Пантелей Зарев
Историографията на Симеон Радев

В историята се е случвало така, че се е водела нерядко ожесточена борба между тенденциите на прогреса към демократичност и реакцията и насилието. Или между надеждите на народа за свобода и желанието на нейните противници да я отрекат и унищожат — понякога пак с помощта на самия народ. Такова драматично време е изживявала и нашата страна след Освобождението, когато се е строила нова, „свободна“ България. Именно след като е била приета в Търново демократична, свободолюбива Конституция и след като български княз става един млад принц, роднина на руската царска фамилия, твърде симпатичен на народа от града и селото не само поради младостта си, но и като символ именно на свободата. Княз с доста „феодално възпитание“, който не е бил склонен да зачита свободата и Конституцията. За това тъкмо време на разделена, а после и на частично обединена България разказва с автентична достоверност Симеон Радев в книгата си „Строителите на съвременна България“. От борбите около конституцията и нейното суспендиране, от обединяването на Северна и Южна България и Сръбско-българската война, та до изгонването на Батенберг от България, та до диктатурата на Стамболов, неговото убиване и утвърждаването на династията на Фердинанд. Данни за това време ще намерим и в други документи като „Български дневник“ на Константин Иречек или периодичния печат не само в „свободна“ Северна България, но и в полусвободна Източна Румелия. Достатъчно е да припомним писаното в излизалия в Пловдив в-к „Народний глас“, където Вазов осъжда рязко, даже яростно посегателствата срещу Конституцията. Но нека приведем и писаното от поета още през 1882 година:

„Положението на работите в България отива от зле по-зле. Пълномощията, които в Свищов Великото народно събрание даде на князът, не принесоха никаква полза. Можеше да се мисли тогава, можеше да се предполага, че един път вземал в ръцете си всичката власт и инициатива, князът и правителството му, което последува превратът, ще реорганизуват страната, ще положат развитието на Княжеството на по-добра почва, с една реч, можеше да се вярува, че като се е домогвал с такъва настойчивост и решителност за безгранична власт, която му дават пълномощията, князът е имал на ръка приготвени цял ред законопроекти и системи за преобразования, способни да поправят работите в Княжеството, според него твърде забъркани, и да въдворят мирът и спокойствието в държавата.

Нищо такова нема.

Правителството на Батенберга знаем какво извърши до днес.

Цяла върволица насилия и беззакония, едни от други по-възмутителни, ознаменуваха епохата на пълновластието.“^[1]

И още:

„Държавний преврат стори година вчера. Печално славните дати тежат дори и върху ония, които са ги създали. 27 априлий нема своят празник. Както престъпникът, който се труди да затрие всяка диря на своето престъпление, режимът, който произлезе от превратът, остави да мине безмълвно и мълчаливо тоя ден, в който установи своята власт над развалините на конституцията, на свободата и правата на народът. Малодушието на престъпниците ни спасява от един позор и ако в историята ни ще остане грозната дата, то поне не ще да се каже, че се е намерило в България човек с доволно печална дързост, за да посмее да направи от нея празник.

Ако не правим и ний като тях и не минуваме под мълчание тоя ден, то не е, защото искаме да възбуждаме възпоминания, които и без това са толкова живи в паметта на всекиго, или да проклинаме виновниците на превратът, но защото намираме в тоя ден нравственото наслаждение, като си прекарваме през ум всичко онова, което е станало през годината, да констатираме още веднъж, свободни от всяка страст, от всяко вълнение, от всяко увлечение, прогресът, който е направило делото на свободата. Една година стигна, за да блесне във всичката му голота несъстоятелността на режимът, който владее днес в Княжеството. Ония, които най-отчаяно се бориха лани за установлението му, днес са загубили вече всяка вяра и безнадеждно гледат на бъдещето. Не трябуваше голяма предвидливост, за да се предскаже това още в самий ден, когато режимът се установи.“^[2]

