Петер Кристен Асбьорнсен, Йорген Му
Великанът, който нямал сърце

Имало едно време един цар, който имал седем сина. Той ги обичал толкова много, че никога не можел да се раздели с всички наведнъж. Все трябвало да има по някой край него. Когато пораснали, дошло време и шестимата да тръгнат да си търсят невести. Бащата искал най-малкият син да остане при него, а останалите да му намерят невеста и да я доведат в царския двор. Царят дал на шестимата си сина най-красивите дрехи, които някой бил виждал, толкова красиви, че блестели отдалече. Всеки от тях получил по един кон, който струвал стотици талери и така те тръгнали по широкия свят. След като били в много царски дворове и видели много принцеси, дошли при един цар, който имал шест дъщери. Толкова красиви царски дъщери те никога не били виждали и всеки царски син поискал по една от тях за жена. Царят се съгласил и царските синове заедно с принцесите потеглили към къщи. Царските синове били толкова влюбени в своите принцеси, че съвсем забравили да изберат една принцеса и за Аскеладен, който бил останал вкъщи.

След като изминали доста път, наближили една стръмна планинска стена. Там се намирала градината на великана. Великанът излязъл, видял ги и превърнал всички — и принцовете, и принцесите — в камъни.

Дълго чакал царят шестимата си сина, но колкото и да чакал, никой не идвал. Налегнала го тежка мъка и той казал, че вече нищо не може да го развесели.

— Ако и тебе те нямаше — обърнал се той към Аскеладен, — нямаше да мога да живея, толкова скърбя, че загубих твоите братя.

— Но аз тъкмо си мислех да те помоля да ми разрешиш да тръгна да ги търся и да ги намеря — казал Аскеладен.

— Не, не ти позволявам — отвърнал бащата, — ти също няма да се върнеш.

Но Аскеладен искал да тръгне на всяка цена и молил толкова дълго царя, че накрая той се съгласил. Сега царят можел да му даде само един стар кон, тъй като шестимата му сина и тяхната свита взели конете, които имал. Аскеладен обаче не се разтревожил от това и яхнал стария дръглив кон.

— Сбогом, татко! — обърнал се той към царя. — Аз ще се върна и може би ще доведа и моите братя — И като казал това, потеглил.

Яздил, яздил и видял един гарван, който лежал на пътя, махал с криле, пърхал и не можел да се привдигне, толкова бил гладен.

— Ах, мили приятелю! Дай ми малко храна и аз ще ти помогна, когато си в беда — помолил той.

— Аз нямам много храна и както те гледам, не ще можеш да ми помогнеш — казал царският син. — Но малко мога да ти дам. Виждам, ти се нуждаеш от нея — И той дал на гарвана от храната, която бил взел със себе си.

Яздил, яздил и стигнал до един поток. Близо до потока лежала една голяма риба, която била изхвърлена на сухо. Тя се мятала и се мъчела да влезе във водата, ала напразно.

— Ах, мили приятелю! Помогни ми да вляза отново във водата — помолила рибата царския син. — Аз ще ти помогна, когато си в беда.

— Едва ли ще имам полза от тебе — отвърнал царският син, но ще бъде жалко да лежиш тук и да умреш от глад на сушата — И той помогнал на рибата да се върне във водата.

Царският син яздил много дълго и срещнал един вълк. Той бил толкова гладен, че едва се влачел по пътя.

— Мили приятелю! Дай ми коня си — казал вълкът. — Аз съм толкова гладен, че червата ми свирят. Не съм ял от две години.

— Не — отвърнал Аскеладен. — Не мога да направя това. Най-напред видях един гарван и му дадох храната си, след това видях една риба, на която помогнах да се върне във водата, а сега ти искаш коня ми. Нямам друг кон, който да яздя.

— Ах, мили приятелю, ти трябва да ми помогнеш — казал вълкът. — Ти ще яздиш мене и аз ще ти помогна, когато си в беда.

— Едва ли ще имам полза от теб, но ето, вземи коня, щом си толкова гладен — казал царският син.

