Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Option Delta, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Ричард Марчинко; Джон Вайсман

Заглавие: Свирепия 9

Преводач: Венцислав Градинаров

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Атика

Художник: Атика

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3402

История

  1. — Добавяне

В памет на полковника от запаса Артър Саймънс — Бика, САЩ, Воин и Патриот

Настоящата книга е художествена творба. Имената, героите, местата на действията и събитията са продукт на въображението на авторите или са използвани с художествена цел. Променени са някои оперативни детайли, за да не бъдат издадени начините за водене на съвременната война със специални методи.

Много от оръжията на Свирепия воин са предоставени с любезното съдействие на Международния отдел за обучение на фирма „Хеклер и Кох“.

Историята показва, че германците могат да бъдат опасни противници. Ако нямаха за водач такъв психопат, щяхме да се намираме в още по-отчаяно положение от това. Но лудите, както знаете, винаги се самоунищожават накрая. Ето затова няма да се провалим. Затова ще победим.

Уинстън Чърчил, 1941 г.

ДЕСЕТТЕ ЗАПОВЕДИ ЗА ВОЙНАТА СЪС СПЕЦИАЛНИ МЕТОДИ
според Ричард Марчинко

• Аз съм Богът на войната и гневният Бог на бойните действия и винаги ще те водя отпред, а не откъм тила.

• Ще се отнасям с теб като с всички останали — като с боклуци.

• Не прави нищо, което аз не съм направил преди теб — така ще станеш воин по мой смъртоносен образ и подобие.

• Ще наказвам тялото ти, защото колкото повече пот лееш в учението, толкова по-малко кръв ще лееш в боя.

• И ако болката съпътства твоите усилия и страдаш силно, то значи правиш всичко както трябва.

• Не трябва да ти харесва — трябва просто да го направиш.

• Прави нещата просто, глупако.

• Никога не си въобразявай.

• И наистина, не ти се плаща за твоите методи, а за резултатите, което значи да убиеш врага си с всички възможни средства, преди той да те убие.

• Винаги носи във воинската си мисъл и душа последната ми и основна заповед: Няма правила — побеждавай на всяка цена.

Abschnitt Eins

Глава 1

Господи, как обичам да мръзна и да съм мокър. И е добре, че е така, защото измръзнал и мокър (а да не споменавам уморен, гладен и страдащ от хронична липса на катерички) е точното описание за състоянието ми през по-голямата част от моя професионален живот. Вземете сегашното ми положение. (О, да, разбира се. Моля, вземете настоящото ми положение. Цялото. Всяка една молекула от него. Всяка шибана частичка.)

И какво точно беше настоящото ми положение, питате? Ами, за да съм точен, ще кажа, че бях един от четирима тюлени, натъпкани в сферична стоманена цистерна за двама — говорим за около два и половина метра височина на метър и осемдесет ширина — в пълна тъмнина, разплескан върху и до трима също така мръзнещи и обхванати от клаустрофобия обитатели, стиснал една закачена за стената на цилиндъра стълба, за да не стъпвам на главата на човека под себе си. А за да е весело, от няколко отвора в цистерната влизаше студена морска вода. В момента тя беше на нивото на чатала, но достатъчно ледена, за да сбръчка свирепоразмерните ми топки до големината на лешник дори през дебелия черен неопренов водолазен костюм, който ме покриваше от главата до пръстите на краката.

Чаках тихо и търпеливо цистерната да се напълни докрай. С влизането на водата чувах как въздухът излиза през клапана над главата ми, който не позволяваше да се образуват мехурчета. Бих могъл да следя какво става по уредите за налягането и въздуха в камерата с любезното съдействие на двата бойни фенера, монтирани на два метра над капака на дъното. Но мистър Мърфи (известен със своя закон) или някое от неговите мърфчета вече бяха решили, че осветлението е неприемлив елемент на тазнощното занимание, и затова бяха направили така, че фенерите да откажат в мига, в който капакът на дъното беше херметизиран, налягането изравнено и водата пусната да влиза.

Дори и при това положение бих могъл да следя нещата с помощта на водонепромокаемия си прожектор. Но моят херметичен прожектор си кротуваше в чантата ми с оборудване. А тя се возеше на шибаната палуба на шибаната подводница, чийто пътник бях, завързана към един кнехт зад стабилизатора, откъдето щях да я взема, след като завърша излизането.

В нормални обстоятелства дори не бихме се намирали на точно тази шибана канализационна тръба, както тюлените наричат подводниците. Щяхме да се возим на борда на някоя от преоборудваните многоцелеви подводници за специални операции, нагласени специално за нас, стрелците и обирджиите. Щяхме да се възползваме от СПВ модел „Марк V“, или Съдове за превозване на водолази, пренасяни на палубите на подводниците за специални операции в издути и подобни на раковина съоръжения, наричани СД, т.е. сухи докове. Но подводниците от този тип са само три поради съкращенията в нашите военноморски сили от двадесет и първия век с общо 296 подводници. И така, трябваше да се задоволяваме с каквото има. А то, ако бъдем точни, беше „Накогдочес“ (SSN-767), подводница трето поколение от клас „Лос Анжелис“, оборудвана да унищожава други подводници, да изстрелва ракети „Томахоук“, да залага мини, да води електронна война и да изпълнява много други разнообразни свръхсекретни задачи. Но списъкът не включваше възможността да прекарва и пуска осем тюлени и оборудването им на тайна мисия.

Резултатът, както вероятно се досещате, означаваше, че се налагаше да приспособяваме всичко: от спалните си помещения (редували се бяхме в предното торпедно с ракетите „Томахоук“, торпедата „МАРК 48 ADCAP“ — ADvanced CAPabilities[1], и подвижни мини „МАРК 67 SLMM“ за пускане от подводница), чак дотам, че се наложи да складираме оръжията си и другите неща от външната страна на подводницата, тъй като евакуационните люкове бяха твърде тесни, за да можем да излезем с нещо повече от водолазните си апарати „Дрегер LAR-V“. Дори и методът на излизане не беше по устав. Подводниците от този клас имат два канала за излизане. Този (познат под името „капак за склада“, защото там обикновено товарят припасите) е в най-предната част. Намира се точно зад залата за управление и излиза през тройно изолираната и екранирана с олово стена около отсека с ядрения реактор.

