Петер Кристен Асбьорнсен, Йорген Му
Синът на вдовицата

Имало едно време една бедна вдовица, която имала само един син. Тя работела от сутрин до вечер, за да го изхранва, а когато той пораснал, тя му казала, че не може да се грижи повече за него и той трябва сам да изкарва хляба си.

Тръгнало момчето по широкия свят и както си вървяло ден ли, два ли, три ли, срещнало един непознат мъж.

— Къде си тръгнал? — попитал мъжът.

— Тръгнал съм по широкия свят, за да си намеря работа — отвърнало момчето.

— Искаш ли да работиш при мене?

— О да, бих работил при тебе, както и при всеки друг — отговорило момчето.

— Добре ще ти бъде при мене — казал мъжът. — Ще трябва само да ми правиш компания. Нищо друго не искам.

И така момчето останало при него на работа, имало достатъчно ядене и пиене, работело съвсем малко или почти нищо, но не виждало никого, освен господаря си. Един ден той му казал:

— Аз заминавам за осем дни. През това време ти ще бъдеш сам и можеш да правиш всичко, каквото пожелаеш, но само в тези четири стаи не бива да влизаш. Не ме ли послушаш и направиш това ще те погубя, като се върна.

— Добре — обещало момчето, — няма да влизам там. Но след като изминали три-четири дни, не се сдържало и влязло в една от стаите. Огледало се, ала не видяло нищо, освен една полица над вратата и на нея една бодлива пръчка от шипков храст. В края на краищата няма нищо страшно в това, което съм видял, помислило си момчето. След осем дни господарят му се върнал.

— Нали не си влизал в нито една от стаите? — попитал той.

— Не съм — отговорило момчето.

— Сам ще проверя — казал господарят му и прекрачил прага на стаята, в която било момчето.

— Ти все пак си влизал тук и сега ще те погубя.

Момчето плакало и се молело, дока то спаси живота си, но господарят му здравата го набил. След това пак станали добри приятели.

Не минало много време и господарят му отново заминал. Той щял да отсъствува четиринадесет дни, но най-напред предупредил момчето да не влиза в нито една от останалите стаи. В стаята, която видяло, можело да влиза всеки път, когато пожелае. Този път не било както преди. Момчето издържало осем дни, без да влезе в нито една от забранените стаи. Накрая пак не се стърпяло и влязло в една от тях. В стаята над вратата видяло полица и върху нея голям камък и кана с вода. В края на краищата няма нищо страшно в това, което съм видял, помислило то.

Когато господарят се върнал, попитал го дали е влизало в забранените стаи. То казало, че не е било в нито една от тях.

— Сега ще разбера дали това е вярно — рекъл господарят и когато разбрал, че момчето е било все пак там заявил: — Този път няма да те пощадя и ще те погубя.

Момчето плакало и се молило, докато спаси живота си, но и този път господарят му го набил здравата. Когато се съвзело от боя, заживяло така, както преди. Момчето и господарят му пак станали добри приятели.

След известно време господарят му отново трябвало да замине този път за три седмици. Той казал на момчето, че ако влезе в третата стая, вече няма да се смили над него. Като изминали две седмици, то не се стърпяло и се промъкнало в стаята. Вътре нямало нищо, освен един капак на пода. Като вдигнало капака, и погледнало, видяло един голям меден котел с кипяща вода, но под него не се забелязвал огън. На момчето му се приискало да разбере дали водата е гореща и бръкнало вътре. Когато си извадило пръста, той бил целият позлатен. Колкото и да търкало и миело пръста си, златото не се махало. Тогава момчето превързало пръста си и когато господарят му се върнал, то казало, че се е порязало много дълбоко.

Господарят му изведнъж дръпнал превръзката и видял какво е станало с пръста на момчето. Отначало той искал да го убие, но то плакало и се молило и тогава той така го набил, че то трябвало да лежи три дни. Господарят свалил от полицата едно гърне с мехлем, намазал с него момчето и то оздравяло.

