, сър.

— Доколкото знам, според общоприетата процедура в подобни случаи често се прави гипсова отливка на отпечатъците. Можете ли да ми кажете дали беше направена такава отливка?

— Не, сър, не беше направена.

— Ако не греша, друга възможност е да се фотографират следите. Направено ли беше това?

— Не, сър.

— Доколкото знам, съществува още един метод — да се изкопае цялото парче пръст и да се отнесе за криминологичен анализ. Направено ли беше това?

— Не, сър. Почвата беше твърде мека.

— Откога сте полицейски служител, мистър Купър?

— От петнайсет месеца.

— Петнайсет месеца. Много ви благодаря.

Джордж бе готов да изкрещи от радост. Както предния път, той се втренчи в мистър Вейчъл, но не успя да привлече погледа му. Може би така се полагаше в съдебната зала; или пък мистър Вейчъл вече мислеше за следващия свидетел.

Останалата част от следобеда мина сравнително добре. Бяха прочетени няколко анонимни писма и за Джордж беше ясно, че никой нормален човек не би допуснал, че той е техният автор. Например онова, от „Почитателя на правдата“, което бе показал на Камбъл: „Джордж Ейдълджи — Не се познаваме, но понякога съм ви виждал във влака и не смятам, че бих ви харесал, ако се познавахме, тъй като не обичам туземците.“ Как би могъл да напише подобно нещо? Следваше още по-голяма нелепост. Прочетоха писмо, описващо поведението на тъй наречената „банда от Уайърли“, което сякаш излизаше от най-евтин криминален роман: „Всички те полагат страшна клетва да пазят тайна и повтарят след Капитана, и всеки казва: «Да пукна, ако проговоря.» Джордж се надяваше съдебните заседатели да разберат, че адвокатите не използват подобен език.

Търговецът мистър Ходсън даде показания, че е видял Джордж да отива към мистър Хандс в Бриджтаун и че адвокатът е бил облечен със старото си домашно палто. Но след това лично мистър Хандс, при когото Джордж бе останал половин час, заяви, че клиентът му не е бил с въпросното палто. Двама други свидетели съобщиха, че са го видели, но не си спомнят облеклото му.

— Имам чувството, че променят тактиката — каза мистър Мийк, след като заседанието приключи. — Усещам, че кроят нещо.

— Какво? — попита Джордж.

— В Канок тезата им беше, че сте отишли до нивата по време на разходката си преди вечеря. Затова повикаха толкова много свидетели, които са ви видели да обикаляте. Онази любовна двойка, спомняте ли си? Този път не ги призоваха и не само тях. Другото е, че в Канок се споменаваше само датата 17 август. Сега твърдят, че произшествието е било на 17 или 18 август. Значи гледат да заложат на сигурно. Усещам, че се насочват към нощен вариант. Може би разполагат с нещо, за което не знаем.

— Мистър Мийк, няма значение към какво се насочват или защо. Ако изберат вечерта, не разполагат с нито един свидетел, който да ме е видял в близост до нивата. А ако изберат нощта, ще трябва да се преборят с показанията на баща ми.

Без да обръща внимание на клиента си, мистър Мийк продължи да разсъждава на глас:

— Разбира се, те не са длъжни да изберат едното или другото. Могат само да подхвърлят възможности на съдебните заседатели. Но този път наблягат на отпечатъците. А това е възможно само ако са избрали втория вариант заради дъжда през нощта. И ако палтото ви от влажно е станало мокро, това също потвърждава моето предположение.

— Толкова по-добре — каза Джордж. — Днес следобед мистър Вейчъл разби полицай Купър на пух и прах. А ако мистър Дистърнъл продължи по тази линия, ще му се наложи да заяви, че един английски свещеник не казва истината.

— Мистър Ейдълджи, ако ми разрешите… не бива да смятате, че нещата са толкова ясни.

— Но те са ясни.

— Бихте ли казали, че баща ви е издръжлив? Психически имам предвид.

— Той е най-издръжливият човек, когото познавам. Защо питате?

— Подозирам, че ще му се наложи да прояви тази своя черта.

— Ще се изненадате, като видите колко издръжливи могат да бъдат индусите.

— А майка ви? А сестра ви?

* * *

Сутринта на втория ден започна с показанията на Джоузеф Макрю, съдържател на странноприемница и бивш полицай. Той описа как инспектор Камбъл го пратил на гара «Грейт Уайърли — Чърчбридж» и как обвиняемият отхвърлил молбата му да потегли с по-късен влак.

— Каза ли ви той — попита мистър Дистърнъл — каква работа е била толкова неотложна, та заради нея да пренебрегне настояването на един полицейски инспектор?

— Не, сър.

— Повторихте ли молбата си?

— Да, сър. Предложих му да си вземе един ден почивка. Но той отказа да промени решението си.

— Ясно. И случи ли се нещо в този момент, мистър Макрю?

— Да, сър. Един човек от перона дойде и каза, че чул за още едно изкормено пони тази нощ.

— А къде гледахте вие, когато човекът каза това?

— Гледах обвиняемия право в лицето.

— И бихте ли описали на съда неговата реакция?

— Да, сър. Той се усмихна.

— Той се усмихна. Усмихна се на новината, че е изкормен още един кон. Сигурен ли сте в това, мистър Маркю?

— О, да, сър. Напълно сигурен. Той се усмихна.

Но това не е вярно, помисли си Джордж. Знам, че не е вярно. Мистър Вейчъл трябва да докаже, че не е вярно.

Мистър Вейчъл прояви достатъчно благоразумие, за да не атакува директно твърдението. Вместо това той се съсредоточи върху самоличността на човека, който уж бил дошъл при Маркю и Джордж. Откъде е дошъл, що за човек е бил, къде е отишъл? (И между другото, защо не е в съда?) Чрез намеци, паузи и накрая чрез преки изявления мистър Вейчъл успя да изрази подчертано учудване, че един собственик на странноприемница и бивш полицай с извънредно добри познания за областта не е способен да определи самоличността на удобния, но в същото време тайнствен непознат, който би могъл да потвърди неговите фантастични и тенденциозни твърдения. Но това бе всичко, което защитата можеше да постигне с мистър Маркю.

След това мистър Дистърнъл призова сержант Парсънс да повтори забележката на обвиняемия, че очаквал да бъде арестуван, както и предполагаемото му изявление в бърмингамския арест, че ще накара мистър Локстън да се поизпоти. Никой не се опита да обясни кой може да е въпросният Локстън. Още един член на бандата в Уайърли? Полицай, когото Джордж също е заплашвал да застреля? Името бе подхвърлено без обяснения, а съдебните заседатели можеха да го тълкуват както си искат. Полицай Мередит, чието лице и име Джордж не си спомняше, цитира негова безобидна забележка за освобождаването под гаранция, но успя да й придаде подозрително звучене. После Уилям Грейторекс, здравото английско момче с любезни обноски, повтори разказа си как Джордж надничал през прозореца на купето и проявявал необясним интерес към мъртвите коне на мистър Блуит.

Ветеринарят Луис описа състоянието на понито край мината — как от него течала кръв, дължината и вида на раната и прискърбната наложителност да бъде застреляно. Мистър Дистърнъл го попита какви изводи може да направи относно момента, когато е извършено осакатяването. Мистър Луис заяви, че според неговата професионална преценка раната е нанесена най-много шест часа преди той да прегледа понито. С други думи, не по-рано от два и половина сутринта на 18 август.

За Джордж това беше първата добра вест на деня. Спорът какви дрехи е носил по време на посещението си при обущаря ставаше съвсем маловажен. Обвинението току-що си бе отрязало един от пътищата за настъпление. Сами се вкарваха в капан.

Но и така да беше, не си пролича по поведението на мистър Дистърнъл. Цялостното му държане подчертаваше, че благодарение на усърдната работа на полицията и обвинението най-сетне първоначалната неяснота по делото е отстранена. Вече не твърдим, че по някое време в разстояние на дванайсет часа… вече можем да заявим, че е било почти точно два и половина сутринта, когато… И мистър Дистърнъл някак успя да превърне тази нарастваща точност в също тъй нарастваща увереност, че човекът на подсъдимата скамейка е тук именно по причините, посочени в обвинителния акт.

Последната част от деня бе посветена на Томас Хенри Гърин, който потвърди, че е графолог с деветнайсет години опит в изследването на подправени и анонимни писма. Заяви, че често е бил търсен за помощ от Министерството на вътрешните работи и че напоследък професионалните му изяви са свързани със свидетелстване по делото за убийството във фермата за месо. Джордж не знаеше как би трябвало да изглежда един графолог; може би сух и академичен, с глас като стържещо перо. Мистър Гърин — с червендалесто лице и буйни мустаци — спокойно можеше да мине за брат на мистър Грийнсил, месаря от Уайърли.

Външността на мистър Гърин не му попречи постепенно да завладее вниманието на съда. Бяха представени образци от почерка на Джордж в увеличени фотографски изображения. Оригиналните документи бяха описани и предадени на съдебните заседатели, които според Джордж ги оглеждаха цяла вечност, като често прекъсваха, за да се втренчат за дълго в обвиняемия. Мистър Гърин посочи с дървена показалка някои характерни извивки, завъртулки и камшичета; описанието неусетно премина в съждение, после в теоретично предположение и накрая в абсолютно твърдение. Мистър Гърин сподели своето мнение на професионалист и експерт, че обвиняемият е автор както на анонимните писма, така и на тези, носещи неговия подпис.

— На всички писма ли? — попита мистър Дистърнъл и размаха ръка към съдебната зала, която сякаш се бе превърнала в писарско отделение.

— Не, сър, не на всички.

— Значи по ваше мнение някои не са писани от обвиняемия?

— Да, сър.

— Колко?

— Едно, сър.

Мистър Гърин посочи единственото писмо, чието авторство не приписваше на Джордж. Изключение, осъзна Джордж, което само подсилваше твърденията на Гърин за всички останали. Коварство под маската на обективност.

Мистър Вейчъл посвети известно време на разликата между лично мнение и научно доказателство, между предположения и основана на факти убеденост; но мистър Гърин се оказа железен свидетел. Мистър Вейчъл не беше първият защитник, опитващ се да докаже, че неговите методи са не по-надеждни от гледането на кристална топка, четенето на мисли и спиритическите сеанси.

По-късно мистър Мийк увери Джордж, че вторият ден често е най-тежкият за защитата; третият, когато представят собствените си доказателства, ще е най-добрият. Джордж се надяваше да излезе прав; бореше се с усещането, че бавно, но неумолимо му отнемат истината. Боеше се, че докато дойде ред на защитата, вече ще е твърде късно. Хората — и най-вече съдебните заседатели — щяха да си помислят: не, вече ни обясниха какво е станало. Защо да променяме мнението си?

На другата сутрин той послушно упражни патентования метод на мистър Мийк за дистанциран поглед към собственото си дело. УБИЙСТВО В ПОЛУНОЩ. ТРАГЕДИЯ КРАЙ КАНАЛА В БЪРМИНГАМ. ДВАМА ШЛЕПАДЖИИ АРЕСТУВАНИ. Този път обаче изпитаният похват не даде резултат. Джордж се прехвърли към другия край на страницата. ЛЮБОВНА ТРАГЕДИЯ В ТИПТЪН — за някакъв клетник, който от обич към невярна жена се хвърлил в канала. Но историите не успяха да го заинтригуват и очите му все се връщаха към заглавията. Дразнеше го фактът, че едно мизерно убийство край канала е ТРАГЕДИЯ, някакво си жалко самоубийство също е ТРАГЕДИЯ, а неговият случай от самото начало бе заклеймен и си оставаше БЕЗЧИНСТВО.

И после, почти с облекчение, зърна заглавието СМЪРТТА НА ЛЕКАРКАТА. Чувстваше се едва ли не длъжен пред обществото да узнае съдбата на мис Хикман, чието разложено тяло все още криеше своите тайни. Тя бе негова спътничка по нещастие още откакто му предявиха обвинението. «Поуст» съобщаваше, че вчера близо до ботаническата градина «Сидмът» в Ричмънд Парк е бил намерен медицински нож или скалпел. Предполагаше се, че е паднал от дрехите на жената, докато са пренасяли тялото й. Джордж силно се съмняваше. Намираш трупа на изчезнала лекарка и докато го пренасяш, от джобовете падат разни предмети, без изобщо да забележиш? На мястото на следователите Джордж едва ли би повярвал на тази версия.

По-нататък «Поуст» предполагаше, че ножът или скалпелът е принадлежал на покойната и че може да е използван за прерязване на артерия, предизвиквайки по този начин смърт от загуба на кръв. С други думи, самоубийство и още една ТРАГЕДИЯ. Е, помисли си Джордж, това е само едно от възможните обяснения. Макар че ако Уайърли не беше в Стафордшър, а в Съри, полицаите със сигурност щяха да предложат по-убедителна теория: че синът на викария се е измъкнал от заключената спалня, сдобил се е със скалпел, какъвто не е виждал в живота си, проследил е горката жена до парка и въпреки липсата на какъвто и да било мотив я е заклал.

Пристъпът на огорчение го ободри. Мисълта за собствената му фантастична поява в случая «Хикман» му напомни за уверението на мистър Вейчъл при първия им разговор. Моята защита ли, мистър Ейдълджи? Много просто: липсват доказателства, че сте извършили престъплението, нямате мотив да го сторите, нямате и възможност. Разбира се, малко ще го разкрася за съдията и съдебните заседатели, но по същество това ще е позицията ми.

Най-напред обаче трябваше да преодолеят позицията на доктор Бътър. Той не бе като Гърин, когото Джордж смяташе за шарлатанин, представящ се за експерт. Медицинският експерт на полицията беше джентълмен с прошарена коса, спокоен и предпазлив. Идваше от света на епруветките и микроскопите и работеше само в строго определени области. Бътър обясни на мистър Дистърнъл как е процедирал при изследването на бръснача, сакото, ботушите, панталоните и палтото. Описа различните петна, открити върху всяка отделна дреха, и посочи кои могат да се определят като следи от кръв на бозайник. Беше преброил космите, събрани от ръкава и лявата предница на палтото: общо двайсет и девет, всичките къси и червеникави. Сравнил ги бе с космите по парчето кожа, изрязано от мъртвото пони. Те също били къси и червеникави. Изследвал ги под микроскоп и открил, че са «подобни по дължина, цвят и строеж».

Подходът на мистър Вейчъл към доктор Бътър бе да признае напълно неговите знания и професионалната му компетентност, а после да се опита да ги насочи в полза на защитата. Той привлече вниманието към белезникавите петна по палтото, които полицаите бяха обявили за слюнка и пяна от раненото животно. Потвърждава ли го научният анализ на доктор Бътър?

— Не.

— Според вас от какво се състоят петната?

— От скорбяла.

— И по ваше мнение как могат да се появят подобни следи върху дрехата?

— Бих казал, че най-вероятно са остатъци от закуска с хляб и мляко.

В този момент Джордж чу звук, за чието съществуване отдавна бе забравил — смях. В съдебната зала избухна смях при мисълта за хляб и мляко. За него това бе звукът на разума. Докато публиката продължаваше да се весели, той хвърли поглед към съдебните заседатели. Един-двама се усмихваха, но повечето останаха сериозни. Джордж сметна това за добър знак.

Сега мистър Вейчъл се насочи към кървавите петна по ръкава на обвиняемия.

— Казвате, че тези петна са от кръв на бозайник?

— Да.

— Не може ли да има съмнение в това, доктор Бътър?

— Ни най-малко.

— Разбирам. И тъй, доктор Бътър, конят е бозайник, нали?

— Така е.

— А също тъй прасето, овцата, кравата?

— Без съмнение.

— На практика всички животни, които не са птици, риби или влечуги, могат да бъдат определени като бозайници?

— Да.

— Ние с вас също сме бозайници, както и съдебните заседатели, прав ли съм?

— Несъмнено.

— Следователно, доктор Бътър, когато казвате, че кръвта е от бозайник, вие просто твърдите, че може да принадлежи на всеки един от споменатите видове?

— Вярно.

— Нито за миг не сте искали да твърдите, че доказвате или можете да докажете, че малките петънца по ръкава на обвиняемия са кръв от кон или пони?

— Не, не бих могъл да направя подобно твърдение.

— А възможно ли е при оглед да се определи откога са петната? Можете ли например да кажете, че едно петно е от днес, друго от вчера, трето отпреди седмица, четвърто отпреди няколко месеца?

— Е, ако още е влажно…

— Беше ли влажно някое от петната по сакото на Джордж Ейдълджи, когато го изследвахте?

— Не.

— Сухи ли бяха?

— Да.

— Следователно според собственото ви твърдение може да са отпреди дни, седмици или дори месеци?

— Такава е истината.

— А възможно ли е да се определи дали кръвта на петното идва от живо или мъртво животно?

— Не.

— Или пък от парче месо?

— Също не.

— Следователно, доктор Бътър, при изследване на кървави петна не сте в състояние да определите кои петна са от осакатен кон и кои може да са попаднали върху дрехата на човека преди няколко месеца, когато например е рязал неделното печено… или просто го е консумирал?

— Принуден съм да се съглася.

— А бихте ли напомнили на съда колко кървави петна открихте върху ръкава на мистър Ейдълджи?

— Две.

— И ако не ме лъже паметта, казахте, че и двете са с размерите на монета от три пенса?

— Така е.

— Доктор Бътър, ако нараните един кон тъй жестоко, че предизвикате смъртоносно кръвотечение и се наложи животното да бъде застреляно, предполагате ли, че ще успеете да го сторите, без да оставите по дрехите си повече кръв, отколкото при невнимателно хранене?

— Не бих желал да правя догадки…

— И аз няма да поискам това от вас, доктор Бътър. Категорично няма да го поискам.

Въодушевен от този разпит, мистър Вейчъл поде защитата с кратко встъпително изявление, после призова за свидетел Джордж Ърнест Томпсън Ейдълджи.

«Той енергично стана от подсъдимата скамейка и се обърна към препълнената съдебна зала със съвършено хладнокръвие», прочете Джордж на следващия ден в бърмингамския «Дейли Поуст». Щеше да се гордее с това изречение до края на живота си. Каквито и лъжи да бяха изречени, каквото и да мълвеше клеветническата кампания, въпреки хулите срещу неговия произход и съзнателните изопачавания на истината от страна на полицията и свидетелите, той винаги щеше да се изправя срещу обвинителите със съвършено хладнокръвие.

Мистър Вейчъл започна с подробен разпит на своя клиент за действията му на 17 август вечерта. И двамата знаеха, че това е напълно излишно след показанията на мистър Луис за предполагаемия час на престъплението. Но мистър Вейчъл искаше съдебните заседатели да свикнат с гласа на Джордж и да повярват в истинността на думите му. Бяха минали едва шест години, откакто законът разреши на обвиняемите да дават показания, и привличането на клиент за свидетел все още се смяташе за рисковано начинание.

И тъй, пред съдебните заседатели отново бе преразказано посещението при обущаря мистър Хандс, отново бе проследен целият вечерен маршрут — само че по препоръка на мистър Вейчъл, Джордж пропусна да спомене, че е стигнал до фермата на Грийн. После той описа семейната вечеря, разположението на спалните, заключената врата, събуждането си, закуската и тръгването за гарата.

— Спомняте ли си да сте разговаряли на гарата с мистър Джоузеф Маркю?

— Да, спомням си. Както винаги стоях на перона и чаках влака в 7:39, когато той се приближи към мен.

— Спомняте ли си какво каза?

— Да, той каза, че инспектор Камбъл го е помолил да ми предаде да пропусна влака и да чакам на гарата, докато дойде да разговаря с мен. Но най-добре си спомням тона на Макрю.

— Как бихте описали тона му?

— Беше много груб. Сякаш ми заповядваше или предаваше чужда заповед колкото се може по-неучтиво. Попитах защо инспекторът иска да ме види, а Макрю отговори, че не знаел, а и да знаел, нямало да ми каже.

— Представи ли се като специален агент?

— Не.

— И вие не видяхте причина да пропуснете влака си?

— Така е. Имах неотложна работа в кантората и му го казах. Тогава поведението му се промени. Той стана твърде любезен и предложи поне веднъж да си взема почивка.

— Вие как реагирахте?

— Помислих си, че изобщо няма представа какво е да бъдеш адвокат и какви са отговорностите на професията. Не е като да държиш странноприемница и когато решиш, да викнеш някой друг да налива бирата.

— Така е. И в този момент ли се приближи човек с новината, че в областта е бил изкормен още един кон?

— Какъв човек?

— Имам предвид твърденията на мистър Маркю, че към двама ви се приближил някакъв човек и съобщил за осакатения кон.

— Това не е истина. Никой не се е приближавал до нас.

— И след това се качихте на влака?

— Не ми беше посочена основателна причина да не го сторя.

— Значи не може и дума да става, че сте се усмихнали на новината за осакатеното животно.

— Именно, и дума не може да става. Никой не се е приближавал до нас. А и едва ли бих се усмихнал на подобна вест. Може да съм се усмихнал единствено когато Маркю спомена за почивка. Той е известен в цялото село като лентяй, тъй че предложението много му подхождаше.

— Разбирам. А сега нека минем малко по-нататък, когато инспектор Камбъл и сержант Парсънс дойдоха в кантората да ви арестуват. Те твърдят, че по пътя към затвора сте казали: «Не съм изненадан. Очаквах го от доста време.» Казахте ли тези думи?

— Да, казах ги.

— Ще обясните ли какво имахте предвид?

— Разбира се. От известно време насам срещу мен се водеше клеветническа кампания. Получавах анонимни писма, които показах на полицията. Беше съвършено ясно, че полицаите следят всяко мое движение и наблюдават дома ми. Коментарите на един полицай в мое присъствие подсказваха, че са настроени срещу мен. Една-две седмици по-рано дори плъзна слух, че съм бил арестуван. Полицаите изглеждаха твърдо решени да изровят нещо срещу мен. Ето защо не бях изненадан.

След това мистър Вейчъл попита за приписваната му заплаха срещу тайнствения мистър Локстън. Джордж отрече както да е изричал подобни думи, така и да познава човек на име Локстън.

— Нека се насочим към едно друго твърдение, което ви приписват. Пред съда в Канок ви бе предложено освобождаване под гаранция, но вие отказахте. Ще обясните ли защо?

— Разбира се. Условията бяха извънредно обременителни не само за мен, но и за близките ми. Освен това тогава бях в затворническата болница и с мен се отнасяха много добре. Предпочитах да остана там до началото на процеса.

— Разбирам. Полицай Мередит даде показания, че в затвора сте му казали: «Няма да изляза под гаранция и когато изкормят следващия кон, няма да е мое дело.» Казахте ли такива думи?

— Да.

— И какво имахте предвид?

— Точно каквото казах. Седмици и дори месеци преди да бъда арестуван, имаше нападения срещу животни и тъй като те нямаха нищо общо с мен, очаквах да продължат. А ако това станеше, истината щеше да излезе наяве.

— Разбирате ли, мистър Ейдълджи, бяха изказани предположения, и несъмнено ще бъдат изказани пак, че за отказа да излезете под гаранция има по-зловеща причина. Предполага се, че бандата в Грейт Уайърли, за чието съществуване непрекъснато се намеква без нито едно доказателство, ще ви се притече на помощ, като осакати още животни, за да докаже вашата невинност.

— В отговор мога само да кажа, че ако имах лукавството да измисля толкова хитър план, тогава едва ли щях да съм толкова глупав, та да го призная предварително пред полицейски служител.

— Прав сте, мистър Ейдълджи, напълно сте прав.

Както очакваше Джордж, на кръстосания разпит мистър

Дистърнъл се държа грубо и подигравателно. Той поиска от Джордж да обясни редица неща, които вече бяха напълно изяснени, само за да изрази демонстративно недоверие. Стратегията му целеше да докаже, че обвиняемият е извънредно лукав и коварен, но в същото време непрестанно се самообвинява. Джордж знаеше, че трябва да остави мистър Вейчъл да изтъкне това. Не биваше да се поддава на провокации; трябваше да отговаря, без да бърза; трябваше да е невъзмутим.

Разбира се, мистър Дистърнъл не пропусна да изтъкне факта, че вечерта на 17 август Джордж е стигнал до фермата на мистър Грийн, и си позволи да се зачуди защо това е убягнало от паметта на обвиняемия при неотдавнашните му показания. Обвинителят стана безмилостен, когато разпитът неминуемо стигна до темата за космите по дрехите на Джордж.

— Мистър Ейдълджи, вие заявихте под клетва, че космите са полепнали по дрехите ви, когато сте се подпирали на оградата на някое пасище.

— Казах, че може би е станало така.

— И все пак доктор Бътър откри по дрехите ви двайсет и девет косъма, които после изследва под микроскоп и установи, че са еднакви по дължина, цвят и строеж с космите, взети от мъртвото пони.

— Той не каза «еднакви», а «подобни».

— Тъй ли? — За момент мистър Дистърнъл се обърка и се престори, че преглежда записките си. — Вярно. «Подобни по дължина, цвят и строеж.» Как обяснявате това подобие, мистър Ейдълджи?

— Не мога да го обясня. Не съм експерт по животински косми. Мога само да предположа как космите са се озовали върху облеклото ми.

— Дължина, цвят и строеж, мистър Ейдълджи. Сериозно ли искате от съда да повярва, че космите по палтото ви са от крава зад ограда, когато имат дължина, цвят и строеж точно като космите на пони, изкормено само на километър и половина от вашия дом през нощта на 17 август.

Джордж нямаше какво да отговори.

Мистър Вейчъл отново призова мистър Луис на свидетелската скамейка. Ветеринарният експерт на полицията повтори изявлението си, че според него понито не може да е било наранено преди два и половина след полунощ. След това бе попитан с какъв инструмент може да е нанесена раната. Извито оръжие с плавно разширяващо се острие. Смята ли мистър Луис, че това може да се постигне с обикновен домашен бръснач? Не, мистър Луис не смяташе, че раната може да е нанесена с бръснач.

След това мистър Вейчъл призова Шапурджи Ейдълджи, свещенослужител, който повтори показанията си относно спалнята, вратата, ключа, лумбагото и часа на събуждането си. Джордж си помисли, че баща му за пръв път започва да прилича на старец. Гласът му вече не звучеше толкова властно, твърденията му не изглеждаха тъй безспорни, както преди.