Когато конят бил изяден, Аскеладен сложил юздите и седлото на вълка и се метнал на гърба му. Вълкът станал толкова силен и препускал толкова бързо, сякаш царският син на гърба му бил от перце. Толкова бързо той не бил препускал никога преди това.

— Като изминем още малко път, ще ти покажа градината на великана — казал вълкът и не след дълго те пристигнали там. — Ето, това е градината на великана. Тук ще видиш твоите братя и техните годеници, които великанът превърна в камъни. Там встрани е вратата, през нея трябва да влезеш.

— Не смея — рекъл царският син. — Той ще ме погуби.

— Не, не — отговорил вълкът. — Когато влезеш вътре, ще видиш една царска дъщеря, която ще ти каже какво трябва да направиш, за да победиш великана. Прави само това, което тя ти каже.

И така Аскеладен влязъл вътре, но бил много изплашен. Великанът го нямало и в една от стаите седяла царската дъщеря, точно така, както бил казал вълкът. Толкова красива царска дъщеря Аскеладен не бил виждал никога.

— Ах, как си дошъл дотук? — попитала тя, когато го видяла. — Това означава смърт за тебе. Никой не може да убие великана, който живее тук, защото той няма сърце.

— Добре, но аз съм дошъл дотук, така че мога да се опитам — казал Аскеладен. — А моите братя, които са превърнати в камъни и стоят отвън, искам да освободя. Ще се опитам и тебе да спася — казал той.

— Добре, щом искаш да направиш това, трябва да измислим нещо — отвърнала царската дъщеря. — Скрий се под леглото и слушай какво ще говоря с великана. Лежи съвсем тихо.

Аскеладен пропълзял под леглото и едва-що легнал, дошъл великанът.

— Ха, тук мирише на жив човек — казал той.

— Да, имаш право. Оттук прелетя една сврака с човешки кокал в човката и го изтърва в комина — отговорила принцесата. — Побързах да премахна миризмата, но тя не изчезна толкова бързо.

Великанът не споменал нищо повече.

Когато се стъмнило, легнали и не минало много време, царската дъщеря заговорила.

— Много бих искала да те питам нещо, ако ми позволиш.

— Какво е то? — заинтересувал се великанът.

— Къде държиш сърцето си, откакто го нямаш? — попитала царската дъщеря.

— Това е нещо, за което не бива да се тревожиш. То се намира под прага на вратата — казал великанът.

„Аха, трябва да се опитаме да го намерим там“ — помислил си Аскеладен, който лежал под леглото.

На сутринта великанът станал много рано и тръгнал към гората. Едва-що излязъл от къщи, Аскеладен и царската дъщеря започнали да търсят сърцето му под прага на вратата. Колкото и да търсили, не намерили нищо.

— Този път той ни излъга — казала принцесата. — Ще го попитаме още веднъж.

Тя набрала най-хубавите цветя, които могла да намери, и ги пръснала около прага. Тъй като наближавало времето, когато великанът се прибирал у дома, Аскеладен пак пропълзял под леглото. Тъкмо легнал и великанът дошъл.

— Ха, тук мирише на жив човек — казал той.

— Да, имаш право. Оттук прелетя една сврака с човешки кокал в човката и го изтърва в комина — отговорила принцесата. — Побързах да премахна миризмата, но тя още не е изчезнала.

Великанът замълчал и не споменал повече нищо. След малко обаче попитал кой е пръснал цветя около прага.

— Аз — отвърнала царската дъщеря.

— Какво означава това? — попитал великанът.

— Толкова те обичам, че не можех да не го направя, след като зная, че сърцето ти е там.

— Да, но може и да не е там — казал великанът.

Когато вечерта си легнали, царската дъщеря отново попитала къде се намира сърцето му, защото тя много го обичала и много би искала да знае къде е то.

— А, сигурно е в долапа на стената — казал великанът.

„Така значи — помислили си Аскеладен и царската дъщеря. — Трябва да се опитаме де го намерим там.“

На сутринта великанът тръгнал рано към гората, а Аскеладен и царската дъщеря веднага започнали да търсят в долапа. Търсили, търсили, ала нищо не намерили.

