Включено в книгата
Оригинално заглавие
Buse Cinayeti, (Пълни авторски права)
Превод от турски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)
Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

1

Превключих телевизора на състезанието по познания само за да слушам въпросите и влязох в банята. Както всички състезания, и това беше предназначено за неграмотните. И все пак ми харесва да знам повечето от отговорите. Някои от момичетата в клуба постоянно ми казват: „Участвай и ти. Колко хубаво би било! С цялото си великолепие, ще ги разбиеш.“        Отклонявах ги с думите: „За бога, кой ще ми позволи?“.

Преди да приключи първият кръг въпроси, вече се бях обръснал, дойде време за грима. Когато съм в настроение, тази част продължава дълго. А когато не съм, ми отнема една-две минутки. Беше топло, клубът дори нямаше да се напълни в ранен час. Значи, разполагах с много време.

С един добър грим ще придобия вид, с който няма да отстъпя на звездите от брилянтните години на Холивуд, фаворитът ми за всички времена е Одри Хепбърн. Една момчешка красота.

Ето че пак станах мацка. Погледнах се в огледалото и си изпратих голяма целувка. Облякох си сребристата полупрозрачна рокля с леопардов десен и повиках такси от стоянката. Дойде Хюсеин. Това момче е от тези, които през деня съвсем възпитано се обръщат към мен с „братле“, а вечерта ми се натискат. Докато излизаше от кооперацията, отново се ухили като пес. Още с качването изгаси светлините на колата. Познава нрава ми.

— Към клуба ли?

Сякаш се е случвало да отивам другаде по това време.

— Да.

Не обичам дългите и безсмислени разговори.

Потеглихме. Вместо да гледа пътя, беше вперил очи в мен. И тъй като погледите в огледалото не му бяха достатъчни, той се обърна и започна да ме зяпа нагло през рамо. Да беше поне малко мой тип, пак добре, но той никак не ме привличаше. Имаше прекалено детско излъчване, а аз си падам повече по по-мъжествените.

— Затоплило се е, нали?

— Не питай… — отвърнах му.

— Ако искаш, вярвай, но каквото и да си облека, полепва по мен. Цял ден в колата… Направо ставаме като суджуци — лепкави отвсякъде.

Отново придоби онази ехидна физиономия.

— Ти не работиш ли през нощта?

— И тогава всичко ми се лепи.

Усмивката му стана още по-злобна.

— Вземай си обилно душ.

— Къде има душове на стоянката. Може ли да идвам при теб?… Ще си вземаме душ… заедно…

— Не се занасяй…

— Добре, братле… Опитах си късмета, какво толкова…

След като ме опознаха от квартала, с времето се промени и отношението към мен. В началото не намираха разлика във външния ми вид през деня и нощта или се преструваха, че не забелязват такава. Една нощ, без да обръщам внимание на тясната минипола, която бях облякла, с помощта на тай бокс и айкидо хватки се справих с мъж, който създаваше проблеми в центъра на квартала. Оттогава насам дори и начинът, по който шофьорите на стоянката гледаха на мен, се беше променил. Бях си спечелил уважението им, след като се справих с доста по-едър мъж от мен.

Докато слизаше пред клуба, Хюсеин ме попита:

— Да те взема ли на излизане?

Ако бях сигурна, че ще се окаже Джон Холмс, от мен да мине, щях да опитам веднъж, но нито един от основните белези не беше налице. Нито носът му беше дълъг, нито пръстите.

— Не — отвърнах аз. — Не се знае кога ще свърша, по-добре не ме чакай!

На входа ме посрещна нашият охранител Джюнейт. Името на този младеж винаги ми звучи като прякор. Отвътре ми идва да го наричам Мехмет, Али или някое подобно име. Той е от онези, които постоянно помпат мускули по фитнес залите. Една нощ, когато клубът беше празен, по настояване на момичетата, с него направихме айкидо демонстрация. Цяла седмица след това имал болки в гърба. А всъщност бях го поступал леко, само за шоуто. Всъщност се оказа, че помпащите мускули във фитнеса обикновено за нищо не стават. Освен това заради стероидите, които вземат, и онази работа не им става както трябва. А на някои изобщо не им става.

Тази нощ клубът пак е препълнен. Добре че бяхме толкова търсени. Не мога да отрека приноса си за това. Аз промених манталитета на клуба, правилата в работата и обнових ценностите на обекта.

Фактът, че притежавам дори и малък дял от акциите на клуба, кара момичетата да се отнасят с мен като с шеф. Това уважение се дължи не само на отчасти шефското ми положение, а и понеже си имам друга работа през деня — т.е. имам източник на средства и следователно не се издържам като тях само с приходите от клиенти.

За да избегне силната музика, Серап почти се долепи до мен и заговори:

— Како, моят човек пак дойде… Какво ще кажеш, да отида ли?

Отпих малка глътка от „Върджин Мери“.

— Пак ли безплатно?

— Знаеш, че имам слабост към него.

— И той я използва. Ако така продължава, този месец няма да изкараш пари дори за да си платиш наема.

— После ще поработя през нощта…

— Нощем не остава ли при теб?

