Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eva Luna, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране
dune (2017)
Корекция и форматиране
vog (2018)

И рече тогава на Шехерезада: „Сестро, в името на Аллах, който е над теб, разкажи ни някоя приказка, та да ни мине по-приятно нощта…“

Из „Хиляда и една нощ“

I

Казвам се Ева — това означава живот според една книга, в която навремето майка ми потърсила, за да ми избере име. Родила съм се в най-отдалечената стая на една мрачна къща и отраснах сред старинни мебели, книги на латински и човешки мумии, но това не успя да ме направи меланхолична, защото съм дошла на бял свят с полъх на джунгла в паметта. Баща ми, индианец с жълти очи, произхождал от мястото, където се сливат сто реки, миришел на гора и никога не поглеждал право в слънцето, защото бил израсъл под дървесния свод и светлината му се струвала неприлична. Консуело, майка ми, прекарала детството си в един вълшебен край, където векове наред авантюристите са търсили града от чисто злато, съзрян от конкистадорите, щом надникнали в бездните на собствените си амбиции. Била е белязана завинаги от пейзажа и някак си съумя да предаде и на мен този отпечатък.

Мисионерите прибрали Консуело, когато още не била дори проходила и била само едно голо, оваляно в кал и изпражнения дребосъче, което долазило по мостчето на пристана като маломерен Йона, повърнат от някой сладководен кит. Изкъпали я и едва тогава установили със сигурност, че е момиче — нещо, което ги посмутило, но тя вече била там и не вървяло да я хвърлят в реката, затова взели, че й сложили една пелена, за да й покрият срамотиите, пръснали й няколко капки лимонов сок в очите, за да излекуват възпалението, поради което не можела да ги отвори, и я кръстили с първото дошло им наум женско име. И се заели да я възпитават, без да търсят обяснение за произхода й и без да й се церемонят — вярвали, че щом Божието провидение я е запазило жива, докато я намерят, то ще има грижата и за по-нататъшната й физическа и духовна устойчивост или в най-лошия случай ще си я отнесе на небето заедно с други невинни създания. Консуело израсла без определено място в строгата йерархия на мисията. Не била точно слугиня, в училището се различавала по положение от индианците, а когато попитала кой от духовниците е баща й, получила плесница за нахалството си. Разказваше ми, че била изоставена от някакъв холандски моряк в лодка, пусната на произвола на съдбата, но сигурно това е история, която е измислила по-късно, за да се отърве от обсадата на моите въпроси. Мисля, че всъщност не знаеше нито кои са родителите й, нито как се е появила там.

Мисията била малък оазис сред сладострастна растителност, която избуява оплетена о самата себе си от речния бряг до подножията на монументални геологически грамади, издигнали се към небесния свод като Божии грешки. Там времето се е изкривило, а разстоянията мамят човешкото око и карат пътника да обикаля в кръг. Влажен и гъст, въздухът мирише кога на цветя, кога на треви, кога на мъжка пот или на дъх на животни. Горещината потиска, не подухва облекчителен ветрец, камъните и кръвта във вените се нажежават. Привечер небето се изпълва с фосфоресциращи комари, чиито ухапвания причиняват безкрайни кошмари, а нощем се чуват ясно гукането на птиците, крясъците на маймуните и далечният громол на водопадите, които се раждат много високо в планините и се разбиват долу с грохот като на полесражение. Скромната кирпичена сграда, увенчана с куличка от кръстосани дъски за камбаната, с която призовавали на молитва, се крепяла, както и всички колиби, върху колове, побити в тинята на река с опалов цвят, чиито водни предели се губят в преливащите се отблясъци на светлината. Жилищата сякаш плавали напосоки между смълчани лодки еднодръвки, трупове на кучета и плъхове, сред нечистотии и необясними бели цветя.

Лесно било да се отличи Консуело, дори отдалеч — дългата й червена коса наподобявала огнен взрив във вечното зеленило на тази природа. Другари в игрите й били няколко индианчета с подути кореми, един нахакан папагал, който декламирал „Отче наш“, вмъквайки мръсни думи, и една маймуна мъжкар, вързана с верига за крака на маса. Консуело я пускала от време на време да ходи да си търси приятелка в гората, но тя неизменно се връщала да си пощи бълхите на старото място. По онова време там вече се навъртали протестантите — те раздавали Библии, държали проповеди срещу Ватикана и в дъжд и пек возели в големи каруци своите пиана, за да карат покръстените да пеят на публични тържества. Тази конкуренция изисквала от католическите свещеници пълна всеотдайност, така че те не се занимавали особено с Консуело и тя оживяла и преживяла — щавена от слънцето, зле хранена с юка и риба, напъплена от паразити, хапана от комари, волна като птица. Освен дето трябвало да помага в домакинската работа, да присъства на религиозните служби и на някой и друг урок по четене, смятане и катехизис, тя нямала други задължения, скиторела, душела флората и гонела фауната, умът й бил изпълнен с образи, с миризми, цветове и вкусове, с донесени отвъд границата приказки и влачени от реката митове.

Била дванайсетгодишна, когато се запознала с човека с кокошките — португалец, загорял от слънцето и ветровете, наглед корав и сух човек, но всъщност пълен със смях. Неговите птици щъкали навсякъде и поглъщали де що срещнели нещо лъскаво по пътя си, а после господарят им клъцвал гушите с един замах на ножа и изваждал по някое и друго златно зрънце, недостатъчно да го направи богат, но стигащо, за да подхранва илюзиите му. Една сутрин португалецът забелязал това момиченце с бяла кожа и с пожар на главата, запретнало пола и нагазило в тинята, и помислил, че получава нов пристъп на блатна треска. Подсвирнал от изненада: и подсвирването му отекнало тъй, сякаш казал „дий“ на кон. Призивът пресякъл пространството, тя вдигнала лице, погледите им се срещнали и двамата се усмихнали по един и същи начин. От този ден нататък те се виждали често — той я съзерцавал захласнато, а тя се учела да пее португалски песни.

