Джордж Бас
Археология на морското дъно (12)

Глава единайсета
Търсенето

Новият хидролокаторен екип в състав Морис Макгехий, Тоуни Боугимън и Брус Луйендик, който пристигна в средата на лятото на 1967 година, имаше прекалено американски вид.

Не искам да кажа, че ние сме приличали на турци. След двата месеца, прекарани в нашето островно царство, бяхме придобили чертите на някаква нова национална общност. Индивидуалността бе сложила отпечатък върху облеклото ни; навярно това бе реакция срещу многолюдието и изолацията, в които живеехме. Шапките бяха особено важен белег: Клод носеше шапка от френската армия, която се слага за принудителна работа; сламената шапка на Сузън бе украсена с необикновено цвете — пластмасов етикет с метално стъбло от потъналия кораб; Юксел носеше бяла моряшка шапка с напълно смъкната периферия, а аз си бях харесал каскет, какъвто носят ловците на сюнгери от Бодрум. Лари си сменяше „перушината“ всяка година; през това лято той се бе украсил с бяла пластмасова каска на строителен работник.

Нашите племенни нрави се усъвършенстваха несъзнателно. Когато някой от новодошлите се появеше с шапка, каквато вече бе позната на Яси Ада, той срещаше студени погледи… докато я хвърли.

А ето че сега новодошлите бяха трима, при това с еднакви американски шапки за бейзбол.

Те не помръдваха от брега и гледаха с невярващи погледи нашата пъстра група, която се спускаше към ниското, където всеки получи в чинията си порция задушено с бамя. За нас нямаше нищо необикновено, когато готвачите слагаха в средата на масата рула тоалетна хартия, която се оказа безкраен източник на салфетки. Когато един немски лекар ни посети, той ми каза, че ние всички страдаме от остра форма на нещо, което в превод на английски звучи като „островна треска“.

Като се движеха делово и спокойно, новодошлите разковаха сандъците с хидролокаторни приспособления, пристигнали с тях от калифорнийския океанографски институт „Скрипс“. Те бяха дошли да изпробват своя нов модел хидролокатор със странично търсене — първия от двата модела, за които флотът поиска от нас да дадем оценка, след като го използваме в нашата работа. Цел ни бяха потъналите кораби, от които бе изваден бронзовият бюст, смятан от някои за богинята Деметра, а по-късно и бронзовата статуя на негърчето. Но през лятото на 1967 година, тоест три години след пускането на „Ашъра“, не бяхме намерили нищо, въпреки положените усилия.

 

 

През лятото на 1965 година търсихме без „Ашъра“; вместо нея използвахме по-евтини и по-прости съоръжения, за които бе необходим малоброен екип и малък кораб. Спомнихме си, че преди няколко години един английски реактивен самолет, паднал в Средиземно море, бе открит с подводна телевизия. Цели два месеца претърсвахме с привързана камера морското дъно в района, от който бяха извадени двете бронзови фигури. В продължение на осем часа всеки ден гледахме неотстъпно в телевизионния екран, като дори по време на ядене се взирахме с празен поглед в монитора, разположен в кабината на „Мустафа“ — траулер от Бодрум.

Наши водачи на борда бяха: Мехмед Имбат, който бе намерил бронзовото момченце, неговият чичо Ахмед Ербин, в чиято мрежа по-рано бе попаднала бронзовата „Деметра“, и още един капитан, подарил на музея в Бодрум бронзова статуетка на богинята Фортуна, извадена с мрежа близо до мястото, което сега наричахме „Потъналият кораб с негърчето“.

И трите статуи бяха извадени с кангава — турско изобретение за събиране на сюнгери. То представляваше метален прът, тежък четиристотин фунта и дълъг около двайсет и пет фута, който има колела от двете си страни. Приспособлението, влачено с въже от кораба, се търкаля по морското дъно; на него е прикачена верига за откъсване на сюнгерите, които се събират в привързаната отзад мрежа.

Капитаните си спомняха много добре мястото и посоката на движението, когато бяха намерили статуите. За да не губят време за повторно претърсване на едно и също място, те си бяха изработили система от ориентири на сушата: по тях насочваха плавателния съд на око, но със забележителна точност. Съоръжението „кангава“ се влачи по дъното в продължение на няколко мили, преди да бъде извадено на повърхността с корабната лебедка, така че те не можеха да кажат с пълна точност къде е бил намерен всеки от предметите. Бяха в състояние да ни покажат единствено претърсените места.

