Петер Кристен Асбьорнсен, Йорген Му
Момъкът, които трябвало да работи три години без заплата

Имало едно време един беден човек. Той имал един-единствен син, който бил толкова мързелив и лош, че нито се държал прилично, нито се занимавал с каквото и да било. Ако не искам да храня цял живот този голям мъж, трябва да го изпратя много далече, където никой не го познава, мислел си бащата, ако избяга, няма да му е лесно да се върне вкъщи. Тръгнал бащата със сина си, вървели надлъж и нашир, искал да го даде на работа като слуга, но никой не го приемал.

Най-накрая те стигнали при един богаташ, за когото се говорело, че седем пъти обръщал шилинга, преди да го даде. Богаташът щял да вземе момъка за ратай и той трябвало да работи три години без заплата, но когато трите години изминат, богаташът щял да отиде две сутрини в града и да купи първото нещо, което видел и което можело да се купи, а на третата сутрин момъкът щял да отиде в града и да купи първото нещо, което видел: това именно щял да получи той вместо заплата. И така, момъкът работил три години, и то по-добре, отколкото някой би допуснал. Той, разбира се, не бил от най-добрите ратаи, но и господарят му също не бил от най-добрите, защото го оставил да носи през цялото време дрехите, с които бил дошъл, и накрая те станали кръпка до кръпка.

Когато дошло време господарят да тръгне за покупки в града, потеглил рано-рано сутринта.

— Скъпите стоки трябва да се гледат на дневна светлина, тях не ги карат, толкова рано в града — казал си той. — Но въпреки това всяко нещо може да ми излезе скъпо, защото ще купувам наслуки.

Първият човек, когото срещнал в града, била една стара жена. Тя носела кошница с капак.

— Добър ден, стара майчице — казал богаташът.

— Добър ден, бащице — отвърнала жената.

— Какво имаш в кошницата? — заинтересувал се ТОЙ.

— Трябва ли да знаеш? — попитала жената.

— Трябва да видя — казал богаташът, — защото трябва да купя първото нещо, което видя.

— Ако искаш да знаеш какво има вътре, купи го! — рекла жената.

— Колко струва? — попитал мъжът.

Тя отговорила, че струва четири шилинга. В края на краищата, цената е разумна — помислил си мъжът. Не се пазарил, вдигнал капака и видял на дъното на кошницата едно малко кученце.

Когато господарят се върнал вкъщи от града, момъкът стоял на вратата и се чудел какво ли ще получи като награда за първата година.

— Върна ли се, господарю? — попитал момъкът.

Да, господарят му се върнал.

— Какво си купил тук? — попитал той.

— Това, което съм купил, беше покрито — отговорил господарят му, — не зная дали изобщо трябва да ти го показвам, но купих първото нещо, което можеше да се купи, и това беше едно малко кученце — добавил той.

— Наистина много ти благодаря — отговорил момъкът, — винаги съм обичал кучета.

На другата сутрин се повторило същото. Господарят отново тръгнал рано на път и едва-що стигнал в града, срещнал жената с кошницата.

— Добър ден, стара майчице — казал той.

— Добър ден, бащице — отвърнала жената.

— Какво имаш днес в кошницата? — попитал богаташът.

— Ако искаш да знаеш, купувай — отговорила жената.

— Какво струва това тук? — попитал той.

Да, стоката струвала четири шилинга, жената имала само една цена. Богаташът казал, че ще купи стоката. Надява се, че този път ще направи по-добра покупка. Отворил капака. Този път в кошницата имало една котка.

Когато се върнал вкъщи, момъкът отново стоял на вратата, чакал и се чудел, какво ли ще получи като награда за втората година.

— Върна ли се, господарю? — попитал момъкът.

Да, господарят му се върнал.

— Какво купи днес? — Попитал момъкът.

— Ох, стана по-лошо, а не по-добре — отговорил господарят му, — но вече се бях споразумял. Купих първото нещо, което видях, и това беше ей тази котка.

— Не би могъл да купиш нищо по-подходящо от това — зарадвал се момъкът, — защото обичам, както кучета, така и котки.

„Леко се отървах, но той ще има трудности, когато тръгне сам на път“ — мислел си господарят.

На третата сутрин момъкът потеглил от стопанския двор и едва-що влязъл в града, срещнал същата стара жена с кошница в ръка.

— Добро утро, стара майчице — казал момъкът.

— Добро утро, момчето ми — отвърнала жената.

— Какво имаш в кошницата? — попитал момъкът.

— Ако искаш да разбереш, купувай — казала жената.

— Искаш ли да ми го продадеш? — попитал момъкът.

Да, тя била съгласна и стоката й струвала четири шилинга. „Това ще бъде добра покупка“ — помислил си момъкът и не бивало да се колебае, защото трябвало да купи първото нещо, което види и което е за купуване.

