Джани Родари
Космическото пиленце

Миналата година, на Великден, в дома на професор Тибола, от шоколаденото яйце изскочило знаете ли какво? Изненада: космическо пиленце, което по всичко приличало на земните пиленца, но с капитанска фуражка на главата и телевизионна антена на фуражката.

Професорът, госпожа Луиза и децата казали едновременно: „О-о!“ и после не намерили други думи.

Пиленцето се оглеждало недоволно.

— Колко сте изостанали на тази планета — забелязало то. — Тук е още Великден, а при нас на Марс Осми е вече сряда.

— Този месец ли? — попитал професор Тибола.

— Само това оставаше! Сряда идущия месец. А колкото за годините — напред сме с двайсет и пет години.

Космическото пиленце се разхождало нагоре-надолу, за да си раздвижи крачетата, и мърморело:

— Каква неприятност! Каква отвратителна неприятност.

— Какво ви тревожи? — попитала госпожа Луиза.

— Счупихте летящото яйце и сега не мога да се върна на Марс Осми.

— Но ние купихме това яйце от сладкарницата.

— Нищо не разбирате вие. Това яйце в действителност е космически кораб, маскиран като великденско яйце, а аз, неговият капитан, маскиран като пиленце.

— А екипажът?

— Аз съм и екипажът. Но сега ще ме разжалват, дори може да ме направят полковник.

— Ех, полковник е повече от капитан.

— Така е при вас, защото у вас чиновете са наопаки. При нас най-високият чин е на обикновен гражданин. Но да оставим това настрана. Моята мисия пропадна.

— Можем да ви кажем, че много съжаляваме, но не знаем за каква мисия става дума.

— Ах, и аз дори не зная това. Трябваше да чакам на онази витрина, докато се обади нашият таен агент.

— Интересно — казал професорът, — имате и тайни агенти на Земята. А ако отидем да разкажем това на полицията?

— Идете, идете, моля ви се, да разказвате за космическото пиленце и ще видите как всички ще ви се смеят.

— И това е вярно. Тогава, тъй като сме си между наши, кажете ни нещо повече за тия тайни агенти.

— Те са натоварени да разпознават земните жители, които ще долетят на Марс Осми след двайсет и пет години.

— Това е доста глупаво. Ние засега не знаем дори къде се намира Марс Осми.

— Вие забравяте, професоре, че там горе ние сме напред във времето с двайсет и пет години. Например знаем вече, че капитанът на земния звездолет, който ще стигне до Марс Осми, ще се казва Джино.

— Я! — казал най-големият син на професор Тибола. — Също като мене.

— Чисто съвпадение — отсъдило космопиленцето. — Ще се нарича Джино и ще бъде на трийсет и три години. Значи в този миг на Земята той е точно на осем години.

— Я гледай, гледай — казал Джино, — тъкмо моята възраст.

— Не ме прекъсвайте постоянно — извикал строго капитанът на космическото яйце. — Както ви обясних, ние трябва да намерим този Джино и другите членове на бъдещия екипаж, да ги наблюдаваме, без те да забележат, за да ги възпитаме както трябва.

— Какво, какво? — рекъл професорът. — Значи ние не възпитаваме добре нашите деца?

— Не чак толкова добре. Първо, не ги привиквате към мисълта, че трябва да пътуват между звездите, второ, не ги учите, че трябва да бъдат граждани на Вселената, трето, не ги учите, че думата неприятел вън от Земята не съществува, четвърто…

— Извинявайте, капитане — прекъснала го госпожа Луиза, — как се нарича по презиме този ваш Джино?

— Моля ви се, ваш, а не наш. Нарича се Тибола. Джино Тибола.

— Но това съм аз! — подскочил синът на професора. — Ура!

— Какво ура? — извикала госпожа Луиза. — Да не мислиш, че баща ти и аз ще разрешим…

Но космическото пиленце вече било кацнало на ръката на Джино.

— Ура! Мисията ми е изпълнена! След двайсет и пет години ще мога и аз да се върна вкъщи.

— А яйцето? — попитала с въздишка сестричката на Джино.

— Веднага ще го изядем, разбира се.

Така и направили.