— Хайде да събираме злато — казал човекът един ден. Влезли навътре в гората, провирайки се през гъсталака по пътечки, които само той забелязвал, докато изгубели от поглед камбаната на мисията. Целия ден търсили кокошките, кукуригали като петел, за да ги примамват, и ги ловели, щом ги забележели през листака да прелитат. Тя ги стисвала между коленете си, а той им срязвал гушите с отработен замах и бръквал с три пръста, за да извади късчетата злато. Птиците, които не умирали, зашивали с игла и конец, за да продължат да служат на господаря си, а другите пъхнали в торба, за да ги продадат в селото или да ги използват за примамка, като предварително ги оскубали и изгорили перушината на клада, защото носела нещастие и зараза от пипка. Надвечер Консуело се прибрала разчорлена, доволна и изпоцапана с кръв. Разделила се с приятеля си, закатерила се по висящата стълба от лодката до площадката и носът й се натъкнал на четири мръсни сандала — двама монаси от Естремадура[1] я чакали, скръстили ръце на гърдите и с ужасно сърдит израз.

— Време е вече да заминеш за града — казали й те.

Ударила на молба, но нищо не постигнала. Не й разрешили и да вземе със себе си маймуната или папагала — двама другари, неподходящи за новия живот, който я очаквал. Откарали я заедно с пет индиански девойки, след като ги вързали една за друга през глезените, та да не могат да скочат от пирогата и да изчезнат в реката.

Португалецът се сбогувал с Консуело, без да я докосне, само с един продължителен поглед, и й оставил за спомен късче злато с форма на кътник, нанизано на връв. Тя щяла да го носи на шията си почти цял живот, докато намери на кого да го даде като залог за обич. Той я видял за последен път — с избелялата й басмена престилка и с нахлупена до ушите сламена шапка, боса и тъжна, махаща му за сбогом.

Отначало пътували с лодка по притоците на реката, като прекосявали безумна панорама, после — яхнали мулета по високи каменисти плата, където нощем мислите замръзвали, и накрая — с камион през влажни равнини, гори от диви банани и ананаси джуджета, по пясъчни или солни пътища, но нищо не изумило момичето, защото онзи, който е прогледнал в най-омайващия край на света, изгубва способността да се учудва. През цялото това дълго пътуване тя изплакала всичките си скътани сълзи и не оставила запас за по-сетнешните си неволи. Щом изчерпала сълзите си, затворила уста и решила занапред да я отваря само за отговор, и то при крайна необходимост. След няколко дни пристигнали в столицата и мисионерите закарали ужасените момичета в манастира на Сестриците на милосърдието, където една монахиня отключила желязната врата с ключ на затворнически надзирател и ги завела до просторен сенчест двор, ограден от коридори. Насред двора се издигал водоскок от цветни плочки и в него утолявали жаждата си гълъби, дроздове и колибрита. Приседнали в кръг на сянка, няколко девойки в сиви униформи шиели със закривени игли калъфи на дюшеци или плетели кошове от ракитови пръчки.

— В молитвата и в усилието ще намерите облекчение за греховете си. Не съм дошъл да церя здравите, а да се грижа за болните. По-отрадно е за пастира да намери заблудената овца, отколкото да види събрано цялото си стадо. Тъй е рекъл Господ, да се слави светото му име, амин — или нещо подобно издекламирала монахинята със скрити под диплите на мантията си ръце.

Консуело не проумяла смисъла на това словоизлияние, пък и не му обърнала внимание, защото била изтощена и потисната от чувството за затвореност. Никога преди не била живяла между стени и като погледнала нагоре и видяла небето смалено до четириъгълник, помислила, че ще умре от задушаване. Когато я отделили от спътничките й и я завели в кабинета на майката игуменка, тя не предполагала, че причината е цветът на нейната кожа и светлите й очи. Сестрите от дълги години не били приемали създание като нея, а само момиченца от смесена раса, произхождащи от най-бедните квартали, или индианки, доведени насила от мисионерите.

— Кои са родителите ти?

— Не зная. — Кога си се родила?

— В годината на кометата.

Още тогава Консуело запълвала с поетични обрати пропуските в знанията си. Откакто чула за първи път за кометата, решила да възприеме деня на нейната поява за своя рождена дата. Когато била малка, някой й разказал, че тогава светът чакал с ужас небесното тяло. Смятало се, че тя ще се яви като огнен змей и щом влезе в досег със земната атмосфера, опашката й ще обвие планетата с отровни газове и нажежен потоп от разтопена лава ще унищожи всякаква форма на живот. Някои хора се самоубили, за да не умрат изпепелени, други предпочели да се забравят в тъпчене с ядене, в пиянство и в плътски разгул — за последен път. Дори Благодетеля се впечатлил — като видял, че небето позеленява, и като научил, че под въздействието на кометата косата на мулатите се изправя, а на китайците се накъдря — и наредил да бъдат пуснати на свобода няколко опозиционери, затворени толкова отдавна, че вече били забравили естествената слънчева светлина, макар някои да пазели в себе си непокътнат кълна на бунта и били готови да го завещаят на идните поколения. Консуело била съблазнена от мисълта да се появи на бял свят сред цялата тази суматоха — въпреки мълвата, че всички, родени в този момент, се пръкнали до един изроди и плашели хората с вида си години след като кометата се изгубила от погледите като топка от лед и звезден прах.

— Първо ще махнем тази опашка на Сатаната — решила майката игуменка, като претеглила с две ръце плитката от гладка излъскана мед, спуснала се по гърба на новата послушница. Наредила да отрежат дългата й коса и да измият главата й със смес от луга и „Ауреолина онирем“[2], за да се унищожат въшките и да се притъпи нахалството на цвета. От това половината й коса опадала, а останалата добила глинест тон, по-подхождащ на темперамента и целите на религиозната институция, отколкото природно даденото й огнедишащо наметало.

