Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Джани Родари

Заглавие: Приказки по телефона

Преводач: Светозар Златаров, Веска Калканова-Футекова

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Трето допълнено и преработено издание

Издател: ИГ Агата-А СД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: Приказки

Националност: Италианска

Печатница: Светлина АД, Ямбол

Редактор: Маргарита Златарова

Художник: Илко Грънчаров

Художник на илюстрациите: Илко Грънчаров

Коректор: Дария Йосифова

ISBN: 954-540-004-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3958


На тринайсетгодишна възраст Ромолето бил приет на работа като помощник-келнер в кафене „Италия“. Поверили му службата за доставка по домовете и по цял ден той тичал нагоре-надолу по улиците и по стълбите, като пазел равновесие с табли, опасно претоварени с чашки, чаши и купички. Най-много му досаждали стълбите: в Рим, както впрочем и по други места на света, портиерките ревниво пазят своите асансьори и забраняват личния достъп до тях на разни кафеджии, млекари, зарзаватчии и други подобни.

Една сутрин в кафенето телефонирали от апартамент четиринайсет на номер сто и три. Искали четири бири и един леден чай. „Но веднага, иначе ще ги изхвърля през прозореца“ — добавил един сприхав глас, който бил на стария маркиз Венанцио, ужаса за доставчиците.

Асансьорът на номер сто и три бил от най-недостъпните, но Ромолето знаел как да издебне портиерката, която дремела в своята будка: вмъкнал се незабелязано в кабината на асансьора, пуснал пет лири в машинката, натиснал бутона за петия етаж и, скърцайки, асансьорът потеглил. Ето първия етаж, втория, третия. След четвъртия етаж, вместо да забави ход, асансьорът увеличил скоростта, профучал край площадката на маркиз Венанцио, без да спре, и преди Ромолето да успее да се учуди, целият Рим лежал в краката му и асансьорът се издигал със скорост на ракета към небето, което било толкова синьо, че изглеждало черно.

— Много ти здраве, маркиз Венанцио — измърморил Ромолето, като потреперил.

С лявата си ръка той още държал таблата с поръчките и цялата работа била доста смешна, като се има предвид, че около асансьора се ширело на всички страни междупланетното пространство и Земята, ей там долу, в дъното на небесната бездна, се въртяла около себе си и влачела по своя път маркиз Венанцио, който чакал четирите бири и ледения чай.

„Поне няма да пристигна при марсианците с празни ръце“ — помислил си Ромолето, като затворил очи. Когато ги отворил, асансьорът бил започнал да се спуска и Ромолето въздъхнал облекчено:

— В края на краищата чаят пак ще пристигне леден.

За съжаление асансьорът се приземил в сърцето на една дива тропическа гора и Ромолето, като гледал през стъклата, видял, че го заобиколили странни маймуни с бради, които го сочели възбудени и бъбрели с изключителна бързина на неразбираем език. „Може би паднахме в Африка“ — помислил си Ромолето. Но ето че кръгът на маймуните се отворил, за да пропусне едно неочаквано действащо лице: един маймун в синя униформа, възседнал огромен велосипед на три колела.

— Полицай! Давай, Ромолето!

И без да брои: едно, две, три — младият помощник-келнер на кафене „Италия“ натиснал един бутон на асансьора, първия, който му попаднал под пръста. Асансьорът потеглил със свръхзвукова скорост и чак когато се отдалечил на известно разстояние, Ромолето си дал сметка, че планетата, от която избягал, не можела да бъде Земята: нейните континенти и морета имали съвсем други очертания и докато Земята от космоса му изглеждала нежносиня, цветовете на тази планета преливали от зелено до виолетово.

— Сигурно е Венера — решил Ромолето, — но какво ще кажа на маркиз Венанцио?

Докоснал с кокалчетата на пръстите си чашите на подноса — те били ледени, както като излизал от кафенето. В края на краищата не били изтекли повече от няколко минути.

След като преминал с огромна скорост безбрежното пусто пространство, асансьорът отново започнал да слиза. Този път Ромолето не се съмнявал:

— Я гледай! — извикал той. — Слизаме на Луната. Какво ще правя тук?

Знаменитите лунни кратери бързо се приближавали. Пръстите на свободната ръка на Ромолето се преместили от чашите към бутоните на асансьора, но:

— Стоп! — изкомандвал си сам той, преди да натисне който и да е бутон. — Чакай да помислим малко.

Разгледал редицата бутони. Най-долният носел надпис „З“, което значи Земя.

— Да опитаме — въздъхнал Ромолето.

Натиснал бутона за партера и асансьорът веднага сменил посоката. След няколко минути прекосил римското небе, покрива на номер сто и три, стълбището, и се приземил точно до известната вече портиерка, която, неподозираща междупланетната драма, продължавала да дреме.

Ромолето се спуснал навън, без да се обърне да затвори вратата. Този път изкачил стълбите пеш. Почукал на апартамент четиринайсет и изслушал мълчаливо, с наведена глава, маркиз Венанцио:

— Хей, къде беше през всичкото това време? Знаеш ли, че откакто поръчах тези проклети бири и този свръхпроклет леден чай, минаха цели четиринайсет минути? На твое място Гагарин щеше да стигне до Луната.

„И по-нататък“ — помислил си Ромолето, но не обелил зъб.

За щастие напитките все още били съвсем ледени.

Ех, много неща трябва да обиколи за един ден помощник-келнерът на кафене „Италия“, който изпълнява поръчките за доставка по домовете.

Край