— Ами няма как… живеел със семейството си. Преди полунощ се прибира у дома. Брат му се сърдел.

Стана ми смешно. Познавам ги добре тези братя. Нещата, които те правят или просто им минават през ума, повярвайте ми, може дори и мен да изплашат.

Но като видях очите й изпълнени с блясък и желание, се отказах да я поучавам.

— Ти си знаеш, мила. Само бъди предпазлива, не се увличай много.

— Ами аз вече се увлякох, няма повече накъде.

— Е, върви тогава.

Серап се отдалечи с бързи крачки към любимия си, който беше по-нисък от нея, деветнайсетгодишен, мургав, мършав и с вид на нервак. Дори докато тичаше, не пропускаше да подчертае неподправената си кокетност. Според думите й, стоката на младежа си заслужавала да се види. А като го погледнеш, не можеш и да предположиш, че е вярно. Всъщност не беше и ясно това откъде щеше да изскочи.

Оставих питието си на бара, отправих се към дансинга и се слях с тълпата. Поздравихме се и се целунахме с момичетата, които ме разпознаха, докато минавах между тях. Щом забеляза появата ми на дансинга, диджей Осман пусна любимото ми на всички времена парче на „Уедър Гърлс“ — „It’s Raining Men“. И аз започнах да танцувам. Бусе се доближи до мен. Дори в тъмнината си личеше, че лицето й е пребледняло. Понякога и гримът не върши работа. Преструвайки се, че танцува, се прокрадна до мен.

— Моля те, да поговорим малко — каза.

Погалих я по гърба. Заедно слязохме от дансинга. На учудения поглед на Осман, който беше в помещението за диджея, отговорих, като направих движение, което означаваше „после“.

— Какво става?

— Да се качим ли горе? Тук е много шумно. Не искам да викам.

Момичетата понякога се обръщат към мен, за да споделят проблемите си, да се допитват за щяло и нещяло, да искат финансови консултации за това, как да оползотворят парите си, или ме използват като Кака Гюзин.

Качихме се на горния етаж в офиса. Полуетаж, нисък таван, мъничък прозорец, който гледа към клуба, една огромна маса, каса в ъгъла, два изтъркани фотьойла с вдлъбнати седалки, складирана тоалетна хартия, салфетки и каси с алкохол. Аз седнах върху касите с вино. Бусе седна в единствения празен фотьойл. Втренчи поглед в мен. Гледаше ме, сякаш очакваше обяснение. Изчаках известно време в опит да се сетя. Имаше нещо, което не помня ли? Не, нямаше.

— Какво ти става? — попитах. — Не ме гледай въпросително, ти искаше да говорим.

Отново впери поглед в мен. Като че ли ме изпитваше. Преценяваше дали да каже каквото искаше да каже. Накрая явно се реши.

— Страх ме е. Много ме е страх…

Продължих да я гледам с любопитно изражение. За всеки случай пуснах и една показваща разбиране усмивка.

— Не знам как да започна. Много съм объркана.

— Добре де, разказвай тогава. Както искаш, така го разкажи.

Заби поглед надолу. Дълго време не обели дума. И аз започнах да броя складираната ракия: девет запечатани каси.

— Страх ме е…

— Това го разбрах, миличка — отвърнах. — От какво те е страх?

Изчаках да продължи. Но все още нямаше нито звук. Започнах да броя белите вина: пет каси. Бяха намалели. Напоследък се бяха увеличили пиещите бяло вино. Резервите бързо се топяха.

— Имам едни документи.

Бусе все още гледаше надолу. Заговори бавно, като подбираше всяка своя дума:

— Те са свързани с един важен човек. Много важен човек. Ако се разчуе, ще стане страшно. Най-великият скандал.

Бях започнала да се заинтригувам.

— Преди години… Бях с един, който сега е много важна особа. И то не само така — веднъж. Беше нещо като връзка. Доста продължи. Имаме снимки заедно. По различно време, на различни места. И бележки, които ми е писал. Нищо, че им викам бележки, всъщност едното си беше направо писмо. Ръкописно. С подпис. Беше си същинско писмо. Разказва всичко, както си е и с имена.

Отново настъпи дълго затишие. Любопитството ми беше нараснало. Но не мога да чакам, без да правя нищо. Започнах да броя бутилките червено вино. По принцип то малко се пие. Само две каси. Това, което ме уплаши, бяха шестнайсет каси бира и четири бъчви.

— Има едни хора, които знаят, че тези неща са у мен.

Повечето от момичетата говорят страшно много. Могат да разкажат на всекиго всичко. Особено ако някоя от тях е била с известен, за да се похвалят, веднага ще разкажат. Как е било, как точно се е получило… Всъщност бил само хетеро, но страшно си паднал по нашата, станал й почитател, та дори се влюбил. Тоест всякакви хвалебствени разкази за това, колко е специална и красива нашата.

Не всичко е истина. Както всички хора, понякога ние също си фантазираме.