„Деметра“ бе извадена преди много години и ние се отнесохме недоверчиво към спомените на нейния откривател; решихме да огледаме квадратен район в открито море с дължина на страната почти две мили. При негърчето мястото бе по-малко, защото през 1963 година Мехмед Имбат ни бе завел там само няколко дни след като бе извадил статуйката; освен това капитанът, намерил по-късно Фортуна, бе минал през същото място от друга посока, така че сега разполагахме с пресечните точки на „коридорите“ на двете съоръжения за събиране на сюнгери. Все пак страната на квадрата бе дълга почти миля.

За да получим ясно изображение на екрана, телевизионната камера трябваше да се движи доста близо до морското дъно, така че широчината на нашето зрително поле бе само около петнайсет фута.

— Ще ви заведа веднага на мястото — ни каза уверено Мехмед Имбат още при първото излизане. — Много пъти съм вадил амфори оттам.

От него течеше пот, докато двамата с Огуз Алпьозен — най-силния между нашите студенти по археология — вдигаха и спускаха в горещото стотици фунтове телевизионен кабел в изпълнение на нарежданията, долитащи от кабината:

— Тегли, тегли, тегли! Влачи се… Сега е много високо. Отпусни малко!

На екрана се виждаха съвсем ясно водорасли и риби, но старини нямаше. Когато веднъж вдигнахме кабела в края на деня, намерихме парче от дръжка на амфора, забито в защитната клетка около камерата. Никой от нас не можеше да каже на кое място се е намирало.

Често Мехмед бе готов да се разплаче, обезпокоен повече от самите нас. Той мислеше, че не му вярваме, макар да го убеждавахме в нашето доверие. За да бъдем близо до условията, при които той бе работил, ние взехме под наем една „кангава“, свалихме веригата и мрежата, след това привързахме телевизионна камера с поплавъци на около десет метра над металната ос, така че камерата да бъде насочена напред и леко надолу. Методът се оказа сполучлив; можехме да съдим за точността на нашите преходи по следите, оставени от съоръжението.

Много пъти то се заплиташе в подводни скали. В такива случаи идваше редът на Шефкет, огромният капитан на „Мустафа“, който трябваше да се справя сам на борда на мъничката си лодка. По долни дрехи и с мораво лице той се напрягаше в продължение на часове, за да освободи нашето съоръжение, като отпускаше и обираше провиса на дългия стотици футове кабел, а лодчицата му подскачаше по повърхността, следвайки неговите движения.

Губехме по цели дни, когато от север се надигаше нестихващият вятър. Приютявахме се в пристанището на Яликавак, ругаехме времето и се борехме със скуката, доколкото можеха да помогнат собствените ни телевизионни постановки, в които бяхме поред оператори, актьори и публика.

Капитан Шефкет наблюдаваше от пристанищното кафене метежа на борда на своята гемия. Той скочи в малката лодчица, загреба бързо към нас, като пръскаше вода с греблата и пристигна точно в мига, когато Ерик с огромните си черни мустаци, изрисувани накриво над горната му устна, хвърли облечения Лари през кърмата в морето. Юксел, електроинженерът Ръс Фърнълд и аз ръкопляскахме на най-новата серия от „Опасните приключения на Лорънс“, която гледахме на телевизионния екран в кабината…

След като морето не се усмири цяла седмица, ние отплавахме на юг, където бе намерена „Деметра“; там мястото беше по-защитено. Отново нямахме успех. Тук-там зърнахме няколко амфори, навярно византийски, и се отказахме.

Доктор Хол, завеждащ изследователската лаборатория по археология в Оксфорд — центъра за разработване на научен инструментариум за археологически цели, — откри, че слабите следи от желязо в глината, от която някога били изпичани амфорите, са достатъчни, за да реагира протонният магнитометър; това е уред, използван за определяне на мястото на древни поселища благодарение на измененията в земното магнитно поле, предизвикани от присъствието на желязо или на големи стени и ровове. Доктор Хол се надяваше, че голям куп амфори, останали от някой потънал кораб, могат да бъдат открити от разстояние. Изпитахме неговия прибор, но при такива лоши условия, че отрицателният резултат не бе основание за каквито и да било заключения.