В този манастир Консуело живяла три години с хлад в тялото и в душата, печална и самотна, невярваща, че същото мършаво слънце на двора пържи и джунглата, където тя била оставила своя дом. Вътре не прониквали нито светската суетня, нито националното процъфтяване, започнало от деня, когато някой копал кладенец и вместо вода бликнала черна, гъста и зловонна струя като нечистотии на динозавър. Ами че тя, родината, лежала върху море от нефт! Това накарало диктатурата да се поотърси от дрямката си. Богатството на тиранина и на роднините му набъбнало толкова много, че все нещо от излишъците останало и за другите хора. В градовете се внедрили някои постижения на техническия прогрес, а из петролните полета досегът със здравеняците надзиратели, дошли от север, разтърсил из основи старите традиции и повей на модернизъм вдигнал нагоре полите на жените. Ала в манастира на сестрите на милосърдието всичко това било без значение. Животът започвал в четири часа сутринта с първите молитви. Денят преминавал в непоклатимо последователен ред и завършвал с камбанния звън в шест — часът за покаянието, за да се пречисти духът и да се подготви да посрещне смъртта, ако тя дойде — нощта можела да се окаже пътуване без връщане. Продължителни безмълвия, коридори с излъскани плочки, мирис на тамян и на бели лилии, молитвен шепот, скамейки от тъмно дърво, бели стени без всякаква украса. Бог — всеобхватно присъствие. Освен монахините и няколко прислужници в грамадното тухлено здание живеели само шестнайсет момичета, повечето сираци или изоставени от родителите си. Те се учели да носят обувки, да се хранят с вилица и да овладяват няколко елементарни домакински умения, та по-късно да се хванат на някоя скромна слугинска работа, защото не се предполагало, че ще ги бива за нещо повече. С вида си Консуело се откроявала сред останалите и монахините, убедени, че това не е случайност, а по-скоро знак за Божие благоразположение, се постарали да подхранят вярата у нея с надеждата, че ще се реши да приеме духовен сан и да служи на църквата, но всичките им усилия се разбили о инстинктивния отказ на момичето. То се опитало най-добросъвестно да приеме тираничния Господ от проповедите на монахините, но така и не успяло — повече му допадало да вярва в някое по-приветливо, майчински благо и състрадателно божество.

— Това е светата Дева Мария — обяснили й.

— Тя ли е Бог?

— Не, тя е Божията майка.

— Добре де, ама тогава кой повече заповядва на небето — Бог или неговата майчица?

— Млъкни, неразумнице, млъкни и се моли! Помоли се на Господа Бога да ти даде просветление — съветвали я.

Консуело сядала в параклиса да гледа амвона, увенчан с един ужасяващо реалистичен Христос, и се опитвала да ниже молитви, но много скоро се отплесвала в безкрайни приключения, в които върху спомените й от джунглата се наслагвали персонажи от Светото писание — всеки със своя товар от страсти, отмъщения, мъченичества и чудеса. Жадно поглъщала всичко — обредните слова при службата, неделните проповеди, благочестивите писания, нощните шумове, вятъра между колоните в коридора, овчия израз на светците и отшелниците, застинали в нишите си в църквата. Научила се да стои като истукан и скътала безкрайното си богатство от приказки като скрито имане, докато аз й дадох възможност да отприщи този поток от думи, който носеше със себе си.

 

 

Толкова дълго се застоявала Консуело в параклиса — неподвижна, със сключени ръце, безучастна и кротка като преживно животно, та в манастира плъзнала мълва, че била богопомазана и че й се явявали небесни видения. Ала майката игуменка — практична каталонка, по-малко склонна да вярва в чудеса, отколкото други монахини от конгрегацията, схванала, че не става дума за святост, а за неизлечима разсеяност. И тъй като момичето, освен всичко друго, не проявявало никакво влечение да шие дюшеци, да прави нафора или да плете кошове, сметнала, че с обучението му е приключено, и го настанила на работа като прислужница в дома на един лекар чужденец — професор Джоунс. Завела го за ръка до голяма къща, леко порутена, но все още достолепна с френската си архитектура, която се издигала на края на града, в полите на един хълм, сега превърнат от властите в национален парк. Този човек направил толкова поразително впечатление на Консуело, че тя цели месеци не могла да се отърси от страха си от него. Той влязъл в гостната, препасал месарска престилка и с някакъв чудат металически инструмент в ръка, не ги поздравил, отпратил монахинята с няколко неразбираеми изречения, а на момичето изръмжал да отиде в кухнята, без дори да го погледне — така бил вглъбен в заниманията си. То обаче го огледало втренчено, защото никога не било виждало човек, всяващ толкова страх, но не пропуснало да забележи, че бил красив като Христос на картина — такъв един златозарен, със същата руса брада на велможа и с очи с невъзможен цвят.

Единственият господар, на когото щяла да слугува Консуело през живота си, години наред усъвършенствал метод за запазване на мъртъвци от разлагане и в крайна сметка отнесъл в гроба тайната си за радост на човечеството. Търсел цяр и за рака — забелязал, че тази болест се среща рядко в маларийните райони, и, естествено, заключил, че поразените от нея ще могат да живнат, ако се подложат на ухапванията на блатните комари. Следвайки същата логика, експериментирал лечение с удари по главата върху слабоумни по рождение или по призвание, защото прочел в „Лекарски обзор“, че вследствие на мозъчна травма някакъв човек се бил превърнал в гений. Бил антисоциалист и в червата. Изчислил, че ако натрупаните в целия свят пари се разпределят между всички хора, то на всеки жител на планетата няма да се паднат и по трийсет и пет цента, следователно революциите били безполезни. Изглеждал як мъж с добро здраве, страдал от постоянно лошо настроение и притежавал знанията на мъдрец и проклетията на клисар. Формулата му за балсамиране била удивително проста, каквито са почти всички велики изобретения. Нищо от рода на това — да се извадят вътрешностите, да се изпразни черепът, да се цопне тялото във формалин и после да се натъпче с катран в кълчища, та най-сетне да се сбръчка като сушена слива и да загледа слисано с очи от боядисано стъкло. Чисто и просто той изтеглял кръвта от още пресния труп и я замествал с течност, която го запазвала като жив. Макар и бледа и студена, кожата не се повреждала, косата не окапвала и в някои случаи дори ноктите си оставали на място и продължавали да растат. Може би единственото неудобство била леката миризма — кисела и остра, но с времето роднините свиквали с нея. По онова време малцина пациенти се съгласявали на драго сърце да ги жилят лековити насекоми или да ги млатят по главата за поумняване, но престижът му на балсаматор бил прекосил океана и често му гостували европейски учени или северноамерикански търговци, жадни да изкопчат от него формулата му. Винаги си отивали с празни ръце. Най-прочутият случай, разнесъл славата му по света, бил с един известен в града адвокат, който приживе проявил либерални политически влечения, та по нареждане на Благодетеля бил убит на излизане от премиерата на оперетата „Ла Палома“ в Общинския театър. Тялото занесли на професор Джоунс още топло, с толкова дупки от куршуми, че не можели да се преброят, но лицето не било засегнато. Въпреки че смятал жертвата за свой идеологически враг, тъй като сам той бил привърженик на авторитарните режими и се отнасял скептично към демокрацията — за него отблъскваща и прекалено близка до социализма, професорът се захванал със задачата да запази тялото. И постигнал толкова добър резултат, че семейството поставило мъртвия седнал в библиотеката, облечен в най-хубавия си костюм и хванал перодръжка в дясната ръка. Така го бранили от молците и праха няколко десетилетия като възпоминание за жестокостта на диктатора, който не посмял да се намеси, защото едно е да си го изкарваш на живите, а друго, съвсем различно — да се гавриш с покойниците.