Джордж се разтревожи, когато мистър Дистърнъл започна кръстосания разпит на викария от Грейт Уайърли. Обвинителят преливаше от любезност и увери свидетеля, че няма да го задържи много. Това обаче се оказа пълна лъжа. Мистър Дистърнъл изрови всяка най-дребна подробност от алибито на Джордж и я изтъкна пред съдебните заседатели, сякаш за пръв път се опитваше да оцени точната й тежест и стойност.

— Значи вие заключвате вратата на спалнята всяка вечер?

Бащата на Джордж сякаш се изненада, че му задават въпрос, на който вече е отговорил. Той помълча по-дълго, отколкото се полагаше. После отговори:

— Да.

— И отключвате всяка сутрин?

Отново неестествена пауза.

— Да.

— И къде слагате ключа?

— Ключът остава в ключалката.

— Не го ли криете?

Викарият погледна мистър Дистърнъл, сякаш пред него стоеше нахално хлапе.

— Защо ми е да го крия?

— Не го ли криете? Никога ли не сте го крили?

Бащата на Джордж се озадачи.

— Не разбирам защо ми задавате този въпрос.

— Просто се опитвам да установя дали ключът винаги е в ключалката.

— Нали казах точно това.

— Винаги на място? И никога не го криете?

— Точно това казах.

Когато бащата на Джордж даваше показания в Канок, въпросите бяха недвусмислени и той стоеше на свидетелското място като на църковен амвон, сякаш доказваше съществуването на Господ Бог. Сега, при кръстосания разпит на мистър Дистърнъл, викарият започваше да изглежда далеч по-уязвим.

— Казахте, че при превъртане ключът скърца.

— Да.

— Това отскоро ли е?

— Кое?

— Скърцането на ключа. — Обвинителят се държеше услужливо, като че помагаше на стареца да се ориентира. — Винаги ли е скърцал?

— Откакто го помня.

Мистър Дистърнъл се усмихна на викария. Усмивката не се хареса на Джордж.

— И през цялото това време — откакто го помните — защо никой не е смазал ключалката?

— Навярно не ни се е сторило важно.

— Не е ли поради липса на смазка?

Викарият допусна грешката да прояви раздразнение.

— Относно запасите ни от смазка по-добре питайте съпругата ми.

— Може и да го сторя, сър. А това скърцане — как ще го опишете?

— Какво имате предвид? То си е просто скърцане.

— Дали е тихо или шумно? Може ли например да се сравни с цвъртене на мишка или със стържене на врата на обор?

Шапурджи Ейдълджи изглеждаше като човек, който се е препънал на равно място.

— Мисля, че бих го нарекъл шумно скърцане.

— И още по-стряскащо, тъй като ключалката не е била смазана. Но както и да е. Ключът скърца шумно, веднъж вечер и още веднъж на сутринта. А в други случаи?

— Не ви разбирам.

— Имам предвид, сър, когато вие или синът ви напускате стаята през нощта.

— Но ние никога не го правим.

— Никога не го правите. Доколкото разбирам, тази ваша… нощна спогодба… съществува вече от шестнайсет-седемнайсет години. Нима твърдите, че през цялото това време нито веднъж не сте напускали спалнята нощем?

— Да.

— Напълно ли сте сигурен?

Нова дълга пауза, сякаш викарият си припомняше изминалите години нощ след нощ.

— Доколкото е възможно човек да бъде сигурен.

— Помните ли всяка нощ?

— Не схващам смисъла на въпроса ви.

— Сър, не ви моля да схващате смисъла. Просто искам да отговорите. Помните ли всяка нощ?

Викарият огледа съдебната зала, сякаш очакваше някой да го спаси от идиотския разговор.

— Не повече, отколкото всеки нормален човек.

— Именно. Дадохте показания, че имате неспокоен сън.

— Да, много неспокоен. Лесно се събуждам.

— И казахте, сър, че ако ключът се превърти в ключалката, това ще ви събуди, нали?

— Да.

— Не виждате ли противоречието в това твърдение?

— Не, не го виждам.

Джордж усети, че баща му започва да се ядосва. Не беше свикнал да изразяват съмнение в думите му, дори и любезно. Изглеждаше стар, сприхав и напълно загубил контрол над положението.

— Тогава позволете да ви обясня. От седемнайсет години никой не е напускал стаята. Следователно — според вас — никой не е завъртал ключа, докато спите. В такъв случай как можете да твърдите, че ще се събудите, ако ключът бъде превъртян?

— Карате ме да споря колко ангела могат да танцуват на върха на игла. Очевидно е, след като и най-лекият шум ме събужда.

Но гласът на викария звучеше по-скоро свадливо, отколкото властно.

— Никога ли не сте събуждан от щракането на ключа?

— Никога.

— Значи не можете да се закълнете, че ще се събудите от този звук?

— Мога само да повторя каквото казах току-що. Събуждам се от най-лекия шум.

— Но след като никога не сте събуждан от щракането на ключа, не е ли напълно възможно ключът да е бил превъртян, без да се събудите?

— Както казах, това не се е случвало никога.

Джордж гледаше баща си като верен любещ син, но същевременно като професионален адвокат и разтревожен затворник. Баща му не се справяше добре. Мистър Дистърнъл го разиграваше както си иска.

— Мистър Ейдълджи, в показанията си заявихте, че сте се събудили в пет сутринта и не сте заспивали повече, докато двамата със сина ви сте станали от леглата в шест и половина, така ли е?

— Съмнявате ли се в думите ми?

Мистър Дистърнъл не изрази удоволствие при този отговор, но Джордж знаеше, че го изпитва.

— Не, просто моля да потвърдите казаното.

— В такъв случай го потвърждавам.

— Не е ли било възможно да заспите между пет и шест и половина и да се събудите по-късно?

— Казах, че не.

— Случва ли ви се да сънувате, че сте буден?

— Не ви разбирам.

— Сънувате ли, когато спите?

— Да. Понякога.

— И случва ли ви се понякога да сънувате, че сте буден?

— Не знам. Не си спомням.

— Но приемате, че понякога хората сънуват, че са будни?

— Никога не съм мислил по този въпрос. Не ми се струва важно какво сънуват другите хора.

— Но ще приемете ли думата ми, че други хора сънуват подобни сънища?

Сега викарият приличаше на пустинник, подмамван към изкушение, чиято същност не е способен да проумее.

— Щом казвате.

Джордж бе също тъй озадачен от тактиката на мистър Дистърнъл; скоро намеренията на обвинителя се изясниха.

— Значи сте сигурен, доколкото е възможно, че бяхте буден от пет до шест и половина?

— Да.

— И сте също тъй сигурен, че спахте от единайсет до пет?

— Да.

— Не помните да сте се будили през този промеждутък?

Бащата на Джордж настръхна, все едно отново се съмняваха в думите му.

— Не.

Мистър Дистърнъл кимна.

— Значи сте спали в един и половина например. — Той сякаш се вгледа в невидим часовник. — В два и половина например. В три и половина например. Да, благодаря ви. Сега да преминем към друг въпрос…

И така до безкрайност. Пред очите на съда бащата на Джордж се превръщаше в старец — напълно почтен, но изкуфял; човек, чиито нелепи опити да осъществи безопасност в дома си лесно могат да бъдат осуетени от хитрия му син, който преди малко стоеше тъй уверено на свидетелското място. Или може би още по-зле — баща, който подозира, че синът му има нещо общо със злодеянията, и се опитва отчаяно, но некадърно да промени показанията си в хода на разпита.

Сетне призоваха майката на Джордж, още по-нервна, след като току-що бе видяла безпрецедентната уязвимост на своя съпруг. След като мистър Вейчъл взе показанията й, мистър Дистърнъл с небрежна любезност я накара да повтори всичко отначало. Изглеждаше слабо заинтересуван от нейните отговори; сега не беше безмилостен обвинител, а по-скоро нов съсед, наминал да си побъбрят на чаша чай.

— Винаги сте се гордели със сина си, нали, мисис Ейдълджи?

— О, да, много се гордея с него.

— И той винаги е бил умно момче и умен младеж?

— О, да, много умен.

Мистър Дистърнъл демонстрира пред съдебните заседатели сладникава загриженост за мъките, които навярно изпитва мисис Ейдълджи при сегашното положение на сина си.

Това не беше въпрос, но майката на Джордж машинално го прие за такъв и започна да хвали сина си.

— Винаги е бил ученолюбиво момче. В училище спечели много награди. Завърши колежа «Мейсън» в Бърмингам и спечели медал от Адвокатското дружество. Книгата му за железопътния закон получи много добри отзиви във вестниците и юридическите списания. Нали знаете, публикувана е в поредицата правни наръчници на Уилсън.

Мистър Дистърнъл насърчи този изблик на майчина гордост. Попита я дали има да каже още нещо.

— Да, имам. — Мисис Ейдълджи погледна към сина си на подсъдимата скамейка. — Винаги е бил мил и предан към нас и още от дете беше добър с безсловесните твари. Той не би осакатил или наранил живо същество, дори ако не бяхме сигурни, че не е излизал от къщата.

Мистър Дистърнъл й благодари тъй горещо, като че сам той бе неин син, гледащ снизходително сляпата доброта и наивност на престарялата си майка.

След това призоваха Мод да разкаже своите впечатления за дрехите на Джордж. Гласът й бе твърд, а показанията напълно ясни; и все пак Джордж застина, когато мистър Дистърнъл се изправи и замислено кимна.

— Вашите показания, мис Ейдълджи, съвпадат до най-малката подробност с тези на родителите ви.

Мод го гледаше спокойно, изчаквайки да разбере дали това е въпрос или само предвестник на някаква убийствена атака. След което мистър Дистърнъл въздъхна и седна отново.

По-късно край масата в мазето на съдебната зала, Джордж се чувстваше изтощен и обезсърчен.

— Мистър Мийк, боя се, че родителите ми не бяха добри свидетели.

— Не бих казал, мистър Ейдълджи. Просто най-добрите хора невинаги са и най-добри свидетели. Колкото повече скрупули имат, колкото са по-честни, толкова по-сериозно обмислят всяка дума на въпроса и от скромност се съмняват в себе си, затова обвинителят може да ги разиграва, както постъпи мистър Дистърнъл. Не за пръв път се случва, уверявам ви. Как да се изразя? Всичко е въпрос на вяра. В какво вярваме и защо. От чисто правна гледна точка най-добрите свидетели са онези, на които вярват съдебните заседатели.

— Всъщност те бяха лоши свидетели.

През цялото време на делото Джордж не просто се надяваше, а твърдо вярваше, че показанията на баща му ще доведат до незабавна оправдателна присъда. Атаката на обвинителя щеше да се разбие като в скала, щом срещнеше бащиното му здравомислие, и мистър Дистърнъл щеше да подвие опашка като виновен енориаш, порицан за безпочвени клевети. Но атаката така и не дойде, във всеки случай не така, както очакваше Джордж; и баща му го подведе, не се прояви като олимпийско божество, чиято дума е неоспорима. Вместо това се показа педантичен, докачлив и понякога объркан. Джордж искаше да обясни на съда, че ако в детството си бе допуснал и най-дребната простъпка, баща му лично би отишъл в полицейския участък да настоява за най-строго наказание — колкото по-високо е задължението, толкова по-голям е грехът. Но вместо това се създаде точно обратното впечатление: че родителите му са снизходителни глупци, които лесно могат да бъдат измамени.

— Бяха лоши свидетели — унило повтори той.

— Те казаха истината — отвърна мистър Мийк. — Друго не биваше да очакваме от тях, във всеки случай не и да се отклоняват от истинската си същност. Нека вярваме, че съдебните заседатели ще го разберат. Мистър Вейчъл е уверен в утрешния ден. Да бъдем уверени и ние.

И на следващата сутрин, докато за последен път водеха Джордж от стафордския затвор към съдебната зала, докато се готвеше да чуе историята си, изложена в нейния последен, отново променен вид, той пак се почувства обнадежден. Беше петък, 23 октомври. Утре отново щеше да си е у дома. В неделя пак щеше да се моли под високите сводове на «Св. Марко». А в понеделник влакът в 7:39 щеше да го върне на Нюхол Стрийт при бюрото, работата и книгите му. За да ознаменува свободата си, щеше да се абонира за алманаха «Английски закони».

Когато се изкачи по тесните стъпала и излезе на подсъдимата скамейка, залата изглеждаше дори по-препълнена от предните дни. Вълнението беше осезаемо… и тревожно за Джордж; то не напомняше напрегнатото очакване на справедлива присъда, а по-скоро долнопробна театрална възбуда. Мистър Вейчъл го погледна отдалече и се усмихна — за пръв път си позволяваше да го стори открито. Джордж не знаеше дали да отвърне на поздрава по същия начин, затова се задоволи с едва доловимо кимване. Озърна се към съдебните заседатели — дванайсет почтени и уважавани стафордшърски мъже, които от самото начало му се сториха достойни и здравомислещи. Отбеляза присъствието на двамата си обвинители, капитан Ансън и инспектор Камбъл. Липсваха само истинските му обвинители — те навярно бродеха на воля из Канок Чейс и злорадо се наслаждаваха на стореното, готвейки за нов удар онова, което мистър Луис бе нарекъл «извито оръжие с плавно разширяващо се острие».

По покана на сър Реджиналд Харди мистър Вейчъл започна заключителната си реч. Той помоли съдебните заседатели да оставят настрана сензационните страни на случая — вестникарските заглавия, обществената истерия, сплетните и слуховете — и да съсредоточат умовете си върху простите факти. Няма ни най-малко доказателство, че Джордж Ейдълджи е напускал дома на викария — сграда, наблюдавана най-зорко дни наред от стафордшърската полиция — през нощта на 17 срещу 18 август. Няма ни най-малко доказателство за връзката му с престъплението, в което го обвиняват: миниатюрните кървави петна могат да идват от всякакъв източник и са напълно несъвместими с тежките рани на злощастното пони; колкото до космите, уж открити върху облеклото му, относно тях има сериозно разминаване в показанията, а дори и да съществуват, наличието им може да бъде обяснено по други начини. След това възниква въпросът за анонимните писма, уличаващи Джордж Ейдълджи, за които обвинението твърди, че са писани лично от подсъдимия — нелепо твърдение, противоречащо както на здравия разум, така и на престъпното мислене; колкото до показанията на мистър Гърин, те са въпрос на лично мнение, от което съдебните заседатели не само могат, но и са длъжни да се дистанцират.

По-нататък мистър Вейчъл се спря на различните инсинуации срещу неговия клиент. Отказът му да приеме освобождаване под гаранция се дължи на разумни, дори достойни за възхищение чувства — синовно желание да облекчи товара на старите си и немощни родители. Нека се вземе предвид и мътната история с Джон Хари Грийн. Обвинението се опита да опетни Джордж Ейдълджи чрез намек за връзка; ала не бе установена ни най-малка близост между обвиняемия и мистър Грийн, чието отсъствие от свидетелската скамейка говори красноречиво. В това, както и в други отношения, тезата на обвинението не представлява нищо повече от кърпеж на намеци, клевети и инсинуации без каквато и да било връзка помежду им.

— Какво ни остава — попита в заключение адвокатът на защитата, — какво ни остава след четири дни в тази съдебна зала, освен рухналите, разбити на пух и прах теории на полицията?

Джордж беше доволен, докато мистър Вейчъл се връщаше на място. Речта бе ясна, аргументирана, без онези фалшиви изблици на чувства, по които си падат мнозина адвокати; освен това и извънредно професионална — тоест Джордж бе отбелязал местата, където мистър Вейчъл си позволи по-голяма свобода на израза и интонацията, отколкото би допуснал лорд Хатъртън в зала А.

Мистър Дистърнъл не бързаше; той стана и изчака, сякаш искаше да се разсее ефектът от заключителната реч на мистър Вейчъл. После подхвана кърпежа от намеци, както го бе нарекъл защитникът, и търпеливо се зае да шие наметка, точно по мярката на обвиняемия. Помоли съдебните заседатели да вземат предвид най-напред поведението на подсъдимия и да се замислят дали то е поведение на невинен човек. Отказът да изчака инспектор Камбъл и усмивката на железопътната гара; липсата на изненада при арестуването; въпросът за мъртвите коне на Блуит; заплахата към тайнствения Локстън; отказът да приеме освобождаване под гаранция и увереното предсказание, че бандата от Грейт Уайърли ще нанесе нов удар, за да предизвика освобождаването му. Поведение на невинен човек ли е това, попита мистър Дистърнъл, докато навързваше за съдебните заседатели всяка една от тия брънки.

Кървавите петна; почеркът; после отново облеклото. Дрехите на обвиняемия са били мокри, особено палтото и ботушите му. Полицаите заявиха това под клетва. Всеки полицай, който е видял палтото, потвърждава, че е било мокро. Щом е тъй, ако полицаите не се заблуждават дълбоко — а как биха могли да се заблуждават и защо? — то остава само едно обяснение. Както твърди обвинението, Джордж Ейдълджи потайно се е измъкнал от дома на викария в бурната нощ на 17 срещу 18 август.

И въпреки убедителните доказателства за активното участие на подсъдимия в престъплението, независимо дали сам или със съучастници, трябва да си отговорим на още един въпрос, призна мистър Дистърнъл. Какъв е бил неговият мотив? Съдебните заседатели имат пълното право да зададат този въпрос. И мистър Дистърнъл е готов да помогне с отговора.

— Ако подобно на мнозина други в тази зала си зададете въпроса: «Но какъв е мотивът на подсъдимия? Защо един почтен на вид младеж ще извърши тъй отвратително деяние?», здравомислещият наблюдател може да се досети за няколко обяснения. Може ли обвиняемият да е действал от конкретна ненавист и злоба? Възможно е, макар и не съвсем вероятно, тъй като твърде много жертви пострадаха от злодеянията в Грейт Уайърли и придружилата ги анонимна клеветническа кампания. Може ли да е бил тласкан от безумие? Възможно е да стигнете до такъв извод, след като сте изправени пред неописуемата жестокост на действията му. И все пак това обяснение също не е достатъчно, защото престъпленията са прекалено добре планирани и прекалено хитро осъществени, за да бъдат деяния на безумец. Не, предлагам да потърсим мотивите в един мозък, който не е болен, а по-скоро оформен различно от мозъците на нормалните мъже и жени. Мотивът не е печалба или отмъщение срещу дадена личност, а желание за известност, желание за анонимно величие, желание да мами полицията на всяка стъпка, желание да се изсмее в лицето на обществото, желание да се докаже като по-висше същество. Също като вас, съдебните заседатели, колкото и да бях убеден, колкото да сте убедени и вие, в отделни моменти от делото неволно се питах: но защо, защо? И ето как ще отговоря на този въпрос. Очевидно всичко сочи към една личност, извършила злодеянията заради някакво сатанинско лукавство, затаено в дъното на съзнанието й.

Джордж, който слушаше с леко наведена глава, за да се съсредоточи върху думите на мистър Дистърнъл, осъзна, че словото е приключило. Вдигна глава и откри, че обвинителят театрално се е загледал в него, сякаш едва сега най-сетне виждаше подсъдимия в пълната светлина на истината. Насърчени от мистър Дистърнъл, съдебните заседатели също се взираха в него, както и сър Реджиналд Харди, както и цялата съдебна зала, с изключение на неговите роднини. Може би полицай Дъбс и другите полицаи от скамейката за свидетелите дори и сега диреха с очи по дрехите му кървави петна.

Съдията започна заключителната си реч в един без четвърт, като нарече злодеянията «петно върху името на графството». Джордж слушаше, но непрестанно усещаше изпитателните погледи на дванайсет честни и почтени мъже, търсещи признаци на сатанинско лукавство. Нямаше какво друго да стори, освен да се опита да изглежда колкото се може по-невъзмутим.

Точно в два сър Реджиналд освободи съдебните заседатели и Джордж бе отведен в мазето. Както през изминалите четири дни, на стража стоеше полицай Дъбс — леко смутен, тъй като знаеше, че Джордж едва ли би се опитал да бяга. Досега той се бе държал към затворника с уважение и без грубости. След като вече нямаше опасност думите му да бъдат изопачени, Джордж поведе разговор с него.

— Полицай, според вашия опит добре ли е или зле, ако съдебните заседатели се забавят с решението?

Дъбс се позамисли.

— Според моя опит, сър, бих казал, че е или добре, или зле. Или едното, или другото. Зависи.

— Разбирам ви — каза Джордж. Обикновено не се изразяваше така, вероятно бе прихванал тая думичка от пледиращите адвокати. — А според вашия опит добре ли е съдебните заседатели да вземат бързо решение?

— Ами, сър, според моя опит би било или добре, или зле. Всъщност зависи от обстоятелствата.

Джордж си позволи да се усмихне, независимо как би го изтълкувал Дъбс или който и да било. Струваше му се, че ако съдебните заседатели се върнат бързо, това би трябвало — с оглед на тежкото престъпление и необходимостта дванайсетте мъже да бъдат единодушни — да е добър признак. Едно бавно завръщане също нямаше да е лошо, защото колкото по-дълго обсъждаха въпроса, толкова повече съществени факти щяха да изплуват на повърхността и да разобличат измамните маневри на Дистърнъл.

Полицай Дъбс се изненада не по-малко от Джордж, когато ги повикаха само след четирийсет минути. За последен път тръгнаха заедно по сумрачните коридори и нагоре по стъпалата към подсъдимата скамейка. В три без четвърт съдебният секретар изрече към председателя думите, отдавна познати на Джордж:

— Господа съдебни заседатели, стигнахте ли до единодушно решение?

— Да, сър.

— Какво е вашето решение, подсъдимият Джордж Ърнест Томпсън Ейдълджи виновен ли е, или е невинен по обвинението в осакатяване на кон, собственост на въгледобивната компания в Грейт Уайърли?

— Виновен, сър.

Не, това не може да е истина, помисли си Джордж. Погледна председателя — беловлас мъж с вид на училищен директор и лек стафордшърски акцент. Току-що казахте погрешни думи. Поправете се. Искахте да кажете «невинен», което е верният отговор на въпроса. Всичко това прелетя през ума на Джордж, докато най-сетне осъзна, че председателят все още стои прав и се кани да заговори отново. Да, разбира се, щеше да се поправи.

— Взимайки това решение, съдебните заседатели препоръчват на съда да бъде снизходителен.

— На какво основание? — попита сър Реджиналд, като се втренчи в председателя.

— Неговото положение.

— Личното му положение?

— Да.

Съдията и двамата му помощници се оттеглиха да обмислят присъдата. Джордж не смееше да погледне близките си. Майка му притискаше кърпичка към лицето си; баща му безизразно гледаше право напред. Мод, от която очакваше да се разплаче, го изненада. Тя бе извъртяла цялото си тяло към него и го гледаше с искрена обич. Джордж имаше чувството, че ако може да съхрани в паметта си този поглед, тогава ще изтърпи и най-тежките изпитания.

Но преди да продължи с тези мисли, към него се обърна съдията, който бе взел решение за броени минути.

— Джордж Ейдълджи, присъдата на заседателите е справедлива. Те препоръчаха да сме снизходителни с оглед на вашето положение. Сега трябва да решим какво наказание ви се полага. Трябва да вземем предвид положението ви и какво би означавало за вас едно наказание. От друга страна, трябва да вземем предвид положението на графство Стафорд и област Грейт Уайърли, както и позора, който им причини сегашното положение на нещата. Присъдата ви е седем години затвор.

Из съдебната зала се разнесе тих ропот — гърлен, но безизразен звук. Джордж си помисли: не, седем години, няма да издържа седем години, дори и погледът на Мод няма да ме крепи толкова дълго. Мистър Вейчъл трябва да обясни, трябва да изкаже някакво възражение.

Но вместо него се изправи мистър Дистърнъл. Сега, след като бе постигнал присъда, можеше да прояви великодушие. Оттегляше обвинението за писмените заплахи срещу сержант Робинсън.

— Отведете го…

Върху рамото му падна ръката на полицай Дъбс и преди да размени прощален поглед с родителите си, преди да огледа за сетен път съдебната зала, където тъй уверено очакваше справедливост, той бе тласнат надолу по стъпалата към примигващите газови светлинки на сумрачното мазе. Дъбс любезно обясни, че след присъдата е длъжен да го задържи в килията, докато чакат затворническата кола. Джордж седеше отпуснат, мислено все още беше в съдебната зала и бавно преживяваше пак и пак събитията от последните четири дни: дадените показания, отговорите при кръстосаните разпити, правните тактики. Не можеше да се оплаче от усърдието на адвокатите си. Колкото до обвинението, мистър Дистърнъл бе представил версията си хитро и враждебно, но това се очакваше; да, мистър Мийк имаше право — онзи наистина се оказа способен да прави тухли, макар че не разполагаше с глина.

Сетне не му останаха повече сили за спокоен професионален анализ. Чувстваше се безкрайно уморен и същевременно превъзбуден. Мислите му загубиха равномерния си ход; те препускаха, скачаха напред, следваха линията на най-силните емоции. Изведнъж проумя, че допреди броени минути само шепа хора — предимно полицаи и някои невежи, готови да блъскат по вратите на минаващия кабриолет — го смятаха за виновен. Но сега — и при тази мисъл го обзе срам, — сега всички щяха да смятат така. Читателите на вестниците, колегите му от Бърмингам, пътниците в сутрешния влак, на които бе раздавал листовки за книгата си. После той започна да си представя отделни личности, които биха го сметнали за виновен — например началника на гарата мистър Мериман, учителя мистър Босток и касапина мистър Грийнсил, всички те от днес нататък винаги щяха да му напомнят за експерта по почерците Гърин, който го бе сметнал за способен да пише богохулства и мръсотии. И не само Гърин — мистър Мериман, мистър Босток и мистър Грийнсил също щяха да вярват, че освен изкормвач на животни Джордж е и автор на богохулства и мръсотии. Същото щеше да си мисли и домашната прислужница, и църковният настоятел, и Хари Чарлсуърт, с когото претендираше да е приятел. Дори и сестрата на Хари, Дора — ако съществуваше, — би изпитала отвращение към него.