Привеждам тези дълги цитати именно защото характеризират епохата. Епохата след Освобождението, времето на изработването и приемането на Търновската конституция и на заличаването й — на жестоката и безкомпромисна борба, в която най-ярко са се откроявали личностите на „строителите“ на следосвобожденска България. Никъде за това време, за събитията и за хората, за ставалото и за неговите последици не е разказано така пълно и изчерпателно, както в книгата на Симеон Радев „Строителите на съвременна България“. Книга и на историк, и на пластичен изобразител на личности, на характери, на сцени и епизоди, които определят времето, характеризират народа и обществото, политиците, които времето, обществото и народът са изтласквали напред от себе си. Наистина „строители“ на „новото“, които дават основание тази книга на един даровит автор да се нареди всред „епопеите“ на националното ни битие. Нейната „слава“ и значимост не намаляват с времето, а напротив, растат. Расте даже значението на нейния особен жанр, който е и „исторически“, и в известен смисъл „литературен“, епично-разказвателен. Но кой е Симеон Радев? Казано е вече: френски възпитаник, личност с богата западна култура, личност, възприела духа и стила на мислене на напреднала Франция, прекрасен публицист, разказвач и стилист. Вместо да пропагандира пряко Франция у нас, той се заема с нещо по-дълбоко — в свой стил да осветли наши, български исторически проблеми. И това става заветна цел на неговия живот и след като вече е написал първите две книги на „Строителите“, когато поглежда към съдбата на останалата част на нашия народ, откъснат от България и останал в национално неосвободена Македония.

Какъвто е човекът, такъв е и неговият стил, и неговият жанр, за които може да говорим специално, когато имаме предвид книжовно дело тъкмо като това на Симеон Радев.

Особено е било жанровото развитие на нашата литература. Не можем да се похвалим с философи, създали оригинални моралистични жанрове, каквито е имала например френската литература. Нямаме писател, философ и моралист едновременно като Ларошфуко. Но затуй пък сме имали мемоаристи и историци, уверено използували разказвателната си мощ, размили сполучливо границите между история и литературно четиво. У тях интересът към вътрешната, към моралната страна на живота се е проявявал с погледа върху ставащото на гражданско-политическата сцена. Чрез литературно-историческата форма те са допринесли за самоопознаването ни и в други, не само политически насоки. Измежду тоя вид автори особено изпъква тъкмо оригиналната фигура на Симеон Радев. Той е едновременно литератор, историк, мемоарист, а заедно с това донякъде и народовед.

Този човек е притежавал мъжество да казва пряко онова, което мисли. Бил е възпитаник и на борческо-патриотичната школа, носеща се на вълната на предосвобожденската традиция, и на европейската философска мисъл и култура. Оставил е няколко литературнокритически статии, извънредно богати с проблематиката си, написани още в началото на века. В тях личи признание на народностната струя в нашата литература. Симеон Радев е уважавал руския и френския реализъм. Уважавал е творчеството на Вазов, Стаматов и Елин Пелин, които противопоставя на „модерните“ писатели от кръга „Мисъл“.

В късна вече възраст Симеон Радев написа книга — спомени за младежките си години и за духовното си оформяване. Но най-забележителната му творба са двете книги, свързани в едно цяло с наслова „Строителите на съвременна България“. Ще си позволя да кажа, че всяка от неговите литературни дейности — критика, мемоаристика, история — има една особеност — непреходността. Навсякъде са се отразявали силен интелект, добра осведоменост и подготовка и остро чувство за новото, за необходимото в момента и в перспектива.

„Строителите на съвременна България“ е своеобразно историческо четиво, което напомня художественото повествование, тъй като е изпълнено със сюжетни ходове и живи характеристики на историческите лица. Авторът внушава образно своите проучвания за обществено-политическите събития, разказва увлекателно, документирано, с похватите на литератор за напрегнатите години непосредно след Освобождението. Без да е имал предходници и богати традиции в областта на своя жанр, Симеон Радев е разгърнал свободно широко платно. Той не претендира за непогрешимост. Тя е била и невъзможна поради причини, които и авторът не е предполагал. Нему е недостигало правилно разбиране за класовия подтекст на обществените борби. Той е имал предпочитание към някои политически дейци, видени през призмата на личния му вкус, и всичко това естествено е негов пасив. Предимствата обаче са били на страната на авторовата добросъвестност, подкрепена от умението на писателя да се придържа о историческата обективност на фактите, да документира епохата. Предимство е и рядкото му повествователно изкуство.

Привърженикът на реалистичните школи в европейската и в българската литература се е придържал само о метода на едно обективно-реалистично изображение в своята историография, обогатена от финеса на една богата мисъл. Неговият „реализъм“ се е изразявал главно в дълбокото му чувство за историческото. Той е схващал, че историята не е само подредено знание за дати и факти, а разбиране за духа и смисъла на протичащото. До историческото той се е домогвал и с обичта си към родината, към народа си, с чувството си за величието и за трагизма на протеклото. Като Захари Стоянов Симеон Радев е притежавал усет за хумористичното. То се намесва при оценките с тънка ироничност в сравнение с непосредния хумор на Захари Стоянов. Поради всички тези качества на автора историческите личности са живо обрисувани, с характерното в политическо съзнание и в душевност. Достатъчно е да посочим само характеристиките, които е направил на Петко Славейков, на Петко Каравелов, на Драган Цанков, на Стоилов, за да засвидетелствуваме казаното.