— Сега можеш да вземеш всичко — казала жената, — и кошницата, и стоката в нея, но не поглеждай вътре, преди да си стигнал вкъщи, чуваш ли? — предупредила го тя.

Не, той нямало да погледне, това било ясно.

Момъкът обаче вървял и се чудел, какво ли може да има в кошницата, не се сдържал и без да иска вдигнал капака и погледнал. Изведнъж от тесния отвор изскочил един малък гущер, спуснал се надолу по улицата толкова бързо, сякаш нещо изсъскало — и в кошницата нямало вече нищо.

— Почакай малко и не бягай така, аз съм те купил — казал момъкът.

— Намушкай опашката ми, намушкай опашката ми! — извикал гущерът.

Момъкът не се бавил много и тъкмо когато гущерът щял да се пъхне в дупката на една стена, момъкът забил ножа си в опашката му и изведнъж той се превърнал в човек, красив колкото най-красивия принц. И наистина той бил принц.

— Ти ме освободи — казал той. — Защото жената, от която купувахте ти и твоят господар, е жена — трол. Тя ме превърна в гущер, а моят брат и сестра — в куче и котка.

„Странно“ — помислил си момъкът.

— Да — продължил принцът, — тя се беше отправила към фиорда, искаше да ни хвърли там и да ни убие, ала ако пътьом срещнеше някой, който да ни купи, тя трябваше да ни продава по за четири шилинга. Така беше, баща ми страдаше толкова много. Сега трябва да дойдеш с мен у дома, при него, за да получиш награда за това, което направи — добавил принцът.

— Може би има много път дотам — казал момъкът.

— Не е толкова далеч — отговорил принцът. — Хей там е — и показал една голяма планина в далечината.

Потеглили по най-краткия път, който намерили, но той бил по-дълъг, отколкото изглеждал, защото стигнали, когато настъпила нощта. Принцът почукал на вратата.

— Кой чука на вратата ми и смущава моя сън и спокойствие? — се чуло отвътре в планината. Гласът бил толкова силен, че земята потреперила.

— Ах, отвори, татко. Аз съм, твоят син, който отново се завръща вкъщи — отговорил принцът.

Бащата бързо отворил вратата.

— Аз мислех, че ти си вече на дъното на морето — отговорил старецът. — Но ти не си сам — зачудил се той.

— Това е човекът, който ме освободи — казал принцът. — Помолих го да дойде тук заедно с мене и ти да можеш да го възнаградиш за постъпката му.

„Това ще стане“ — помислил си старецът.

— А сега влезте да си починете.

И така те влезли и седнали, а старецът сложил дърва в огъня и навсякъде станало толкова светло, както в слънчев ден и накъдето погледнели, всичко било от злато. Такова нещо момъкът не бил виждал преди, а такава храна и напитки, каквито им поднесъл старецът, той дори не бил опитвал. Съдовете и чашите били от чисто злато и сребро. Нямало нужда да подканят юнаците, те яли, пили и се подкрепили добре и на другия ден спали до късно. Момъкът обаче не се събудил, преди да дойде старецът при него със сутрешното питие в една златна чаша. Като сменил дрипите си и се нахранил, старецът го взел със себе си да го разведе из двореца и момъкът можел да вземе за награда каквото пожелаел, защото спасил сина му. Повярвайте ми, там имало много неща за гледане и още повече за вземане.

— Какво искаш да имаш сега? — попитал царят. — Можеш да получиш всичко, каквото пожелаеш. Ти виждаш, че има достатъчно — казал той.

Момъкът поискал разрешение да си помисли малко и да говори с принца. Царят му разрешил.

— Сигурно си видял много злато? — попитал принцът.

— Така беше — отговорил момъкът. — Кажи ми обаче какво да взема от всичките тези богатства — попитал той. — Твоят баща ми каза, че мога да си избера.

— Не бива да вземаш нищо от това, което си видял — казал принцът, — но царят има един малък пръстен на пръста си и трябва да го помолиш да ти го даде.

Така и направил момъкът, помолил царя да му даде малкия пръстен, която носел на пръста си.

— Това е най-скъпото, което притежавам — казал царят, — ала синът ми е също толкова скъп и затова ще го получиш. Знаеш ли каква сила притежава той? — попитал царят.

Не, момъкът не знаел.

— Когато носиш пръстена, можеш да получиш всичко, каквото си пожелаеш — рекъл царят.

Момъкът благодарил, а царят и принцът му пожелали приятен път и го помолили да пази добре пръстена.