Представяше си как всички тези хора го гледат — а сега към тях се присъединяваше и обущарят мистър Хандс. Мистър Хандс щеше да си помисли, че след поръчката на чифт нови ботуши Джордж спокойно се е прибрал у дома, вечерял е, легнал си е като всеки почтен човек, а после се е измъкнал потайно, за да прекоси полето и да осакати едно невинно пони. И когато си представи всички тези свидетели и обвинители, Джордж изпита тъй силен изблик на жал към самия себе си и към онова, което бяха сторили с неговия живот, че му се прииска да го оставят завинаги в това сумрачно подземие. Но преди да се удържи на това ниво на страданията, вихрушката го понесе по-нататък, защото, разбира се, тия хора от Уайърли нямаше да гледат обвинително него — във всеки случай не и преди да минат дълги години. Не, те щяха да гледат родителите му; баща му на църковния амвон и майка му, докато обикаля енорията; щяха да гледат Мод, когато влиза в някой магазин; Хорас, когато се прибира от Манчестър — ако изобщо дръзнеше да се прибере след позора на брат си. Всички щяха да гледат, да сочат с пръст и да казват: техният син, техният брат извърши безчинствата в Уайърли. А той бе стоварил тия погледи и непрестанни унижения върху близките си, които значеха всичко за него. Те знаеха, че е невинен, ала това само удвояваше чувството му на вина към тях.

Знаеха, че е невинен? И тогава отчаянието го тласна още по-надълбоко. Да, знаеха, но как можеха да се сдържат да не прехвърлят отново и отново в главите си чутото и видяното през последните четири дни? Ами ако тяхната вяра в него почнеше да се разколебава? Когато казваха, че вярват в невинността му, какво означаваше всъщност това? За да знаят, че е невинен, трябваше или да са седели будни цяла нощ и да го гледат как спи, или да са били на стража в полето край мината, докато някакъв безумен ратай се задава със зловещия инструмент в джоба. Само така можеха да знаят наистина. Следователно те просто вярваха, искрено вярваха. Ами ако след време някоя дума на мистър Дистърнъл, някое твърдение на доктор Бътър или някое дълго удържано скрито съмнение спрямо Джордж почнеше да подкопава вярата им в невинността му?

И това щеше да е още една беда, причинена от него. Той щеше да ги тласне по мъчителния път на съмнението. Днес: познаваме Джордж и знаем, че е невинен. Но след три месеца може би: мислим, че познаваме Джордж, и вярваме, че е невинен. А след година: разбираме, че не сме познавали Джордж, но все още мислим, че е невинен. Кой би могъл да ги упрекне за подобно отстъпничество?

Не само той беше осъденият; присъдата падаше и върху семейството му. Щом беше виновен, някои щяха да стигнат до извода, че родителите му са погазили своите принципи. И когато викарият проповядваше разликата между добро и зло, нямаше ли паството му да го смята за лицемер или наивник? Когато майка му посещаваше бедните и страдащите, нямаше ли понякога да й казват, че ще е по-добре да пази съчувствието си за своя престъпен син в далечната каторга? Още един негов грях: беше осъдил собствените си родители. Нямаше ли край на тия мъчителни картини, на тая безмилостна морална бездна? Той чакаше да падне още по-ниско, да потъне, да се удави, но тогава отново си спомни за Мод. Нейде в сенките полицай Дъбс си подсвиркваше фалшиво, а Джордж седеше на коравото столче зад железни решетки и си мислеше за Мод. Тя беше изворът на надеждата, тя нямаше да го остави да рухне. Той вярваше в Мод; знаеше, че никога няма да се усъмни в брат си, защото бе видял как го гледа в съда. Този поглед не се нуждаеше от тълкуване и нямаше да се поддаде на времето или човешката злоба; беше поглед, изпълнен с обич, доверие и непоколебимост.

Когато тълпата пред съдебната зала пооредя, върнаха Джордж в стафордския затвор. Тук той се сблъска с ново преподреждане на своя свят. След като бе лежал в затвора, откакто го арестуваха, Джордж, естествено, се смяташе за затворник. Но всъщност го държаха в най-приличната болнична килия; всяка сутрин получаваше вестници и храна от семейството си и имаше право да пише делови писма. Неволно бе приел положението си за временно, междинно, като кратък престой в чистилището.

Сега наистина беше затворник и за доказателство веднага му взеха дрехите. Само по себе си това представляваше ирония на съдбата, тъй като той вече няколко седмици се дразнеше от неподходящия си летен костюм и отвратителната сламена шапка. Дали костюмът не му бе придал по-несериозен вид в съда, усложнявайки по този начин положението му? Не можеше да прецени. Във всеки случай взеха му костюма и шапката, а в замяна получи тежки затворнически дрехи от груб вълнен плат. Сакото провисваше на раменете му, панталоните се издуваха като торби на коленете и глезените; това обаче не го вълнуваше. Дадоха му също така жилетка, кепе и чифт груби обуща.

— Отначало ще ви поизмъчат — каза тъмничарят, прибирайки летния костюм. — Но повечето хора свикват. Дори и такива като вас, да ме прощавате.

Джордж кимна. Забеляза с благодарност, че надзирателят му говори със същия тон и същата сдържана любезност както през предишните осем седмици. Това го изненада. Без сам да знае защо, бе очаквал след връщането в затвора да го оплюят и наругаят — невинен човек, вече обявен на всеослушание за виновен. Но може би ужасната промяна бе само в собствения му ум. Поведението на служителите си оставаше неизменно по една проста и печална причина: те от самото начало го смятаха за виновен и решението на съдебните заседатели само бе потвърдило тяхното убеждение.

На другата сутрин благосклонно му донесоха вестник, за да види за сетен път как животът му се превръща във вестникарски заглавия, историята му вече не предизвиква спорове, а е кристализирала в юридически факт и личността му вече не зависи от неговите постъпки, а се обрисува от други хора.

СЕДЕМ ГОДИНИ ЗАТВОР

УБИЕЦЪТ НА ДОБИТЪК ОТ УАЙЪРЛИ ОСЪДЕН

ЗАТВОРНИКЪТ ОСТАВА НЕВЪЗМУТИМ

Замаян, Джордж огледа по навик останалата част от страницата. Историята на лекарката мис Хикман явно бе стигнала до края си и тънеше в тишина и тайнственост. Джордж прочете, че след един сезон в Лондон и провинциално турне, продължило 294 дни, Бъфало Бил е приключил програмата си в Бъртън-он-Трент, преди да потегли обратно за Съединените щати. А за «Газет» не по-малко важна от осъждането на «убиеца на добитък» бе и съседната история:

ЖЕЛЕЗОПЪТНА КАТАСТРОФА В ЙОРКШЪР

Два влака се сблъскват в тунел

Един убит, 23 ранени

СТРАХОВИТОТО ПРЕЖИВЯВАНЕ НА ЕДИН МЪЖ ОТ БЪРМИНГАМ

Държаха го в Стафорд още дванайсет дни, през които родителите му имаха право на всекидневни свиждания. Това се оказа по-мъчително, отколкото ако го бяха откарали със затворнически фургон в най-далечното кътче на кралството. При тия дълги сбогувания всички те се държаха тъй, сякаш сегашното положение на Джордж бе някаква бюрократична грешка, която скоро ще се поправи чрез молба към съответните власти. Викарият бе получил писмена подкрепа от много хора и вече говореше с ентусиазъм за обществена кампания. Джордж имаше чувството, че това усърдие граничи с истерия и се корени в усещането за вина. Не вярваше положението му да е временно и плановете на баща му не го утешаваха. Изглеждаха най-вече израз на неговата религиозна вяра и нищо повече.

След дванайсет дни прехвърлиха Джордж в градчето Луис. Тук получи нова униформа от грубо жълтеникаво платно. Отпред и отзад имаше по две широки вертикални ивици и дебели, зле отпечатани стрелки. Дадоха му неудобни долни гащи, черни чорапи и ботуши. Един служител му обясни, че е звезда и затова ще започне присъдата си с три месеца в единочка — може би повече, но не и по-малко. «Единочка» означаваше единична килия. Така започвали всички звезди. Отначало Джордж не разбра: мислеше си, че го наричат звезда, защото делото му е привлякло общественото внимание. Но не — просто така наричаха затворниците с първа присъда. Ако се върнеш пак, обясниха му, ще бъдеш причислен към междинните случаи; а ако се връщаш често, ставаш «редовен» или «професионалист». Джордж каза, че няма намерение да се връща.

Отведоха го при директора, стар военен, който го изненада, като се вгледа в името върху документите и после любезно попита как се произнася.

— Ейдълджи, сър.

— Ей-дъл-джи — повтори директорът. — Не че тук ще бъдете нещо друго, освен номер.

— Да, сър.

— Пише, че сте от англиканската църква.

— Да. Баща ми е викарий.

— Точно така. Майка ви…

Директорът се поколеба как да зададе въпроса.

— Майка ми е шотландка.

— Аха.

— Баща ми е парси по рождение.

— Сега вече разбирам. През осемдесетте години бях в Бомбай. Чудесен град. Добре ли го познавате, Ей-дъл-джи?

— За жалост никога не съм напускал Англия, сър. Но съм посещавал Уелс.

— Уелс — повтори замислено директорът. — Аз пък не съм. Пише, че сте адвокат.

— Да, сър.

— В момента сме позакъсали с адвокатите.

— Моля?

— Позакъсали сме с адвокатите, казвам. Обикновено имаме по един-двама. Спомням си, че една година имахме повече от дузина. Но от последния адвокат се отървахме преди два месеца. Не че щяхте много да си приказвате с него. Както ще разберете, тук правилата са строги и се прилагат напълно, мистър Ей-дъл-джи.

— Да, сър.

— Все пак в момента имаме двама борсови агенти и един банкер. Казвам на хората: ако искате да видите истински разрез на обществото, посетете затвора в Луис. — Директорът явно бе свикнал да казва това и помълча, за да подчертае думите си. — Не че имаме представители на аристокрацията, бих добавил веднага. Или — той се озърна към досието на Джордж… — свещеници от англиканската църква. Макар че преди време и такъв имахме. За непристойно поведение, нещо от сорта.

— Да, сър.

— Вижте, няма да ви питам какво точно сте извършили, защо сте го извършили, дали наистина сте го направили и дали едно ваше прошение до вътрешния министър би имало повече шанс, отколкото мишка срещу мангуста, защото от опит знам, че всичко това е чиста загуба на време. Вие сте в затвора. Излежавайте си присъдата, спазвайте правилника и няма да си имате повече неприятности.

— Като адвокат съм свикнал с правилниците.

Възнамеряваше да изрече това съвсем между другото, но директорът рязко вдигна очи, сякаш го бе приел като обида. Накрая се задоволи да каже:

— Така си е.

Наистина правилниците бяха навсякъде. Джордж откри, че надзирателите са свестни хора, но напълно безсилни пред формализма. Никакви разговори със затворниците. Никакво кръстосване на ръце или крака в параклиса. Баня веднъж на две седмици, а претърсване на затворника и вещите му — когато се наложи.

На втория ден един надзирател влезе в килията на Джордж и го попита дали има някаква дървения.

Джордж сметна въпроса за излишен. Беше напълно ясно, че има солиден дървен нар с тежка завивка и надзирателят няма как да не го види.

— Да, имам, много ви благодаря.

— Как тъй ще ми благодариш? — попита войнствено онзи.

Джордж си спомни полицейските разпити. Може би тонът му беше твърде фамилиарен.

— Имам — лаконично повтори той.

— Тогава трябва да се унищожи.

Джордж окончателно се обърка. Явно имаше някакво правило, което не му бяха обяснили. Внимателно подбра отговора и най-вече тона си.

— Извинявам се, но съм тук отскоро. Защо искате да унищожите дървения нар, който ми осигурява почивка и според мен е крайно необходим, особено в студените месеци?

Надзирателят го погледна и се разсмя. Сетне смехът му стана тъй буен, че един негов колега дотича да види дали е добре.

— За дървениците ми е думата, номер 247.

Джордж отвърна със сдържана усмивка, тъй като не знаеше дали правилникът позволява на затворниците да се усмихват. Може би само с официално разрешение. Така или иначе, историята попадна в затворническия фолклор и го следваше през идните месеци. Тоя индус си е живял тъй блажено, че дори не знае що е дървеница.

Откри и други неудобства. Нямаше истински тоалетни, нито пък усамотение точно когато е най-необходимо. Сапунът беше много долнокачествен. Имаше идиотско правило подстригването и бръсненето да става само на открито, поради което мнозина затворници — включително и Джордж — редовно се простудяваха.

Той бързо привикна с новия ритъм на своя живот. 5:45 — ставане. 6:15 — отключване на вратите, събиране на помийните кофи, проветряване на завивките. 6:30 — раздаване на инструменти, след това работа. 7:30 — закуска. 8:15 — сгъване на завивките. 8:35 — църковна служба. 9:05 — връщане от параклиса. 9:20 — излизане на разходка. 10:30 — прибиране. Обиколки на директора и други формалности. 12:00 — обяд. 13:30 — събиране на съдовете, след това работа. 17:30 — вечеря, след това събиране на инструментите и изнасяне до другия ден. 20:00 — лягане.

Животът беше по-груб, по-студен и по-самотен, отколкото някога си бе представял; но неизменният дневен порядък му помагаше. Винаги бе живял по строго разписание и с тежко натоварване — както в училище, така и като адвокат. В живота му имаше малко почивни дни — онзи излет с Мод до Абъристуит бе рядко изключение — и още по-малко удоволствия, ако не се брояха удоволствията на мисълта и духа.

— На звездите най-много им липсва бирата — каза капеланът при първото от седмичните си посещения. — Е, не само на тях. Междинните и професионалистите също страдат без пиене.

— За щастие аз не пия.

— И второто са цигарите.

— В това отношение също имам късмет.

— А третото са вестниците.

Джордж кимна.

— Това наистина е тежко лишение, признавам. Бях свикнал да чета по три вестника на ден.

— Ако мога някак да помогна… — каза капеланът. — Но правилата…

— Може би е по-добре напълно да се лишиш от нещо, отколкото да се надяваш, че ще го получаваш от време на време.

— Жалко, че и другите не мислят като вас. Виждал съм хора буквално да полудяват за една цигара или една чашка. А някои от тях страдат ужасно и за момичетата си. Други за дрехи или пък за неща, които никога не са подозирали, че обичат, например мириса на пасищата в лятна нощ. На всекиго нещо му липсва.

— Не съм самодоволен — отвърна Джордж. — Просто разсъждавам практично по въпроса за вестниците. В другите отношения сигурно съм като всички останали.

— И кое ви липсва най-много?

— О — отговори Джордж, — липсва ми предишният живот.

Капеланът сякаш очакваше Джордж като син на свещеник да търси покой и утеха в религиозните ритуали. Джордж не го разочарова и посещаваше параклиса по-охотно от другите; но той коленичеше, пееше псалми и се молеше по същия начин, както изнасяше кофата с нечистотии, сгъваше завивките и работеше — просто за да изкара някак деня. Повечето затворници ходеха на работа в бараките, където плетяха рогозки и кошници; през първите три месеца обаче новаците трябваше да работят в килиите си. Дадоха на Джордж дъска и кълба коноп. Показаха му как да тъче конопа с помощта на дъската. Бавно и с много усилия той произвеждаше правоъгълници зебло с определени размери. Когато направеше шест, отнасяха ги. После започваше пак и пак.

След две седмици той попита един надзирател за какво служат тия правоъгълници.

— О, би трябвало да знаеш, номер 247, би трябвало да знаеш.

Джордж опита да си припомни къде може да е срещал подобен материал. Когато стана ясно, че недоумява, надзирателят взе две парчета зебло и ги притисна едно до друго. После ги провеси под брадата на Джордж. След като не постигна реакция, той доближи парчетата до собствената си брада и започна шумно да мляска.

Джордж се озадачи още повече.

— Боя се, че не разбирам.

— Я стига. Ще схванеш.

Надзирателят взе да мляска още по-сочно.

— Не мога.

— Конски торби за овес, номер 247, конски торби за овес. Тъкмо като за теб работа, нали си падаш по конете.

Джордж изведнъж се вцепени. Значи този човек знаеше; всички знаеха; говореха за него и му се подиграваха.

— Само аз ли ги правя?

Надзирателят се ухили.

— Недей да се смяташ за толкова специален, номер 247. Ти и още пет-шест затворници тъчете зебло. Други шият. Трети правят въжетата за провесване през врата на коня. Четвърти сглобяват всичко това. А пети опаковат готовата стока за изпращане.

Не, не беше специален. Това го утешавате. Беше просто затворник сред затворниците и работеше като тях — човек, чието престъпление не е по-страшно от деянията на мнозина други; човек, който може да избере да се държи примерно или буйно, но няма избор относно положението си. Дори професията му на адвокат не представляваше рядкост, както бе изтъкнал директорът. Джордж реши да бъде нормален, доколкото бе възможно при дадените обстоятелства.

Когато му казаха, че ще остане в единична килия шест месеца вместо обичайните три, той не се оплака и дори не попита защо. Откровено казано, смяташе, че вестниците силно преувеличават «ужасите на затворническата самота». Би предпочел по-скоро да остане самотен, отколкото да попадне в лоша компания. Нали все пак му разрешаваха да размени по някоя дума с тъмничарите, капелана и директора по време на обиколките му, макар че трябваше да изчаква те да го заговорят. Можеше да упражнява гласа си в параклиса с молитви и химни. А по време на разходките обикновено разрешаваха да се говори; ала невинаги беше лесно да намериш обща тема с човека, който крачи до теб.

Освен това в «Луис» имаше добра библиотека и библиотекарят идваше по два пъти седмично да върне прочетените книги обратно на лавиците. Разрешаваха му да взима по една образователна и една «библиотечна» книга на седмица. Под «библиотечни» книги се разбираше всичко — от булевардни романи до томове на класиците. Джордж си постави за цел да изчете всички големи произведения на английската литература и историята на най-известните народи. Разбира се, разрешаваха му да държи в килията си Библия; но все по-често усещаше, че след дългите часове борба с дъската и конопа копнее не за приспивните ритми на Светото писание, а за следващата глава на сър Уолтър Скот. Затворен в килията си с роман в ръка, защитен от света, Джордж виждаше с крайчеца на окото си пъстрата завивка върху нара и понякога изпитваше чувство за ред, почти граничещо с удовлетворението.

От писмата на баща си узна, че присъдата му предизвикала обществено негодувание. Мистър Ваулс описал случая в «Истина»; имало подадена петиция от мистър Р. Д. Йелвъртън, бивш върховен съдия на Бахамите, а сега съдия в Пъмп Корт. Събирали се подписи и вече мнозина адвокати от Бърмингам, Дъдли и Улвърхамптън подкрепяли протеста. Джордж се трогна, като узна, че между тях са Гринуей и Стентсън; тия двамата открай време бяха свестни младежи. Отново разпитваха свидетелите, събираха отзиви за характера на Джордж от негови учители, колеги и роднини. Мистър Йелвъртън дори бе получил писмо от най-големия съвременен криминалист Джордж Луис, в което юристът изразяваше професионалното си убеждение, че осъждането на Джордж е фатална грешка.

Ясно беше, че са предприети някои официални стъпки в негова полза, защото му разрешаваха да получава повече вести по своя случай, отколкото се полагаше. Той прочете някои от показанията. Имаше едно копие под червено индиго на писмо от брата на майка му, вуйчо Стоунам от Мъч Уенлок. «Всеки път, когато съм виждал племенника си или съм чувал за него (докато не плъзнаха тия ужасни слухове), винаги съм го смятал за добро момче, а другите също го смятаха за много добър и умен.» Подчертаните редове трогнаха Джордж до дъното на душата му. Не заради възхвалата, която по-скоро го смути, а заради самото подчертаване. Малко по-нататък то се повтаряше. «За пръв път срещнах мистър Ейдълджи, когато беше свещеник едва от пет години, и чух най-добри отзиви за него от другите свещеници. Нашите приятели по онова време смятаха също като нас, че парсите са много древен и културен народ и имат редица добри качества.» И сетне още веднъж, в послеписа. «Баща ми и майка ми дадоха пълното си съгласие за брака, а те бяха дълбоко привързани към сестра ми.»

Като син и затворник Джордж неволно се трогна до сълзи от тия думи; като адвокат силно се съмняваше, че те ще повлияят на чиновника от вътрешното министерство, комуто евентуално биха възложили да преразгледа случая. Едновременно изпитваше неудържим оптимизъм и дълбоко примирение. Една част от него искаше да остане в килията, да тъче торби, да чете творбите на сър Уолтър Скот, да настива от подстригването насред студения двор и да слуша за кой ли път старата шега за дървениците. Искаше го, защото знаеше, че навярно такава ще бъде съдбата му, а най-добрият начин да се примириш със съдбата е да я пожелаеш. Другата част, която искаше още утре да излезе на свобода, да прегърне майка си и сестра си, да види как цялото общество признава извършената несправедливост — тази част той не можеше да отпусне на воля, защото в крайна сметка тя би му причинила най-силна болка.

Затова се опита да остане невъзмутим, когато узна, че вече са събрани подписите на десет хиляди души начело с председателя на Адвокатското дружество, сър Джордж Луис, и медицинското светило сър Джордж Бърчуд. Стотици адвокати даваха подписите си, и то не само от района на Бърмингам; присъединяваха се кралски съветници, членове на парламента — включително тия от Стафордшър — и граждани с всякакви политически убеждения. Събираха клетвени декларации от свидетели, които бяха видели работници и зяпачи да тъпчат мястото, където по-късно полицай Купър бе открил отпечатъците. Мистър Йелвъртън бе получил благоприятно изявление от мистър Едуард Суъл — ветеринарен хирург, към когото обвинението се обърнало за консултация, а после отказало да го призове за свидетел. Петицията, декларациите за нарушени права и свидетелските показания се събираха в така наречени «Меморандуми», които щяха да бъдат изпратени до вътрешното министерство.

През февруари се случиха две неща. На 13-о число «Канок Адвъртайзър» съобщи, че още едно животно е било осакатено по същия начин като предишните. Две седмици по-късно мистър Йелвъртън връчи меморандумите на вътрешния министър, мистър Ейкърс-Дъглас. Джордж си позволи да се обнадежди. През март се случиха още две неща: петицията бе отхвърлена, а Джордж бе уведомен, че след края на шестте месеца «единочка» ще бъде прехвърлен в «Портланд».

Не му обясниха причината за преместването, а и той не попита. Предполагаше, че по този начин му казват: сега вече няма мърдане — наистина почваш да излежаваш присъдата си. Тъй като до голяма степен винаги бе очаквал такъв резултат, една част от него — макар и не най-важната — можеше да погледне философски на този развой на събитията. Каза си, че от света на законите е преминал в света на правилниците и че може би разликата не е чак толкова голяма. Затворът беше по-проста среда, тъй като правилата не оставяха място за тълкуване; вероятно обаче промяната му се отразяваше по-леко, отколкото на ония, които през целия си живот бяха съществували извън закона.

Килиите в «Портланд» не го впечатлиха. Бяха направени от гофрирана ламарина и според него приличаха на кучкарници. Вентилация почти нямаше — за проветрение служеха дупки, изрязани в долния край на вратите. Нямаше и звънци за повикване на надзирателите, тъй че ако някой затворник желаеше да говори с тях, слагаше кепето си пред вратата. Пак по тази система се извършваха проверките. При вика «Шапки долу!» човек трябваше да пъхне кепето си през вентилационния отвор. Проверки се правеха по четири пъти дневно, но тъй като броенето на кепета се оказваше по-неточно от броенето на хора, мудната процедура често трябваше да се повтаря.

Получи нов номер — Г 462. Буквата означаваше годината на осъждане. Системата бе започнала с началото на века — А беше 1900 година; следователно Джордж беше осъден през година Г, тоест 1903-та. Върху якето и кепето имаше табелки с номера на затворника и срока на присъдата му. Тук имената се използваха по-често, отколкото в «Луис», но все пак най-често разпознаваха човека по табелката. Така Джордж се превърна в Г 462–7.

Заведоха го на обичайната среща с директора. Макар и напълно любезен, той още от първите думи се оказа далеч по-суров от своя колега в «Луис».

— Трябва да знаете, че всеки опит за бягство е безполезен. Никой не е успял да избяга от портландския затвор. Само ще загубите шанса за помилване и ще се запознаете с радостите на карцера.

— Мисля, че вероятно съм последният човек в този затвор, който би се опитал да бяга.

— И преди съм го чувал — отсече директорът. — Всъщност всичко съм чувал. — Той сведе очи към досието на Джордж. — Религия. Тук пише англиканска църква.

— Да, баща ми…

— Не можете да я смените.

Джордж не разбра тази забележка.

— Нямам желание да си сменям религията.

— Добре. Така или иначе не можете. Не си въобразявайте, че ще надхитрите капелана. Само ще си загубите времето. Излежавайте си присъдата и слушайте надзирателите.

— Винаги съм имал това намерение.

— Значи сте или по-умен, или по-глупав от другите.

След тази загадъчна реплика директорът направи знак да отведат Джордж.

Килията му беше по-малка и далеч по-неудобна, отколкото в «Луис», но един надзирател, който бе служил в армията, го увери, че е за предпочитане пред казармите. Нямаше начин Джордж да разбере дали човекът казва истината, или само иска да го утеши. За пръв път в неговата затворническа кариера му взеха отпечатъци от пръстите. Боеше се от момента, когато лекарят щеше да прецени пригодността му за работа. Всички знаеха, че пратените в «Портланд» получават кирки и отиват да трошат камъни в кариерата; най-вероятно им слагаха и вериги. Но тревогите му се оказаха неоснователни — само малка част от затворниците работеха в кариерите, а «звездите» никога не попадаха там. Освен това слабото зрение на Джордж означаваше, че е годен само за лека работа. Лекарят прецени също така, че не е безопасно да се изкачва и слиза по стълбища; затова го настаниха в отделение №1 на партера.

Работеше в килията си. Подготвяше кокосови влакна за пълнеж на дюшеци и конски косъм за възглавници. Кокосовите влакна трябваше първо да се разчепкат, докато станат съвсем фини — казваха, че само така ще са подходящи за най-меките легла. Не му дадоха доказателства за това твърдение; Джордж така и не видя всички стадии на процеса, а собственият му дюшек определено не беше натъпкан с добре разчепкани кокосови влакна.

Към средата на първата му седмица в «Портланд» капеланът дойде да го посети. Държеше се сърдечно, сякаш бяха в църквата на Грейт Уайърли, а не в тенекиен кучкарник с дупка за проветрение под вратата.

— Привиквате ли? — попита дружески той.