Като навлиза в събитията, Симеон Радев показва интуицията си за континюитет, за приемственост. Политическият и морален живот през 80-те години с цялата си бурност е продължение и на ставалото преди. Споровете отпреди Освобождението не са заглъхнали. Те приемат характера на нови, остри конфликти и дават сега съдържание на обществено-политическия ни живот. Точната представа за моралния облик на нашата интелигенция от онези години, носеща в себе си много от първичната сила на масата, влагала прекалена страстност в борбите, също му е помагала за ориентация върху характера на политическата действителност.

Симеон Радев като истинските реалисти на класическия XIX век е надмогвал субективните си възгледи и предпочитания чрез обективността на наблюденията си. Той е желаел да бъде точен. Изпитвал е почти насладата на художник, когато е превръщал документа в разказ, в човешки портрет или в ситуация с психологическо съдържание. Давал си е сметка за важността и на изхарчената лична енергия. Събития и лица той винаги отправя към нашето живо съзнание и иска да ги възприемаме, освен чрез логика и мисъл, но и чрез чувство и въображение. Той е враг на вкаменелостите, враг е на чисто археологическите класификации. И епохата с цялото си движение присъствува в неговото повествование, усещаме я, сякаш е разказана от съвременник.

Симеон Радев не обича чисто логическия текст. Интуицията и фантазията му помагат да се вживява и вчувствува. И той гради една жива драма, изпълнена с епизоди и с конкретни събития. Затова чрез неговия разказ се докосваме непосредно до миналото. Съпреживяваме го като протичащ национален живот, изпълнен с бои и с въздух. Неговата историография най-вече ни убеждава в истинността на казаното още от Кроче, че между история и литература (епос) има близост, защото все „разказват“.

Авторът проследява ставащото, освен у нас, но и в Европа. Добре познава взаимната враждебност на европейските сили в момента на нашето освобождение. Много конкретен текст от писания в европейски вестници преминава в неговия жив разказ. Очертава се една Европа, обременена от греха на престъпленията си. Правителства, които се наричат „християнски“, забравят изцяло своя бог и лицемерно разпокъсват един народ, заслужил свободата, векове клан и унищожаван. Тези правителства и в миналото са били съучастници в делата на нашите покорители. Така трудът на Симеон Радев придобива характера на една история на страната, видяна през историята на дипломацията, и на една история на страната, видяна през историята на политическите лица. Но той е и забележителен народовед, забележителен характеролог.

В разказа на Симеон Радев прозира възхищение от народната твърдост, от народното въодушевление в първите години след Освобождението. Авторът изтъква убедително строителния патос, обхванал различните среди на обществото и при организиране на държавата, и при изграждането на младата армия. (Най-добрите характеристики на първите офицери патриоти, хора с незагаснал възрожденски дух, са в неговите книги.) Писателят историк ни повежда из епохата с нейния трагичен драматизъм, с възторзите й, с нейния здрав патриотизъм. Но най-голямата му сила е в богатството на човешките характеристики. Той е близо до школата на големите древни историци като Тацит, преценявали историята чрез делата на отделни личности, „създавали“ и „ръководили“ събитията. Той чувствува обаче интуитивно и императива на историята, онова, което стои в подтекста на събитията и делата.

Първият по-пълно обрисуван портрет във великолепната галерия на Симеон Радев е портретът на генерал Дондуков. Руският генерал с неговата сърдечна прямота към българите, със стремежа му да поддържа самочувствието на масата, да затрогва най-чувствителните струни в душата на народ, векове потискан.