Като повървял малко, момъкът решил да изпита силата на пръстена и си пожелал нови дрехи. Тозчас те били вече на него и станал толкова спретнат и красив като лик на новоизсечена монета. Тогава момъкът си помислил: „Струва си да изиграя на баща ми една шега. Не беше лесно да се живее с него, когато бях вкъщи.“ И така той си пожелал да се намери пред прага на бащината си къща толкова дрипав, колкото преди и тутакси се озовал там.

— Добър ден, татко — казал момъкът.

Когато бащата го видял, че се връща по-мръсен и дрипав, отколкото като заминал, започнал да се тюхка и вайка:

— Няма оправия с тебе, щом не си спечелил пари за дрехи през всичкото това време, докато те нямаше.

— Не говори така, татко — казал момъкът. — Не бива да съдиш кой е просяк само по дрипите. Сега трябва да отидеш в царския двор и да поискаш за мене царската дъщеря.

— Ай, ай, ще ме направиш за смях — завайкал се бащата.

Момъкът обаче рекъл, че мисли съвсем сериозно. Взел една брезова пръчка и подгонил баща си право в царския двор, и така както се вайкал, бащата се намерил в стаята на царя.

— Е, какво има, човече? — попитал царят. — Ако си претърпял някаква несправедливост, аз ще я поправя — казал той.

Бащата обяснил, че случаят е друг, че има един син, който му причинява големи грижи и заради него няма приятели. И защото бил глупав, не можел да измисли как да излезе на глава с него.

Той ме гони с една брезова пръчка чак дотук и ме заплаши, ако не поискам царската дъщеря за него — обяснил бащата.

— Почакай, имай търпение, човече — казал царят, — кажи му да дойде при мене и така ще видим дали можем да се разберем.

Момъкът отишъл при царя, а дрипавите му дрехи се развявали около тялото му.

— Ще ми дадеш ли дъщеря си за жена? — попитал момъкът.

— Тъкмо за това трябва да си поговорим — казал царят. — Може тя да не ти хареса, а може и ти на нея да не се харесаш — добавил той.

„Той се надява на това“ — помислил си момъкът.

От прозореца на царския дворец се виждал един голям кораб, който наскоро бил пристигнал от чужбина.

— Ако можеш да направиш същия кораб като този, който е във фиорда и блести като златен, за час или два, може би ще получиш царската дъщеря — казал царят.

— Това ли е всичко? — попитал момъкът.

Слязъл на брега, седнал до един пясъчен хълм и след като седял достатъчно, пожелал да се появи във фиорда един кораб, напълно готов, с мачти и въжета и с всички инструменти, който да е досущ онзи, който сега се намира във фиорда. Изведнъж корабът застанал там и когато царят видял два кораба вместо един, слязъл на брега. Тогава той съгледал момъка в една лодка с четка в ръка да чисти петната и да лъска гербовете. Но когато момъкът забелязал царя, захвърлил четката и извикал:

— Корабът е готов, ще ми дадеш ли дъщеря си?

— Точно там е работата — казал царят. — Ще трябва да те изпитам още малко. Построиш ли дворец като моя за час или два, тогава ще видим.

— Това ли е всичко? — попитал момъкът и се отдалечил.

Разхождал се, разхождал се почти докато изтече определеното време, после пожелал да се издигне дворец досущ царския. Не се минало много време и дворецът вече се издигал там. Не се минало много време и царят дошъл с царицата и дъщеря си да види новия дворец. Момъкът пак стоял четка в ръка и пак чистел.

— Ето ти двореца напълно готов, ще ми дадеш ли дъщери си? — никнал той.

— Ще видим… — казал царят. — Ела, можем да поговорим за това.

Той вече знаел, че момъкът е доста способен, вървял и размишлявал как да се отърве от него. Да, царят вървял напред, царицата също, след тях вървели царската дъщеря и момъкът. Както си вървял, той пожелал да стане най-красивият в целия свят и желанието му веднага се сбъднало. Когато царската дъщеря видяла колко красив станал изведнъж момъкът, побутнала царицата, а тя царя. Двамата дълго го гледали и се убедили, че зад неугледната външност се криел човек с необикновени способности. И така те решили принцесата да се отнася добре към него, докато разбере как в същност стоят нещата.

Принцесата била толкова привлекателна, блестяща и мила. Усмихвала се и шепнела на момъка, че не може без него нито денем, нито нощем. Когато наближила първата вечер, тя казала:

— Откакто сме сгодени, ти сигурно нищо не криеш от мене и сигурно няма да скриеш как си направил всички тези прекрасни неща.

— О, да, ще разбереш това. Нека станем мъж и жена, по-рано не мога да ти го кажа — обяснил й той.