Но Бусе, която познавам, не е от този тип. Всъщност, като се замисля, изведнъж осъзнавам колко малко знам за нея. Истинското й име беше Февзи. Беше от Истанбул. Живееше сама в Тешвикие. Имаше котка. На възраст беше малко по-голяма от другите, без да съм напълно сигурна, според мен тя беше някъде към края на трийсетте си години.

При нас тези, които минат четирийсетте, ако имат пари, се затварят вкъщи, ако ли пък не, попадат или в публичния дом, или в провинцията се смесват с хората. Във всяка област има по един кебап ресторант, който е предпочитано място на нашите. Преместилите се в провинцията идват веднъж годишно в Истанбул на шопинг, показват се и с прикрита лъжливост разказват колко са щастливи и спокойни там.

Както и да е, Бусе си беше поставила силикон преди около десетина години. Освен това… използваше обилно одеколон „О д’Исей“.

— Аз не изневерих на връзката си. Изобщо не го правя. Бе изживяна и приключи.

Отново затишие. Този път вдигна очи от земята и ги насочи към стената. Гледаше с празен поглед разрешителното на обекта и данъчната табела. Аз започнах да чета.

— Значи, този беше специален. И все още е така. Много специален.

Бусе, вперил поглед в разрешителното, се отнесе. Без да ми разказва, направи едно обширно въображаемо пътешествие в миналото на връзката си. А аз започнах да си играя с повдигнатия край на облицовката на масата в ъгъла. Дърпах го и го пусках с изкуствените си нокти. Не преброих колко пъти повторих движението.

— Но сега нещата се объркаха. По едно време разказах на едни хора. Бях пияна. Не помня какво точно им говорих, но трябва да съм казала доста неща. След това и други научиха за документите. И сега ги искат от мен.

— Защо? — попитах.

— За да изнудват. Може би…

— Кои са тези хора?

— Не знам… Първо ми оставиха съобщение. На телефонния ми секретар. Не му обърнах внимание. Не направих онова, което казаха… След това влезли у дома. Снощи. Докато съм била тук. Разровили навсякъде. Не успели да ги намерят.

— Обир ли?

— Първоначално и аз така си помислих, но не е. Имах пари, стоят си. Стереоуредбата е непокътната. Бижутата са си там. Но всичко е надолу с главата. Цял ден подреждах.

— Добре, къде си ги скрил, че не са успели да ги намерят?

— При майка ми…

— Моля?

Повечето от момичетата не се срещат често със семействата си. Въпрос на игнориране.

— При майка ми. Все още си имам стая. Дори понякога ходя там и преспивам.

— Разбирам… — казах.

— Страхувам се да не намерят и нейния дом. Възрастна жена е, дори не излиза навън.

Изрече това на един дъх. Изведнъж разговорът ни се ускори.

— Ако не излиза навън, няма проблем.

— Всъщност има. Майка ми не вижда.

Изведнъж в ума ми изникна картина, очите ми заблестяха.

— Какво? Тя не знае ли за теб?

— Естествено, че знае — отвърна тя. — Слепите много те опипват. Разбира се, дълго време не разбра. Откри първо гърдите, после косата. Сляпа е, но не е глупава.

Вратата се отвори и Хасан си подаде главата. Появи се като спасител. Бусе и нейната параноя не бяха най-предпочитаната тема за мен тази вечер.

— Тук сте значи — каза той.

По погледа на Бусе към Хасан не беше трудно да се разбере, че не го понася. И той изглеждаше напрегнат от нея. Бусе не е от най-обичаните момичета.

— Прекъснах ви, но дойде една група. Твърдят, че са ви приятели — каза той. Като говори за група, има предвид жени и мъже. — Питат за вас. Ще слезете ли?

Служителите ми се обръщат към мен на „вие“. Това ми харесва. Обърнах се и погледнах Бусе, тя вече се беше изправила.

— Не искам да ти надувам главата. Забрави — каза ми. — Да става каквото ще.

Тръгнах след Хасан към стълбите. Добавих с голямо нежелание:

— Да поговорим после, ако искаш, се отбий у нас, когато си тръгнеш.

— Ще видим — каза тя с отегчен глас. Направих й път да мине пред мен.

Слязохме долу един след друг. Най-отпред Хасан, след него Бусе и накрая аз. Хасан беше обул дънки с ниска талия, от които се виждаше цепката на задника му. Според мен, и този е „мека китка“. Просто не го е осъзнал. Работеше в клуба почти от година. В близки отношения е с всички момичета, но досега нито с жените, нито с нашите е имал нещо. Не сме и чували. Това нормално ли е сега? Ох, ето че пак казах „сега“.

После, впечатление ми направиха хълбоците на Бусе. Движеше се с невероятно изящество, докато слизаше по стълбите. Докато тесните й мъжки хълбоци се движеха в тясната кожена минипола, игрите на светлината си правеха какви ли не номера. Установих, че досега никога не бях гледал бедрата й така изпитателно. Бяха изпъкнали като ябълка и много добре оформени. Направо си бяха за пощипване.

Не беше разказала точно защо, за какво и от кого се страхуваше, но изглеждаше по-спокойна, най-малкото заради това, че си поговорихме. Смеси се с навалицата.