Щом успяла да преодолее първоначалния си страх и разбрала, че касапската престилка и гробовният мирис на господаря й са незначителни подробности, защото по характер той всъщност се оказал поносим, уязвим и дори понякога симпатичен човек, на Консуело й олекнало и започнало да й харесва да живее в тази къща, която й се сторила истински рай в сравнение с манастира. Тук никой не ставал посред нощ да се моли за спасението на човечеството, никой не те карал да коленичиш върху шепа грахови зърна, за да изкупваш със собственото си страдание чуждите прегрешения. Както в старата обител на сестрите на милосърдието, така и в тази голяма къща се навъртали дискретни призраци, чието присъствие долавяли всички, освен професор Джоунс, който упорствал, че ги нямало, защото не били научно обосновани. Макар и на неин гръб да лежала най-тежката домакинска работа, тя намирала време да се унася в мечтания, без някой да й додява, тълкувайки мълчанията и като чудотворни заложби. Била издръжлива, никога не се оплаквала, изпълнявала каквото й се каже, без да пита и разпитва — както я били научили монахините. Изнасяла боклука, перяла и гладела, чистела нужниците, приемала всекидневно леда за хладилните камери, който докарвали, натоварен на магарета, в морска сол, за да не се разтопи, а освен това помагала на професор Джоунс да приготвя формулата в големи аптекарски стъкленици, грижела се за телата, бършела ги от прахта, намествала им ставите, обличала ги, сресвала ги и им червяла бузите. Ученият се чувствал добре със слугинята си. Преди нейната поява в дома той работел сам и на никого не позволявал да му се върти наоколо, но с времето свикнал с присъствието на Консуело и й разрешил да му помага в лабораторията — сметнал, че това мълчаливо същество няма да направи поразии. Сигурен, че тя винаги е край него, когато му е нужна, той си свалял сакото и шапката и без да гледа назад, просто ги пускал, за да ги хване тя още преди да паднат на пода. И тъй като винаги се справяла с всичко, в крайна сметка започнал да й се доверява сляпо. Така Консуело станала единственият човек, посветен във вълшебната формула на изобретателя. Тя обаче не извлякла никакви облаги — и през ум не й минало да предаде господаря си и да се посвети на търгашество с неговата тайна. Отвращавала се от допира с труповете и не разбирала за какво е нужно да се балсамират. Ако от това има полза, то природата е щяла да го предвиди и да не допуска мъртъвците да се разлагат, мислела тя. В края на живота си обаче намерила обяснение за този отдавнашен стремеж на човечеството да запазва своите покойници — открила, че ако човек може да ги държи край себе си, по-лесно си спомня за тях.

Минали много безбурни за Консуело години. Тя не забелязвала промените наоколо си, защото сменила една затворена обител с друга — манастира с къщата на професор Джоунс. Там имало радио, за да се научават новините, но то рядко се пускало — слушали се само плочите с оперна музика, които господарят въртял на модерния си грамофон с пружина. Не идвали и вестници, а само научни списания, защото докторът проявявал пълно безразличие към събитията в страната и по света. Далеч повече го интересували абстрактните познания, историческите документи или предвижданията за неизвестностите на бъдещето, отколкото досадните баналности на настоящето. Къщата била огромен лабиринт от книги. Томовете се трупали покрай стените от пода до тавана — тъмни, миришещи на кожена подвързия, меки при допир, скриптящи при прелистване, с позлатено заглавие и ръбове, с полупрозрачни страници, с фини шрифтове. На тези лавици се намирали всички творби на световната мисъл. Били наслагани привидно без ред, но професор Джоунс си спомнял съвсем точно мястото на всяка от тях. Произведенията на Шекспир почивали до „Капиталът“, максимите на Конфуций се притискали до „Животът на тюлените“, картите на древни мореплаватели лежали редом с готически романи и с индийска поезия. Почистването на книгите отнемало на Консуело по няколко часа дневно. Когато свършвала с последния рафт, вече трябвало да започва отново с първия, но това било най-приятното й занимание. Изваждала ги внимателно, избърсвала ги гальовно от прахта и прехвърляла страниците, за да се потопи за няколко минути в интимния свят на всяка една. Научила се да ги познава и да ги намира с поглед по полиците. Никога не се осмелила да ги поиска за четене, така че ги вземала скришом, занасяла ги в стаята си, прочитала ги нощем и на другия ден ги връщала по местата им.

Консуело не узнала нищо за много размирици, катастрофи или постижения на своето време, но научила с подробности за студентските вълнения в страната, защото започнали, когато професор Джоунс се разхождал из центъра на града и конните полицаи го пребили почти до смърт. И тъкмо тя трябвало да му налага пластири върху цицините и да го храни със супа и бира от биберон, докато заякнат разклатените му зъби. Докторът излязъл да купи някои неща, необходими за опитите му, без изобщо да се сети, че има карнавал — разюздан празник, който всяка година завършвал с убити и ранени. Този път обаче пиянските сбивания минали незабелязано — съзнанието на хората било заето с други факти, които разтърсили приспаните съвести. Джоунс пресичал улицата, когато избухнали безредиците. Всъщност тази работа започнала два дни по-рано, когато студентите избрали кралица на красотата чрез първото демократично гласуване в страната. След като я коронясали и произнесли цветисти речи, в които някои се отпуснали в приказките и говорили за свобода и за самоопределение, младежите решили да излязат на демонстрация. Никога не било виждано подобно нещо, от почуда полицията реагирала едва след четирийсет и осем часа — и то точно в момента, когато професор Джоунс излизал, от една аптека със своите стъкленици и прахове. Той видял, че полицаите настъпват в галоп с извадени саби, но не се отклонил от пътя си и не се забързал — бил унесен в мисли за някои от химическите си формули и цялата тая шумотевица му се сторила крайно нелепа. Свестил се в носилката на път за болницата за бедни и смогнал да изломоти да променят посоката и да го заведат у дома, като си придържал зъбите с ръка, за да не се изтърколят на улицата. Докато се съвземал, потънал сред възглавниците си, полицията арестувала водачите на бунта и ги натикала в един зандан, ала им се разминало без побой, тъй като сред тях имало неколцина синове от най-лични семейства. Задържането им предизвикало вълна от солидарност и на другия ден десетки младежи отишли в затворите и казармите като доброволни арестанти. Затворили и тях по реда на пристигането, но след няколко дни се наложило да ги пуснат, защото в килиите вече нямало място за толкова момчетии и защото олелията на майките започвала да смущава храносмилането на Благодетеля.

