Джани Родари
Невидимият Тонино

Веднъж едно момче на име Тонино отишло на училище, без да си е научило урока, и много се тревожело, че учителят можел да го изпита.

„Ах — мислел си Тонино, — ако можех да стана невидим…“

Учителят направил проверка и когато стигнал до името Тонино, момчето отговорило „Тук!“, но никой не го чул и учителят казал:

— Жалко, че Тонино не е дошъл днес, тъкмо смятах да го изпитам. Ако е болен, да се надяваме, че не е нещо опасно.

Така Тонино разбрал, че е станал невидим, както си бил пожелал. От радост подскочил от чина и паднал в кошчето за боклук. Станал и започнал да се разхожда насам-натам из класа, дърпал косите на тоя или на оня, обръщал мастилниците. Пораждали се шумни безкрайни кавги. Учениците се обвинявали един друг за тия закачки и не подозирали, че всичко е по вина на невидимия Тонино.

Когато се уморил да си играе по този начин, Тонино излязъл от класа и се качил на един тролейбус, разбира се, без да си плати билета, защото кондукторът не можел да го види. Намерил свободно място и се настанил. На следващата спирка се качила една госпожа с пазарска чанта и понечила да седне на седалката, която в нейните очи била свободна. А всъщност седнала на коленете на Тонино, който почувствал, че се задушава.

Госпожата извикала:

— Що за капан е това! Не може и да се сяда вече! Гледайте, оставям торбата, а тя виси във въздуха!

Торбата всъщност била поставена на коленете на Тонино. Станала голяма разправия и почти всички пътници произнесли огнени слова срещу управата на тролейбусите.

Тонино слязъл в центъра на града, вмъкнал се в една сладкарница и започнал да лапа спокойно, като грабел с две ръце маршали, шоколадови еклери и всякакви пасти. Продавачката, която видяла да изчезват пасти от тезгяха, обвинила един почтен господин, който купувал ментови бонбони за една своя стара леля. Господинът се възмутил:

— Аз крадец? Не знаете с кого говорите! Не знаете кой е баща ми! Не знаете кой е дядо ми!

— Не желая и да зная — отвърнала продавачката.

— Как, позволявате си да обиждате дядо ми!

Станала страхотна разправия. Притичали полицаи. Невидимият Тонино се промъкнал между краката на лейтенанта и се отправил към училището, за да види как ще излязат съучениците му. Наблюдавал ги как се изсипват като лавина надолу по стълбите на училището, но те изобщо не го видели. Тонино напразно се изморявал, като се мъчел да настигне тоя или оня, като дърпал косите на своя приятел Роберто, като предлагал близалка на приятеля си Гискардо. Не го виждали, не му обръщали внимание, погледите им минавали през него, сякаш бил от стъкло.

Уморен и малко обезкуражен, Тонино тръгнал към къщи. Майка му го чакала на балкона.

— Ето ме, мамо! — извикал Тонино.

Но тя не го видяла и не го чула. Продължавала да наблюдава тревожно улицата зад гърба му.

— Тук съм, татко! — извикал Тонино, като влязъл в къщата и седнал на мястото си на масата.

Но баща му, обезпокоен, мърморел:

— Чудно защо Тонино се бави толкова. Дали не се е случило някое нещастие?

— Ама аз съм тука, тука съм! Мамо, татко! — викал Тонино.

Но те не чували гласа му.

Тонино вече плачел, но за какво ли са сълзите, щом никой не може да ги види?

— Не искам вече да бъда невидим — плачел Тонино с разбито сърце. — Искам татко да ме вижда, искам мама да ми се кара, искам учителят да ме изпитва! Искам да играя с моите другарчета! Лошо е да е невидим човек, лошо е да е сам.

Слязъл бавно по стълбите на двора.

— Защо плачеш? — го попитал един старец, седнал на една пейка да се попече на слънце.

— Ама вие виждате ли ме? — попитал Тонино, изпълнен с надежда.

— Разбира се, че те виждам. Виждам те всеки ден, като отиваш и се връщаш от училище.

— Но аз вас никога не съм ви виждал.

— Ех, зная, зная. Мене никой не ме забелязва. Един стар пенсионер, сам-самичък, защо изобщо момченцата трябва да поглеждат към мене? За вас съм като невидимия човек.

— Тонино! — извикала в тоя миг майка му от балкона.

— Мамо, виждаш ли ме?

— Виждам те и още как! Ела да видиш как ще се разправя с тебе баща ти.

— Идвам веднага, мамо! — извикал Тонино радостно.

— Не те ли е страх от плесниците? — засмял се старецът.

Тонино се хвърлил на врата му и го целунал.

— Вие ме спасихте — казал той.

— Е, не преувеличавай — казал старецът.