Ядрените подводници, пригодени за специални операции, имат уголемени евакуационни канали, за да могат взводове с тюлени по шестнадесет души да излизат бързо. Каналите на непроменените подводници са, както току-що посочих, изградени за по двама души. Но предвид параметрите на моята мисия, която включваше необходимостта от бързо излизане, бях променил правилата. И така, излизахме по четирима наведнъж. От което сега в евакуационната цистерна човек се чувстваше като сардина в особено добре натъпкана консерва.

И така, стоях неподвижен в тъмното, захапал като кон мундщука на водолазния си апарат „Дрегер“, като опитвах да не прасна с тройно свирепия си крак четиридесет и пети номер нормалноразмерното лице на Шепард Алигатора, и в същото време да стоя далеч от костеливия лакът на Бумеранга (има гадния навик да размахва ръка като пиле, когато е под напрежение). За разнообразие си преповтарях наум графика за вечерта. О, да, много по-лесно беше да мисля за изпълнението на задачата, отколкото за вледенените си орехчета и за останалите си измръзнали долни крайници. Така че стоях си тук на студено и мокро и очаквах всичко, което може, би могло, ще, би щяло, май, навярно или сигурно да се обърка, за да успея да надхитря старшина Мърфи, за когото от опит знаем, че обича да присъства на подобни операции.

Най-после долових, че притокът на вода е спрял. След като се убедих, че в камерата не е останал въздух, разкърших рамене, раздвижих схванатия си врат и започнах да се вдигам към стоманената стълба, захваната с болтове към преградата на изходната тръба. Знаех, че трябва да се изкача три стъпала по-нагоре, след това да посегна над главата си в напълно черната тъмнина до точката, запечатала се в съзнанието ми като първата от шест скоби, закрепващи външния люк на тръбата.

Прас! Действията ми бяха прекъснати от груб лакът (или друг някой от телесните крайници на Бумеранга — тъмно беше в края на краищата и човек не може да познае), който се заби отдясно на темето ми. Треснах се с лице напред в перилото на стълбата и започнах да виждам звезди. Звезди ли? Видях целия шибан Млечен път. О, мамка му. О, да му го начукам. О, майната му на Дики. Което, вероятно знаете, означава, че ми го начук-чукваха.

Маската ми се смъкна — лентата на тила се откачи от катарамата и изчезна в нищото между краката ми. След това кучият му син ме удари пак — този път право отдолу нагоре по широката свирепа зурла, с което изби мундщука от устата ми. Задавих се и изхърках и за малко не се удавих, мамицата му, защото помните, че се намирах под вода и че когато си под вода, задавянето и изхъркването означават поемане в дробовете на онова, което на техническия език на тюлените е известно като добрата стара „двойна доза сиера“ — морска вода колкото цял товар с лайна.

Мина ми през ума, че навярно трябва да извикам „Стоп камера!“ и да започна целия процес отново. Но разбира се, това беше невъзможно. Не се намирахме в шибания Холивуд, където човек прави колкото си ще снимки, докато докара нещата както трябва. Нито пък на шибано учение, при което човек може да спре, да се прегрупира, да премисли и отново да се заеме с належащата задача. Това беше наистина. А трябваше да спазваме и един шибан, смотан, майкоизтакован график.

Вие какво? Вие искате да разберете какъв е графикът? И искате да ви го обясня точно сега? Когато изпитвам сериозно шибана болка?

Господи, никакво усещане за момента ли нямате? Добре де, добре — платили сте хубави пари за тази книга и затова ще се съобразя, мамицата му. Накратко, операцията тази вечер изискваше аз и моите седем тюлени да излезем от „Накогдочес“, да преплуваме незабелязано към хиляда и шестстотин метра на североизток и да се промъкнем под дузина съгледвачески лодки, управлявани от въоръжени и опасни гадняри. След това щяхме да намерим die Nadel im Heuhaufen[2] — в случая това беше една седемдесет и пет метрова яхта, — да се качим на борда й, да унищожим всякаква съпротива и след това да заловим една саудитска кралска особа, известна като принц Халед бин Абдуллах. Всичко това трябваше да изпълним sans[3] абсолютно никакви дандании.

Причината за тайното ни прокрадване се състоеше в това, че Халед беше четиридесет и седем годишният потомък на семейство Абдуллах, трети братовчеди на краля и шестнадесети по богатство клан в Саудитска Арабия. Годишният доход на Халед възлизаше на около 400 милиона долара, което прави към 33 милиона американски гущера месечно. Получил образование в Германия, Англия и Франция преди две години, той беше се въздържал от живота в разкош, малцово уиски, шампанско в кристални чаши, хайвер от белуга и проститутки, предпочитан от повечето му колеги-принцове. Вместо това се беше забъркал някак си с радикали от университета като например задници от бандата „Баадер-Майнхоф“, Червените бригади и други подобни. Затова Халед не си падаше по фрапантните начини на консумация както повечето синьокръвни саудитци. Вместо това инвестираше печалбите си от „Майкрософт“, „Дел компютър“, „Сиско“ и „Интел“, привилегированите си акции от около 1980 г. с нулев купон и лихва от 12,5 процента, както и печалбите от нефтения концерн АРАМКО в международния тероризъм.

Халед финансираше самоубийците от „Хамас“, взводовете на смъртта от алжирската ВИГ (Въоръжена ислямска група), и кюрдските автомобилни бомбаджии. Може да се каже, че парите му отиваха като дарение за „катедрите“ по клане и поръчкови убийства в два от петте „университета“, създадени от моллите около иранските градове Техеран и Кум за обучение на международни терористи. Предоставял беше финансова и организационна подкрепа и на програмата на Харакат-ул-Ансар за избиване на западняци в Кашмир и Пакистан. Дори беше давал пари на американски неонацисти, германски радикали и пуерторикански ултранационалисти. Тази торба с боклук беше от онези танга, дето истински се застъпват за равни възможности за всеки.

И до момента, от една страна, заради неохотната, но постоянна подкрепа на саудитското кралско семейство (в края на краищата той беше незаконен трети братовчед на настоящия посланик на Саудитска Арабия в Съединените щати, което направо си го превръщаше в косвен роднина на краля) и, от друга страна, поради живота му в селските райони на Афганистан, където го пазеше бригада талибани с AK-47 и пълнители като талибанани, не беше политически благоразумно, тактически практично или дипломатически реалистично да се сложи ръка върху него, без да се създаде онова, което Държавният департамент проявява склонност да нарича „печално, прискърбно и злощастно нарушаване на суверенна територия с участието на военен персонал на Съединените щати“[4].

