Е. С. Тъб
Въпрос на оцеляване

Макар да е невъзможно да се разбере кой се обажда само по звъна на телефона, генерал Ъруин Раш се присви, когато телефонът на бюрото му приглушено избръмча. С въздишка посегна към слушалката. С въздишка изслуша твърде познатият глас, който отекваше пронизително в ухото му от слушалката.

— Да, скъпа — промърмори той. — Не, скъпа, няма да забравя. Да, скъпа. Да, скъпа. Да…

Отсреща капитан Джон Кармоди се приведе ниско над бюрото си внезапно погълнат от разтворените пред него документи. До него лейтенант Уилсън — млад, безочлив и безгрижен, прошушна с ъгълчето на устата си.

— Чуй го! Чистокръвно раболепно човече!

— Млъкни!

— Кълна се, той дори не може да нарече душата си своя. Боже, пази ме от брака, ако прави това с мъжете!

— Ти, откачен глупако! — Кармоди беше в агония. — По-тихо!

Капитанът имаше причина да се страхува. Разполагащ с бюджет по-голям от на областен град и с повече хора и материали под негово командване от дребен диктатор, генералът можеше да посича опустошително като средновековен монарх. И макар опустошението да не беше така кърваво, разликата беше малка. Човек можеше да загуби кариерата си.

— Виждал ли си я? — Уилсън изглежда държеше да унищожи кариерата си. — Заядлива до краен предел. Трябва да е бил луд да се обвърже с такава ламя.

Това беше прекалено. Кармоди се изправи, без да е решил какво ще предприеме, но знаеше че каквото и да е то, ще бъде по-малко рисковано от това да слуша този опасен шепот. Генералът имаше две уши и само едното беше заето, а той не се доверяваше на акустиката в офиса.

Тъкмо изваждаше чаша вода от хладилника, когато генералът тихо остави слушалката.

— Кармоди!

Той се обърна, половината вода се изплиска от картонената чаша в ръката му.

— Да, генерале?

— Това беше съпругата ми. — Раш пое дълбоко въздух. — Обади се да каже, че е организирала малко коктейлно парти за днес следобед. Около сто гости.

— Би било хубаво, сър.

— Хубаво! — изсумтя генералът. Твърде късно Кармоди си спомни, че Раш мразеше коктейлни партита и всякакви други социални сбирки, но бързо се поправи.

— Жалко, че няма да може да присъствате, сър. — Той изкриви лицето си в усмивка. Генералът погледна остро помощника си.

— Какво имаш предвид?

— Очакваме професор Мишлен да дойде този следобед, сър. Спомняте си, социологическият експерт от Уестърхам Хай. Извикахте го да обсъдите…

— Няма да може да дойде — прекъсна го Уилсън. — Изкълчил е глезен или нещо подобно и е помолил да бъде извинен.

Уилсън нямаше да стигне много далеч, помисли си мрачно Кармоди.

— Мишлен — каза размишлявайки Раш, — той щеше да ни съветва при избора на персонал за Проекта, нали?

— Точно така, генерале — каза Кармоди. — Да уговоря ли друга среща?

— Не мисля. — Раш вдигна поглед към тавана. Не беше женен тридесет и пет години, без да се е научил да разпознава възможността щом я види. — Президентът е много нетърпелив да види Проекта започнат. Мисля, че на този етап не можем да си позволим да губим време. Уестърхам Хай ли казахте?

— Точно така, генерале.

— На три ча̀са път с кола — размишляваше Раш. Изправи се, а отпуснатите черти на лицето му се стегнаха с внезапна решителност. — Проектът е на първо място — обяви той. — Желанията на президента трябва да бъдат изпълнявани, независимо от причинените неудобства. Аз лично ще посетя професора.

— Разбирам, генерале.

— Надявам се, че е така, капитане. Обади се за колата ми и после, да речем след час, уведоми съпругата ми, че съм бил призован по неотложна правителствена работа.

