Агата Кристи
Пътник за Франкфурт (1)

Предговор

Първият въпрос, който задават на авторите, било лично, било чрез писма, винаги е: „Откъде вземате идеите си?“

Много често се изкушавам да отговоря:

„Винаги пазарувам в «Херъдс»“, „Намирам ги най-вече в магазините «Арми и Нейви»“ или да им кажа рязко: „Опитайте в «Маркс и Спенсър»“.

В целия свят сякаш съществува твърдо убеждение, че има някакъв магически извор на идеи, до който авторите успяват да се доберат.

Човек едва ли може да се върне към времето на кралица Елизабет и да им отговори с думите на Шекспир:

Къде фантазията вирее?

Къде се ражда? Къде живее?

В ума? В сърцето ли?

Кажи. Отговори ми.^[1]

Мога само твърдо да заявя: „От собствената си глава.“

Това, разбира се, не помага на никого. Ако този, който задава въпроса, ми стане особено симпатичен, смилявам се и обяснявам малко по-подробно.

— Когато някоя определена идея ми се стори интересна и чувствам, че мога да направя нещо от нея, започвам да я прехвърлям в ума си, да си играя с нея, да я разработвам, да търся верния тон и постепенно й придавам форма. После, разбира се, трябва да започна да пиша. Това не е много забавно, защото се превръща в усилен труд. Другият вариант е просто да съхраня грижливо идеята и да се върна към нея след година, понякога след две.

Вторият въпрос, или по-скоро твърдение, неизменно е:

— Предполагам, че вземате героите си от реалния живот?

Възмутено отхвърлям това чудовищно предположение.

— Не! Аз ги създавам. Те са мои. Те трябва да бъдат мои герои, да вършат това, което аз искам, да бъдат такива, каквито аз ги искам, да оживяват за мен, понякога да имат и свои идеи, но само защото аз съм ги създала живи и истински.

И така, авторът създава идеите и героите, а после е необходимо още нещо — мястото на действието. Първите две идват от вътрешни извори, а третото — отвън. То трябва да съществува, вече да ме очаква. Това е нещо, което не се създава — то е там, то е реално.

Например пътувала съм по Нил и помня всичко съвсем добре — това може да стане място на действието за дадена идея. Или съм обядвала в някое кафе в Челси, където започва скандал — едно момиче отскубва цяла шепа от косите на друго момиче. Чудесно начало за книгата, която тъкмо смятам да започна да пиша. Или пътувам с „Ориент експрес“. Наистина ще е забавно, ако го превърна в място на действието на замисления сюжет. Отивам на чай у приятелка. Точно когато влизам, брат й затваря книгата, която чете, захвърля я настрана и казва:

— Не е лошо, но защо, за Бога, не са попитали Евънс?

Веднага решавам, че книгата, която не след дълго мисля да започна, ще се нарича „Защо не попитаха Евънс?“

Все още не зная кой ще е Евънс. Няма значение. С времето Евънс ще се появи, важното е, че заглавието е намерено.

Така че в известен смисъл не измислям мястото на действието. То е извън мен, около мен, то съществува — трябва само да протегна ръка и да взема избраното от мен. Влак, болница, лондонски хотел, карибски плаж, малко селце, коктейл, девическо училище.

Важно е само едно нещо — всичко това трябва да го има, да съществува. Живи хора, реална действителност.

Определено място във времето и пространството. Ако действието се развива в наше време в Англия, как да получим информация, освен всичко онова, което сме видели и чули със собствените си очи и уши? Отговорът е толкова прост, че понякога плаши.

Разбира се от това, което пресата ни поднася всеки ден в сутрешния вестник под общото заглавие „Новини“. Съберете информацията от първа страница. Какво става по света днес? Какво правят хората, какво казват, какво мислят? Поставете огледало пред Англия от 1970 г.

Един месец следете първа страница всеки ден, водете си бележки, разглеждайте ги и ги класифицирайте.

Всеки ден става някое убийство.

Удушено момиче.

Възрастна жена, чийто жалки спестявания са откраднати.

Младежи или момчета нападат някого или тях ги нападат.

Сгради и телефонни кабини разбити и опустошени.

Контрабанда на наркотици.

Грабежи и нападения.

Изчезнали деца, трупове на убити деца, намерени недалече от домовете им.

Нима това може да е Англия? Нима Англия наистина е такава? Мислим си — не, все още не, но би могла да бъде.

Събужда се страхът — страх от това, което може да се случи. Не толкова заради онова, което наистина става, а заради вероятните причини, довели до него. Някои от тях известни, други — не, но се усещат. И не само в нашата собствена страна. По-кратки пасажи могат да се прочетат и на други страници — новини от Европа, от Азия, от Америка, от целия свят.

Отвличане на самолети.

Похищение на хора.

Насилие.

Бунтове.

Омраза.

Анархия, която все повече се засилва.

Всичко сякаш води към боготворене на разрушението, към удоволствие от жестокостта.

Какво означава всичко това? Една фраза от времето на кралица Елизабет идва като ехо от миналото и казва за живота:

… той е история,

разказана от идиот,

пълна с празни думи,

които не означават нищо.^[2]

И все пак от собствен опит хората знаят колко много доброта има в този наш свят — добрите дела, доброто сърце, извършеното от състрадание, милосърдието към ближния, помощта на момичета и момчета.

Защо е тогава тази фантастична атмосфера на ежедневните новини за неща, които се случват, които са действително факти?

За да напишете разказ за година 1970 след Христа трябва добре да разберете действителността. Ако тя е фантастична, тогава разказът трябва да приеме действителността си. Той също трябва да бъде фантазия, фарс. Обстановката трябва да включва чудноватите факти от ежедневието.

Би ли могъл някой да си представи странна кауза? Една тайна кампания за власт? Може ли маниакалното желание за разруха да създаде нов свят? Може ли човек да отиде още една крачка напред и да предложи избавление чрез фантастични и звучащи невероятно средства?

Няма нищо невъзможно — науката ни го е доказала.

По своята същност тази история е фантазия и няма претенции да бъде нищо повече.

Но по-голямата част от нея или вече се случва или има голяма вероятност да се случи в днешния свят.

Това не е невероятна история, а просто една фантазия.