Не минало много време и господарят му трябвало да замине за четвърти път и щял да се върне не по-рано от един месец. Тогава той предупредил момчето, че ако влезе в четвъртата стая, ще трябва да се прости с живота са. Момчето издържало две-три седмици, но накрая не се стърпяло и се промъкнало в четвъртата стая. Там видяло един голям черен кон, вързан за ясли, отпред му — корито, пълно с огненочервени въглени, а откъм опашката му — чувал сено. Момчето се сетило, че това е неправилно и преместило сеното откъм главата на коня.

Тогава конят казал:

— Тъй като имаш добро сърце и искаш да ми дадеш храна, аз ще те освободя. Ако тролът се върне и те намери тук, ще те погуби. Сега трябва да отидеш в стаята, която се намира точно над тази и да вземеш една ризница от тези, които са окачени там. Не вземай от бляскавите ризници, а вземи най-ръждивата. Избери си също най-стария меч и седло.

Момчето послушало коня, ала всички тези неща били много тежки. Когато се върнало, конят му рекъл да съблече дрехите си и да се изкъпе в кипящия котел, който се намирал в другата стая. Това ще бъде ужасно, помислило си момчето, но постъпило така, както му казал конят. Като се изкъпало, станало румено и бяло като мляко и много по-силно от преди.

— Чувствуваш ли някаква промяна в себе си? — попитал коня.

— Да — отговорило момчето.

— Опитай се да ме вдигнеш тогава — казал конят.

То вдигнало коня, а меча размахало като перце.

— Сега ме оседлай — казал конят. — Сложи си ризницата, вземи бодливата пръчка, камъка, каната с вода и гърнето с мехлема и тогава ще тръгнем.

Момчето яхнало коня, потеглили, но то не знаело къде отиват. По едно време конят казал:

— Струва ми се, че чувам някакъв шум, някакъв тътен. Огледай се да видиш дали не идва някой след нас.

— Да, след нас идват много хора, сигурно двадесетина души — отговорило момчето.

— Това е тролът — рекъл конят. — Сега той ни преследва заедно с дружината си.

Те яздили още известно време, докато преследвачите почти ги настигнали.

— Хвърли веднага бодливата пръчка зад себе си — казал конят. — Хвърли я обаче далеч от мен!

Момчето послушало съвета на коня. Още щом хвърлило пръчката зад себе си, тозчас израснала гъста гора от шипкови храсти. Тролът трябвало да се върне вкъщи и да вземе нещо, с което да отсече гората. Докато тролът вършел това, момчето изминало дълъг път. Ала не минало много време и конят пак казал:

— Погледни назад и виж дали не идва някой след нас.

— О, след нас идват толкова много хора, че биха могли да напълнят цяла църква — отговорило момчето.

— Да, това е тролът с дружината си. Сега тя е по-голяма. Хвърли веднага камъка далеч от мен!

Момчето послушало съвета на коня. Още щом хвърли камъка, от земята израснала огромна планина. Тролът трябвало да се върне вкъщи и да вземе нещо, с което да се промъкне през планината. Докато вършел това, момчето отново изминало дълъг път.

След известно време конят пак казал на момчето да погледне назад. То видяло, че полето гъмжи от хора. Следвала ги огромна войска. Всички блестели така, че пръскали светлина.

— Да, това е тролът — рекъл конят. — Този път той е събрал цялата си войска. Хвърли сега каната с вода зад себе си, но внимавай да не ме опръскаш!

Момчето хвърлило водата, но колкото и да внимавало, пръснало една капка на хълбока на коня. Тутакси се образувало голямо, много голямо езеро. Но понеже момчето пръснало само една капка върху хълбока, конят успял да преплува езерото. Когато тролът и дружината му стигнали до езерото, навели се, за да изпият и пресушат водата му, но се подули и се пръснали.