Но тази вечер нелегитимният му задник щеше да ми принадлежи. Защото момчетата и аз щяхме да го заковем в международни води, където Държавният департамент няма юридически пълномощия. След като му бъде направено надлежно ФЗС, което ви е известно, че означава Фрасване, Завързване, Скриване, щяхме да го предадем на съответните власти, т.е. екип специални агенти от Федералното бюро за разследване, които вече чакаха наблизо, но не съвсем, в един МСС[5]. Щяха да го изфериботят до един самолетоносач при Малта, там да го качат на самолет, който чрез вълшебството на дозареждането по време на полет нямаше да докосва земя, докато не стигне в добрите стари САЩ. В крайна сметка: щеше да бъде изправен пред съда за финансирането на взривяването на комплекса Кобар в Саудитска Арабия и убиването на деветнадесет американски военни.

Да, приятели, като стане дума за терористи, Съединените щати имат дълга, дълга памет. И понякога, въпреки отличните усилия на Държавния департамент за противното, реагираме.

Деветдесет и шест часа по-рано ВТ[6] Халед беше подмамен да излезе от безопасното си убежище в Афганистан и да дойде в ето тези международни води, които по една случайност се намират на осемдесет мили право на югозапад от Акротири, Кипър, заради обещанието за нещо, което беше опитвал да купи през последното десетилетие: готово за действие специално разрушително съветско устройство с мощност 0,25 мегатона, описвано на популярна реч като атомна бомба-куфар (въпреки че проклетията дори няма куфар). Бомбата беше истинска, а човекът, който му я продаваше — бивш офицер от ЩАЗИ[7], превърнал се в черноборсаджия, трафикант и търговец на оръжие на име Хайнц Хокхайзер — бе съвсем добросъвестен негодник. Нито Хайнц, нито Халед разбираха, че и двамата са накиснати в едно продължително, сложно и много заплетено ужилване от ЦРУ, което смяташе за отлична идеята да прибере едно от старите съветски устройства заедно с Халед.

Над девет месеца бяха изминали, за да се стигне дотук, но Халед най-после бе клъвнал стръвта и хората от Ленгли позволиха забиването на кукичката — здравата. Все пак Халед е хитро копеле. Знаеше, че Фаваз Юнис, едно от тангата от отвличането на самолета на TWA-847 през 1985 г. е бил примамен в международни води чрез използване на катеричка. Но както на всички ни е известно сега, ВК (вижте го в речника) била агент на ФБР от женски пол и имала основна роля в уместно наименуваната от ФБР операция „Златен прът“ (понякога Бюрото наистина проявява добро чувство за хумор). А Халед помнеше твърде добре, че Мир Аимал Кази, богатият пакистанец, убил двама служители на ЦРУ и избягал след това в отечеството си, бе продаден от свой сънародник — всъщност от охраната си — и прибран през лятото на 1997 г. от смесен екип хора на ЦРУ, специални агенти на ФБР и стрелци от „Делта Форс“.

И така, Халед много внимаваше, когато напускаше афганистанското си светилище, дори и при чудесния и наврян в мутрата му изглед да си осигури атомната бомба. Едва след тримесечни преговори се беше съгласил да се срещне с Хайнц в неислямско обкръжение. Накрая единствено заплахата, че и други проявявали интерес към оръжието, го извади от скривалището. И Халед беше настоял сам да уреди всички въпроси по размяната — променяше всичко всеки ден, а дори през час, с изпратени по Интернет кодирани съобщения[8].

Само че отдавна го наблюдаваше смесен екип от ЦРУ и ФБР. И така, отбелязаха придвижването на Халед с личния му самолет от малко летище югоизточно от Мейманех до Техеран. Проследиха го с колата през Дамаск до Бейрут, където хеликоптерът му го чакаше за последната отсечка от пътя. Именно в Бейрут се появил мистър Мърфи и нашите неустрашими американски мекостъпалници го загубили. Халед се качил в лимузината си и заминал до летището, където го чакал хеликоптерът му, за да го закара през последната отсечка на тази гадна одисея, прелитайки 230 мили до палубата на годната за океанско плаване седемдесет и пет метрова яхта, която ще нарека „Куз Емек“, отплавала от Кан до избрана от Халед анонимна точка за среща посред Средиземно море. Но когато голямата лимузина „Мерцедес“ спряла на асфалта, от Халед нямало и следа. Направил беше такъв шибан фокус с изчезване, от който Дейвид Копърфийлд би се възгордял.

Екипът се паникьосал — и основателно. Тази операция ни беше струвала няколко пачки — а да не споменавам и над дузината души. Алармата се включи и нашите хора преровиха цялото проклето Средиземноморие от Либия до шибаната Марсилия. Но Халед беше изчезнал. И след това, след тридесет и шест часово нищо, откриха друг от частните му хеликоптери, един CH-3C с полетен обхват над шестстотин мили, който ние бяхме продали на саудитските военновъздушни сили. Летеше на юг, като правеше слаломи между Франция и Италия. Когато зареждал в Каляри, Сардиния, един от нашите хора надникнал вътре. И сещате ли се? Халед бил вътре, сърбал си скъпата минерална вода и четял Корана. Два часа по-късно седял в главния салон на „Куз Емек“, която плавала на изток към мястото за среща, а ние и „Накогдочес“ го следвахме по петите.

Халед беше уредил търговецът на бомби Хайнц, източногерманецът (който имаше връзки с руската мафия, работеше чрез бележки, оставяни на едно място в квартал с червени фенери, и както ви казах току-що, беше неволен съучастник в тази малка игра), да дойде с друг от неговите хеликоптери, за да може дори Човекът с Бомбата да не знае точно къде щеше да стане срещата и следователно да не доведе със себе си някой от своите наемни пистолетаджии. От своя страна Халед се постара да си осигури добре въоръжена охрана — шест скоростни лодки, пълни с добре заплатени корсикански мафиози, както и дузина фанатизирани талибански стрелци на борда на яхтата. За бързо измъкване държеше хеликоптера на площадката на яхтата със загрят двигател и пилоти, готови да тръгнат am geringsten Anlaß, както торбата с боклуци беше се научил да казва „по-бързо, отколкото ако ти падне шапката“ в Свободния университет в Берлин към края на 70-те години.

