Блага Димитрова
Дом

(Тема с вариации)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
Karel (2018)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2018)

1

Дом — мит. Дом — ад. Дом — дим.

Дом — моя крепост наопаки,

където съм въдворена.

Градя го с рушене на себе си.

 

Керемида по керемида — крилата ми.

Греда по греда — гордостта ми.

Пирон по пирон — перата ми.

Кирпич по кирпич — мечтите ми.

 

Какво остава от мене?

Окъртена кариатида.

Вградена сянка на птица.

 

А другият вариант — без дом.

2

Без дом… Защо ми е дом?

 

Светът ме зове през прозореца —

разгърден, безкраен, световен!

Но трябва прозорец, за да го съзра.

 

Така е устроен гледецът ми.

 

Отвътре навън — копнеж.

Отвътре навън — почуда.

Отвътре навън — към всичко.

 

Без дом — това е без свят.

 

Стоя на прага и питам се:

Какъв смисъл влагам в символа „Дом“?

Каква му е всъщност ядката?

Какво е днеска домът?

3

Домът ми друго нямаше освен

една топола пред прозореца —

закрилно, задомяващо присъствие.

Сега е запустял, ограбен, чужд.

Над мен — оцъклен дънер от небе

с отсечена глава на месечина.

И аз бездомница съм у дома.

И дом в стените на дома жадувам.

4

Жадувам домашната атмосфера,

от извора в детството вдишвана.

 

Какъв е съставът й? Тя ли ще лъхне

от климатичната инсталация?

 

Къде е последният адрес на уюта?

В сандъка ли на телевизора?

 

В запаси ли струпана е топлината

наред с алкохола в хладилника?

 

Дали ще запълните с вносни вещи

празнината, от прага зинала?

 

Дали прословутият микроклимат

е в мирисната мимикрия?

 

Или домът се издими през комина

със живия огън в огнището?

 

Издимен, издомѐн дом.

Обител на разбита любов.

 

Къде са сенките, заиграли

от пламъците наоколо?

 

Защо замлъкнаха гласовете

в семеен кръг на трапезата?

 

Замръкват ли още да чешат езици

по събрания таралежови?

 

И кой дома от дома изтръгна,

превръщайки го в общежитие?

 

Ще си взема куче — дано надуши

на дома следите изгубени.

 

И всеки срещнат ще питам: Не е ли

попадал на дом случайно?

5

Случайно може ли да има

спокойствие над твоя дом,

когато вън е ад и хаос?

 

Говориш тихо, но отвред

нахлуват през стените крясъци,

заставяйки те да крещиш.

 

И ти крещиш, за да те чуят.

И близките крещят на теб.

Балсам е само глухотата.

 

А врясъкът със врящ катран

пробива ушните ти тъпанчета.

И хукваш сякаш от пожар.

 

Далеч от пъкъла домашен!

Далеч от обич и от дълг!

Далеч — в света обездомен!

 

Спасително поредно бягство.

6

Бягство — убежище безприютно,

накъдето ти видят очите.

 

Себе си да намериш отново,

насаме със себе си да останеш.

 

Между безпаметни, тъпи тапети

в някаква стая — хотелска килия.

 

Пълно възглаве със сънища чужди

всмуква твоето жадно безсъние.

 

Мисълта ти пълзи по тавана,

както охлюв, увиснал над пропаст.

 

Целостта ти — отвън навътре.

Същината — отвън навътре.

Глъбините — отвън навътре.

 

Но не губи ключа за дома си,

че тогава и ти си загубен.

 

Суеверно по детски ще стискаш

своя палец в празната шепа.

7

Шепа пръст върху вас, които

някога ме обичахте.

Сякаш пепел посипвам в огнище

върху живи въглени.

 

Още да тлеят до идната среща

в тъмната нощ очите ви.

Никъде другаде не съществувам

по-хубава и по-чакана.

 

Шепа пръст вместо думите, дето

не произнесох никога.

Шепа пръст от земята в земята —

брачното ложе за всички ни.

 

Все по-студено, все по-пустинно

става без вас наоколо.

Все по-далече сте вие, които

истински ме обичахте.

 

Шепа пръст върху вашите шепи,

топли и пълни с прощаване,

прелетни птици — преди да отлитнат,

тръпно ми кацат на рамото.

8

На рамото на любимия бях цигулка.

Склонила глава, в дъха му заровила дъх,

усещах стаена как той извлича от мене

най-чистите тонове и ме превръща в музика

с една астрална вибрация на нежността,

чието верижно ехо все още отеква

дълбоко из пещерите на моите сънища.

9

Сънища — подслон за безпризорната.

Най-силната любов не свърта дом.

Витае тя в отворени селения.

От дъжд и вятър си плете гнездо.

 

От птичия си нокът драскотината

сама разчопля — да не зарасте.

Сама си изкълвава тя зениците,

изпречва се пред себе си сама.

 

И гонена с нагон на самохищница,

опазва вечни само мимолетности.

И най-потайната й глъбина

от най-повърхни полъхи се буди.

10

Буди ме тихо, познато до тръпка

хлопване посреднощ.

 

Грижно за нещо ме предупреждава

майчината ръка.

 

Аз се размислям, вторачена в мрака:

нещо ли важно проспах?

 

Нещо забравено ли нашепва

вехтият скърцащ скрин?

 

Призраци от корнизите слизат,

тъжни усмивки ръмят.

 

Люшват ме сенки скосени от клони

в пазва от зеленина.

 

И неусетно в сън се унасям.

Мириси. Спомени. Дом.

 

Майка ми с пръсти свещта угася,

сякаш лови звезда.

11

Звезда незадомена над покрива

на моя несменен дом.

 

И бомби почти го сринаха,

и люшка го земетръс.

Но в огън изпод пепелищата

той вдъхваше пак душа.

 

И все по-дълбока е тягата

на свечеряване към дома.

И все по̀ се свива сърцето ми:

какво ли ме чака там?

 

Дали ветровита бездомност,

сънуваща, че е дом?

Или като чаша от устните

издърпваща се любов?

 

Каквото да бъде, завръщам се,

мой дом прокуден… Прости.

12

Прости ми, дом, че те превърнах

в кръстовище на ветрове,

в оброчище на облаци,

в странноприемница за сънища,

в гнездо на стихове —

ту пълно, ту напуснато.

 

Прости, гнездо на стихове,

че те изплетох над комин

сред кухненските пушеци,

сред саждените грижи

и с птици ту прелитащи,

ту пак отлитащи, и пак…

 

Млъкни, сподавен вик за дом!

13

Дом — дим. Дом — ад. Дом — дар.

Руша го безспир и пак го градя

с разбитите тухли от себе си.

 

Ах, тресне ли болест, несрета, страх —

как топло е да сме заедно,

как липово лъха лечебният чай,

как тихо, благословено е

любов да прелива очи в очи,

сред развалините от думите

без думи сгово̀рно да се приютим

и в сумрака на покрусата

сами да си бъдем крепост — дом.

 

Дом — скут. Дом — срут. Дом — свят.

август 1987

Край