— Директорът май смята, че мисля само за бягство.

— Да, да, на всекиго така говори. Между нас казано, смятам, че се радва, ако от време на време има по някое бягство. Черното знаме, топовните гърмежи, преобръщането на килиите с главата надолу. И винаги печели — това също му допада. Никой не е успял да избяга оттук. Ако не го хванат войниците, ще попадне в ръцете на гражданите. За залавяне на беглец дават награда от пет лири, тъй че никой няма интерес да си затваря очите. Следва дълъг престой в карцера и загуба на правото за помилване. Просто не си заслужава.

— Другото, което ми каза директорът, беше, че не е разрешено да си сменям религията.

— Вярно.

— Но защо ми е да я сменям?

— О, разбира се, вие сте «звезда». Още не познавате тънкостите. Разбирате ли, в «Портланд» има само протестанти и католици. Съотношение горе-долу шест към едно. Но няма евреи. Ако бяхте евреин, щяха да ви пратят в «Паркхърст».

— Но аз не съм евреин — заяви упорито Джордж.

— Да, така е. Но ако бяхте от старите пушки — професионалист например — и смятахте, че в «Паркхърст» се живее по-леко, можеше тая година да ви освободят от «Портланд» като ревностен привърженик на англиканската църква, а когато полицията ви прибере пак, да решите, че сте евреин. Тогава щяха да ви пратят в «Паркхърст». Затова въведоха правилото, че не може да си сменяте религията, докато излежавате присъда. Иначе затворниците щяха да я сменят на всеки шест месеца просто за да се намират на работа.

— Равинът в «Паркхърст» сигурно не страда от липса на изненади.

Капеланът се позасмя.

— Странно как престъпният живот може да превърне човека в евреин.

Джордж откри, че в «Паркхърст» пращат не само евреите; инвалидите и кротките луди също попадаха там. В «Портланд» може и да беше забранено да си сменяш религията, но при физическо или умствено заболяване имаше шанс за прехвърляне. Разправяха, че някои затворници нарочно си нараняват краката с кирки или се преструват на побъркани — лаят като кучета или си скубят косата на кичури — с надеждата да сменят затвора. Вместо това повечето от тях попадаха в карцера и печелеха само няколко дни на хляб и вода.

«Портланд» има много здравословно географско разположение — писа Джордж на родителите си. — Въздухът е ободряващ и много полезен, а заболяванията са рядкост.“ Все едно че пращаше картичка от Абъристуит. Но не лъжеше, а и все трябваше да им намери някаква утеха.

Скоро привикна с тясната килия и реши, че „Портланд“ е по-добро място от „Луис“. Формалностите бяха по-малко, нямаше го и идиотското правило за подстригване и бръснене на открито. Освен това тук не гледаха толкова строго на разговорите между затворниците. Храната също бе по-добра. Можеше да съобщи на родителите си, че всеки ден има различна вечеря и два вида супа. Хлябът беше пшеничен — „По-добър, отколкото в нашата фурна“, писа той не за да заобиколи цензурата или да залъже самия себе си, а съвсем искрено. Имаше също така зеленчуци и марули. Какаото беше превъзходно, но чаят слабичък. Все пак, ако човек не искаше чай, можеше да получи овесена каша и Джордж често се изненадваше, виждайки мнозина да настояват за долнопробен чай вместо за нещо по-хранително.

Можеше да съобщи на родителите си, че разполага с предостатъчно топло бельо, а също тъй пуловери, гамаши и ръкавици. Библиотеката беше дори по-добра от тази в „Луис“, а условията по-великодушни — разрешаваха се по две „библиотечни“ и четири образователни книги на седмица. Имаше подвързани течения на най-известните списания, макар че затворническата управа бе прочистила списанията и книгите от нежелателни теми. Джордж взе един том за съвременната британска живопис и с разочарование откри, че всички илюстрации с творби на сър Лорънс Алма-Тадема са грижливо изрязани от бръснача на цензурата. Както във всички други библиотечни книги, най-отпред имаше печат с предупреждението: „Подгъването на страници забранено.“ Някой затворник бе добавил отдолу: „И късането им също.“

Хигиената не беше ни по-добра, ни по-лоша, отколкото в „Луис“. Ако човек искаше да получи четка за зъби, трябваше да подаде молба до директора, който отговаряше с „да“ или „не“ според някаква своя непредсказуема система.

Веднъж Джордж попита един надзирател дали има начин да получи малко препарат за полиране на метални повърхности.

— Препарат за полиране ли, Г 462? — възкликна служителят и веждите му подскочиха към фуражката. — Препарат за полиране! Ще съсипеш фирмата — утре, току-виж, си поискал да ти сервираме и сладкиши.

И с това всичко приключи.

Ден подир ден Джордж обработваше косми и кокосови влакна; излизаше на разходка когато му наредяха, макар и без голямо желание; използваше всяка възможност да взима книги от библиотеката. В „Луис“ бе свикнал да се храни само с калаен нож и дървена лъжица, както и с факта, че ножът често се оказваше безсилен срещу затворническото говеждо и овнешко. Вилицата вече не му липсваше, нито пък вестниците. Всъщност дори смяташе липсата на всекидневния вестник за предимство: в отсъствие на този стимул от външния свят можеше по-лесно да се пригоди към хода на времето. Една сутрин някакъв затворник — В 183, излежаващ осем години за грабеж — успя да се покатери на покрива, откъдето възвести на света, че е Син Божи. Капеланът предложи да се качи горе със стълба и да обсъди теологичните аспекти, но директорът реши, че има работа с поредния опит за прехвърляне в „Паркхърст“. Изчакаха гладът да свали затворника долу и го вкараха в карцера. Накрая В 183 си призна, че баща му е бил грънчар, а не дърводелец.

Няколко месеца след пристигането на Джордж в „Портланд“ бе предприет опит за бягство. Двама мъже — В 202 и Б 178 — успяха да скрият в килията си железен лост; пробиха тавана, спуснаха се с въже на двора и прескочиха стената. При следващата команда „Шапки долу!“ настана суматоха — две кепета липсваха. Направиха още една проверка на шапките, после изведоха всички за преброяване. Вдигнаха черния флаг, дадоха оръдеен изстрел и заключиха затворниците до второ нареждане. Джордж нямаше нищо против, макар че не сподели общата възбуда и не се включи в облозите за резултата.

Бегълците имаха около два часа преднина, но според опитните затворници вероятно се укриваха нейде и чакаха да падне мрак, за да се измъкнат от територията на затвора. Когато пуснаха кучетата, Б 178 скоро бе открит да се спотайва в една барака, ругаейки лошия късмет да си счупи глезена при скока от покрива. Издирването на В 202 трая по-дълго. Разположиха постове по всички възвишения на Чесил Бийч; пуснаха лодки в случай че беглецът е решил да се измъкне с плуване; войници завардиха пътя за Уеймът. Претърсиха каменните кариери и околните имоти. Но войниците и надзирателите не хванаха В 202; доведе го вързан един ханджия, който открил избягалия затворник в зимника си и го заловил с помощта на един каруцар. Човекът настоя лично да предаде пленника си и да получи чек за петте лири награда.

Въодушевлението на затворниците се превърна в разочарование и за известно време претърсването на килиите зачести. Джордж намираше този аспект от затворническия живот за по-мъчителен, отколкото в „Луис“; най-вече защото в неговия случай беше напълно безсмислен. Първо идваше командата „разкопчай се“, после надзирателите „разтриваха“ затворника, за да се уверят, че няма нищо скрито под дрехите. Опипваха го навсякъде, претърсваха джобовете и дори разгъваха носната му кърпа. Това бе унизително за затворника, а Джордж смяташе, че е ужасно неприятно и за надзирателите, тъй като дрехите на мнозина бяха мръсни и мазни от работата. Някои надзиратели се престараваха в обиска, други нямаше да забележат нищо, дори ако затворникът криеше чук и длето под палтото си.

После идваше ред на „пълния обиск“, който не представляваше нищо друго, освен систематично разхвърляне на килията, събаряне на книгите, издърпване на дюшеците и проверка на евентуални скривалища, за които Джордж изобщо не би се досетил. Най-лоша обаче бе така наречената „суха баня“. Отвеждаха човека в банята и го караха да застане върху дървена скара. Нареждаха му да свали всичко, освен долната риза. Тъмничарите старателно проверяваха всяка дреха. После подлагаха затворника на допълнителни унижения — да вдига крака, да се навежда, да отваря уста, да изплезва език. Този вид претърсвания понякога се провеждаха систематично, друг път напосоки. Джордж преценяваше, че му се налага да изтърпи това унижение не по-рядко от останалите. Може би приемаха за блъф уверенията му, че не е склонен да бяга.

Тъй отлитаха месец след месец, отмина първата година и по-голямата част от втората. На всеки шест месеца родителите му предприемаха дългото пътуване от Стафордшър до Портланд и получаваха разрешение за едночасово свиждане под надзора на тъмничар. Тия посещения бяха мъчителни за Джордж — не защото не обичаше родителите си, а защото мразеше да гледа страданието им. Напоследък баща му му се виждаше остарял и съсухрен, а майка му не смееше да огледа затвора, където лежеше синът й. Джордж трудно намираше верния тон за разговор с тях: ако беше весел, щяха да решат, че се преструва; ако беше тъжен, щеше да натъжи и тях. Затова избираше неутралното поведение — любезно, но безизразно, като на държавен чиновник.

Отначало смятаха, че Мод е твърде чувствителна, за да понесе тия посещения; веднъж обаче тя пристигна вместо майка си. Нямаше много възможност да говори, но всеки път когато я поглеждаше, Джордж срещаше онзи уверен, любещ поглед, който помнеше от съдебната зала в Стафорд. Тя сякаш се опитваше да му вдъхне сили, да предаде нещо от своя ум в неговия без помощта на думи или жестове. По-късно той неволно взе да се пита дали всички не са бъркали относно Мод и нейната предполагаема крехкост.

Викарият не забеляза нищо. Беше твърде зает да разказва на сина си как след смяната на правителството — за която Джордж почти не бе чувал — неуморният мистър Йелвъртън подновил кампанията. Мистър Ваулс замислял нова поредица статии в „Истина“; викарият пък възнамерявал да издаде свой памфлет за случая. Джордж усърдно се преструваше на обнадежден, но дълбоко в сърцето си смяташе ентусиазма му за наивен. Можеха да съберат още подписи, но същността на неговия случай нямаше да се промени, тъй че защо да се промени реакцията на властите? За юриста отговорът бе напълно логичен.

Знаеше също, че вътрешното министерство е засипано с молби от всички затвори в страната. Всяка година биваха подадени четири хиляди затворнически прошения; още хиляди идваха от други източници. Но министерството нямаше нито възможности, нито правомощия да преразглежда присъди; не можеше нито да разпитва свидетели, нито да изслушва адвокати. Можеше само да проучва документи и да дава съответните препоръки на Короната. По тази причина помилванията бяха статистическа рядкост. Би могло да е другояче, ако съществуваше апелативен съд с възможности да взима по-активно участие в борбата с неправдата. Но при сегашното положение вярата на викария, че непрестанните декларации за невинност, подкрепени от силата на молитвите, ще изведат сина му на свобода, изглеждаше на Джордж дълбоко наивна.

Макар и с болка на сърце, трябваше да си признае, че бащините посещения не му помагаха. Те смущаваха реда и покоя на тукашния живот, а без ред и покой едва ли би дочакал края на присъдата. Някои каторжници отброяваха всеки ден до бъдещото си освобождаване; Джордж можеше да оцелее в затворническия живот само като го приема за единствения възможен. Неговите родители накърняваха тази илюзия, накърняваше я и бащината му вяра в мистър Йелвъртън. Може би ако разрешаха на Мод да го посещава сама, тя би му вдъхнала сила, докато от родителите си не получаваше друго, освен тревога и срам. Но знаеше, че никога няма да й разрешат.

Обиските, опипванията и сухите бани продължаваха. Джордж изчете повече исторически книги, отколкото бе подозирал, че съществуват, запозна се с всички класически автори и се захвана с по-дребните. Успя да изчете и годишниците на списанията „Корнхил“ и „Странд“. Започваше да се тревожи, че ще изчерпа запасите на библиотеката.

Една сутрин бе отведен в кабинета на капелана, където го фотографираха в анфас и профил, после му наредиха да си пусне брада. След три месеца щели да го фотографират отново. Джордж се досещаше каква е целта на това досие — то щеше да е налице, ако в бъдеще полицията имаше сериозен повод да го потърси отново.

Пускането на брада не му допадна. Бе носил мустаци, откакто природата му даде тази възможност, но в „Луис“ наредиха да ги обръсне. Сега не можеше да се наслаждава на всекидневния лек сърбеж, плъзващ по бузите и под брадата; липсваше му докосването на бръснача. А и не се харесваше с брада — тя му придаваше престъпен вид. Надзирателите шеговито подмятаха, че си създава ново скривалище. Продължаваше да чепка влакна и да чете Оливър Голдсмит. Оставаха му четири години от присъдата.

После нещата изведнъж се объркаха. Отведоха го за фотографиране в анфас и профил. После да се обръсне. Бръснарят му каза, че има късмет, дето не е в „Стрейнджуейс“ — там щели да му поискат осемнайсет пенса за услугата. Когато се върна в килията, получи нареждане да събере оскъдните си вещи и да се приготви за прехвърляне. Отведоха го до гарата и го качиха на влака под охрана. Едва намираше сили да хвърли поглед към селския пейзаж, чието съществуване сякаш му се подиграваше с всеки свой кон или крава. Сега разбираше как човек може да полудее от липсата на най-обикновени неща.

Когато влакът пристигна в Лондон, качиха затворника на кабриолет и го откараха до затвора „Пентънвил“. Там му казаха, че го подготвят за освобождаване. Цял ден остана заключен в единична килия — по-късно си мислеше, че това е бил най-мъчителният ден от трите му години зад решетките. Знаеше, че би трябвало да е щастлив; ала вместо това се чувстваше също тъй объркан от освобождаването, както някога от ареста. Двама детективи дойдоха и му връчиха документи; трябваше да се яви в Скотланд Ярд за нови нареждания.

В десет и половина сутринта на 19 октомври 1906 година Джордж Ейдълджи напусна „Пентънвил“ в кабриолет заедно с един евреин, когото също освобождаваха. Не го попита дали е истински евреин, или е станал такъв в затвора. Кабриолетът остави спътника му пред Еврейското дружество за подпомагане на затворниците, сетне продължи към централата на Чърч Арми^[2]. Затворниците, членуващи в подобни организации, получаваха двойна парична помощ след освобождаването. Джордж получи сумата от две лири, девет шилинга и десет пенса. После служители от организацията го отведоха до Скотланд Ярд, където му обясниха условията за освобождаването. Трябваше да представи адрес, където ще отседне; веднъж месечно да се отчита в Скотланд Ярд и да уведомява предварително, ако има намерение да напуска Лондон.

Един вестник бе пратил в „Пентънвил“ фотограф да заснеме как Джордж Ейдълджи напуска затвора. Погрешка човекът засне затворник, освободен половин час преди Джордж, и тъй вестникът отпечата чужда снимка.

От Скотланд Ярд откараха Джордж да се срещне с родителите си.

Беше свободен.

Артър

И сетне той среща Джийн.

Остават няколко месеца до трийсет и осмия му рожден ден. Тази година Сидни Паджет му рисува портрет — седнал е вдървено на тапицирано кресло с леко разгърнат фрак, за да се вижда златният ланец; в лявата си ръка държи бележник, в дясната сребърен автоматичен молив. Косата му вече отстъпва над слепоочията, но пищните мустаци напълно компенсират тази загуба — те завладяват лицето над и около горната устна и протягат засуканите си връхчета отвъд ушите. Това придава на Артър властния вид на военен прокурор, чийто авторитет се подсилва от карирания герб в горния ъгъл на портрета.

Артър пръв е готов да признае, че познанията му за жените са по-скоро на джентълмен, отколкото на бонвиван. Вярно, на млади години е имал бурни флиртове — дори един епизод, свързан с летящите риби. Имал е близост с Елмор Уелдън, която тежеше цели седемдесет килограма, но, разбира се, един джентълмен не споменава подобни подробности. Имаше Туй, която с годините се превърна в негова приятелка и сестра, а сетне изведнъж в болна сестричка. И, естествено, истинските му сестри. В клуба чете статистики за проституцията. На чаша портвайн се разказват истории, които понякога той отказва да слуша — например истории за уединени стаи в дискретни ресторанти. Виждал е гинекологични заболявалия, посещавал е затворнички, запознат е с болестите на портсмътските моряци и други хора с нисък морал. Неговото разбиране за сексуалния акт е различно, макар и по-скоро свързано с печалните последствия, отколкото с веселите прелюдии.

Майка му е единствената жена, чиито напътствия е готов да приеме. С други представителки на прекрасния пол е бил по-голям брат, заместител на баща, властен съпруг, грижовен лекар, щедър благодетел, който подписва празни чекове, и Дядо Коледа. Категорично е доволен от разделението и разликите между половете, както мъдро ги е оформило обществото в течение на векове. Решително отхвърля идеята жените да имат право на глас: когато се прибере от работа, един мъж не иска насреща си политик край камината. Познавайки сравнително слабо жените, той може да ги идеализира повече. И смята, че така трябва да бъде.

Именно затова Джийн го шокира. Той вече отдавна не гледа на младите жени с погледа на младеж. Според него жените — младите жени — са недоизваяни; те са податливи, меки като пластилин и чакат да се оформят под допира на мъжа, за когото ще се омъжат. Крият се; гледат и чакат, с радост се представят пред обществото (която обаче никога не бива да преминава в кокетство), докато дойде време мъжът да изрази интерес, после по-голям интерес и накрая подчертан интерес, по което време те вече се разхождат насаме, семействата им се познават, накрая той иска ръката й, а понякога тя — може би като последен опит за укриване — го кара да чака отговора. Така са се развили нещата, а обществената еволюция има свои закони и необходимости, също като биологичната. Положението нямаше да е такова, ако не съществуваха най-основателни причини за това.

Когато го запознават с Джийн — на следобеден чай у един от видните лондонски шотландци, които Артър обикновено избягва, — той веднага забелязва, че е изумителна млада жена. От дълъг опит знае какво да очаква: изумителната млада жена ще го попита кога ще напише нова история за Шерлок Холмс, дали той наистина е загинал в Райхенбахския водопад, не би ли било по-добре детективът консултант да се ожени и как изобщо му е хрумнала тази идея. Понякога Артър отговаря уморено като човек, навлечен с пет палта, друг път намира сили да се усмихне измъчено и отвръща: „Вашият въпрос, млада госпожице, ми напомня защо проявих благоразумието да го хвърля във водопада.“

Но Джийн не задава подобни въпроси. Не трепва със страхопочитание, щом чува името му, нито пък признава срамежливо, че е страстна читателка. Пита го дали е видял фотографската изложба от пътешествията на доктор Нансен из далечния Север.

— Още не. Но миналия месец бях в Албърт Хол, когато той изнесе беседа пред Кралското географско дружество и получи медал от Уелския принц.

— Аз също — отговаря тя. Не е очаквал подобно нещо.

Той й разказва как, след като преди няколко години прочел описанието на Нансен за пътешествие със ски през Норвегия, решил да си купи чифт от тези пособия; как карал ски заедно с братя Брангер по високите склонове край Давос и как Тобиас Брангер го записал в хотелската книга като Sportesmann. После подхваща историята, която често разправя като допълнение към предишната — как си загубил ските на един заснежен склон и трябвало да се пързаля надолу без тях, само че натоварването върху дъното на вълнените му панталони… и всъщност това е една от най-интересните му истории, макар че при сегашните обстоятелства вероятно ще пропусне да спомене как накрая му се наложи цял ден да стои с гръб към стената… но тя вече е престанала да го слуша. Стъписан, той млъква.

— Бих желала да се науча да карам ски — казва тя.

Това също е неочаквано.

— Имам отлично чувство за равновесие. Яздя от тригодишна.

Артър е леко засегнат, че не го оставиха да довърши разказа за скъсаните си панталони, който включва и имитация на шивача с неговите уверения за трайността на вълнения плат. Затова категорично отсича, че е твърде невероятно жените — става дума за жените с добро възпитание, а не швейцарските селянки — някога да се научат да карат ски, като се имат предвид необходимата физическа сила и присъщите рискове на това занимание.

— О, аз съм много силна — отвръща тя. — И като гледам фигурата ви, сигурно имам по-добър усет за равновесие от вас. Предполагам, че ниският център на тежестта е предимство. И понеже съм много по-лека, няма да пострадам толкова зле при падане.

Ако бе казала само „по-лека“, наглостта й навярно щеше да го засегне. При думите „много по-лека“ той избухва в смях и обещава някой ден да я научи да кара ски.

Необикновена среща, мисли си той през следващите дни. Спомня си как тя подмина с мълчание писателската му слава, как наложи тема за разговор, как прекъсна една от най-популярните му истории, как изрази амбиция, която някои биха нарекли недостойна за дама, и как се присмя — е, почти се присмя — на едрата му фигура. И все пак успя да стори всичко това безгрижно, сериозно и с чар. Артър е много доволен, че не се засегна от непреднамерената закачка. Изпитва нещо, което не е чувствал от години — задоволството от успешен флирт. А сетне я забравя.

Шест седмици по-късно на един музикален следобед той я заварва да пее една от шотландските песни на Бетховен под акомпанимента на усърден дребосък с бяла вратовръзка. Артър се отдръпва назад, за да не забележи тя, че я наблюдава. След изпълнението двамата се срещат в присъствието на други хора и тя се държи любезно, но хладно, тъй че е трудно да се разбере дали си спомня за него.

Разделят се; няколко минути по-късно, докато някакъв некадърник стърже на виолончело, пак се срещат — този път насаме. Тя веднага казва:

— Виждам, че ще трябва да чакам поне девет месеца.

— За какво?

— За уроците по ски. Вече няма надежда да завали сняг.

Това не му прилича на флирт или прекалена откровеност, макар да знае, че би трябвало да го възприеме така.

— В Хайд Парк ли възнамерявате да ги проведем? — пита той. — Или в Сейнт Джеймс? Или може би по склоновете на Хампстедските възвишения?

— Защо не? Където пожелаете. Шотландия. Или Норвегия. Или Швейцария.

Той се взира в лешниковозелените й очи.

— Флиртувате ли с мен, млада госпожице?

Тя спокойно отвръща на погледа.

— Говоря за каране на ски.

Но Артър усеща, че под тия думи се крие друго.

— Защото, ако флиртувате, много внимавайте да не се влюбя във вас.

Той почти не осъзнава думите, които изговаря. Уж е искрен, а в същото време се чуди какво го прихваща.

— О, вие вече сте влюбен. В мен. И аз във вас. Няма съмнение. Ни най-малко.

Ето, казано е. Всички други думи са излишни и за дълго остават неизречени. Важно е само как да я види отново, къде и кога и всичко трябва да се уговори, преди някой да ги прекъсне. Но той никога не е бил женкар или съблазнител, никога не е знаел как да каже необходимото, за да премине отвъд сегашната фаза — всъщност дори не е съвсем наясно каква ще е следващата, тъй като обикновено приключва на този етап. Само усеща как в мислите му изплуват затруднения, забрани, причини да не се срещнат отново или може би чак след десетилетия, мимоходом, когато са стари и побелели и ще могат да се шегуват с този паметен миг, седнали на слънчевата ливада на някой общ познат. Заради неговата слава и репутация е невъзможно да се срещнат на обществено място; невъзможно е да се срещнат в частен дом заради нейната репутация и… и заради всичко онова, върху което се крепи животът му. Той стои пред нея — мъж, наближаващ четирийсет, знаменит и уверен в живота — и отново се превръща в гимназист. Има чувството, че е наизустил най-прекрасните любовни слова на Шекспир, а сега, когато трябва да ги изрече, устата му пресъхва и паметта му изневерява. И още — има чувството, че е съдрал дъното на вълнените си панталони и трябва незабавно да се лепне за най-близката стена.

Но почти без да осъзнава нейните въпроси и какво й отвръща, някак стигат до уговорка. Не е нито среща, нито начало на любовна интрига, просто споразумение кога ще се видят пак и през петте дни принудително чакане той не е в състояние да работи, почти не може да мисли и макар че в един от дните изиграва две партии голф, той открива, че в секундите между прицелването и удара по топката нейното лице изплува в ума му, тъй че през целия този ден играе ужасно зле и застрашава горските обитатели в околността. Докато праща топката от една пясъчна яма право в следващата, изведнъж си припомня как играеше голф край хотел „Мена Хаус“ и имаше чувството, че е в една безкрайна пясъчна яма. Не знае дали сега това не важи с още по-голяма сила, дали още по-дълбок пясък не скрива топката, или най-сетне някак се е измъкнал завинаги на открита трева.

Не е среща, макар че той неволно спира файтона на предишния ъгъл. Не е среща, макар че жена с неопределена възраст и неясно обществено положение му отваря вратата и изчезва. Не е среща, макар че най-сетне остават сами, седнали на канапе с тапицерия от атлазен брокат. Не е среща, защото той си казва така.

Хваща ръката й и я поглежда. Нейният поглед не е нито плах, нито дързък, а откровен и уверен. Тя не се усмихва. Той знае, че един от двамата трябва да проговори, но сякаш е загубил обичайната си власт над думите. Ала това няма значение. После тя се усмихва леко и казва:

— С нетърпение чакам снега.

— Ще ти подарявам кокичета за всяка годишнина от нашата среща.

— Петнайсети март — казва тя.

— Знам. Знам, защото денят е запечатан в сърцето ми. Ако ме разрежат, ще могат да прочетат датата.