Но от време на време Християните в действие (което, спомняте си, е името, което ние тюлените използваме за Централното разузнавателно управление[9]) правят нещата както трябва. Настоящият случай беше такъв. Техните прокрадвачосъгледвачи бяха успели да сложат маяк на борда на яхтата така умело, че дори шефът на охраната на Халед, бивш кагебейски еднозвезден гуру в технологиите, не беше успял да го открие при два пъти дневно провежданите огледи за ЕЛРАЗ/ТЕХРАЗ/СИГРАЗ[10]. И променяйки оборудването за МЕП на подводницата — това означава мерки за електронна поддръжка — и после гепвайки се за сигнала, капитанът на „Накогдочес“, един умен млад пръстенотропач от Анаполис на име Джоузеф Туцолино, известен още като Джоуи Туц, известен още като капитан Туци, промъкна потайно подводницата си на малко повече от миля от яхтата на Халед.

Сега само оставаше ние да излезем от подводницата, да се приближим с плуване, като се водим по сигнала на маяка, да се качим незабелязани на яхтата и да я превземем. Ако всичко минеше добре, ни очакваха и малко премии: куфарът с парите например — обичам да мога да помогна за изплащането на националния дефицит, — а да не говорим за компактното, преносимо от човек съветско атомно взривно устройство.

Е, това щеше да е лесна работа, нали? Леко плуване, последвано от неизискващо усилия стреляне и плячкосване. О, да бе, точно така — и ако вярвате в това, мога да ви продам един хубав мост в Бруклин. Както и да е, стига предистория. Сега нека преминем към шибаното действие, нали така?

 

 

Свих се напред, за да опитам да хвана ремъка на маската си, и се праснах в стълбата след поредния лакът в главата. Какво правеше Бумеранга, мамицата му, да ме убие ли искаше? Пресегнах се, хванах нападащата ръка и я разтърсих здравата, сякаш за да кажа „какво става бе, мамицата му“.

В отговор получих две почуквания по бицепса и стискане на моята ръка. Което значеше, че навярно той се извинява, и че ще С2, а това, както навярно ви е известно, значи, че ще Си седи на шибания задник и ще Си затваря шибаната човка, докато аз не дам сигнал за друго.

Намерих си шланга за въздуха, стиснах го в устата си, погълнах още малко морска вода, за да прочистя линията, и после поех една много желана глътка кислород. Отново се наведох напред — нелека задача предвид дебелия дихателен апарат на гърдите ми — и започнах да ровя между краката си. Алигатора се пресегна нагоре, пръстите му намериха моите в тъмното и той ми подаде липсващата маска. Аз я закачих обратно на мястото й, закрепих я плътно и задухах с наранения си като пишката на групов изнасилвач нос, докато не я прочистих, мамицата й.

Сега, когато Мърфи-моментът отмина, навярно можехме да свършим малко истинска работа.

Покатерих се по стълбата, протегнах ръка, намерих първия лост и го завъртях, докато се освободи. След това продължих в посока, обратна на часовниковата стрелка. Четвъртият лост се запъна, но със сила го разхлабих и завъртях, за да се отвори.

След това, когато и шестият лост беше отлостен, нагласих стъпалата си максимално добре върху стъпенката и напънах нагоре с колкото сили имах. Люкът се отвори навън и аз се промъкнах през него, след което започнах с мъка да се придвижвам по палубата, докато намерих дебелото два сантиметра найлоново въже, което бяхме пуснали от един кнехт в средата на подводницата до мачтата на палубата, за да се ориентираме в тъмното.

Изтеглих се към стабилизатора. Усещах с тялото си течението, докато подводницата продължаваше напред. Ядрените подводници са като акулите — почти никога не са неподвижни. И така, излизането от подводница е сложна задача, при която капитанът на подводницата трябва да я поддържа в идеално равна плоскост и в същото време да се движи с минимално възможна скорост — между един и два възла, — за да е възможно плувците да излязат, без да ги отнесе течението, защото не са успели да се задържат към подводницата, продължила напред, докато се загуби от погледа.

Всъщност това беше едно от потенциалните осирания с кози лайна на нощното ни развлечение. Подводниците от клас „Лос Анжелис“ са направени за скорост. Те не обичат да ги караш бавно. И така, Джои Туц, капитанът на точно тази канализационна тръба, имаше достатъчно работа в момента. Моето излизане с момчетата от подводницата щеше да му създаде свирепо главоболие.

Усетих една ръка върху ножницата, завързана към левия ми прасец. Добра новина. Това означаваше, че момчетата ме следваха. Продължих напред, като се изтеглях стъпка по стъпка, докато усетих грапавата мачта. Заобиколих я и стигнах до еластичната мрежа, която съдържаше торбите с оборудването ни. Протегнах ръка, за да намеря външния джоб, в който бях оставил водолазния си прожектор. Намерих го. Закачих го надеждно на китката си, след това го включих, за да виждам какво правя. През деня бихме могли да се виждаме един друг ясно, тъй като палубата се намираше само на двадесет метра под повърхността. Но сега минаваше 21:00, три часа след залеза, и единственият начин да опиша нещата беше с думата т-ъ-м-н-о. Нямаше я обичайната фосфоресценция във водата и никакъв намек за светлина отгоре. Или откъдето и да било другаде. Което се прибавяше към коефициента на козелоначукваемост. Човек лесно губи ориентация в такива условия. Долу става горе. Горе става отстрани. Разстоянието, времето и посоката губят яснота. Може да умреш.

Тясното лице на Бумеранга се приближи до моето. Осветих го. След това със сигнали с ръце го попитах наред ли е. В отговор ми показа изправен нагоре палец. Зад него различих Шепард Алигатора и Дюи Пачия крак, които се изтегляха по въжето.

Взех фенера и се пуснах край момчетата, за да си проправя път назад до люка на аварийния канал. Затворих го, след което завъртях колелото върху него, докато го стегнах. Спрях, като отброявах секундите. Накрая чух звуците, които очаквах: водата се изпомпваше. Процесът на прочистване щеше да отнеме четири минути и половина. След неутрализирането на налягането люкът на дъното щеше да се отвори и последните ми четирима стрелци ще се натоварят в камерата, тя отново ще се наводни и целият процес ще се повтори.

Междувременно имах работа. Като рак се добрах до мачтата и проверих големия часовник на китката си. Светещият в тъмното дисплей показваше 21:13. Майната ми. Вече изоставахме от графика с три минути, а още не бяхме започнали.

21:19. Пристигна останалата част от екипа. Харис Малката бира, Нод Дикарло и Гризача водеха. Следваше ги едно голямо, едро и навито пале от тип ШН (вижте го в речника), на име Тери Дивайн, познат още като Хюи Бебето.

