Тихомир Димитров
Аварията (7)

Една година по-рано. Преди Аварията

Адам беше започнал да я следи. Юлия видя отражението му в стъклената фасада на банката върху отсрещния тротоар. Вървеше на десетина крачки зад нея, като се опитваше да се прикрива сред минувачите. Без да издава по никакъв начин, че го е забелязала, тя изчака търпеливо светофара да светне зелено, прекоси и продължи. Той я следваше плътно. До пешеходната пътека имаше паркирани няколко таксита. Тя се качи в най-близкото от тях и нареди на шофьора:

— Към центъра!

— Къде по-точно в центъра?

— Ще ви кажа след малко.

Обърна се и видя, че Адам се качва в следващото такси. Трябваше да се измъкне, да се покрие някъде, но къде? Изведнъж й хрумна идея:

— На втората пресечка завийте вляво.

Таксито на Адам ги следваше в трафика.

Юлия плати, прибра портмонето в дамската си чанта и извади от там връзка ключове. Един от тях беше за входната врата на стара кооперация в центъра, друг — за апартамента на приятелката й Ангелина, която беше заминала да учи в Германия. Беше я помолила да идва от време на време, за да проверява дали всичко е наред, да обира натрупалия се прах, да следи за течове и мухъл, да проветрява стаите. Сега апартаментът щеше да й послужи като перфектното убежище. Адам не познаваше Ангелина, нито знаеше за тяхната уговорка.

Юлия отключи тежката метална врата на входа, цялата облепена в некролози и в рекламни афиши. Направи й впечатление постерът на някакъв индийски гуру, който провеждаше заниманията си тук. Мушна се вътре и дръпна вратата след себе си, за да я затвори по-бързо. Резето щракна. Адам нямаше как да я последва тук. Качи се бързо по стълбите, влезе в дома на Ангелина, затича се през коридора към прозорците в хола и погледна надолу към улицата, през процепа между спуснатите пердета.

Адам вече беше слязъл от таксито. Сигурно я беше видял къде влиза, защото се суетеше около входа. Записваше си нещо в телефона. Това някак я подразни. Юлия изключи звука на нейния, за всеки случай. Нямаше да мръдне от тук, ако ще той и два дни да висеше отпред! Опасенията й не се оправдаха. Адам нито се опита да проникне във входа, нито да й се обади по телефона. Очевидно смяташе, че е успял да я проследи тайно. След малко вече го нямаше. Юлия предположи, че ще я чака да излезе някъде наблизо, затова реши да остане колкото може повече.

Отиде в кухнята и си направи кафе. Огледа се. Жилището наистина се нуждаеше от почистване. Беше се натрупал прах. Стаите трябваше да се проветрят. Имаше няколко паяжини по ъглите на тавана. Можеше да уплътни времето си, като вкара нещата в ред, но сега изобщо не й се занимаваше. Не беше в настроение. Пък и Ангелина нямаше намерение да си идва скоро.

Вместо да се прави на домакиня, Юлия се излегна върху бежовото кожено канапе в хола, събу си обувките, качи ходила върху ниската стъклена масичка, отпи от кафето и пусна големия плосък телевизор, окачен на стената. Сменяше каналите без звук. Образите на екрана не я вълнуваха. Това, което я интересуваше, беше как да скъса с Адам.

Връзката им отдавна беше приключила за нея, но той все още не знаеше.

Очевидно подозираше някаква нередност, щом беше започнал да я следи, така че моментът на истината със сигурност наближаваше, колкото и на нея да й се искаше да го отложи. Но тя нямаше сили да се изправи и да му го каже в лицето. Спираха я огромните жертви, които Адам беше направил, за да бъде с нея: беше си провалил годежа, кариерата, бизнеса, бъдещето. Беше изгубил всичко. Спираше я и нежеланието да го разстройва, преди да е завършил големия си роман. Та това беше детската му мечта! Нямаше изгледи да я осъществи скоро. Отлагането не помагаше с нищо. Караше я да се чувства зле — все по-гузна, с всеки изминал ден — като в някакъв капан. Беше виновна пред собствената си съвест и не искаше да го наранява, но очевидно се налагаше да предприеме нещо, за да не полудее. Обстоятелствата я притискаха. Ето, че той вече я следеше. Може би я подозираше в изневяра?

Проблемът бе, че тя не знаеше как да се измъкне от връзката с Адам, който я задушаваше. Нямаше разумни причини, които да изтъкне пред него, липсваше й кураж, страхуваше се от реакцията му, а на всичкото отгоре той нямаше къде другаде да живее. Криеше се от миналото в ателието й като плъх. Излизаха само нощем. Единствено тя ходеше до магазина. Какво щеше да прави без нея? Къде щеше да отиде? Кой щеше да се грижи за него? Беше го допуснала прекалено близо до себе си и сега тази мисъл я угнетяваше.

„А в началото всичко започна толкова романтично“ — Юлия въздъхна, отпи от кафето и запали цигара. Не, че се впечатляваше от опита на непознати мъже да я заговарят на обществени места. С външността си привличаше такива опити постоянно. Бе свикнала с вниманието на „силния“ пол. Приемаше го за даденост. Дори се ласкаеше от властта, която стройната фигура и красивото й лице даваха над мъжете. Можеше да има всеки или почти всеки, но избра да заживее с непознатия, когото срещна в магазина.

Между тях се бе зародило нещо необяснимо в онази мрачна утрин пред салатения бар на „Била“. Или поне тогава й изглеждаше различно. Тя нямаше обяснение за случилото се, не знаеше какво я беше подтикнало да го приеме в обятията си. Неизвестни й бяха причините да се обвърже толкова силно с Адам. Може би заради тъгата в погледа му? Може би заради очарованието от притеснението, с което я беше заговорил?

