Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy of Ashes: The History of the CIA, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Тим Уайнър

Заглавие: Наследство от пепелища

Преводач: Борис Шопов

Издание: първо

Издател: Оксиарт

Година на издаване: 2009

Тип: документалистика

Националност: американска

Печатница: „Багра“

Редактор: Татяна Рашкова

Коректор: Виолета Борисова

ISBN: 9789547040242

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4985


На Кейт, Ема и Руби

Няма тайни, които времето да не разкрие.

Жан Расин, „Британик“ (1669 г.)

Въведение

Наследство от пепелища е хроника за първите шейсет години на Централното разузнавателно управление. Тя описва как най-могъщата страна в историята на западната цивилизация не е успяла да създаде първокласна шпионска служба. Този провал представлява заплаха за националната сигурност на Съединените щати.

Разузнаването е тайна дейност, насочена към разбирането или променянето на това, което става в чужбина. Президентът Дуайт Д. Айзенхауер го нарече „противна, но жизнена необходимост“. Държава, която иска да упражнява силата си извън своите граници, е длъжна да вижда отвъд хоризонта, да знае какво се задава, да предотвратява атаките срещу народа си. Тя трябва да предусеща изненадата. Без силна, умна, наблюдателна разузнавателна служба и президентите, и генералите могат да ослепеят и осакатеят. Но по време на цялата си история като свръхсила Съединените щати не са имали такава служба.

Историята, написал е Едуард Гибън в Упадъкът и падението на Римската империя, не е „нищо повече от списък на престъпленията, безумията и нещастията на човешкия род“. Аналите на Централното разузнавателно управление съдържат безумие и нещастие покрай проявите на храброст и ловкост. Те са изпълнени с ефимерни успехи и дълготрайни провали зад граница. Белязани са от политически битки и борби за власт у дома. Триумфите на Управлението са спестили известно количество кръв и пари. Грешките му са пропилявали и двете. Те се оказаха фатални за легиони от американски войници и чужди агенти; за около 3000 американци, които загинаха в Ню Йорк, Вашингтон и Пенсилвания на 11 септември 2001 г.; и за още 3000, които са загинали оттогава в Ирак и Афганистан. Престъплението с трайни последици беше неспособността на ЦРУ да изпълни централната си задача: осведомяването на президента за ставащото в света.

Съединените щати нямат никакво разузнаване, когато започва Втората световна война, и почти никакво няколко седмици след като тя свършва. Лудата треска за демобилизиране оставя пренебрегнати няколкостотинте мъже, които имат вече години опит в света на тайните и волята да продължат битката с новия неприятел. „Всички големи сили, освен Съединените щати притежават от дълго време постоянни разузнавателни служби със световен обхват, докладващи пряко на най-високите нива на техните правителства — уведомява президента Труман през август 1945 г. командирът на военновременната Служба за стратегически операции генерал Уилям Дж. Донован. — Преди сегашната война Съединените щати нямаха външна тайна разузнавателна служба. Никога не са имали, а и сега нямат координирана разузнавателна система.“ Трагичното е, че те все още нямат такава.

Предполагало се е ЦРУ да стане такава система. Но проектът за Управлението е бил импровизирана скица. Той не е бил лек за хроническата американска слабост — че секретността и измамата не са наши силни страни. Колапсът на Британската империя оставя Съединените щати единствената сила, способна да се противопостави на съветския комунизъм, и те непременно трябва да познават враговете, да осигурят предвидливост на президентите и да действат срещу силата със сила, когато ги призоват „да запалят фитила“. Мисията на ЦРУ е преди всичко да предупреждава президента за изненадваща атака, за втори Пърл Харбър.

През 50-те години на XX век редовете на Управлението са попълнени от хиляди патриотични американци. Много от тях са смели и закалени в битки. Някои притежават мъдрост. Малцина наистина познават неприятеля. Когато разбирането не достига, президентите заповядват на ЦРУ да промени хода на историята с тайни акции. „Воденето на политическа и психологическа война в мирно време бе ново изкуство — пише Джералд Милър, някогашен началник на тайните операции на ЦРУ за Западна Европа. — Някои от техниките бяха известни, но липсваха знания и опит.“ Тайните операции на ЦРУ изобщо са били необмислени удари в тъмното. Единственият начин за Управлението следователно е бил да се научи практикувайки — правейки грешки в хода на битката. Тогава ЦРУ скрива провалите си навън, лъжейки президентите Айзенхауер и Кенеди. То лъже, за да запази позициите си във Вашингтон. „Истината е — казва Дон Грег, опитен резидент от времето на Студената война, — че на върха на могъществото си Управлението има голяма репутация и катастрофални резултати.“