Не, не обичам да работя с девственици — с други думи, с нов персонал, — особено на мисии, важни колкото тази. Но за конкретната тазнощна мисия нямах избор. Стрелците, които наричам Пик и Гадния Ники Гръндъл, се намираха в лазарета със зле натрошени кости. Съмнявах се, че вече ще могат да работят със същата куражлийска ефективност, както някога. Док Трембли се беше пенсионирал — писна му от новите недопускащи проблеми Военноморски сили. А Стиви Уондър най-после взе изпита си за старшина. Това беше добре и зле. Добре, защото Военноморските сили имат нужда от повече старшини като Уондър. Зле, защото Бюрото за личния състав — БЮЛС на военноморскоговор — в своята безкрайна мъдрост беше прехвърлило старшина Уондър от синекурната му работа във Военноморската корабостроителница надолу към Норфолк и щеше да ми е адски трудно да го върна под свирепото си крило. Мама му стара, адски трудно щеше да е да го върна достатъчно дълго, за да му дам онова подходящо, старомодно и грубо посвещение в старшинство, каквото заслужаваше.

Всички тези неща ме бяха оставили с един човек по-малко. Проверил бях личните досиета и с мисълта, че боклукът на един офицер може би е диамант на друг, си избрах Хюи Бебето, който почти беше на път да изхвръкне от екипите заради дисциплинарни нарушения. Мой тип хлапе. Първо, беше завършил на последно място в класа по подводна диверсия. Обучаващите офицери му бяха дали черни точки заради ниските резултати. За мен това означаваше, че хлапето има решимостта и му стиска — останал беше до самия горчив край.

Второ, като тюлен беше действал по-малко от година — още пеленаче, — когато се наложило да го набучат на мачтата на капитана за побой в един бар. В днешните бездефектни ВМС един скандал в бар или пък дисциплинарно нарушение е достатъчно, за да изхвърлиш в кенефа старшина с петнадесетгодишен стаж като тюлен. А що се отнася до помощник-боцман трети клас Тери Дивайн, до името му вписаха още една черна точка, което значеше, че неофициално е дамгосан като ПДКЛ[11] от напуканосфинктерните, прекалено свети, пълни бюрократи-увъртачи, които в наши дни управляват групите за война със специални действия. О, наистина ги управляват: право в шибаното блато според мен.

За божествата на войната със специални действия сбиването на Хюи Бебето в бара означаваше, че може би е прекалено агресивен. Което пък значеше, че всъщност един ден може и да убие някого. А тази вероятност постави под въпрос бъдещето му на тюлен.

Това виждаха те. Но както знаем, роршаховите тестове[12] значат различни неща за различните хора. Петното, значещо ПДКЛ, ми показваше, че да, Тери Дивайн е агресивен и харесва онези съвсем близки и поставени на лична основа контактни игри, които освобождават напрежението да си тюлен. Но на това гледах като на положителна, а не отрицателна черта. Честно казано, според мен не можеш да поискаш от някого да рискува живота си всеки ден, да тренира на предела на възможностите си, а после да му кажеш да иде и да освобождава стреса с игра на дама или с чаша какао, или пък със списание „Ню Йоркър“, макар в тези неща да няма нищо нередно. Понякога тюлените се нуждаят от една вечер (или уикенд) за кръчмарски побоища с пълна пара, бой по главите и тотална бъркотия. Като да изчистиш един шибан бар пълен с тъпи морски пехотинци par example[13].

Но независимо от инстинктивното ми усещане за хлапака, всъщност тръгвах на стрелба и плячкаджийство с неизпитан, непроверен, неокървавен двадесетгодишен пикльо. Голям, сприхав и мускулест пикльо, но все пак пикльо. До този момент от живота му всичко е било обучение и симулация. Никога не се е налагало да Го Прави Наистина. Да влиза в бой. Да бъде раняван. Да убива човек лице в лице.

А пък това си беше А-група. Налагаше се Хюи Бебето да учи бързо — или да умре.

Смятате, че това звучи безсърдечно? Е, може и да е така. Но пък е шибаната истина. Хората, които работят за мен, винаги биват избирани, защото могат да гледат врага си в очите и да го убиват. Не да раняват. Да убиват. Рой Боъм, кръстникът на всички тюлени, ме научи чрез примери, че да чупиш разни неща и да убиваш хора — това е тюленството. Не виждам причина да променям неговата оперативна логика, дори и в тези политически коректни времена на несмъртоносни оръжия и сълзливо-лигава военна доктрина.

21:21. Всичко по реда си. Завързахме се един за друг и аз закачих въжето, което ме свързваше с Бумеранга, към една от скобите на мачтата, за да е сигурно, че всички ние сме закачени към подводницата. При нормални оперативни условия тюлените пътуват по двойки. Тази вечер нашите четири плувни двойки щяха да се движат като една група, докато стигнем „Куз Емек“. Нощното плуване е трудна работа. Тайното нощно подводно приближаване е още по-трудно. Исках да знам къде се намира всеки един от нас по всяко време — а това означаваше да се движим заедно. Започнахме да разопаковаме оборудването и да го закачаме по телата си. Тази вечер пътувахме с лек багаж, защото не е много забавно да плуваш, когато си натоварен с оборудване. Хиляда и осемстотин метра се преплуват лесно — ако си на повърхността и можеш да си теглиш оборудването в плаваща торба. Лесно се плува и на двадесет метра под водата въпреки дихателния апарат, който има хидродинамични качества като на малък хладилник. Но тази вечер плуването нямаше да е лесно, защото освен апаратите щяхме да носим и оръжие, муниции и друго оборудване за превземане. На повърхността щяха да патрулират вражески сили, а ни предстояха и странични течения. Не, доста работа ни чакаше.

21:27. Най-после закачих оборудването си — последен по реда си беше моят автомат MP5-PDW със заглушител, — когато получих сигнал с ръка от Бумеранга, че всички са опаковани и готови да тръгват. Добра вест. Откачих скобата, която ни придържаше към мачтата. Точно в този момент почувствах как течението се усилва. Шибаната „Накогдочес“ набираше скорост — три, може би четири възла. Лошо. Както казах, скоростта не е плюс, когато опитваш да пуснеш плувци.