Месеци по-късно, когато челюстта на професор Джоунс вече била закрепнала и той започвал да се оправя от моралните рани, отново избухнали студентски вълнения, този път със съучастието на няколко млади офицери. За седем часа министърът на войната потушил бунта и онези, които успели да се спасят, отишли в изгнание, където прекарали седем години — до смъртта на Господаря на родината. Той се изхитрил да издъхне спокойно в леглото си, а не увесен за срамотиите си на някой фенер на площада, каквото било желанието на враговете му и опасението на американския посланик.

Когато умрял престарелият властник и дошъл краят на тази дълга диктатура, професор Джоунс за малко не заминал обратно за Европа — както мнозина, и той бил убеден, че в държавата неминуемо ще настъпи хаос. От своя страна, ужасени от мисълта, че може да избухне народно въстание, министрите се събрали на спешно заседание и някой предложил да повикат доктора — сетил се, че щом трупът на Сид Кампеадор[3], привързан за коня му, е смогнал да отблъсне едно време маврите, нищо не пречи този на Пожизнения президент да продължи да управлява, ако го сложат балсамиран в креслото му на тиранин. Заедно с учения дошла и Консуело, тя му носела куфарчето и разглеждала безучастно къщите с червени покриви, трамваите, мъжете със сламени шапки и с обувки в два цвята, странната смесица от разкош и безредие в двореца. През месеците на агония мерките за сигурност се били охлабили и в часовете след смъртта царяло такова объркване, че никой не спрял посетителя и помощничката му. Двамата прекосили коридори и салони и най-сетне влезли в стаята, където лежал могъщият човек — баща на стотина незаконни деца, господар на живота и смъртта на поданиците си и притежател на нечувано състояние. Лежал по нощница, с ръкавици от шевро и здравата подмокрен. Навън треперели членовете на неговата свита и няколко държанки, докато министрите се двоумели да избягат ли в чужбина, или да останат, та да видят дали мумията на Благодетеля ще смогне да ръководи съдбините на родината. Професор Джоунс застанал до трупа и се загледал в него с интерес на ентомолог.

— Вярно ли е, че можете да запазвате мъртъвци, докторе? — попитал дебел човек с мустаци, подобни на тези на диктатора.

— Ммм…

— Тогава ви съветвам да не се захващате, защото сега е мой ред да управлявам. Аз съм неговият брат, от същата плът и кръв — заплашил го онзи, като сочел страховития пищов, втъкнат в колана му.

В този момент се появил министърът на войната, хванал учения за ръката и го отвел настрана, за да му поговори насаме.

— Сигурно не мислите да балсамирате президента…

— Ммм…

— Във ваш интерес е да не се забърквате в тая работа, защото сега е мой ред да заповядвам — цялата армия е в ръцете ми.

Следван от Консуело, обърканият професор излязъл от двореца. Така и никога не научил кой го бил извикал и защо. На връщане си мърморел, че няма начин да се проумеят тия тропически народи и че най-добре ще е да си се прибере в своя мил роден град, където действат законите на логиката и на учтивостта, и който никога не е трябвало да напуска.

Министърът на войната оглавил правителството, но не знаел какво точно трябва да направи, защото винаги дотогава се бил подчинявал сляпо на Благодетеля и не си спомнял да е поемал инициатива нито веднъж през цялата си кариера. Имало моменти на колебание, защото народът отказал да повярва, че Пожизнения президент е наистина мъртъв, и помислил, че старецът, изложен на показ в тоя фараонов ковчег, е някаква дяволска клопка — поредният трик на изпечения хитрец, за да излови враговете си. Всичко живо се затворило по домовете си и не смеело да си покаже носа на улицата, но полицията нахълтала по къщите, с бой изкарала хората навън и ги заставила да се наредят в колона, за да отдадат последна почит на Господаря, който вече започвал да вони сред свещите от чист восък и белите лилии, изпратени с аероплан от Флорида. Като видял пищното погребално шествие, воглаве с няколко църковни сановници в тежки церемониални одежди, народът най-сетне се убедил, че на тиранина не му е провървяло с безсмъртието, и се втурнал да празнува. Страната се събудила от дълга дрямка и за броени часове изчезнало чувството за потиснатост и умора, което я гнетяло. Хората започнали да мечтаят за плаха свобода. Викали, танцували, хвърляли камъни, изпочупили прозорци и дори ограбили тежките къщи на няколко галеници на режима и изгорили дългия черен пакард с неповторимия му клаксон — колата, в която се возел Благодетеля и всявал страх къде що минел. Тогава министърът на войната решил да се справи с безредиците. Седнал в президентското кресло, заповядал да укротят духовете с изстрели и веднага се обърнал по радиото към населението, за да обяви, че се въдворява нов ред. Лека-полека спокойствието се възстановило. Изпразнили затворите от старите политически затворници, за да отворят място за новите, които докарвали, и било съставено по-прогресивно правителство, което обещало да вкара нацията в двайсетия век — далеч не безсмислена идея, като се има предвид, че тя се била позабавила с над три десетилетия да влезе в него. В тази политическа пустиня започнали да никнат първите партии, организирал се парламент и се възродили идеи и проекти.