* * *

„Работата“ беше на шестдесет и пет, с грива от бяла коса, мършаво, набраздено лице и чифт забележително проницателни сини очи. Седеше на старомоден стол, а единият му крак беше отпуснат върху ниска табуретка. Отстрани стоеше шахматна дъска върху масичката за кафе, а от надраскана лула до нея се издигаше дим. Ароматът на тютюн се смесваше със сухата, застояла миризма на стари книги.

— Генерал Раш! — Мишлен протегна ръка щом посетителят му влезе в стаята. — Това е неочаквано удоволствие!

Раш разтърси протегнатата ръка поразен от хаоса в кабинета на професора. Мишлен повдигна рамене.

— Така ми е добре — каза просто той. — С икономката ми се споразумяхме тя да се грижи за останалата част от къщата и да не пипа тази стая. — Той засмя се дрезгаво. — Тя е странна жена, с трима мъртви съпрузи зад гърба си, води непрекъснато война с всички заклети ергени, но пък прави отлично кафе. Бихте ли желали?

Без да дочака отговор Мишлен натисна един звънец.

— Кафе — нареди той, когато икономката му надникна в стаята. — Горещо, силно и в голямо количество.

— Няма нужда да безпокоите… — започна генерала. Мишлен му махна да замълчи.

— Аз искам — каза той спокойно, — а на нея й се плаща да върши това, което искам.

Той отново се разсмя дрезгаво.

— В рамките на разумното, естествено. — Издаде напред главата на лулата си. — Жена ви се обади преди около два часа — каза небрежно. — Иска да й се обадите веднага.

Генералът въздъхна.

— Има телефонен апарат в хола — каза Мишлен.

Кафето пристигна докато генерала говореше по телефона. Когато се върна, взе чашата, която Мишлен предложи, седна в един тапициран стол, отпи, направи изненадана физиономия и изпи половината съдържание с една глътка.

— Ром — каза професорът. — Приемам, че пиете, генерале?

— Пиех. — Раш опразни чашата си. — Но съпругата ми не одобрява. Порок, нали знаете… е, тя мисли, че не бива да пия.

— Разбирам. — Мишлен сръчно напълни празната чаша с течност. — Страхотните грижи, които съпругите полагат за съпрузите си се смятат за източник на удоволствие. Но приемането на малко алкохол е оправдано в определени ситуации. За Ваше здраве, генерале!

Те отпиха и Раш се отпусна, мислейки, че професорът е много разбран човек. Освен това, въпреки външния си вид, той се смяташе за най-големия експерт в областта на човешкото поведение в западния свят. Единственият логичен избор на човек, който да консултира всички проблеми при набирането на персонал за Проекта, за който Раш отговаряше.

— Изоставаме от графика — каза Раш, когато кафето беше отнесено и те се заловиха с работата. — Корабите са налични, логистиката е осигурена и сме готови да тръгнем веднага щом разрешим последния проблем.

— Персоналът?

— Точно. С новия механизъм ще можем да прескочим свръхсветлинната бариера и да излезем отвъд нашия заден двор. Но има една спънка. Механизмът на Нийлд има конструктивни ограничения. Двоен кораб, означава четири пъти по-голям двигател, което значи по-голям кораб, който да побере по-големия двигател. Има една горна граница, която е неефективно и невъзможно да се премине.

— И това разбира се, ограничава персонала ви.

— Да. Ще разрешим проблема по-късно, естествено, но сега се надпреварваме с времето. УНО се съгласи новите планети да принадлежат на нациите, които първи са кацнали и са отгледали годни за консумация култури. Това означава, че трябва да стоим в новия свят поне шест месеца. Ако го направим, става наш. Технически би трябвало да е лесна работа, но…

— … но в крайна сметка успехът на Проекта ще зависи от персонала — кимна Мишлен. — Ако те се карат, депресирани са, сърдят се или просто се инатят, разболеят се или са недоволни от разпределението на работата…

Той сви рамене.

— Ще се прецака един чисто нов свят — каза мрачно Раш. — Ще го загубим и други ще го вземат. Това значи, че за в бъдеще ще разполагаме с по-малко сила да убеждаваме, когато се стигне до спор. По дяволите, Мишлен, бихме могли дори да станем малцинство!

За всеки здравомислещ човек, тази възможност бе твърде ужасна, за да бъде обмисляна.