Протегнах ръка към дългото въже, по което бях се изтеглил от люка до мачтата. Но сега шибаната подводница започна да се търкаля обратно на часовниковата стрелка и въжето изчезна. Какво опитваше да прави Туци, мама му стара, да ни удави ли?

Ритах с всички сили. Но не е възможно да не изоставаш от нещо, което се движи с четири възла, особено ако си вързан към седем други тела, наредени през пет метра, с найлоново въже.

Безмилостно, неумолимо голямата лодка се отдалечаваше от мен като сянка в тъмното. И точно в този момент, сякаш праснат от огромна кука, се извъртях надолу с глава и — прас — се блъснах в трюма на подводницата.

Протегнах ръка, за да се хвана за нещо, но нямаше за какво — пръстите ми опипваха само гладкия трюм. Шибаната подводница се наклони още четири, пет, шест градуса встрани от мен и течението ме удари в трюма. О, страхотно. Ако Джоуи Туц продължи в същия дух, ще ни вкара право пред шибаната перка и ще станем на тюленбургери. Какво правеше, по дяволите? Нямаше как да го питам, нито да разбера. Излезехме ли от трюма, оставахме без връзка. О, не така бях замислил мисията.

Инстинктът ми подсказа, че подводницата отново е набрала скорост. Може би шест, шест и половина възла. Да, знаех, че шест възла е скоростта, с която повечето хора си правят джогинга. Но под вода, когато се блъскаш в шибания трюм на подводница, шест възла са достатъчни да ти прекратят шибания живот.

Е, аз не мислех да се оставя или да оставя някой от хората си да загине тази вечер. Мисията беше твърде важна. С големи залози. Почнах да драскам с нокти по трюма, за да закача пръстите си върху каквото и да е. Пръстите ми не намираха нищо. Сега тежестта на седемте започна да ме тегли назад по трюма. Плъзгах се все по-назад към кърмата и към проклетия смъртоносен винт.

Мама му стара. Омотах въжето около лявата си ръка, протегнах дясната колкото можах по-напред, набрах всяка частица от останалата в тялото ми енергия (и което е по-важно, тази в душата ми) и почнах да ритам, за да се придвижа в посоката на въртене на подводницата.

Нищо.

Продължих да ритам, отново и отново, и отново, и отново, докато мускулите в прасците, бедрата, гърба и гърдите ми се подпалиха.

Адски болеше. Но пък напредвах. Ръката ми докосваше гладката повърхност на тясната обезопасителна релса, простряна почти по цялата дължина на подводницата. Знаех, че на шестдесет сантиметра от тази релса по гръбнака на трюма преминава една успоредна линия със скоби. Ритах, ритах, ритах. Всеки атом в тялото ми се бореше с водата, с течението и с движението на подводницата. Всяка частица в съзнанието ми гореше от желание да се движа напред. Зъбите ми разкъсаха мундщука, но не ми пукаше, мамицата му — щях да измъкна момчетата от това. НЯМАШЕ ДА СЕ ПРОВАЛЯ.

И в този момент пръстите на протегнатата ми лява ръка напипаха една шибана скоба. Стегнах мускулите на голямата си лапа около нея, става след става, като стисках здраво, с ръка, напрегната така, както при последната шибана лицева опора при последното шибано упражнение по време на адската седмица на базовото обучение, когато си толкова напълно и шибано изтощен, та знаеш, че не можеш да си поемеш дори една шибана глътка въздух — и точно тогава шибаният инструктор ти казва, че иска още двадесет лицеви опори или изхвърчаш от програмата.

Да, тогава правех още двадесет шибани лицеви опори — и още двадесет, просто за да покажа, че мога да го направя, мамицата му. И поуката от това остана с мен през цялата ми кариера: когато смяташ, че всичко е свършило, то не е. Когато мислиш, че тялото ти не може повече, то МОЖЕ още и ЩЕ направи още. И ти НЯМА ДА СЕ ПРОВАЛИШ в мисията си.

И така, държах се за скобата, стиснал нокти, свил ръка, грабнал и увил длан около нея, докато успях да омотая въжето и пак да завържа всички към подводницата. Сега, когато въжето беше сигурно завързано, аз висях силно задъхан, изтощен и изпотен в дрехите си, докато тя вървеше устремено напред през тъмната вода.

Напълно изразходван бях. Емоционално изстискан и физически изтощен — напълно изгорял. А още не бяхме започнали работата за вечерта.

21:29. Също така необяснимо, както бе ускорила, сега „Накогдочес“ забави скорост и се върна в онова положение, когато едва се движеше спокойно във водата с необходимата скорост от един възел. Какъв ли проблем е имало? Дали капитан Туц не убягна от нещо, засечено от многобройните му предупредителни системи? Дали подводницата не е започнала да поема вода и да потъва заради бавната скорост? Дали не е започнала да потъва с носа надолу и не се е наложило той да действа, за да я спаси, дори ако това значеше да загуби нас? Нямаше как да разбера. Тук бяхме сами.

Пък и, честно казано, нямаше значение. Оцеляхме. Бяхме излезли, заредени и готови да тръгваме — а и отдавна бе станало време да се хващаме на работа. Освободих въжето, което ни държеше към подводницата, и се отклоних, като проверих осветения циферблат на подводния компас, закачен към дясната ми предмишница, за да се ориентирам. Погледнах дълбокомера. Сега се намирахме на седемнадесет метра. Да, разбирам, че съгласно действащите оперативни наръчници на командването на Военноморските сили нашите дихателни апарати „Дрегер“ не трябва, и позволете да цитирам: „в никакъв случай да бъдат използвани на дълбочини, по-големи от шест клафтера[14], без изричното разрешение на командването на ВМС“.

Впрочем нямаше значение, че никой от командването на ВМС никога не е използвал шибан „Дрегер LAR-V“ никъде освен в шибаните плувни басейни, в които ги тестват, дявол да ги вземе. Точно така, нежни читателю: смотаните, гноемъди местачи на листа, които купуват тези неща за екипите, не са същите соленомъди тюлени, които трябва да ги използват. Резултатът е, че на прикованите към бюрата писарушки хич не им е през ръждивите пишки дали оборудването работи или не, нито дали е подходящо за профила на мисията на тюлените или пък за друго.