Авторът е всякога там, където се извършва главното. Така се въвеждат постепенно портретите и на българските политически дейци. Картините, описващи заседанията на Учредителното събрание, биха могли да се сравняват с най-добрите ни епични изображения. Виждаме залата. Виждаме хората. Слушаме техните речи. Опиваме се от техните чувства. Изживяваме моментните вълнения, протичали вляво и вдясно от центъра в залата. Понася ни вълната на едно всеобщо вълнение, описано великолепно. Тези картини се приближават до разказаното за Оборище в „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. И то може би с едно предимство в политическите подробности у вещия Симеон Радев. Усеща се, освен прякото присъствие на страната, но и на чуждестранните представители, и на Русия. Оттук главно започват и великолепните характеристики на българските политически дейци. Портретът на Петко Каравелов изплувва из една интересно разказана биография, набелязана с многото плюсове и минуси в образоваността и във философско-политическата подготовка на този политик:

„Френската революция била епохата, която го привличала с най-голяма страст. Той бил хипнотизиран от величието на нейните титанически фигури и непрестанно мечтаел за времената, в които се бе сътворило циклопическото дело на модерния свят.“

Вмъкват се и психологически нюанси — за сприхавостта на Каравелов например:

„Затворен в мизерното си жилище, Каравелов четял неуморно, четял трескаво, с оная страст към труда, която дава на енергичните натури озлоблението против живота.“

Изящният, възпитаният от френската култура публицист Симеон Радев се среща с личност, която се отнася небрежно към салонната галантност, показва немарливост към външността си, жестикулира несдържано и достига дори до ексцентричност в схващанията си за ред и възпитание. Тази контрастност в култура и възпитание е помогнала на Симеон Радев по-плътно да обрисува другия, антитезата на личността си, „нихилиста“, възпитан в Русия, втурнал се да защищава свободата на народа и привлекателен за масата с маниерите си, с облеклото си, с широката кинематографична пъстрота на знанията си. Авторът правилно забелязва, че хората, излезли от народа, така наречените „млади“, показват естествен афинитет към бурния и неспокоен либерал Каравелов, а не към синовете на стародавните чорбаджии, люде, придобили солидна култура и изтънчено възпитание като Стоилов, Греков, Балабанов. Симеон Радев е неубедителен с атестата за превъзходство на „дипломираните оратори“, на хората, чието предимство е само в маниерите, а не и в отношението им към народните болки. Вярна е характеристиката на Стоилов, „вечният“ царедворец по-късно.

От книгите на Симеон Радев могат да се извлекат много точни и богати морално-психологически сведения за тежкия характер на Драган Цанков, за коварната природа на Григор Начович, за силния демократизъм и хумористична дарба на Петко Славейков — спектър от черти с народопсихологическо значение. Някои от тези характеристики, както казах, се покриват с нанесеното в дневника на Константин Иречек — пряк свидетел и участник в борбите, водени през епохата до Обединението (1885).

Не мога да не отбележа, освен симпатията на Симеон Радев към някои от консервативните дейци на онази епоха, но и неправилното му тълкуване на техните позиции. Така например за произхода на консервативните идеи, лъхнали още в първия проект за конституция в Учредителното събрание, той сочи като главна причина влиянието на Европа, а не влиянието на класовите интереси у нас. „Отде произхождаха те?“ — пита авторът за тези консервативни идеи. И отговаря: „Дали, както мислят нашите социалистически писатели, от самите условия на икономическото развитие на България? Ние мислим, че консервативното мировъзрение на комисията бе се образувало по-скоро под влиянието на политическите идеи, владеещи тогава в Европа.“ Това обяснение на автора е изцяло несъстоятелно. Действително Европа бе изпаднала под властта на най-мрачна реакция. Буржоазията не бе надмогнала своя ужас от Парижката комуна. Тя не бе укротила своята ненавист към нея. Но не това бе решаващото.

Преценки като посочената издават идеалистическата донякъде основа в светогледа на Симеон Радев, и то наред с неговата обширна начетеност, с безспорното му познаване на обстановката и извън България. Впрочем налага се да признаем, че той на места е достигал до проникновено разбиране за движещите сили на епохата. Ето как са противопоставени двете борещи се течения в Учредителното събрание:

„В 1879 г. недоверието към всеобщо гласоподаване бе наистина още много живо. На учените българи (т.е. консерваторите — б.м. П.З.) то се виждаше още по-основателно, тъй като се касаеше за една непросветена маса, каквато бе в техните очи българският народ. Те не вярваха в зрелия политически разум на тоя народ, както чорбаджиите не вярваха по-рано в неговата способност за революционна борба.