— Най-после се отървахме от тях — казал конят.

Момчето и конят яздили, яздили, докато накрая стигнали до една зелена поляна в една гора.

— Съблечи ризницата и облечи старите си дрехи, свали седлото ми, пусни ме и напъхай всичко в хралупата на тази липа тук. След това си направи перука от мъха на някоя ела и иди в царския двор, който се намира наблизо. Там трябва да помолиш да ти дадат работа. Когато имаш нужда от мен, ела тук, дръпни юздите и аз ще дойда при тебе.

Момчето послушало коня и когато си сложило перуката от мъх, изглеждало толкова грозно, бледо и дрипаво, че никой не можел да го познае. Отишло в двореца и помолило да му дадат първо работа в кухнята, да носи вода на готвачката.

Но готвачката го попитала:

— Защо носиш тази отвратителна перука? Махни я, защото не мога да гледам тук такова грозно нещо.

— Не мога да я махна — отговорило момчето. — Главата ми не е достатъчно чиста.

— Да не мислиш, че ще те търпя тук, при храната такъв, какъвто си? — казала готвачката. — Иди при коняря.

Конюшнята е най-подходящото място за тебе, там ще ринеш и чисти-.

Но когато конярят го помолил да махне перуката и получил същия отговор, също не се съгласил да го вземе на работа при себе си.

— Можеш да отидеш да помагаш на градинаря — казал той. — За тебе е най-добре да копаеш земята.

Градинарят се съгласил да го вземе на работа при себе си, ала никой от слугите в двореца не искал момчето да спи при тях. Затова то трябвало да спи под стълбата на беседката. Тя се издигала върху колони и имала висока стълба. Под стълбата момчето си направило легло от мъх и спяло в него, доколкото това било възможно.

Една слънчева утрин момчето свалило перуката и започнало да се мие. Истинска радост било да го гледа човек, толкова било красиво. Принцесата го зърнала от прозореца и си помислила, че никога досега не е виждала толкова хубаво момче. Тя попитала градинаря защо то спи под стълбата навън.

— Никой от слугите не иска да спи заедно с него — отговорил градинарят.

— Нека тази вечер да дойде тук и да спи на прага на стаята ми и тогава те няма да бъдат толкова важни, та да не го искат да спи с тях в къщата — казала принцесата.

Градинарят предал думите й на момчето.

— Мислиш ли, че трябва да направя това? — попитало го. — Те ще кажат, че има нещо между мен и принцесата.

— Имаш право да се страхуваш, защото си много хубав! — отговорил градинарят.

— Щом това е нейно желание, ще трябва да отида — рекло момчето.

Когато вечерта се качвало по стълбите към стаята на принцесата, вдигало такъв шум, че трябвало да го помолят да се качва тихо, за да не го чуе царят. Влязло в стаята на принцесата, легнало пред вратата и веднага захъркало. Тогава принцесата казала на прислужницата си:

— Приближи се тихо и му свали перуката от главата.

Прислужницата се приближила, ала тъкмо когато протегнала ръка към перуката, момчето я хванало с двете си ръце и тя не могла да я свади. След това то отново захъркало. Принцесата направила още веднъж знак на прислужници си и този път тя свалила перуката. То било същото хубаво момче, което принцесата видяла в онази слънчева утрин. Оттогава момчето всяка вечер спяло пред вратата в стаята на принцесата.

Не се минало много време и царят научил за това. Той така се разсърдил, че за малко не го убил. Момчето било хвърлено в затворническата кула, а дъщеря си царят затворил в стаята й и не й разрешавал да излиза ни денем, ни нощем. Напразно тя плакала и го молила да се смили над нея и момчето. Царят още повече се разгневил.