Този тип лайномозъчна нагласа на военноморската институция не е новост. Когато Рой Боъм създаде първите тюлени през 1962 г., той е имал надлежното и необходимо пълномощие от силните на деня да носи автомати M-14 и пистолети 38 калибър, защото прикованите към бюрата бюрократи в Бюрото по оръжията бяха решили, че това му трябва. Рой, за своя чест, отишъл и купил за стрелците си пистолети „Магнум“ .357 и щурмови автомати AR-15. M-14 са страхотни на хиляда метра. А тридесет и осем калибровият куршум е чудесен за мишена. Но още през 1962 г. Рой разбирал, че едно от местата, в които екипът му от весели мародери ще бъде пращан, е Виетнам. А е изучавал достатъчно война, за да знае, че тюлените ще трябва да обезвреждат моторизираните сампани и джонки на виетконгците с пистолетите си — което е възможно за куршум .357 калибър. Но знаел също от работата си с филипинските партизани по време на Втората световна война, че повечето от работата с автоматите ще е от засади — от сто метра или по-малко.

Знаейки всичко това и без да може да убеди апаратчиците от Бюрото за оръжията в правотата си, Рой просто отишъл и купил на хората си пистолети „Смит и Уесън“ .357 и AR-15, без да минава през системата. И ВМС опитали да го дадат на военен съд за това. Всъщност, ако не е бил президентът Джон Ф. Кенеди, ВМС са щели да успеят да пръснат жилавия като конска кожа задник на Рой и ние, тюлените, сега щяхме да сме в много по-лошо положение.

Както и да е, дихателните апарати, които сега използвахме, не бяха тествани от ВМС на дълбочини под дванадесет метра — всъщност ВМС не искат те да бъдат ползвани под около 10 метра. Нямаше значение, че бях ги ползвал на дълбочини до 18 метра повече години, отколкото ми се ще да си спомням. Просто никога не съм си правил труда да казвам на хората в командването какво съм правил.

21:45. Продължихме напред в тъмното. Усетих странично течение отляво на борд. Сега бяха необходими 50% повече усилия, докато държах очи в циферблата на подводния компас, за да не се отклонявам от курса. Зад мен Бумеранга броеше ритниците (два за метър), за да прецени колко разстояние сме минали и колко ни оставаше. Проверих дълбокомера: шест метра и седемдесет сантиметра. След осемдесет или деветдесет секунди страничното течение отслабна и отново тръгнах напред като хората. Изведнъж усетих тъпа болка в предната част на мозъка си — вероятно така силно съм се концентрирал върху плуването, че не съм дишал достатъчно дълбоко. Поех дълбока глътка O2, за да прочистя главата си, и продължих.

Проверих дълбокомера си, като ритах ритмично с крака. Девет метра. Харесвах тази дълбочина: тя ни даваше голяма безопасност. Малко вероятно беше да ни открият. По дяволите, в такава тъмна нощ можехме да се приближим на два метра и пак нямаше да ни видят. Но както старият старшина на моя взвод Евърет Емерсън Барет казваше на нас, поповите лъжички: „Никога не си въобгъзявайте, негодни, тънкохуести тъпаци такива. Да си въобгъзяваш значи да направиш мен и себе си на гъз.“ И така, нямах намерение да си въобгъзявам нищо. Всъщност цял куп агенции се бяха събрали и изтъркали задниците си от работа, за да организират тази операция, и нямаше аз да осера нещата.

22:03. Над главата ми имаше нещо. Не можех да го видя. Но го усещах така, сякаш въпреки тъмното над мен се бе появила сянка. Усещането беше напълно и абсолютно осезаемо. Инстинктивно се спуснах надолу, като забавих ход. По въжето на кръста си усетих, че тюлените зад мен направиха същото. Потиснах порива да включа прожектора и да погледна. Вместо това продължих да ритам и да плувам в посоката според компаса. И се молех на бога на войната, който и да е този отгоре, да няма включен хидролокатор или друго устройство, с което да ни засече. Не се нуждаех от повече шибани проблеми, отколкото вече си имах.

Продължих да плувам още около 150 ритника, след което спрях достатъчно дълго, за да може Бумеранга и останалите да ме настигнат. Главата още ме болеше — всъщност сега се чувствах, сякаш между ушите ме стиска менгеме. Е, майната му — имах работа. Всички увиснахме във водата, нос до нос, и се разговорихме с ръце.

— Горе имаше нещо, нали, шкипере? — запита с жестове Пачия крак.

Свих рамене — универсалния жест за израза „Знам ли“. Но според мен и двамата разбирахме, че сме минали под някоя от постовите лодки на Халед. Е, каквото и да е било онова, Пачия крак също го беше усетил. В него говореше ловецът.

Попитах Бумеранга какво разстояние сме изминали. С ръце ми обясни, че сме почти по средата. Хмм, установих, че мускулите на бедрата ми са ме подвели. Както пареха, ми се струваше, че сме стигнали много по-напред.

 

 

22:57. Сега, когато стигнахме до целта, ушите ми звъняха като шибания Биг Бен, а главата ми гърмеше, сякаш някой я рита с обкована със стомана цинтарка. Защо, мамицата й, ме болеше така? Нямаше време да задавам този въпрос, нито да му отговарям. Трябваше да мисля за много други неща. Например „Куз Емек“. За да бъда точен, ще кажа, че се намирахме на осем метра и осемдесет сантиметра под яхтата на Халед. Не че виждахме нещо. Но имаше изобилни доказателства, че сме попаднали на златоносната жила.

Виждате ли, лодките вдигат лайнарски много шум — много повече, отколкото бихте очаквали. И тази не правеше изключение. Чувахме как работят помпите и генераторите на яхтата. Различавах даже движението на екипажа из нея. Дори се долавяха вибрации от рок-музика. Знаехме, че точно това е яхтата, защото поставеният на нея маяк ми каза така. А за да улесни живота ни, екипажът на Халед съвсем услужливо беше спуснал двойка котви, за да намали клатенето на яхтата до минимум. И разбира се, аз в момента се държах за една от котвените вериги.

Време беше да се подготвим. За онези от вас, които и преди са минавали през този процес с мен — гледайте на всичко това като на опреснителен курс по свирепата философия на войната със специални методи. За останалите — внимавайте, мамицата му, защото отново ще срещнете този материал.

Окей. Ето една фундаментална истина от войната със специални методи: когато превземаш самолет, влак, автобус, кола — или луксозна яхта, трите елементи от най-критично важно значение за успеха на операцията са: първо — изненада; второ — скорост, и трето — буйна стремителност на действията.