Ново мълчание. Той седи на ръба на дивана, копнее да се съсредоточи върху нейните думи, лицето й, датата и мисълта за кокичета; но всичко това отстъпва пред усещането, че е възбуден както никога през живота си. Това не е благопристойното вълнение на кавалер с чисто сърце, а тръпнещо, натрапчиво присъствие, нещо буйно и първично, нахлуло от улицата заедно с неприличната дума „надървен“, която той никога не е изричал, но сега напира в главата му. Същевременно чувства облекчение, че носи широки панталони. Той се поизмества, за да облекчи натиска и да се приближи с още няколко сантиметра до нея. Тя е ангел, минава му през главата, с тъй чист поглед, тъй нежно лице; тя обаче възприема движението му като намерение да я целуне и доверчиво повдига лице към него. Като джентълмен той не може да я отблъсне, а като мъж не може да се въздържи от целувката. Понеже не е нито женкар, нито съблазнител, а просто грубоват почтен мъж в началото на средната възраст, приведен неудобно върху дивана, той се мъчи да не мисли за нищо друго, освен за любов и галантност, докато нейните устни приближават мустаците му и неумело търсят устата под тях; стиска ръката й още откакто е влязъл, но сега я сграбчва още по-здраво, до болка, и внезапно усеща как в панталона му мощно бликва гореща струя. Мис Джийн Леки навярно разбира съвсем погрешно отчаяния му стон, както и начина, по който изведнъж се отдръпва от нея, сякаш улучен с африканско копие между плешките.

В главата на Артър се надига един образ отпреди десетилетия. Нощем в Стоунихърст тихичко патрулираше йезуит, за да предотврати всякакви гнусотии между момчетата. Това вършеше работа. Сега той чувства, че днес и за в бъдеще ще се нуждае от свой личен йезуит. Станалото в онази стая не бива да се повтори. Като лекар намира подобни моменти на слабост за разбираеми; като английски джентълмен ги смята за срамни и обезпокоителни. Не знае на кого е изневерил най-много — на Джийн, на Туй или на себе си. Навярно донякъде и на тримата. Това не бива да се повтаря.

Погуби го бързината, с която се разви всичко; бързината и пропастта между мечти и реалност. В рицарския роман героят обича недостъпен обект — например съпругата на своя владетел — и извършва храбри дела в нейно име; чистотата му се равнява на доблестта. Но Джийн далеч не е недостъпна, а Артър не е някакъв неизвестен поклонник или необвързан рицар. Той е женен мъж, комуто лекарят от три години насам налага най-строго въздържание. Тежи деветдесет и пет — не, направо сто — килограма, здрав и енергичен е, а вчера най-позорно свърши в панталоните си.

Но сега, след като дилемата се изправя пред него в цялата си ужасна яснота, Артър знае как да се пребори. Мозъкът му се захваща с практическите въпроси на любовта, както някога разнищваше болестите. Той определя проблема — проблема! — мъчителната, унищожителна радост и болка по следния начин: невъзможно е да не обича Джийн; за нея също е невъзможно да не го обича. Невъзможно е да се разведе с Туй, майката на децата му, към която все още изпитва обич и уважение; освен това само един негодник би изоставил недъгава жена. И накрая — невъзможно е да завърти банална интрига, превръщайки Джийн в своя любовница. Всяка от трите страни е заложила своята чест, макар че Туй нищо не подозира. И това е едно от най-важните условия: Туй не бива да знае.

При следващата среща той поема нещата в свои ръце. Длъжен е да го стори — той е мъж, при това по-възрастен; макар и пламенна, тя е млада жена, чиято репутация трябва да остане неопетнена. Отначало Джийн изглежда разтревожена, че Артър ще я зареже; ала когато става ясно, че той просто определя условията на връзката им, тя се успокоява и на моменти сякаш не го слуша. Тревогата й пак се надига, когато той подчертава колко внимателни трябва да бъдат.

— Но нали ни е разрешено да се целуваме? — пита тя, сякаш проверява условията на договор, който е подписала слепешком.

От нейния тон сърцето му се разтопява, мозъкът му потъва в мъгла. Като потвърждение на договора двамата се целуват. Тя обича да го целува бързо, с отворени очи, като птичка; той предпочита дългото сливане на устните със затворени очи. Не може да повярва, че отново целува някого, още повече точно нея. Опитва се да не мисли колко различни бяха целувките с Туй. След известно време обаче пак го наляга смут и той се отдръпва.

Ще се срещат; ще остават насаме за ограничено време; разрешено им е да се целуват; не бива да се увличат. Положението им е извънредно опасно. Но Джийн сякаш отново го слуша с половин ухо.

— Време е да заживея самостоятелно — казва тя. — Мога да наема апартамент заедно с някоя друга жена. Тогава ще можеш да ме посещаваш открито.

Толкова е различна от Туй — пряма, откровена, свободомислеща. От самото начало се държи с него на равна нога. И, разбира се, наистина му е равна в любовта. Но той носи отговорност и за двамата, отговорност за нея. Не бива да позволи нейната прямота да я доведе до безчестие.

През следващите седмици дори започва да се пита дали тя не очаква от него да я направи своя любовница. Нетърпеливите й целувки, разочарованието от неговото отдръпване; начинът, по който се притиска към него, усещането, че понякога тя много добре знае какво му причинява. И все пак той не си позволява за дълго подобни мисли. Тя не е такава жена; липсата на фалшива скромност само показва, че му се доверява изцяло и би продължила да му се доверява, дори ако не беше изтъкан от принципи.

Но не е достатъчно да се преодолеят практическите затруднения на тяхната връзка; нужна му е и морална подкрепа. С разтуптяно сърце Артър хваща влака за Лийдс от гара „Сейнт Панкрас“. Мама си остава за него най-висшият съдник. Тя чете всяка негова дума преди отпечатването; същата роля играе и в емоционалния му живот. Единствено мама може да потвърди, че е избрал правилната посока.

От Лийдс хваща влака за Карнфорт, в Клапам се прехвърля за Ингълтън. Тя го чака на гарата в малък кабриолет с ракитова каросерия, теглен от пони; облечена е с червено палто и обичайната си от няколко години насам бяла памучна шапчица. За Артър трите километра път изглеждат безкрайни. Мама е дала пълна свобода на понито, което се казва Муи и има ексцентрични привички — например категоричен отказ да минава покрай парни двигатели. Това означава, че трябва да заобикалят ремонтните бригади по пътя и да задоволяват всички конски капризи. Най-сетне пристигат в Мейсънгил Котидж. Артър незабавно разказва на мама всичко. Или поне всичко съществено. Всичко, което й е нужно, за да му даде съвет за тази негова възвишена любов, дар от Бога. Всичко за внезапната изумителна прелест и невъзможност на този живот. Всичко за неговите вълнения, чувството му за дълг и чувството за вина. Всичко за Джийн, за нейния мил и откровен характер, нейната проницателна интелигентност, нейните достойнства. Всичко. Или почти всичко.

Връща се назад, подхваща разказа отначало; навлиза в нови подробности. Изтъква потеклото на Джийн, шотландския й произход, който би изкусил всеки любител на родословните дървета. Тя е потомка на рода Мализ дьо Леги от далечния тринайсети век, а по друга линия — на самия Роб Рой. Сега живее при богати роднини в Блакхийт. Семейство Леки — почитани и набожни, забогатели от търговия с чай. Нейната възраст — двайсет и една години. Чудесният й мецосопран е школуван в Дрезден и скоро ще бъде усъвършенстван във Флоренция. Върховните й умения в ездата, които все още не е видял с очите си. Нейната милостива душа, нейната откровеност, силният й характер. И после нейната външност, пред която Артър изпада в захлас. Крехката фигура, малките китки и стъпала, косата с цвят на старо злато, лешниковозелените очи, изящно издълженото лице, деликатната бяла кожа.

— Това не е описание, а фотография, Артър.

— Съжалявам, че нямам нейна снимка. Помолих я, но тя каза, че не излизала добре. Не смее да се усмихне пред обектива, защото се срамува от зъбите си. Каза ми го съвсем откровено. Смята ги за твърде големи. Разбира се, няма нищо подобно. Тя е истински ангел.

Слушайки разказа на сина си, мама не пропуска да забележи колко странен паралел й поднася животът. Дълги години беше омъжена за човек, когото обществото снизходително смяташе за инвалид, дори когато гневни кочияши го домъкваха у дома или когато го лишиха от свобода уж като епилептик. В негово отсъствие тя намери утеха в лицето на Брайън Уолър. По онова време нейният мрачен агресивен син дръзна да я критикува; понякога дори с мълчанието си едва ли не поставяше под въпрос почтеността й. А сега нейното любимо, обожавано чедо на свой ред открива, че житейските усложнения не свършват пред олтара; според някои тъкмо оттам започват.

Мама слуша, разбира и опрощава. Стореното от Артър е правилно и почтено. Би желала да се запознае с мис Леки.

Срещат се; и мама я одобрява, както някога одобри Туй в Саутсий. Това не е сляпо примирение с капризите на любимия син. Според мама тактичната любезна Туй беше най-подходящата съпруга за един амбициозен, но объркан млад лекар, търсещ достъп до обществени кръгове, които ще му осигурят пациенти. Но ако Артър реши да се жени сега, ще му трябва момиче като Джийн — със свои способности и пряма, неприкрита натура, която понякога малко напомня на мама за самата нея. Тайно в душата си се надява това да бъде първата близка приятелка, на която синът й няма да даде прякор.

Върху холната масичка в Ъндършоу стърчи телефон „Гауър-Бел“ с формата на свещник. Той има свой номер — Хайндхед 237 — и благодарение на славата и репутацията на Артър не дели общ кабел със съседната къща. Въпреки това Артър никога не телефонира на Джийн. Не може да си представи как ще издебне слугите да напуснат Ъндършоу, децата да тръгнат на училище, Туй да си полегне, а Уд да излезе на разходка и тогава той да заговори тихичко в хола, застанал с гръб към стълбището под витража с имената на прадедите си. Не може да си представи подобна постъпка; тя би била доказателство за интрига — не толкова за някой случаен очевидец, колкото за самия него. Телефонът е удобен инструмент за прелюбодееца.

Затова той общува с нея чрез писма и бележки, чрез телеграми; чрез думи и подаръци. След няколко месеца Джийн е принудена да обясни, че апартаментът, който наема, разполага с ограничено пространство и макар да живее с няколко верни приятелки, идването на куриера почва да става притеснително. Жени, които получават много подаръци от джентълмени — или още по-лошо, от един определен джентълмен, — се смятат за държанки или най-малкото за потенциални държанки. Артър мислено се наругава за глупостта.

— Освен това — добавя Джийн — аз не се нуждая от уверения. Сигурна съм в любовта ти.

За първата годишнина от тяхната среща той й подарява едно-единствено кокиче. Тя му казва, че това й доставя повече удоволствие, отколкото куп бижута, рокли, саксии с цветя, скъпи шоколади или каквото там подаряват мъжете на жените. Тя няма много материални потребности и лесно ги покрива с издръжката си. Всъщност фактът, че не получава подаръци, е начин да подчертаят разликата на своите отношения от всички други фриволни връзки на този свят.

Но остава въпросът за пръстена. Артър иска тя да носи на пръста си нещо, макар и дискретно — няма значение точно на кой пръст, — за да му праща тайно послание всеки път, когато са заедно. Идеята не допада на Джийн. Мъжете подаряват пръстени на три вида жени: съпруги, любовници, годеници. Тя не спада към нито една от тези категории, затова няма да носи пръстен. Никога няма да бъде любовница; Артър вече си има съпруга; а годеница не е и не може да бъде. Знае, че някои двойки правят подобни уговорки, но техният случай не е такъв. Тяхната любов е различна. Няма минало, няма и бъдеще, за което да мислят; има единствено настояще. Артър казва, че я смята за своя мистична съпруга. Джийн е съгласна, но добавя, че мистичните съпруги не носят реални пръстени.

Естествено, въпросът бива разрешен от мама. Тя кани Джийн в Ингълтън, като предлага Джордж да дойде на следващия ден. Вечерта след пристигането на Джийн мама внезапно се сеща за нещо. Сваля малък пръстен от левия пръст на лявата си ръка и го слага върху същия пръст на гостенката. Пръстенът със светъл сапфирен кабошон някога е принадлежал на мамината пралеля.

Джийн го оглежда, завърта ръка и бързо го сваля.

— Не мога да приема ваши семейни бижута.

— Имам го от пралеля си. Тя смяташе, че ми отива на косата. Така беше, но вече не е. Сега отива на вашата. А за мен сте част от семейството. Още откакто ви срещнах за пръв път.

Джийн не може да откаже на мама; малцина могат. Когато пристига, Артър демонстративно не забелязва пръстена; накрая му го посочват. Дори и тогава той прикрива радостта си и отбелязва, че е много малък, и дава на жените повод да му се присмеят. Сега Джийн носи не просто пръстен на Артър, а пръстен на рода Дойл, което е все същото; може би дори по-добро. Представя си как го вижда над покривката на отрупана маса, над клавишите на пиано, над парапета на театрална ложа или над конски юзди. Приема пръстена като символ, който я обвързва с него. Негова мистична съпруга.

На джентълмена са разрешени два вида благородни лъжи: за да запази честта на жена и за да влезе в битка, когато каузата е праведна. Благородните лъжи, които използва Артър пред Туй, са далеч по-многобройни, отколкото си е представял. Отначало той допуска, че сред суматохата на неговите дни и седмици, на неговите приключения и възторзи, състезания и пътешествия просто не ще възникне необходимостта да я лъже. Джийн ще потъне в пролуките на календара. Но тъй като не може да изчезне от неговото сърце, тя не може да изчезне и от мислите и съзнанието му. Оказва се, че около всяка среща, всеки план, всяка пратена бележка или писмо, дори около всяка мисъл за нея изниква ограда от едни или други лъжи. Най-често това са безмълвни лъжи, макар че понякога се налага да бъдат изречени; така или иначе — чистопробни лъжи. А Туй е тъй безпределно доверчива; винаги е приемала неговите внезапни промени в плановете, неговите импулси, неговите решения да остане или да замине. Артър знае, че тя не подозира нищо, и това още по-силно обтяга нервите му. Не може да си представи как прелюбодейците се примиряват със съвестта си; колко примитивни в морално отношение трябва да бъдат просто за да поддържат необходимите измами.

Но отвъд практическите трудности, моралната безизходица и мъчителния сексуален копнеж има нещо по-мрачно, нещо по-трудно за възприемане. Над важните моменти в живота на Артър винаги е тегнела сянката на смъртта, а сега моментът е точно такъв. Неочакваната вълшебна любов може да се осъществи и разкрие пред света само ако Туй умре. Тя ще умре; той знае това, Джийн също го знае; туберкулозата не прощава. Но твърдата решимост на Артър да се бори с дявола е стигнала до примирие. Състоянието на Туй е стабилно; тя вече не се нуждае от пречистващия въздух на Давос. Живее спокойно в Хайндхед, радва се на малкото, което има, и излъчва кроткия оптимизъм на туберкулозно болните. Той не може да желае смъртта й; същевременно не може да иска ужасното положение на Джийн да продължава до безкрай. Ако вярваше в някоя от утвърдените религии, без съмнение би оставил всичко в Божиите ръце; но не може да го стори. Туй трябва и занапред да получава най-добри медицински грижи, най-безрезервна подкрепа от страна на близките си, за да продължат страданията на Джийн колкото се може по-дълго. Каквото и да предприеме Артър, ще бъде жестоко. Ако каже на Туй, ще бъде жесток. Ако скъса с Джийн, ще бъде жесток. Ако я направи своя любовница, ще бъде жесток. Ако не стори нищо, пак ще бъде пасивен и жесток двуличник, вкопчен суетно в последните остатъци от честта си.

Ала бавно и дискретно връзката им почва да се утвърждава. Джийн се запознава с Лоти. Артър се запознава с родителите на Джийн, които за Коледа му подаряват игла за вратовръзка с перла и диамант. Джийн дори се запознава с майката на Туй, мисис Хокинс, която приема връзката. Кони и Хорнънг също узнават, макар че напоследък ги интересува главно собственият им брак, синът им Оскар Артър и животът в Западен Кензингтън. Артър уверява всички, че Туй ще бъде предпазена на всяка цена от истината, болката и позора.

Благородните намерения обаче са едно, а всекидневната реалност — съвсем друго. Въпреки семейното одобрение Артър и Джийн често изпадат в униние; отгоре на всичко Джийн започва да страда от мигрена. Всеки от двамата се чувства виновен, че е тласнал другия в безизходица. Също като добродетелта, честта сама по себе си е награда; ала понякога това не стига. Колкото по-силни възторзи поражда, толкова по-силно е и отчаянието. Артър се лекува със събраните съчинения на Рьонан. Упорито четене, много голф и крикет — това би трябвало да го укрепи телом и духом.

Но тия мерки помагат само донякъде. Можеш да разгромиш противниците на крикет; можеш да вземеш стик за голф и с ярост да пратиш топката колкото се може по-надалече. Не можеш обаче вечно да държиш мислите на разстояние; все същите мисли и същите отвратителни парадокси. Енергичен мъж, обречен на бездействие; влюбени, на които е забранено да се обичат; смърт, от която се боиш и се срамуваш да я пожелаеш.

През този сезон на Артър му върви в крикета; със синовна гордост докладва на майка си за спечелените победи. Тя от своя страна продължава да му помага с мнението си: за аферата „Драйфус“, за онези грубияни и лицемери във Ватикана, за недопустимото отношение към Франция на онзи гнусен парцал „Дейли Мейл“. Един ден Артър играе за Мерилебънския клуб на игрище „Лорде“. Поканва Джийн да го гледа и когато излиза на терена, знае точно на кое място в сектор „А“ ще е седнала. Това е един от онези дни, когато противниците нямат тайни от него; бухалката му е непреодолима и той почти не усеща удара, когато отбива топката далече в игрището. Веднъж-дваж я запраща право в публиката и дори има време да провери предварително дали няма да падне като снаряд нейде близо до Джийн. Сражава се в името на своята прекрасна дама; ако можеше, би помолил за разрешение да го изпише върху каскета си.

През почивката отива да я види. Не са нужни хвалебствени думи — вижда гордостта в очите й. След толкова седене на пейката тя иска да се поразтъпче. Обикалят терена зад трибуните; горещият въздух лъха на бира. Сред ленивата безлика тълпа двамата се чувстват далеч по-уединени, отколкото дори и под най-дружелюбния поглед на масата за вечеря. Разговарят, сякаш току-що са се запознали. Артър казва колко би искал да носи на шапката си неин символ. Тя пъхва ръка под неговата и двамата мълчаливо продължават напред, обзети от щастие.

— Я виж ти, ето ги Уили и Кони.

Наистина са те; идват насреща, също хванати под ръка. Сигурно са оставили малкия Оскар с бавачката в Кензингтън. Сега Артър се чувства още по-горд от подвизите с бухалката. Сетне осъзнава нещо. Уили и Кони не забавят крачка; Кони се е загледала настрани, сякаш гърбът на трибуните изведнъж е станал безкрайно интересен. Уили поне не се преструва, че двамата не съществуват, но когато се разминават, той неодобрително вдига вежда към зет си, Джийн и преплетените им ръце.

След почивката Артър подава по-бързо и по-отривисто от обичайното. Изважда само един батсман от играта благодарение на самонадеяния замах срещу едно от хвърлянията му. След като го изпращат да лови в другия край на полето, той продължава да се озърта за Джийн, но тя вероятно се е преместила. Уили и Кони също не се забелязват. Хвърлянията му плашат защитника на вратата повече от друг път и го карат да подтичва насам-натам.

След това става ясно, че Джийн си е тръгнала. Артър изпада в безумна ярост. Иска веднага да хване файтон до апартамента на Джийн, да я изведе навън и хванати под ръка, да минат покрай Бъкингамския дворец, Уестминстърското абатство и Парламента. Както си е по спортен екип. И да крещи: „Аз съм Артър Конан Дойл и съм горд, че обичам тази жена на име Джийн Леки.“ Представя си цялата сцена. Когато спира да си представя, решава, че е полудял.

Яростта и безумието отминават, оставяйки след себе си студен, непреклонен гняв. Той се изкъпва, преоблича се и през цялото време ругае наум Уили Хорнънг. Как смее този астматичен и късоглед аматьор да повдига скапаната си вежда? Срещу него. Срещу Джийн. Хорнънг, журналистът, авторът на некадърни писания за австралийските пущинаци. Напълно неизвестен, докато не взе назаем — с разрешение — идеята за Холмс и Уотсън; преобърна ги наопаки и ги превърна в двойка престъпници. Артър не му попречи. Дори му даде и име за тъй наречения герой — Рафълс, като в „Приключенията на Рафълс Хоу“. Разреши проклетата книга да бъде посветена на него: „На АКД — за да го полаская“.

Даде му не само най-добрата си идея, даде му и съпруга. В буквалния смисъл на думата — поведе я по пътеката в църквата и му я връчи. Осигури им издръжка, докато си стъпят на краката. Добре де, издръжката беше за Кони, но Уили Хорнънг не заяви, че мъжката му чест ще бъде накърнена, ако я приеме, не каза, че ще работи още по-усърдно, за да издържа младата си съпруга. О, не, никакви такива. И си мисли, че това му дава право да вдига вежди.

От игрището „Лорде“ Артър хваща файтон до Западен Кензингтън. Пит Стрийт номер девет. Докато пресичат Хароу Роуд, гневът му почва да поотслабва. В мислите си чува как Джийн му казва, че всичко е по нейна вина, нали тя го хвана под ръка. Знае точно с какъв самообвинителен тон ще го изрече и това вероятно ще й докара непоносима мигрена. Важно е само да й се спестят страданията, казва си той. Мъжкото му самолюбие и всичките му инстинкти повеляват да разбие вратата на Хорнънг, да го измъкне на улицата и да му строши главата с бухалка за крикет. Но когато файтонът наближава целта, той знае, че трябва да се държи прилично.

Когато Уили Хорнънг го посреща, Артър е напълно спокоен.

— Дойдох да се видя с Констанс — казва той.

Хорнънг проявява благоразумието да се въздържи от някоя идиотска шегичка; също тъй благоразумно не настоява да присъства на разговора. Артър се качва горе във всекидневната на Кони. Обяснява й положението както никога досега — просто защото не се е налагало — с най-недвусмислен тон. За последиците от заболяването на Туй. За своята неочаквана безгранична обич към Джийн. За това, че тази обич ще си остане платонична. И как изведнъж се е запълнила една огромна, отдавна запустяла част от живота му. За напрежението и страданията на двамата. За това, че Кони ги е видяла заедно, очевидно влюбени, само защото са допуснали непредпазливост; и каква мъка е да не могат да разкрият обичта си пред хората. Как всяка усмивка, всеки смях трябва да се отмерват на строги дози, а всеки събеседник да се проверява. Как Артър не вярва, че ще оцелее, ако неговите близки, най-скъпите хора на този свят, го лишат от разбиране и подкрепа.

Утре пак ще играе на „Лорде“ и моли — не, умолява Кони да дойде и този път да се срещне с Джийн както подобава. Станалото днес трябва да се загърби, да остане зад тях веднъж завинаги, иначе раната ще загнои. Утре Кони ще дойде да обядва с Джийн и да я опознае отблизо. Нали?

Кони се съгласява. Докато го изпраща, Уили казва:

— Артър, готов съм да подкрепя безрезервно отношенията ти с която и да било жена.

Във файтона Артър има усещането, че е предотвратено нещо ужасно. Чувства се изтощен и леко замаян. Знае, че може да разчита на Кони, както на всички останали от семейството. И малко се срамува от ония ужасни мисли за Хорнънг. Този негов проклет темперамент си остава все тъй буен. Сигурно защото е наполовина ирландец. Адски усилия са нужни, за да надделее шотландската му половина.

Не, Уили е свястно момче и ще го подкрепи безусловно. Той има добър, остър ум и е съвсем приличен вратар за крикет. Може да не харесва голфа, но поне изтъква най-добрата причина, която Артър е чувал за подобен предразсъдък: „Смятам за неспортсменско да удрям неподвижна топка.“ Забавно, наистина. Ами онази шега за редакторската забежка? И другата, която Артър разгласи нашироко — оценката на Уили за неговия литературен герой: „Макар че можеше да е и малко по-скромен, няма друг детектив като Холмс.“ Няма друг детектив като Холмс! При спомена за тия думи Артър се отпуска на облегалката.

На другата сутрин, докато се готви да потегли за „Лорде“, пристига телеграма. Констанс Хорнънг се извинява, но не може да изпълни уговорката за обяд, тъй като страда от зъбобол и трябва да отиде на зъболекар.

Той праща бележка на Джийн, извинява се на съотборниците си — този път изразът „неотложни семейни дела“ е напълно оправдан — и хваща файтон до Пит Стрийт. Без съмнение там ще го очакват. Знаят, че не си пада по интригите и дипломатичното мълчание. Поглеждаш човека право в очите, казваш истината и си носиш последствията — такива са всички в рода Дойл. Разбира се, за жените важат малко по-други правила… или по-скоро те самите са си ги измислили; но дори и така да е, оправданието с неотложно зъболечение звучи твърде плоско. Толкова е прозрачно, че Артър настръхва от яд. Навярно тя знае това; навярно го е замислила като открит упрек, също като вчерашния извърнат поглед. Това поне трябва да й се признае — и тя не обича да увърта.

Артър знае, че трябва да овладее гнева си. Най-важна е Джийн, след това семейното единство. Пита се дали Кони е разубедила Хорнънг или обратното. „Готов съм да подкрепя безрезервно отношенията ти с която и да било жена.“ Всичко беше напълно ясно. Но Кони също тъй ясно подчерта, че разбира неговото положение. Сега той предварително търси причините. Може би Кони се превърна в почтена омъжена жена по-бързо, отколкото бе предполагал; може би открай време е ревнувала любимата сестра Лоти. Колкото до Хорнънг, той без съмнение завижда на славата му; или може би се е главозамаял след успеха на „Рафълс“. Нещо е предизвикало тази внезапна демонстрация на независимост и бунтарство. Е, скоро ще се изясни.

— Кони е горе, почива си — казва Хорнънг, когато му отваря вратата.

Значи ще си говорят по мъжки, както предпочита Артър.

Малкият Уили Хорнънг е висок колкото Артър, но той понякога го забравя. А в дома си Хорнънг е съвсем различен от онзи Хорнънг в яростните фантазии на Артър; различен е и от ласкателя, подмазвача Уили, който търчеше по тенис корта в Западен Норуд и опитваше да се отблагодари с остроумия около трапезата. В голямата всекидневна домакинът посочва едно от кожените кресла, изчаква Артър да седне, но сам той остава прав. Започва да говори, крачейки забързано напред-назад. От нерви е, няма съмнение, но така заприличва на обвинител, който се перчи пред невидими съдебни заседатели.

— Артър, няма да е лесно. Кони ми предаде какво си й казал снощи и двамата обсъдихме въпроса.