Подобно на американското общество Управлението на свой риск се придържа към еретични възгледи по време на Виетнамската война. Подобно на американската преса то открива, че докладите му биват отхвърляни, ако не съответстват на предубежденията на президентите. ЦРУ е мъмрено и презирано от президентите Джонсън, Никсън, Форд и Картър. Нито един от тях не разбира как работи Управлението. Те встъпват в длъжност „с очакването, че разузнаването може да разреши всеки проблем или пък че не може да стори нищо добре, и след това стигаха до противното виждане — забелязва бившият заместник-директор на Централното разузнаване Ричард Дж. Кър. — След това те се отпускаха и се колебаеха от една крайност до друга“.

За да оцелее като институция във Вашингтон, Управлението преди всичко трябва да има достъп до ухото на президента. Но то скоро научава, че е опасно да му се казва това, което той не иска да чуе. Анализаторите на ЦРУ се научават да ходят с ръка върху рамото на другия — като затворници по време на разходка — и да се съобразяват с общоприетата мъдрост. Те схващат погрешно намеренията и способностите на нашите врагове, грешно изчисляват силата на комунизма и подценяват заплахата от тероризма.

Върховната цел на ЦРУ по време на Студената война е да краде съветски тайни чрез набиране на шпиони, но то никога не е имало и един агент със задълбочен вътрешен поглед върху действията на Кремъл. Броят на съветските шпиони, които предоставят важна информация — всичките доброволци, не вербувани агенти, — може да се изброи на пръстите на двете ръце. И всички те са загинали, заловени и екзекутирани от Москва. Почти всички са били предадени от служители на съветския отдел на ЦРУ, шпиониращи за другата страна при президентите Рейгън и Джордж X. У. Буш. При Рейгън Управлението подхваща зле замислени мисии в Третия свят, продавайки оръжия на Иранската революционна гвардия за да финансира на война в Централна Америка, нарушавайки закона и пропилявайки и малкото останало доверие към себе си. По-печалното е, че то не забелязва фаталната слабост на главния си противник.

На машини, а не на хората, се удава да разбират другата страна. И докато шпионската технология разширява хоризонтите си, зрението на ЦРУ става все по-късогледо. Разузнавателните спътници му позволяват да брои съветските оръжия. Те обаче не доставят съдбоносната информация, че комунизмът се разпада. Най-изтъкнатите експерти на ЦРУ никога не виждат врага до момента след края на Студената война. Управлението бе обезкървило Съветите, наливайки милиарди долари под формата на оръжия в Афганистан, за да помогне на съпротивата срещу окупационните части на Червената армия. Това бе епичен успех. Но ЦРУ не разбра, че подкрепяните от него ислямски войни скоро ще се прицелят в Съединените щати, а когато го разбра, не предприе действия. Това беше епохален провал.

Общата цел, която поддържаше единството на ЦРУ по времето на Студената война, се изгуби през 90-те години при президента Клинтън. Управлението все още държеше хора, които се стремяха да разберат света, но редиците им бяха твърде рехави. Все още имаше талантливи служители, които се бяха посветили в служба на Съединените щати в чужбина, но броят им бе твърде малък. ФБР имаше повече агенти в Ню Йорк, отколкото ЦРУ зад граница. В края на века Управлението вече не беше напълно функционираща и независима разузнавателна служба. То се превръщаше във второешелонно подразделение на Пентагона, премисляйки тактиките за битки, които никога не се състояха, а не стратегиите за предстоящата борба. То бе безсилно да предотврати втория Пърл Харбър.

След атаките срещу Ню Йорк и Вашингтон ЦРУ изпрати малка група опитни тайни агенти в Афганистан и Пакистан, за да открият водачите на Ал Кайда. После Управлението загуби ролята си на надежден източник на секретна информация, предавайки на Белия дом фалшиви отчети за съществуването на оръжия за масово поразяване в Ирак. То бе доставило тон доклади, основани на една унция разузнаване. На свой ред президентът Джордж У. Буш и неговата администрация злоупотребиха с Управлението, някога гордо ръководено от баща му, и го превърнаха в полувоенна полицейска сила навън и парализирана бюрокрация в главната му квартира. Буш непреднамерено произнесе политическа смъртна присъда срещу ЦРУ през 2004 г., когато заяви, че Управлението „просто предполага“ относно хода на войната в Ирак. Нито един президент не бе унижавал публично ЦРУ по този начин.

