Блага Димитрова
Ритъм

(Лирическа фуга)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
Karel (2018)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2018)

Нощ

Щом падне нощ, насън:

 

Люлее ме нелепа имитация

на кръговратен ритъм.

Опаяжинват ме като муха

бездарни копия от празници.

 

Неразличими до тълпа.

 

Еднакъв парников тертип букети.

Еднакви типови трапези.

Еднакви новини, вина, блюда.

Еднакви блудкави наздравици.

 

Боксува бъдещето в тях.

 

Ох, как бълнувам все с глава замаяна

за най-еднакъв делник!

Душа от думи, дим и смрад да проветря.

Да бъде свежо, потно, плътно, съзидателно!

 

А не конфекция живот.

 

Да бъда и самата аз пулсация

със свой, а не с диктуван ритъм.

Но звънва телефонът-пакостник.

И пак…

Предутрин

И пак приижда неизбежната

предутринна мержелина

над пролома от Беше до Ще бъде.

 

Векът си сменя козината.

 

В антените — разпятия на вятъра —

проскубаните му валма свистят.

Вихрушките косилки точат

по колосите от бетон и лед.

И звънко размразени небеса

в оцъклена роса от смях се пръскат.

 

Че косът се коси от трън на глог.

 

И първи голишарите врабци,

низвергнати, подхвръкват и чирикат

с трошици от надежда в човките.

А сиви гарвани прегракнали,

пребоядисали гръклян,

в обратна гама гаврите си грачат.

 

Ах, гаче хор архангели.

 

Приглася им без срам осарникът,

за глашатай на гласността

наежил пак преоценено жило: Бъъз!

А велемъдро будни бухали

върху оракулския клон

прокобят с гонг Дванайсетия час.

 

И чухалите ухат глухо: Чух! Чух!

 

Знам, вените набъбнали на Ритъма,

запушвани до спръсъци, до тромб,

ще се отприщят с избух изведнъж.

Но кипналото кръвообращение

додето се възстанови,

ще има спазми, хрипове и травми.

 

И ще се пукне с разрив на сърца зора.

 

Сред смесената врява дрязгава

какво да кажеш днес, освен

с безмълвен въздих Ритъма да срещнеш.

Утро

Да срещнеш с челен удар Утрото.

Но то изисква съответен ключ.

А всеки нейде си го е загубил.

 

И дири го в мъглата пипнешком.

 

При поголовното безключие

за отпечатъци от точен ключ

аз восъка на паметта дълбая.

 

До кръв разчоплям рани незавехнали.

 

И сенките на мъртвите зова.

Откопчвам вкочанените им шепи,

със всички сили стискащи ключа.

 

Той сякаш им е нужен за отвъд.

 

Не, нищо няма в кухите им длани.

Ала самите им ръце са ключ —

свободни, храбри, орно уморени.

 

Отключват те залостения ритъм.

Ден

Ритъм — противодействие на застоя.

Инерция на леността.

Революция и ритуал.

 

Питам — как да те овладея и преодолея?

Как да ти бъда вярна и да те променя?

Как да те повтарям неповторим?

 

Ритъм — люлка и мъртво вълнение,

сънотворно и труд,

танц и транс.

 

Ритъм — парад и обрат.

 

Ритъм — стихия и стих.

Махалото на часовника

и на бесилото.

 

Ритъм — мое дихание до без дъх.

Моя игра на прераждане.

За кой сетен път?

Предвечер

За кой път се убеждавам:

душителите на въздуха

от чист въздух ще се задушат.

 

Не им трябва друга присъда —

ни душна килия,

ни примка на вълчия врат.

 

Достатъчно е да ги удари

като плесник през лицето

струя от въздух свеж.

 

Как сякоха стръвно

дървета, езици и памет —

да няма глътчица кислород.

 

Да тегне задух, задух и страх.

 

Едно не успяха да отсекат:

бесилото на Васил Левски.

То бие ли, бие камбана —

 

пробива за въздуха път.

Вечер

Път зад гърба ми ляга изтощен.

Денят клони към заник.

Остава стъпка само.

Докапчвам шепата от светлина.

 

На дъното прозрачно

се утаява в мен

от целия напитък на живота:

 

аритмия в кръвта —

обърнатото ехо

от ритъма размирен на света.

 

А съдният гризач,

загнезден в съвестта,

на кръстен разпит все ме изтезава:

 

Защо не съм понесла

до края, до самия ръб,

орисания риск човек да бъда.

 

Каквото смогнах, сторих.

Опитвах се поне

със пулс да помпам спукания ритъм.

 

И жадна, може би

ще продължа импулсите

насън, щом падне НОЩ…

Сън

НОЩ — люлката на деня.

 

Но кой препъна ритъма?

Но кой го изрита назад,

прегази и задуши?

 

Напира отдолу изпод земята

от кръв — в корен,

от корен — в криле.

 

Напира издън душата ми

от сълза — в слово,

от слово — в сила.

 

Напира от мрак — в око,

от око — в кръгозор,

от памет — в бъднина.

 

Ще се изтръгне ли ритъмът,

или ще трамбова на място

от трап — в трап?

 

Ще бъде ли ДЕН?

Среднощ

Ден страшен за всички спящи.

 

Среднощ се стряскам от сън.

Ще дойде Видов ден.

 

Но ние дали ще го видим?

Невидим Видовден!

 

Защото сме много мъка познали,

а още по-много мълчали…

 

О, вярност! Алиби

за убийците в Нюрнберг.

 

Избирай: палач или плач.

Но има и трета възможност:

 

Достойнство.

 

Надявам се само на теб,

необратим, родилен ритъм.

 

Изригнал с първозданния взрив

в самия кълн на Вселената.

 

Вездесъщ като светлина,

едносъщен с движението.

 

Закодиран във Времето.

 

Вечносъщ, вечнонов,

насъщен с живото дишане.

 

Не може никой тиранин те спря,

кръводарителен ритъм!

 

От болка, от покаяние — да бъде ЧОВЕК!

От истина, от пробуда — да бъде ДЕН!

1987–1988

Край