— Ще трябва да се опитаме още веднъж — рекла царската дъщеря.

Тя украсила долапа с цветя и венци и когато се стъмнило, Аскеладен пропълзял под леглото.

Дошъл великанът и казал:

— Ха, тук мирише на жив човек.

— Да, преди малко оттук прелетя една сврака с човешки кокал в човката и го изтърва в комина — обяснила принцесата. — Побързах да премахна миризмата, но тя още не е изчезнала.

Като чул това, великанът не казал нищо повече. След малко той видял, че по долапа имало цветя и венци и попитал кой е направил това. Да, това била направила царската дъщеря.

— Каква е тази глупост? — попитал великанът.

— Толкова много те обичам, че не можех да не го направя, след като зная, че твоето сърце е там — казала царската дъщеря.

— Как може да си толкова глупава и да вярваш на такива приказки? — учудил се великанът.

— Щом ти ми го каза, защо да не вярвам — отговорила царската дъщеря.

— Ти си много глупава — продължил той. — Там, където се намира сърцето ми, никой не може да отиде.

— Все пак ми е много интересно да узная къде е то — казала принцесата.

Великанът не можел да крие повече и признал:

— Далеч оттук, в едно езеро се намира един остров. На острова се издига една църква. В църквата има един кладенец. В този кладенец плува една патица. В патицата има едно яйце и в яйцето е моето сърце.

Рано сутринта, преди още да се развидели, великанът отишъл в гората.

— Аз също трябва да тръгвам — казал Аскеладен. — Трябва само да намеря пътя.

Сбогувал се с царската дъщеря и когато напуснал жилището на великана, видял, че вълкът го чака. Аскеладен му разказал какво се случило при великана и че сега, ако знаел пътя, трябвало да отиде при кладенеца в църквата. Препуснал вълкът и вятърът свистял покрай тях, препускали над хълмове и полета, над планини и долини. Препускали много, много дни и най-сетне стигнали езерото. Царският син не знаел как да отиде до острова. Вълкът му казал да не се страхува, а само да се хване здраво за него. С царския син на гръб той преплувал езерото и стигнал до острова. Дошли до църквата, но ключът висял високо на върха на кулата и царският син не знаел как да го вземе.

— Трябва да повикаш гарвана — обяснил му вълкът.

Царският син направил така, както му казал вълкът. Веднага се появил гарванът и полетял да вземе ключа. Принцът влязъл в църквата, отишъл до кладенеца, видял вътре патицата, която плувала напред-назад, точно така, както казал великанът. Успял да я примами, хванал я, ала като я вдигал, патицата изпуснала яйцето в кладенеца и Аскеладен съвсем не знаел как да го вземе отново.

— Сега трябва да повикаш рибата — обяснил му вълкът.

Царският син така и сторил. Дошла рибата и донесла яйцето. Вълкът му казал да го стисне здраво. Щом Аскеладен стиснал яйцето, великанът изпищял.

— Стисни го още веднъж — казал вълкът.

Когато Аскеладен стиснал още веднъж яйцето, великанът започнал да пищи още по-жално и да моли царския син да се смили над него. Той бил готов да изпълни всичко, каквото царският син пожелае.

— Кажи му да превърне братята ти и техните годеници отново в живи хора и ти ще се смилиш над него — казал вълкът.

Великанът бил готов да направи това веднага. Той превърнал шестимата братя и техните годеници отново в живи хора.

— Счупи сега яйцето на две парчета — рекъл вълкът.

Аскеладен счупил яйцето точно на две парчета, както му казал вълкът и великанът се пръснал.

Като убил великана, Аскеладен отново препуснал на гърба на вълка към градината на великана. Там били шестимата му братя с годениците си, всички живи и здрави. Аскеладен взел своята годеница и всички заедно потеглили към къщи.

Старият цар се зарадвал, че седмината му сина се завърнали, всеки с избраницата си.

— Но най-красива от всички е избраницата на Аскеладен — казал царят — и затова той трябва да седи с нея на най-хубавото място на масата.

Поканили много гости и вдигнали сватба, която продължила дълго, дълго време и ако не е свършила, продължава и до днес.