— Ето защо дойдохте при мен — каза Мишлен.

Раш кимна.

— Трябва да предвидим всеки сценарий — каза той. — Естествено, ние от Проекта имаме собствени идеи. Някой основни неща са очевидни. Членовете на екипа трябва да са изключително лоялни един към друг, и все пак тази лоялност не трябва да е в разрез с хармонията. Имам предвид, че не е добре да имаме силни личности, лоялността в този случай може да провали собствения си обект. Трябва да намерим златната среда между себеотрицание и егоизъм. Би могло да се случи така, че член на екипа да изпита затруднения. В такъв случай може да се наложи да бъде жертван за общото благо… вие можете да разберете проблема.

— Разбира се, че мога.

— Добре. Можете ли да го разрешите?

— Не съм сигурен. — Мишлен погледна замислено наранения си глезен. — Да приема ли, че най-малката работна група е най-желаната?

— Да. — Раш затършува за цигарите си. — Знаем, че трябва да бъдат повече от двама. Ние…

— Откъде знаете това? — попита остро Мишлен.

— Че групата трябва да бъде с повече от двама души? — Раш изглеждаше изненадан. — Психолозите са доказали, че сблъсъкът на индивидуалностите на двама души намиращи се в изолация, неизбежно води до емоции, търкания и напрежение, които могат да доведат до актове на насилие, включително и до убийство. Защо питате?

— Просто проверявам първоначалното ви проучване — каза Мишлен иззад облак от дим. — Моля, продължете.

— Трима души са по-добре, но все пак трябва да предвидим възможността единият да умре и да остане нежеланата двойка. Четирима е по-безопасно, но група от четири има опасност да се раздели на две половини и пак да стигнем до нежелателния резултат на двойката. Пет… е, пет изглежда, че е минималният брой. Достатъчно голям, да предотврати търканията, достатъчно голям да предотврати разделянето на равни по брой групи, достатъчно голям за оптимален потенциал за оцеляване. Съгласен ли сте?

Мишлен изсумтя.

— Следващата очевидна стъпка е реалният подбор и обучение на персонала — продължи Раш. — Физически издръжливи, но и силно отзивчиви. Егоистични в това колонията да е от първостепенно значение, но и самопожертвователни щом възникне нужда. Силни, но и милостиви, сурови и все пак благи, отдадени, но и способни да оценят ситуацията на място при нейните условия. — Той замълча. — Това не е много лесно.

— Мога да си представя — каза сухо Мишлен. — Бих казал, че е невъзможно да се намерят такива хора.

Той вдигна ръка, за да възпре протеста на Раш.

— Нека бъдем логични — каза той. — Нека си представим ситуация, която лесно би могла да се случи. Вие сте избрали екипа и двама от тях са излезли на оглед. Единият пада и чупи крака си. Какво ще направи другият? Има две възможности — да помогне на колегата си или да се погрижи за себе си. Нека усложним нещата малко. Ако той помогне на колегата си и двамата не могат да се върнат. Следите ли ми мисълта?

Раш кимна.

— Избрали сте вашите хора да бъдат издръжливи, егоистични и със силно чувство за самосъхранение. Така че този, който не е пострадал, оставя ранения да умре и се отправя на безопасно място. Но вие също сте се опитали да подберете хора, които са благородни и съпричастни, хора пълни с желание да помагат на другите. Така че, невредимият човек остава и двамата умират. Кой от двата варианта искате?

— Е, аз…

— Не може да изберете и двата — сопна се Мишлен. — В природата има един закон. Силният оцелява. Само силният оцелява.

Раш изсумтя, отвори уста, после я затвори, когато Мишлен продължи.

— Нека разгледаме друга ситуация. Пет човека са на един от вашите светове. Насажденията се развиват добре. Водата е достъпна в малки количества, а после настъпва суша. Само един човек може да оцелее заедно с насажденията. Ако всички опитат да оцелеят, тогава насажденията ще загинат. Знаете ли какво би се случило тогава?

— Мога да предположа — каза Раш. — Не мислете, че не сме проучили проблема, професоре.