Има и друг жизненоважен, съществен основен момент във войната със специални методи. При всяка специална операция малка, но високообучена и мотивирана сила се изправя срещу по-голяма, но по-слабо мотивирана група. Бойците-диверсанти побеждават чрез постигане на нещо, което се нарича относително превъзходство, или ОП.

Просто казано, относително превъзходство има, когато тази малка, елитна сила постигне бързо тактическо превъзходство над по-голямата група отбраняващи се. Очевидната истина е, че ако не превъзмогнеш лошите бързо, безмилостно и ефективно, те ще превъзмогнат твоите стрелци, преди да си успял да избиеш достатъчно много от тях, за да имаш ОП.

Точно тук идва мястото на скоростта и буйната стремителност на действията. Няма място за колебание, съмнение или задръжки. Трябва да НАПАДАШ до скапване. А когато НАПАДАШ, отиваш и както казваше моят стар приятел от корабите полковник Чарли Бекуит[15], кръстникът на „Делта Форс“, „избиваш всички и оставяш Господ да ги съди“.

И така, най-критичният период в специалните операции е добил известност като Зоната на уязвимост, или ЗУ. Началото на ЗУ при всяко превземане на самолет със заложници например идва, когато щурмовата група започне приближаването към самолета. Защото, ако стрелците бъдат забелязани, преди да Стигнат Там, заложниците ще бъдат избити, без нито един от спасителите да се добере до кабината. Когато се прехвърляш над парапета на движещ се кораб, си най-уязвим, докато се катериш по въжената стълба. Тогава една тънка линия стрелци се катери нагоре и се прехвърля през парапета.

О, разбира се, може някой в лодката отдолу да ви прикрива, но факт е, че отбранителите държат високото място, т.е. палубата и надстройката на кораба, и ако някое танго реши да си направи почивка с цигара, забележи ви и извика подкрепления, преди да можете да го неутрализирате с изстрел в главата от оръжие със заглушител, ставате на храна за кучетата. Дори и в този случай тазвечерното нападение беше само малко по-лесно от превземането на движещ се кораб.

Очевидно много по-просто е да се качиш на яхта, която не се движи, отколкото ако трябва да вземеш предвид безбройните компоненти на теченията, скоростите, вятъра, вълните и други поддаващи се на въздействие от страна на Мърфи елементи на нападенията в движение. Второ, размерите на „Куз Емек“ правеха работата ни по качването на борда по-безпроблемна. О, яхтата може и да беше над тридесет метра дълга, но имаше типично ниски бордове и щастливият резултат беше, че изработената по поръчка палуба от тиково дърво и фалшборд с вложки от абанос се издигаше над повърхността на не повече от три метра.

Освен това от напречната мачта висеше дъска за скачане, а и тъй като екипажът най-любезно беше спуснал котвите, имахме въжета, по които да се изкачим.

23:01. Хвърлихме плавниците си, завързахме допълнителното си оборудване за котвените въжета и се приготвихме да ударим „Куз Емек“. Всеки знаеше точно къде трябва да иде и точно как щеше да се прехвърли над парапета.

Последните ни планове за нападението бяха подпомогнати от спътниковите снимки на яхтата на Халед с любезното съдействие на специално отклонения спътник „Лакрос/Кристал/Флагпоул“ на Националната разузнавателна служба, който ни предостави термични симулации, както и изображения с размер 0,039 метра, което означава разрешителна способност от около три сантиметра от постоянна траектория на 287 мили над Земята[16]. И когато разузнавателните кретени и фототълкуващите идиоти в лабораториите на Националната разузнавателна служба и Отбранителната разузнавателна агенция свършиха да се будалкат — да се чете увеличават с помощта на компютри — с тези спътникови снимки до около две хиляди пиксела за инч, получихме купчина моментни снимки с истинско „Кодак“ качество. Голяма работа е науката, нали?

Бележки

[1] С подобрени възможности (англ.). — Б.пр.

[2] Така на швабски се казва игла в купа сено.

[3] Без (фр.). — Б.пр.

[4] Забелязали ли сте, че шибаният Държавен департамент има навика почти да минава на страната на другия при всеки международен спор? Иска ми се да питам за кого работят тези шибани раиранокостюмести бюрократични увъртачи и гъзооблизвачи. Отговорът, разбира се, е, че работят за вас и за мен — гражданите на Съединените щати. Но не им го казвайте — повечето дипломати се притесняват, ако искате от тях да се застъпят за Америка.

[5] Много строен съд, което е префърцуненият начин да говориш за онези високоскоростни пуроподобни лодки, обичани от трафикантите и други „стелт“ типове.

[6] Както навярно предполагате, това означава Въпросното Танго.

[7] Източногерманската тайна полиция.

[8] Макар и голяма благодат, Интернет затруднява значително проследяването на тангата, тъй като е почти невъзможно да засечеш кодирани и други съобщения по електронната поща. Отбележете обаче, че казвам „почти“. Напоследък нашите многобуквени агенции са развили определени умения, чрез които остават с половин стъпка пред лошите. Половин стъпка може и да не е много, но стига.

[9] Игра на думи от съкращението CIA (Central Intelligence Agency и Christians In Action) на ЦРУ. — Б.пр.

[10] ЕЛектронно РАЗузнаване/ТЕХническо РАЗузнаване/СИГнално РАЗузнаване.

[11] По-Долу от Китово Лайно.

[12] Личностни тестове, състоящи се от няколко безредно нанесени мастилени петна и представени за интерпретиране. По името на Херман Роршах (1884–1922), швейцарски психиатър. — Б.пр.

[13] Например (фр.). — Б.пр.

[14] Мярка за дълбочина, равна на 182 см, или 1,80 м. — Б.пр.

[15] Както съм казвал в миналото, Чарли не е мой приятел от корабите в буквалния смисъл, което значи, че двамата не сме служили на един и същи кораб. Но двамата сме работили заедно. Бяхме приятели и колеги. Стояли сме опрени гръб в гръб, за да се борим със силните на деня, за да направим нещата по-добри за хората си — и да избиваме колкото можем повече от враговете на страната ни. Що се отнася до мен, с това той става мой приятел от корабите.

[16] О, струва ми се, че наименованието „Лакрос/Кристал/Флагпоул“ все още е тайна. На цивилноговор това означава свръхшибаносекретно. Направете ми услуга: моля ви, изрежете цялата страница от книгата, накъсайте я и след това изпратете парчетата на издателя като доказателство, че сте се съобразили. В противен случай шибаните феберейци може да се впуснат след свирепия ми задник, защото издавам държавни тайни.