През това лято пристигна и нашият стар приятел Никсън Грифис, който донесе последното изобретение на австралийския спасител М. И. Лори — влекачна наблюдателна капсула, оформена почти като ранните космически капсули „Мъркюри“. Намиращият се вътре човек диша от бутилки и оглежда околното пространство през пластмасовия панорамен прозорец — на равнището на главата му. Капсулата се тегли от кораб с помощта на найлоново въже, дълго около хиляда фута; пилотът регулира ъгъла на две външни перки и капсулата „кацва“ във водата. Нейната плаваемост е осигурена непрекъснато. Тя потъва само когато перките се намират под необходимия ъгъл и теглещият плавателен съд се движи; във всички останали случаи капсулата остава на повърхността.

Влекачната наблюдателна капсула не може да се сравнява с „Ашъра“, но има едно предимство — тя се направлява от повърхността, а това позволява да се спази определен модел на търсене.

Трябваше да се върна за заниманията в университета още преди да е свършил сезонът; така ставаше почти винаги. Оставих Лари за ръководител; по-късно той ми каза, че бил изплашен до смърт. Влекачната наблюдателна капсула е предназначена за работа на дълбочина около 120 фута, а корабите, които търсехме с нея, бяха потънали два пъти по-дълбоко, така че се бяха появили множество непредвидени затруднения. Перките не бяха достатъчно големи, за да направляват капсулата на дълбочина от триста фута при нарастващото противодействие на теглещото въже: Ръс Фърнълд и инженерът Боб Лъв прикрепиха шперплатови плоскости към перките, за да увеличат тяхната повърхност. След това Ерик и Юксел, които се сменяха на контролните прибори, забелязаха, че за да слезе на необходимата дълбочина, капсулата трябва да измине почти цяла миля; при завой и бе необходима най-малко половин миля, а това намаляваше значително и без това ограниченото време за престой в нея. Оказа се, че при най-малкото отклонение от ъгъла, под който се намираха перките — дори с един-два сантиметра, — капсулата се обръща; веднъж Юксел направи пълно премятане на дълбочина около 300 фута и удари няколко пъти силно главата си в люка.

Боб и Ръс направиха и други подобрения, наложени от дълбочината. Те осигуриха говорна връзка, която позволяваше на пилота да дава указания на капитана на „Мустафа“, без да сваля ръцете си от щурвала; добавиха „ъглопоказател“ към прибора за регулиране на перките и задържащо устройство, което не им позволяваше да се преместят, след като критичният ъгъл бе достигнат. Местата на евентуалните цели се отбелязваха с указателни шамандури, придържани с електромагнити към външния корпус на капсулата.

Според Ерик пътуването с нея бе приятно, но „след сто и деветдесетия фут по дъното се появява нещо като мъгла“ и търсенето се затрудняваше; по някаква неизвестна причина телевизионната камера „виждаше“ през тинеста суспензия и ние не я бяхме забелязали. Ехолотът на борда на „Мустафа“ позволяваше на капитана да предупреди пилота на капсулата за подводните рифове, някои от които се появяваха внезапно някъде между триста и сто фута от повърхността, и въпреки това Ерик се страхуваше от сблъскване с някоя скала или оплитане на влекачното въже; на няколко пъти при скорост от четири до седем възела той едва бе успял да се отклони (част от оригиналната конструкция представляваше връзка с взривяващ се болт, благодарение на който капсулата се отделя от въжето, но по това време металурзите в САЩ стачкуваха и ние не можехме да прибавим липсващия детайл, дори ако смятахме да ползваме капсулата през цялото лято).

— А как разбираше, че търсиш в необходимия коридор? — попитах Ерик по-късно, когато се върнахме в Америка.

— Не беше трудно. От време на време удрях капсулата по дъното и отпечатъците ми показваха пътя.

Потънали кораби не бяха намерени. Една бяла акула тръгнала след Юксел и покръжила около него, но това било всичко — един от само няколкото подобни случая за цялото време, прекарано в Турция.

Бяхме напълно отчаяни в края на кампанията през 1965 година, която се оказа най-неплодоносна. Бяхме похарчили напразно средствата на организаторите и бяхме загубили собственото си време. Ние просто открихме един от основните изводи на океанографията: морето е много голямо.

А след това постепенно се убедихме, че това лято не е било пълен провал. Разбрахме, че дъното и на двете места е почти равно. Причината за нашия неуспех бе ограниченият обхват на визуалното търсене, защото гледахме само в коридор, широк от десет до трийсет фута, без да можем да забележим кораб, потънал само на няколко фута встрани. Трябваше ни приспособление, което да обхваща едновременно равното пясъчно дъно на разстояние стотици футове. Хидролокатора за странично търсене ни се стори по-подходящ.