В деня, когато погребали адвоката — любимата му мумия, професор Джоунс получил пристъп на ярост, който завършил с мозъчен удар. По молба на властите, които не желаели да им се трие сол на главата заради видими мъртъвци, жертви на предишния режим, близките на прочутия мъченик на тиранията му устроили величествено погребение, леко помрачено единствено от загнездилото се у хората чувство, че го заравят жив, тъй като на вид той още бил в добро състояние. Джоунс се опитал всячески да попречи неговото произведение на изкуството да се затрие в семейна гробница, но напразно. Застанал с разперени ръце на вратата на гробището, за да препречи пътя на черната катафалка, понесла махагоновия ковчег със сребърни нитове, но кочияшът продължил да кара и ако докторът не се бил отместил, онзи щял да го прегази, без изобщо да му мигне окото. Щом затворили нишата, балсаматорът получил удар от надигналото се у него възмущение — половината му тяло се парализирало, а другата му половина се гърчело. С това погребение изчезнало зад мраморна плоча най-убедителното свидетелство, че формулата на учения е в състояние да спре разлагането на плътта за неопределено време.

 

 

Това били единствените значителни случки през годините, когато Консуело слугувала в дома на професор Джоунс. За нея разликата между диктатурата и демокрацията се изразила в това, че от време на време ходела на кино и гледала филмите с Карлос Гардел[4], преди забранени за госпожици, и че след пристъпа на ярост господарят й се превърнал в инвалид, за когото трябвало да се грижи като за бебе. Все пак всекидневните й занимания претърпели малко промени до онзи юлски ден, когато градинаря го ухапала змия. Той бил висок, як индианец с меки черти, но с непроницаем и саможив израз. Не била разменила с него повече от десет изречения общо, въпреки че често й помагал да се разправя с труповете, с болните от рак и с малоумните. Хващал пациентите като перца, мятал ги на рамо и се качвал с едри крачки по стълбата към лабораторията, без да проявява любопитство.

— Градинаря го ухапа една сурукуку[5] — съобщила Консуело на професор Джоунс.

— Донеси ми го, като умре — наредил ученият с изкривената си уста и се наканил да направи мумия на туземец в поза както подрязва храстите и да я сложи за украшение в градината. По онова време той бил вече доста стар и започвал да бълнува, че е човек на изкуството — мечтаел да представи всички занаяти и така да създаде свой собствен музей от човешки статуи.

За първи път през цялото си мълчаливо съществуване Консуело не изпълнила дадената й заповед и решила да действа на своя глава. С помощта на готвачката тя завлякла индианеца в стаята си в най-задния двор и го положила да легне на нейния сламеник — намислила да го спаси, защото й дожаляло, като си представила как господарят, за да задоволи свой каприз, ще го превърне в украшение. И защото понякога била изпитвала необяснимо вълнение, като се вглеждала в ръцете на този човек — големи, тъмни, силни, а колко нежно и грижовно докосвали те растенията. Почистила му раната с вода и сапун, направила му два дълбоки разреза с ножа за кълцане на пилешко и дълго смукала отровената му кръв и я плюла в един съд. След всяко смукване си изплаквала устата с оцет, за да не умре и тя. След това го увила в напоени с терпентин сукнени кърпи, дала му да пие отвари от разни билки за прочистване, наложила му раната с паяжини и позволила на готвачката да запали свещи на светците, макар самата тя да не вярвала, че това може да помогне. Когато болният започнал да уринира червено, отмъкнала от кабинета на професора „Сандаловото слънце“ — сигурен цяр за възпаление на пикочните пътища, но въпреки всичкото й усърдие, кракът започнал да посинява, а човекът да агонизира мълчаливо и в пълно съзнание, без да изохка нито веднъж. Консуело забелязала, че градинарят не се поддавал на паниката от смъртта, нехаел пред задушаването и болката и дори реагирал по мъжки, когато тя го разтривала или го налагала с лапи. Тази неочаквана негова възбуда успяла да трогне сърцето й на закоравяла девственица и когато той я хванал за ръката и я погледнал умолително, тя разбрала, че е дошъл моментът да оправдае името си[6] и да утеши този човек за цялото му нещастие. Освен това се сетила, че през всичките си трийсет и толкова години живот не е познала любовна наслада, пък и не я е търсила — смятала, че е територия, запазена за филмовите герои. Решила да си позволи това удоволствие, а междувременно да разтуши и болния — може пък той да замине по-блажен за онзи свят.

Опознах майка си толкова дълбоко, че мога да си представя церемонията, която следва, въпреки че тя не ме посвети във всички подробности. Не страдаше от безполезен свян и винаги отговаряше на въпросите ми пределно ясно, но когато приказваше за този индианец, обикновено се умълчаваше изведнъж, зареяна в отрадните си спомени. Свалила си памучната престилка, фустата и бархетните гащи и развалила кока си, навит на темето, както изисквал господарят й. Дългата коса се разпуснала по голото й тяло и така, покрита с най-красивото нещо, което притежавала, тя възседнала умиращия — съвсем внимателно, за да не смути агонията му. Не й било съвсем ясно как трябва да действа, защото нямала никакъв опит в подобни изяви, но инстинктът и добронамереността наваксали пропуските в знанията й. Мускулите под смуглата кожа на мъжа се напрегнали и тя изпитала усещането, че язди голямо и буйно животно. Зашепнала му току-що измислени думи, бършела му потта с кърпа, примъкнала се до точното място и тогава започнала да се полюлява лека-полека — като съпруга, свикнала да прави любов със стар мъж. След малко той я повалил и я прегърнал припряно — че как иначе, като бил вече пътник, и краткото щастие на двамата сепнало сенките по ъглите. Така съм била зачената аз — на смъртното легло на баща си.

Градинарят обаче не умрял, както очаквали професор Джоунс и французите от змиярника, които искали тялото му за опити. Против всякаква логика започнал да се съвзема, температурата му спаднала, дишането му се нормализирало и пожелал да яде. Консуело разбрала, че неволно е открила противоотрова за ухапванията от страшните змии, и продължила да му дава от нея нежно и въодушевено всеки път, когато той поисквал, докато пациентът се вдигнал на крака. Не след дълго индианецът се сбогувал с нея и тя не се опитала да го задържи. Двамата се хванали за ръце, постояли така минута-две, целунали се малко тъжно и после тя свалила късчето злато с връвчицата, вече протрита от носене, и я увесила на врата на единствения си любовник за спомен от съвместните им яздитни изяви. Той си заминал благодарен и почти оздравял. Майка ми казваше, че на тръгване се усмихвал.