Централното му положение в американското управление приключи с премахването на длъжността на директора на разузнаването през 2005 г. Сега ЦРУ трябва да бъде изградено наново, за да оцелее. Задачата ще отнеме години. Предизвикателството да разбираш света такъв, какъвто е, затрудни три поколения служители на Управлението. Малцина сред новото поколение са овладели сложностите на чуждите страни и още по-малко — политическата култура на Вашингтон. Съответно почти всеки президент, почти всеки Конгрес и почти всеки директор на разузнаването след 60-те години се оказаха неспособни да разберат начина на действие на ЦРУ. Повечето са го оставяли в по-лоша форма от тази, в която са го заварили. Провалите им са предали на бъдещите поколения — по думите на президента Айзенхауер — „наследство от пепелища“. Ние сме отново там, където бяхме преди шейсет години, в състояние на безпорядък.

Наследство от пепелища обяснява как се е случило така, че в момента Съединените щати не разполагат с разузнаването, което ще им трябва за години напред. Книгата се получи от думите, идеите и делата, събрани в картотеките на американските служби за национална сигурност. Те описват какво наистина са казали, искали и правили нашите лидери, когато са употребявали сила навън. Книгата е основана на прочитането ми на повече от 50 000 документа, главно в архивите на ЦРУ, Белия дом и Държавния департамент; на повече от 2000 устни истории на американски разузнавачи, войници и дипломати и на повече от 300 интервюта, проведени от 1987 г. насам със служители и ветерани на ЦРУ, включително десет директори на Централното разузнаване. Обширни бележки допълват текста.

Книгата е достоверна — без анонимни източници, без неподкрепени цитати, без слухове. Това е първата история на ЦРУ, съставена изцяло на базата на отразяване на събития от първа ръка и оригинални документи. По природата си тя е непълна: няма президент, директор и със сигурност няма външен човек, който да знае всичко за Управлението. Следователно написаното тук не е цялата истина, но според възможностите ми не е нищо друго, освен истината.

Надявам се, че то може да послужи като предупреждение. Нито една от исторически съществувалите републики не е издържала повече от триста години и тази нация може да не оцелее дълго като велика сила, докато не открие очите, с които да вижда нещата в света такива, каквито те са. Някога това беше мисията на Централното разузнавателно управление.

Част първа
„В началото ние не знаехме нищо“
ЦРУ при Труман (1945–1953 г.)

1. „Разузнаването трябва да бъде глобално и тоталитарно“

Всичко, което Хари Труман иска, е вестник.

Изстрелян в Белия дом от смъртта на президента Франклин Делано Рузвелт на 12 април 1945 г., Труман не знае нищо за разработването на атомната бомба или за намеренията на съветските си съюзници. Той се нуждае от информация, за да използва властта си.

„Когато поех длъжността[1] — пише той на свой приятел години по-късно, — президентът нямаше средства за координиране на сведенията от целия свят.“ Рузвелт създава Службата за стратегически операции (ССО), командвана от генерал Уилям Дж. Донован, като военновременна разузнавателна служба на САЩ. Но тя не е изградена за постоянно. Когато новото Централно разузнавателно управление се ражда от пепелта й, Труман иска то да му служи единствено като глобална новинарска агенция, доставяща ежедневни бюлетини. „То не бе планирано като «поделение на плаща и кинжала!» — пише той. — Беше замислено само като център, който да държи президента информиран какво става по света.“ Той настоява, че никога не е искал ЦРУ „да действа като шпионска организация. Когато то бе създадено, намерението въобще не беше такова“.

Неговата идея е опорочена от самото начало.

„В една глобална и тоталитарна война — вярва генерал Донован — разузнаването трябва да бъде глобално и тоталитарно.“[2] На 18 ноември 1944 г. той пише на президента Рузвелт, предлагайки Съединените щати да създадат мирновременна Централна разузнавателна служба. Донован започва да чертае плана си една година по-рано по настояване на генерал-лейтенант Уолтър Бидъл Смит, началник-щаб при генерал Дуайт Д. Айзенхауер, който желае да знае как ССО ще стане част от военните структури на Съединените щати. Донован съобщава на президента, че той може да разбере „способностите, намеренията и действията на чуждите нации“, докато осъществява „подривни операции зад граница“[3] срещу враговете на САЩ. ССО никога не е наброявала повече от 13 000 човека, което е по-малко от една армейска дивизия. Но службата, която Донован си представя, ще бъде отделна армия, сила, която ловко ще се бори с комунизма, ще защитава страната от нападения и ще поднася тайни на Белия дом. Той убеждава президента да „започне да строи кораба веднага“[4], като се стреми да бъде негов капитан.