На следващата вечер царската дъщеря пак не го оставила на мира. Тя го упрекнала, че не го е грижа за годеницата му, щом не иска да изпълни молбата й. Заплашила го, че ако той не иска поне малко да отстъпи, тя няма повече да го обича. Това много натъжило момъка и за да й угоди той й разказал всичко. Тя не се бавила много и казала всичко на царя и царицата и те започнали да умуват как да вземат пръстена от момъка. Мислели, че не ще бъде трудно да се отърват от него.

Вечерта царската дъщеря донесла приспивателно и казала, че иска да даде на своя годеник любовно питие, защото мисли, че той не я обича достатъчно. Момъкът не подозирал нищо, изпил питието и веднага заспал толкова дълбоко, че дори дворецът да се срути, пак нямало да се събуди. Принцесата измъкнала пръстена от пръста му, сложила го на пръста си и пожелала момъкът да лежи на бунището така парцалив и дрипав, както когато бил дошъл, а на негово място да се яви най-красивият принц в света. В миг всичко се сбъднало. Не минало много време и момъкът се събудил на бунището. Отначало помислил, че сънува, но като видял, че пръстенът го няма, разбрал как е станало всичко и бил толкова отчаян, че искал да скочи направо в езерото и да се удави.

Изведнъж съгледал котката, която господарят му бил купил.

— Къде отиваш? — попитала тя.

— В езерото, за да се удавя — отговорил момъкът.

— Не се тревожи — казала котката. — Ти ще си върнеш пръстена.

— Ако можех… — рекъл момъкът.

Котката тръгнала. Неочаквано тя срещнала един плъх.

— Ще те хвана — казала котката.

— Не се тревожи — успокоил я плъхът. — Ти ще си върнеш пръстена.

— Ако можех… — казала котката.

Когато в царския двор настъпила тишина, плъхът започнал да обикаля, да души и се ослушва, където спели принцът и принцесата. Най-сетне намерил една дупка и се промъкнал вътре. Той ги чул да говорят и разбрал, че пръстенът е на пръста на принца, защото принцесата казала:

— Пази добре пръстена, приятелю мой.

— Глупости! Никой не може да влезе тук през зидовете и стените, за да търси пръстена! — отвърнал й принцът. — Но ако мислиш, че не е на сигурно място, когато е на пръста ми, мога да го сложа в устата си — добавил той.

След известно време принцът се обърнал да спи по гръб, пръстенът заседнал в гърлото му, принцът се изкашлял, пръстенът изскочил и се търкулнал по пода.

Плъхът — хоп — го хванал, дотичал с него при котката, която го чакала до дупката в стената.

Междувременно обаче царят хванал момъка и го затворил в една висока кула и го осъдил на смърт, защото се бил подиграл с него и с дъщеря му и момъкът трябвало да прекара в кулата до деня, когато щял да бъде убит. Докато котката пълзяла и се опитвала да проникне в кулата при момъка, дошъл един орел, сграбчил котката и полетял над езерото с нея. Изведнъж се спуснал един сокол, хвърлил се върху орела и той изпуснал котката в езерото. Като усетила водата, котката се изплашила толкова много, че изпуснала пръстена и доплувала до брега. Още не била отърсила водата от себе си и не се била сресала, когато видяла кучето, което момъкът бил получил от господаря си.

— Какво ще правим сега? — попитала котката и горчиво заплакала. — Пръстенът го няма, а момъка ще го убият.

— Не зная — отговорило кучето, — но едно съм сигурен! На стомаха ми е тежко и не ще е лошо да повърна.

— Сигурно си преял — казала котката.

— Никога не ям повече, отколкото мога — възразило кучето и сега не съм ял нищо друго, освен една умряла риба, която лежеше на брега.

— Може би рибата е глътнала пръстена и сега стомахът ти не може да смели златото — казала котката.

— Може би е така — съгласило се кучето. — Може пък да спасим момъка.

Плъхът се вмъкнал в кучето и не се минало много време, когато излязъл навън с пръстена. Затичала се котката към кулата, започнала да се катери нагоре, намерила една дупка, през която провряла лапата си и така дала пръстена на момъка.

В същия миг той се намерил на вратата, като ругаел царя, царицата и царската дъщеря и ги наричал негодници. Царят не се забавил да повика войската си и заповядал на войниците да обкръжат кулата и да хванат момъка, все едно дали жив или мъртъв. Момъкът обаче пожелал войската да затъне до гуша в голямото блато вътре в планината, така войниците, които не били стигнали там, все още можели да се спасят. Като се справил с войската, момъкът хванал царицата и царската дъщеря. Той пожелал да бъдат затворени за цял живот в кулата, там, където те го били затворили.

Така момъкът взел царството след царя. Кучето се превърнало в принц, а котката в принцеса. Момъкът се оженил за нея. Вдигнали сватба, яли, пили и дълго се веселили.