Джани Родари
Човекът, който искал да открадне Колизея

Някога един човек решил да открадне римския Колизей. Искал да си го има само той — не му се искало да го разделя с другите. Взел една торба, отишъл в Колизея, почакал, докато пазачът погледне на друга страна, напълнил с труд торбата с древни камъни и си ги отнесъл вкъщи. На следния ден направил същото и всички утрини, без неделята, правел поне по два курса или дори по три, като внимавал пазачите да не го забележат. В неделя подреждал и броял откраднатите камъни, които се трупали в зимника му.

Когато зимникът се напълнил, човекът започнал да ги складира на тавана, а когато и той се напълнил, взел да крие камъните под канапетата, зад гардеробите и в панера за непрано бельо. Всеки път, като се връщал в Колизея, го оглеждал добре от всички страни и си казвал: „Изглежда същият, но все се забелязва някаква разлика. В онзи край вече е понамалял“. И като си избърсвал потта от челото, откъртвал парче тухла от някоя стълба, измъквал камъче от някой свод и пълнел торбата. Покрай него непрекъснато се нижели възхитени туристи, зяпнали от учудване, а той се подсмивал, макар и тайничко:

— Ах, как ще се пулите в деня, когато няма да виждате вече Колизея.

Когато отивал до будката за цигари, цветните картички с изгледи от големия амфитеатър го развеселявали, трябвало да се преструва, че се секне в носната си кърпичка, за да не го видят, че се смее:

— Хи, хи! Илюстровани картички. Скоро, ако искате да гледате Колизея, ще трябва да се задоволите само с илюстровани картички.

Минавали месеците и годините. Крадените камъни вече били заели цялото място под леглото, изпълвали кухнята, като оставяли само тесен проход между газовата печка и мивката, били препълнили ваната в банята, били превърнали коридора в окоп. А Колизеят си бил все на мястото, не му липсвала нито една арка: сякаш комар се бил трудил да го разруши с краченцата си. Бедният крадец, остарявайки, бил обзет от отчаяние. Мислел си: „Дали не съм сбъркал в изчисленията си? Може би щеше да е по-хубаво да открадна купола на «Свети Петър»? Смелост, смелост! Когато човек вземе решение, трябва да го изпълнява докрай“.

Всяко излизане вече му струвало все по-голяма умора и болки. Торбата прекършвала ръцете му и разкървавявала дланите му. Когато усетил, че ще умира, за последен път се домъкнал до Колизея и уморено се изкачил от стъпало на стъпало чак до най-високата тераса. Слънчевият залез оцветявал в златно, пурпурно и виолетово древните развалини, но бедният старец не можел нищо да види, защото сълзите и умората замъглявали очите му. Надявал се да остане сам, но туристите се трупали на терасата, изразявали на разни езици учудването си. И ето че сред многото гласове старият крадец различил сребърното гласче на едно дете, което викало:

— Мое! Мое!

Как дразнела, колко била лоша тази дума там горе, сред толкова красота. Старецът сега вече го разбирал и желаел да го каже на детето, желаел да го научи да казва „наше“ вместо „мое“, но не му достигнали силите.