След време в страната настъпили размирици и царят трябвало да тръгне на война срещу друг цар, който искал да му вземе царството. Момчето чуло това и казало на пазача на затвора да отиде вместо него при царя, да го помоли да му даде ризница и меч и да му позволи да отиде на война. Когато пазачът предал молбата на момчето и поискал да му дадат стари дрехи, всички се изсмели, защото още не били виждали човек да отива така на война. Той получил, каквото поискал, а освен това и една стара кобила, която куцала с трите си крака, а четвъртия влачела след себе си.

Потеглили срещу врага, но недалеч от двореца момчето затънало с кобилата си в едно блато. То се мъчело да я подкара и всички, които минавали покрай него, му се подигравали. После момчето изтичало до липата, облякло ризницата, дръпнало юздите и веднага се появил конят.

— Направиш ли най-доброто, на което си способен и аз ще направя своето!

Когато момчето настигнало другите войници, вече се водела кървава битка и царят изпаднал в неволя. Момчето направило най-доброто, на което било способно — врагът бил прогонен. Царят и войската му се чудели кой бил този войн, който им помотал, но никой от войниците не бил близо до него и щом битката свършила, той изчезнал. Когато потеглили към двореца, момчето все още се намирало в блатото и се мъчело да подкара куцата кобила. Отново започнали да му се присмиват:

— Я вижте къде седи глупакът!

Когато потеглили на следващия ден, момчето все още било в блатото. Пак му се присмивали и подигравали, но преди да се отдалечат, то изтичало до липата и всичко станало така, както предния ден. Всички се чудели кой бил непознатият воин, който им помогнал. Никой обаче не бил близо до него, а и никой не предполагал, че това може да бъде младият градинар.

Когато привечер поели към двореца, момчето седяло върху кобилата в блатото. Войниците му се изсмели, а един от тях се прицелил и улучил крака му със стрела. Момчето така запищяло, че било ужасно човек да го слуша. Царят му хвърлил кърпата си. С нея то трябвало да превърже крака си.

Когато на третия ден царят и войската му потеглили, момчето пак стояло в блатото и се опитвало да подкара кобилата.

— Той ще стои в блатото, докато умре от глад — присмивали се приближените на царя, които минавали от там. Те така се смеели, че за малко щели да паднат от конете си.

Когато се отдалечили, момчето изтичало отново до липата, настигнало ги и пристигнало тъкмо когато битката започвала. Същият този ден то убило другия цар и войната веднага свършила.

Когато битката стихнала, царят видял кърпата си, с която непознатият воин бил превързал крака си. За царя не било трудно да го познае. Тръгнали към двореца заедно. Принцесата ги видяла от прозореца си и била толкова радостна, че извикала:

— Ето го моя избраник!

След това момчето извадило гърнето с мехлема, намазало раната си и всички ранени и те отново оздравели.

То получило царската дъщеря за жена. Когато в деня на сватбата отишло в яхъра при коня си, той стоял тъжен, с наведена глава и не искал да яде. Момчето, което вече станало цар и получило половината царство, го попитало какво му е. Конят отговорил:

— Извади меча си и ми отсечи главата.

— Не, това не мога да сторя! — отговорил новият цар. — Ти ще получиш всичко, каквото пожелаеш, но това не мога да сторя!

— Ако не го направиш, ще платиш с живота си — казал конят.

И така младият цар трябвало да го послуша. Ала когато вдигнал меча, се почувствувал толкова зле, че трябвало да извърне лице от страшната гледка. Преди още да отсече главата на коня, на същото място застанал най-прекрасният принц.

— Ти откъде дойде? — попитал младият цар.

— Аз бях самият кон — отговорил принцът. — Някога бях цар на онази страна, чийто владетел ти уби в битката. Той ме превърна в кон и ме продаде на трола. След като ти го уби, аз ще мога да получа царството си обратно и така ти и аз ще бъдем съседи, ала никога няма да воюваме помежду си.

Така и станало. Те били приятели до края на живота си и често си ходели на гости.