Консуело с нищо не показала, че й е домъчняло. Продължила да работи както винаги, нехаела за гаденето, тежестта в краката и цветните точици, които й се мержелеели пред очите, и не споменала пред никого за изключителното лекарство, с което спасила умиращия. Не казала за него дори когато коремът й започнал да се издува и когато професор Джоунс я извикал да й даде очистително, убеден, че това подуване се дължи на нарушено храносмилане, не казала и когато й дошло времето да роди. Изтърпяла болките цели тринайсет часа, без да си зарязва работата, и когато не могла да издържи повече, се затворила в стаята си, решена да изживее най-пълно момента — най-важния в живота й. Сресала си косата, сплела я здраво на плитка и я привързала с нова панделка, съблякла се, измила се от глава до пети, после постлала на пода чист чаршаф и клекнала върху него — както била видяла в една книга за обичаите на ескимосите. Плувнала в пот, със затъкната в устата кърпа, за да заглушава охканията си, тя се напънала, за да извади на бял свят упоритото бебе, което се било вкопчило за нея. Вече не била млада и доста се измъчила, но навикът да мие подове на четири крака, да носи тежки неща нагоре по стълбите и да пере до среднощ й бил развил силни мускули, та най-сетне успяла да роди. Първо видяла да се показват две мънички крачета, които едва се мърдали, сякаш се опитвали да направят първата си стъпка по един тежък път. Поела си дълбоко въздух, издала последен стон и усетила, че нещо се скъсва в утробата й и че някакво чуждо тяло изпълзява между бедрата й. Изпитала огромно облекчение и се развълнувала до дъното на душата си. Там съм се мъдрела аз, увита в синя връв, която тя отделила внимателно от врата ми, за да ми помогне да оживея. В този момент се отворила вратата и влязла готвачката — като забелязала отсъствието й, сетила се какво става и й се притекла на помощ. Заварила я гола, а аз съм се била излегнала върху корема й, все още съединена с нея с туптящо ласо.

— Лоша работа, момиче е — казала неканената акушерка, когото завързала и срязала пъпната връв и ме взела на ръце.

— Роди се права — добър знак е — усмихнала се майка ми, щом успяла да проговори.

— Изглежда яка и е гласовита. Ако искаш, аз мога да й стана кръстница.

— Не съм мислила да я кръщавам — отвърнала Консуело, но като видяла, че жената се кръсти възмутено, решила да не я обижда. — Добре де, малко светена вода няма да й навреди, пък и кой знае — дори може да й принесе някаква полза. Ще се казва Ева, за да й се живее.

— А презимето?

— Няма да има — презимето не е важно.

— Хората се нуждаят от презиме. Само кучетата могат да скитосват с едно име.

— Баща й беше от племето на синовете на луната. Нека бъде тогава Ева Луна. Подай ми я, ако обичаш, да видя дали всичко й е наред.

Седнала в локвата, образувана от раждането, Консуело потърсила по тялото ми някакъв злокобен недъг, предизвикан от отровата, но като не открила нищо ненормално, въздъхнала успокоена.

 

 

Нямам змийски зъби и люспи — поне нито една видима. Малко странните обстоятелства при зачеването ми са имали по-скоро благотворни последствия — дарили са ме с непоклатимо здраве и с непокорство, което малко закъсня да се прояви, но в крайна сметка ме спаси от онзи живот на унижения, на който несъмнено бях обречена. От баща си наследих здравата кръв — тоя индианец трябва да е бил много силен, за да издържи толкова дни на змийската отрова и в състояние на напреднала агония да ощастливи жена. На майка си дължа всичко останало. Когато съм била на четири години, съм заболяла от шарка, която белязва за цял живот тялото с кратери, но тя ме излекувала — вързала ми ръцете, за да не се чеша, мазала ме с овча лой и не ми давала да се излагам на естествена светлина сто и осемдесет дни. Използвала този период, за да унищожи стомашните ми паразити с отвара от тиква, а тенията ми — с корени от папрат, и оттогава съм станала здрава и държелива. Нямам белези по кожата, освен няколко изгаряния от цигара, и се надявам, като остарея, да не се набръчкам — лойта има доживотно действие.

Майка ми беше мълчалив човек, способен да се притули сред мебелите, да се изгуби в шарката на килима, да не вдига никакъв шум, сякаш не съществува. Ала в съкровения свят на стаята, която двете деляхме, тя се преобразяваше. Заговаряше за миналото или подхващаше своите приказки — и стаята се изпълваше със светлина, сенките изчезваха, за да отворят място за невероятни пейзажи, за дворци, претъпкани с никога невиждани предмети, за далечни страни, измислени от нея или извадени от библиотеката на господаря. Тя поставяше в краката ми всички съкровища на Ориента, луната и онова, което е отвъд нея, смаляваше ме до размерите на мравка, за да усетя от такава нищожна големина всемира, слагаше ми крила, за да го видя отвисоко, от небосвода, даваше ми рибя опашка, за да опозная морското дъно. Когато тя разказваше, светът се населяваше с герои, някои от които ми станаха тъй близки, че и днес, след толкова години, мога да опиша техните дрехи и тона на гласовете им. Беше запазила непокътнати детските спомени от пребиваването си при мисионерите, запомняше чутите случайно историйки и наученото от четене, преработваше веществото от сънищата си и с тези материали изгради цял един свят за мене. „Думите са безплатни“, казваше тя и си ги присвояваше — всички те бяха нейни. Внуши ми мисълта, че действителността не е само такава, каквато се възприема на повърхността, а притежава и магическо измерение и ако на някого се прииска, в правото си е да я преувеличава и да й придава цвят, та в живота — нещо толкова преходно — да има по-малко скука. Героите, призовани от нея във вълшебството на приказките й, са единствените отчетливи спомени, които пазя от първите си години, останалото отмря, обвито в пелена, в която се сливат прислужниците от къщата, старият учен, повален в английския си инвалиден стол с велосипедни колела, и шествието от пациенти и трупове, които докторът приемаше въпреки болестта си. Професор Джоунс се стъписваше пред деца, но какъвто си беше разсеян, когато се сблъскваше с мен на някой завой из къщата, едва ме и поглеждаше. Аз малко се страхувах от него, защото не знаех старецът ли е направил балсамираните, или те са го създали — изглеждаха ми от едно и също пергаментено потекло. Но неговото присъствие не ме смущаваше, защото двамата съществувахме в различни обкръжения. Аз се шляех в кухнята, по дворовете, из сервизните помещения, в градината, а когато ходех с майка си в другата част на сградата, вървях съвсем тихо, та професор Джоунс да ме смята за продължение на нейната сянка. Къщата издаваше толкова много, и то най-разнообразни миризми, че аз можех да се движа из нея със затворени очи и да отгатвам къде се намирам. Миризмите на ядене, дрехи, въглища, медикаменти, книги и влага се съчетаха с героите от приказките и обогатиха тези години.