Първоначално дори се заблуждаваше, че го обича. Че е влюбена в него. Да, той я привличаше физически, имаха общи интереси, но тя никога не се беше влюбвала, не знаеше какво е това да обичаш, да си луд по някого, да не можеш без него. Не познаваше истинската любов с голямото Л., за която нейните приятелки говореха с толкова възторг и с такъв блясък в очите. Може би истинската любов не съществуваше? Може би и те се заблуждаваха, като нея? Или просто се преструваха? За да се чувстват пълноценни? За да не са самотни? За да им завиждат? А може би именно надеждата, че най-после чудото ще се случи и с нея, я беше тласнала към решението да заживее с поредния мъж, когото харесваше само повърхностно.

Толкова силна ли беше илюзията? Да, очевидно сама се беше заблудила. Излъгала беше себе си, че го обича! Сигурно търсейки доказателства за последното, го беше окуражила да разруши всичко и да се впусне в опасната им авантюра. Надяваше се, че трудностите ще ги сближат, но вместо това Адам се вкопчи в нея като в спасителен пояс. Това я ужасяваше и отблъскваше едновременно. Тя изпитваше клаустрофобия от еднообразието, от превърналото се в рутина ежедневие, от скуката, която трябваше да бъде приключение…

Юлия се върна назад в мислите си към десетките връзки с мъже, които беше имала през последните години и, които бяха провалили надеждите й за истинската, за голямата любов. Всеки път ставаше едно и също — първоначално някаква симпатична черта от характера или от външния вид на мъжа я очароваше, впечатляваше, привличаше я силно, после мъжете се вкопчваха в нея като малко дете в любимата си играчка, която не иска да дели с другите деца… глезеха я, чукаха я, ревнуваха я, грижеха се за нея, угаждаха на всичките й капризи, гордееха се с нея, а тя изпитваше нарастващо раздразнение от всичко това. Имаше неприязън към загубата на свобода и към излишното внимание.

Истината беше, че за компенсация на неспособността си да се влюбва Юлия притежаваше едно качество, което малцина други притежаваха — качеството да бъде най-добрата компания на себе си. Чувстваше се самодостатъчна и щедрото внимание от страна на мъжете не можеше да промени с нищо това усещане, тъкмо напротив — изпитваше страх, че ще го изгуби.

Впускаше се от една авантюра в друга с надеждата, че най-сетне ще открие любовта, ще усети магията на влюбените с всичките си сетива, но вместо това получаваше точно обратното — загуба на свобода и натрапчиво присъствие от страна на все по-малко интересен човек в ежедневието. Ако не броим секса, разбира се! Оргазмите бяха чудесни, Адам интуитивно напипваше „слабите“ й места, но можеше ли една продължителна връзка да се гради само върху нейните оргазми? Или върху неговите? При липсата на истински чувства от нейна страна? Дразнеше я мисълта, че го беше накарала да се влюби толкова силно в нея, че да разруши всичко, което беше градил с десетилетия, преди да се запознаят.

Юлия допи кафето и остави празната порцеланова чаша върху стъклената масичка. В главата й се появи думата „комфорт“. Да, точно така! Комфортът беше нещото, която я спираше да прекрати тази връзка. Чувстваше се комфортно с Адам. Споделяха. Творяха заедно. Имаха общи мечти и интереси. Но можеше ли комфортът да замести истинската страст? Можеше ли удобството да замени вълнуващите, но непознати усещания, за които копнееше? Можеше ли домашният уют да зачеркне влечението на откривателя към далечни, непознати земи? Не можеше! Не намираше тези неща у Адам, както не ги беше намерила и у предишните си обожатели. И освен всичко друго, Юлия се чувстваше прекалено млада, за да се обвързва с някого за постоянно.

Тази мисъл я разтревожи. Тя стана от канапето и без да иска, ритна празната чаша, която падна и се претърколи върху мокета. „Поне да беше се счупила! — ядоса се Юлия. — Нали счупеното носело щастие! Мамка му, толкова е сложно!“

Не й се рискуваше да излиза сега, за да не го срещне отвън, ако той все още се навърташе наоколо. Не беше готова да му каже истината в очите и се съмняваше, че скоро ще събере смелост, а той очевидно вече търсеше обяснение за странното й поведение. Щеше да започне да я притиска с въпроси в най-скоро време. Винаги така ставаше!

Тревожните мисли не й даваха покой. Не я свърташе на едно място. Трябваше да прави нещо, за да не остава насаме с тях. Юлия се наведе, вдигна чашата от пода и я занесе в кухнята. Изплакна я със студена вода, след което я подсуши и я сложи на мястото й. При другите чаши. Колкото и да не й се занимаваше, започна да проветрява и да почиства апартамента, за да убие още малко време. Надяваше се, че ще й хрумне нещо междувременно. В движение мислеше по-добре. Извади прахосмукачката от килера…

Привечер телефонира на съседа от първия етаж в блока, където се намираше ателието й. Възрастният господин имаше навика да любезничи с нея — зад бръчките му личеше повехналата красота на самоуверен мъж, който някога е разбил доста женски сърца. Юлия го държеше на разстояние, но непрекъснатите му аванси й даваха повод да му поиска услуга. Помоли го да излезе на улицата, за да види дали в ателието й свети. Излъга го, че си е забравила ключовете и иска да знае дали мъжът й се е прибрал. С известна нотка на раздразнение възрастният съсед я информира, че Адам си е у тях. Тя любезно му благодари и затвори телефона. Можеше да се маха вече оттук.

На излизане от сградата се загледа отново в налепените върху вратата афиши. Спря поглед върху рекламния плакат на индийския гуру. Хрумна й блестяща идея!