— Убийство — отвърна Мишлен с наслада. — Тези петима мъже ще се разделят, всеки решен да се погрижи за собствената си кожа. Насажденията могат да отидат по дяволите и вие ще загубите и хората, и планетата. Не можете да очаквате човек да бъде един ден жилаво, борещо се животно, а на следващия кротко самопожертвователно създание. — Махна с ръка. — Изпратете само един човек.

— Невъзможно!!! Един човек може да умре, да се разболее, стотици неща могат да му се случат. Казах ви, че сме проучили проблема. Ето затова съм тук. Не можем да намерим отговор. Вие можете ли?

— Разбира се — каза Мишлен, — когато обсъдим въпросът с възнаграждението ми.

* * *

Това изненада Раш. Извади го малко от равновесие и той го каза. Беше отвратен, че някой верен патриот дори ще помисли за себе си, когато правителството му така отчаяно се нуждае от знанията и способностите му. Трябваше да бъде чест да служиш, а тази служба да бъде награда сама по себе си. В отговор Мишлен запали отново лулата си.

— Успокойте се, генерале — каза той. — Между другото, колко ви плащат годишно?

— Това какво общо има?

— Според вас честта да носите тази униформа ви компенсира достатъчно. Но вие бихте желали да ядете, да пушите и може би да спретнете няколко партита, а, генерале? А съпругата ви не обича ли да похарчи малко пари. Е, аз също. Сега нека се държим като възрастни и да сключим сделка. Ако се съгласите да ми платите, това което аз поисках в последното ми писмо до вас, ще ви помогна. Ако не… — Мишлен сви рамене.

— Добре — предаде се Раш. В крайна сметка това не бяха негови пари. — Сега ми кажете. Какъв е оптималният екип, който трябва да пратим с корабите?

— Двама души.

— Двама? Но психолозите…

— … много често обичат да преувеличават. — Мишлен размаха дръжката на лулата си, сякаш държеше меч. — Двама души, генерале са основната клетка в човешкото общество. Двама. Не трима, четирима или петима, а двама. Един мъж и една жена. Двама човека.

— Но…?

— Съпрузи, разбира се — каза замечтано Мишлен. — Те трябва да са женени и колкото по-отдавна, толкова по-добре. Ако жената очаква радостно събитие, още по-хубаво. Мъжът ще се направи на глупак за жена, която е бременна. Винаги го прави.

— Вие се шегувате. — Раш скочи на крака, а в очите му се събираха буреносни облаци. — Слушайте, Мишлен, не съм изминал целият този път да бъда правен на глупак. Дойдох като представител на правителството, търсещ съвет. Аз…

— Вие получихте съвет — отсече Мишлен. — Поискахте съвет и го получихте. В женена двойка има всяка желана характеристика, която можете да си представите, за това което възнамерявате. Самосъхранение, саможертва и всичко останало. Съмнявате ли се в това? Тогава кой по дяволите мислите, че е създал цивилизация от пущинака? Банда ловци-ергени? Няма начин! Била е малка жена, искаща топла пещера, уморена от всичкото това местене и която е подтиквала половинката си да спре да си играе и да започне да работи. И бедният дявол не е спирал оттогава.

— Вие сте циник.

— Аз съм ерген — поправи го Мишлен. — Спомнете си, че играта се вижда най-добре отстрани. Но не си въобразявайте, че мразя жените, напротив — изпитвам голямо възхищение от тях. Начинът, по който те правят нещата…

Той се усмихна и поклати глава.

— Е, генерале, това е. Твърде очевидно за вашия собствен персонал, но това е отговорът, който търсите. Изпратете двойка с всеки от вашите кораби и доста скоро ще владеем вселената.

— Не знам — протестира Раш. — Просто не знам.

— Би трябвало.

— Какво…? — Раш прекъсна, когато икономката вмъкна главата си в стаята.

— Генерал Раш — каза тя, — госпожа Раш е на телефона, сър. Иска да говори с вас веднага.

— Проклятие! — каза генералът. — Проклятие!

Погледна към Мишлен.

— Добре, ще опитаме по вашия начин. И Господ да е на помощ на бедните момчета, които ще изпратим!

Той стана и уморено се запъти към телефона.