Вярата в добродетелите на народа бе именно главната характеристика на либералите. Техните водители бяха се борили заедно с масата, черпили бяха кураж в нейната твърда воля, окрилявали бяха своя дух с нейния възторг и считаха за светотатство да се изкаже съмнение относително нейното съвършенство.“

Симеон Радев правилно вижда в идеята за сенат опит да се възстанови в законна форма властта на чорбаджиите, едва понасяна през турско време. Той е доловил и политическата хитрост: докладът на така наречените „разумни консерватори“ е бил облечен в научна форма и подкрепен с философски идеи. Това е внасяло смущение всред депутатите, защото простият българин по това време е изпитвал голямо уважение към науката, която го е издигала и го е възкресявала за живот. Авторът точно е проследил и онези моменти, в които Каравелов или Петко Славейков доминират със силата на народностната си позиция над своите противници. И това е голямото достойнство на труда на Симеон Радев.

Тук има неща, достойни за определянето на писателя като майстор в народната характерология: тълкуването на речите на Петко Славейков, обяснението на обаянието на идеите за свобода и т.н. Неслучайно „Строителите на съвременна България“ е една от книгите, високо ценени от народовед като Иван Хаджийски.

Не може да скрием обаче и това, че като изтъква позициите на нашите тогавашни демократи, Симеон Радев се опитва тук-там и да спори с тях. От такъв характер е неговият „спор“ с либерала Каравелов. Каравелов „не доразбрал“ схващанията и теоретическите начала на „разумните консерватори“. Не познавал „немските автори“ и Кантовото етическо учение, от което те излизат, и т.н. Със симпатия Симеон Радев се е отнасял главно към Петко Славейков. Изтъкнал го е като тънък познавач на народната душа, като личност с буден ум, човек, природно надарен. Той помества неговите възхитителни речи, които са образец и на жива политическа мисъл, и на езиково творчество. И все пак не закъснява да извади заключението си за борбите в Учредителното събрание: „Българският либерализъм има своята първа победа и демагогията влезе официално в политическия ни живот.“

За тези и някои други преценки от такъв характер не може да не бъдем нащрек и да не се отнасяме критично към някои страни в труда на Симеон Радев. Но ние приемаме обилието от факти в неговото изложение, точността и верността на разказаното, зад което си пробива път истината за една обществено-икономическа реалност. Каквито и да са били личните предпочитания на Симеон Радев, той е проявявал постоянен и неотстъпен интерес към фактите. И това е поддържало на висота неговото забележително изследване на епохата. През свободния и жив разказ на писателя историк се вижда нашето историческо развитие, предопределено от онова сблъскване на класовите сили, което е давало съдържанието на обществения живот през първите години след Освобождението. Симеон Радев не говори пряко за тия сили на историята. Той следи онова, което става по върховете, в сферата на политическия и държавен живот. Но през неговото документално изложение прозира и конкретното движение на историята. Колоритната фигура на Славейков е обрисувана и чрез задълбочено познаване на онова, което дядо Петко Славейков е бил през Възраждането — като народен трибун, като жив изразител на българските чувства и изживявания, като сторонник за запазване на националното, като отрицател на чуждия морал и на вредната за народа ни „мода“ на мислене, настанила се всред заможните (Петко Славейков като отрицание на Пенчо Славейков, когото Симеон Радев искрено недолюбва).

Един от сложните въпроси, занимавали Симеон Радев, е въпросът за взаимните отношения между великите сили и тяхната борба за влияние на Балканите. Ние все още нямаме друго, така живо и пълно изложение на политиката на Русия, на Англия, на Австро-Унгария и на Германия от това, което ни е оставил Симеон Радев. Той е изследвал много документи, опровергал е много предания и илюзии и е успял да изгради една жива представа за отношението на великите сили към Балканите и към младата българска държава. Симеон Радев не скрива истината за враждебността на Англия към нас. Враждебност, която произтича от традиционната английска политика на противодействие срещу Русия. Англия поддържа жестоката, неподвижна, неподдаваща се на прогрес, турска империя.