— И сте размислили. Или ти си я накарал да размисли. Или тя теб. Вчера обеща да ме подкрепиш безрезервно.

— Знам какво обещах. И въпросът не е дали аз съм накарал Кони да размисли или тя мен. Обсъдихме го и стигнахме до единно мнение.

— Моите поздравления.

— Артър, нека се изразя така: вчера ти говорихме със сърцата си. Знаеш колко те обича Кони, колко те е обичала открай време. Знаеш как безкрайно ти се възхищавам, как се гордея да казвам, че съм зет на Артър Конан Дойл. Затова отидохме вчера на „Лорде“ — да те гледаме с гордост, да те подкрепяме.

— От което изведнъж се отказахте.

— Но днес мислим и говорим с главите си.

— И какво казват главите ви? — Артър усмирява гнева си, свежда го до обикновен сарказъм. Друго не може да стори. Той седи настръхнал в креслото, а Уили нервно подскача и се върти пред него, също както подскачат и се извъртат думите му.

— Главите ни, нашите две глави, казват онова, което очите ни виждат и съвестта ни диктува. Поведението ти е… компрометиращо.

— За кого?

— За твоите близки. За съпругата ти. За твоята… приятелка. За теб самия.

— Няма ли да включиш и Мерилебънския спортен клуб? И читателите на книгите ми? И търговците от лондонските магазини?

— Артър, ако не виждаш истината, трябва да ти бъде посочена.

— Което явно ти доставя огромно удоволствие. Мислех, че просто съм се сдобил със зет. Не подозирах, че семейството ни е получило нова съвест. Не подозирах, че ни трябва такава. Върви да си потърсиш расо.

— Не ми трябва расо, за да знам, че ако обикаляш „Лорде“ широко усмихнат, с чужда жена под ръка, компрометираш съпругата си и поведението ти се отразява върху цялото семейство.

— Туй винаги ще бъде опазена от болка и позор. Това е моят пръв принцип. Така ще остане и занапред.

— Колко хора те видяха вчера, освен нас? И какво ще си помислят?

— А какво си помислихте вие с Констанс?

— Че беше крайно неразумен. Че застраши репутацията на жената, която водеше под ръка. Че компрометира съпругата си. И цялото си семейство.

— Откога влезе в семейството, откога стана специалист по него?

— Може би точно затова виждам по-ясно.

— Или точно затова не ти достига лоялност. Хорнънг, не твърдя, че положението е просто. Напротив, твърде сложно е. Никой не го отрича. Понякога става непоносимо. Излишно е да повтарям каквото казах на Кони вчера. Правя каквото ми е по силите, и двамата с Джийн правим всичко възможно. Нашият… съюз бе приет, бе одобрен от мама, от родителите на Джийн, от майката на Туй, от сестрите и брат ми. До вчера дори и от вас. Кога не съм бил лоялен към човек от семейството? И случвало ли се е друг път да моля за помощ?

— Ами ако съпругата ти чуе какво си вършил вчера?

— Няма да чуе. Не може.

— Артър, винаги има клюки. Слугините и слугите винаги бъбрят. Хората пишат анонимни писма. Журналистите пускат намеци във вестниците.

— Тогава ще ги съдя. Или по-вероятно ще пребия някого.

— Което ще е поредното неблагоразумие. Освен това не можеш да пребиеш автора на анонимно писмо.

— Хорнънг, този разговор е безплоден. Очевидно си приписваш по-високо чувство за чест от моето. Ако възникне необходимост да подменим главата на семейството, ще имам предвид твоята кандидатура.

— Quis custodiet, Артър? Кой да каже на главата на семейството, че греши?

— Хорнънг, за последен път ще ти изложа нещата ясно и просто. Аз съм човек на честта. Моето име, името на семейството значи всичко за мен. Джийн Леки е жена с изключително достойнство и изключителна добродетел. Връзката ни е платонична. И винаги ще бъде. Аз ще остана съпруг на Туй и ще се отнасям почтено към нея, докато смъртта отнесе един от двама ни.

Артър е свикнал да слага край на разговорите с категорични заявления. Мисли си, че и сега е така, но Хорнънг продължава да се върти като играч, очакващ опасен удар.

— Струва ми се — отвръща той, — че отдаваш твърде голямо значение на въпроса, дали тия отношения са платонични или не. Аз лично не виждам разликата. Каква е?

Артър се изправя.

— Каква е разликата? — гръмовно повтаря той. Пет пари не дава дали сестра му си почива, дали малкият Оскар Артър спи, дали прислужникът не е лепнал ухо на вратата. — По-голяма разлика няма на този свят! Разлика между вина и невинност — това е.

— Не съм съгласен, Артър. Ти си мислиш едно, светът — съвсем друго. Ти вярваш в едно, светът — в съвсем друго. Честта не е само въпрос на вътрешни чувства, но и на външно поведение.

— Не желая да слушам лекции на тема чест — изревава Артър. — Няма да слушам. Няма. Особено от човек, който описва крадеца като герой.

Грабва шапката си от закачалката и яростно я нахлупва до ушите. Е, това беше, решава той. Това беше. Светът или е с теб, или против теб. И поне положението се прояснява, като видиш как един двуличник се прави на обвинител.

Въпреки това неодобрение — или може би за да докаже, че е неоснователно — Артър започва много предпазливо да въвежда Джийн в обществения живот на Ъндършоу. В Лондон се е запознал с едно чаровно семейство на име Леки, притежаващо селско имение в Кроубъро; синът Малкълм Леки е чудесен момък, а сестра му се казва… как беше? И тъй, името на Джийн попада в книгата за посетители в Ъндършоу, винаги придружено от това на брат й или някой от родителите. Артър не може да твърди, че е напълно спокоен, когато изрича изрази като „Малкълм Леки обеща да намине със сестра си“, но тия изречения трябва да бъдат казани, инак ще полудее. И в тези случаи — празничен обяд с много гости, следобеден тенис — той никога не е напълно уверен, че се държи естествено. Дали не се е отнесъл твърде формално към Джийн, дали не я е засегнал? Но проблемът си е негов. Туй никога не подава знак, че усеща нещо нередно. А Джийн — Господ да я благослови — се държи с лекота и достойнство, което му вдъхва увереност, че нищо няма да се обърка. Никога не се опитва да го потърси насаме, никога не пъхва в ръката му любовна бележка. Вярно, понякога му се струва, че тя демонстративно флиртува с него. Но като се позамисли след това, решава, че тя се държи точно както би трябвало, ако наистина се познаваха слабо. Може би най-добрият начин да покажеш на една жена, че нямаш претенции към съпруга й, е да флиртуваш с него в нейно присъствие. Ако наистина е така, то Джийн проявява удивителна разсъдливост.

А два пъти годишно успяват да избягат заедно в Мейсънгил. Пристигат и си отиват с различни влакове като посетители през почивните дни, които се срещат съвършено случайно. Артър отсяда в дома на майка си, а Джийн гостува на мистър и мисис Дени във фермата Пар Банк. В събота обядват в Мейсънгил Хаус. На масата на Уолър почетното място заема мама, както е било и навярно ще бъде винаги.

Само че нещата вече не са толкова прости, както когато тя дойде тук за пръв път — не че и тогава са били прости. Защото Уолър някак е успял да се ожени. Мис Ада Андерсън, дъщеря на свещеник от Сейнт Андрюс, постъпила като гувернантка при викария в Торнтън и според злите езици в селото веднага хвърлила око на господаря на Мейсънгил Хаус. Успяла да се омъжи за него, ала открила — тук клюките придобиват морализаторски тон, — че не може да го промени. Защото младоженецът нямал намерение да остави някакъв си брак да наруши установения му начин на живот. И по-конкретно: той посещава мама не по-рядко отпреди; вечеря насаме с нея и е монтирал на задната й врата свой личен звънец, който никой друг няма правото да използва. Бракът не донася деца на семейство Уолър.

Мисис Уолър никога не стъпва в къщичката на мама и прави всичко възможно, за да отсъства, когато тя е поканена на обяд в Мейсънгил Хаус. Щом Уолър желае тази жена да заема почетното място — тъй да бъде, но господарката на дома няма да признае нейната власт. Мисис Уолър все по-дълбоко се посвещава на сиамските си котки и на розовата градина, разгърната в мащабите на параден плац или зеленчукова нива. При една кратка среща с Артър тя се проявява като плаха и необщителна жена — фактът, че той е родом от Единбург, а тя от Сейнт Андрюс, не дава основания за фамилиарности, подсказва нейното поведение.

И тъй четиримата — Уолър, мама, Артър и Джийн — сядат заедно на трапезата. Сервират им, сетне разчистват масата, чашите сияят под светлината на свещите, разговарят предимно за книги и всички се държат тъй, сякаш Уолър е все още ерген. От време на време Артър зърва как котешки силует се прокрадва покрай стената, по-надалеч от ботуша на Уолър. Гъвкава фигура, напредваща предпазливо из сенките като напомняне за дискретно отсъстващата съпруга. Нима всеки брак има своя позорна тайна? Не може ли всичко да се крепи около нещо открито и честно?

Така или иначе, Артър отдавна се е примирил, че трябва да търпи Уолър. И тъй като не може непрестанно да бъде с Джийн, той се задоволява да играе голф с Уолър. Макар и нисък, с вид на книжен плъх, господарят на Мейсънгил Хаус играе съвсем прилично. Разбира се, не го бива много в далечните удари, но трябва да се признае, че е по-точен от Артър, който не се е отървал от лошия навик да запраща топката в най-невероятни посоки. Освен голфа, горите на Уолър предлагат добър лов — яребици, диви кокошки и врани. Понякога двамата излизат и с кучета. Срещу пет шилинга момчето на месаря идва с трите си хрътки и за радост на Уолър търчи с тях цяла сутрин, осигурявайки на кухнята заешко месо за яхнии и пайове.

Но сетне идват часовете, спечелени с толкова старание — часовете насаме с Джийн. Качват се в кабриолета на мама и потеглят към близките села; изследват хълмовете, чукарите и дълбоките долини северно от Ингълтън. Макар че тия пътешествия никога не са леки за Артър — в тях винаги се долавя привкус на отвличане и изневяра, — той играе ролята на туристически агент енергично и от сърце. Показва на Джийн долината Туис и водопада Пека, дефилето на река Доу и водопада Бизли. Гледа я как безстрашно крачи по мостчето на двайсет метра над Ясеновото ждрело. Заедно изкачват Ингълбъро и той неволно си мисли колко е хубаво за един мъж да има здрава жена до себе си. Не прави сравнения, не упреква никого, просто се радва, че не трябва непрестанно да спират за досадни почивки. На върха влиза в ролята на археолог и посочва останките от Бригантийската крепост; после става топограф, когато гледат на запад към залива Моркъм, към пролива Сейнт Джордж и остров Ман, а далече на северозапад се мержелеят възвишенията на Езерната област и Къмбрийските планини.

Неизбежни са миговете на неловкост и притеснение. Макар и далече от къщи, те не могат напълно да изоставят благоприличието; дори и тук Артър е известна фигура, а мама си има положение в местното общество. Тъй че от време на време му се налага с един поглед да пресече склонността на Джийн към нежност и изразителност. А макар да е мъничко по-свободен в демонстрациите на привързаност, Артър не може винаги да се чувства както е редно за влюбен — като прероден. Един ден пътуват с кабриолета през Торнтън, Джийн е отпуснала ръка върху неговата, слънцето грее високо в небето и ги чака цял следобед насаме, когато тя изведнъж казва:

— Колко красива църква, Артър. Спри, хайде да влезем.

За момент той се прави на глух, после отговаря малко троснато:

— Не е толкова хубава. Само кулата е оригинална. Останалото е на не повече от трийсет години. Личи си, че е реставрирана.

Джийн не настоява, приема грубоватата преценка на своя туристически агент. Артър дръпва юздите на капризното пони и кабриолетът продължава напред. Едва ли е моментът да спомене, че църквата беше реставрирана само преди петнайсет години, когато той излезе от нея като младоженец и ръката на Туй държеше неговата точно като ръката на Джийн сега.

Този път завръщането в Ъндършоу не е лишено от усещане за вина.

Ролята си на баща Артър изпълнява по следния начин: оставя децата под грижите на майка им и от време на време дотичва с внезапни планове и подаръци. Струва му се, че да бъдеш баща е като да си по-голям брат с малко повече отговорност. Закриляш децата, грижиш се за тях, даваш им пример; извън това им помагаш да осъзнаят какво са — деца, тоест несъвършени, може би дори леко слабоумни възрастни. Ала той е и великодушен, затова не смята, че за тях е необходимо или морално оправдано да бъдат лишавани от онова, което самият той не е получавал в детството си. В Хайндхед, също като в Норуд, има тенис корт; има и стрелбище зад къщата, където той насърчава Кингсли и Мери да се усъвършенстват в стрелбата. В градината монтира еднорелсова железница, която стремглаво се носи из шестнайсетте декара на имението. Задвижвана с електричество и стабилизирана от жироскоп, еднорелсовата железница е превозното средство на бъдещето. Неговият приятел Уелс твърдо вярва в това и Артър споделя тази увереност.

Купува си мотопед „Рок“, който се оказва безкрайно непокорно возило и Туй не разрешава на децата да припарят до него; после автомобил „Улзли“ с верижно предаване и мощност дванайсет конски сили, който бива посрещан с възторг навсякъде и редовно нанася щети на стълбовете на външната порта. Това ново превозно средство прави излишни каретите и конете; но когато споменава на мама този факт, тя е шокирана. Не може да сложиш фамилния герб на някаква си машина, възразява тя, още повече на такава, която редовно се поврежда по най-унизителен начин.

Кингсли и Мери се радват на свобода, недостъпна за повечето им връстници. През лятото ходят боси и могат да бродят където си искат в радиус от осем километра около Ъндършоу, стига навреме да сядат на трапезата чисти и спретнати. Артър не възразява, когато си взимат таралеж за домашен любимец. В неделя често обявява, че чистият въздух е по-полезен за душата от литургията, и взима едно от децата да носи стиковете му за голф; пътуване с високата двуколка до игрището „Ханкли“, обикаляне на зигзаг с тежкия калъф и накрая наградата — горещ сандвич в голф клуба. Баща им охотно обяснява разни неща, макар и невинаги точно това, което трябва или искат да знаят; прави го отвисоко, дори когато е коленичил до тях. Насърчава самостоятелността, спортуването, ездата; дава на Кингсли книги за великите битки в световната история и го предупреждава колко е опасна липсата на военна подготовка.

Артър умее да се справя със загадки, но не може да разгадае собствените си деца. Никой от техните приятели и съученици няма частна железница; и все пак Кингсли с вбесяваща любезност подмята, че не се движела достатъчно бързо и може би вагоните трябвало да са мъничко по-големи. Мери пък се катери по дърветата, и то по начин, несъвместим с женската скромност. Както и да ги погледнеш, не са лоши деца; според него дори са добри. Но макар и възпитани, с добри маниери, те проявяват една изненадваща за Артър черта — недоволство. Сякаш вечно очакват нещо — макар че той няма представа какво, а едва ли и те самите знаят. Очакват нещо, което не може да им осигури.

Артър тайно си мисли, че Туй е трябвало да ги научи на дисциплина; но не може да я упрекне в това отношение, освен с най-меки думи. И тъй, децата растат между неговото хаотично господство и нейното благосклонно одобрение. Когато е в Ъндършоу, Артър иска да работи; а когато спре да работи, иска да играе голф, крикет или да се оттегли тихичко с Уди край билярдната маса. Осигурил е на семейството удобства, сигурност и пари; в замяна очаква спокойствие.

Не получава спокойствие; душевно — още по-малко. Когато няма шанс скоро да види Джийн, той се опитва да я привлече наблизо, вършейки онова, което обича тя. Тъй като тя е запалена по ездата, той увеличава броя на конете в Ъндършоу от един на шест и почва да организира конен лов. Тъй като Джийн е музикална, Артър решава да се научи да свири на банджо — решение, което Туй приветства с обичайната си благосклонност. Сега Артър може да свири на туба и банджо, макар че и двата инструмента не са особено подходящ акомпанимент за мецосопран с класическа школовка. Понякога двамата с Джийн се уговарят да четат една и съща книга, докато са разделени — Стивънсън, поемите на Скот, Мередит; обичат да си представят как другият чете точно същата страница, фраза, дума, сричка.

Любимата книга на Туй е „Подражание на Христос“. Тя си има вярата, децата, удобствата, кротките занимания. Поради чувството си за вина Артър се държи към нея изключително грижливо и нежно. Дори когато безкрайният й оптимизъм започва да граничи със самодоволство, пораждащо ярост в гърдите му, той знае, че не е в състояние да избухне. За свой срам си изкарва гнева върху децата, слугите, носачите в клуба, железопътните служители и тъпите журналисти. Остава все тъй безкрайно грижовен към Туй и безкрайно влюбен в Джийн; ала в другите области на живота си става все по-груб и раздразнителен. Patientia vincit, напомня му девизът от витража. Но той има чувството, че постепенно се затваря в твърда черупка. Обичайното му изражение е свирепа прокурорска гримаса. Гледа другите обвинително, защото не е свикнал да се вглежда в себе си.

Започва да си представя, че е попаднал в центъра на триъгълник. Върховете са трите жени в неговия живот, страните — железните пръчки на дълга. Естествено, поставя отгоре Джийн, а Туй и мама — в основата. Но понякога триъгълникът сякаш се преобръща и тогава му се завива свят.

Джийн никога не изрича дори най-меко оплакване или упрек. Казва му, че не може и няма да обича другиго; че да го чака не е изпитание, а радост; че е напълно щастлива; че часовете им заедно са върховната истина на живота й.

— Мила моя — казва той. — Мислиш ли, че откак свят светува, е имало друга любовна история като нашата?

Джийн усеща как в очите й бликват сълзи. Същевременно е леко шокирана.

— Артър, скъпи, това не е спортно състезание.

Той приема упрека.

— И така да е, колцина са подлагали любовта си на изпитание като нас? Струва ми се, че нашият случай е едва ли не уникален.

— Нима всяка двойка не смята, че е уникална?

— Да, широко разпространена заблуда. Но при нас…

— Артър!

Джийн не смята самохвалството за съвместимо с любовта; струва й се вулгарно.

— И все пак — упорства той, — и все пак понякога… дори често имам чувството, че над нас бди дух закрилник.

— Аз също — съгласява се Джийн.

Артър не смята духа закрилник за нелепа или банална идея. Напротив — приема го за нещо правдоподобно и реално.

И все пак той се нуждае от земен свидетел на обичта им. Изпитва необходимост от доказателства. Започва да препраща на мама писмата на Джийн. Не иска разрешение и не смята това за злоупотреба с доверието й. Има потребност някой да знае, че чувствата им един към друг са също тъй свежи както в началото и изпитанията им не са напразни. Казва на мама да унищожава писмата и препоръчва няколко метода. Може или да ги изгори, или — за предпочитане — да ги накъса на ситни парченца и да ги разпилее сред цветята зад къщата си.

Цветя. Всяка година на 15 март Джийн неизменно получава едно кокиче с бележка от любимия Артър. Бяло цвете за Джийн веднъж годишно и цяла година лъжи, скърпени с бели конци, за жена му. А славата на Артър непрестанно расте. Канят го в клубове, на приеми, той е обществена личност. Става авторитет в редица области извън литературата и медицината. Кандидатира се за парламента като либерален юнионист в централния избирателен район на Единбург, където поражението му бива донякъде смекчено от разбирането, че политиката е мръсен занаят. Хората уважават възгледите му, разчитат на неговата подкрепа. Популярен е. Става още по-популярен, когато неохотно отстъпва пред обединеното желание на мама и британската читателска публика — възкресява Шерлок Холмс и го праща по дирите на огромно куче.

Когато избухва войната в Южна Африка, Артър постъпва като доброволец в медицинските части. Мама прави всичко по силите си да го разубеди — мисли си, че едрата му фигура ще е удобна мишена за куршумите на бурите; при това според нея тази война не е нищо друго, освен безчестна свада за злато. Артър не е съгласен. Да отиде е негов дълг; знае се, че има по-голямо влияние върху младежите — особено спортуващите младежи — от всеки друг в Англия, освен Киплинг. Мисли си също тъй, че тази война заслужава една-две благородни лъжи: нацията тръгва на праведна битка.

Потегля от Тилбъри с кораба „Ориентал“. По време на това приключение за него ще се грижи Клийв, икономът от Ъндършоу. Джийн е напълнила каютата му с цветя, но не идва да се сбогува; не би понесла една раздяла сред шумната весела навалица по палубите. Когато корабната сирена предупреждава изпращачите да слязат, мама неохотно се сбогува с Артър.

— Жалко, че Джийн не дойде — нацупва се той като малко момче.

— Тя е в тълпата — отвръща мама. — Нейде там. Скрита. Каза, че не би могла да удържи чувствата си.

И с тия думи си тръгва. Разярен и безсилен, Артър се втурва към перилата; гледа бялата шапчица на майка си, сякаш тя ще го отведе до Джийн. Вдигат мостчето, освобождават въжетата; „Ориентал“ се отдалечава от кея, сирената реве, а Артър не вижда нищо и никого през сълзите. Просва се в пъстрата благоуханна каюта. Триъгълникът с железни страни вихрено се върти из главата му, докато най-сетне спира и Туй е на върха. Туй, която мигновено и от все сърце одобри този план, както е одобрявала всяко негово начинание; Туй, която го помоли да пише, но само ако има време. Скъпата Туй.

По пътя унинието му постепенно се разсейва и той започва да разбира по-ясно защо е дошъл. Като пример и от чувство за дълг, разбира се; но и по себични причини. Превърнал се е в разглезен, щедро възнаграждаван егоист, който се нуждае от пречистване на духа. Твърде дълго е живял на завет, загубил е душевните и физически сили и сега му трябва опасност. Когато „Ориентал“ спира да зареди въглища на островите Зелени нос, доброволците от Мидълсекс незабавно организират турнир по крикет на първото попаднало им парче равна земя. Артър гледа играта — срещу местните телеграфисти — с радост в сърцето. Има правила за удоволствията и правила за труда. Правила, заповеди и изпълнение, ясна цел. За това е дошъл.

В Блумфонтейн болничните палатки са на игрището за крикет; самата болница е в сградата под трибуните. Артър често се сблъсква със смъртта, макар че повече хора загиват от чревни болести, отколкото от куршумите на бурите. Взима си пет дни отпуск, за да придружи армията в нейния поход на север, през река Вет към Претория. На връщане южно от Брандфорт един местен негър с дръглив кон ги спира и им казва, че на два часа път лежи ранен британски войник. Срещу един флорин го наемат за водач. Дълго яздят през царевичните ниви, после из пущинака. Раненият англичанин се оказва мъртъв австралиец — нисък, мускулест, с восъчно прежълтяло лице. Войник номер 410 от кавалерията на Нов Южен Уелс; вече без кон и без пушка. Кръвта му е изтекла от рана в корема. Лежи с джобен часовник в ръката; навярно е гледал как животът му отлита минута подир минута. Часовникът е спрял на един след полунощ. Върху гърлото на празната манерка до него е сложена червена шахматна фигура от слонова кост. Другите фигури — вероятно откраднати от някое бурско имение — лежат в раницата му. Събират оскъдните вещи: патрондаш, автоматична писалка, копринена кърпичка, сгъваемо ножче, джобен часовник и протрита кесия с две лири, шест шилинга и шест пенса. Премятат лепкавото тяло върху коня на Артър и рояк мухи ги придружава по трите километра път до най-близката телеграфна станция. Там оставят за погребение номер 410 от кавалерията на Нов Южен Уелс.

Артър е виждал всякаква смърт в Южна Африка, но тази ще си спомня най-често. Честна схватка, простор и велика кауза — не може да си представи по-добра смърт.

След завръщането му неговите патриотични описания на войната предизвикват одобрение сред висшите обществени кръгове. Настанало е междуцарствие след смъртта на старата кралица и преди коронацията на новия крал. Канят Артър на вечеря с бъдещия Едуард VII и ги настаняват един до друг. Дават му да разбере, че ако доктор Конан Дойл желае, може да бъде включен в списъка за удостояване с рицарско звание по случай коронацията.

Но Артър не желае. Не иска да го удостояват с рицарско звание като някакъв провинциален кмет. Великите мъже не приемат подобни щуротии. Представете си Роудс, Киплинг или Чембърлейн да приемат такова нещо. Не че се смята за равен на тях; но защо стандартите му да са по-ниски от техните? Рицарското звание е нещо, което охотно грабват личности като Алфред Остин и Хол Кейн — ако имат късмета да им бъде предложено.

Мама е смаяна и разярена. За какво е била цялата борба, ако не за това? Ето го момчето, което оцветяваше картонени гербове в нейната единбургска кухня; което учеше наизуст родословието си чак до Плантагенетите. Ето го мъжа, чиято карета носи фамилния герб, в чийто вестибюл се издига витраж в чест на прадедите му. Ето момчето, което учеше рицарските закони и мъжът, който ги осъществява, който отиде в Южна Африка заради кръвта на боец в жилите си — кръвта на Пърси и Пак, Дойл и Конан. Как би посмял да не стане рицар на кралството, когато целият му живот е бил насочен към това постижение?

Мама го бомбардира с писма; на всеки неин аргумент Артър отговаря с контрааргумент. Той настоява да прекратят спора. Писмата спират; той заявява, че е удовлетворен като след победата при Мафекинг. И тогава тя пристига в Ъндършоу. Цялата къща разбира защо е пристигнала тази дребничка властна майка с бяла шапчица — дори още по-властна, защото не повишава глас.

Тя го оставя да чака. Не го дръпва настрани, за да му предложи разходка. Не почуква на вратата на кабинета. Оставя го насаме цели два дни, знаейки как ще въздейства на нервите му това очакване. А сетне, сутринта преди да си тръгне, застава в коридора под струите цветни лъчи от витража, който най-позорно пропуска да спомене рода Фоли от Устършър, и задава един въпрос.

— Хрумвало ли ти е, че да откажеш рицарско звание ще бъде обида за краля?

— Казвам ти, не мога да приема. Въпрос на принципи.

— Добре — казва тя и сивите й очи смъкват от него годините и ореола на славата. — Щом искаш да демонстрираш принципи, като обиждаш краля, твоя си работа.