Въпреки своя значителен капацитет — приборът на института „Скрипс“ обхваща коридор с широчина 1200 фута — хидролокаторът също има граници на възможностите си. Той може да покаже, че на морското дъно има нещо, но това е почти всичко. Необходимо е пряко наблюдение, за да се разбере дали обектът е потънал кораб или скална маса по дъното. Решихме да търсим с хидролокатора, а след това да оглеждаме всеки обект с „Ашъра“.

Ето защо екипът на „Скрипс“ в състав Морис, Тоуни и Брус пристигна на Яси Ада през 1967 година.

„Рибата“ на хидролокатора бе дълго, профилирано приспособление, което се движеше дълбоко под „Кардашлар“, излъчваше звукови вълни и улавяше тяхното ехо, отразено от морското дъно. Всяко хлътване и всяка издатина се появяваха като промяна в тоналността на лилавите линии, нанесени върху книжната лента на двата пишещи прибора, които бяха монтирани в трюма на „Кардашлар“ съответно за левия и десния борд. Морис се въртеше над пишещите прибори с лула, стисната между зъбите; през отворения люк едва се виждаше върхът на червената му шапка за бейзбол.

От единия прибор изпаднаха мънички винтчета и една гайка. Приборите бяха поставени върху дюшеци, но вибрациите, причинени от ексцентриковия вал на „Кардашлар“, ги разтърсваха много силно. Според групата от „Скрипс“ нашият „научноизследователски“ съд бе направо невероятен; те бяха привикнали с големите океанографски параходи, чиито оперативни разходи само за един ден са толкова, колкото ние плащахме за „Кардашлар“ и неговия екипаж за цял месец.

Тоуни и Морис отстраниха повредата, завършиха изпитанията в морски условия и казаха, че са готови да започнат работа.

Най-напред те отплаваха на юг, за да потърсят потъналия кораб на „Деметра“; с тях отидоха неколцина водолази от Яси Ада, които щяха да им помагат при навигацията от междинни постове, разположени по брега.

Когато след десет дни се върнаха, те донесоха материали за повече от десет вероятни цели. Освен това бяха почувствували очарованието да работят покрай турското крайбрежие на борда на тежко подвижния и неудобен траулер. Тоуни и един от моряците на „Кардашлар“ се учеха взаимно на английски и турски; резултатите бяха смайващи.

Районът, именуван „Потъналият кораб с негърчето“, се намираше така близо до Яси Ада, че търсачите имаха намерение да се връщат всяка вечер в лагера.

Придружих ги при второто им пътуване, след като силни ветрове не им позволиха да напуснат острова в продължение на няколко дни. Дойде и Дон Роузънкранц, който бе извършил по-голямата част от приготовленията за търсенето. Изпълзяхме от леглата си в почти пълен мрак, надявайки се, че утринното затишие ще продължи.

На един час път от Яси Ада в северна посока видяхме Скалата на корабокрушенията — остров, подобен на комин, който се издигаше направо от морето като часовой над мястото на нашето търсене. С лекия бриз дойде и страхът, че вятърът може да се засили и да изгубим още един ден.

Оставихме нашите междинни оператори — Лари и студентите по антропология Франк Бартел и Регнър Киъртън — на брега, на около миля от това място. Те слязоха от малката лодка и се изкатериха на голите скали, където щяха да изнемогват на слънцето през останалата част от деня.

„Кардашлар“ се отдръпна в по-дълбока вода и „рибата“ на хидролокатора бе свалена откъм кърмата.

Търсенето е смес от възбуда и скука. Бях научил това още през 1965 година. Всяка сутрин жадното очакване нараства заедно с издигащото се слънце, но монотонните отминаващи часове постепенно го превръщат в разочарование. Нищо не се променя. През две и половина минути Тоуни се свързва по радиото с междинните оператори и започва да брои:

— Пет. Четири. Три. Две. Едно. Знак!

В трюма на „Кардашлар“ Морис отпуска скръстените си ръце и палците му натискат бутоните за „Знак“ на левия и десния пишещ прибор на хидролокатора. Върху хартиената лента пълзи бавно дебела линия. Морис отбелязва със зелено мастило поредния номер на тази линия.