Вярна на места е оценката и за временното руско управление в България, за дейността на някои от руските царски генерали като генерал Ернрот, полковник Ремлинген, после генерал Каулбарс, отличавали се с неразбиране на демократичните традиции на народа ни. Даже Иречек, който е симпатизирал на консерваторите и след преврата на Батенберг ръководи Министерството на просветата, отбелязва в своя дневник за Ернрот: „Генерал е très obstinat (много упорит)“^[3], а за Ремлинген: „Идеите на Ремлинген са съвършено ретроградни.“^[4] От Дондуков до Ернрот и Ремлинген — каква дистанция. Посоките на мислене и на действие са били различни, многопосочни. Неслучайно даже Хитрово, руският посланик, който подкрепя преврата, е враждувал с ген. Ернрот. Крайната реакционност на цар Александър III, който сяда на трона след убийството на царя Освободител Александър II, също е дала своето отражение на събитията у нас. За съжаление авторът не прокарва достатъчно ясен водораздел между прогресивното и реакционното в руската политика. Той преценява положително голямото значение на Русия за нашето освобождение. Но често тази преценка се затъмнява от всички онези, понякога преднамерено натрупани подробности за дейността на руските генерали, пренасящи у нас административните прийоми на руското царско управление, които засенчват част от истината. Авторът недосъглежда онова положително, което е направено от руската администрация за създаване на национален опит у нас за държавно устройство и държавно ръководство. Оттук и сложността на преценките му: положителни като уважение към освободителното дело на братски славянски народ и критични като отношение към дейността на някои руски администратори. Симеон Радев малко се спира на главното — на отношението на руския народ и на руската прогресивна интелигенция към съдбата на българите. Всички наши прогресивни политически дейци са се отнасяли с любов, с най-дълбока, най-сърдечна благодарност именно към руския народ и към неговата интелигенция. Имало е две течения на русофилство: едното — свързано с признателността към руския монарх, поддържано от консерваторите и владиците, и другото — изпълнено с непоклатима любов към Русия, към руския народ, поддържано от демократичните среди у нас. Тази разлика в умонастроенията Симеон Радев не навсякъде отбелязва. А и сам има свое лично отношение към отделните велики сили. Слабост на автора например е симпатията му към Австро-Унгария. Той недостатъчно прониква в онази коварна роля, която е играела Австро-Унгария на Балканите. Не бива да се забравя, че още в първите години след Освобождението Австро-Унгария, като протяга ръка на юг, към Балканския полуостров, упражнява натиск върху Сърбия и я тласка към българските земи, което доведе и до войната през 1885 г., както и до другата антибългарска дейност на Сърбия, свързана с усилия на сръбската буржоазия за завладяване на български земи. Симеон Радев гледа на Австро-Унгария и на Германия по-скоро като на възможен съюзник на България, но недооценява перспективата за онези потенциални беди, които по-късно ще ни бъдат нанесени. Безспорно тези неправилни възгледи на Симеон Радев, свързани с позициите на националлибералната партия, впрочем доста променена по състав и програма в сравнение даже с либералната партия на Стамболов, не могат да не се имат предвид. Те обаче се компенсират от другите сполуки.

Опитите на Батенберг да суспендира конституцията, смяната на либералните правителства с консервативни, дейността на Драган Цанков в опозиция на консерватори и на либерали, излизането на Стамболов на политическата сцена и неговата характеристика — всичко това са богати страници от нашата политическа история, описани с вещина. Особено живо е представена личността на Стефан Стамболов: с неговата смелост, бързо реагиране, категорични решения, умение да сплаши, да прикове противника. Тази силна личност излиза от страниците с цялото си обаяние, независимо от някои отрицателни страни в методите на Стамболовото управление. Тук именно е силата на Симеон Радев. Той отбягва простата хронология на фактите и създава едно широко епично изображение на политическите нрави. Неговата книга е богат извор на знания. Тя е един извор и за характерологията на нашите обществени дейци, а оттук и на народа. В нея проникновеният ум може да открие много от онези логически и философски истини, които са свързани с нашето предопределение — като народ, изживял трагично, в напрегната борба своето развитие и своето самоосъществяване.

Като имаме предвид посочените неща, трябва да кажем, че стремежът ни към самоопознаване чрез протеклото налага да се вглеждаме и в книги от рода на „Строителите на съвременна България“, които миналото е завещало, независимо от техните обясними недостатъци. Не може да се придвижим по-напред към фактическото и психологическото познание за себе си без използуването и на тези източници. Разбира се, става дума за онова, което е било реално, а не за илюзиите на авторите.

Книгите на Симеон Радев са увлекателно белетризирана история. Те влизат, освен във фонда на нашата историография, но и във фонда на нашата художествена литература, като смесено по жанр четиво, богато със съдържателността си, изящно с езиковата си форма. Като се съобразява с обяснителните бележки в края на книгите, които са убедителни, читателят ще може да извлече от предлагания му труд живи и непосредни знания за събитията, ще изживее насладата от една пряка среща с живите участници в тях, среща с тогавашните строители на отминалата вече в миналото някогашна „съвременна“ България. Ще има една духовна среща и със самобитна, културна и оригинална личност като Симеон Радев, дал своя богат принос за осветляване на съдбата на нашия народ, освен историк още и литературен критик, мемоарист и народовед.