И тъй, докато още кънтят камбаните на едноседмичната коронация, Артър бива вкаран зад преграда от кадифени въжета в Бъкингамския дворец. След церемонията се озовава до професор — вече сър — Оливър Лодж. Могат да разговарят за електромагнитните лъчения, за относителното движение на материята и етера или дори за общото си възхищение от новия монарх. Вместо това двамата новоизпечени рицари си говорят за телепатия, телекинеза и доколко надеждни са медиумите. Сър Оливър е убеден, че физичното и психичното са толкова близки, колкото подсказва и еднаквото звучене на думите. И наистина, след като съвсем наскоро се е оттеглил от поста председател на Физическото дружество, сега той е председател на Парапсихологичното дружество.

Обсъждат достойнствата на мисис Пайпър и Евзапия Паладино и дали Флорънс Кук е нещо повече от умела измамница. Лодж описва как посетил заседанията в Кеймбридж, на които Паладино провела деветнайсет поредни сеанса при най-строг контрол. Видял я да сътворява силуети от ектоплазма; чул китари да свирят, докато се реят из въздуха. Видял как ваза с нарциси се надигнала от една маса в дъното на залата и без никаква видима опора се приближила до лицето на всеки от присъстващите.

— Ако поема ролята на адвокат на дявола, сър Оливър, и ви кажа, че някои илюзионисти са предлагали да повторят нейните постижения и в отделни случаи наистина са успявали, какво ще ми отговорите?

— Бих отговорил, че наистина е възможно понякога Паладино да прибягва до измама. Например има случаи, когато очакването на публиката е много голямо, а духовете не се явяват. Изкушението е очевидно. Но това не означава, че духовете, които пристигат чрез нея, не са реални и автентични. — Той млъква за миг. — Знаете ли какво казват скептиците, Дойл? От изследване на протоплазмата към изследване на ектоплазмата. А аз отговарям: тогава спомнете си всички, които някога не вярваха в протоплазмата.

Артър се засмива тихо.

— А мога ли да попитам докъде сте стигнали вие в момента?

— Докъде съм стигнал? Проучвам и експериментирам вече двайсет години. Все още има много да се върши. Но въз основа на досегашните ми открития бих направил извода, че е повече от възможно — бих казал дори вероятно — умът да оцелее след физическото разпадане на тялото.

— Много ме обнадеждихте.

Лодж му намига многозначително.

— Навярно скоро ще можем да докажем, че не само мистър Шерлок Холмс умее да се спасява от безспорна и очевидна смърт.

Артър се усмихва любезно. Проклетият детектив ще го преследва чак до портите на свети Петър или до онзи техен еквивалент, който психичната наука постепенно почва да прояснява.

В живота на Артър няма място за безделие. Той не е от онези, които през лятото по цял следобед се излежават в шезлонга с шапка върху лицето и слушат как пчелите бръмчат из цветята. Ако Туй се справя великолепно с ролята на инвалид, то той би бил просто отчайващ в същата роля. Възраженията му срещу бездействието са не толкова морални — според него дяволът намира работа и за свободните, и за заетите ръце, — колкото чисто емоционални. Животът му е изпълнен с периоди на бурна умствена дейност, последвани от също тъй бурна физическа дейност; в промеждутъците се отдава на обществените и семейни задължения, като гледа да ги отметне час по-скоро. Той дори спи така, сякаш сънят е част от житейските дела, а не бягство от тях.

Затова не разполага с много възможности, когато машината се претовари. Не е способен да си почине с две седмици безделие край италианските езера или поне с няколко дни пред грънчарското колело. Вместо това изпада в депресия и умора, опитвайки се да скрие това от Туй и Джийн. Споделя единствено с мама.

Тя подозира, че е необичайно разтревожен, когато той предлага да я посети заради самата нея, а не като предлог за среща с Джийн. Артър хваща влака в 10:40 от Сейнт Панкрас до Лийдс. Във вагон-ресторанта започва да мисли за баща си, както все по-често му се случва напоследък. Сега разбира колко сурова е била младежката му присъда; може би възрастта или славата го е направила по-снизходителен. Или пък просто понякога сам се чувства на ръба на нервен срив и му се струва, че това е нормално човешко състояние. Пита се дали хората не се удържат от рухване само благодарение на добрия късмет или някаква благоприятна случайност във възпитанието. Може би ако в жилите му не течеше кръвта на мама, би могъл да тръгне — или вече да е заминал — по пътя на Чарлс Дойл. А сега Артър започва за пръв път в живота си да осъзнава и още нещо: че мама никога не е критикувала своя съпруг, било то преди или след смъртта му. Излишно е, биха казали някои. Но дори и така — тя, която винаги говори каквото мисли, никога не е отронила лоша дума за човека, който й донесе толкова унижения и страдания.

Когато пристига в Ингълтън, все още е светло. В ранната привечер двамата се изкачват през горите на Брайън Уолър и излизат на платото, където от тях се разбягват в тръс няколко подивели понита. Едрият строен син в строг вълнен костюм изрича думите право надолу, към червеното палто и кокетната бяла шапчица на майка си, която крачи с уверена стъпка и от време на време вдига някоя пръчка за огнището. Този неин навик го дразни — сякаш не е в състояние да си позволи да й купи каруца най-качествени дърва.

— Виждаш ли — казва той, — там има пътека, а нататък е Ингълбъро и знаем, че ако изкачим Ингълбъро, ще видим чак залива Моркъм. Можем да следваме и реките, те винаги текат в една и съща посока.

Мама не знае как да приеме тия топографски излияния. Те изобщо не са в духа на Артър.

— А ако изгубим пътеката и се залутаме из възвишенията, можем да използваме компас и карта, които е лесно да си набавим. Дори и нощем ни остават звездите.

— Всичко това е вярно, Артър.

— Не, банално е. Не си струва да го говорим.

— Тогава кажи ми каквото искаш да кажеш.

— Ти ме отгледа — отговаря той. — Никога не е имало син, по-предан на майка си. Не го казвам, за да се хваля, а просто защото е истина. Ти ме оформи, ти ми даде самосъзнание, даде ми гордост и всички други морални качества. И все още няма син, по-предан на майка си. Аз израснах, обкръжен от сестри. Анет, горката скъпа Анет, дано Бог дари покой на душата й. Лоти, Кони, Айда, Додо. Обичам ги всичките по различен начин. Познавам ги както никой друг. На младини женската компания не ми бе чужда. Не се унижавах както мнозина младежи, но и не бях невежа или пуритан. И все пак… и все пак стигнах до извода, че жените — другите жени — са като далечни земи. Само че когато посещавах далечните земи — например африканските пущинаци, — винаги умеех да се ориентирам. Може би ти говоря несвързано…

Той млъква. Нуждае се от отговор.

— Не сме толкова далечни, Артър. По-скоро сме като съседно графство, което случайно си пропуснал да посетиш. А когато най-сетне го сториш, не знаеш дали мястото е далеч по-напреднало или много по-изостанало. О, да, знам как мислят някои мъже. Може би е едното и другото, или нито едното, нито другото. Хайде, кажи ми каквото искаше.

— Джийн изпада в пристъпи на униние. Може би това не е точната дума. На физическа основа е — тя страда от мигрени, — но напомня по-скоро душевна депресия. Едва се крепи и говори тъй, сякаш е сторила нещо ужасно. Никога не я обичам по-силно, отколкото в такива моменти. — Той се опитва да вдъхне дълбоко свежия йоркшърски въздух, но от гърдите му се отронва тежка въздишка. — А сетне и аз изпадам в мрачни настроения, но презирам и ненавиждам себе си заради тях.

— И несъмнено в такива моменти тя те обича най-силно.

— Аз не й казвам. Не съм такъв. Може би се досеща.

— Друго не бих и очаквала.

— Понякога ми се струва, че ще полудея.

Той изрича тия думи спокойно и безразлично, сякаш чете прогноза за времето. След няколко секунди майка му посяга нагоре и го хваща под ръка. Жестът не е характерен за нея и го изненадва.

— Или ако не полудея, ще умра от сърдечен удар. Ще избухна като котел на параход и ще потъна във вълните заедно с целия екипаж.

Мама не отговаря. Излишно е да му казва да не се усмихва или да го пита дали е ходил на лекар заради болките в гърдите.

— Когато ме прихване, почвам да се съмнявам във всичко. Съмнявам се дали изобщо някога съм обичал Туй. Дали обичам децата си. Съмнявам се в литературните си способности. Съмнявам се, че Джийн ме обича.

Тук вече отговорът е потребен.

— А съмняваш ли се, че я обичаш?

— Никога. Никога. От което става още по-зле. Ако можех да се усъмня в това, щях да се усъмня във всичко и спокойно да потъна в страданията. Не, то е неизменно и ме стиска в жестока хватка.

— Джийн те обича, Артър. Сигурна съм. Познавам я. И съм чела нейните писма, които ми пращаше.

— Мисля, че ме обича. Вярвам, че ме обича. Но откъде мога да знам? Точно там е въпросът, който ме разкъсва, когато изпадна в онова настроение. Мисля, вярвам, но как изобщо мога да знам? Ако можех да го докажа, ако някой от двама ни можеше да го докаже.

Спират до една порта и поглеждат надолу покрай тревистия склон към покрива и комините на Мейсънгил.

— Но си сигурен в обичта си към нея, както и тя е уверена в своята, нали?

— Да, но всичко е едностранчиво. Няма знание, няма доказателство.

— Жените често доказват обичта си по изпитания стар начин.

Артър свежда очи към майка си, но тя решително гледа напред. Вижда само извивката на бонето и връхчето на носа й.

— Но и това не е доказателство, а само отчаяно търсене на потвърждение. Ако направя Джийн своя любовница, няма да докажем, че се обичаме.

— Съгласна съм.

— Може да докаже точно обратното, че любовта ни отслабва. Понякога ми се струва, че честта и безчестието са по-близо, отколкото съм предполагал.

— Никога не съм ти казвала, че пътят на честта е лек. Колко щеше да струва, ако беше така? А може би доказателство просто не съществува. Може би най-доброто е да мислим и да вярваме. Може би ще узнаем наистина само в отвъдното.

— Обикновено доказателството зависи от действието. Необикновеното и ужасното в нашето положение обаче е там, че доказателството зависи от бездействието. Обичта ни е нещо отделно, извън света, непознато за него. Тя е невидима, недосегаема за околните, ала за мен, за нас — очевидна и осезаема до предел. Може да не съществува във вакуум, но съществува на място, където атмосферата е различна: по-лека или по-тежка, така и не знам със сигурност. И нейде извън времето. Винаги е било така, от самото начало. Веднага го разбрахме. Че имаме тази рядка, безценна обич, която ме крепи, която ни крепи в труден час.

— И все пак?

— И все пак… Едва смея да изрека тази мисъл. Тя идва в главата ми, когато стигам до дъното. Неволно се питам… Неволно се питам: ами ако нашата обич не е каквато си мисля, ако не съществува извън времето? Ами ако изобщо не е особена или пък е особена само поради факта че е потайна и… неосъществена? Ами ако… ако Туй умре и ние с Джийн останем свободни, и нашата обич най-сетне може да бъде разкрита, осветена и изведена на бял свят — ами ако в този момент открия, че времето тихомълком, без да го усетя, е разяждало, рушило и подкопавало? Ами ако тогава разбера — ако ние разберем, — че не я обичам както съм си мислел, или тя не ме обича както си е мислела? Какво да правим тогава? Какво?

Мама благоразумно се въздържа от отговор.

Артър доверява на мама всичко: най-дълбоките си страхове, най-бурните си възторзи и всички други радости и страдания на реалния свят. Не може обаче дори да намекне за растящия си интерес към спиритуализма — или спиритизма, както предпочита да го произнася той. Напускайки католическия Единбург, мама постепенно, едва ли не по навик, е станала ревностна привърженичка на англиканската църква. Вече е оженила три от децата си в „Св. Осуалд“ — Артър, Айда и Додо. Тя изпитва инстинктивна враждебност към парапсихологичните явления, които означават за нея анархия и шарлатански измислици. Смята, че хората могат да постигнат разбиране на живота си само ако обществото им обясни своите истини; че религиозните истини трябва да бъдат изразявани чрез утвърдена институция, била тя католическа или англиканска. А трябва да се помисли и за семейството. Артър носи рицарско звание; седял е на една маса с краля; той е обществена фигура — тя често повтаря собствената му хвалба, че единствено Киплинг има по-голямо влияние над спортуващите младежи в страната. Ами ако се разчуе, че е замесен в сеанси и прочие глупости? Това би го лишило от всякакви надежди за благородническа титла.

Артър напразно се мъчи да преразкаже своя разговор със сър Оливър Лодж в Бъкингамския дворец. Мама би трябвало да признае, че Лодж е напълно уравновесен и здравомислещ мъж с отлична репутация в научните среди, както доказва и назначаването му за ректор на Бърмингамския университет. Но мама отказва да признае каквото и да било; в тази област тя категорично отхвърля капризите на сина си.

Артър не смее да говори на тази тема с Туй, за да не наруши свръхестествения покой на нейното съществуване. Знае, че по въпросите на вярата е простодушна и доверчива. Тя предполага, че след смъртта си ще отиде в рая, чиято същност не може точно да обясни, и ще остане там при условия, които не може да си представи, докато Артър не дойде при нея, последван подир време от децата им, след което всички заедно ще заживеят в някакъв по-висш вариант на живота в Саутсий. Артър смята за жестоко да разрушава тия нейни илюзии.

Още по-тежко му е, че не може да засегне тази тема пред Джийн, с която би желал да споделя всичко — от игла до конец. Опитвал се е, но Джийн гледа с подозрение — или може би страх — на всичко, свързано със свръхестествените явления. Нещо повече, изразява неодобрението си по начини, които според Артър са съвсем нетипични за нейния обичлив нрав.

Веднъж той се опитва колебливо и подчертано сдържано да й разкаже за преживяванията си по време на сеанс. Почти веднага забелязва как по прекрасното й лице се изписва израз на крайно неодобрение.

— Какво има, скъпа?

— Но, Артър — казва тя, — те са от простолюдието.

— Кои?

— Тия хора. Например циганките, които седят в панаирджийски шатри и предсказват бъдещето на карти или чаени листенца. Толкова са… примитивни.

За Артър подобен снобизъм е непоносим, особено у жената, която обича. Иска му се да каже, че именно чудесните хора от долната средна класа винаги са били духовни водачи на нацията — стига само човек да погледне пуританите, макар че мнозина гледат отвисоко на тях. Иска му се да каже, че навярно около Галилейското езеро мнозина са смятали Исус Христос за прост дърводелец. Както повечето медиуми, апостолите рядко са имали образование. Разбира се, не казва нищо подобно. Засрамен от внезапното си раздразнение, той бързо сменя темата.

И тъй, налага му се да излезе извън своя железен триъгълник. Не се обръща към Лоти — не би желал да подлага на изпитание нейната обич, още повече че тя му помага да се грижи за Туй. Вместо това се насочва към Кони. Кони, която сякаш едва вчера сплиташе косата си като корабно въже и разбиваше мъжки сърца из континентална Европа; Кони, която прекалено успешно влезе в ролята на съпруга и майка; и най-вече Кони, която дръзна да се опълчи срещу него на стадиона. Така и не се изясни дали Кони е разубедила Хорнънг или той нея; но все едно, Артър й се възхищава за смелостта.

Посещава я един следобед, докато Хорнънг отсъства; поднасят им чай в нейната малка всекидневна на горния етаж, където някога той изля чувствата си пред нея. Странно е да осъзнае, че малката му сестричка вече отива към четирийсетте. Но тази възраст й отива. Не изглежда тъй изящна както преди — сега е едра, здрава и добродушна. Джеръм не сбърка в Норвегия, когато я нарече Брунхилда. Сякаш с годините става все по-могъща, опитвайки се да компенсира крехкото здраве на Хорнънг.

— Кони — тихо започва той, — питала ли си се някога какво става, след като умрем?

Тя рязко вдига очи към него. Да не би да има лоши вести за Туй? Добре ли е мама?

— Питам в най-общ смисъл — бързо добавя той, усещайки нейната тревога.

— Не — отговаря тя. — Или поне много рядко. По-скоро ме тревожи чуждата смърт. Не моята. Някога се тревожех, но станеш ли майка, всичко се променя. Вярвам в учението на църквата. Моята църква. Нашата църква. Онази, която напуснахте ти и мама. Нямам време да вярвам в друго.

— Боиш ли се от смъртта?

Кони се замисля. Бои се от смъртта на Уили — още когато се ожениха, знаеше колко тежка е астмата му, знаеше, че винаги ще е с крехко здраве, — но това е страх от неговото отсъствие, от загубата му като близък приятел.

— Идеята определено не ми допада — отговаря тя. — Но за това ще мисля, когато му дойде времето. Сигурен ли си, че не искаш да ми кажеш нещо?

Артър отривисто поклаща глава.

— Значи си на позицията „времето ще покаже“?

— Да, струва ми се. Защо?

— Скъпа Кони, отношението ти към вечността е типично английско.

— Колко странна мисъл.

Кони се усмихва и темата едва ли ще я отблъсне. Все пак Артър се колебае откъде да започне.

— Когато бях още хлапак в Стоунихърст, имах един приятел на име Партридж. Малко по-млад от мен. Биваше го на крикет. Обичаше да ме тормози с теологични спорове. Избираше примери от най-нелогичните църковни доктрини и ме караше да ги оправдавам.

— Значи е бил атеист?

— Ни най-малко. Беше по-голям католик, отколкото съм бил аз когато и да било. Но се опитваше да ме убеди в църковните истини, като спореше с тях. Тактиката не излезе успешна.

— Интересно какво ли е станало с Партридж.

Артър се усмихва.

— Днес е карикатурист в „Пънч“.

Той млъква за малко. Не, трябва да говори открито. В края на краищата това е неговият стил.

— Много хора — повечето — изпитват ужас от смъртта, Кони. В това отношение не са като теб. Но също като теб имат типично английско отношение. Времето ще покаже, ще мислим, когато му дойде времето. Но нима това намалява страха? Нима несигурността не го подсилва? И какъв е смисълът на живота, щом не знаеш какво става после? Как можеш да осмислиш началото, ако не знаеш какъв е краят?

Кони се пита накъде бие Артър. Тя обича своя едър, великодушен и буен брат. Представя си го като смес от шотландска практичност и ирландски огън.

— Както казах, вярвам в каквото ни учи църквата — отговаря тя. — Не виждам алтернатива. Освен атеизма, който е безплоден, потискащ и води към социализъм.

— А какво мислиш за спиритизма?

Тя знае, че Артър от години се занимава със свръхестественото. Злите езици подмятат клюката зад гърба му.

— Струва ми се, че не му вярвам, Артър.

— Защо? — пита той и се надява Кони да не прояви същия снобизъм.

— Защото според мен е измама.

— Права си — отговаря той за нейна изненада. — Повечето спиритисти са мошеници. На един истински пророк винаги са се падали хиляди фалшиви — както е било и по времето на Исус Христос. Има измами, има заблуди, има дори съзнателни престъпления. Някои твърде съмнителни типове мътят водата. И жени, принуден съм да добавя.

— Значи е точно както смятам.

— И изобщо не е добре обяснено. Понякога си мисля, че светът се дели на хора, които са имали свръхестествени преживявания, но не могат да пишат, и такива, които могат да пишат, но не са имали свръхестествени преживявания.

Кони не отговаря; не й допада логичният извод от това изречение, увиснал над масата пред нея.

— Но аз казах „повечето“, Кони. Само „повечето“ спиритисти са измамници. Ако посетиш златна мина, нима я заварваш препълнена със злато? Не. Повечето — почти всичко — е обикновена скала, укриваща частици метал. Трябва да търсиш златото.

— Не вярвам на метафори, Артър.

— Аз също. Аз също. Затова не вярвам и на религията, която е най-голямата метафора на този свят. Отказал съм се от сляпата вяра. Мога да приема само чистата бяла светлина на истината.

Кони изглежда озадачена.

— Целият смисъл на медиумните изследвания — обяснява той — е да се елиминират и разобличат измамниците. Да остане само онова, което може да се потвърди по научен път. Елиминираш ли невъзможното, онова, което остава, е истината, колкото и невероятно да звучи. Спиритизмът не иска от нас да скочим в тъмното или да мислим, преди да е дошло времето.

Кони вече наближава до пределите на познанията си.

— Значи е като теософията?

— Не е като теософията. В крайна сметка теософията е просто поредната религия. Както казах, вече съм се отказал от сляпата вяра.

— А къде остават раят и адът?

— Помниш ли какво ни казваше мама? „Носете фланеленото бельо на голо и не вярвайте във вечното наказание.“

— Значи всички отиват в рая? И праведници, и грешници? Тогава какъв стимул…

Артър я прекъсва. Има чувството, че отново е в пансиона и се опитва да спори с Толи.

— Не е задължително духовете ни да постигнат умиротворение, когато преминем в отвъдното.

— А Бог и Исус? Не вярваш ли в тях?

— Вярвам, разбира се. Но не такива, каквито ги представя една църква, която от векове живее в духовна и интелектуална поквара. И която иска последователите й да се откажат от собствения си разум.

Кони вече се чувства напълно объркана и не знае дали не трябва да се засегне.

— В какъв Исус вярваш тогава?

— Ако погледнеш какво казва в действителност Библията, ако пренебрегнеш начина, по който текстът е бил изменен и погрешно тълкуван, за да обслужва волята на утвърдените църкви, става напълно ясно, че Исус е бил изключително добре обучен медиум. Най-близките му апостоли, особено Петър, Яков и Йоан, очевидно са били избрани заради спиритическите си способности. Библейските чудеса са просто — е, думата „просто“ не е най-подходяща — примери за свръхестествените способности на Исус.

— Възкресението на Лазар? Нахранването на петте хиляди?

— Има медицински медиуми, които твърдят, че виждат през телесната обвивка. Има медиуми, които твърдят, че прехвърлят предмети през времето и пространството. Ами Петдесетница, когато Божият ангел слязъл и всички заговорили на чужди езици? Какво друго е това, освен спиритичен сеанс? Никога не съм срещал по-точно описание.

— Значи сега изповядваш ранното християнство, Артър?

— Ами Жана д’Арк? Тя очевидно е била велик медиум.

— И тя ли?

Той почва да подозира, че Кони го взима на подбив — би било точно в неин стил; това обаче не го затруднява, а напротив, улеснява обясненията.

— Представи си го така, Кони. Нека имаме сто медиуми. Нека деветдесет и девет от тях са измамници. Това означава, че един е истински, нали? А има ли един истински, има ли автентични психични явления, осъществени чрез него, всичко е доказано. Докажем ли истината веднъж, тя ще е доказана за всекиго и навеки.

Кони е малко объркана, че брат й внезапно почва да говори в множествено число.

— Каква истина?

— Оцеляването на духа след смъртта. Трябва ни само един истински случай и ще го докажем за цялото човечество. Нека ти разкажа нещо, което се случи преди двайсет години в Мелбърн. Навремето беше добре документирано. Двама млади братя излезли в залива с лодката си. На кормилото седял опитен кормчия. Времето било хубаво, но уви, те така и не се завърнали. Баща им бил спиритист и след два дни без никаква вест той се обърнал към един известен медиум с молба да се опита да ги открие. Медиумът взел някои вещи на братята и чрез психометрия успял да проследи тяхното придвижване. Последното, което видял, било, че лодката им се е пробила и се мята безпомощно. Изглеждало, че ги чака неминуема гибел. Виждам как ме гледаш, Кони, и знам какво си мислиш — че и без медиум би могла да го кажеш. Но почакай. Два дни по-късно провели нов сеанс със същия медиум и двете момчета, които били обучени в духовното знание, се отзовали веднага. Извинили се на майка си, която не искала да отплават, после разказали как лодката се преобърнала и двамата се удавили. Съобщили, че сега са в състояние на радост и просветление, точно както проповядвал баща им. И дори повикали моряка, който загинал заедно с тях, да каже няколко думи. Към края на контакта едното момче разказало, че голяма риба откъснала ръката на брат му. Медиумът попитал дали е била акула, а момчето отговорило, че никога не е виждало такава огромна акула. Всичко това било записано и вестниците публикували част от него. Сега чуй продължението. Няколко седмици по-късно на петдесет километра от онова място уловили огромна акула от рядък дълбоководен вид, напълно непозната за рибарите, които я хванали. В утробата й открили кости от човешка ръка. А също тъй часовник, монети и други вещи, принадлежащи на момчето. — Той млъква за миг. — Е, Кони, какво ще кажеш?

Кони се замисля. Би казала, че брат й смесва религията със своята страст да подрежда нещата. Вижда проблем — смъртта — и търси начин да го разреши; просто си е такъв. Мисли си още, че спиритизмът на Артър е свързан по някакъв начин — макар да не знае точно какъв — с неговата обич към рицарската романтика и вярата му в златния век. Но избира за възраженията си по-конкретна основа.

— Ще кажа, скъпи ми братко, че това е чудесна история и ти си чудесен разказвач, както всички знаем. Мисля обаче, че преди двайсет години не съм била в Мелбърн. И ти също.

Артър няма нищо против недоверието й.

— Кони, логиката ти е безупречна, а това е първата стъпка към спиритизма.

— Не вярвам да ме убедиш, Артър.

Кони има чувството, че Артър току-що й е разказал преправен вариант на историята за Йона и кита — макар и с по-злополучни жертви, — ала за да приеме каквото и да било въз основа на подобна приказка, ще е нужна точно толкова сляпа вяра, колкото са проявили и първите слушатели на историята за Йона. Църквата поне предлага метафора. Артър не обича метафорите, затова вижда притча и решава да я приеме буквално. Сякаш притчата за житото и плевелите се свежда до обикновен земеделски съвет.

— Кони, ами ако умре някой, когото познаваш и обичаш? Ако след това този човек се свърже с теб, разговаря с теб, спомене нещо, което знаете само двамата, някаква дребна интимна подробност, която не може да се разкрие чрез мошеничество?

— Артър, и за това ще мисля, когато му дойде времето.

— Ех, Кони, каква си ми англичанка. Времето ще покаже, времето ще покаже. Не и за мен. Аз държа на незабавното действие.

— Винаги си бил такъв, Артър.