В същия миг междинните оператори, които не се виждат на далечния бряг, насочват визьорните оптически тръби в мачтата на „Кардашлар“. Те предават на свой ред координатите си.

— Тук е „Бял едно“. Сто осемдесет и три градуса. — (Това е Франк).

После е Лари:

— Тук е „Бял две“. Двеста трийсет и девет градуса.

След него е Регнър или „Бял три“.

Брус записва координатите в своя дневник и пресмята на кое място се намираме. След това нанася на картата точното разположение на „Кардашлар“ в мига, когато е подаден сигналът за знака. Водени от междинните оператори на брега, ние можем да се върнем съвсем точно на всяко място, където са били означени със знак и цифра данните, изпращани от хидролокатора; ако някоя от целите се появи между два знака, можем да намерим съвсем точно нейното място, след като знаем скоростта на кораба и определим къде се е намирал той между двата знака, отбелязани през две и половина минути.

Важно бе търсенето да се провежда така, че при всеки преход едната страна на коридора да не се намира на повече от шестстотин фута от половината широчина на предишния преход, така че всеки квадратен фут от морското дъно да бъде „опипан“ двукратно от хидролокатора, чийто обхват бе хиляда и двеста фута.

Моето единствено задължение бе да превеждам на турски промените на курса за капитан Мехмед Тургутекин или за брат му Нихад, които стояха на кормилото.

Когато наближихме брега, Морис извика:

— Плитчина!

Видях на лентата на пишещия прибор как дъното се издига бързо към „рибата“ на хидролокатора. Нормалната реакция, която щеше да предотврати сблъскването, бе да се намали скоростта, но Мехмед познаваше добре своята работа. Той даде „пълен напред“ и „рибата“ се издигна във водата, изтеглена от въжето при внезапното ускорение. В същото време екипажът нави бързо въжето на лебедката. „Рибата“ мина непосредствено над стръмния подводен хълм.

Към два часа следобед се надигна северният „мелтем“. Хидролокаторът приемаше отраженията на надигащите се вълни и на книжната лента се появиха стотици лъжливи цели. Забързахме, за да приберем междинните оператори, преди морето да се стовари върху брега, на който ги бяхме оставили, и да ги прикове по гръб върху непристъпните скали.

„Още един изгубен ден“ — помислих си аз, когато се върнахме на Яси Ада. Екипажът на „Скрипс“ вече се бе задълбочил в записите от днешния ден, нанесени върху нагънатата хартиена лента, широка два и дълга петдесет фута. Морис ме повика при работната маса.

— Ето я твоята най-хубава цел — посочи той едно тъмновиолетово петънце, разположено посред цял легион подобни петна.

— Точно на това място се надигна вятърът — отговорих аз. — И то е като всички около него.

Вятърът не стихна няколко дни. Хидролокаторната група трябваше да се върне в Калифорния, където я очакваше друга задача. Но „островната треска“ бе вече засегнала и нея: Морис и Тоуни ми казаха, че се надяват да работят отново с нас. Оставаха им само два непълни дни, за да завършат своята електронна магия в квадрата с негърчето — същото място, където преди две години ние напразно кръстосвахме с телевизионната камера повече от месец. Посочената от тях цел бе твърде близо до мястото, където според настояванията на Мехмед се намираше потъналият кораб.

Лятото бе към своя край. Студентите и преподавателите се върнаха по университетите си. Покрихме с пясък дървените останки от римския кораб и вдигнахме потопяемата камера, пневмотранспортьора, релсовия път, водоструйника и телефонния пост, които щяха да зимуват в Бодрум.

По това време вятърът стихва на два пъти за по един ден и ние предприехме отчаяни опити да стигнем с „Ашъра“ до уловената с хидролокатора цел около Скалата на корабокрушенията. И двата опита се провалиха. Единия път бе така късно, че Дон и Юксел се взираха на светлината на залеза, без да различат нищо. А при второто слизане те изгубиха посоката и излязоха на няколкостотин ярда от отправната точка.

Пристигна Мартин Клайн, представител на друга международна фирма, с втория хидролокатор, който трябваше да изпробваме. Бях вече закъснял и трябваше да се връщам за заниманията в университета: „главих“ Клод за ръководител на експедицията.

 

 

Вятърът утихнал веднага щом вдигнали лагера. Лари и Мат Каплън се заели с два от бреговите постове и след като съгласували техните координати, насочили приборите точно към мястото на целта, показана ми от Морис.