Възпитана бях според теорията, че безделието поражда всички пороци — идея, насадена у мен от монахините и доразвита от доктора с деспотичната му дисциплинираност. Не притежавах видими играчки, макар че всъщност за мен всичко в къщата ставаше за игра. Денем нямаше време за почивка, смяташе се за срамно да стоиш със скръстени ръце. Заедно с майка си аз миех дъсчените подове, простирах, режех зеленчуци, а следобед все гледах да зашия или да оплета нещо, но не си спомням тези занимания да са ми тежали. Те ми бяха както игрите на къщички за други деца. Зловещите експерименти на учения също не ме притесняваха, защото майка ми ми обясни, че ударите с тояги и ухапванията на комарите — за щастие много рядко прилагани — не са прояви на жестокост от страна на господаря, а лечебни методи от най-строго научно естество. Тя се отнасяше с балсамираните така свойски, сякаш бяха западнали роднини, та отрязваше из корен всяка наченка на страх у мен и не позволяваше другите прислужници да ме плашат с врели-некипели. Мисля, че гледаше да ме държи по-далеч от лабораторията… Всъщност аз май нито веднъж не видях мумиите, просто знаех, че те са от другата страна на вратата. „Тия нещастници са съвсем крехки, Ева, по-добре да не влизаш в тая стая — ще ги побутнеш, ще вземе да им се счупи някоя кост и професорът страшно ще се разсърди“, казваше ми тя. За мое спокойствие измисли име и минало за всеки мъртвец и така превърна и тях в незлобиви същества — като домашните духове и феите.

Почти не излизахме от къщата. Един от редките случаи, когато си показахме носовете навън, бе, за да участваме в процесията за сушата. Тогава дори атеистите склониха да ударят по една молитва, защото мероприятието беше не толкова верско, колкото обществено. Разправяха, че в страната три години не била паднала и капка дъжд, земята се нацепила на жадни пукнатини, растителността умряла, животните се изпонатръшкали със заровени в прахта муцуни, а хората от равнините биели път до крайбрежието, за да се продават като роби срещу вода. Предвид националното бедствие епископът решил да устрои шествие по улиците с хоругви с лика на Иисус Христос, за да моли да дойде краят на това Божие наказание, и тъй като това беше последната надежда, се притекохме всички — богати и бедни, стари и млади, вярващи и агностици. „Варвари индианци, диваци, негри!“, процеди ядосано професор Джоунс, когато научи, но не можа да възпре прислужниците си да се издокарат с най-хубавите си дрехи и да отидат на процесията. Множеството начело с Назарянина тръгна от катедралата, ала не успя да стигне до представителството на Компанията за питейна вода, защото насред пътя се изля проливен дъжд. За по-малко от четирийсет и осем часа градът се превърна в езеро, канализационните шахти се запушиха, пътищата бяха залети, къщите се наводниха, пороят отнесе сума колиби и в едно село по крайбрежието заваля дъжд от риби. „Чудо, чудо“, викаше в захлас епископът. Ние му пригласяхме, без да знаем, че процесията е била организирана, след като метеорологичната служба е предсказала тайфуни и проливни дъждове из целия Карибски район, както изобличаваше и професор Джоунс от своето кресло на полупарализиран. „Суеверни, невежи, неграмотни!“, негодуваше клетникът, но никой не му обърна внимание. Това чудо извърши нещо, което не бяха постигнали нито мисионерите, нито сестрите монахини — майка ми се приближи до Бога, защото го била видяла как седи на небесния си трон и се надсмива незлобиво над човечеството, та си помислила, че в такъв случай той трябва да е много по-различен от страховития патриарх, изобразяван в религиозните книги. Може би, казваше тя, една от проявите на чувството му за хумор е да ни държи постоянно в смут и никога да не ни издава плановете и намеренията си. Всеки път, когато си спомняхме за този потоп чудо, си умирахме от смях.

Светът граничеше с решетките на оградата. Вътре времето течеше по капризни норми. За половин час аз можех да обиколя шест пъти земното кълбо, а един лунен проблясък в двора можеше да изпълни мислите ми за цяла седмица. Светлината и сянката внасяха съществени промени в природата на предметите. Книгите, които денем си кротуваха, нощем се разтваряха, за да излязат техните герои, да се пръснат из стаите и салоните и да изживеят приключенията си. Балсамираните — толкова хрисими, когато утринното слънце влизаше през прозорците, в късния следобеден сумрак се превръщаха на камъни, а в тъмното се уголемяваха до размерите на великани. Пространството се разтягаше и свиваше според моята воля, в дупката под стълбището се появяваше цяла планетна система, а небето, видяно през капандурата на таванския етаж, беше само блед стъклен кръг. Една-единствена моя дума — и действителността се преобразяваше.

В тази голяма къща в подножието на хълма аз израснах на воля и в безопасност. Нямах никакъв досег с други деца и не бях свикнала да общувам с непознати, защото не се посрещаха гости. Идваше само един човек с черен костюм и черна шапка — протестантски свещеник с Библия под мишница, с която вгорчи последните години на професор Джоунс. От него аз се страхувах много повече, отколкото от господаря.

Бележки

[1] Област със сух и суров климат в Западна Испания. — Б.пр.

[2] Козметично-дезинфекционен препарат. — Б.пр.

[3] Прочут герой от испанския народен епос за почти осемвековната война на християнска Испания срещу арабските завоеватели. — Б.пр.

[4] Аржентински композитор и певец (1890–1935), добил световна слава като изпълнител на танга — в зали и на екрана. — Б.пр.

[5] Южноамериканска отровна змия. — Б.пр.

[6] На испански „консуело“ означава утеха. — Б.пр.