— Ще ни се присмиват. Каузата е велика, но борбата няма да бъде честна. Очаквай да видиш брат си подложен на присмех. И все пак помни: трябва ни само един случай. Един случай и всичко е доказано. Извън всяко съмнение. Доказано безспорно и по научен път. Запомни това, Кони.

— Артър, чаят ти съвсем изстина.

И тъй, годините постепенно се трупат. Минали са дванайсет, откакто Туй се разболя, осем, откакто той срещна Джийн. Туй си остава все тъй жизнерадостна, не усеща болки и Артър е сигурен, че не подозира за тихата конспирация около нея. Джийн живее все в същия апартамент, упражнява гласа си, ходи на лов, яздейки кон, посещава Ъндършоу с придружители и Мейсънгил без такива; неуморно твърди, че е доволна от това, което има, защото сърцето й не желае друго, а годините на женската плодовитост я отминават една подир друга. Мама си остава негова опора, негов изповедник, негова утеха. Нищо не се променя. Може би няма и да се промени, додето един ден натоварването не го удари в сърцето и той просто не рухне мъртъв. Няма изход, това е най-ужасното в цялото положение; или по-скоро всеки примамлив изход носи надписа „Мъка“. В „Шахматно списание на Ласкер“ Артър вижда една позиция, наречена цугцванг, при която играчът не може да премести никоя фигура, без да влоши още повече застрашеното си положение. Точно така се чувства сега.

От друга страна, животът на сър Артър, както го виждат повечето хора, е превъзходен. Рицар на кралството, личен приятел на краля, защитник на империята и заместник на главния съдия в Съри. Човек, търсен от всички страни. Една година го канят за конкурса „Силен мъж“, организиран в Албърт Хол от видния гимнастик мистър Сандоу. В журито са сър Артър и скулпторът Лос, а Сандоу лично поема ролята на съдия. Осемдесет състезатели на групи по десет демонстрират мускули пред претъпканата зала. Осемдесетте препаски от леопардова кожа намаляват на двайсет и четири, после на дванайсет, на шест и накрая остава финалната тройка. Тримата финалисти са великолепни образци на мъжественост, но единият е малко нисък, а другият малко тромав и журито присъжда титлата заедно с ценна златна статуетка на състезателя Мъри от Ланкашър. Сетне в подбрана компания съдиите получават и своята награда — среднощна вечеря с шампанско. Прибирайки се в полунощ, сър Артър забелязва Мъри да крачи пред него, пъхнал статуетката небрежно под мишница. Настига го, поздравява го още веднъж и като вижда, че си има работа с обикновено селско момче, го пита къде възнамерява да пренощува. Мъри признава, че е без пукната пара, има само обратен билет до Блакбърн и смята да се разхожда по пустите улици, докато дойде време за влака му. Тогава Артър отвежда младежа в хотел „Морли“ и заръчва на персонала да се грижи за него. На другата сутрин заварва Мъри весело и царствено да командва от леглото си цяла армия стреснати камериерки и сервитьори, а наградата блести на възглавницата до него. Това изглежда истинско олицетворение на щастлив завършек, но не то остава в ума на Артър. Той помни друго — човека, крачещ самотен пред него, човека, спечелил голяма награда и всеобщи овации, човека със златна статуетка под мишница, но без пукната пара в джоба, който възнамерява да се скита до зори под светлината на газовите фенери.

Животът на писателя Конан Дойл сякаш също върви като по вода. Той е прекалено опитен и енергичен автор, за да страда от липса на вдъхновение повече от ден-два. Измисля история, проучва, планира и накрая сяда да пише. Наясно е със задълженията на автора: първо, да бъде четивен, второ — интересен и трето — изобретателен. Познава способностите си и разбира, че в крайна сметка истинският господар е читателят. Ето защо Шерлок Холмс бива съживен — позволено му е да се измъкне от Райхенбахския водопад благодарение на неговите познания за екзотичните японски бойни хватки и способността да се катери по отвесни скали. Щом американците настояват да платят пет хиляди долара за половин дузина нови истории — и в замяна искат правата само за своята страна, — то какво друго да стори доктор Конан Дойл, освен да вдигне ръце и да се примири с факта, че в обозримото бъдеще ще си остане прикован към детектива? А Холмс му носи и други награди: Единбургският университет го избира за почетен доктор по литература. Може никога да не стане велик като Киплинг, но докато минава с почести през родния си град, той се чувства съвсем удобно в академичните одежди; а още по-удобно се чувства — нека си го признае — като заместник главен съдия на Съри.

Има и четвърти живот, в който не е нито Артър, нито сър Артър, нито доктор Конан Дойл; живот, където името няма значение, както са без значение богатството, рангът, почестите и телесната обвивка; светът на духа. Чувството, че е роден за още нещо, се засилва с всяка година. Не е лесно; няма и да бъде. Не е като да встъпи в някоя от общоприетите религии. То е нещо ново, опасно и безкрайно важно. Ако решиш да станеш индуист, обществото ще те сметне по-скоро за ексцентрик, отколкото за смахнат. Но ако си готов да отвориш сърцето си за света на спиритизма, тогава трябва да си готов и да изтърпиш подигравките и евтините парадокси, с които пресата заблуждава обществото. Но колко струват присмехулниците, циниците и долнопробните драскачи пред хора като Крукс, Майърс, Лодж и Алфред Ръсел Уолас?

Науката смело крачи напред и ще прегази както винаги присмехулниците. Кой би повярвал някога в радиовълните? Кой би повярвал в рентгеновите лъчи? Кой би повярвал в аргона, хелия, неона и ксенона — все открити през последните години? Невидимото и неосезаемото, скрито само на косъм под повърхността на реалното, става все по-видимо и осезаемо. Светът и неговите полуслепи обитатели най-сетне почват да проглеждат.

Ето например Крукс. Какво казва Крукс? „Невероятно, но истина.“ Човекът, на чиито трудове във физиката и химията се възхищава цял свят заради тяхната прецизност и истинност. Човекът, който откри талия, който години наред изучаваше свойствата на разредените газове и редките елементи. Кой би могъл да даде по-добро мнение за този също тъй разреден свят, тази нова територия, недостъпна за плитките умове и кабинетните духове? Невероятно, но истина.

А сетне Туй умира. Минали са тринайсет години, откакто се разболя, девет, откакто Артър срещна Джийн. Сега, през пролетта на 1906 година, тя започва да изпада в кротък делириум. Сър Дъглас Пауъл незабавно застава до леглото й — по-блед, по-плешив, но все тъй любезен пратеник на смъртта. Този път няма шанс за възстановяване и Артър трябва да се подготви за онова, което му предсказваха толкова отдавна. Започва бдението. В Ъндършоу замлъква тракането на еднорелсовата железница, стрелбището опустява, мрежата е свалена от корта за целия сезон. Туй все така не усеща болки, остава все така безметежна, докато цветята на ранното лято заменят пролетните букети в стаята й. Постепенно потъва във все по-дълги периоди на бълнуване. Туберкулозата стига до мозъка; лявата страна на лицето и тялото й е частично парализирана. „Подражание на Христос“ лежи неразгърната; Артър непрестанно е до съпругата си.

Към края тя го разпознава. Казва му „Бог да те благослови“ и „Благодаря, скъпи“, а когато той я повдига в леглото, прошепва: „Вече съм пътничка.“ Когато юни отстъпва място на юли, вече по всичко личи, че умира. В самия ден Артър пак е до нея; Мери и Кингсли гледат изплашени и смутени, малко засрамени заради парализираното наполовина лице на майка си. Чакат безмълвно. В три часа сутринта Туй издъхва, стискайки ръката на Артър. Тя е на четирийсет и девет, Артър на четирийсет и седем. Той остава в стаята дълго след смъртта й; застанал до тялото си повтаря, че е сторил всичко възможно. Знае, че това безжизнено тяло върху леглото не е всичко, което остава от Туй. Тази бяла восъчна вещ е само нещо, което тя е напуснала.

През следващите дни заедно с трескавите вълнения на опечален съпруг Артър изпитва и чувството за достойно изпълнен дълг. Туй е погребана като лейди Дойл под мраморен кръст в Грейшот. Сипят се съболезнователни послания от велики и обикновени люде; от кралски особи и прости камериерки, от колеги писатели и от широката читателска публика, от лондонски клубове и от гарнизони в най-далечните кътчета на империята. Отначало Артър е трогнат и впечатлен от съболезнованията, но когато те продължават да идват, постепенно го обзема смут. Какво точно е сторил, та да заслужи тъй дълбоки чувства и породилата ги почит?

Тия прояви на искрено вълнение го карат да се чувства лицемер. Туй беше най-нежната спътница в живота, която би могъл да желае един мъж. Той си спомня как й показваше военните трофеи по крайбрежния булевард; вижда я как гризе сухар в Кралската фабрика за провизии; как танцуват около кухненската маса, докато е в напреднала бременност с Мери; как я извежда из заснежената Виена; как я загръща с одеяло в Давос и как маха с ръка на полегналата й фигура върху верандата на египетския хотел, преди да запрати топката за голф през пясъците към най-близката пирамида. Спомня си усмивката и добрината й; но си спомня и друго — от години не би могъл да се закълне с ръка на сърцето, че я обича. Не само откакто срещна Джийн, а и преди това. Обичаше я, доколкото е възможно, като се има предвид, че всъщност не я обичаше.

Знае, че трябва да посвети следващите дни и седмици на децата си, защото така постъпва един скърбящ баща. Кингсли е на тринайсет, а Мери на седемнайсет — сега възрастта им го изненадва. Една част от него е спряла времето в деня и годината, когато срещна Джийн — деня, когато сърцето му изведнъж оживя и същевременно изпадна в летаргия. Трябва да привиква с мисълта, че децата му скоро ще бъдат възрастни хора.

Ако се нуждае от някакво потвърждение за това, Мери скоро му го поднася. Докато пият следобеден чай няколко дни след погребението, тя казва с изненадващо зрял глас:

— Татко, когато умираше, мама каза, че трябва да се ожениш повторно.

Артър едва не се задавя с парче кейк. Усеща как лицето му пламва, гърдите му се стягат; може би сърдечният удар най-сетне го е застигнал.

— Боже мой, тъй ли?

Туй определено не е засягала тази тема пред него.

— Да. Е, не съвсем. Тя каза… — Мери млъква за миг, докато в главата на баща й громоли хаотичен шум, а стомахът му се свива на топка. — Каза да не се сърдя, ако се ожениш повторно, защото тя би искала да го направиш.

Артър не знае какво да мисли. Дали му е заложен капан, или няма нищо подобно? Дали Туй все пак не е подозирала? Дали е споделяла с дъщеря си? В най-общ смисъл ли е говорила или конкретно? През последните девет години е живял непрестанно в тъй страшна несигурност, че едва ли би понесъл още.

— А тя… — Артър се опитва да говори шеговито, макар да знае, че това не е верният тон, просто защото верен тон няма. — Имаше ли конкретна кандидатура предвид?

— Татко!

Мери очевидно е шокирана както от самата мисъл, така и от тона му.

Разговорът преминава към по-безопасни теми. Но остава с Артър през следващите дни, докато той носи цветя на гроба на Туй, докато стои покрусен в нейната опустяла стая, докато заобикаля бюрото си отдалеч, защото открива, че няма сили да гледа съболезнователните писма, изпълнени с истински чувства, които продължават да идват. Девет години предпазваше Туй от истината за Джийн; девет години се мъчеше да не й причини и един миг страдание. Но може би тия две желания са — и винаги са били — несъвместими. Той охотно признава, че не е познавач на жените. Разбира ли една жена, когато си влюбен в нея? Да, той мисли така, вярва, сигурен е, защото Джийн го разбра в онази слънчева градина още преди самият той да усети. А ако е тъй, то разбира ли жената кога вече не я обичаш? Разбира ли кога си се влюбил в друга? Преди девет години той въвлече всички около себе си в съзаклятие, за да опази Туй; но може би в крайна сметка целта е била да опази единствено себе си и Джийн. Може би всичко е било изцяло себично и Туй е прозряла измамата; може би е знаела през цялото време. Мери дори не подозира какъв товар носи простичкото послание на майка й, но сега Артър го усеща върху плещите си. Може би Туй е знаела от самото начало, гледала е от смъртното си легло жалките манипулации на Артър с истината, разбирала е и се е усмихвала на всяка долнопробна лъжа на съпруга си, представяла си го е как прелюбодейства долу по телефона. Сигурно се е чувствала безсилна да протестира, защото вече не можеше да му бъде жена в пълния смисъл на думата. Ами ако — тук подозренията му стават още по-мрачни, — ами ако още отначало е разбрала истинската роля на Джийн и се е досетила за останалото? Ами ако се е чувствала задължена да посреща Джийн в Ъндършоу, представяйки си в същото време, че тя е любовница на Артър?

С цялата си мощ и проницателност умът на Артър продължава напред. Разговорът му с Мери придобива далеч по-широки мащаби, отколкото е допускал в началото. Сега осъзнава — смъртта на Туй няма да сложи край на неговите измами. Защото Мери не бива никога да узнае, че през тия девет дълги години е бил влюбен в Джийн. Нито пък Кингсли. Казват, че момчетата често приемат предателството към майка си много по-тежко, отколкото момичетата.

Артър си представя как ще издебне подходящ момент, как ще обмисли думите, после ще се изкашля и ще се помъчи да заговори тъй, сякаш — сякаш какво? — сякаш сам не може да повярва на онова, което се готви да изрече.

— Мери, скъпа, нали помниш какво каза майка ти, преди да умре? Че е възможно някой ден да се оженя повторно. Е, трябва да ти съобщя, че за моя собствена изненада тя ще се окаже права.

Дали наистина ще изрече подобни думи? И ако да — то кога? Преди да отмине годината? Не, разбира се, не. Ами догодина, по догодина? След колко време е разрешено на опечаления вдовец да се влюби отново? Той знае общественото мнение по въпроса, но какво чувстват децата — и най-вече неговите деца?

После си представя въпросите на Мери. Коя е тя, татко? О, мис Леки. Запознахме се, когато бях съвсем малка, нали? И после я срещахме непрестанно. След това почна да идва в Ъндършоу. Все си мислех, че вече трябваше да се е омъжила. Имаш късмет, че е свободна. На колко години е? Трийсет и една? И е подходяща партия, нали, татко? Чудя се как никой не я е поискал. А ти кога разбра, че я обичаш?

Мери вече не е дете. Едва ли би заподозряла баща си в лъжа, но ще забележи и най-дребното несъответствие в неговата версия. Ами ако се обърка? Артър презира онези, които умеят да лъжат, които организират емоционалния си живот — и дори брака си — върху сметките докъде може да им се размине, които подхвърлят ту полуистини, ту отявлени лъжи. Винаги е подчертавал категорично, че на децата трябва да се казва истината; сега му се налага да играе ролята на жалък лицемер. Трябва да се усмихва, да демонстрира плаха радост, да се прави на изненадан, да скалъпи сладникавата история как се е влюбил в Джийн Леки и да поднесе тази лъжа на собствените си деца, а сетне да я крепи, додето е жив. И да моли за същото всички останали.

Джийн. Както е редно, тя не дойде на погребението; изпрати съболезнователно писмо, а около седмица по-късно Малкълм я докара от Кроубъро. Срещата не бе от най-леките. Когато пристигнаха, Артър откри, че не може да я прегърне пред брат й, затова инстинктивно й целуна ръка. Погрешен жест — в него имаше нещо едва ли не закачливо — и неловкото настроение дълго не се разсея. Както можеше да се очаква, тя се държа безупречно; Артър обаче беше напълно объркан. Когато Малкълм тактично излезе да разгледа градината, Артър почна отчаяно да се оглежда наоколо в търсене на съвет и подкрепа. Но от кого? От Туй, поставена зад своя чаен сервиз? Не знаеше какво да каже и затова използва скръбта като параван за своята непохватност, за липсата на радост от възможността да види лицето на Джийн. Изпита облекчение, когато Малкълм най-сетне се върна от измислената си градинарска експедиция. Малко по-късно двамата си тръгнаха, а Артър се почувства напълно съсипан.

Триъгълникът, в който тъй дълго живееше — мъчително, но безопасно, — вече е счупен и новата геометрия го плаши. Дълбоката скръб отшумява, обзема го летаргия. Той броди из земите на Ъндършоу и има чувството, че ги е планирал някой непознат преди много години. Посещава конете си, но не заръчва да ги оседлаят. Всеки ден ходи до гроба на Туй и се връща изнемощял. Представя си как тя го утешава, уверява го, че независимо от истината винаги го е обичала и сега му прощава; ала му се струва суетно и себично да иска подобно нещо от една покойница. Дълги часове седи в кабинета си, пуши и гледа блестящите кухи трофеи, спечелени от един спортист и преуспял писател. Всички тия дрънкулки изглеждат безсмислени пред смъртта на Туй.

Оставя цялата си кореспонденция в ръцете на Уд. Секретарят му отдавна се е научил да имитира подписа на своя работодател, посвещенията, характерните изрази, дори убежденията му. Нека за малко той стане сър Артър Конан Дойл — собственикът на името не го желае в момента. Уд има правото да отваря всички писма и да ги изхвърля или да отговаря по свое усмотрение.

Артър няма енергия; почти не се храни. Да изпитва глад точно сега би било просто чудовищно. Ляга си, но не може да спи. Няма болестни симптоми, само общо и тежко неразположение. Консултира се със своя стар приятел и медицински съветник Чарлс Гибс, който се грижи за него още от Южна Африка. Гибс му казва, че е и всичко, и нищо; с други думи — нерви.

Скоро обаче не са само нервите. Има проблеми и с червата. Това поне Гибс може да установи, но не и да излекува. Някакъв микроб трябва да се е вмъкнал в организма му в Блумфонтейн или из африканските пущинаци и си е останал там, изчаквайки да го атакува, когато е най-слаб. Гибс му предписва сънотворни. Нищо обаче не може да стори срещу другия микроб, върлуващ из организма на пациента му, който е също тъй непобедим; микробът на вината.

Артър винаги си е въобразявал, че дългото боледуване на Туй ще го подготви някак за нейната смърт. Винаги си е въобразявал, че след това скръбта и вината ще са по-ясно очертани, по-определени, по-категорични. А вместо това те сякаш са като времето, като облаци, непрестанно придобиващи нови форми под напора на безименни и непредсказуеми ветрове.

Знае, че трябва да се стегне, но не намира сили; в края на краищата това би означавало пак да лъже. Първо, да увековечи, да запише в историята старата лъжа за преданата си съпружеска обич към Туй; сетне да подготви и разпространи новата лъжа как Джийн донесла ненадейна разтуха за сърцето на скърбящия вдовец. Мисълта за тази нова лъжа го отвращава. В летаргията поне има истина: изтощен, с болки в стомаха, едва тътрещ нозе от стая до стая, той поне не заблуждава никого. Само че и това не е вярно: всички обясняват състоянието му с тежката скръб.

Той е лицемер; той е измамник. В някои отношения винаги се е чувствал измамник и колкото по-знаменит става, толкова повече се усилва това усещане. Възхваляват го като велик мъж на епохата, но макар да взима дейно участие в обществените дела, сърцето не го влече натам. Всеки нормален съвременен мъж не би се поколебал да направи Джийн своя любовница. Така постъпват днес дори и в най-висшите кръгове, както е виждал неведнъж. Но неговият морален живот намира по-благодатна почва в далечния четиринайсети век. А духовният му живот? Кони го смяташе за ранен християнин. Той предпочита да си мисли, че мястото му е в бъдещето. Двайсет и първи век, двайсет и втори? Зависи кога дремещото човечество ще се събуди и ще се научи да използва очите си.

А сетне мислите му се плъзват още по-надолу по наклонената плоскост. След девет години копнеж по невъзможното — или усилия да го потисне — вече е свободен. Още утре сутрин може да се ожени за Джийн без други последствия, освен мърморенето на селските моралисти. Но копнежът по невъзможното постепенно се е превърнал в светиня. След като е вече възможно, знае ли той колко и какво точно иска? Не, дори и сега не знае. Сякаш сърдечните му мускули, претоварвани тъй отдавна, внезапно са се превърнали в разпокъсани ластици.

Веднъж бе чул на чаша портвайн историята за един женен мъж, който си имал постоянна любовница. Жената била от добро потекло, несъмнено достойна да се омъжи за него, и се очаквало някой ден да стане точно така. Най-сетне съпругата починала и след няколко седмици вдовецът наистина се оженил повторно. Само че не за любовницата, а за млада жена с по-ниско обществено положение, която срещнал няколко дни след погребението. По онова време Артър оцени тази постъпка като двойна измяна — спрямо съпругата, след това спрямо любовницата.

Сега осъзнава колко лесно се случват тия неща. През разпокъсаните месеци след смъртта на Туй той почти не общува с външния свят, а от редките запознанства запазва само неясни спомени. И все пак — дори като се има предвид, че не разбира жените — някои представителки на нежния пол флиртуват с него. Не, това звучи вулгарно и нечестно; но несъмнено гледат с други очи този знаменит автор, този рицар на кралството, вече останал вдовец. Способен е да си представи как опънатият ластик може изведнъж да се скъса, как наивността на някое младо момиче или дори парфюмираната усмивка на някоя кокетка ненадейно ще прониже сърцето, загубило временно усещането за дългата тайна връзка. Разбира поведението на изменника. Нещо повече — вижда предимствата. Ако си позволиш да се влюбиш от пръв поглед, поне слагаш край на лъжите: не се налага да изваждаш на показ своята тайна обич и да я представяш за неотдавна срещната приятелка. Не се налага да лъжеш децата си, докато си жив. Колкото до новата съпруга, казваш им: да, знам как ви се струва, знам, че никога няма да запълни пустотата, ала все пак внесе малко радост и утеха в сърцето ми. Търсената прошка може и да не дойде веднага, но поне положението няма да е толкова сложно.

* * *

Отново се среща с Джийн, веднъж в компания и веднъж насаме; и в двата случая се чувстват все тъй неловко. Той очаква сърцето му да затупти отново — не, заповядва му да затупти, — а то отказва да се подчини. Толкова е свикнал да командва мислите си, да ги стяга и насочва накъдето трябва, че е потресен, когато не може да стори същото с по-нежните чувства. Джийн изглежда възхитителна както винаги, само че нейната възхитителност не поражда обичайната реакция. Сякаш го е поразила някаква сърдечна импотентност.

В миналото Артър неведнъж е облекчавал душевните мъки чрез физическо натоварване; ала сега не изпитва желание да язди, да се фехтова, да удря топка за крикет, голф или тенис. Може би ако имаше начин да се пренесе мигновено в някоя висока, заснежена алпийска долина, леденият вятър би разпръснал нездравите миазми, обгърнали душата му. Но това изглежда невъзможно. Някогашният Артър, онзи Sportesmann, който донесе норвежките си ски в Давос и прекоси прохода Фурка заедно с братя Брангер, сякаш отдавна си е заминал, отдавна е изчезнал от поглед отвъд планината.

Когато това духовно пропадане най-сетне свършва, когато треската в ума и вътрешностите му поотслабва, той се опитва да разчисти в главата си място за простички мисли. Ако човек не може да каже какво иска, тогава трябва да разбере какво е длъжен да стори. Ако желанието стане твърде объркано, осланяй се на дълга. Така постъпваше с Туй, така трябва да постъпи и с Джийн. Девет години я обичаше с безнадежден копнеж; подобно чувство не може да изчезне току-така; значи трябва да изчака завръщането му. А дотогава трябва да прекоси необятното мочурище Гримпен, където от всички страни ями, покрити със зеленикава пяна, и зловонни тресавища заплашват да сграбчат човека и да го погълнат завинаги. За да набележи маршрута си, ще се нуждае от всичко научено досега. В мочурището имаше тайни знаци — туфи трева и пръти, забити на най-важните места, — които да изведат посветения към твърда почва; същото е и когато човек се загуби в морално тресавище. Честта сочи пътя. През изминалите години честта го учеше как да постъпва; сега пак тя трябва да му каже накъде да тръгне. Честта го обвързва с Джийн както преди го обвързваше с Туй. От сегашното разстояние не може да разбере дали някога пак ще бъде истински щастлив; ала знае, че за него няма щастие там, където отсъства честта.

Децата са на училище; къщата е безмълвна; ветровете оголват дърветата; ноември си отива. Както му обещаваха, Артър се чувства малко по-стабилен. Една сутрин влиза в кабинета на Уд да погледне кореспонденцията. Получава средно по шейсет писма на ден. През последните месеци Уд се е видял принуден да разработи система: той лично поема всички отговори, за които може да вземе непосредствено решение; писмата, изискващи мнението или решението на сър Артър, се слагат върху голям дървен поднос. Ако до края на седмицата неговият работодател не е намерил време или желание да ги прегледа, Уд се справя както може.

Днес върху подноса има малък пакет. Артър неохотно изсипва съдържанието му. Придружителното писмо е закрепено с карфица за папка с изрезки от вестник „Арбитър“. Артър не го е чувал досега. Може би е издание за крикет. Не, по розовия шрифт си личи, че е скандално вестниче. Той поглежда подписа на писмото. Името не му говори абсолютно нищо: Джордж Ейдълджи.

Бележки

[1] Символ в герба на графство Стафорд. Според легендите навремето един полицейски началник използвал този троен възел, за да обеси наведнъж трима престъпници. — Б.пр. ↑

[2] Чърч Арми — евангелистка благотворителна организация, свързана с англиканската църква. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джулиан Барнс Артър & Джордж (2)

Метаданни

Данни

Артър & Джордж

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втораНачало с край

Джордж

Артър

Джордж

Артър

Джордж

Артър

Джордж & Артър

Джордж

Камбъл

Джордж

Камбъл

Джордж

Камбъл

Джордж

Джордж

СЕДЕМ ГОДИНИ ЗАТВОР

УБИЕЦЪТ НА ДОБИТЪК ОТ УАЙЪРЛИ ОСЪДЕН

ЗАТВОРНИКЪТ ОСТАВА НЕВЪЗМУТИМ

ЖЕЛЕЗОПЪТНА КАТАСТРОФА В ЙОРКШЪР

Два влака се сблъскват в тунел

Един убит, 23 ранени

СТРАХОВИТОТО ПРЕЖИВЯВАНЕ НА ЕДИН МЪЖ ОТ БЪРМИНГАМ

Артър

Джулиан Барнс
Артър & Джордж (2)

Част втора
Начало с край