Наречен Дивия Бил на името на един бърз, но непостоянен питчър, който водел бейзболния отбор на Ню Йорк Янкис от 1915 до 1917 г., Донован е храбър стар войник — награден с Почетния медал на Конгреса за героизъм в окопите на Франция по време на Първата световна война, — но слаб политик. Много малко генерали и адмирали му се доверяват. Те са ужасени от идеята му да изгради шпионска служба от сбирщина брокери от Уолстрийт, интелектуалци от елитните университети, наемници, рекламни сценаристи, новинари, каскадьори, взломаджии и връзкари.

ССО формира единствен по рода си американски кадър от разузнавачи анализатори, но Донован и любимият му офицер Алън У. Дълес са омаяни от шпионажа и саботажа — умения, в които американците са аматьори. За обучението на хората си в потайните изкуства Донован зависи от британското разузнаване. Най-смелите от ССО, вдъхновяващи легендите, са мъжете, които скачат зад вражеските линии, пренасят контрабандно оръжие, взривяват мостове, конспирират срещу нацистите заедно с френските и балканските съпротивителни движения. В последната година на войната със силите си, пръснати из Европа, Северна Африка и Азия, Донован иска да хвърли своите агенти директно в Германия. Той го прави и те загиват. От 21 спуснати двучленни екипа само от един пристигат сведения. За такива мисии мечтае генерал Донован всеки ден — някои дръзки, други подвеждащи.

„Въображението му беше неограничено — казва дясната му ръка Дейвид К. Е. Брус, по-късно американски посланик във Франция, Германия и Англия.[5] — Идеите бяха неговите играчки. Възбудата го караше да пръхти като състезателен кон. Горко на офицера, който отхвърли проект, понеже на пръв поглед му се е сторил смешен или поне необичаен. Дълги мъчителни седмици под негово командване тествах възможността да се използват прилепи от колониите им в пещерите на американския запад, за да се унищожи Токио.“ Животните е трябвало да бъдат пуснати от небето със запалителни бомби, привързани към гърбовете им. Ето какъв е бил духът на ССО.

Президентът Рузвелт винаги се е съмнявал в Донован. В началото на 1945 г. той дава нареждане на главния си военен помощник, полковник Ричард Парк — младши, да проведе тайно разследване на военновременните операции на ССО. От началото на работата на Парк изтичания на информация от Белия дом създават заглавия в Ню Йорк, Чикаго и Вашингтон, които предупреждават, че Донован иска да организира „американско Гестапо“. Когато всичко се разчува, президентът принуждава Донован да замете плановете си под килима. На 6 март 1945 г. Обединеният комитет на началник-щабовете формално ги изпраща в архива.

Военните искат нова разузнавателна служба, която да обслужва Пентагона, а не президента. Те си представят клирингова къща, в която работят полковници и чиновници, дестилиращи доставената от аташета, дипломати и шпиони информация за четиризвездните командири. Така започва битката за контрол над американското разузнаване, която продължава три поколения.

„Нещо изключително опасно“

ССО има ниска репутация у дома и още по-малка в Пентагона. Организацията не е допускана до най-важните прихванати съобщения от Япония и Германия. Висшите американски офицери смятат, че една независима цивилна разузнавателна служба, ръководена от Донован, с пряк достъп до президента би била „нещо изключително опасно при една демокрация“[6], по думите на генерал-майор Клейтън Бисъл, помощник-началник щаб на армията за военното разузнаване.

Бележки

[1] Труман до Дейвид М. Нойс, 1 декември 1963 г., Сбирка Дейвид М. Нойс, HSTL.

[2] Донован до Обединения комитет за психологическа война, 24 октомври 1942 г., NARA.

[3] Донован до Рузвелт, „Значителна власт, необходима за създаване на Централна разузнавателна служба“, 18 ноември 1944 г., препечатано от Thomas F. Troy, CIA/CSI, преиздадено като Donovan and the CIA (Frederick, MD: University Publications of America, 1981), pp. 445–447.

[4] Донован до Рузвелт, Папка ССО, Архивен фонд на секретаря на президента, FDRL. Веднъж Рузвелт се изказва, не без злонамереност, че Донован би могъл да бъде президент, ако не беше ирландец, католик и републиканец.

[5] Цитат от Брус в речта на Дълес „Уилям Дж. Донован и националната сигурност“, недатирана, но вероятно от 1959 г., CIA/CSI.