„Кардашлар“ оставил Лари на брега и той започнал да го насочва по радиото, като поправял курса му при всяко отклонение. Когато корабът стигнал до координатите на Мат, на две мили от брега, той трябвало да бъде точно над целта. Хидролокаторът на Марти Клайн бил пуснат зад борда.

Мат давал нареждания по радиото:

— Сега сте на сто ярда… остават ви още петдесет…

Дон извикал на Марти:

— Гледай прибора. След няколко секунди ще видиш най-страшната цел, на която си попадал.

— Боже мой! Наистина напипахме нещо голямо — извикал Марти.

Те минали няколко пъти над целта под прав ъгъл. След всеки преход местоположението било определяно е нарастваща точност. А когато хидролокаторът показал, че „Кардашлар“ се намира над самата цел, пуснали шамандура. После взели на влекало „Ашъра“, закотвена същия ден в малко съседно заливче.

Юксел и Дон слезли от малките лодки в подводницата. Звънът на две метални повърхности отекнал над вълните, когато люкът заел мястото си. Клод и Октай се отдалечили, за да откачат влекачното въже. „Ашъра“ се приближила бавно към шамандурата.

— Виждаме въжето на шамандурата — съобщил Дон по радиото.

Бълбукането на водата в баластните резервоари се смесило с нарастващия вой на двата електромотора, „насилени“ докрай от Юксел.

Последна изчезнала антената. Мат, който задържал гребната лодка съвсем близо до шамандурата, спуснал хидрофона за подводна връзка.

— Сега сме на двеста и петдесет фута, но дъното още не се вижда…

Дон предавал непрекъснато поток от маловажни сведения, за да увери екипажа на борда на кораба, че подводницата слиза спокойно.

Внезапно по подводното радио се чули викове, които почти заглушили някакъв тропот и свиркане. Нима „Ашъра“ не била издържала на налягането?

Навярно спокойни по това време били единствено Дон и Юксел. „Ашъра“ стигнала до края на шамандурното въже, който лежал на дъното на дълбочина 285 фута. Видимостта била намалена до един и половин фута, но и двамата били сигурни, че виждат очертанията на пръснатите навсякъде амфори.

— Това е най-големият потънал кораб, който съм виждал — викал Дон, а Юксел крещял и свирел. Дон извикал отново по микрофона:

— Кораб е, потънал кораб. Приземихме се точно върху него. — Викът му отеквал в стените на малкото стоманено кълбо, примесен е дивото дрънчене на едно дайре, което Дон взел със себе си по неизвестни причини.

На другия ден „Ашъра“ слязла отново. Виждали се керемидите по покрива на камбуза на търговския кораб и голям съд за вода, търкулнат наблизо. Видимостта била твърде слаба, така че за стереоснимки не можело да става и дума, но Дон запалил външните светлини и направил няколко снимки през люка, докато Юксел обикалял около товара от амфори.

Този ден експедицията свършила. По-голямата част от групата била просрочила позволеното време. Трябвало само да опаковат нещата и да отплават.

Това бе последната акция на „Ашъра“ за музея. Само застрахователната вноска за няколко слизания струваше колкото цяла малка експедиция за разкопки на сушата. Университетът реши, че не можем да използваме подводницата без полица за поета отговорност в размер на пет милиона долара, и документът ни бе представен в края на лятото. Подобен лукс бе извън възможностите на нашата програма. Бяхме принудени да продадем „Ашъра“ точно тогава, когато започнахме да се убеждаваме в нейните възможности.

През следващото лято Лари, Франк Бартел, Октай и Огуз Алпьозен се върнаха на двете места с малко корабче, снабдено с телевизионна уредба. Оказало се, че в района на потъналия кораб с „Деметра“ повечето от целите наистина били скали, но две от целите, които посочила групата от „Скрипс“, все пак били потънали кораби; навярно бюстът не бил нито от единия, нито от другия кораб. Загадъчната непозната се изплъзнала още веднъж, но потъналият кораб с негърчето бе наш. Групата направила още един оглед на района; на снимките, взети от телевизионния екран, се виждаха странни форми по пясъчното дъно. Трябваше да почакаме до деня, когато водолазната екипировка с газовъздушна смес щеше да ни позволи да слезем до обекта. До нас стигнаха слухове, че по-късно от същото място е била извадена с мрежа още една статуя, която контрабандисти изнесли от Турция.